Съпругът ми ми помагаше да ставам и сядам на тоалетната, докато се възстановявах след раждането на сина ни. Тялото ми беше чуждо, болката – постоянен, тъп спътник. В един момент, воден от някакъв инат, успях сама да отида, но краката ми се подкосиха на връщане. Не можех да се върна до леглото.
Той ме вдигна от студените плочки на банята, сякаш бях перце. Ръцете му, които винаги ми се струваха толкова силни и способни, сега трепереха леко. Оправи ми памперса за възрастни – това унижение, което трябваше да приемам мълчаливо – и ме занесе обратно в леглото. Ароматът на бебешка пудра и кръв се смеси с неговия мъжки парфюм.
Когато ме зави грижливо, очаквах да каже нещо мило. Нещо за бебето, което спеше непробудно в кошарката си. Нещо за това колко съм силна.
Вместо това той седна на ръба на леглото и сключи ръце. Гледаше в пода.
„Мира,“ започна той, а гласът му беше дрезгав, непознат. „Трябва да поговорим. Още преди да те изпишат.“
Сърцето ми, вече изтормозено от хормоните и умората, прескочи болезнено.
„Какво има, Асен? Плашиш ме. Нещо с Огнян ли?“
„Не, не, с бебето всичко е наред.“ Той вдигна поглед. Очите му бяха мътни от безсъние, но и от нещо друго. Страх. „Става дума за нас. За парите.“
Стомахът ми се сви.
„Не разбирам. Нали бизнесът върви?“
Асен беше успешен. Поне така си мислех. Имахме тази къща, две коли, всичко, за което бяхме мечтали. Бях напуснала работа, за да се отдам на майчинството, сигурна в нашето бъдеще.
„Има… има проблем, Мира. Голям проблем.“ Той преглътна. „Взел съм пари. Назаем.“
„Кредит ли? За какво?“
„Не е от банка,“ прошепна той и това беше моментът, в който студът от банята се разля по цялото ми тяло. „От… от човек. Частен заем.“
„Колко?“ попитах, макар че част от мен не искаше да знае.
Асен вдигна очи към мен. В тях видях не само страх, но и срам.
„Много. Повече, отколкото можем да си позволим.“
Тишината в стаята се сгъсти, нарушавана само от тихото дишане на новородения ни син. В този момент, докато все още усещах болката от раждането, разбрах, че истинската болка тепърва предстои.
Глава 2
Следващите дни бяха мъгла от кърмене, смяна на пелени и прикрит ужас. Асен се държеше привидно нормално. Носеше ми чай, помагаше ми с бебето, но напрежението в него беше почти осезаемо. Телефонът му не спираше да вибрира. Той излизаше на терасата, за да говори, гласът му беше тих, напрегнат, почти умоляващ.
„Кой е?“ попитах веднъж, когато се върна, а лицето му беше пепелявосиво.
„Никой. От работата,“ излъга той. Излъга ме право в очите, докато държеше сина ни.
Това беше първата пукнатина.
Опитвах се да бъда силна. Тялото ми се лекуваше бавно, но умът ми работеше на пълни обороти. Кой беше този „човек“? За какво бяха парите? Асен управляваше малка, но уж просперираща фирма за консултантски услуги. Винаги се хвалеше с големи клиенти, със стабилни договори.
Един следобед, докато Огнян спеше в ръцете ми, телефонът на Асен, оставен на нощното шкафче, светна. Той беше в банята. Посегнах, преди да успея да се спра.
Съобщението беше само една дума: „Петък.“
Изпращачът беше записан като „Кирил“.
Сърцето ми заби учестено. Кирил. Не познавах никой с това име. Пръстите ми трепереха, докато отварях историята на разговорите. Имаше десетки съобщения, повечето изтрити. Оставаха само няколко.
„Лихвата се трупа, Асен.“
„Не ме карай да идвам до вас.“
„В петък. Цялата сума.“
Повдигна ми се. Това не беше бизнес партньор. Това беше лихвар. Асен, моят съпруг, разумният, стабилен Асен, се беше забъркал с лихвари. И ги беше вкарал в дома ни, където спеше новороденото ми дете.
Когато той излезе от банята, аз държах телефона.
„Кой е Кирил?“
Изражението му премина от изненада към гняв, а след това към пълно отчаяние. Той се свлече на стола срещу леглото.
„Мира, моля те… Не сега. Ще се оправя.“
„Ти си го довел до дома ни!“ Гласът ми трепереше, сълзите париха в очите ми. „Ти ни изложи на опасност! Асен, за какво са тези пари? Какво си направил?“
Той зарови лице в ръцете си.
„За бизнеса. Един проект… се провали. Трябваше да покрия загубите, преди клиентите да разберат. Мислех, че ще го обърна. Мислех, че ще спечеля следващия договор.“
„И не спечели?“
Той поклати глава. „Загубихме го. Лъчезар… моят съдружник… той допусна грешка. Огромна грешка.“
Лъчезар. Друго име. Друга част от пъзела, която не познавах.
„И сега?“ прошепнах, прегръщайки Огнян толкова силно, че той се размърда. „Какво ще правим в петък?“
„Не знам,“ призна той. „Нямам парите. И той знае къде живеем.“
Глава 3
Сестра ми, Десислава, дойде на следващия ден, натоварена с балони, плюшени мечета и огромна торта. Тя беше пълната ми противоположност – шумна, директна и изучаваше право в университета с амбицията да стане прокурор. Тя не харесваше Асен. Никога не го беше харесвала. Намираше го за твърде гладък, твърде „бизнесмен“.
„Е, как е майчинството?“ извика тя, целувайки ме звучно по бузата, преди да се надвеси над Огнян. „Малкият е страхотен. Прилича на теб, слава богу.“
Опитах се да се усмихна. „Трудно е. Но е прекрасно.“
Десислава ме огледа проницателно. Тя винаги усещаше, когато нещо не беше наред.
„Изглеждаш ужасно, Мира. Не само уморена. Изглеждаш уплашена.“
Асен влезе в стаята с кафе. „Здравей, Деси. Радвам се да те видя.“
„Асен,“ кимна тя хладно. „Грижиш ли се добре за сестра ми?“
„Опитвам се,“ отвърна той, избягвайки погледа ѝ.
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Десислава го усети веднага.
„Как е бизнесът?“ попита тя небрежно, докато разопаковаше тортата. „Чувам, че пазарът е труден.“
Ръката на Асен, с която ми подаваше чашата, трепна. „Справяме се. Винаги има предизвикателства.“
„Така ли? Защото онзи ден видях съдружника ти, Лъчезар, да излиза от една от най-скъпите адвокатски кантори в града. Изглеждаше… притеснен.“
Ледените пръсти на страха отново сграбчиха сърцето ми. Лъчезар. Адвокати.
Асен се вкочани. „Сигурно е било служебно. Знаеш как е.“
„Да,“ каза Десислава, а очите ѝ се присвиха. „Знам как е. Знам също, че тази кантора не се занимава с корпоративно право. Те са специалисти по наказателни дела. И фалити.“
Тя остави думите да увиснат във въздуха. Асен не каза нищо, само стисна челюст.
„Оставям ви,“ каза той след малко. „Имам спешен разговор.“
Щом той затвори вратата след себе си, Десислава се обърна към мен.
„Добре. Какво става? И не ми казвай ‘нищо’.“
Разплаках се. Безпомощно, шумно, като дете. Разказах ѝ. За заема, за Кирил, за съобщенията, за Лъчезар и адвокатите.
Тя слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Не ме прекъсна. Когато свърших, тя въздъхна дълбоко.
„Знаех си. Знаех си, че този човек е въздух под налягане.“
„Деси, той каза, че е за бизнеса… че Лъчезар е сбъркал…“
„Мира, глупава ли си? ‘Лъчезар е сбъркал’ е код за ‘Аз оплесках всичко и сега търся виновен’. А този Кирил… Това звучи зле. Много зле.“
Тя стана и закрачи из стаята. „Добре. Изучавам точно тези неща в университета. Не съм още адвокат, но мога да проверя. Дай ми това име. Кирил. Ще видя какво мога да намеря за него. И за фирмата на Асен.“
„Не искам да те забърквам…“
„Вече си забъркана, Мира! Ти и това бебе. Аз няма да стоя и да гледам как този позьор съсипва живота ти.“ Тя ме погледна строго. „И още нещо. Отвори си очите. Мъжете като Асен рядко правят само една грешка. Обикновено, където има дим от дългове, има и огън от… други неща.“
Думите ѝ прозвучаха зловещо. Какво „други неща“?
Глава 4
Асен седеше в лъскавия си офис, но стъклените стени му се струваха като затвор. Отсреща Лъчезар, неговият съдружник, избягваше погледа му. Лъчезар беше бонвиван, чаровник, човекът с контактите, докато Асен беше мозъкът. Или поне така трябваше да бъде.
„Ти ни съсипа,“ каза тихо Асен.
„Не преувеличавай. Това е просто временен проблем с ликвидността,“ опита се да омаловажи Лъчезар, оправяйки скъпия си часовник.
„Временен проблем? Загубихме договора, защото ти си ‘забравил’ да подадеш финалната оферта! Бил си… зает! Заради теб взех пари от Кирил!“
При споменаването на името, Лъчезар леко пребледня. „Кирил не е шега работа, Асен. Мислех, че ще се справиш.“
„Аз ли? Това беше твоя грешка! Аз трябваше да я покрия!“
„И аз покривам твоите, нали?“ изсъска Лъчезар. „Или забрави за онази командировка? За Ива?“
Асен замръзна. Ива. Неговата асистентка. Една грешка. Една ужасна, глупава грешка преди година, когато с Мира имаха проблеми. Мислеше, че Лъчезар не знае.
„Не смей да намесваш това,“ процеди Асен.
„О, ще го намесвам. Защото знам, че си слаб. Знам, че се страхуваш повече Мира да не разбере за Ива, отколкото се страхуваш от Кирил.“ Лъчезар се усмихна. Беше хищническа усмивка. „Така че, успокой се. Ще намерим изход. Но престани да ме обвиняваш. И двамата сме затънали в това.“
Асен осъзна с нарастващ ужас, че Лъчезар не беше просто небрежен. Той беше манипулативен. Може би дори…
„Ти нарочно ли го направи?“ попита Асен. „Саботира търга?“
Лъчезар се изсмя. „Не бъди параноичен. Беше грешка. Но сега трябва да се съсредоточим. Кирил иска парите си. А аз мисля, че знам как да му ги дадем.“
„Как?“
„Фирмата. Имаме активи. Имаме база данни с клиенти. Струва пари. Кирил може да се интересува от… придобиване.“
„Да му продадем фирмата? Да му дадем всичко, което сме градили? На лихвар?“
„По-добре, отколкото да дойде и да ни счупи краката. Или по-лошо. Помисли за Мира и бебето. Ти не искаш той да се доближава до тях, нали?“
Това беше заплаха. Прикрита, но ясна. Лъчезар го изнудваше. Използваше тайната за Ива и страха му за семейството му, за да го принуди да се съгласи на тази лудост.
Асен се почувства в капан. Дългът към Кирил беше едно. Но предателството на Лъчезар и тайната, която той държеше над главата му, бяха съвсем друго.
Той се прибра у дома онази вечер, носейки цветя за Мира. Но докато я целуваше, усещаше само вкуса на лъжите в устата си.
Глава 5
Минаха няколко дни. Петък наближаваше като буреносен облак. Асен беше постоянно на телефона, заключен в кабинета си у дома. Аз се опитвах да се грижа за Огнян, но ръцете ми трепереха. Всяко позвъняване на входната врата ме караше да подскачам.
Една сутрин, докато Асен беше излязъл уж „да уреди нещата“, пощата пристигна. Сред сметките и рекламните брошури имаше голям, официално изглеждащ плик от банката. От тази, от която бяхме взели ипотечния кредит за къщата.
Отворих го с притеснение.
Очите ми пробягаха по редовете, без да разбират думите. „Просрочени вноски.“ „Три последователни.“ „Процедура по изземване.“
Кръвта се оттече от лицето ми. Държах се за кухненския плот, за да не падна.
Три вноски. Това означаваше, че Асен не е плащал ипотеката отпреди да родя. От месеци. Всичките пари… всичко е отивало другаде.
Той ме беше лъгал не само за заема от Кирил. Беше ме лъгал за всичко. За стабилността ни. За дома ни. Тази къща, в която току-що бях донесла детето си, беше напът да ни бъде отнета.
Когато той се прибра, аз го чаках в кухнята. Писмото беше на масата.
„Какво е това, Асен?“ попитах с глас, който не разпознах. Беше студен и остър.
Той видя писмото и затвори очи. „Мира, мога да го обясня.“
„Обясни ми! Обясни ми как си ни довел до просешка тояга, докато аз съм носила детето ти! Къде са парите, Асен?“
„Трябваха ми! За лихвите на Кирил! Мислех, че ще платя следващия месец, но той постоянно вдигаше сумата…“
„Значи си плащал на лихвар, вместо да плащаш за покрива над главите ни?“ крещях аз, забравяйки за спящото бебе. „Ти си хазартен играч! Ти си ни проиграл!“
„Не е хазарт! Това е бизнес!“
„Това не е бизнес, това е лудост! Ще изгубим къщата! Разбираш ли? Ще останем на улицата с новородено бебе!“
Той се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах. „Не ме докосвай! Не смей да ме докосваш!“
Точно в този момент на вратата се позвъни.
Погледнахме се с ужас. Беше твърде рано за Десислава. Беше петък.
Асен пребледня. „Не отваряй.“
Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. После се чу силно, тежко чукане.
„Асен! Знам, че си вътре!“
Гласът беше дълбок, спокоен, но пронизващ. Не беше гневен. Беше глас на човек, който знае, че ще получи своето.
Беше Кирил.
Глава 6
Асен застана пред мен, сякаш да ме предпази. „Качи се горе. Заключи се с Огнян.“
„Няма да ходя никъде,“ казах аз, а инатът ми се бореше със страха. „Това е и мой дом. Засега.“
Чукането спря. Настъпи тишина. После чухме звук от ключ в ключалката.
Стомахът ми се преобърна. „Той… той има ключ?“
Асен ме погледна с измъчено лице. „Когато взех парите… той поиска гаранция. Запасен ключ. В случай, че ‘забравя’.“
Вратата се отвори бавно.
Мъжът, който влезе, не приличаше на мутра. Беше облечен безупречно в скъп костюм. Косата му беше сресана назад, а на лицето му играеше лека, почти приятна усмивка. Той беше красив, по студен, хищнически начин. Държеше малка кутия, увита с панделка.
„Асен, Асен. Не си вдигаш телефона. Притесних се,“ каза Кирил с кадифен глас. После погледът му се спря на мен. Той огледа халата ми, умореното ми лице. „А това трябва да е Мира. И току-що сте имали бебе. Моите поздравления.“
Той пристъпи напред и остави кутията на масата, до писмото от банката. „Малък подарък за новороденото.“
Никой не помръдна.
„Какво искаш, Кирил?“ попита Асен, опитвайки се гласът му да звучи твърдо, но се чуваше треперене.
„Какво искам? Това, което е мое, Асен. Парите. С лихвите. Днес.“ Кирил се огледа. „Хубава къща. Много светла. Харесва ми дървото. Ще е жалко да я загубите.“
Погледът му се спря на писмото от банката. Той го вдигна и го прочете бегло.
„Аха. И банката е на същото мнение. Не си в добра позиция, приятелю.“
„Нямам ги,“ каза Асен. „Бизнесът… нещата се объркаха.“
„Нещата винаги се объркват, когато хората са глупави,“ каза Кирил. „Но аз съм разумен човек. Бизнесмен. Като теб.“ Той се усмихна отново. „Лъчезар ми се обади. Имаше интересно предложение.“
Асен вдигна рязко глава. „Лъчезар?“
„Да. Изглежда той е по-далновидният от двама ви. Предложи ми фирмата ви. В замяна на дълга.“
„Той не може да направи това! Аз държа петдесет процента!“
„Технически погледнато, да. Но практически… ти си задлъжнял на мен. Аз мога да направя живота ти ад. Мога да се обадя в банката и да ускоря процедурата по изземване. Мога да се обадя на клиентите ти. Мога… да идвам всеки ден. Да видя как е бебето.“
Заплахата беше кристално ясна.
„Какво искаш?“ прошепнах аз.
Кирил се обърна към мен. „Искам фирмата. Цялата. Асен ще подпише документите, ще прехвърли своя дял на мен. И дългът му е изчистен.“
„И ще загубим всичко,“ казах аз. „Ще останем без работа, без доходи.“
„Но ще сте живи,“ отвърна Кирил. „И ще имате покрив над главата си. Засега. Ще ви оставя да се справите с банката сами. Аз съм щедър.“
Той погледна Асен. „Давам ти до утре сутринта. Ела в офиса ми с адвокат, ако искаш, въпреки че не виждам смисъл. Подпиши. Или започвам да събирам дълга си… парче по парче.“
Той се обърна, оправи сакото си и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря.
„А, и отворете подаръка. Сребърна дрънкалка. Казват, че носи късмет.“
Вратата се затвори след него.
Аз се свлякох на стола. Асен стоеше неподвижно. Той не беше просто задлъжнял. Той беше предаден от партньора си. А ние бяхме в капана на един безскрупулен бизнесмен, който сега държеше бъдещето ни в ръцете си.
Глава 7
Онази нощ никой не спа. Асен обикаляше кабинета си като звяр в клетка. Аз седях в леглото, стиснала Огнян, и се опитвах да мисля. Гневът ми към Асен беше примесен със страх от Кирил и презрение към Лъчезар.
Трябваше да има нещо. Нещо, което пропускахме.
Десислава. Трябваше да се обадя на Десислава.
Изчаках Асен да влезе в банята и набрах номера ѝ.
„Какво откри?“ прошепнах в телефона.
„Здравей и на теб,“ отвърна Деси. „Картината не е хубава, Мира. Фирмата на Асен е затънала до уши. Имат два висящи съдебни иска от клиенти за неизпълнени договори. Това е повече от ‘грешка’ на Лъчезар. Това е систематично разпадане.“
„По-лошо е,“ казах аз и бързо ѝ разказах за Кирил, за ипотеката, за посещението му, за ултиматума.
Чух как Десислава си пое рязко дъх. „Той е бил в къщата? С бебето там? Мира, трябва да се махаш оттам!“
„Не мога. Къде да отида? И Асен… той е уплашен.“
„Той е глупак! Този Кирил… проверих го. Той не е просто лихвар. Той е ‘инвеститор’. Има цяла мрежа от фирми-фантоми. Купува бизнеси на ръба на фалита за стотинки. Изглежда… Лъчезар и Кирил са се наговорили. Те са те ‘сготвили’ Асен.“
„Предателство,“ прошепнах.
„Точно. Но има и още нещо. Този Кирил… свързват го с едно име. Ива. Работи при него. Описват я като дясната му ръка. Много умна, много безмилостна.“
Ива.
Светът спря да се върти. Ива. Асистентката на Асен. Лъчезар беше споменал името ѝ. „Или забрави за онази командировка? За Ива?“
Асен беше имал връзка с нея.
„Мира? Още ли си там?“
„Да,“ едва успях да издам звук. „Деси… мисля, че знам коя е Ива.“
Затворих телефона. С треперещи ръце отидох до гардероба на Асен. Имаше стара кутия за обувки най-отгоре, пълна със служебни документи и стари снимки от тиймбилдинги. Зарових пръсти вътре.
И я намерих. Снимка от коледното парти на фирмата преди година. Асен и Ива. Тя беше млада, ослепителна, облечена в червена рокля. И двамата се смееха. Той я беше прегърнал през кръста. Твърде близко. Твърде интимно.
Всичко си дойде на мястото. Лъжата на Асен не беше само за пари.
Беше за изневяра.
И тази жена, тази Ива, сега работеше за Кирил. Човекът, който унищожаваше живота ни.
Дали тя беше уредила всичко? Дали това беше отмъщение? Или Лъчезар и Ива работеха заедно с Кирил от самото начало?
Асен излезе от банята. Видя ме да стоя със снимката в ръка. Видя изражението на лицето ми.
„Мира… не е това, което изглежда.“
„Не е ли?“ Гласът ми беше спокоен. Ужасяващо спокоен. „Коя е тя, Асен?“
„Асистентката ми. Старата ми асистентка.“
„Спал ли си с нея?“
Мълчанието му беше отговорът.
„Тя работи за Кирил,“ казах аз. „Знаеше ли?“
Ужасът в очите му ми показа, че не е знаел. Поне не тази част.
„Тя… какво?“
„Дясната му ръка е. А Лъчезар те е изнудвал с нея. Ето защо си толкова лесна плячка. Ти не си защитавал бизнеса си, Асен. Ти си защитавал мръсната си малка тайна.“
Вдигнах снимката. „Е, тайната излезе наяве. И сега тя, твоята любовница, държи ножа. А съдружникът ти го върти.“
„Мира, беше грешка! Беше преди много време!“
„Беше лъжа! Всичко е лъжа! Нашият живот, тази къща, твоята ‘любов’ към мен… всичко. Ти си построил всичко това върху предателства.“
Огнян се разплака в другата стая.
Погледнах Асен с цялото презрение, на което бях способна. „Утре ще отидеш и ще подпишеш каквото иска Кирил. Ще им дадеш фирмата. Ще им дадеш всичко. Не ме интересува.“
„Но, Мира…“
„А след това,“ прекъснах го аз, „ще се обадиш на адвокат. Защото аз искам развод.“
Глава 8
Асен се опита да спори. Умоляваше, плака, кълнеше се, че е било само веднъж, че не е означавало нищо. Но думите му бяха празни. Доверието беше счупено, разпръснато на хиляди парчета, точно като възстановяването ми, точно като бъдещето ни.
На сутринта той отиде. Облече костюма си като броня, но раменете му бяха превити. Гледах го от прозореца как се качва в колата – колата, която скоро сигурно също щяха да ни вземат.
Веднага щом той тръгна, аз се обадих на Десислава.
„Идвам,“ каза тя веднага.
Дойде след половин час, носейки термос с гореща супа и поглед, пълен с решителност.
„Добре,“ каза тя, докато наливаше супата в купа. „Слушай ме внимателно. Асен е идиот. Това го установихме. Но ти не си. Имаш дете. Не можеш да се предадеш.“
„Ще се развеждам, Деси. Ще го оставя.“
„Чудесно. Браво на теб. Но разводът не решава проблема с банката и с Кирил. Дори Асен да му прехвърли фирмата, ипотеката е на името и на двама ви. Банката ще дойде за теб. А Кирил… хора като него не се отказват лесно. Той е видял слабост.“
„Какво да правя? Аз съм с бебе на ръце, нямам работа, нямам пари…“
„Имаш мен,“ каза Десислава твърдо. „И аз имам план. Или по-скоро началото на план. Асен е подписал заради изневярата, нали? Защото Лъчезар и Ива са го държали в шах.“
Кимнах.
„Това не е просто бизнес сделка. Това е изнудване. Принуда. Ако можем да го докажем… може би ще успеем да оспорим прехвърлянето.“
„Как? Това е думата на Асен срещу тяхната.“
„Ива,“ каза Десислава. „Ключът е Ива. Защо жена, която е била асистентка в малка фирма, изведнъж става дясна ръка на акула като Кирил? Има нещо повече. Трябва да разберем каква е нейната мотивация. Отмъщение? Алчност? Или и тя е притисната?“
„Не ме интересува нейната мотивация. Тя е спала с мъжа ми и сега помага да ни съсипят.“
„Интересува те, Мира. Повярвай ми. В наказателното право,“ каза тя, а очите ѝ блеснаха от студентския ѝ плам, „мотивацията е всичко. Трябва да намерим нейното слабо място.“
Десислава извади лаптопа си. „Докато ти си почиваш, аз ще ровя. Ще проверя всяка публична регистрация, всяка социална мрежа, всяка фирма, свързана с Ива и Кирил. Ще намеря нещо.“
Прекарахме деня в странна смесица от домашен уют и военен щаб. Аз кърмех Огнян и сменях пелени, докато Десислава мърмореше под нос юридически термини и имена на фирми.
Късно следобед Асен се върна. Беше смазан.
„Подписах,“ каза той глухо. „Всичко свърши. Фирмата вече е негова.“
Той погледна Десислава, после мен. „Кирил каза… че Лъчезар остава като управител. А Ива е била там. Усмихваше ми се. И двамата.“
„Разбира се, че са били,“ каза Десислава, без да вдига поглед от екрана. „Те печелят.“
„Мира, моля те… нека поговорим.“
„Няма за какво да говорим, Асен. Искам да си събереш багажа. Можеш да останеш в стаята за гости, докато намериш къде да отидеш. Но не искам да си близо до мен или до бебето.“
Той понечи да възрази, но видя стоманения поглед на Десислава и се отказа. Победен, той се качи на горния етаж.
„Намерих нещо,“ каза тихо Десислава, след като Асен се махна.
Наведох се над лаптопа. Беше статия от местен вестник, отпреди няколко години.
„Трагедия в планината. Млад мъж загина при инцидент с катерене.“
Имаше снимка на мъжа. И снимка на плачещата му годеница.
„Не разбирам,“ казах аз.
„Прочети името на годеницата,“ посочи Десислава.
Прочетох го. Ива.
„Добре, трагично е, но…“
„Сега виж това,“ каза Деси. Тя отвори друг прозорец. Беше корпоративна регистрация. „Фирмата, която е организирала този тиймбилдинг по катерене. Тази, която е осигурила дефектната екипировка.“
Погледнах собственика.
Лъчезар.
„О, боже,“ прошепнах. „Лъчезар е отговорен за смъртта на годеника на Ива?“
„Изглежда така. Делото е било прекратено. Липса на доказателства. Вероятно е платил на когото трябва. Но Ива… тя е знаела. А сега работи за Кирил, който работи с Лъчезар.“
„Но това няма смисъл. Защо ще работи с човека, който е убил любовта на живота ѝ?“
„Освен ако,“ каза Десислава, а очите ѝ святкаха, „тя не работи с тях. А ги използва. Може би Ива изобщо не е любовница на Асен.“
„Но той призна! А Лъчезар го изнудваше с това!“
„Асен е виновен по природа. А Лъчезар е лъжец. Ами ако Ива е съблазнила Асен… или го е оставила да си мисли, че са имали връзка… само за да се доближи до фирмата? Ами ако целта ѝ през цялото време е била Лъчезар? Ами ако тя използва Кирил, за да унищожи Лъчезар, и Асен е просто… съпътстваща щета?“
Картината ставаше все по-сложна, все по-мрачна. Вече не ставаше дума само за пари и изневяра. Ставаше дума за отмъщение, планирано с години.
И ние бяхме в епицентъра му.
Глава 9
Новата реалност ни връхлетя като товарен влак. Асен спеше в стаята за гости. Едва го виждах. Сутрин излизаше рано – не знаех къде – и се връщаше късно. Тишината в къщата беше по-тежка от виковете.
Десислава идваше всеки ден. Беше се превърнала в моя опора. Тя се грижеше за Огнян, докато аз се опитвах да спя, и прекарваше нощите си в ровене из документи.
„Добре, имаме ипотеката,“ каза тя една вечер, размахвайки писмото от банката. „Те искат парите си. Но ако подадем молба за развод, можем да поискаме временно спиране на плащанията, докато трае съдебното дело за подялба на имуществото. Това ще ни спечели време.“
„Време за какво, Деси? Да гледаме как ни взимат всичко?“
„Време да действаме. Говорих с един мой професор в университета. Разказах му казуса хипотетично. Той каза, че ако можем да докажем принуда и измама, прехвърлянето на фирмата на Кирил е нищожно. Но ни трябва свидетел.“
„Ива,“ казахме двете в един глас.
„Трябва да говоря с нея,“ реших аз.
„Луда ли си? Тя е от вражеския лагер. Тя е съсипала брака ти!“
„Или не е,“ възразих аз, спомняйки си теорията ѝ. „Тя е имала връзка с Асен. Но дали тя е инициаторът на унищожението ни, или просто пешка? Или, както ти каза, играч, който си отмъщава? Трябва да знам.“
„И как точно ще стане това? Ще ѝ се обадиш и ще я поканиш на кафе?“
„Точно така.“
Десислава ме гледаше сякаш съм си изгубила ума. Може би бях. Но бях и майка, притисната в ъгъла. Нямах какво да губя.
Намерих стария ѝ номер в телефона на Асен. Изтрих съобщението, преди да го изпратя, десет пъти. Накрая написах: „Здравей, Ива. Аз съм Мира, съпругата на Асен. Трябва да поговорим. Знам за теб и Лъчезар. И за годеника ти.“
Отговорът дойде след секунди. „Къде.“
Срещнахме се в едно безлично кафене далеч от центъра. Аз бях с Огнян, приспан в количката. Тя дойде сама. Беше същата жена от снимката – красива, но студена. В очите ѝ имаше умора, която не бях видяла на фотографията.
„Какво искаш?“ попита тя, без да си поръчва нищо.
„Искам да знам защо.“
Ива се изсмя сухо. „Защо какво? Защо мъжът ти е кръшкач ли? Или защо е пълен идиот, който си е заложил бизнеса при лихвар?“
„Защо работиш с Лъчезар?“ попитах директно. „След като той е убил годеника ти.“
Ръката ѝ, която лежеше на масата, трепна. Маската ѝ на безразличие се пропука.
„Откъде знаеш това?“
„Сестра ми учи право. Умее да рови. Той се е измъкнал безнаказано.“
Ива сведе поглед. Когато го вдигна, очите ѝ бяха пълни със сълзи, които тя бързо преглътна.
„Да. Измъкна се. Плати на когото трябва и каза, че е било инцидент. Аз знаех, че лъже. Знаех, че екипировката е била евтина, некачествена. Той спести пари от безопасността. И Даниел плати с живота си.“
„И ти си решила да му отмъстиш.“
„Реших да го унищожа,“ поправи ме тя. „Точно както той унищожи мен. Отне ми години. Кандидатствах за работа при Асен, само за да съм близо до Лъчезар. Да, спах с Асен. Беше лесно. Той беше нещастен, чувстваше се пренебрегнат. Мъжете са толкова предвидими. Това беше моят вход.“
„Използвала си го.“
„Той използваше мен. Всички се използваме. Аз събирах информация. За всеки мръсен договор, за всяка подправена фактура. Лъчезар беше затънал много преди Асен да вземе заема.“
„А Кирил?“
„Кирил е просто инструмент. Той обича да унищожава. Аз му дадох мишена. Казах му, че фирмата е лесна плячка, че Асен е слаб. Кирил се съгласи да ми помогне да съсипя Лъчезар. В замяна, аз работя за него. Той получи фирмата, а аз… аз получих Лъчезар.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Лъчезар си мисли, че е управител. Че е спечелил. Но Кирил не му вярва. Кирил вярва на мен. Аз държа всички документи, които събрах. Документи, които доказват, че Лъчезар е източвал фирмата от години. Не Асен. Лъчезар.“
„Значи Асен… той не е виновен за фалита?“
„О, виновен е. Виновен е, че е бил сляп, глупав и слаб. Виновен е, че е взел пари от Кирил. Но престъпникът е Лъчезар. А аз ще се погрижа да влезе в затвора. Имам всичко. Вчера дадох документите на един адвокат.“
„Значи… ти не си срещу мен?“ попитах, едва дишайки.
Ива ме погледна. Погледът ѝ се спря на спящия Огнян.
„Аз съм срещу Лъчезар. И срещу всеки, който му помага. Асен беше просто щета. Ти и бебето… също.“ Тя въздъхна. „Не исках да стига дотук. До ипотеката ви. Но Кирил е безпощаден. Щом надуши кръв, не спира.“
„Помогни ми,“ прошепнах. „Помогни ми да спася дома си. Дай ми копие от тези документи. Докажи, че Асен е бил измамен и принуден. Ти получи отмъщението си. Аз искам да спася сина си.“
Ива ме гледа дълго. В очите ѝ се бореше нещо – отмъстителността и може би… сянка от съпричастност.
„Ако ти дам тези документи,“ каза тя бавно, „Кирил ще ме убие. Той не обича свидетели.“
„Ако не ми ги дадеш, той ще унищожи и нас. Ти си съсипала брака ми. Дължиш ми поне това.“
Тя стисна устни. „Ще си помисля. Но бъди наясно. Ако тръгнеш срещу Кирил, той няма да се спре пред нищо. Нито пред теб, нито пред бебето ти.“
Глава 10
Два дни по-късно получих пакет. Беше оставен пред вратата, без подател. Вътре имаше флашка и кратка бележка: „Това унищожава Лъчезар. Може би ще помогне и на теб. Повече не ме търси.“
Ива беше избрала.
Извиках Десислава и Асен. За пръв път от дни бяхме тримата в една стая, обединени от обща цел. Асен изглеждаше състарен с десет години.
Включихме флашката в лаптопа на Десислава.
Беше пълна. Имейли. Банкови извлечения. Фалшиви фактури. Договори с фирми-фантоми. Всичко сочеше към Лъчезар. Той систематично е източвал фирмата, прехвърляйки пари в лични сметки. Грешката с търга не е била грешка – била е умишлен саботаж, за да свали цената на фирмата, преди Кирил да я „придобие“.
Асен беше в шок. „Той… той ми беше приятел.“
„Той ти е забил нож в гърба,“ каза Десислава. „И е използвал връзката ти с Ива, за да те държи в шах. Но това,“ тя потупа флашката, „променя всичко. Това е нашето оръжие.“
„Какво ще правим?“ попитах аз.
„Имаме два хода,“ обясни Деси. „Първо, завеждаме съдебен иск. Искаме анулиране на прехвърлянето на фирмата на Кирил въз основа на измама и принуда. Тези документи доказват, че Асен е бил манипулиран както от Лъчезар, така и от Ива, която е работила за Кирил.“
„Но Ива ни помогна…“
„Ива е играла двойна игра. Тя ще трябва да свидетелства. Ще я призовем. Тя няма да има избор, освен ако не иска да бъде обвинена в съучастие,“ каза Десислава безмилостно.
„И второ?“ попита Асен.
„Второ, отиваме в полицията. Това тук не е просто корпоративна измама. Това е пране на пари. Лъчезар отива в затвора. А Кирил… Кирил ще трябва да обяснява откъде познава Лъчезар и защо е ‘придобил’ фирма, пълна с фалшиви документи.“
Планът беше рискован. Вкарвахме се във война с Кирил. Човек, който имаше ключ от дома ни.
„Трябва да се махнем оттук,“ казах аз. „Не можем да останем в тази къща. Не е безопасно.“
„Права си,“ съгласи се Асен. „Можем да отидем при майка ми. Тя живее в малък апартамент, но ще сме в безопасност.“
Събрахме багажа за час. Само най-необходимото. Дрехи за Огнян, документите, флашката. Докато излизахме, хвърлих поглед към сребърната дрънкалка от Кирил. Все още стоеше на масата.
Подадохме документите още на следващия ден. Десислава нае адвокат – неин професор, който беше заинтригуван от случая и се съгласи да работи про боно, впечатлен от събраните от Деси доказателства.
Започна се.
Първо дойде отговорът от Кирил. Негов адвокат се свърза с нас, предлагайки споразумение. Да оттеглим иска, а той „щедро“ ще ни остави да се оправяме с банката. Отказахме.
Тогава започна тормозът.
Спукани гуми на колата на Асен. Обаждания в малките часове на нощта, при които никой не говореше. Майката на Асен намери мъртва птица на прага си.
Кирил ни показваше, че може да ни достигне.
Асен беше на ръба на нервен срив. „Може би трябваше да приемем. Мира, той ще ни нарани…“
„Не,“ казах твърдо. „Той това иска. Да се уплашим. Няма да му позволя. Деси, какво следва?“
„Делото. Призовахме Ива. Тя ще трябва да се появи. Това е нашият коз.“
Глава 11
Съдебната зала беше малка и задушна. Аз седях до Асен, а Десислава беше зад нас, стиснала ръката ми. От другата страна бяха Кирил, Лъчезар и техните адвокати. Кирил изглеждаше спокоен, дори леко отегчен. Лъчезар не спираше да си оправя вратовръзката.
Ива беше призована като свидетел. Когато влезе, тя не погледна никого. Беше бледа, но очите ѝ горяха.
Нашият адвокат беше брилянтен. Той методично представи доказателствата от флашката. Всяка фактура, всеки имейл. Той изгради картина на умишлен саботаж от страна на Лъчезар.
Когато дойде ред на Ива да свидетелства, в залата настъпи тишина.
„Госпожице,“ започна адвокатът, „Вие ли събрахте тези документи?“
„Да.“
„Защо?“
„Защото Лъчезар е престъпник. Той е отговорен за смъртта на годеника ми. Исках справедливост.“
„А каква беше ролята на господин Кирил в това?“
Ива погледна към Кирил. Той я гледаше с лека усмивка.
„Аз отидох при него. Предложих му фирмата на тепсия. Казах му, че Асен е слаб и задлъжнял. Той ми помогна да довърша Лъчезар.“
„Значи признавате, че сте участвали в заговор за принудително отнемане на фирмата на господин Асен, използвайки информация за личния му живот?“
Тук се намеси адвокатът на Кирил. „Протест! Свидетелката не е обвиняема.“
„Приема се. Преформулирайте.“
„Имахте ли интимна връзка с господин Асен?“
Ива ме погледна. За пръв път. „Да.“
Сърцето ми се сви, въпреки че го знаех.
„И използвахте ли тази връзка, за да го манипулирате?“
„Той беше лесен за манипулиране,“ каза тя. „Но основният ми мотив беше Лъчезар.“
Адвокатът на Кирил стана. „Госпожице Ива, вярно ли е, че вие сама сте предложили този план на моя клиент? Че той просто е приел една изгодна бизнес възможност?“
„Да,“ каза Ива.
„Вярно ли е, че господин Асен е взел пари от моя клиент доброволно и е знаел условията?“
„Да.“
Нещата не вървяха добре. Ива хвърляше цялата вина върху себе си и Лъчезар, но оневиняваше Кирил. Той беше просто „бизнесмен“.
Делото се проточи.
Дни по-късно, докато чакахме решението, Десислава дойде при мен.
„Нещо не е наред, Мира. Ива излъга. Или по-скоро не каза цялата истина. Тя пази Кирил. Защо?“
„Може би я е страх от него,“ предположих аз.
„Не. Тя не е страхлива. Има нещо друго.“
Десислава отново седна на лаптопа. Този път тя търсеше връзки не между Ива и Лъчезар, а между Ива и Кирил.
И го намери.
Не беше публично достояние. Беше в архивите на една болница, до които тя се добра през база данни на университета.
„Мира,“ каза тя, а гласът ѝ беше тих. „Годеникът на Ива… Даниел. Той не е бил сирак. Имал е брат. По-голям брат.“
Тя обърна екрана към мен. Беше снимка на Кирил, отпреди години. Под нея пишеше: „Кирил и Даниел. Двамата братя…“
„Кирил… е брат на Даниел,“ прошепнах.
„Да. Ива не е отишла при Кирил като при непознат. Тя е отишла при зет си. Това не е било бизнес. Било е отмъщение. Семейно отмъщение. Двамата заедно са унищожили Лъчезар.“
„Но защо тя го прикри в съда? Защо каза, че тя е инициаторът?“
„За да го защити. Тя е влюбена в него, Мира. Или поне е обсебена от паметта на брат му. Те са екип.“
Това променяше всичко. Кирил не беше просто безскрупулен бизнесмен. Той е бил воден от същия мотив като Ива – отмъщение за смъртта на брат си.
Асен и Лъчезар са били просто инструменти. А ние бяхме попаднали в центъра на тяхната лична вендета.
„Трябва да кажем на адвоката,“ казах аз.
„Твърде късно е,“ каза Деси. „Решението ще излезе утре. Но сега поне знаем… знаем срещу какво сме изправени.“
Глава 12
Решението на съда беше съкрушително.
Прехвърлянето на фирмата беше обявено за законно. Съдът прие, че Асен е действал под натиск, но този натиск е бил от Лъчезар и Ива, а не от Кирил. Кирил беше просто „трета добросъвестна страна“, възползвала се от бизнес възможност. Документите от флашката бяха използвани, но само за да започне отделно наказателно дело срещу Лъчезар за измама.
За нас това означаваше, че фирмата е загубена. Дългът към Кирил беше „изчистен“, но ние бяхме разорени.
И банката. Сега, след като делото приключи, те възобновиха процедурата по изземване на къщата. Имахме тридесет дни да платим всички просрочени вноски плюс лихвите, или губехме дома си.
Сумата беше невъзможна.
Асен се срина. Той се затвори в себе си. Седеше с дни, вперил поглед в стената, без да говори. Вината го беше погълнала.
Останахме само аз и Десислава.
„Добре,“ каза тя, крачейки из малкия апартамент на свекърва ми. „Това е лошо. Но не е краят. Имаме тридесет дни.“
„Да направим какво? Да намерим отнякъде стотици хиляди?“
„Не. Да намерим друг начин. Кирил спечели. Той има фирмата, Лъчезар отива в затвора, а Ива е отмъстена. Той няма какво повече да иска от нас.“
„Освен къщата,“ промърморих аз, кърмейки Огнян.
„Не,“ каза Деси. „Той не се интересува от къщата. Той се интересуваше от фирмата, от отмъщението. Къщата е просто… остатък. Проблем на банката.“
„И каква е разликата? Пак ще я загубим.“
„Разликата е,“ каза Деси, „че сега врагът ни не е Кирил. Врагът ни е банката. А с банките може да се преговаря.“
Тя вдигна телефона. „Ще се обадя на адвоката. Трябва да подадем молба за преструктуриране на дълга. Ще докажем, че Асен е бил жертва на измама, че доходите му са изчезнали не по негова вина. Ще поискаме разсрочване.“
Докато тя говореше, аз гледах Асен. Той беше развалина. Мъжът, за когото се бях омъжила, го нямаше. Обичах ли го още? Не знаех. Но той беше баща на детето ми. И беше счупен.
През следващите седмици животът ни беше ад от бюрокрация. Срещи с банкери, попълване на формуляри, доказване на всеки лев. Десислава беше до мен на всяка крачка, използвайки правните си познания, за да се бори с тях.
Аз се грижех за Огнян и се опитвах да събудя Асен от летаргията му.
„Трябва да се бориш, Асен,“ казах му една вечер. „Не заради мен. Заради него.“ Подадох му бебето.
Асен го пое колебливо. Огнян отвори очи и се вгледа в него. И тогава Асен се разплака. За пръв път от началото на всичко, той плака истински – не от страх, а от мъка.
„Аз съсипах всичко, Мира. Съсипах теб.“
„Да,“ казах тихо. „Съсипа ни. Но сега имаш избор. Можеш да лежиш тук и да се самосъжаляваш, или да станеш и да ми помогнеш да събера парчетата.“
Нещо в него се промени. Той кимна бавно, стискайки малката ръчичка на Огнян.
Глава 13
В деня преди крайния срок на банката, получихме обаждане.
„Банката се съгласи,“ каза Десислава, а гласът ѝ трепереше от вълнение. „Ще замразят главницата за една година. Ще плащаме само минимални лихви. Имат едно условие.“
„Какво?“
„Асен трябва да си намери работа. Всякаква. И да докаже доход. Веднага.“
Асен, който слушаше на високоговорител, преглътна. Човек, който беше управлявал фирма, сега трябваше да започне от нулата.
„Ще го направя,“ каза той. „Всичко.“
На следващия ден Асен излезе. Върна се вечерта. „Намерих си работа. В един склад. Товарят кашони. Започвам утре.“
Беше унизително. Но беше и начало.
Спасихме къщата. Поне временно.
Животът продължи, но беше различен. Преместихме се обратно в дома си, но той вече не се усещаше като наш. Беше студен, пълен със спомени за страх и предателства.
Асен работеше тежък физически труд. Връщаше се смазан от умора, но вече не беше празен. Имаше цел.
Аз се грижех за Огнян.
Десислава взе последните си изпити в университета с отличие.
Един ден, месеци по-късно, Десислава дойде с вестник. „Лъчезар е осъден. Десет години за измама в големи размери.“
„А Кирил? И Ива?“ попитах аз.
„Изчезнали са. Продали са фирмата – или каквото е останало от нея – и са напуснали страната. Вероятно заедно. Тяхната история приключи.“
Погледнах Асен, който люлееше Огнян.
„А нашата?“ попитах тихо.
Той ме погледна. В очите му вече нямаше лъжи, нямаше арогантност. Само умора и… надежда.
„Не знам, Мира. Аз те предадох. По всеки възможен начин. Излъгах те за пари, за изневяра, изложих теб и сина ни на опасност. Няма да те виня, ако ме оставиш.“
Той остави Огнян в кошарката и се приближи до мен. „Но ако ми дадеш шанс… не да върна нещата, както бяха. А да изградим нещо ново. Нещо честно. Аз съм готов да работя за това до края на живота си.“
Погледнах го. Мъжът, който ме беше вдигнал от пода на банята. Мъжът, който ме беше излъгал. Мъжът, който сега товареше кашони, за да плати лихвите по ипотеката, която едва не беше изгубил.
Не беше лесно. Прошката не идва с щракване на пръсти. Тя се гради, ден след ден, с малки жестове на честност.
„Ще трябва да започнем отначало,“ казах аз. „Всичко.“
„Знам,“ отвърна той. „И съм готов.“
Не знаех дали ще успеем. Тайните, богатството, което беше илюзия, предателствата – всичко това беше оставило дълбоки белези. Но докато гледах сина си, който спеше спокойно, разбрах, че трябва да опитам.
Животът ни нямаше да е лъскав. Щеше да е труден. Щеше да е изпълнен с плащане на дългове – не само финансови, но и морални. Но може би, само може би, щеше да бъде истински.