Съпругата ми беше бременна с първото ни дете. Или поне аз така си мислех. В този момент това беше единствената, непоклатима истина в моя свят. Истината, около която бях изградил последните осем месеца от живота си. Бяхме в супермаркета, в онази част на деня, когато светлината навън омеква, а вътре флуоресцентните лампи започват да жужат с пълна сила, разкривайки умората по лицата на хората. Въздухът миришеше на прясно изпечен хляб и почистващ препарат – ароматът на подредения, предвидим живот.
Мила, моята съпруга, стоеше пред щанда с ябълки. Нейният профил, очертан от светлината, беше самото въплъщение на майчинството. Роклята ѝ, широка и удобна, се издуваше около корема ѝ, създавайки онази перфектна, закръглена форма, която виждах в мечтите си. Тя внимателно оглеждаше всеки плод, сякаш избираше бъдещето на нашето дете, сякаш от цвета на ябълката зависеше цветът на очите му. Аз бутах количката и се усмихвах. Чувствах онази тиха, всепоглъщаща гордост, която само един бъдещ баща може да изпита. Бяхме ние срещу света – едно малко, сплотено семейство, което тепърва започваше своя път.
Тогава се появи тя.
Една непозната жена, на средна възраст, с уморени, но любопитни очи и прическа, която изглеждаше така, сякаш е водила битка с вятъра и е загубила. Тя се приближи с онази фамилиарност, която някои хора бъркат с добронамереност. Без да каже и дума, без дори да погледне към мен, тя протегна ръка и я постави върху корема на Мила.
Беше жест, който бях виждал десетки пъти – роднини, приятелки, дори колежки на Мила го правеха. Но този път беше различно. Идваше от напълно непознат човек. Въздухът в пътеката сякаш се сгъсти. Усмивката ми замръзна. Видях как раменете на Мила се стегнаха, тялото ѝ се вкамени.
— О, за кога е терминът? — попита жената с весел, почти писклив глас, сякаш споделяше най-съкровената тайна на света. Ръката ѝ все още лежеше върху корема на жена ми, притискайки леко плата на роклята.
Жената замръзна от ужас, когато съпругата ми, с леден, абсолютно безизразен глас, който никога преди не бях чувал, отговори:
— Не съм бременна.
Тишината, която последва, беше оглушителна. Тя погълна жуженето на лампите, далечния звън на касовите апарати и дори тихото шумолене на найлоновите торбички. Жената отдръпна ръката си, сякаш се беше опарила. Лицето ѝ премина през палитра от емоции – от любопитство към смущение, после към ужас и накрая към дълбоко, изгарящо извинение. Тя запелтечи нещо, което звучеше като „О, Боже, аз… толкова съжалявам, просто… изглеждахте…“, но думите ѝ се удавиха в напрежението. Тя се обърна и почти избяга, изчезвайки зад щанда със зърнени закуски.
Аз стоях като парализиран, впил поглед в Мила. Тя не трепваше. Гледаше право напред, към лъскавите червени ябълки, но знаех, че не ги вижда. Лицето ѝ беше като маска от алабастър – красиво, но напълно лишено от живот. И тогава, за части от секундата, преди да успее да го скрие, видях нещо в очите ѝ. Не беше срам. Не беше гняв. Беше чист, неподправен страх.
— Мила? — прошепнах аз. Гласът ми прозвуча чуждо.
Тя се обърна към мен и се опита да се усмихне. Беше най-тъжната, най-неубедителната усмивка, която бях виждал.
— Нека просто се прибираме, Александър. Моля те.
Исках да крещя. Исках да разтърся раменете ѝ и да я попитам какво, по дяволите, се случва. Осем месеца подготовка, осем месеца мечти, осем месеца, в които гледах как коремът ѝ расте. Детската стая беше боядисана в меко жълто. В гардероба имаше малки, сгънати дрешки. Имахме уговорен час за следващата консултация. Всичко това не можеше да е лъжа. Просто не можеше.
Но в очите ѝ видях, че може.
Мълчаливо платихме покупките и тръгнахме към колата. Всеки мой дъх беше тежък, изпълнен с хиляди въпроси, които не смеех да задам. Пътуването към дома беше най-дългото в живота ми. Мила гледаше през прозореца, а аз стисках волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Когато паркирах пред нашия блок, онази малка крепост на нашето щастие, която бяхме купили с такъв голям кредит и толкова много надежди, аз знаех, че прекрачвайки прага, влизам в един напълно нов и непознат свят. Светът, в който нищо не беше такова, каквото изглежда. Светът, в който съпругата ми, жената, която обичах повече от всичко, беше една непозната.
Глава 2: Силиконовата истина
Вратата на апартамента се затвори зад нас с глух, тежък звук. Звук на финал. Мила веднага се отправи към спалнята, без да ме поглежда. Движенията ѝ бяха бързи, насечени, сякаш се опитваше да избяга от самата себе си. Аз останах в коридора, заобиколен от познатите вещи, които изведнъж ми се сториха чужди. Снимката от нашата сватба на стената – две усмихнати лица, които не знаеха нищо за бъдещето. Малките бебешки обувчици, които бяхме купили импулсивно преди месец и стояхме на шкафчето за обувки като обещание.
Всичко беше лъжа.
Последвах я. Вратата на спалнята беше открехната. Чух шумолене на дрехи, а после тих, задавен звук, като ридание. Надникнах вътре. Мила стоеше с гръб към мен, пред отворения гардероб. Роклята ѝ беше смъкната до кръста. И тогава видях.
Това, което месеци наред бях милвал, на което говорех вечер, което бях приел за свой дом за нероденото си дете, не беше част от нея. Беше сложна конструкция от силикон и плат, прикрепена към тялото ѝ с ластични колани. Тя се бореше с катарамите, пръстите ѝ трепереха. Когато най-накрая успя да го свали, тя го захвърли в най-тъмния ъгъл на гардероба, сякаш беше нещо мръсно, нещо срамно. И тогава се свлече на пода, а тялото ѝ, вече слабо и крехко, се разтресе от безмълвни ридания.
Болката, която ме прониза, беше физическа. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми с голи ръце. Гняв, объркване, предателство – всичко се смеси в горчив коктейл, който заплашваше да ме задуши.
— Защо? — Гласът ми беше дрезгав шепот.
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше мокро от сълзи, очите ѝ – червени и подпухнали. В тях имаше такава бездна от отчаяние, че за миг гневът ми отстъпи място на страха.
— Александър, аз… аз мога да обясня.
— Да обясниш? — изкрещях аз, неспособен повече да сдържам емоциите си. — Какво ще обясниш, Мила? Как ще обясниш осем месеца лъжи? Детската стая? Прегледите при лекаря, на които така и не дойде с мен, защото „имала спешна работа“? Усмивките на родителите ни? Как ще обясниш това? — Посочих към ъгъла на гардероба, където лежеше онази гротескна имитация на живот.
— Правех го за нас! — изхлипа тя. — Кълна се, правех го за нас!
— За нас? — изсмях се горчиво. — Ти унищожи „нас“! Няма „нас“! Има само теб и твоите лъжи!
Тя се опита да се приближи, да ме докосне, но аз отстъпих назад, сякаш беше прокажена.
— Не ме докосвай! Просто ми кажи истината. Веднъж. Дължиш ми го. Безплодна ли си? Това ли е? Страхуваше се да ми кажеш?
Мила поклати глава, сълзите продължаваха да се стичат по бузите ѝ.
— Не е това. По-сложно е.
— Винаги е по-сложно, нали? — Взех ключовете от колата от масичката. — Имам нужда от въздух.
Излязох от апартамента, от нашия дом, който вече не усещах като свой, и затръшнах вратата след себе си. Не знаех къде отивам. Просто карах. Градът беше размазано петно от светлини и сенки. В главата ми се въртяха хиляди въпроси, всеки по-болезнен от предишния. Коя беше жената, за която се бях оженил? Какво толкова ужасно можеше да я накара да изгради такава сложна, безумна лъжа?
И тогава си спомних нещо. Нейната реакция в супермаркета. Страхът в очите ѝ, когато онази жена я докосна. Не беше страх от разкриване. Беше нещо по-дълбоко, по-първично. Сякаш не жената я беше уплашила, а самото докосване. Сякаш беше разпозната.
Спрях колата в една безлюдна уличка и облегнах глава на волана. Образът на жената от магазина изплува в съзнанието ми. Уморените ѝ очи. Начина, по който гледаше Мила. Имаше ли нещо повече от обикновено любопитство в погледа ѝ? Дали пък тя не беше ключът към цялата тази лудост?
Взех решение. Трябваше да я намеря. Трябваше да разбера какво знае тя. Защото истината, колкото и да е ужасна, беше единственият път напред. Върнах се в апартамента часове по-късно. Мила спеше, или се преструваше, че спи, свита на кълбо в нашето легло. Легло, в което бяхме мечтали за бъдещето. Легло, което сега ми се струваше студено и празно. Не легнах до нея. Взех едно одеяло и се настаних на дивана в хола, заобиколен от сенките на нашия разбит живот. За първи път от години се чувствах напълно сам.
Глава 3: Лице от миналото
Следващите няколко дни бяха мъчение. Живеехме в един апартамент като призраци, разминавайки се в коридора без да разменяме и дума. Тишината беше тежка, наситена с неизказани обвинения и скрити страхове. Мила се опитваше да говори с мен няколко пъти, започвайки с плахото „Александър…“, но аз просто поклащах глава и излизах. Не бях готов да слушам повече лъжи. Исках факти. Исках истината, а знаех, че няма да я получа от нея.
Цялата ми енергия беше насочена към една цел – да намеря жената от супермаркета. Върнах се там на следващия ден, обикалях пътеките с надеждата да я видя отново. Разпитах няколко от касиерките, описвайки я възможно най-точно, но те само свиваха рамене. Стотици хора минаваха оттук всеки ден.
Бях на ръба на отчаянието, когато съдбата, или може би просто случайността, се намеси. Докато чаках на опашката, за да платя едно кафе, което дори не исках, чух две от служителките да си говорят.
— Видя ли Райна днес? Пак беше разстроена. Сигурно пак се е карала с нейния.
— Горката жена, не ѝ е лесен животът. А и след онази случка онзи ден, съвсем се е паникьосала.
Сърцето ми подскочи. Райна. Значи имаше име. Приближих се до тях възможно най-небрежно.
— Извинете, случайно да говорите за една дама на средна възраст, с малко буйна коса? Беше тук преди няколко дни.
Те ме погледнаха с подозрение.
— Защо питате?
— Аз… бях свидетел на едно недоразумение, в което тя беше замесена. С жена ми. Просто исках да се уверя, че всичко е наред с нея. Изглеждаше много разстроена.
Лъжата се изплъзна от устата ми с плашеща лекота. Може би се бях научил от най-добрата. Едната от жените се поколеба, но другата, по-възрастната, махна с ръка.
— А, онази история с бременната жена. Да, Райна много се притесни. Тя живее в блока отсреща, на третия етаж. Работи от вкъщи, шие разни неща. Сигурно ще я намерите там.
Благодарих им и излязох от магазина, сърцето ми биеше лудо. Вече имах посока.
Блокът беше стар, от сивите, панелни сгради, които носеха белезите на времето. Намерих апартамента на Райна и натиснах звънеца. Чух стъпки, а после вратата се открехна и едно уморено око ме погледна през процепа. Беше тя.
— Какво искате? — попита предпазливо.
— Казвам се Александър. Аз съм съпругът на жената от супермаркета.
Тя отвори вратата малко по-широко. В очите ѝ се четеше страх.
— Вижте, аз наистина съжалявам. Не исках да създавам проблеми. Просто…
— Не съм дошъл да ви се карам — прекъснах я аз. — Дойдох, защото трябва да ви попитам нещо. Имам чувството, че знаете нещо повече. Начинът, по който погледнахте жена ми… не беше просто любопитство. Сякаш я познахте.
Райна преглътна тежко и ме огледа от глава до пети. Явно прецени, че не съм заплаха, защото отстъпи назад и ми направи знак да вляза. Апартаментът беше малък и претрупан с платове, конци и една голяма шевна машина, която заемаше половината от стаята.
— Искате ли кафе? — попита тя, за да спечели време.
— Не, благодаря. Моля ви, просто ми кажете. Познавате ли Мила?
Тя седна на един стол и впери поглед в ръцете си.
— Не познавам никаква Мила. Жената, която видях в магазина, се казваше Лилия. Познавах я преди много години. Бяхме съседки, в друг град. Тя и семейството ѝ… имаха много проблеми.
Сърцето ми спря за миг. Лилия? Друг град?
— Какви проблеми? — попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Райна въздъхна.
— Баща ѝ беше добър човек, но се забърка с когото не трябва. Взе голям заем за бизнеса си от един местен богаташ. Много влиятелен, много опасен човек. Казваше се Симеон. Нещата се объркаха, бизнесът се провали и баща ѝ не можа да върне парите. Симеон му взе всичко – къщата, колата, достойнството. Семейството се разпадна. Чух, че бащата починал малко след това, от мъка. Майката и двете дъщери просто изчезнаха една нощ. Никой повече не ги видя.
Слушах я и усещах как подът се изплъзва изпод краката ми. Двете дъщери. Мила имаше по-малка сестра, Десислава, която учеше право в университета. Всичко съвпадаше.
— Тази Лилия… приличаше ли на жена ми?
— Не приличаше. Беше същата жена. Познах белега над веждата ѝ, който имаше от дете, след като падна от едно дърво. Когато я видях в магазина, бях сигурна, че е тя. Но изглеждаше толкова различно… щастлива, омъжена, бременна. Помислих си, че може би най-накрая е намерила покой. Затова я докоснах. Беше глупав, импулсивен жест. Но когато тя каза, че не е бременна, с онзи глас… разбрах, че нищо не се е променило. Тя все още бягаше. Все още се криеше.
Излязох от апартамента на Райна като в транс. Главата ми бучеше. Мила беше Лилия. Тя беше изградила целия си нов живот върху основите на лъжата, бягайки от минало, за което аз нямах и най-малка представа. И името Симеон… то звучеше зловещо, като заплаха, прошепната в тъмното.
Когато се прибрах, Мила ме чакаше в хола. Беше облечена с дънки и обикновена тениска, изглеждаше отново като момичето, в което се бях влюбил. Но аз вече виждах през фасадата.
— Къде беше? — попита тихо.
— Бях при Райна — отговорих аз, наблюдавайки реакцията ѝ.
Цветът се оттече от лицето ѝ. Тя разбра, че знам.
— Тя ти е казала.
— Разказа ми за Лилия. За баща ти. За Симеон.
При споменаването на последното име, тя трепна, сякаш я бях ударил.
— Не трябваше да научаваш. Не по този начин.
— А по какъв начин, Мила? Или може би Лилия? Кога щеше да ми кажеш? Когато „бебето“ се „родеше“? Какъв беше планът ти? Да откраднеш бебе?
Тя затвори очи.
— Спри, Александър. Моля те. Не разбираш. Ти не знаеш на какво е способен той.
— Тогава ми обясни! — изкрещях аз, изгубил всякакво самообладание. — Престани да се криеш зад половинчати истини и ми кажи от какво, по дяволите, бягаш! Кой е този Симеон и защо се страхуваш толкова от него?
Тя ме погледна, а в очите ѝ видях ужас, който надхвърляше всичко, което можех да си представя.
— Защото той се върна. Намери ме. И ако разбере, че съм щастлива, че имам теб… ще ми отнеме всичко. Точно както направи с баща ми. Фалшивата бременност… беше моят щит. Мислех, че ако изглеждам уязвима, потънала в собствения си свят, той ще ме остави на мира. Беше отчаян, глупав план, знам. Но бях толкова уплашена…
В този момент разбрах, че лъжата ѝ, колкото и чудовищна да беше, не беше родена от злоба или желание да ме нарани. Беше родена от страх. Дълбок, парализиращ страх, който я беше преследвал през целия ѝ живот. И този страх току-що беше почукал и на моята врата.
Глава 4: Разговори в библиотеката
Трябваше да говоря с някого. Тежестта на разкритията ме смазваше. Мила се беше затворила отново в себе си, а аз се чувствах като съучастник в престъпление, което дори не разбирах напълно. Единственият човек, който можеше да ми даде някаква перспектива, беше нейната сестра.
Намерих Десислава в университетската библиотека, заровена зад купчина дебели правни книги. Тя беше пълна противоположност на Мила. Докато Мила беше ефирна и понякога изглеждаше изгубена в свой собствен свят, Десислава беше здраво стъпила на земята, с остър ум и поглед, който сякаш пронизваше всяка преструвка. Когато ме видя, тя се усмихна широко.
— Александър! Каква изненада! Да не би да си решил да сменяш архитектурата с право?
Опитах се да отвърна на усмивката ѝ, но не успях.
— Деси, трябва да поговорим. Нещо сериозно е.
Тя веднага усети промяната в настроението ми. Лицето ѝ стана сериозно.
— Какво има? Мила добре ли е? Бебето?
Въпросът увисна във въздуха между нас, тежък и болезнен.
— Няма бебе, Деси. Никога не е имало.
Видях как объркването преминава по лицето ѝ, последвано от недоверие.
— Какво говориш? Разбира се, че има. Аз… аз видях корема ѝ.
Разказах ѝ всичко. За случката в супермаркета, за силиконовата подплънка, за жената на име Райна. Докато говорех, усещах как думите ми изграждат стена между нас. Тя ме гледаше така, сякаш съм полудял.
— Това е абсурдно — каза тя, когато свърших. — Ти обвиняваш сестра ми в нещо чудовищно. Защо би го направила? Няма никакъв смисъл.
— Има. Заради миналото ви. Заради човек на име Симеон.
При споменаването на името, видях същата реакция, както при Мила. Едва забележимо трепване, стягане на челюстта. Но Десислава беше по-добра в прикриването на емоциите си.
— Не знам за какво говориш.
— Не ме лъжи, Десислава! — повиших глас аз, привличайки гневните погледи на няколко студенти наоколо. Намалих тона до шепот. — Знам, че името ви не е било това. Знам за баща ви, за бизнеса му. Знам, че сте избягали. Мила ми каза, че този човек се е появил отново. Че я заплашва.
Десислава сведе поглед към разтворената книга пред нея, но не виждаше буквите.
— Ние не говорим за това. Никога. Мама ни забрани да споменаваме това име, този град, този живот. Каза, че трябва да го погребем, за да оцелеем.
— Е, той се е изровил от гроба си — казах аз. — И сега преследва сестра ти. А аз, нейният съпруг, нямам никаква представа как да я защитя, защото не знам от какво я защитавам! Ти си единствената, която може да ми помогне. Учиш право, разбираш от тези неща. Какво точно се случи тогава?
Тя въздъхна дълбоко, сякаш се предаваше пред неизбежното.
— Не знам много. Бях малка. Помня само страха. Помня как мама плачеше всяка нощ. Помня как Симеон идваше вкъщи. Той не крещеше. Говореше тихо, с ледена усмивка, и това беше по-страшно от всеки крясък. Татко казваше, че е просто бизнес, че всичко ще се оправи. Но не се оправи. Един ден просто си събрахме багажа и заминахме. Започнахме отначало, с нови имена, нова история. Мислех, че сме успели.
— Имало ли е съдебно дело? Някакви документи?
— Мисля, че да. Татко се опита да го съди за измама, но загуби. Симеон имаше най-добрите адвокати, най-добрите връзки. Той беше недосегаем. След делото баща ми се предаде.
— Деси, трябва да намерим тези документи. Трябва да разберем какво точно е станало. Това е единственият начин да се преборим с него. Ако той я заплашва с нещо от миналото, трябва да знаем какво е то.
Тя ме погледна, а в очите ѝ видях искра на решителност, която ми вдъхна надежда. Това беше бойната искра на баща ѝ, която не се беше предала.
— В мазето на мама има кашони със стари вещи на татко. Тя никога не посмя да ги изхвърли. Може би има нещо там. Ще проверя този уикенд.
— Добре. А дотогава… пази се. И наблюдавай Мила. Тя се страхува повече, отколкото показва.
Докато се прибирах, се чувствах малко по-лек. Вече не бях сам в това. Но знаех, че тепърва навлизаме в дълбокото. За да разбера настоящето, трябваше да разровя миналото. А това означаваше да се изправя лице в лице със Симеон. Не знаех как, но бях твърдо решен да разбера всичко за човека, който беше хвърлил толкова дълга сянка върху живота на жената, която обичах.
Глава 5: Портрет на хищник
Името „Симеон“ се превърна в моя мания. Прекарах следващите дни и нощи пред компютъра, превръщайки се в аматьор детектив. Първоначално търсенето не даде почти нищо. Името беше твърде общо. Но когато го комбинирах с детайлите, които Райна ми беше дала – малък град, бизнес със заеми преди години – пъзелът бавно започна да се подрежда.
Намерих стари, архивирани статии от местни вестници. В тях Симеон беше описван като „благодетел“, „стълб на местната икономика“, „човек, който помага на малкия бизнес да процъфти“. Беше собственик на компания за „финансови консултации“, наречена „Просперитет Инвест“. Името беше толкова цинично, че ми се повдигна.
След това открих по-нови публикации. Симеон беше преместил бизнеса си в столицата преди около десет години. „Просперитет Инвест“ вече беше голяма строителна компания. Той строеше луксозни затворени комплекси, бизнес сгради със стъклени фасади, цели квартали. Лицето му ме гледаше от снимки в бизнес списания – перфектно сресана коса, скъп костюм, студена, пресметлива усмивка. Изглеждаше като олицетворение на успеха. Но аз знаех какво се крие зад тази фасада. Знаех, че неговият просперитет беше изграден върху руините на животи като този на бащата на Мила.
Задълбах по-дълбоко. Започнах да търся информация за съдебни дела, свързани с неговата компания. Повечето бяха дребни спорове с подизпълнители, но едно дело привлече вниманието ми. Беше заведено от група собственици на земя, които твърдяха, че са били принудени да продадат имотите си на безценица под заплаха. Делото беше прекратено. Ключов свидетел беше променил показанията си в последния момент. Друг беше претърпял „инцидент“ малко преди да даде показания. Моделът беше ясен – Симеон не оставяше следи. Той беше майстор на манипулацията, на сплашването, което никога не можеше да бъде доказано.
Колкото повече четях, толкова по-силно ставаше усещането за опасност. Този човек не беше просто лихвар от миналото. Той беше хищник, който беше еволюирал. Беше станал по-голям, по-силен и по-опасен. И сега, по някаква причина, той отново беше насочил вниманието си към Мила.
Една вечер, докато преглеждах снимки от откриването на една от неговите сгради, сърцето ми замръзна. На една от снимките, в дъното на кадъра, почти извън фокус, стоеше Мила. Беше отпреди около година, малко след като се бяхме оженили. Тя работеше като организатор на събития, преди да… преди да „забременее“. Явно нейната фирма е била наета за събитието. На снимката тя гледаше към Симеон с изражение, което познавах твърде добре от последните дни – изражение на чист, неподправен ужас.
Значи така я е намерил. Не е било случайно. Той я е видял. Разпознал я е. И е решил да се върне в живота ѝ. Но защо? Какво искаше от нея след толкова години?
Принтирах снимката и я оставих на масата в хола. Когато Мила се прибра, тя я видя веднага. Спря се, сякаш пред нея имаше змия.
— Къде намери това? — прошепна тя.
— В интернет. Ти си била там. Видяла си го. Защо не ми каза нищо?
Тя седна тежко на дивана.
— Не исках да те въвличам. Мислех, че мога да се справя сама. Когато го видях онази вечер, светът ми се срина. Той се приближи до мен, когато никой не гледаше. Усмихна се с онази негова усмивка и каза: „Лилия. Колко си пораснала. Дългът на баща ти все още стои. Може би е време да го изплатиш.“
— Какъв дълг? Нали ви е взел всичко?
— Очевидно не. Оставил си е някакъв документ, някакъв запис на заповед, подписан от татко под натиск. Нещо, което може да използва срещу нас по всяко време. Заплаши ме, Александър. Каза, че ако не направя това, което иска, ще унищожи и твоя живот. Ще каже на всички коя съм, ще изфабрикува обвинения, ще съсипе репутацията ти… Знаех, че може да го направи. Затова започнах с тази лудост. С бременността. Мислех, че ако се скрия, ако стана невидима, той ще ме забрави.
— А какво иска той от теб? Какво трябва да направиш?
— Не знам точно. Говори за някакви стари документи, свързани с онзи имот, който взе от нас. Каза, че имало някаква нередност, която само аз мога да „поправя“. Вероятно иска да подпиша нещо, с което да го оневини напълно за миналото. Каза, че ще се свърже с мен, когато му дойде времето.
В този момент телефонът ѝ извибрира на масата. На екрана светеше непознат номер. Двамата се вгледахме в него, сякаш беше бомба със закъснител. Мила пребледня още повече.
— Той е — прошепна тя.
Знаех, че в този момент имах избор. Можех да ѝ кажа да не вдига, да отидем в полицията, да избягаме. Но знаех също, че нищо от това нямаше да помогне. Симеон нямаше да се спре пред нищо. Единственият начин да се измъкнем от сянката му беше да минем през нея.
— Вдигни — казах аз с глас, който беше по-смел, отколкото се чувствах. — И го сложи на високоговорител. Време е и аз да чуя гласа на този призрак.
Глава 6: Гласът от сенките
Мила ме погледна с разширени от страх очи, но кимна. С треперещ пръст плъзна по екрана и натисна иконата за високоговорител. Настъпи тишина, нарушавана само от нашето тежко дишане. После се чу глас. Беше точно такъв, какъвто Десислава го беше описала – тих, спокоен, почти мек. Но под кадифената повърхност се усещаше стоманена твърдост.
— Лилия. Надявам се, че не те притеснявам.
Мила преглътна и отговори с едва доловим шепот.
— Какво искаш, Симеон?
— Просто една малка услуга. Бизнесът, както знаеш, изисква прецизност. Появиха се някои стари неуредици, които трябва да бъдат изчистени. Помниш ли къщата на баща ти? Има един документ, свързан с прехвърлянето на собствеността. Има нужда от твоя подпис, за да се финализират нещата. Формалност.
— Аз няма да подписвам нищо — каза Мила, в гласа ѝ се прокрадна искра на предишната ѝ сила.
Симеон се изсмя тихо. Беше неприятен, съскащ звук.
— Мисля, че ще го направиш. Освен ако не искаш твоят нов, прекрасен съпруг, архитектът Александър, да се окаже замесен в скандал със строителни разрешителни. Чувам, че сега работи по голям проект. Ще е жалко, ако се появят… усложнения. Нали разбираш, инспекциите могат да бъдат много стриктни. Една малка грешка, един неправилен подпис и цялата му кариера може да се срине.
Кръвта замръзна в жилите ми. Той ме беше проучил. Знаеше с какво се занимавам. Заплахата не беше просто заплаха – тя беше прецизно насочен удар в най-уязвимото ми място. Моята работа, моята репутация, ипотеката, която бяхме взели и която зависеше от стабилните ми доходи. Той знаеше точно къде да натисне.
— Ти си чудовище — прошепна Мила.
— Аз съм бизнесмен, скъпа моя. И ти предлагам сделка. Твоят подпис срещу вашето спокойствие. Ще ти изпратя документите утре. Ще имаш 24 часа да ги подпишеш. Не ме карай да ставам по-настоятелен.
Връзката прекъсна. Мила изпусна телефона, сякаш я пареше. Тя се обърна към мен, лицето ѝ беше маска на отчаяние.
— Виждаш ли? Виждаш ли какво направих? Въвлякох те в това. Трябваше да те напусна, трябваше да избягам отново…
Приближих се до нея и този път не отстъпих. Хванах ръцете ѝ. Бяха леденостудени.
— Не. Няма да бягаш повече. И аз няма да ходя никъде. Сега сме двама в това. Той направи голяма грешка, като ме заплаши. Сега това е и моя битка.
През следващите няколко часа обмисляхме възможностите си. Полиция? Беше думата му срещу нашата. Нямахме никакви доказателства. Той беше влиятелен, а ние – никой. Да избягаме? Той ни беше намерил веднъж, щеше да го направи отново. Оставаше само един път – да се борим. Но за да се борим, ни трябваше оръжие.
Тогава се обади Десислава. Гласът ѝ по телефона беше възбуден.
— Намерих нещо. В един стар кашон с документи на татко. Намерих копие от оригиналния договор за заем, който е подписал със Симеон. И намерих нещо друго – дневник. Татко си е водил дневник през последните месеци от живота си.
— Какво пише в него? — попитах аз, а сърцето ми заби по-бързо.
— Описва всичко. Натиска, заплахите. Описва как Симеон го е накарал да подпише празни листове, как е добавил клаузи в договора впоследствие. Описва как свидетелите в съда са били подкупени или заплашени. Има дати, имена, всичко! Александър, това е динамит!
Най-накрая. Най-накрая имахме нещо. Не беше просто семейна трагедия, разказана от уплашени хора. Беше документирано.
— Деси, сканирай всичко и ми го изпрати веднага. И не казвай на никого, че си го намерила. Нито дума. Ясно ли е?
— Ясно. Какво ще правиш?
— Ще направя това, което трябваше да направя от самото начало. Ще си намеря адвокат.
Знаех, че не мога да отида при случаен човек. Трябваше ми някой, който не се страхува от хора като Симеон. Някой, който е свикнал да се бори с акули. Спомних си за една жена, за която бях чел в бизнес списанията – Маргарита. Наричаха я „Желязната дама“ на корпоративното право. Беше известна с това, че поемаше невъзможни дела и ги печелеше. Тя беше нашата единствена надежда.
На следващата сутрин, докато Мила гледаше през прозореца, очаквайки куриера с документите на Симеон, аз вече бях пред луксозната кантора на Маргарита. В ръцете си стисках папка с разпечатките от дневника на бащата на Мила. Чувствах се като Давид, тръгнал на среща с Голиат. Но този път знаех, че Давид няма да бъде сам.
Глава 7: Желязната дама
Кантората на Маргарита се намираше на последния етаж на една от онези стъклени сгради, които Симеон строеше. Иронията не ми убягна. Всичко в офиса крещеше за власт и успех – от полирания махагон на бюрото до оригиналните картини по стените. Самата Маргарита беше жена на около петдесет, с безупречен костюм и коса, прибрана в стегнат кок. Очите ѝ, зад скъпите очила, бяха остри и проницателни. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, без да покаже и капчица емоция. Разказах ѝ всичко – за фалшивата бременност, за миналото на Мила, за Симеон, за заплахите, за дневника. Когато свърших, тя мълча няколко минути, прелиствайки копията, които ѝ бях дал.
— Познавам Симеон — каза тя накрая, а гласът ѝ беше студен като стомана. — Срещали сме се в съда няколко пъти. Той е безскрупулен, но не е глупав. Винаги се обгражда със слоеве от правна защита. Да го атакуваш фронтално е самоубийство.
Сърцето ми се сви.
— Значи казвате, че нямаме шанс?
— Не казах това — отвърна тя, като свали очилата си и ме погледна право в очите. — Казах, че не можем да го атакуваме фронтално. Трябва да бъдем по-умни от него. Дневникът на тъста ви е ценен, но в съда думата на мъртвец струва малко. Той дава контекст, но не е доказателство. Заплахите по телефона – също, докато не ги запишем. Това, от което се нуждаем, е негова грешка. Трябва да го принудим да направи грешен ход.
— Как? — попитах аз.
— Казвате, че иска жена ви да подпише документ. Това е нашата отправна точка. Очевидно има някаква правна дупка в придобиването на онзи имот, дупка, която го притеснява след толкова години. Може би предстои някаква голяма сделка с този имот и той иска да изчисти всички потенциални проблеми. Нашият ход е да протакаме. Да му откажем подписа. Това ще го изнерви. А когато Симеон е нервен, той започва да прави грешки.
— Но той заплаши, че ще съсипе кариерата ми.
— Нека опита. Аз също имам контакти. Всеки опит да ви навреди ще бъде документиран и използван срещу него. Той играе покер, господин… — тя се поколеба, защото не ѝ бях казал фамилията си.
— Александър — казах аз.
— Той играе покер, Александър. Иска да ви накара да повярвате, че държи всички козове. Нашата задача е да го накараме да си покаже картите.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Гледаше към града, който Симеон се опитваше да превземе, сграда по сграда.
— Има още нещо. Десислава, сестрата на жена ви. Казахте, че учи право.
— Да, последна година.
— Добре. Ще ми трябва помощта ѝ. Искам тя да прерови всички архиви, свързани с оригиналното дело на баща ѝ. Да намери всяко име, всеки документ, всяка процедурна грешка. Искам да знам всичко за онзи процес. Понякога ключът не е в това, което е било казано в съда, а в това, което е било пропуснато.
Излязох от кантората ѝ с ново усещане. Страхът все още беше там, но вече не беше парализиращ. Беше смесен с надежда. Най-накрая имахме план, имахме съюзник. Маргарита беше всичко, което Симеон не беше – тя използваше закона като оръжие за справедливост, а не като инструмент за потисничество.
Когато се прибрах, куриерът вече беше дошъл. На масата лежеше голям плик. Мила седеше срещу него, сякаш беше отровен.
— Какво ще правим? — попита тя.
Взех плика, без да го отварям, и го прибрах в едно чекмедже.
— Нищо. Ще чакаме.
Погледнах я и видях, че в очите ѝ се беше върнала частица от старата Мила – жената, която се бореше, а не се криеше. Тя ми се усмихна за първи път от дни – истинска, макар и плаха усмивка.
— Добре. Ще чакаме заедно.
Телефонът отново иззвъня. Беше Симеон. Този път аз вдигнах.
— Тя няма да подпише нищо — казах аз, преди той да успее да каже и дума. — И ако още веднъж заплашите мен или семейството ми, следващият ви разговор ще бъде с адвоката ми, Маргарита. Мисля, че я познавате.
От другата страна на линията настъпи ледена тишина. За първи път чух несигурност в гласа на Симеон. Бяхме направили своя ход. Сега беше негов ред. Играта на нерви беше започнала.
Глава 8: Призраците от архива
Докато ние с Мила живеехме в напрегнато очакване на следващия ход на Симеон, Десислава се потопи в света на прашните папки и пожълтелите документи. С разрешението на Маргарита и пропуск, издаден от университета, тя получи достъп до съдебния архив. Това, което откри там, надмина и най-смелите ни очаквания.
Тя ни се обаждаше всяка вечер, гласът ѝ беше смесица от вълнение и гняв.
— Не е за вярване! Цялото дело е било фарс! — каза тя една вечер. — Ключовият свидетел на обвинението, човек, който е потвърдил, че подписът на татко е автентичен, е бил осъждан за фалшификация. Но тази информация е била укрита от съда. Адвокатът на татко е поискал графологична експертиза, но съдията я е отхвърлил под предлог, че ще забави процеса.
— Същият съдия водил ли е и други дела, свързани със Симеон? — попитах аз, докато си водех бележки.
— Проверявам. Но има и още. В деня, в който татко е загубил делото, съдията е закупил апартамент в строеж от една от фирмите на Симеон. На цена, много по-ниска от пазарната. Всичко е тук, в имотния регистър!
Всяко ново разкритие беше като камък, който добавяхме към нашата прашка. Симеон не просто беше спечелил делото, той го беше дирижирал. Беше оплел мрежа от корупция и манипулация, която беше смазала бащата на Мила.
Но най-шокиращото откритие дойде няколко дни по-късно. Десислава ми се обади, едва сдържайки сълзите си.
— Александър… намерих нещо ужасно. В документите по делото се споменава за изчезнало доказателство. Счетоводна книга от фирмата на татко. В нея той е записвал всички плащания, които е правил към Симеон. Неофициални плащания, в брой, които Симеон е изисквал „под масата“. Книгата е изчезнала от офиса на татко дни преди делото. В дневника си той пише, че е сигурен, че е била открадната. Но полицията е затворила случая като „липса на доказателства за взлом“.
— Тази книга би доказала, че баща ти е изплащал заема, нали?
— Не само това. Би доказала, че Симеон е укривал доходи и е извършвал рекет. Това е престъпление. Това би го вкарало в затвора. Затова му е трябвало да спечели онова дело на всяка цена. За да легитимира кражбата си и да унищожи татко, преди той да може да говори.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Документът, който Симеон искаше Мила да подпише, не беше просто формалност. Вероятно беше свързан с тази изчезнала счетоводна книга. Може би подписът ѝ би потвърдил със задна дата някаква фалшива версия на събитията, която би го защитила завинаги, ако книгата някога се появи.
Това означаваше две неща. Първо, Симеон все още се страхуваше от тази книга. И второ, може би тя не беше унищожена.
Междувременно, заплахите на Симеон започнаха да се материализират, но по коварен, индиректен начин. На строителния обект, за който отговарях, започнаха внезапни, безкрайни проверки от всякакви институции. Работата беше почти спряна. Инвеститорите бяха нервни. Моят шеф, макар и да ме подкрепяше, започна да ме гледа с притеснение. Неизказаният въпрос витаеше във въздуха: „Ти ли си причината за всичко това?“.
Една вечер, докато се прибирах уморен и обезкуражен, видях, че една от гумите на колата ми е срязана. Нямаше съмнение кой стои зад това. Беше предупреждение. Той повишаваше залога.
Вместо да се уплаша, аз се вбесих. Гневът ми даде сила. Обадих се на Маргарита и ѝ разказах за откритията на Десислава.
— Тази счетоводна книга е ключът — каза тя. — Ако успеем да я намерим, печелим. Ако не, всичко, което имаме, са косвени доказателства, които един добър адвокатски екип може да оспори.
— Но къде може да е тя? Минали са толкова години.
— Хора като бащата на жена ви, систематични, подредени хора, често правят копия. Или я крият на място, за което никой не би се сетил. Помислете. Имало ли е място, което е било специално за него? Вила, стар гараж, таван?
Мила и Десислава се замислиха.
— Имаше една стара къща на село, на дядо. Татко ходеше там понякога, когато искаше да остане сам и да работи на спокойствие. Не сме стъпвали там от години. След… след всичко, мама не искаше да се връща.
— Трябва да отидете там — каза Маргарита. — Трябва да претърсите всеки сантиметър от тази къща.
Планът беше ясен. През уикенда щяхме да отидем до старата селска къща. Аз, Мила и Десислава. Едно последно пътуване в миналото, с надеждата да намерим оръжието за нашето бъдеще. Не знаехме, че Симеон вече беше една крачка пред нас. И че нашата малка експедиция щеше да се превърне в смъртоносен капан.
Глава 9: Капан в къщата на спомените
Пътуването до старата къща беше мълчаливо. Мила гледаше през прозореца как градските пейзажи се сменят със зелени поля и хълмове. Виждах в очите ѝ смесица от носталгия и страх. За нея това не беше просто пътуване до имот, а завръщане на място, пропито със спомени за едно по-щастливо време, преди сянката на Симеон да падне върху семейството ѝ. Десислава седеше на задната седалка, преглеждайки отново и отново копия на документите от архива, сякаш се опитваше да намери скрит код между редовете.
Къщата беше точно такава, каквато я описваха – малка, каменна, сгушена в края на почти изоставено село. Бурени бяха превзели двора, а боята по капаците на прозорците се лющеше. Въпреки това имаше нещо красиво и трагично в нейната самота.
Когато отключихме старата дървена врата, ни посрещна миризма на прах, студ и застояли спомени. Вътре всичко беше покрито с бели платнища, като призраци на мебели. Започнахме систематичното претърсване. Аз се заех с мазето, а Мила и Десислава – с тавана и стаите.
Часове наред отваряхме стари сандъци, прелиствахме книги, ровихме из чекмеджета, пълни с пожълтели снимки и забравени джунджурии. Не намирахме нищо. Отчаянието бавно започна да се прокрадва. Може би всичко е било напразно. Може би книгата никога не е била тук.
— Мисля, че я намерих! — извика изведнъж Мила от горния етаж.
Сърцата ни подскочиха. Втурнахме се нагоре. Тя стоеше в малката спалня, която очевидно е била кабинет на баща ѝ. Беше отместила тежкия дървен гардероб от стената, а зад него имаше малка, почти незабележима кухина в зидарията. Вътре, увита в мушама, лежеше дебела счетоводна книга.
Това беше тя. Държахме в ръцете си спасението си.
Докато разгръщахме внимателно страниците, изпълнени с прилежния почерк на баща ѝ, не чухме приближаващата се кола. Не чухме и тихите стъпки в двора. Едва когато входната врата се отвори с трясък, осъзнахме, че не сме сами.
На прага стояха двама мъже. Едри, с безизразни лица. Не бяха дошли да разговарят. Зад тях, в рамката на вратата, се появи и той. Симеон. Беше облечен в елегантно палто, което контрастираше абсурдно с порутената обстановка. Усмивката му беше ледена.
— Лилия, Александър. И малката Десислава. Каква приятна семейна сбирка — каза той с онзи спокоен глас, който вече познавах твърде добре. — Надявах се да ме улесните в търсенето. Благодаря ви. Сега, ако обичате, дайте ми това, което държите.
Стояхме като замръзнали. Той знаеше. През цялото време е знаел, че търсим книгата. Може би ни е следил, може би е имал къртица в съдебния архив… нямаше значение. Бяхме попаднали право в капана му.
— Няма да получиш нищо — казах аз, като застанах пред Мила и Десислава.
Симеон въздъхна отегчено.
— Александър, Александър… все още не разбираш играта. Ти си архитект. Аз строя империи. Ние не сме в една категория. Дайте ми книгата и ще ви оставя да си тръгнете. Ще забравя за вас. Това е последното ми предложение.
— А ние ще забравим ли за баща ми? Ще забравим ли за живота, който ни отне? — извика Мила, гласът ѝ трепереше от гняв.
— Вашият баща беше слаб играч, който не знаеше кога да се откаже. Вие имате шанс да бъдете по-умни.
В този момент Десислава направи нещо неочаквано. С бързо, отработено движение, тя извади телефона си и го насочи към Симеон.
— Всичко се записва, господин Симеон. Включително и вашите двама… сътрудници. Заплахите, изнудването, влизането с взлом. Мисля, че това ще бъде много интересно за прокуратурата.
Симеон я погледна и за първи път видях в очите му ярост. Спокойната фасада се пропука.
— Глупаво момиче! — изръмжа той. — Мислиш, че един телефонен запис ще ме спре?
Той кимна на хората си. Те тръгнаха към нас. Времето сякаш се забави. Знаех, че имаме само няколко секунди.
— Бягайте! — изкрещях аз на Мила и Десислава. — През задния прозорец! Аз ще ги задържа!
Хванах един тежък стол и го запратих към единия от мъжете. Той залитна, но не падна. Вторият вече беше върху мен. Усетих удар в стомаха, който изкара въздуха от дробовете ми. Паднах на пода. Докато се борех да си поема дъх, видях Симеон да се приближава бавно към мен. Той взе книгата от пода, където я бях изпуснал.
— Жалко. Наистина мислех, че ще бъдете разумни — каза той. После се обърна към хората си. — Вземете записващото устройство. И се погрижете никой да не може да докаже, че сме били тук. Един малък пожар би трябвало да свърши работа.
Ужасът ме скова. Той не просто щеше да вземе книгата. Той щеше да заличи всички следи. Включително и нас.
Докато единият от мъжете държеше мен, другият се опита да изтръгне телефона от ръцете на Десислава. Но тя се бореше с яростта на отчаянието. Мила грабна една стара ръждива маша от камината и го удари по ръката. Той изрева от болка и я изблъска грубо.
Тогава, в хаоса, се чу вой на сирени. Отначало беше слабо, далечно, но бързо се усилваше. Всички замръзнахме. Симеон погледна през прозореца и лицето му се изкриви от ярост.
— Невъзможно…
Полицейска кола спря с писък на гуми пред къщата. От нея излязоха двама униформени и… Маргарита.
Тя ни беше проследила. Още когато ѝ казахме къде отиваме, тя е имала лошо предчувствие. Беше се свързала с местната полиция и беше тръгнала след нас, „за всеки случай“. Нейното недоверие към Симеон беше спасило живота ни.
Симеон разбра, че играта е свършила. Той хвърли книгата в горящата камина.
— Не! — изкрещяхме всички в един глас.
Но беше твърде късно. Пламъците обгърнаха страниците, поглъщайки единственото ни доказателство. Симеон се усмихна триумфално, докато полицаите влизаха и му слагаха белезници.
— Може и да ме задържите за малко — каза той, гледайки право в мен. — Но без тази книга, нямате нищо. Аз ще изляза. И ще се върна, за да довърша започнатото.
Глава 10: Пепел и искри
Бяхме в безопасност, но се чувствахме победени. Симеон и хората му бяха арестувани за нападение и влизане с взлом, но знаехме, че това са дребни обвинения за човек като него. Той щеше да плати гаранцията си и да излезе на свобода. А основното ни оръжие, счетоводната книга, беше купчина пепел в старата камина.
Седяхме в местния полицейски участък, увити в одеяла, давайки показания. Маргарита беше до нас през цялото време, спокойна и методична.
— Не се отчайвайте — каза ни тя, след като полицаите приключиха с разпита. — Той направи грешка. Голяма грешка.
— Каква грешка? — попитах горчиво. — Той унищожи всичко.
— Той показа колко много се страхува от тази книга. Пред свидетели. Пред полицаи. Той унищожи доказателство по бъдещо дело. Това само по себе си е престъпление. И второ, той не знае всичко, което ние знаем.
Тя се обърна към Десислава.
— Деси, телефонът ти. Записът спря ли, когато онзи човек те нападна?
Десислава извади телефона си. Екранът беше пукнат, но работеше.
— Не знам. Мисля, че го изпуснах.
Тя натисна няколко бутона и на лицето ѝ се изписа изумление.
— Все още е записвал. Аудио. Дори когато беше на пода. Всичко е тук. Заплахите му да запали къщата. Признанието му, че баща ми е бил „слаб играч“. Всичко!
Маргарита кимна бавно, а в очите ѝ проблесна искра.
— Добре. Това е нещо. Не е толкова силно, колкото книгата, но е нещо. А сега за втория ни коз.
Тя извади собствения си телефон.
— Когато Десислава ми изпрати онези сканирани страници от дневника, аз не ги оставих просто в имейла си. Препратих ги на един колега, експерт по възстановяване на документи. Той успя да увеличи резолюцията и да анализира мастилото, почерка… Но направи и още нещо. Забелязал е вдлъбнатини на една от страниците. Явно баща ви е писал нещо на лист, поставен върху дневника, и натискът е оставил отпечатък. С помощта на специална техника, успяхме да възстановим част от текста.
Тя ни показа изображение на екрана. Беше почти нечетливо, но се виждаха цифри, дати и една дума, която се повтаряше: „Банков сейф“.
— Мислим, че преди да скрие основната книга в къщата, той е направил копия на най-важните страници и ги е оставил на сигурно място. Място, до което Симеон никога не би могъл да стигне.
Мила и Десислава се спогледаха.
— Той имаше сейф в една банка в стария град — каза Мила. — Мама закри сметките му, но може би е пропуснала сейфа. Не е знаела за него.
Това беше. Това беше нашата последна, отчаяна надежда.
Процедурата беше сложна. Трябваха ни документи за наследство, съдебни разрешения. Маргарита се зае с това с желязната си ефективност. Междувременно, както и очаквахме, Симеон беше освободен под гаранция. Той не се свърза с нас. Беше като хищник, който се е оттеглил в сенките, за да ближе раните си и да планира следващата си атака. Напрежението беше непоносимо. Върнах се на работа, но не можех да се концентрирам. Всяка непозната кола на улицата ми се струваше заплаха. Всяко позвъняване на вратата караше сърцето ми да прескача.
Мила беше тази, която ме държеше на повърхността. Преживяното в старата къща я беше променило. Страхът в очите ѝ беше заменен от тиха, стоманена решителност. Лъжата, която я беше държала в плен толкова дълго, беше изгоряла заедно с книгата в камината. Сега тя беше свободна да се бори.
— Ще се справим, Александър — каза ми тя една вечер, докато стояхме на балкона и гледахме светлините на града. — Каквото и да се случи, ще бъдем заедно. Този път в истината.
След две седмици, които ни се сториха като две години, Маргарита най-накрая получи разрешение за отваряне на банковия сейф. Пътувахме до стария град – аз, Мила, Десислава и тя. Четирима души срещу империята на един човек.
Когато банковият служител отвори тежката метална врата, всички затаихме дъх. Вътре имаше само една малка, метална кутия. Мила я отвори с треперещи ръце.
Вътре, грижливо подредени, лежаха няколко фотокопия и един микрофилм. Бяха копия на ключови страници от счетоводната книга. Те детайлно описваха схемата за изнудване, датите на плащанията в брой, имената на други жертви. Баща ѝ беше предвидил, че Симеон може да се опита да унищожи оригинала. Беше оставил застраховка.
Маргарита взе копията и ги прегледа. После вдигна поглед към нас и на лицето ѝ за първи път се появи истинска усмивка.
— Мисля, че е време да си поговорим с главния прокурор — каза тя. — Шах и мат, господин Симеон.
Глава 11: Стените на империята се срутват
Новината за ареста на Симеон този път беше съвсем различна. Не беше просто кратко съобщение за нападение, а водеща новина. Обвиненията бяха тежки: изнудване, укриване на данъци, пране на пари, корупция, възпрепятстване на правосъдието. Империята, която той беше построил върху страха и съсипаните животи на другите, започна да се тресе.
Фотокопията от банковия сейф бяха неоспоримо доказателство. Аудиозаписът от старата къща беше черешката на тортата, разкривайки неговата арогантност и безскрупулност. Делото, което Маргарита заведе, беше като снежна топка, която се превърна в лавина. Други жертви на Симеон, които досега бяха мълчали от страх, намериха смелост и започнаха да говорят. Истории, подобни на тази на семейството на Мила, изплуваха на повърхността. Картината на „благодетеля“ и „стълба на обществото“ се разпадна, разкривайки истинското му лице на хищник.
Процесът беше дълъг и изтощителен. Таблоидите ни преследваха, а адвокатите на Симеон се опитаха да очернят името на Мила, представяйки я като отмъстителна лъжкиня. Те използваха историята с фалшивата бременност срещу нея, опитвайки се да я изкарат психически нестабилна. Но ние бяхме подготвени. Мила излезе на свидетелската скамейка и разказа всичко. С болка, но и с достойнство. Разказа за страха, който я е накарал да постъпи така. Разказа за баща си, за разбитото си семейство, за живота в бягство. И залата я чу. Съдебните заседатели я чуха.
Аз също свидетелствах. Разказах за заплахите, за срязаната гума, за тормоза на работното ми място. Десислава, със своите познания по право, представи откритията си от архива по ясен и убедителен начин, разкривайки корупционната схема около първото дело.
Най-силният момент настъпи, когато Маргарита изправи Симеон на кръстосан разпит. Тя го разнищи методично, парче по парче, докато от арогантния бизнесмен не остана нищо друго освен един разгневен, притиснат в ъгъла престъпник. Когато тя пусна аудиозаписа от старата къща и гласът му, казващ „един малък пожар би трябвало да свърши работа“, отекна в съдебната зала, съдбата му беше решена.
Симеон беше признат за виновен по всички обвинения и получи дълга присъда. Докато го извеждаха от залата, погледите ни се срещнаха за последен път. В неговите очи вече нямаше заплаха. Имаше само омраза и празнотата на поражението. Сянката най-накрая беше вдигната.
Глава 12: Ново начало
Животът след процеса не се върна към нормалното. Нямаше как. Старият „нормален“ живот беше изграден върху лъжа. Сега трябваше да изградим нов, върху основите на болезнената, но освобождаваща истина.
Името на бащата на Мила беше изчистено. Семейството получи компенсация и конфискуваната къща им беше върната. Но раните бяха твърде дълбоки, за да може едно съдебно решение да ги излекува напълно.
Връзката ми с Мила беше различна. Преминахме през огън заедно и това или ни беше счупило, или ни беше калило. Избрахме второто. Доверието се завръщаше бавно, не с думи, а с малки жестове. С начина, по който тя вече не криеше погледа си. С начина, по който аз вече не се съмнявах в думите ѝ. Научихме се да говорим. За всичко. За страховете, за болката, за несигурността.
Десислава завърши университета с отличие. Маргарита ѝ предложи работа в кантората си и тя прие. Беше намерила своето призвание – да се бори за тези, които нямат глас.
Една пролетна вечер, около година след края на процеса, седяхме с Мила на една пейка в парка. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в розово и оранжево. Беше тихо и спокойно.
Тя сложи ръка върху моята.
— Искам да ти кажа нещо.
Сърцето ми подскочи за миг, стар рефлекс от миналото. Но като видях усмивката ѝ, разбрах, че този път е различно.
— Този път е истина — каза тя тихо, сякаш прочела мислите ми. — Бях на лекар тази сутрин. Наистина съм бременна, Александър.
Погледнах я. В очите ѝ имаше сълзи, но те бяха сълзи на радост. Нямаше страх. Нямаше лъжи. Имаше само любов и едно ново, чисто начало. Прегърнах я силно, а в ума ми изплува споменът за онази вечер в супермаркета. Вечерта, която заплашваше да унищожи всичко, но вместо това разруши един свят на лъжи, за да можем да построим нов, истински.
Знаех, че нищо няма да е лесно. Белезите щяха да останат. Но докато гледах жената, която обичах, и мислех за новия живот, който растеше в нея, знаех, че сме готови да посрещнем бъдещето. Заедно.