Съпругът ми Хавиер ме целуна по челото и го направи така, сякаш целият свят е подреден. Сякаш няма скрити чекмеджета. Сякаш няма заключени стаи в една къща, която уж познавам.
„Франция. Просто кратко бизнес пътуване.“
Тези думи останаха във въздуха като тихо обещание. Нищо повече. Нищо опасно. Нищо, което да ме кара да се съмнявам.
Бях в осмия месец. Тежестта на корема ми ме дърпаше надолу, а умората правеше всяка мисъл бавна и лепкава. Не спорих. Не зададох въпроси. Познавах Хавиер като човек, който винаги има отговори. Като човек, който винаги е една крачка пред всички.
Затворих вратата след него и за момент се облегнах на нея. Чух как ключът му дрънна в коридора. Чух как асансьорът погълна стъпките му. И тогава останах сама с тишината.
Тишината обаче не продължи.
Коремът ми се сви така рязко, че въздухът ми се изплъзна. После още веднъж. И още. Болката не беше онзи бавен натиск, който очакваш. Беше удар. Предупреждение. Нещо, което не пита дали си готова.
Когато пристигнах в болницата, миришеше на дезинфектант и чужд страх. Всичко беше бяло, твърде ярко, твърде чисто. А аз се чувствах мръсна отвътре от паника.
Някой ми говореше. Някой подписваше вместо мен. Някой държеше ръката ми, докато ме придвижваха. Аз чувах само собственото си дишане, накъсано и влажно.
После дойде упойката. И тъмнината.
Когато се събудих, времето беше на парчета. Часовникът на стената показваше нещо, но мозъкът ми отказваше да го подреди. Опитах да помръдна и болката ме върна в леглото като груба ръка.
И тогава си спомних.
Хавиер.
„Къде е той?“ прошепнах, но гласът ми излезе като сух лист.
Сестрата замръзна за миг. Не, не замръзна. Не искам да го нарека така, защото не беше студ, а колебание. Лицето ѝ пребледня, като че ли изведнъж не знаеше къде да сложи очите си.
„Той е…“ започна тя и спря. После преглътна. „Със семейството.“
Семейството.
Думата ме заби в ребрата. Аз бях семейството. Аз бях жената му. Аз бях тази, която беше носила детето му под сърцето си.
Сестрата посочи надолу по коридора. Тя не искаше да ме води. Не искаше да стане свидетел.
Аз станах сама. Бавно. С много усилие. Болката минаваше през мен като тънка струна, която някой дърпа без милост.
Коридорът беше дълъг. И колкото повече вървях, толкова по-ясно усещах, че не отивам към нещо, което ще ме утеши.
Тогава го видях.
Хавиер беше облегнат на стената и държеше новородено.
Не беше нашето дете.
Знам как звучи това. Но има истини, които не се нуждаят от доказателства. В момента, в който погледът ми падна върху бебето, в тялото ми се случи нещо като тихо счупване. Не болка. Не още.
Пред него стоеше млада жена. Тъмна коса. Очите ѝ бяха мокри, но усмивката ѝ беше спокойна, сякаш светът е добър към нея. Сякаш току-що е получила подарък.
Хавиер говореше тихо. Нежно. Думи, които някога шепнеше на мен. Думи, които вече не ме принадлежаха.
Жената се казваше Люки. На табелката до леглото ѝ пишеше това. Само едно име.
Люки. Неговата любовница.
Не изкрещях. Не плаках.
В този миг в мен се затвори врата. Плътно. Окончателно. С едно ясно щракване.
Хавиер вдигна очи и ме видя.
Цветът изчезна от лицето му. Устните му се разтвориха, но звук не излезе. Сякаш изведнъж беше забравил как се говори на жена, която вече знае всичко.
Погледнах го още миг. Само миг. И се обърнах.
Седнах на първия стол, който намерих. Извадих телефона си. Ръцете ми не трепереха. Това ме уплаши повече от всичко.
Бях тази, която управляваше финансите ни. Това беше нашата уговорка. Той обичаше да изглежда силен, но мразеше цифрите. Аз бях „по-добрата с числата“. Той ми се доверяваше. Сляпо.
Влязох в банковото приложение.
Натиснах първата сметка.
После втората.
После третата.
Прехвърлих всичко.
Спестявания. Депозити. Инвестиции. Парите за „Франция“. Парите за бъдещето. Парите за детето.
Изпратих ги в сметка на мое име. Такава, за която той знаеше, но никога не проверяваше. Защото беше уверен, че аз съм част от неговия свят, а не заплаха за него.
Смених паролите.
Блокирах картите.
Премахнах устройствата му от достъпа.
И когато последният превод потвърди, за първи път усетих нещо, което прилича на болка.
Не физическата болка от операцията.
А онази гъста, тъмна болка, която се ражда от яснота.
Хавиер мислеше, че има два живота.
А аз току-що реших, че един от тях ще изчезне.
И докато плачът на бебето, което не беше мое, отекваше в коридора, в главата ми се появи мисъл, студена като метал:
Това е само началото.
Глава втора
Дишането
Върнаха ме в стаята ми, сякаш съм предмет, който трябва да бъде прибран. Сестрата говореше, но думите ѝ се губеха. Някой ми подаде вода. Някой каза нещо за „стабилно състояние“. Някой попита дали имам болка по скала от едно до десет.
Аз имах болка, която не се измерваше.
После дойде друг лекар. Мъж с уморени очи и глас, който се опитваше да бъде нежен.
„Имаше усложнение. Загубихте много кръв. Наложи се…“
Той замълча, когато видя погледа ми. Може би разбра, че не ме интересуват медицинските подробности. Не сега.
„Сърцето ви спря за кратко,“ каза тихо. „Върнахме ви.“
Това беше факт. Не драматичен. Не театрален. Просто факт.
Сърцето ми спря.
И аз се върнах.
И докато други биха нарекли това чудо, аз го усетих като знак.
Не за спасение.
А за битка.
След няколко часа ми донесоха детето ми. Моето момиченце. Тя беше малка, набръчкана, с очи, които още не разбираха света. Когато я сложиха на гърдите ми, тя издаде тих звук и се притисна към мен, сякаш ме познава отдавна.
Погледнах я и усетих как в мен се появява нещо твърдо.
Обещание.
Никой няма да ни отнеме спокойствието. Никой.
Дори баща ѝ.
Не исках Хавиер да дойде. Не исках да го виждам. Но знаех, че ще опита. Знаех, че ще дойде с онзи негов тон, който превръща лъжата в логика.
Не се наложи да чакам дълго.
Вратата се отвори и той влезе.
Сам. Без бебето. Без Люки.
Само той и вина.
„Ева,“ прошепна.
Погледнах го спокойно. Толкова спокойно, че той се стресна.
„Знам как изглежда,“ започна той.
„Точно така изглежда,“ отвърнах.
Той преглътна. В очите му имаше страх, но не за мен. За себе си. За конструкцията, която беше градил с години.
„Това е… усложнение,“ каза. „Не е… не е това, което си мислиш.“
Почувствах как устните ми се извиват в усмивка, която не беше радост.
„Кажи ми тогава. Какво е?“
Хавиер отвори уста. И пак я затвори. Сякаш най-после осъзна, че има истини, които не могат да бъдат боядисани.
„Люки…“ произнесе внимателно името, сякаш то е стъкло. „Тя… забременя. Отдавна. И аз… аз трябваше да се погрижа.“
„Трябваше,“ повторих. „А за нас трябваше ли?“
Той пристъпи по-близо. Опита да погледне детето.
Аз се извърнах леко, като че ли защитавам най-ценното.
Това движение го удари по-силно от думи.
„Ева, моля те,“ прошепна. „Не прави това грешно.“
„Грешно?“ гласът ми остана равен. „Ти ме остави. Ти целуна челото ми и ми каза за бизнес пътуване. После те намерих в коридора с чуждо бебе. Ако това не е грешно, кажи ми как изглежда правилното.“
Той пребледня. Не се опитах да го утеша с нищо.
„Ще оправим всичко,“ каза. „Имаме семейство.“
„Имахме,“ поправих го.
В този миг телефонът ми изписка. Известие от банката. Потвърждение за последния превод, който бях направила преди минути.
Хавиер не видя екрана. Но аз видях как съдбата ми се подрежда като редове в таблица.
„Ева…“ отново каза той.
„Отиди при нея,“ отвърнах. „Там ти е мястото. Тук вече няма място за теб.“
Той се поколеба. За пръв път в живота си изглеждаше като човек, който не знае накъде да тръгне.
„Ще съжаляваш,“ изрече тихо, сякаш заплаха, опакована като предупреждение.
Погледнах го право в очите.
„Не. Ти ще съжаляваш.“
Той излезе.
А аз останах с детето си и с тишината, която вече не беше празна.
Беше пълна със план.
Глава трета
Подписът
Първите дни след изписването бяха като сън, който не си избрала. Тялото ми се възстановяваше бавно. Детето плачеше, спеше, плачеше пак. Светът се свеждаше до хранене, прегръдки и онзи странен страх, който се появява, когато си сама и носиш отговорност за още един живот.
Хавиер не се прибра.
Пишеше ми съобщения. Звънеше. Оставяше гласови съобщения, които не отварях.
Не защото ме беше страх да го чуя.
А защото се страхувах, че гласът му ще ме върне към старата Ева, която вярваше в него.
А аз вече не исках да бъда тази Ева.
На третия ден на вратата се появи майка му, Елена.
Елена беше жена с остър профил и поглед, който оценяваше всичко. Тя ме харесваше, докато бях удобна. Докато бях онази, която поддържа дома, която се усмихва на семейните вечери, която не задава въпроси за странните отсъствия на сина ѝ.
Сега стоеше пред мен с чанта и лице, което се опитваше да изглежда загрижено.
„Дойдох да помогна,“ каза.
„Не съм искала помощ,“ отвърнах.
Тя влезе, без да чака покана. Огледа апартамента ни. Нашия апартамент. Вече усещах, че думата „наш“ започва да се разпада.
„Къде е Хавиер?“ попита, сякаш не знае.
„Където предпочита да бъде,“ казах.
Елена остави чантата на масата. Извади кутия с бебешки дрехи. После ме погледна с онзи поглед, който кара хората да се чувстват виновни, дори когато не са направили нищо.
„Знам, че си наранена,“ каза. „Но не унищожавай семейството.“
Стиснах детето си по-близо.
„Семейството беше унищожено отдавна,“ отвърнах.
Елена въздъхна тежко.
„Това, което се случи… е грешка. Мъжете понякога…“
„Не.“ Гласът ми се изостри. „Не ми говори за мъжете. Говори ми за сина си. За лъжата му.“
Тя замълча. В този миг разбрах. Разбрах по начина, по който очите ѝ избегнаха моите. По начина, по който устните ѝ се стегнаха.
„Ти знаеше,“ прошепнах.
Елена не отговори веднага. После каза тихо:
„Не знаех всичко.“
Това беше признание. Половинчато, но достатъчно.
„Колко?“ попитах.
„Знаех, че има… друга жена. Че е нещо временно. Че ще приключи.“
„И ти го остави.“
„Той е синът ми,“ изрече Елена, сякаш това оправдава всичко.
„А аз бях жена му,“ отвърнах. „И бях бременна. И ти ме гледаше в очите на семейните вечери.“
Елена се приближи. Опита да сложи ръка на рамото ми.
Аз отстъпих.
Това движение беше като плесница за нея.
„Ева,“ каза тя по-тихо. „Хавиер прави грешки, но той е… успешен. Има бизнес. Има връзки. Не се изправяй срещу него. Ще загубиш.“
Сърцето ми подскочи, но не от страх. От гняв. От онзи гняв, който прави дишането тежко.
„Слушай ме внимателно,“ казах. „Вече не съм момичето, което се усмихва и мълчи. Ако мислите, че ще ме прегазите, грешите. И ако мислите, че детето ми ще бъде част от неговата игра, грешите още повече.“
Елена пребледня.
„Какво направи?“ попита внезапно.
„Нищо,“ отвърнах. „Още.“
Тя ме гледаше, сякаш за пръв път вижда в мен човек, който може да бъде опасен.
После телефонът ѝ звънна. Тя отговори, слуша, лицето ѝ се напрегна.
„Как така не може да влезе?“ изрече тя.
Тя ме погледна.
В този поглед имаше нов страх.
„Как така картите му не работят?“ прошепна.
Аз не казах нищо.
Елена затвори.
Тишината между нас се разшири като пропаст.
„Ева…“ започна тя.
„Излез,“ казах тихо. „И не се връщай без покана.“
Тя се задържа още миг. После взе чантата си и излезе, този път по-бавно. По-внимателно. Сякаш разбира, че къщата вече не е територия на сина ѝ.
Когато вратата се затвори, коленете ми омекнаха.
Не заради нея.
А защото точно тогава видях писмото на масата.
Беше пристигнало с куриер. Не го бях отворила.
На плика имаше печат и сухи думи. Покана. Уведомление. Юридически език, който боде като игла.
Отворих го.
„Предизвестие за просрочие по кредит за жилище.“
Очите ми се разшириха. Ръцете ми изстинаха.
Кредит за жилище?
Ние имахме кредит, да. Но той се плащаше редовно. Аз го следях. Аз го плащах.
Прегледах текста.
И тогава видях нещо, което ме накара да се задъхам.
Имаше втори кредит.
Втори.
На мое име.
С мой подпис.
Подпис, който не беше мой.
Светът се наклони.
Хавиер не беше просто неверен.
Хавиер беше откраднал от мен.
Глава четвърта
Адвокатката
Когато човек е ранен, първата му реакция е да се свие. Да се скрие. Да се престори, че ако мълчи, болката ще се умори и ще си тръгне.
Аз нямах този лукс.
Вторият кредит беше като нож, забит в ръката ми. Не можех да го игнорирам. Ако го оставех, щеше да ме изкърви.
Намерих визитка, която пазех отдавна, без да знам защо. Даваха ми я на едно събитие, където Хавиер ме води „за приличие“. Жената се казваше Виктория. Адвокат.
Спомням си, че тогава беше казала: „Ако някога имаш нужда, звънни. Не чакай, докато стане късно.“
Тогава се бях усмихнала учтиво. Сега пръстите ми натиснаха номера ѝ така, сякаш натискам спусък.
Виктория вдигна на третото позвъняване.
„Ева?“ гласът ѝ беше спокоен. „Звучи сякаш дишаш трудно.“
„Имам проблем,“ казах.
„Имаш война,“ поправи ме тя. „Кажи ми къде си. И не оставяй детето само.“
Два часа по-късно Виктория седеше в кухнята ми. Свали палтото си, подреди документите като хирургически инструменти и ме погледна право.
„Разкажи ми всичко. От началото. Без да се щадиш.“
Разказах. За „Франция“. За болницата. За Люки. За новороденото. За преводите. За писмото. За фалшивия подпис.
Докато говорех, Виктория не се изненада. Тя слушаше така, както слушат хората, които са виждали много разрушения и знаят, че човешките истории имат един и същ вкус, само различни подправки.
Когато свърших, тя извади химикал.
„Първо. Ти си направила умно нещо с парите. Второ. Това с кредита е престъпление, ако докажем фалшификация. Трето. Хавиер няма да се предаде лесно.“
„Искам да го унищожа,“ казах.
Виктория не ме укори. Само ме погледна внимателно.
„Искаш да го спреш,“ каза. „Искаш да защитиш себе си и детето. Унищожението е бонус, който може да дойде, но не го прави цел. Целта ти е свобода.“
Свобода.
Думата прозвуча странно, като дреха, която не ми е по мярка. Но аз я исках.
„Какво правим?“ попитах.
Виктория започна да изброява, но не като списък, а като план на битка.
„Искам достъп до всички документи. Банкови извлечения. Договори. Имейли. Доказателства, че той е подписвал вместо теб. Искам да видя кога е теглен кредитът и къде са отишли парите.“
„Мога да извадя извлеченията,“ казах. „Имам достъп.“
„Добре. Следва. Ще подадем молба за развод. Ще поискаме временни мерки за детето. Ще поискаме ограничителна заповед, ако трябва.“
„Той няма да посмее,“ прошепнах.
Виктория ме погледна така, сякаш виждаше през мен.
„Ти още вярваш, че го познаваш. А истината е, че тепърва ще го опознаваш.“
Тези думи ме накараха да се свия.
„И още нещо,“ добави тя. „Трябва да знам всичко за бизнеса му. С какво се занимава реално. Кой му е партньор. Кой му дава пари. Кой му държи гърба.“
Поколебах се.
„Той има фирма за консултации… инвестиции… говори с хора…“
Виктория се усмихна без радост.
„Това са думи, които казват мъже като него, когато не искат жените им да разбират. Ще разберем. И обещавам ти, Ева, че няма да ти хареса.“
Точно тогава телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Виктория кимна да вдигна. Натиснах.
„Ева,“ гласът беше на Хавиер. „Трябва да говорим.“
„Нямаме какво да говорим.“
„Имаме. Защото ти направи нещо много глупаво.“
Погледнах Виктория. Тя вече беше готова, химикалът ѝ стоеше над бележника.
„Кое?“ попитах.
Хавиер се засмя тихо. Смях без топлина.
„Парите. Мислиш ли, че можеш просто… да ги вземеш?“
„Мога,“ казах.
„Тогава слушай внимателно. Ако не върнеш всичко до утре, ще видиш какво означава да се изправиш срещу мен. И още нещо. Детето. Детето е и мое.“
Гърдите ми се стегнаха.
Виктория ми даде знак с поглед.
„Хавиер,“ казах бавно, „следващият път говори с адвокатката ми.“
От другата страна настъпи тишина.
„Адвокатка?“ гласът му се промени. Стана по-остър. „Ти си наела адвокатка?“
„Да.“
„Ева, не прави това. Не го прави грозно.“
„Ти го направи грозно,“ отвърнах. „Аз просто няма да го търпя.“
Затворих.
Ръцете ми този път потрепериха.
Виктория се облегна назад.
„Ето го,“ каза тихо. „Започна.“
Глава пета
Люки
Мислех, че Люки е врагът.
Беше лесно да я мразя. Лесно беше да я превърна в образ, който да нося като мишена. Жената с тъмната коса. Жената с усмивката. Жената с чуждото бебе.
Но животът обича да чупи простите истории.
На следващия ден, докато люлеех дъщеря си, получих съобщение от непознат номер.
„Моля те, не затваряй. Трябва да говорим. Аз съм Люки.“
Пръстите ми се стегнаха около телефона. Беше като да държа горещ въглен.
Виктория ми беше казала да не контактувам директно с никого от тях. Но това беше тя. Човекът, който стоеше в коридора и ми отне въздуха.
Отговорих кратко.
„Какво искаш?“
Секунди по-късно: „Истината.“
Почувствах как в мен се надига смях, който не беше смях.
„Истината? Научи ли я вече?“
Тя не отговори веднага. После: „Не знаех за теб.“
Стиснах зъби.
„Всички казват това.“
„Кълна се,“ написа тя. „Той каза, че е сам. Че има минало. Че е приключило. Че…“
„Че какво?“ пръстите ми натискаха силно.
Отговорът дойде: „Че жената му е студена. Че не го разбира. Че той е жертва.“
Затворих очи. Толкова предвидимо. Толкова евтино. Толкова… работещо, когато попадне на правилния човек.
Писах: „Защо ми пишеш?“
„Защото той ме заплашва,“ отговори тя. „И аз се страхувам.“
Сърцето ми подскочи.
„Как те заплашва?“
„Каза, че ще ми вземе детето. Че има адвокати. Че ако кажа нещо, ще унищожи живота ми.“
Погледнах спящото си бебе.
В този миг омразата ми към Люки се разклати. Не изчезна. Но се разклати.
„Къде си?“ написах.
„В болницата още. Не мога да се прибера. Нямам къде.“
„Нямаш къде?“ повторих наум. Как така?
Тя отговори, сякаш чува мислите ми: „Апартаментът е на негово име. Каза, че е подарък. Сега казва, че е негов. Аз нямам нищо.“
Разбрах. Хавиер не просто живееше два живота.
Той държеше двата живота на каишка.
Писах: „Не мога да ти помогна.“
Отговорът ѝ дойде бързо: „Не искам милост. Искам да спрем него.“
Спрем него.
Тези думи пробиха в мен като игла.
И тогава Люки написа нещо, което ме накара да седна рязко.
„Той има трети живот.“
Прочетох отново.
Трети.
„Какво означава това?“ попитах.
„Означава, че ти си мислиш, че знаеш само за мен. Но има още. И има пари, които не знаеш откъде идват. И хора, които идват нощем. И една папка, която той крие.“
Погледнах към шкафа, където Хавиер държеше документите си. Винаги заключен. Винаги „служебно“.
Писах: „Каква папка?“
„Черна. Без надпис. Вътре има договори. И снимки. И… списък.“
„Списък?“
Люки отговори: „Списък с имена. И едно име е твоето.“
Дишането ми спря за миг.
Не. Не спря. Задържа се. Като човек, който се опитва да не се удави.
„Защо моето?“ написах.
Отговорът ѝ беше кратък: „Защото ти си проблемът, който той трябва да реши.“
Погледнах детето си.
И усетих как студът в мен се превръща в огън.
Глава шеста
Студентът
Виктория ми каза, че имам нужда от човек, който разбира от документи, технологии и следи. Не детектив от филмите. А реален човек, който може да намери това, което хората като Хавиер крият.
„Имаш ли някой?“ попита тя.
И тогава се сетих за Матео.
Матео беше по-малкият брат на Хавиер. Разликата между тях беше като ден и нощ. Хавиер беше гладък, уверен, със смях, който купува доверие. Матео беше тих. Винаги леко прегърбен, сякаш се извинява, че съществува. Учи в университет. Нещо свързано с информационни системи. Хавиер често се шегуваше с него. Наричаше го „мечтател“. Казваше, че „истинските пари са в бизнеса, не в книгите“.
Матео обаче имаше очи, които виждат.
Позвъних му.
Той вдигна почти веднага.
„Ева?“ гласът му беше напрегнат. „Добре ли си?“
„Не,“ казах. „И имам нужда от помощ.“
Настъпи тишина. После:
„Знам.“
Това ме изненада.
„Какво знаеш?“
Матео въздъхна.
„Знам за Люки. Чух. Майка ми… тя говори много. Мисли, че никой не слуша.“
Почувствах как гърлото ми се стяга.
„Тогава защо не ми каза?“
„Защото…“ той се поколеба. „Защото се страхувах от брат ми.“
Страхувах се от брат ми.
Когато чуеш това от собственото му семейство, светът се изкривява още повече.
„Матео,“ казах, „искам да разбера какво прави. Какво крие. И чух, че може да има документи, списък, договори.“
„Има,“ каза той тихо. „Има много.“
„Откъде знаеш?“
„Виждал съм,“ призна. „Преди време… той ме помоли да му помогна с един компютър. Каза, че е заключен. Аз… аз го отключих. И видях папка. Черна. Не я отворих. Само… видях какво има на работния плот.“
„Какво?“
„Сканирани подписи,“ каза Матео. „И твоя подпис беше там.“
Светът се завъртя.
„Той…“ прошепнах.
„Да,“ каза Матео. „Не исках да вярвам. Казвах си, че има обяснение. Но… после започна да ми дава пари. Да ме кара да мълча. Да ми казва, че ако кажа, ще съсипе бъдещето ми.“
„И ти…?“
„Аз мълчах,“ гласът му се счупи. „И се мразех за това.“
Дълго мълчахме.
После казах: „Искаш ли да поправиш това?“
„Да,“ прошепна Матео. „Но… той е опасен.“
„Аз също вече съм,“ казах.
Тази фраза ми се стори странна, но беше истина.
Матео дойде същата вечер. Влезе в дома ми внимателно, сякаш се страхува да не наруши нещо свято. Погледна бебето и очите му се напълниха със сълзи.
„Тя е красива,“ прошепна.
„Тя е причината,“ казах.
Седнахме с лаптопа му. Той отвори програми, които аз не разбирах. Ръцете му се движеха бързо, нервно, но уверено.
„Има начин,“ каза. „Ако имаш някакви стари устройства на Хавиер. Таблет. Телефон. Или ако някога е влизал в профила си от твоя компютър.“
Погледнах шкафа.
„Имам стария му таблет,“ казах. „Държеше го за резервен. Забрави го.“
Матео го взе, включи го, вдиша дълбоко.
„Ако това се отвори…“ прошепна.
Екранът светна.
И се отвори.
Без парола.
Хавиер беше уверен. Прекалено уверен.
Матео започна да търси. Папки. Файлове. Снимки. Архиви.
После спря.
„Ева…“ гласът му беше глух.
„Какво?“
Той завъртя екрана към мен.
Вътре беше документ.
Договор.
С заглавие, което разряза въздуха:
„Гаранционно споразумение за кредит.“
Под него имаше подпис.
Моят.
И датата беше преди шест месеца, когато аз бях лежала болна и едва ставах от леглото.
Матео отвори следващия файл.
Снимка.
На мен.
С дъщеря ми още в корема.
Снимка, направена отнякъде.
Погледнах я и ме побиха тръпки.
Кой е снимал?
И защо?
Матео отвори още един файл.
Списък с имена.
И там, на третия ред, беше написано:
Ева.
До името имаше бележка.
Само две думи.
„Да се спре.“
Погледнах Матео. Той пребледня.
„Какво означава това?“ прошепна.
Аз не отговорих.
Защото в този миг усетих нещо, което никога не бях усещала с такава яснота.
Хавиер не планираше просто развод.
Хавиер планираше да ме премахне.
Глава седма
Партньорът
На следващия ден Виктория дойде отново. Донесох ѝ копия от всичко. Договори, извлечения, снимки, списъка.
Тя прегледа документите и лицето ѝ се промени.
„Това вече не е само семейна драма,“ каза. „Това е криминален хаос.“
„Той може ли…“ започнах.
„Той може да опита всичко,“ прекъсна ме тя. „Затова от този момент нататък не си сама. Нито за секунда. Разбра ли?“
Кимнах, но вътре в мен се надигаше паника.
Виктория се обади на някого пред мен. Каза само: „Имам нужда от среща. Днес. И да е дискретно.“
После затвори.
„Кой е това?“ попитах.
„Човек, който може да ни помогне,“ каза тя. „Никола.“
„Детектив?“
„Не го наричай така. Той е… човек, който намира истината, когато истината не иска да бъде намерена.“
Срещнахме Никола вечерта в едно малко място, където никой не гледа в очите на другите. Той беше висок, с лице, което не издава емоции лесно. Очите му обаче бяха внимателни. Не любопитни. Внимателни.
„Ева,“ каза той. „Чух, че си влязла в буря.“
„Не,“ отвърнах. „Бурята влезе в мен.“
Той кимна, сякаш това е нормално.
Разказахме му. Показахме му списъка.
Никола го прочете, после го остави на масата.
„Това е план,“ каза. „Това са задачи. Когато някой пише ‘да се спре’, това рядко означава само ‘да се убеди’.“
Стомахът ми се сви.
„Какво означава тогава?“ попитах.
Никола ме погледна.
„Означава, че трябва да си много внимателна. И че Хавиер не го прави сам.“
„Кой тогава?“ попитах.
Никола се облегна назад.
„Партньор,“ каза. „Някой от бизнеса. Някой, който има интерес да те няма. Защото ти си заплаха за парите им.“
„Но аз не знам нищо за бизнеса му,“ прошепнах.
„Знаеш повече, отколкото мислиш,“ каза Никола. „Ти имаш достъп до сметки. Ти имаш документи. Ти имаш подпис, който той е фалшифицирал. Това е достатъчно.“
Виктория се намеси.
„Имаш ли име?“ попита тя.
Никола се усмихна леко.
„Има няколко. Но има един, който излиза най-често. Раул.“
Името падна между нас като камък.
„Раул?“ повторих.
„Да,“ каза Никола. „Раул е човек, който се появява около фирмата на Хавиер от години. Невидим. Но винаги там. И когато има кредити, когато има странни преводи, когато има натиск… Раул е сянката.“
„Познавам го,“ казах тихо. „Хавиер го споменаваше. Казваше, че е ‘приятел’.“
Никола се наведе напред.
„Хавиер не държи приятели. Той държи инструменти.“
Тези думи се забиха в мен.
„Какво правим?“ попитах.
Никола не бързаше.
„Първо, защита. Смяна на ключалки. Камери. Хора около теб. Второ, доказателства. Трябва да видим какво реално прави фирмата. Къде отиват парите. Кой печели. Кой губи. Трето…“
Той замълча, после каза:
„Трябва да поговорим с Люки.“
В мен се надигна горчивина.
„Защо?“
„Защото тя е вътре,“ каза Никола. „И защото ако той я заплашва, значи тя знае повече, отколкото си мисли.“
Виктория ме погледна.
„Това може да е шанс,“ каза. „Или капан.“
Никола кимна.
„Всичко е шанс и капан едновременно,“ каза той. „Въпросът е кой държи ножа.“
Погледнах ръцете си.
Те бяха празни.
Но вече знаех, че няма да останат празни дълго.
Глава осма
Срещата
Срещнах Люки в малка стая, която Никола уреди. Не знаех къде сме. Не исках да знам. Беше по-добре да не мога да кажа, ако някой ме натисне.
Люки влезе с бебето си в ръце. Беше по-слаба, отколкото изглеждаше в болницата. Лицето ѝ беше бледо. Очите ѝ бяха зачервени.
Когато ме видя, тя спря.
„Ева,“ прошепна.
Аз не отвърнах веднага. Вътре в мен все още живееше образът ѝ в коридора. Но този човек пред мен не изглеждаше като победителка.
Изглеждаше като човек, който е разбрал, че е бил използван.
„Седни,“ каза Виктория.
Люки седна бавно. Сложи бебето до себе си.
„Аз…“ започна тя, но гласът ѝ се счупи. „Не знаех.“
„Това го каза вече,“ отвърнах.
Люки кимна, сълзи се събраха.
„Той ми обеща,“ прошепна. „Каза, че ще сме семейство. Каза, че ще се ожени. Каза…“
„Каза много неща,“ прекъснах. „Той е добър в това.“
Никола я наблюдаваше.
„Люки,“ каза спокойно, „кажи ни за Раул.“
Тя пребледня.
„Раул?“ повтори.
„Да,“ настоя Никола. „Кой е той?“
Люки погледна към вратата, сякаш очаква да се отвори.
„Той идваше при нас,“ прошепна. „Понякога нощем. Не говореха много. Само се караха тихо. Но веднъж… веднъж чух как Раул каза на Хавиер, че ‘жената трябва да изчезне’.“
Погледнах я рязко.
„Коя жена?“ попитах, въпреки че вече знаех.
Люки преглътна.
„Ти.“
Думата падна тежко.
„Защо?“ гласът ми беше тих, но вътре в мен всичко гореше.
Люки се разплака.
„Защото… защото ти си на неговите документи,“ каза. „Той казваше, че ти държиш ключовете. Че без теб той не може да… не може да изчисти нещо.“
Виктория се наведе напред.
„Какво да изчисти?“ попита.
Люки поклати глава.
„Не знам,“ прошепна. „Само знам, че имаше срок. И че Раул каза, че ако не стане, всички ще паднат.“
Никола се облегна назад.
„Това е по-голямо от изневяра,“ каза.
Аз гледах Люки и изведнъж видях нещо.
Видях, че тя е била в същата клетка като мен.
Различни решетки. Един и същ пазач.
„Имаш ли копия на документи?“ попита Виктория.
Люки кимна бавно.
„Имам снимки,“ каза. „Снимах, защото започнах да се страхувам. Има договори. Има… списък.“
„Списък?“ повторих.
Люки ме погледна.
„В него има имена. И едно име… е на човек, който вече не е жив.“
Студ мина по гърба ми.
„Какво?“ прошепнах.
Люки пое дъх.
„Една жена. Бивша… от преди мен. Тя беше… тя беше бременна.“
Думите ѝ ме удариха като юмрук.
„Какво се е случило?“ попитах, и гласът ми трепереше.
Люки затвори очи.
„Каза ми, че е имало катастрофа,“ прошепна. „Но когато го каза, не ме погледна в очите. А Раул се засмя.“
Тишината в стаята се сгъсти.
Никола стана.
„Имаме работа,“ каза.
Виктория ме хвана за ръката.
„Ева,“ прошепна, „сега разбираш защо ти казах да не си сама.“
Аз кимнах, но не можех да откъсна поглед от бебето на Люки.
Малко. Невинно. Без вина.
„Люки,“ казах тихо, „ако искаш да оцелееш, ще говориш. Всичко. И ако се опиташ да ни излъжеш, ще паднеш с него.“
Тя ме погледна, очите ѝ бяха мокри.
„Не искам да падам,“ прошепна. „Искам да живея.“
„Тогава започни,“ казах.
И тя започна.
Глава девета
Нощта
Хавиер се появи в дома ми три дни по-късно.
Не почука.
Влезе с ключ, който вече не работеше, защото Никола беше сменил ключалките. Опита да завърти. Ключът изскърца. Вратата не се отвори.
Чух това от кухнята и тялото ми се напрегна.
Никола беше вътре, както беше обещал. Седеше на дивана и гледаше към вратата, сякаш е очаквал този момент.
Звънецът изписка.
Аз не помръднах.
После се чу удар. Ритник.
Дъщеря ми заплака.
„Спокойно,“ прошепна Никола и стана. Извади телефона си. „Виктория. Сега.“
Аз грабнах бебето и я притиснах към себе си. Сърцето ми биеше като барабан.
„Ева!“ гласът на Хавиер прозвуча през вратата. „Отвори. Знам, че си вътре.“
Не отговорих.
„Ева, не бъди глупава!“ извика той. „Това е моят дом!“
Моят дом.
Думите му ме накараха да се разтреперя от ярост.
Никола приближи до вратата, но не я отвори. Говори през нея спокойно.
„Хавиер. Тук има дете. Спри.“
Хавиер замълча за миг. После гласът му стана по-нисък.
„Кой си ти?“
„Човекът, който ще бъде свидетел, когато направиш следващата си грешка,“ отвърна Никола.
Отвън се чу тих смях.
„Ах,“ каза Хавиер. „Ти си от онези. Добре. Кажи на Ева, че ако не отвори, ще съжалява.“
Никола се обърна към мен. В очите му имаше предупреждение.
„Не отваряй,“ прошепна.
Ударите по вратата спряха.
Настъпи тишина.
Тишина, която беше по-страшна от шума.
После телефонът ми иззвъня.
Номерът беше на Хавиер.
Не вдигнах.
След секунди получих съобщение.
„Знам за Виктория. Знам за Никола. Знам за Люки. Мислиш ли, че можеш да се криеш?“
Прочетох го и усетих как кръвта ми се отдръпва от лицето.
Той знае за Люки.
Как?
Никола видя екрана.
„Той ви следи,“ каза тихо. „Или има човек вътре. Или ти е влязъл в телефона.“
Погледнах телефона си като предател.
В този момент се чу друг звук.
Ключ в съседната врата.
Някой в коридора.
Стъпки.
Никола се напрегна.
„Вътре,“ прошепна и ми посочи спалнята. „Сега. Заключи. Не излизай, докато не кажа.“
Аз влязох, заключих, притиснах бебето към себе си. Дъщеря ми дишаше бързо, усещаше страха ми.
Чух как Никола говори по телефона.
Чух как казва „има движение“.
Чух как някой в коридора шепне.
После се чу метален звук, сякаш някой опитва нещо по ключалката.
Сърцето ми отново задържа дъха си.
Не плаках.
Не изкрещях.
Само стоях в тъмното и слушах как моят живот се опитва да бъде разбит.
И тогава, изведнъж, тишината се разкъса от гласове.
Два различни гласа.
Един беше Хавиер.
Другият беше непознат.
„Не тук,“ каза непознатият. „Твърде шумно.“
„Тя трябва да разбере,“ изсъска Хавиер.
„Тя ще разбере в съда,“ отвърна непознатият. „Ако днес направиш глупост, ще ни изгориш всички.“
„Раул?“ прошепнах наум.
Чух как Хавиер издиша тежко.
„Ще я смачкам,“ каза.
„Тогава го направи с хартия,“ отвърна непознатият. „Не с ръце.“
Стъпките се отдалечиха.
След минути Никола почука тихо.
„Излязоха,“ каза. „Но това беше предупреждение.“
Аз излязох, лицето ми беше сухо, но вътре в мен имаше буря.
„Той няма да спре,“ прошепнах.
Никола ме погледна.
„Тогава и ти няма да спреш,“ каза.
В този миг телефонът на Никола иззвъня. Той вдигна.
Слуша.
Лицето му се промени.
„Разбирам,“ каза тихо. „Да. Веднага.“
Затвори.
Погледна ме.
„Намерихме нещо,“ каза.
„Какво?“
„Раул има дело,“ отвърна. „Съдебно. Старо. И в него има име, което ще ти е познато.“
„Кое?“
Никола произнесе думата бавно, като че ли знае, че ще боли.
„Хавиер.“
И аз разбрах, че утре вече няма да е просто развод.
Утре щеше да е война в съд.
Глава десета
Съдът
Съдебната зала миришеше на прах и чужда тревога. Хората седяха по пейките като в чакалня на съдбата. Всеки със своята история. Всеки с болка, която се преструва на спокойствие.
Аз държах дъщеря си в кошче. Виктория беше до мен, с папка, която изглеждаше по-тежка от метал.
Хавиер влезе от другата страна.
Не беше сам.
До него беше Раул.
Първия път, когато го видях, не изглеждаше впечатляващ. Среден на ръст, с обикновено лице, но с очи, които не мигат много. Очите му бяха като нож, оставен на масата. Не режат, докато не ги вземеш. Но са там.
Раул ме погледна и усмивката му беше лека.
Сякаш се познаваме.
Хавиер не ме гледаше дълго. Очите му се плъзнаха към бебето. За миг лицето му омекна. После пак стана твърдо. Сякаш си сложи маска.
„Ева,“ каза той тихо, когато се приближи. „Не е нужно да правим сцена.“
Виктория пристъпи напред.
„Всичко ще бъде казано пред съдията,“ каза тя.
Хавиер я огледа.
„Виктория,“ произнесе името ѝ с презрение. „Харесва ти да разрушаваш семейства, нали?“
Виктория се усмихна.
„Харесва ми да спирам мъже, които мислят, че могат да правят каквото си искат,“ отвърна.
Раул се наведе към Хавиер и прошепна нещо.
Хавиер кимна.
После се приближиха още двама души. Единият беше адвокатът му. Другият беше жена, която не познавах. Висока, с подредена коса и поглед, който не показва чувства.
„Коя е тя?“ прошепнах на Виктория.
Виктория проследи погледа ми.
„Това е Сара,“ каза тихо. „Финансов експерт. Обикновено я вадят, когато искат да обърнат истината в цифри.“
Съдията влезе. Всички станаха. Всички седнаха.
Процедурата започна.
Адвокатът на Хавиер говореше гладко. Сякаш разказва приказка за мъж, който е жертва на „емоционално нестабилна съпруга“. Говореше за това, че аз съм действала „неразумно“ с прехвърлянето на средства. Говореше за „опасност за финансовата стабилност“. Говореше за „най-добрия интерес на детето“.
Когато го слушах, усещах как гневът ми се надига, но Виктория ме докосна леко по ръката.
„Ще дойде нашият ред,“ прошепна.
И той дойде.
Виктория стана. Гласът ѝ беше спокоен, но твърд.
Тя говори за изневяра. За две семейства. За лъжа. Но най-важното:
Тя извади документа за втория кредит.
„Ваше чест,“ каза Виктория, „представям доказателство за кредит, изтеглен на името на моята клиентка, без нейно знание и със съмнителен подпис. Искам експертиза.“
В залата настъпи движение.
Хавиер пребледня.
Раул не мигна.
Сара, експертката, се усмихна леко, сякаш това е игра.
Адвокатът на Хавиер се опита да говори, но съдията вдигна ръка.
„Ще има експертиза,“ каза.
Виктория продължи.
„Освен това представям извлечения, които показват, че средствата от този кредит са били преведени към сметка, свързана с фирма на г-н Хавиер.“
Хавиер се напрегна.
Адвокатът му протестира, но съдията беше внимателен.
После Виктория каза думите, които промениха всичко:
„И има списък.“
Раул за пръв път помръдна. Нека. Лека промяна в позата. Но аз я видях.
Виктория извади копие от списъка, който Матео беше намерил. Подаде го.
Съдията го погледна.
„Какво е това?“ попита.
Виктория каза: „Списък с имена, намерен в устройство, използвано от г-н Хавиер. До името на моята клиентка има бележка ‘да се спре’.“
Залата изшумя.
Хавиер се изправи рязко.
„Това е абсурд!“ изкрещя. „Това е… това е манипулация!“
Съдията го смъмри.
Раул се наведе към адвоката му. Шепнеше.
Виктория стоеше като скала.
„Ваше чест,“ каза тя, „моля за временни мерки. Моля за защита. Моля за ограничаване на контакта на г-н Хавиер с моята клиентка извън процесуалните действия.“
Съдията ме погледна.
„Госпожо Ева,“ каза, „страхувате ли се?“
Погледнах към Хавиер. После към Раул. После към дъщеря си.
„Да,“ казах. „Но няма да се скрия.“
Съдията кимна.
„Мерките се уважават временно,“ каза. „Искам допълнителни доказателства. Искам експертиза. Искам яснота.“
Когато заседанието свърши, Хавиер се приближи към мен, но охраната го спря.
Той ме гледаше, очите му бяха пълни с отрова.
„Ти започна това,“ каза тихо.
Аз не се усмихнах. Не го дразнех.
Само прошепнах:
„Не. Ти го започна, когато реши, че мога да бъда изтрита.“
Раул ме погледна и за миг ми се стори, че виждам нещо като уважение.
И това беше по-страшно от омраза.