Съпругът ми и аз събирахме пари за първия си дом. Това не беше просто цел, а религия. Беше утринната ни молитва и вечерната ни надежда. Всяка стотинка, всеки лев, беше войник, изпратен на фронта на нашите мечти, за да се бие за онази малка крепост от тухли и хоросан, която щяхме да наречем наша. Ограничихме всичко – излизахме веднъж на два месеца, купувахме дрехи само когато старите се превърнеха в парцали, а думата „лукс“ беше изтрита от речника ни с такава прецизност, сякаш никога не я е имало.
Дори продадох годежния си пръстен, за да помогна. Спомням си деня. Слънцето се процеждаше през прашния прозорец на бижутерията, осветявайки малките прашинки, танцуващи във въздуха. Пръстенът лежеше на кадифената подложка – малък, блестящ символ на едно обещание. Когато го свалих от пръста си, почувствах празнота, но не и съжаление. Беше жертва в името на нещо по-голямо, в името на „нас“. Мартин ме прегърна силно пред магазина, зарови лице в косата ми и прошепна: „Ще ти купя сто пъти по-голям, Анна. Обещавам.“ Думите му бяха топъл мехлем върху голата кожа на пръста ми. Вярвах му. Вярвах в него, в нас, в бъдещето, което строяхме с цената на всичко.
Миналата седмица, в един дъждовен вторник, реших да проверя сметката. Не от недоверие, а от навик. Обичах да гледам как числото расте, макар и бавно. Беше като да поливаш цвете и да го гледаш как се развива сантиметър по сантиметър. Отворих лаптопа, ароматът на кафе се смесваше с миризмата на мокър асфалт отвън. Въведох паролата с треперещи от леко вълнение пръсти. Страницата зареди.
И тогава светът ми спря.
Числото, което познавах до последната му цифра, го нямаше. На негово място стоеше друга сума, толкова нищожна, че можеше да покрие сметките ни за ток и вода, и нищо повече. Сърцето ми започна да бие с бясна скорост, кръвта забуча в ушите ми. Обнових страницата. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Нищо. Празнота. Дигитална пропаст, зейнала на екрана на лаптопа, заплашваше да погълне целия ми свят.
Превъртях надолу към историята на трансакциите. И там, с клиничната безпристрастност на банковия софтуер, беше записано всичко. Един-единствен превод, направен преди три дни. Цялата сума, до стотинка. Всичките ни жертви, лишения, надежди. Всичките ни дни без кафе навън, всички пропуснати почивки, целият блясък на продадения ми пръстен. Всичко това беше изтекло от нашата сметка и се беше вляло в друга.
Името на получателя беше изписано ясно. Не беше фирма за имоти. Не беше депозит за апартамент. Не беше нищо, свързано с нашите мечти. Беше име. Женско име.
Ивелина.
В този момент вратата се отвори и Мартин влезе, изтръсквайки капките дъжд от якето си. Той се усмихна, но усмивката му замръзна, когато видя лицето ми.
„Какво има, любов? Да не е станало нещо?“
Не можех да говоря. Просто обърнах екрана на лаптопа към него. Погледът му проследи пръста ми, който сочеше името. Видях как цветът се оттегли от лицето му. Видях как устните му се свиха в тънка, безкръвна линия. Видях как в очите му се появи изражение, което никога не бях виждала – смесица от паника, вина и нещо друго, нещо по-тъмно и по-дълбоко. Нещо, което ме ужаси повече от празната банкова сметка.
Той не каза: „Това е грешка.“
Не каза: „Ще го оправя.“
Не каза: „Не е това, което изглежда.“
Вместо това, след секунди, които се проточиха като вечност, той вдигна очи към мен и каза само едно.
„Налагаше се, Анна.“
И с тези две думи, подът под краката ми не просто се пропука. Той изчезна.
Глава 2: Останките от „нас“
„Налагаше се?“ Гласът ми беше дрезгав шепот, едва разпознаваем. Думите прозвучаха чуждо и нелепо в оглушителната тишина на апартамента, нарушавана само от монотонния ромон на дъжда по перваза. „Какво се налагаше, Мартин? Да изтриеш бъдещето ни? Да превърнеш всичко, за което сме работили, в прах? Коя е Ивелина?“
Той стоеше до вратата, все още с мокрото яке, сякаш готов да избяга всеки момент. Очите му шареха из стаята, избягвайки моите. Това беше най-лошото. Липсата на поглед. Сякаш бях станала прозрачна, призрак в собствения си дом.
„Не мога да ти обясня. Не и сега.“
„Не сега? КОГА ТОГАВА? Когато вече сме на улицата ли? Когато мечтата ни за дом се е превърнала в кошмар? Продадох пръстена си, Мартин! Пръстена, който ми даде! Символът на нашето обещание! За какво? За да го преведеш на някаква… жена?“ Всяка дума беше наситена с болка и гняв, които се надигаха в мен като мътна приливна вълна.
„Не е това, което си мислиш“, промълви той, но думите му бяха лишени от убеденост. Бяха празни, заучени фрази, които не носеха никакво успокоение.
„А какво е тогава? Просвети ме! Защото аз виждам само едно – предателство. Виждам как си взел нашите общи пари, нашите общи надежди, и си ги дал на друга. Това е кражба, Мартин! Ти ме обра!“
Той трепна, сякаш думите ми бяха физически удар. Най-сетне ме погледна, но в очите му нямаше разкаяние. Имаше само някаква студена, отчаяна решителност. „Направих го, за да ни защитя.“
Смехът, който се изтръгна от гърлото ми, беше истеричен и горчив. „Да ни защитиш? От какво? От това да имаме покрив над главата си? От това да бъдем щастливи? Лъжеш! Просто ме лъжеш!“
Приближих се до него, исках да го разтърся, да го ударя, да изтръгна истината от него. Но когато застанах на сантиметри от лицето му, видях нещо, което ме смрази. Беше страх. Дълбок, животински страх. Той не се страхуваше от моя гняв. Страхуваше се от нещо друго. Нещо външно.
„Анна, моля те… просто ми повярвай. Един ден ще разбереш. Сега трябва да… трябва да тръгвам.“
„Да тръгваш? Къде ще ходиш? При нея?“
Той не отговори. Просто се обърна, отвори вратата и излезе в дъждовната нощ, оставяйки ме сама с ехото от думите си и с огромната, зейнала дупка не само в банковата ни сметка, а и в сърцето ми.
Свлякох се на пода, неспособна да стоя повече. Останките от нашия живот бяха разпръснати около мен – плановете на архитект за бъдещия ни дом на масата, брошури за мебели, снимки от времето, когато бяхме щастливи. Всичко изглеждаше като декор от пиеса, чието последно действие току-що беше приключило трагично.
Първият ми инстинкт беше да се обадя на Десислава. Тя беше моята котва в реалността, моят глас на разума. Телефонът иззвъня веднъж и тя вдигна. Още преди да кажа и дума, тя усети, че нещо не е наред.
„Ани? Какво е станало? Гласът ти…“
Не успях да сглобя изречение. Само ридания се изтръгваха от гърдите ми, конвулсивни и неконтролируеми.
„Идвай. Моля те, идвай“, успях да прошепна.
След двадесет минути, които ми се сториха като часове, тя беше там. Намери ме на пода, сред разпилените мечти. Без да каже дума, тя просто седна до мен, прегърна ме и ме остави да плача на рамото ѝ, докато сълзите ми не свършиха и не остана само суха, пареща болка.
Когато най-сетне успях да ѝ разкажа всичко, тя ме слушаше с напрегнато внимание, лицето ѝ преминаваше от недоумение към чиста ярост.
„Негодник!“, изсъска тя, когато приключих. „Долен, долен негодник! Как е могъл? И това обяснение… „налагаше се“? Какво, по дяволите, означава това?“
„Не знам, Деси, не знам. Но погледът му… беше толкова уплашен. Сякаш не е негово решение.“
„Глупости!“, отсече тя. „Това е класическо измъкване на виновен мъж. Опитва се да омаловажи стореното, да се представи за жертва. Трябва да направим нещо. Не можеш да го оставиш да му се размине.“
„Какво да направя?“, попитах с празен глас. „Той си тръгна. Парите ги няма.“
„Ще го намерим. И ще намерим тази Ивелина. В днешно време никой не е напълно анонимен.“ Десислава вече беше влязла в режим на действие. Нейната практичност беше спасителният пояс, от който имах нужда. Тя взе лаптопа и отвори търсачката.
„Ивелина…“, промълви тя, докато пишеше. „Нямаме фамилия, което е проблем. Но можем да опитаме друго. Мартин има ли роднини, с които не си близка? Някой братовчед, стар приятел? Някой от миналото му, за когото не говори много?“
Замислих се. Мартин винаги беше малко затворен относно живота си преди да се запознаем. Говореше смътно за „трудно детство“, за семейни проблеми, но никога не влизаше в детайли. Имаше обаче едно име, което беше споменавал няколко пъти с особена неохота.
„Има един братовчед. Кирил. Не сме се виждали от години. Мартин казваше, че е „сложен характер“ и предпочиташе да стоят настрана един от друг. Мисля, че живее в стария им квартал.“
Очите на Десислава светнаха. „Това е! Това е нашата първа следа. Утре сутрин, първата ни работа е да намерим този Кирил. Ако някой знае нещо за тайните на Мартин, това е той.“
Тя остана при мен през цялата нощ. Лежах в леглото, което до вчера делях с мъжа си, и се взирах в тавана. Всяка сянка ми приличаше на заплаха, всеки шум отвън ме караше да подскачам. Чувствах се ограбена не само за парите, но и за спомените, за доверието, за самата същност на живота, който бях изградила. Мартин не беше просто откраднал спестяванията ни. Той беше откраднал миналото ми и беше унищожил бъдещето ми. А аз бях решена да разбера защо. Трябваше да узная истината, колкото и грозна да е тя. Това беше единственият начин да започна да събирам парчетата от разбития си живот.
Глава 3: Човекът от сенките
На следващата сутрин слънцето се опитваше да пробие през сивите облаци, но светлината беше слаба и водниста, също като надеждата в мен. Очите ми бяха подпухнали от плач, а в стомаха ми се беше свила топка от лед. Десислава вече беше направила кафе, силно и горчиво, и беше намерила приблизителен адрес на Кирил в един стар онлайн указател.
Старият квартал беше на другия край на града – лабиринт от сиви панелни блокове от една епоха и олющени аристократични къщи от друга, съжителстващи в странна, меланхолична хармония. Въздухът тук беше по-тежък, наситен с миризми на въглищен дим и влажна пръст. Намерихме блока – висок, безличен исполин с десетки еднакви прозорци, които гледаха към нас като празни очи.
Качихме се по изтърканите стълби до осмия етаж. Сърцето ми думкаше в гърдите. Какво щях да му кажа? „Здравей, ти не ме познаваш добре, но съпругът ти избяга с всичките ни пари, можеш ли да ми кажеш защо?“ Звучеше абсурдно.
Вратата на апартамента беше метална, със стара, ръждясала шпионка. Поех си дъх и позвъних. Отвътре се чу раздразнено излайване на куче, последвано от мъжки глас, който го смъмри. След минута вратата се открехна и на прага застана мъж.
Кирил беше пълна противоположност на Мартин. Докато мъжът ми беше спретнат, с меки черти и внимателен поглед, братовчед му изглеждаше грубоват и недодялан. Беше по-висок, с набола брада и уморени, подозрителни очи, които ме огледаха от глава до пети. Носеше стара тениска и долнище на анцуг.
„Да?“, попита той с дрезгав, пропушен глас.
„Кирил? Аз съм Анна, съпругата на Мартин.“
При споменаването на името на Мартин, лицето му се втвърди. Една вежда леко се повдигна. „И?“
„Трябва да говоря с теб. Важно е.“
Той се поколеба за момент, погледът му се плъзна към Десислава, която стоеше малко зад мен. Накрая въздъхна, сякаш се предаваше пред неизбежното. „Влизайте. Но само за пет минути.“
Апартаментът беше малък и претрупан. Миришеше на застояло, на кучешка храна и слаб тютюнев дим. Един огромен, черен ротвайлер ни гледаше от дивана с недружелюбен интерес. Кирил посочи към два разклатени стола около малка кухненска маса.
„Е, слушам ви. Какво е направил пак моят гениален братовчед?“ В гласа му се долавяше нотка на сарказъм и стара умора.
Събрах цялата си смелост и разказах накратко за случилото се. За парите, за превода, за името Ивелина. Докато говорех, Кирил слушаше с каменно лице. Не показа изненада, нито съчувствие. Само присви очи, когато споменах името.
„Ивелина…“, повтори той тихо, сякаш опитваше думата на вкус. „Значи се е стигнало дотам.“
„Какво означава това? Ти знаеш коя е тя, нали?“ Наведох се напред, вкопчена в думите му.
Той се облегна назад, скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в някаква точка на стената над главата ми. „Знам, разбира се, че знам. Всички от нашето поколение в този квартал я знаят. Или по-скоро знаят историята на семейството ѝ.“
„Разкажи ми. Моля те.“
Кирил въздъхна тежко. „Виж, Анна, това са стари, мръсни работи. Семейни истории, които е по-добре да не се разравят. Мартин не ти ли е разказвал за баща си? За чичо ми Асен?“
Поклатих глава. „Само, че е починал, когато Мартин е бил тийнейджър. И че не са били близки.“
Кирил се изсмя горчиво. „Това е меко казано. Чичо Асен беше… сложен човек. Амбициозен, безскрупулен. В началото на деветдесетте имаше общ бизнес с бащата на Ивелина – Димитър. Бяха най-добри приятели, съдружници. Имаха малък цех за нещо, не помня вече какво. Работата потръгна, започнаха да печелят добре. Но чичо ми искаше повече. Винаги искаше повече.“
Той млъкна, взе кутия цигари от масата, извади една, но не я запали. Просто я въртеше между пръстите си.
„Накратко, Асен е измамил Димитър. С фалшиви документи, с някакви схеми, е прехвърлил цялата фирма на свое име, оставяйки партньора си с огромни дългове към банки и доставчици. Димитър остана без нищо. Буквално за една нощ загуби всичко, за което беше работил. Опита се да съди чичо ми, но Асен имаше по-добри адвокати и по-малко скрупули. Няколко месеца по-късно, Димитър не издържа на напрежението и на срама. И се обеси в същия този цех, който беше негов.“
Стомахът ми се преобърна. Историята беше грозна, брутална.
„Мартин е бил на около петнадесет, когато това се е случило“, продължи Кирил, без да ме поглежда. „Ивелина е била на неговата възраст. Те растяха заедно, бяха в един клас. След смъртта на баща ѝ, тя и майка ѝ изпаднаха в пълна мизерия. Всички в квартала ги сочеха с пръст – едните от съжаление, другите със злорадство. А нас, семейството на Мартин, ни гледаха като на убийци. Беше ад. Мартин понесе всичко това много тежко. Той се срамуваше от баща си. Мразеше го за това, което беше причинил.“
„Значи… парите…“, прошепнах аз. „Той се чувства виновен?“
„Виновен? Анна, той е обсебен от тази вина. Откакто баща му почина от инфаркт няколко години по-късно, Мартин сякаш пое неговия грях върху себе си. Винаги е намирал начин да помага на Ивелина и майка ѝ. Тайно. Пращал им е пари, плащал е сметки. Смяташе го за свой дълг. „Кръвнина“, както го наричаше понякога, когато пийнеше повече.“
„Но… защо не ми е казал? Защо трябваше да го крие?“
„Защото го е срам!“, почти извика Кирил. „Срам го е от семейството му, от миналото му! Искал е да те предпази от цялата тази мръсотия. Да започне на чисто с теб. Но миналото, момиче, то има гадния навик да се връща и да си иска своето. Явно Ивелина е закъсала много яко за нещо, за да го принуди да направи такава стъпка. Той никога не би рискувал брака си за нещо малко.“
Думите му отекваха в главата ми. Всичко започваше да придобива някакъв ужасяващ, изкривен смисъл. Не беше изневяра. Беше нещо много по-сложно и по-дълбоко. Беше изкупление. Но това не променяше факта. Той беше избрал да плати дълговете на мъртвия си баща с нашето общо бъдеще. Беше избрал миналото пред мен.
„Къде мога да я намеря? Ивелина?“, попитах, а гласът ми беше твърд.
Кирил ме погледна за пръв път с нещо като уважение. „Тя не се е местила. Все още живее в старата семейна къща, на няколко преки оттук. Но те съветвам да не ходиш там. Тези хора са преживели много. Няма да те посрещнат с отворени обятия.“
„Няма значение“, казах аз, изправяйки се. Вече имах посока. Имах цел. Трябваше да видя лицето на жената, заради която животът ми се беше сринал. Трябваше да чуя нейната версия. Истината беше някъде там, в тази стара къща, и аз щях да я намеря.
Глава 4: Протегната ръка
Връщането в офиса на следващия ден беше сюрреалистично. Всичко беше същото – тихото бръмчене на компютрите, миризмата на хартия и кафе, колегите, които обсъждаха маловажни неща. Но аз бях различна. Чувствах се като актриса, която играе ролята на старата Анна, докато истинската аз крещеше безмълвно отвътре.
Работех като мениджър на проекти в малка, но просперираща консултантска фирма. Шефът ми, Пламен, беше човек, когото уважавах дълбоко. Той беше около петдесетте, с прошарена коса, интелигентни очи зад тънки рамки и спокойно, уверено излъчване. Беше изградил компанията си от нулата и притежаваше рядката комбинация от безпощаден бизнес нюх и истинска човешка емпатия.
Опитвах се да се концентрирам върху таблиците и графиците на екрана, но буквите и цифрите се размазваха пред очите ми. Историята на Кирил се въртеше в главата ми като развалена грамофонна плоча. Бащата на Мартин. Самоубийството. Дългът. Всичко беше толкова мрачно и тежко.
Към обяд Пламен мина покрай бюрото ми.
„Анна, имаш ли минутка? В кабинета ми.“
Сърцето ми подскочи. Дали бях сгрешила нещо? Дали разсеяността ми се беше отразила на работата? Влязох в просторния му, минималистично обзаведен кабинет и седнах на стола срещу масивното му бюро.
Той не започна с работа. Просто ме погледна внимателно за няколко секунди.
„Добре ли си?“, попита меко. „През последните два дни изглеждаш… сякаш носиш тежестта на света на раменете си.“
Въпросът му беше толкова директен и същевременно толкова загрижен, че защитната стена, която бях изградила около себе си, започна да се пропуква. Опитах се да се усмихна. „Просто… лични проблеми. Ще се оправя.“
„Личните проблеми имат навика да не си стоят вкъщи“, каза той мъдро. „Те идват с нас на работа, сядат на бюрото до нас и ни пречат да мислим. Не искам да се натрапвам, но ако има нещо, с което мога да помогна, дори само да изслушам, вратата ми е отворена.“
Неговата доброта беше последната капка. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и колкото и да се опитвах да ги спра, една от тях се търкулна по бузата ми. Избърсах я бързо, засрамена.
„Извинете, господин Симеонов…“
„Пламен“, прекъсна ме той. „Тук не сме в съдебна зала. Казвам ти го като приятел, не като шеф. Понякога да споделиш товара го прави по-лек.“
И аз споделих. Не всичко, разбира се. Не му разказах грозната семейна история. Но му казах основното – че със съпруга ми сме имали общи спестявания за дом, и че той ги е взел и е изчезнал, оставяйки ме без обяснение и без средства. Докато говорех, той слушаше, без да ме прекъсва, лицето му беше сериозно и съсредоточено.
Когато приключих, той помълча за момент, обмисляйки думите ми.
„Това е много повече от „личен проблем“, Анна. Това е сериозна ситуация. Имаш ли къде да останеш? Имаш ли нужда от финансова помощ в момента?“
„Не, не, добре съм. Мога да се справя. Просто… шокът е голям.“
„Разбирам“, кимна той. „Първото, което трябва да направиш, е да защитиш себе си. Правно. Дори и да не искаш да стигаш до крайности, трябва да знаеш какви са ти правата. Имам отличен адвокат, който се занимава със семейно и имуществено право. Казва се Стоянов. Искам да отидеш да се консултираш с него. Аз ще покрия разходите, не се притеснявай за това. Просто отиди и разбери какви са ти опциите. Знанието е сила, особено в такива моменти.“
Той записа името и телефона на адвоката на едно листче и ми го подаде. Жестът му беше толкова неочакван и толкова… мил. В свят, който внезапно беше станал враждебен и несигурен, тази протегната ръка означаваше много.
„Благодаря ви, Пламен. Наистина не знам какво да кажа.“
„Не казвай нищо. Просто се погрижи за себе си. А колкото до работата – не се тревожи. Ако имаш нужда от почивен ден или два, за да си събереш мислите, просто ми кажи. Фирмата няма да се срине.“ Той се усмихна леко. „Ти си ценен служител, Анна. Искам да си добре.“
Излязох от кабинета му с чувството, че поне една малка част от тежестта беше свалена от раменете ми. Не бях напълно сама в това. Имах работа, която ми даваше стабилност. Имах шеф, който се оказа и човек. Имах и нова задача – да се срещна с адвокат. Това внасяше ред в хаоса.
Но преди адвоката, имаше друга среща, която трябваше да проведа. Срещата с Ивелина. Трябваше да отида до онази къща, пропита с толкова много болка и тайни. Преди да започна да строя каквато и да е правна защита, трябваше да видя с очите си епицентъра на земетресението, което беше разрушило живота ми. Трябваше да погледна в очите жената, чието минало беше откраднало моето бъдеще.
Глава 5: Къщата на улица „Тъга“
Намерих къщата лесно. Беше точно както Кирил я беше описал – сгушена в края на тясна, павирана уличка, която сякаш беше забравена от времето. За разлика от безличните блокове наоколо, тя имаше характер, макар и меланхоличен. Беше двуетажна, с олющена жълта мазилка и тъмнозелени дървени капаци на прозорците, които бяха избелели от слънцето и дъжда. Малка, ръждясала ограда обграждаше двор, в който бурени се бореха за надмощие с няколко самотни рози. Цялата къща излъчваше умора, сякаш беше въздъхнала твърде много пъти и вече нямаше сили.
Спрях пред портата и се загледах. Това беше мястото. Епицентърът. Тук се беше родила омразата, тук беше пуснала корени вината, която сега ме беше оплела в отровните си пипала. Поех си дълбоко дъх, студеният въздух опари дробовете ми. Ръцете ми трепереха, докато бутах скърцащата порта и тръгвах по напуканата пътека към входната врата.
Чукчето беше във формата на лъвска глава, но металът беше потъмнял и загубил блясъка си. Поколебах се за миг, после събрах смелост и почуках. Звънът прокънтя глухо, сякаш погълнат от тишината вътре. Чаках. Мина минута, която ми се стори безкрайна. Точно когато реших, че няма никой и се канех да си тръгна, чух бавни, провлачени стъпки. Ключалката изщрака тежко и вратата се открехна.
На прага стоеше жена на възрастта на Мартин, може би малко по-голяма. Беше слаба, с бледа кожа и огромни, тъмни очи, в които се четеше безкрайна умора. Косата ѝ беше вързана на небрежен кок, а от него се бяха измъкнали няколко кичура. Носеше проста домашна рокля и стар плетен пуловер. Нямаше нищо заплашително в нея. Нищо от онова, което си бях представяла. Тя не беше фатална жена, нито зла съблазнителка. Беше просто… изтощена.
„Да?“, попита тя с тих, безизразен глас.
„Вие ли сте Ивелина?“, попитах, а думите заседнаха в гърлото ми.
Тя присви леко очи, оглеждайки ме. „Аз съм. А вие сте?“
„Казвам се Анна. Съпругата на Мартин.“
При тези думи, в очите ѝ проблесна нещо. Не беше изненада. Беше по-скоро примирение. Сякаш беше очаквала този момент. Тя въздъхна и отстъпи крачка назад, отваряйки вратата по-широко.
„Знаех си, че ще дойдете. Влезте.“
Вътрешността на къщата беше сумрачна и тиха. Във въздуха се носеше слаба миризма на лекарства и прах. Мебелите бяха стари, но чисти – тежки, тъмни скринове и маси, покрити с дантелени покривчици. Беше като да влезеш в капсула на времето.
Тя ме поведе към малка всекидневна. На един диван, покрит с избледняло шалте, лежеше възрастна жена, завита с одеяло. Дишаше тежко, а очите ѝ бяха затворени.
„Майка ми“, прошепна Ивелина. „Не е добре. Затова е тихо.“
Седнахме на два стола до прозореца. Мълчахме за момент, само тиктакането на един стенен часовник нарушаваше тишината.
„Значи той не ви е казал нищо“, каза най-накрая Ивелина. Не беше въпрос, а констатация.
„Каза, че се е налагало“, отвърнах аз, усещайки как гневът ми отново започва да ври. „Искам да знам какво е това, което се е налагало толкова, че да унищожи живота ни?“
Ивелина сключи ръце в скута си. Пръстите ѝ бяха тънки и изящни, но ноктите ѝ бяха изгризани.
„Предполагам, че знаете историята. За бащите ни.“
Кимнах. „Научих я вчера.“
„Тогава знаете, че бащата на Мартин унищожи не само баща ми, но и цялото ни семейство. След смъртта му, майка ми се срина. Никога не се възстанови напълно. Аз бях на петнадесет. Трябваше да порасна за една нощ. Да се грижа за нея, да се опитвам да свържа двата края. Мартин… той беше единственият, който показа някакво съчувствие. Единственият от неговото семейство, който не ни гледаше като на досадни насекоми.“
Тя вдигна поглед към мен. В тъмните ѝ очи нямаше омраза. Само болка.
„През годините той ни помагаше. Тайно. С малки суми, колкото да не умрем от глад или студ. Чувстваше се отговорен. Носеше вината на баща си като кръст. Аз никога не съм искала много от него. Приемах помощта му, защото нямах избор. Но никога не съм злоупотребявала.“
„А сега? Какво се промени? Тази сума не е малка, Ивелина. Това са всичките ни спестявания!“
Тя сведе поглед. „Майка ми се влоши много преди няколко месеца. Лекарите тук казаха, че нищо повече не могат да направят. Но намерих клиника в чужбина. Специализирана. Казаха, че има експериментално лечение, което може да ѝ даде шанс. Не гаранция, само шанс. Но цената… цената беше астрономическа. Непосилна за мен.“
Тя млъкна, преглъщайки. „Бях отчаяна, госпожо… Анна. Опитах всичко – заеми от банки, от приятели. Никой не ми даде. И тогава, в момент на пълно отчаяние, се обадих на Мартин. Разказах му. Не съм искала нищо, кълна се. Просто споделих, защото нямах на кого друг. Той ме изслуша и каза, че ще намери начин.“
„И начинът е бил да ограби собственото си семейство?“, попитах остро.
„Не мисля, че той го вижда така“, прошепна Ивелина. „Мисля, че в неговата глава, той просто е пренасочил едни пари от едно бъдеще към спасяването на едно минало. Той вижда майка ми и си спомня за баща си. Вижда мен и си спомня за моя баща. За него това не е просто плащане на лечение. Това е изкупление. Опит да изчисти името на семейството си, поне пред собствената си съвест.“
Тя ме погледна право в очите. „Знам, че вие сте жертвата тук. Знам, че ви е наранил ужасно. И съжалявам. Наистина съжалявам за вашата болка. Но парите вече са преведени в клиниката. Майка ми има час за след две седмици. Това е единственият ѝ шанс. Моля ви, опитайте се да разберете. Той не го направи срещу вас. Направи го заради демоните, които го преследват от дете.“
Слушах я и усещах как гневът ми се топи, заменен от нещо много по-сложно. Смес от съчувствие, объркване и някаква студена, ясна мъка. Вече нямаше злодей в моята история. Имаше само разбити хора. Мартин, преследван от греховете на баща си. Ивелина, бореща се да спаси майка си. Аз, застанала по средата, с разбито сърце и празна банкова сметка.
Ситуацията беше много по-лоша, отколкото си представях. Нямаше лесно решение. Нямаше правилен и грешен. Имаше само болка. И аз бях точно в центъра ѝ.
Глава 6: Линии на пясъка
Излязох от къщата на Ивелина като в транс. Градският шум ми се струваше далечен и приглушен. В главата ми беше пълна тишина, оглушителна и тежка. Картината беше пълна. Всички парчета от пъзела бяха на мястото си, но образът, който се разкриваше, беше грозен и трагичен.
Мартин не беше просто предател. Той беше човек, разкъсван между два свята – света на бъдещето, който градеше с мен, и света на миналото, който го държеше в мъртва хватка. И когато се наложи да избира, той избра миналото. Избра да плати дълг, който не беше негов, с валута, която не му принадлежеше изцяло.
Върнах се в празния апартамент. Тишината тук беше различна от тази в къщата на Ивелина. Там беше тишина на болест и очакване. Тук беше тишината на липсата. Всяка вещ крещеше за неговото отсъствие. Погледът ми се спря на една наша снимка на нощното шкафче – бяхме на морето, усмихнати, загорели, безгрижни. Кои бяха тези хора? Струваха ми се толкова далечни, толкова наивни.
Телефонът иззвъня. Беше той. Сърцето ми подскочи и замръзна едновременно. Вдигнах.
„Ало?“, гласът ми прозвуча слабо.
„Анна? Аз съм.“ Гласът му беше уморен. „Добре ли си?“
„Добре ли съм?“, повторих невярващо. „Току-що се връщам от среща с Ивелина, Мартин. Разбрах всичко. За баща ти. За нейния баща. За „кръвнината“. Защо не ми каза? Защо трябваше да го пазиш в тайна и да ме унищожиш по този начин?“
От другата страна на линията се чу тежка въздишка. „Защото ме беше срам. Защото тази история е проклятие за семейството ми. Не исках да те въвличам в нея. Исках да имаме нещо чисто, нещо наше, незасегнато от мръсотията на миналото.“
„И реши, че най-добрият начин да го запазиш чисто е като ме излъжеш и ограбиш?“, попитах, а сарказмът капеше от всяка дума.
„Не те разбирах като кражба, Анна! Разбирах го като… преразпределение на активи. Знаех, че ще се ядосаш, но си мислех, че ще мога да ти обясня, че ще разбереш. Не очаквах, че ще стане толкова… окончателно.“
„Окончателно? Ти изпразни сметката ни и изчезна! Какво друго очакваше? Да ти направя кафе и да те попитам дали всичко е минало добре?“
„Трябваше да се скрия за няколко дни. Да събера мислите си. Да ти дам време да се успокоиш. Искам да се върна. Искам да поговорим. Да се опитаме да оправим нещата.“
Думите му висяха във въздуха. „Да оправим нещата“. Как се оправяше такова нещо? Как се залепваше счупено доверие? Как се възстановяваше бъдеще, което беше пожертвано в името на миналото?
„Няма какво да говорим, Мартин. Ти направи своя избор. Избра тях пред мен. Пред нас.“
„Не е вярно! Не съм избирал! Просто… постъпих както сметнах за редно. Това беше морален дълг, който тежеше на съвестта ми от години. Сега е платен. Сега можем да започнем наистина на чисто.“
„На чисто? С какво? С нула в банката и с огромна пропаст помежду ни? Не разбираш ли, че не става въпрос само за парите? Става въпрос за лъжата. За тайната. Ти си живял двоен живот. Една част с мен, друга част с тях. Аз не мога да живея така.“
Телефонът замлъкна за момент. Чувах само накъсаното му дишане.
„Какво искаш да направя, Анна? Кажи ми. Ще направя всичко.“
„Искам да върнеш времето назад“, казах с леден глас. „Но тъй като това е невъзможно, искам да ме оставиш на мира. Имам нужда от време. Трябва да реша какво ще правя с живота си. С моя живот. Защото „нашият“ вече не съществува.“
Затворих телефона, преди да успее да каже каквото и да било. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. В този момент взех решение. Решение, което беше толкова болезнено, колкото и необходимо.
Намерих листчето, което Пламен ми беше дал. С треперещ пръст набрах номера на адвокат Стоянов. Уговорих си среща за следващия ден. Това вече не беше просто семейна драма. Това беше въпрос на оцеляване. Трябваше да се защитя. Трябваше да начертая линия на пясъка.
Отидох до спалнята и отворих гардероба. Извадих един голям куфар и започнах методично да събирам нещата на Мартин. Ризите му, панталоните, книгите, които четеше. Всяка вещ беше като малък нож, който се забиваше в сърцето ми. Но аз продължих. Трябваше да изчистя пространството си от неговото присъствие. Трябваше да си върна дома, макар и празен.
Когато приключих, оставих куфара до вратата. Символичен акт на изхвърляне. Изхвърлях не само вещите му, но и лъжите, тайните, болката. Знаех, че няма да е лесно. Знаех, че ме чакат тежки дни, седмици, може би месеци. Но за пръв път от онази ужасна сутрин пред компютъра, почувствах не само отчаяние, но и искра на решителност.
Той беше избрал своето минало. Сега беше мой ред да избера своето бъдеще. И щях да го направя сама.
Глава 7: Студената прегръдка на закона
Кабинетът на адвокат Стоянов беше точно такъв, какъвто си го представях – на висок етаж в модерна стъклена сграда, с изглед към целия град. Всичко беше в нюанси на сивото и метала, подредено с безупречна прецизност. Самият Стоянов беше елегантен мъж с остра, аналитична физиономия и очи, които сякаш виждаха право през теб. Той ме поздрави с твърдо ръкостискане и ме покани да седна на кожен стол, който беше хладен и леко плашещ.
„Господин Симеонов ми се обади“, започна той без излишни увъртания, отваряйки празна папка пред себе си. „Обясни ми накратко ситуацията, но бих искал да я чуя и от вас, с всички детайли, които сметнете за важни.“
За втори път в рамките на няколко дни се наложи да разкажа историята си. Но този път беше различно. Пред Пламен бях уязвима и емоционална. Пред Ивелина бях гневна и объркана. Тук, в този стерилен кабинет, трябваше да бъда обективна и ясна. Разказах всичко – от продажбата на пръстена до превода, разговора с Кирил и срещата с Ивелина. Не спестих нищо, дори и грозната семейна история, която стоеше в основата на всичко.
Стоянов слушаше внимателно, като от време на време си водеше бележки. Не задаваше въпроси, не ме прекъсваше. Когато приключих, той се облегна назад и сплете пръсти.
„Ситуацията е… сложна“, каза той, а гласът му беше равен и лишен от емоции. „Имаме няколко преплетени казуса. От една страна е чисто имущественият. Парите са били в обща сметка. Фактът, че сте женени, означава, че те са част от семейната имуществена общност. Прехвърлянето на цялата сума без вашето изрично съгласие е неправомерно разпореждане с общо имущество. Можете да предявите иск срещу съпруга си за половината от сумата. Шансовете да спечелите такова дело са много големи.“
Кимнах бавно. „А другата половина?“
„Другата половина юридически е негова. Какво е решил да прави с нея е негово право, колкото и морално укоримо да е това за вас.“
„Значи мога да си върна поне част от парите…“
„Да. Но трябва да сте наясно, че това означава съдебно дело“, предупреди ме той. „Означава призовки, заседания, разпити. Означава да превърнете семейната си драма в публично достояние. Готова ли сте за това?“
Въпросът увисна във въздуха. Готова ли бях? Исках ли да влача Мартин, мъжа, когото обичах, по съдилища? Исках ли да изправя Ивелина и болната ѝ майка пред заплахата да върнат парите за лечение? Картината беше грозна.
„Има и друг аспект“, продължи Стоянов, сякаш прочел мислите ми. „Получателят на сумата – Ивелина. Може да се опитаме да заведем и иск срещу нея за неоснователно обогатяване, но ще е по-трудно. Тя ще твърди, R
…че това е било дарение или връщане на стар дълг. Ще стане много мръсно и заплетено.“
„Какви са ми другите опции?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Можете да опитате с извънсъдебно споразумение. Да изпратим нотариална покана до съпруга ви, в която да поискаме доброволно да ви възстанови вашата част от сумата. Ако той се съгласи, ще си спестите целия процес. Но ако откаже, единственият път остава съдът.“
Той се наведе напред. „Има и трети вариант, разбира се. Развод. Можете да подадете молба за развод по взаимно съгласие, ако той е склонен, или по негова вина, като се позовете на тежкото виновно поведение, довело до разстройството на брака. При делото за развод ще се уреди и подялбата на имуществото, включително и тези пари.“
Развод. Думата прозвуча като присъда. До преди няколко дни правехме планове за къща, за деца, за цял един живот заедно. Сега седях в кабинета на адвокат и обсъждахме края на всичко.
„Трябва да помислите какво искате да постигнете, Анна“, каза Стоянов. „Искате ли да си върнете парите? Искате ли да накажете съпруга си? Или искате просто да затворите тази страница и да продължите напред, дори и с цената на финансова загуба? Няма правилен отговор. Отговорът е ваш.“
Излязох от офиса му с още по-голяма тежест в душата. Опциите бяха ясни, но изборът беше невъзможен. Всяка пътека водеше до болка. Пътеката на съда водеше до публично унижение и война. Пътеката на прошката водеше до приемане на огромна несправедливост и загуба. Пътеката на развода водеше до самота.
Вървях по улиците на града, без да знам накъде отивам. Хората минаваха покрай мен, всеки забързан в своето ежедневие, със своите малки радости и грижи. Чувствах се напълно невидима, изолирана в собствената си катастрофа.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Десислава: „Как мина?“. Нямах сили да ѝ разкажа всичко по телефона. Написах само: „Трябва да се видим. Сложи виното да се изстудява.“
Трябваше ми приятел. Трябваше ми някой, който да ми каже, че не съм луда. Някой, който да ми помогне да намеря пътя в този правен и емоционален лабиринт. Защото студената прегръдка на закона не предлагаше утеха. Тя предлагаше само скалпел, с който да изрежеш тумора. Но не казваше как да живееш с белега след това.
Глава 8: Бурята се надига
Вечерта с Десислава беше като спасителен сал в бурно море. Тя слушаше мълчаливо, докато ѝ разказвах за разговора с адвоката, като само от време на време клатеше глава с неодобрение. Когато приключих, тя наля и на двете ни по още една чаша вино.
„Значи, ако правилно съм разбрала“, каза тя, поставяйки чашата си на масата с рязко движение, „имаш следните избори: да го съдиш и да превърнеш живота си в ад за следващата година, или да си затвориш очите и да се престориш, че нищо не е станало?“
„Има и развод“, добавих тихо.
„Разводът не е избор, той е последица“, отсече тя. „Въпросът е какво ще направиш преди това. Аз ще ти кажа какво мисля. Този човек те е предал по възможно най-унизителния начин. Той е поставил призраците на мъртъвците пред живата си съпруга. И сега очаква да проявиш разбиране? Не! Трябва да го накараш да си плати, Анна! В буквалния и в преносния смисъл. Пусни му тази нотариална покана. Нека види, че не си момиченцето, което може да манипулира с тъжни истории от миналото. Нека разбере, че действията му имат последствия.“
Думите ѝ бяха сурови, но в тях имаше логика. Бях толкова погълната от емоционалната страна на нещата, че бях забравила за практическата. Бях останала без нищо. Трябваше да се боря за себе си.
На следващата сутрин се обадих на адвокат Стоянов и му казах да подготви нотариалната покана. Чувствах се странно – едновременно уплашена и овластена. Правех първата стъпка в една война, която никога не бях искала да водя.
Поканата беше изпратена на адреса на родителите на Мартин, тъй като предполагах, че се крие там. И бурята не закъсня.
Само ден по-късно телефонът ми звънна. Беше свекърва ми, Яна. Жена, с която винаги съм поддържала любезни, но леко дистанцирани отношения. Сега в гласа ѝ нямаше и следа от любезност.
„Анна? Какво, за бога, си направила?“, изкрещя тя в слушалката, без дори да каже „здравей“. „Как може да заплашваш собствения си съпруг с адвокати и съдилища? Нямаш ли капка срам?“
Опитах се да остана спокойна. „Госпожо, Мартин е този, който…“
„Не ме интересува какво е направил Мартин!“, прекъсна ме тя. „Той е мой син и преживява тежък период! Семейството трябва да се подкрепя в такива моменти, а не да си забива нож в гърба! Ти знаеш ли през какво е минало това момче? Знаеш ли какъв товар носи на плещите си заради баща си?“
„Да, знам“, отвърнах аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „Но това не му дава право да унищожава нашето общо бъдеще. Това бяха и мои пари.“
„Пари, пари! Само за пари ли мислиш?“, извика тя. „Има по-важни неща в живота! Дълг, чест, семейство! Неща, които явно не разбираш. Мартин постъпи правилно. Той изчисти името на баща си. А ти вместо да се гордееш с него, го заплашваш!“
Разговорът беше безсмислен. Тя живееше в свой собствен свят, в който синът ѝ беше светец, а аз бях безсърдечната хищница.
„Съжалявам, но няма какво повече да си кажем“, казах аз и затворих. Сърцето ми биеше лудо.
Но това беше само началото. Вечерта на вратата ми се звънна. Беше Мартин. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а погледът му беше смесица от гняв и отчаяние.
„Получих поканата“, каза той, влизайки без да го поканя. „Адвокат? Наистина ли, Анна? Дотам ли я докарахме?“
„Ти докъде я докара, Мартин? Ти изчезна, остави ме без обяснение и без стотинка. Какво очакваше?“
„Очаквах да ме разбереш! Очаквах да застанеш зад мен!“, извика той. „Това беше най-трудното решение в живота ми! Мислиш ли, че ми е било лесно? Но аз го направих заради паметта на баща ми, заради онова нещастно семейство! А ти какво направи? Изпрати ми адвокат!“
„Аз трябва да мисля за себе си!“, извиках в отговор, емоциите най-сетне взеха връх. „Ти не помисли за мен, когато превеждаше парите! Не помисли за нашия дом, за нашите планове! Помисли само за твоите демони и твоята вина! Е, аз няма да потъна с теб!“
Той ме гледаше с невярващи очи. „Не мога да повярвам, че си ти. Жената, която обичах, щеше да ме разбере.“
„Жената, която обичаше, вярваше, че имате общо бъдеще. Ти го унищожи. Сега си имаш работа с жената, която си оставил след себе си – тази, която трябва да събере парчетата.“
Скандалът беше грозен, изпълнен с обвинения и болка. Думи, които не можеха да бъдат върнати назад, бяха изречени и в двата лагера. Накрая той си тръгна, блъскайки вратата след себе си.
Останах сама в апартамента, треперейки. Войната беше започнала. Линиите бяха начертани. От едната страна бяха той, майка му и сенките на миналото. От другата бях аз, с подкрепата на Десислава и студените съвети на адвоката ми.
В този момент осъзнах, че връщане назад няма. Мостът между мен и Мартин не беше просто пропукан. Той беше изгорен до основи. И от пепелта му трябваше да реша как да продължа напред. Но бурята тепърва се надигаше и аз усещах, че най-лошото предстои.
Глава 9: Неочакван лъч светлина
Следващите няколко седмици бяха мъгла от напрежение и несигурност. Не се чух с Мартин, нито с майка му. Адвокат Стоянов ме информира, че са получили отговор на нотариалната покана. В него, чрез свой адвокат, Мартин отказваше да върне доброволно парите, като твърдеше, че те са били използвани за погасяване на „стар семеен морален дълг“. Това означаваше само едно – съд. Стоянов започна да подготвя исковата молба.
Чувствах се изцедена. Битката ме изтощаваше, още преди да е започнала реално. Започнах да се съмнявам в решението си. Може би трябваше просто да се откажа, да преглътна загубата и да продължа напред. Но тогава гневът отново се надигаше в мен. Гневът от несправедливостта.
Единственото, което ме държеше на повърхността, беше работата. Хвърлих се в нея с пълна сила. Поемах допълнителни задачи, оставах до късно. Проектите и сроковете бяха моето спасение от мислите, които ме разяждаха.
Пламен забеляза това. Един следобед той ме извика в кабинета си.
„Анна, работиш прекалено много“, каза той с мек тон. „Оценявам отдадеността ти, но не искам да прегориш.“
„Добре съм. Работата ми помага да не мисля“, отговорих аз.
Той кимна разбиращо. „Знам. Но понякога най-добрият начин да се справиш с проблема е да го погледнеш отстрани, а не да бягаш от него. Имам едно предложение за теб. Отдавна обмислям да създадем нов отдел в компанията, който да се занимава с пазарни анализи за чуждестранни клиенти. Това е голяма стъпка и ми трябва човек, на когото имам пълно доверие, да го поеме. Човек, който е организиран, интелигентен и лоялен. Сещам се за теб.“
Погледнах го изненадано. Това беше огромно повишение. Огромна отговорност.
„Аз? Но аз нямам опит точно в тази сфера…“
„Ще се научиш“, прекъсна ме той с усмивка. „Имаш потенциал. Виждам го от деня, в който започна работа тук. Това ще бъде ново предизвикателство, нещо, в което да вложиш енергията си. Нещо твое. Ще ти даде нова перспектива, а и по-добро заплащане, което, предполагам, няма да ти е излишно в момента.“
Предложението му беше като неочакван лъч светлина в тъмния ми тунел. Нова цел. Ново начало. Шанс да изградя нещо свое, да докажа на себе си, че мога да бъда независима и успешна.
„Не знам какво да кажа…“, промълвих. „Благодаря.“
„Не ми благодари. Заслужила си го“, каза той. „Обмисли го през уикенда. В понеделник ще говорим за детайлите.“
Излязох от кабинета му окрилена. За пръв път от седмици почувствах нещо различно от болка и гняв. Почувствах надежда.
През уикенда, вместо да се самосъжалявам, започнах да чета онлайн за пазарни анализи, за работа с чуждестранни клиенти. Умът ми беше зает с нещо конструктивно. Започнах да си представям как ще организирам новия отдел, какви хора ще ми трябват.
Тази нова възможност промени и гледната ми точка към съдебната битка. Вече не я виждах като отмъщение, а като необходимост. Тези пари, които Мартин ми беше отнел, бяха моят капитал за нов живот. Те бяха моята сигурност. Имах право на тях. И щях да се боря.
В понеделник приех предложението на Пламен. Започнахме да работим в тясно сътрудничество по структурирането на новия отдел. Прекарвахме часове заедно в обсъждане на стратегии, в планиране. Той беше брилянтен ум и аз учех много от него. Освен шеф, той започна да се превръща и в мой ментор. Уважавах го дълбоко.
Една вечер, докато работехме до късно, той поръча вечеря в офиса. Докато ядяхме, разговорът се отклони от работата. Той ме попита как се справям с личната си ситуация. Разказах му за предстоящото дело.
„Ще бъде трудно“, каза той, поглеждайки ме със съчувствие. „Но ти си силна. Ще се справиш. И не забравяй, че не си сама. Ако имаш нужда от каквото и да е, не се колебай да се обърнеш към мен.“
Имаше нещо в начина, по който ме гледаше, в топлината на гласа му, което ме накара да се почувствам странно. Беше смесица от благодарност и… нещо друго, което не смеех да назова. За пръв път от много време се почувствах забелязана не като жертва, а като жена.
Тази мисъл ме смути. Веднага я прогоних. Беше твърде рано. Сърцето ми беше в руини. Но все пак, тази кратка размяна на погледи, тази тиха вечеря в офиса, бяха като малко огънче в студена нощ. Не знаех накъде ще ме отведе този път, но бях благодарна за светлината, колкото и малка да беше тя.
Животът ми беше разделен на две. През деня бях амбициозната, фокусирана Анна, която градеше нова кариера. Вечер бях уморената, бореща се Анна, която се подготвяше за съдебна битка. Двете се бореха за надмощие в мен. Но за пръв път от началото на кризата, имах чувството, че кариеристката започва да побеждава. И това ми даваше сила.
Глава 10: Студентката
Животът течеше в тези две крайности – напрегнатите дни в офиса, където изграждах нещо ново, и тихите, самотни вечери, в които се подготвях да разруша нещо старо. Бях се преместила в малък апартамент под наем. Беше скромен, но беше мой. Мое убежище, в което нямаше спомени и призраци.
Един ден, докато се ровех в документите за делото, които адвокат Стоянов ми беше изпратил, попаднах на нещо, което ме накара да спра. Беше копие от банковото извлечение на Ивелина, приложено като доказателство. Виждаше се как сумата от нашата сметка е постъпила при нея, а след това, няколко дни по-късно, по-голямата част от нея е била преведена към сметка в чужбина. Името на получателя беше някакъв университет.
Това потвърждаваше историята ѝ за лечението на майка ѝ. Но под тази трансакция имаше и друга. По-малка сума, преведена към българска банкова сметка. Титуляр на сметката беше лице с фамилията на Ивелина, но с друго собствено име – Стела.
Любопитството ме надви. Написах името „Стела“ и фамилията ѝ в социалните мрежи. Веднага изскочи профил. Младо момиче, на не повече от двадесет години, с лъчезарна усмивка и живи, интелигентни очи. На снимките беше с приятели, на екскурзии, пред сградата на известен университет в града. В биографията ѝ пишеше: „Студентка по право. Защото справедливостта не е даденост, а цел.“
Иронията ме удари като шамар. Дъщерята на Ивелина учи право. Бори се за справедливост. А таксата ѝ за семестъра вероятно беше платена с моите пари. С парите от моя годежен пръстен.
Почувствах прилив на гняв, по-силен от всичко досега. Беше едно да платиш за животоспасяващо лечение на възрастна жена. Беше съвсем друго да финансираш образованието на някого с откраднати пари. Тази Стела, с нейната мечтана справедливост, беше съучастник, волно или неволно.
Действах импулсивно. Намерих адреса на университета. На следващия ден, в обедната почивка, отидох там. Не знаех какво точно ще направя. Може би просто исках да я видя на живо. Да видя лицето на момичето, чието бъдеще беше построено върху руините на моето.
Университетският кампус гъмжеше от млади хора, пълни с енергия и планове. Почувствах се стара и уморена сред тях. Седнах на една пейка и зачаках. Не след дълго я видях да излиза от главната сграда, смеейки се с група приятели. Беше точно като на снимките – жизнена, красива, уверена.
Когато се отдели от групата си и тръгна сама към една от алеите, аз станах и я последвах.
„Стела?“, повиках я.
Тя се обърна изненадано. „Да? Познаваме ли се?“
„Не“, казах аз, приближавайки се. „Казвам се Анна.“ Нарочно не споменах името на Мартин. Исках да видя реакцията ѝ.
Тя ме гледаше с недоумение. „Добре… Мога ли да ви помогна с нещо?“
„Става въпрос за майка ти, Ивелина. И за едни пари. Пари, които тя е получила наскоро.“
В момента, в който изрекох това, усмивката изчезна от лицето на Стела. Цветът се оттегли от бузите ѝ. Тя веднага разбра.
„Не знам за какво говорите“, промълви тя, но очите ѝ я издаваха.
„О, мисля, че знаеш много добре“, казах аз, а гласът ми беше студен. „Знам за майката на Ивелина. Но знам и за твоята такса за университета. Интересно как човек учи право, докато образованието му е платено с пари, които на практика са откраднати.“
Стела пребледня още повече. Тя се огледа панически, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе.
„Моля ви… нека не говорим тук“, прошепна тя. „Не е това, което си мислите.“
„А какво е?“, настоях аз, без да свалям поглед от нея.
Тя ме поведе към една по-уединена част на парка. Когато седнахме на една пейка, тя зарови лице в ръцете си.
„Знаех си“, промълви тя. „Знаех си, че това ще се случи. Мама ми каза, че един стар семеен приятел ѝ е помогнал. Каза, че е върнал стар дълг. Но аз не ѝ повярвах напълно. Беше твърде уклончива.“
Тя вдигна очи към мен. Те бяха пълни със сълзи. „Не знаех, че парите са ваши. Кълна се. Мислех, че… не знам какво си мислех. Бях отчаяна. Таксата за семестъра трябваше да се плати, иначе щяха да ме изключат. Заета, който бях взела, не стигна. Мама беше толкова притеснена. И изведнъж, тя просто каза, че всичко е уредено.“
„Уредено е, да“, казах аз горчиво. „С цената на моя дом.“
„Съжалявам“, прошепна тя, а сълзите вече се стичаха по бузите ѝ. „Толкова много съжалявам. Аз… аз не искам това. Не искам да уча с нечисти пари. Това е против всичко, в което вярвам.“
Тя изглеждаше искрено разстроена. Болката ѝ беше истинска. В този момент видях в нея не съучастник, а поредната жертва на тази проклета семейна история. Жертва, точно като мен.
„Ще върна парите“, каза тя с треперещ глас. „Не знам как, но ще го направя. Ще започна работа, ще взема още един заем. Ще ви ги върна. До стотинка. Просто… моля ви, не въвличайте майка ми в повече проблеми. Тя е преживяла достатъчно.“
Гледах я и гневът ми бавно се изпаряваше, заменен от сложно чувство на съжаление. Това момиче беше поставено в невъзможна ситуация. Тя носеше товара на грешките на своите баба и дядо, точно както Мартин носеше товара на своите. Един безкраен цикъл от дългове и изкупления.
„Стани“, казах ѝ тихо. „Не искам парите ти. Не и по този начин.“
Тя ме погледна неразбиращо.
„Това, което искам“, продължих аз, „е истината. Искам да говоря с теб и с майка ти. Заедно. Искам да сложим край на тази история, веднъж завинаги. Без адвокати и съдилища, ако е възможно. Но и без повече лъжи и тайни.“
Стела кимна енергично. В очите ѝ проблесна искра на надежда. Може би тя беше ключът. Може би този неочакван съюзник, тази млада студентка по право, беше човекът, който можеше да помогне за постигането на справедливост. Не законовата, а човешката. И аз реших да се доверя на този инстинкт.