Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки. Но аз, в наивността си или може би в тихата си съпротива срещу съдбата, наистина обичах съпруга си. Обичах Александър. Обичах тихия му смях, когато никой не гледаше, начина, по който ръката му търсеше моята под масата по време на напрегнати семейни вечери, и най-вече обичах отражението му в очите на малкото ни момиченце, Мая.
Тя беше нашият малък бастион на нормалността, доказателството, че от нещо изкуствено може да се роди нещо толкова истинско.
Днес свекърите ни поканиха у тях. Маргарита и Стоян. Тяхната къща беше крепост – високи дувари, тежки завеси и въздух, пропит с аромата на стари пари и неизказани очаквания. Винаги се чувствах като пеперуда, прикована с карфица под стъкло, когато бях там.
Вечерята беше проточена и напрегната, както винаги. Говореше се за бизнес, за неясни „пазари“, за неща, които аз не бях допусната да разбирам. Александър беше необичайно мълчалив. Чашата с вино пред него остана почти пълна. Той само я въртеше бавно между пръстите си, погледът му – празен, втренчен в лъскавата повърхност на махагоновата маса.
В един момент той просто се извини и стана. „Само за момент.“
Минаха десет минути. После петнадесет. Мая вече спеше в преносимото си кошче до мен, а разговорът на масата беше станал по-тих, по-напрегнат. Стоян и Маргарита си разменяха погледи, които не можех да разчета, но които смразиха кръвта ми.
„Ще отида да го видя“, казах аз, сгъвайки салфетката си.
Маргарита понечи да каже нещо, да ме спре, но аз вече бях станала. Тръгнах по плюшения килим, който поглъщаше звука от стъпките ми, превръщайки ме в призрак в собствения ми живот. Къщата беше тиха. Прекалено тиха.
Подминах кабинета на Стоян. Вратата беше открехната.
И тогава го чух. Не беше силен звук. Беше по-скоро сдържано, задавено стенание, звукът на мъж, който се опитва да не се срине.
Приближих се, сърцето ми вече не биеше, а се блъскаше в ребрата ми като уплашена птица.
Видях го. Александър. Моят силен, мълчалив съпруг. Беше с гръб към вратата, раменете му се тресяха. Той говореше с родителите си и плачеше.
„Не мога повече, мамо. Не мога да я лъжа така. Не и нея.“ Гласът му беше прекършен, неузнаваем.
„Тихо, сине, тихо.“ Гласът на Маргарита беше остър като стомана, увит в кадифе. „Нямаш избор. Никой от нас няма избор. Разбери го най-сетне.“
„Баща ти е прав,“ добави Стоян, а гласът му беше тежък като камък. „Всичко е заложено. Всичко. И ако ти се раздрънкаш сега, по-добре всички да скочим от онзи мост.“
Александър изхлипа, звукът разряза тишината. „Но тя… тя ми вярва. Тя ме обича.“
„Любовта е лукс, Александър,“ отсече Стоян. „Лукс, който ние вече не можем да си позволим. Ти знаеше условията. Тя знаеше в какво влиза. Това беше сделка.“
„Не за нея!“ почти извика той. „За нея не беше сделка!“
„Тогава я направи такава,“ прошепна Маргарита, приближавайки се до него. „Накарай я да те намрази, ако трябва. Всичко е по-добре от истината. Истината ще унищожи и нея, и детето. Чуваш ли ме? Ще унищожи всички ни.“
Стоях в рамката на вратата, неспособна да дишам. Ръцете ми изстинаха. „Сделка.“ „Лукс, който не можем да си позволим.“ „По-добре да те намрази.“
Каква истина? Каква сделка?
Александър вдигна глава и ме видя в отражението на тъмния прозорец. Очите му, червени и плувнали в сълзи, срещнаха моите.
Паниката, която изригна в погледа му, беше по-ужасяваща от всичко, което бях чула.
Светът се наклони. Аз бях част от уравнение, чиито стойности не знаех. И току-що бях осъзнала, че резултатът от него е нула.
Глава 2
Тишината, която последва, беше оглушителна. Беше тежка, лепкава, изпълнена с неизказаните думи, които висяха във въздуха на кабинета като отровен газ. Стоян и Маргарита се обърнаха към мен едновременно, лицата им – маски на хладнокръвие, изваяни от години практика. Само лекото потрепване на клепача на Маргарита издаваше шока от появата ми.
Александър не помръдна. Той просто ме гледаше в отражението, сякаш бях привидение. Сякаш виждаше не съпругата си, а палача, който идваше за присъдата му.
„Лилия,“ каза Маргарита, гласът ѝ беше първият, който проби цирея на тишината. Той беше гладък, почти успокояващ, но под повърхността усещах вибрация на паника. „Мислехме, че си при детето.“
Аз не отговорих. Само пристъпих бавно в стаята, очите ми не се откъсваха от съпруга ми. Той бавно се обърна. Лицето му беше бледо, мокро от сълзи. Видът му на съкрушен мъж прониза сърцето ми с остра болка, която веднага беше последвана от леден страх. Какво можеше да накара този мъж, моят мъж, да плаче така?
„Какво става, Александър?“ Гласът ми прозвуча изненадващо твърдо, макар че коленете ми трепереха.
Той отвори уста, после я затвори. Погледна към баща си. Този поглед – на изгубено момче, търсещо разрешение – ме удари по-силно от шамар. Той не беше моят съпруг в този момент. Той беше техният син.
„Служебна работа, скъпа,“ намеси се Стоян, като направи крачка напред, заставайки леко пред сина си, сякаш го защитаваше от мен. „Напрежението в компанията е огромно. Знаеш какви са пазарите. Един проект… един много голям проект се провали.“
Той лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Лъжеше ме, както се лъже дете, което е задало въпрос, твърде сложен за възрастта му.
„Проект?“ повторих аз, а гласът ми леко се покачи. „Плачеш заради… проект? И каква е тази истина, която ще ни унищожи всички? Каква е тази ‘сделка’, Стояне?“
Използвах малкото му име. Рядко го правех. Това беше пресичане на граница.
Атмосферата в стаята се сгъсти до точката на експлозия. Стоян присви очи. Той не беше свикнал на неподчинение, особено от мен – тихата, удобна снаха, която беше дошла с добра зестра и никакви претенции.
„Лилия, внимавай с тона,“ каза Маргарита, този път без кадифе в гласа. „Не разбираш от тези неща. И е по-добре така. Александър е преуморен, това е всичко. Нуждае се от почивка, а не от разпит.“
„Искам той да ми каже,“ настоях аз, без да откъсвам поглед от Александър. „Погледни ме, Александър. Кажи ми, че е просто проект. Кажи ми, че баща ти не ме лъже в очите в момента.“
Той бавно вдигна поглед. Очите му бяха агония. „Лилия… моля те. Не сега. Не тук.“
„Кога тогава?“ почти изкрещях аз. „Кога щеше да ми кажеш? Или просто щеше да ме оставиш да си играя на щастливо семейство, докато вие тук решавате… каквото и да решавате?“
„Ти имаш щастливо семейство,“ изсъска Маргарита. „Ние ти го дадохме! Дадохме ти син, дадохме ти дом, дадохме ти име! А ти какво даде освен парите на баща си?“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Студени, точни и брутални.
„Мамо!“ извика Александър, шокиран.
Аз примигнах. Това беше. „Сделката.“ Парите на баща ми. Разбира се. Винаги е било заради това. Аз бях просто красиво опакованият чек. Но това, което те не знаеха, беше, че аз наистина го обичах. Мислех, че и той ме обича.
„Значи е вярно,“ прошепнах, а болката се разля в гърдите ми, топла и задушаваща. „Всичко е било лъжа.“
„Не!“ Александър пристъпи към мен, ръцете му се протегнаха, но не смееха да ме докоснат. „Не всичко, Лилия. Не всичко. Аз… аз те обичам. Кълна се. Просто… сложно е.“
„Сложно,“ повторих аз, вкусвайки думата. Тя беше горчива. „Колко сложно, Александър? Толкова сложно, че да те накара да плачеш пред родителите си, че не можеш да ме лъжеш повече? Какво си направил? Какво сте направили?“
Стоян въздъхна тежко, разтривайки слепоочията си. Видях го в този момент такъв, какъвто не го бях виждала – уморен, уплашен и стар.
„Компанията,“ каза той глухо. „Компанията е пред фалит. Пълен. Парите на баща ти… бяха последната ни надежда. Трябваха ни, за да осигурим заема от Красимир. Но той… той промени условията.“
Красимир. Името ми беше познато. Конкурент. Безскрупулен бизнесмен, за когото се носеха легенди.
„Парите от зестрата ми?“ попитах, а гласът ми трепереше. „Използвали сте ги за… залог?“
„Беше пресметнат риск,“ опита се да се защити Стоян.
„Който не се е оправдал,“ довърших аз.
„И сега Красимир иска всичко,“ прошепна Александър, главата му беше сведена от срам. „Не само компанията. Той иска и къщата. Тази къща. Иска и нашата къща, Лилия. Всичко беше вкарано като обезпечение. Всичко.“
Залитнах. Нашата къща. Домът, в който Мая правеше първите си стъпки. Жилищният кредит, който бяхме взели, но който очевидно беше обвързан с нещо много по-голямо.
„Ти си знаел,“ казах аз, гледайки право в Александър. „Ти си подписал.“
Той не отговори. Мълчанието му беше потвърждение.
„Но това не е всичко,“ казах аз, внезапно осъзнала. Чутите думи се върнаха при мен. „Ти каза: ‘Не мога да я лъжа така’. Има още нещо. Нещо по-лошо от парите. Какво е, Александър?“
Той вдигна глава. В очите му имаше отчаяние, но и нещо друго. Нещо, което не бях виждала досега. Вина. Чиста, неподправена вина, която нямаше нищо общо с парите.
И точно в този момент разбрах. Разбрах, че фалитът беше само върхът на айсберга.
Разбрах, че лъжата, за която плачеше, не беше само финансова.
Глава 3
Следващите няколко часа преминаха в мъгла. Някак си успях да се върна в трапезарията. Маргарита и Стоян ме последваха, а Александър остана в кабинета. Шумът от затварянето на вратата проехтя като изстрел в тихата къща.
„Лилия, мила,“ започна Маргарита, гласът ѝ отново беше меден, „нека обясним…“
„Няма нужда,“ прекъснах я аз, гласът ми беше равен и студен, плашещ дори самата мен. „Мисля, че разбрах напълно. Вие сте банкрутирали. Използвали сте мен и парите на семейството ми, за да се опитате да се спасите. И сте се провалили.“
Взех спящата Мая от кошчето, топлината на малкото ѝ телце беше единственото реално нещо в този кошмарен свят. Тя се размърда в съня си, малкото ѝ юмруче се сви.
„Сега, ако ни извините,“ продължих аз, „мисля, че е време да си тръгваме.“
„Не можеш просто да си тръгнеш!“ почти извика Стоян, паниката в гласа му беше неприкрита. „Красимир… той ще дойде утре. Трябва да сме… единни. Като семейство.“
„Семейство?“ изсмях се аз, кратък, горчив смях. „Мисля, „бизнес партньори“ е по-точната дума. И доколкото разбирам, моята част от сделката е изпълнена и провалена. Лека нощ.“
Обърнах се и тръгнах към вратата. Ръката на Маргарита се стрелна и ме хвана за лакътя.
„Моля те,“ прошепна тя, а в очите ѝ видях истински страх. „Не го оставяй. Не тази вечер. Той… той не е добре. Той ще направи някоя глупост.“
„Той вече я е направил, Маргарита,“ отвърнах, отскубвайки ръката си. „А сега ме пуснете, преди да съм събудила детето.“
Пътят към дома беше мълчалив. Александър се появи от кабинета точно преди да тръгнем, лицето му беше сиво и безизразно. Той седна зад волана, без да каже дума. Аз седнах на задната седалка до Мая, неспособна да бъда до него.
Тишината в колата беше по-шумна от викове. Всяко прещракване на мигача, всяко превключване на скорост, всяко негово вдишване беше като удар с чук.
Какво беше другото? Каква беше вината, която видях в очите му?
Прибрахме се в нашата къща. Къщата, която вече не беше наша. Къщата, която беше просто още един ред в счетоводната книга на някакъв хищник. Сложих Мая в креватчето ѝ, целунах топлото ѝ челце и останах да я гледам няколко минути. Нейното невинно дишане беше моята котва.
Когато влязох в спалнята, Александър стоеше до прозореца, с гръб към мен, в същата поза, в която го бях видяла в кабинета на баща му.
„Александър,“ казах тихо.
Той не се обърна.
„Трябва да говорим.“
„Няма какво повече да се каже,“ отвърна той глухо. „Чу всичко. Провалих се. Провалих теб, провалих Мая, провалих всички.“
„Каза, че има още нещо,“ настоях аз, приближавайки се. „Лъжата, която не можеше да ми кажеш. Не беше само за парите. Казах ти да ме погледнеш тогава, погледни ме и сега. Какво друго има?“
Той се обърна бавно. Лицето му беше измъчено. „Лилия, недей. Не тази вечер. Моля те. Вече е достатъчно зле.“
„Не.“ Пристъпих още по-близо, докато не застанах точно пред него, принуждавайки го да срещне погледа ми. „Искам да го чуя. Каквото и да е. Дължиш ми го. Дължиш ми истината, колкото и грозна да е тя.“
Той затвори очи за миг, сякаш събираше сили. Когато ги отвори, в тях имаше само празнота и срам.
„Има… имаше… друга.“
Стаята се завъртя. Въздухът излезе от дробовете ми с болезнено свистене.
„Какво?“
„Казва се Ивелина,“ продължи той, думите се изливаха от него като отрова, която е държал твърде дълго. „Започна преди около осем месеца. Точно когато нещата с компанията започнаха да се сриват. Тя беше… тя беше там. Разбираше напрежението. Работи във финансовия отдел. Тя видя първа цифрите.“
Осем месеца. Мая беше на десет месеца. Той е започнал, когато дъщеря ни е била на два месеца.
„Ти си…“ Започнах, но гласът ми пресекна. „Ти си ми изневерявал. Докато аз си бях вкъщи с бебето ни. С нея?“
„Не беше така!“ извика той, а после сниши глас, спомняйки си за Мая в другата стая. „Не беше за секс, Лилия. Беше… бягство. Бях смазан. Баща ми ме притискаше, Красимир затягаше примката, ти… ти беше толкова щастлива с Мая, толкова чиста. Не исках да те въвличам. Ивелина… тя просто слушаше. А после… просто се случи.“
„Просто се случи,“ повторих аз безизразно. Клишето прободе сърцето ми. „Значи вината, за която плачеше… не беше за парите, нито за мен. Беше, защото си разкъсан между мен и… нея.“
„Не!“ Той ме сграбчи за раменете. „Не! Кълна се, приключи! Казах ѝ преди седмица, че не мога повече. Че избирам теб, че избирам Мая. Винаги съм избирал теб! Това, което видях в очите ти… когато разбра за парите… разбрах, че не мога да те лъжа и за това. Не можех да живея повече с тази лъжа.“
„Значи,“ отдръпнах се от хватката му, усещайки леден покой да ме залива. „Ти не си се разкайвал за изневярата. Разкайвал си се, че трябва да ме лъжеш за нея. Има разлика.“
„Лилия, моля те…“
„И тя ли знае за фалита?“ попитах, а умът ми започна да работи трескаво, сглобявайки парчетата. „Ивелина от финансовия отдел. Разбира се, че знае. Тя ли каза на Красимир? Тя ли ви предаде?“
Александър ме погледна, шокиран от внезапната смяна на темата. „Какво? Не. Разбира се, че не. Тя няма нищо общо с това.“
„Сигурен ли си?“
„Тя също е вътре, Лилия! Тя… аз… взех пари назаем. От нея. За да… за да закърпя една дупка в отчетите преди няколко месеца. Преди тя да знае колко е зле. Тя ми даде спестяванията си.“
Аз се вторачих в него. Глупостта. Абсолютната, смазваща, катастрофална глупост на този мъж, когото обичах. Той не само е банкрутирал семейството си, не само е изневерявал на жена си, но и е взел пари от любовницата си, оплитайки ги в престъпление.
„Тя ти е дала пари?“
„Трябваше да скрия един разход от баща ми,“ промърмори той, избягвайки погледа ми. „Мислех, че мога да ги върна, преди някой да забележи. Но Красимир… той видя всичко. Той знае. Той знае за дупката. Той знае за Ивелина. Той знае.“
„Какво знае той за нея?“ попитах напрегнато.
„Че тя ми е дала парите. И че ако проговорим, тя ще бъде обвинена в съучастие. Като финансист. Тя ще влезе в затвора, Лилия. А аз… аз ще я последвам.“
Това беше. Истината. Не просто фалит. Не просто изневяра. А криминално деяние. Измама. И Красимир държеше всички козове. Той не държеше само домовете им, той държеше свободата им. И свободата на любовницата на съпруга ми.
И изведнъж, плачът на Александър придоби съвсем нов, ужасяващ смисъл.
Глава 4
Спах на дивана в хола. „Спах“ е твърде силна дума. Лежах, втренчена в тавана, докато сивите сенки на ранното утро не пропълзяха в стаята. Всеки детайл от нашия „съвършен“ дом сега ми крещеше. Вазата, която купихме заедно. Снимката от сватбата ни – двама лъжци, усмихващи се на света. Ипотеката. Лъжата.
Александър не се опита да ме спре. Мисля, че и двамата знаехме, че нещо се е счупило безвъзвратно тази нощ. Не просто доверието. Може би самата представа за „нас“.
В шест сутринта станах. Взех душ, водата беше гореща, почти изгаряща, но не можеше да отмие мръсотията, която чувствах. Облякох се с прецизността на автомат. Трябваше да мисля.
Мая се събуди в седем. Когато я взех в ръце, топла и сънена, и тя обви малките си ръчички около врата ми, нещо в мен се втвърди. Това не беше само за мен. Не беше само за разбитото ми сърце или за пропилените пари на баща ми. Беше за нея.
Александър излезе от спалнята, когато приготвях кафе. Изглеждаше с десет години по-стар.
„Лилия,“ започна той.
„Не,“ прекъснах го аз, без да се обръщам. „Няма да говорим за това сега. Имаме по-голям проблем. Казваш, че Красимир идва днес. Кога?“
„В десет. В офиса на баща ми.“
„Добре.“ Сложих Мая в столчето ѝ за хранене и ѝ подадох парче ябълка. „Аз ще дойда.“
Той се вторачи в мен. „Какво? Не. Лилия, не. Това е… мръсна работа. Той е… той е безпощаден. Не искам да си там.“
„Няма ‘не искам’, Александър,“ казах аз, обръщайки се най-сетне към него. Леденият ми поглед го накара да отстъпи крачка назад. „Това вече не е твоят семеен бизнес. Това е моят дом, който е напът да бъде отнет. Това е бъдещето на дъщеря ми, което е заложено на карта. И доколкото разбирам, ти и баща ти сте се провалили в управлението му. Така че да, аз ще бъда там.“
„Какво ще кажеш? Какво ще направиш?“
„Ще слушам,“ отвърнах. „И ще си водя записки.“
Точно в този момент телефонът ми иззвъня. Беше номер, който не познавах. Обикновено не бих вдигнала. Но нещо ме накара.
„Ало?“
„Лилия? Ти ли си?“ Гласът беше женски, треперещ, на ръба на истерията.
Сърцето ми се сви. „Кой се обажда?“
„Казвам се Десислава. Аз… аз съм сестрата на Александър.“
Бях замръзнала. Сестра? Александър никога не беше споменавал, че има сестра. Нито Стоян, нито Маргарита. Всичките тези години, всичките тези вечери…
„Той няма сестра,“ казах аз глупаво.
„Има,“ изхлипа гласът. „Те… те не говорят за мен. Моля те, трябва да се видим. Знам какво става. Знам за Красимир. Знам за… за всичко. Мисля, че мога да помогна. Но той не трябва да знае. Никой от тях не трябва да знае, че ти се обаждам.“
Умът ми се въртеше. Още една лъжа. Още един скрит живот.
„Къде си?“ попитах.
Глава 5
Десислава. Оказа се, че е студентка. Учеше право в друг град, далеч от семейния „бизнес“. Срещнахме се в едно анонимно кафене в покрайнините, далеч от центъра, където някой би могъл да ни познае.
Тя беше пълната противоположност на Александър. Тъмна, енергична, с очи, които святкаха от гняв и интелигентност. Беше облечена скромно, почти бедно, в сравнение с лукса, в който живееха родителите ѝ.
„Защо не са ми казали за теб?“ попитах аз директно, без предисловия.
Тя се изсмя горчиво. „Защото съм ‘провалът’. Защото не исках да се включа в ‘империята’. Защото казах на баща ми точно какво мисля за неговите ‘методи’ още преди пет години. Той ме отряза. Финансово и емоционално. Мама ми праща пари тайно, за да си плащам семестрите.“
Тя отпи голяма глътка от кафето си. „Аз съм семейната тайна. Дъщерята, която учи право, за да може един ден, по ирония на съдбата, да се бори с хора точно като баща си.“
„Ти знаеше,“ казах аз, повече констатация, отколкото въпрос. „За фалита.“
„Знам повече от това,“ каза тя, навеждайки се напред. „Знам как точно са стигнали дотук. Не е само лошо управление, Лилия. Не е само Красимир. Баща ми… той е направил грешка. Голяма. Преди години.“
„Каква грешка?“
„Фалшификация,“ изрече тя думата тихо, но тя падна между нас като граната. „Подправил е подпис. Преди много години, за да получи първоначалния парцел, върху който е построена цялата фабрика. Подписът на партньора му, който ‘удобно’ почина малко след това.“
Усетих как ми прилошава.
„И познай кой е разбрал за това?“ продължи Десислава. „Красимир. Той не е просто конкурент. Той е синът на онзи партньор.“
Това не беше бизнес. Това беше вендета.
„Красимир не иска парите, Лилия. Той иска възмездие. Той иска да види баща ми в затвора, а брат ми… той е просто косвена щета.“
„И Ивелина,“ прошепнах аз.
Десислава ме погледна изненадано. „Ти знаеш?“
„Разбрах снощи.“
Тя кимна бавно. „Глупакът. Моят брат е добър човек, но е слаб. Винаги е бил. А Ивелина… тя е просто отчаян опортюнист. Но да, тя е ключова. Тя е тази, която е фалшифицирала отчетите, за да скрие първоначалните загуби. По негова молба. Той я е въвлякъл, за да се ‘докаже’ пред баща ни.“
„Значи,“ обобщих аз, „имаме фалшификация на документи от баща ти. Имаме финансова измама и съучастие от страна на съпруга ми и любовницата му. И всичко това е в ръцете на човек, който иска лично отмъщение.“
„Точно така,“ потвърди Десислава. „Адвокатска мечта. Или кошмар.“
„Ти затова ли си тук? За да ми кажеш, че всички са загубени?“
„Не,“ каза тя, а в очите ѝ проблесна огън. „Аз съм тук, защото Красимир е направил една грешка. Той си мисли, че държи всички карти. Но не е така. Баща ми, в цялата си арогантност, е направил нещо умно. Нещо, което дори мама не знае.“
Тя се огледа. „Когато ти си се омъжила за брат ми, парите на баща ти не са отишли директно в компанията. Не и всичките. Баща ми е знаел, че Красимир го следи. Той е създал… ‘резервен’ фонд. На неутрално име. В офшорна сметка.“
Сърцето ми спря. „Чие име?“
Десислава се усмихна за първи път. Не беше приятна усмивка.
„Твоето, Лилия. Е, по-точно, на дъщеря ти. Фонд на името на Мая. Парите са в доверителна сметка и могат да бъдат освободени само с подписа на двама настойници. Нейният баща… и нейната майка.“
Аз се вторачих в нея.
„Той не е използвал парите ти, за да спаси компанията. Той ги е скрил,“ обясни Десислава. „Скрил ги е от Красимир. Планът му е бил да обяви фалит, да остави Красимир да вземе празните сгради, и след това да започне наново с твоите пари.“
„Но…“
„Но Красимир е разбрал за фалшификацията. И сега той не иска компанията, той иска баща ми в затвора. И Александър. И Ивелина. А парите… парите са безполезни, ако всички са в затвора.“
„Значи Стоян е измамил и Красимир, и мен.“
„Той е измамил всички,“ каза Десислава. „Но това ни дава коз. Ти… ние… държим парите. Красимир иска справедливост. Баща ми иска да остане на свобода. Александър иска да спаси кожата си.“
„А аз какво искам?“ прошепнах.
„Това е въпросът, нали?“ каза Десислава, ставайки. „Срещата е в десет. Красимир ще дойде с адвоката си. Аз ще бъда там. Не като негова дъщеря, а като правен наблюдател от университета си, уж на стаж. Той няма да ме познае. Ти трябва да дойдеш с Александър. И каквото и да става, Лилия… не подписвай нищо. И не споменавай за парите. Докато аз не ти дам знак.“
Глава 6
Офисът на Стоян беше на последния етаж на стъклена сграда – символ на успех, който сега изглеждаше като крехка черупка. Когато влязохме с Александър, въздухът беше толкова напрегнат, че можеше да се разреже с нож.
Стоян и Маргарита бяха там. Стоян изглеждаше съсипан, костюмът му висеше на отслабналото му тяло. Маргарита седеше до него, изправена като статуя, лицето ѝ – непроницаема маска.
В ъгъла седеше млада жена с очила и тефтер в ръка. Десислава. Тя вдигна поглед за секунда, срещна моя, и леко кимна, преди да се върне към записките си. Никой не ѝ обърна внимание. Тя беше просто част от интериора.
Точно в десет вратата се отвори.
Влезе Красимир.
Той беше всичко, което Стоян не беше – висок, елегантен, с хищна усмивка и очи, студени като лед. С него беше мъж с куфарче, очевидно адвокатът му, Антон.
„Стояне, Маргарито,“ каза Красимир, гласът му беше мек и опасен. „Радвам се да ви видя. И… о, това трябва да е снахата. Лилия, нали? Чух толкова много за… инвестициите на вашето семейство.“
Той ми подаде ръка. Аз я поех, ръката ми беше стабилна, макар че отвътре треперех. „Господин Красимир. Съпругът ми ми разказа всичко за вашите… бизнес отношения.“
Усмивката му се разшири. „Наистина? Всичко? Съмнявам се.“
Александър пристъпи напред. „Красимире, да приключваме с това. Какво искаш?“
„Какво искам ли?“ Красимир се засмя. „Искам всичко, Александър. Но тъй като ‘всичко’ вече е просто купчина дългове и фалшиви отчети, ще трябва да се задоволя с по-малко.“
Той седна, без да чака покана. Адвокатът му, Антон, отвори куфарчето и извади папка с документи.
„Картината е следната,“ започна Антон, гласът му беше сух и безличен. „Компанията е във фактически фалит. Дълговете надхвърлят активите в съотношение три към едно. Господин Красимир, като основен кредитор, има право да поиска незабавна ликвидация.“
„Но това не е всичко,“ намеси се Красимир. „Защото, докато преглеждахме книжата, открихме някои… нередности.“
Той погледна към Стоян. „Като например, оригиналният нотариален акт за земята. С подписа на баща ми. Подпис, който, според трима графолози, е… как да го кажа… изключително добра имитация.“
Маргарита ахна, въпреки че очевидно знаеше. Стоян пребледня още повече.
„Това е лъжа!“ извика той.
„Дали?“ попита Красимир. „Или може би това е истината, която ви е позволила да изградите тази сива кула? Но почакайте, има още.“
Той обърна поглед към Александър.
„Открихме и по-скорошни… творчески решения. Например, един разход от миналия февруари. Голяма сума, преведена към офшорна компания, която след това… изчезва. Опитахме се да я проследим. И тя ни отведе до… една много интересна млада дама. Госпожица Ивелина. От вашия финансов отдел. Която, съвсем случайно, е получила същата сума като ‘бонус’ на следващия ден, която пък е превела по личната сметка на… е, на теб, Александре.“
Александър се свлече на стола си.
„Значи,“ обобщи Красимир, отпускайки се назад, „имаме фалшификация на документ с изтекла давност, която обаче анулира собствеността ви върху земята, правейки всички последващи сделки незаконни. И имаме прясна, топла финансова измама и пране на пари, с участието на сина ви и неговата… колежка. Което, Антон, каква присъда носеше?“
„Между пет и осем години ефективно, господине,“ отвърна адвокатът. „И за двамата.“
„Ето,“ усмихна се Красимир. „Това е, което имам. Сега… какво имате вие?“
Настъпи тишина. Стоян гледаше ръцете си. Маргарита гледаше в пространството. Александър изглеждаше така, сякаш ще повърне.
И тогава аз проговорих.
„Какво искате?“ попитах, гласът ми беше спокоен.
Красимир ме погледна, леко изненадан. „Аз искам справедливост, скъпа Лилия. Искам да видя този човек,“ той посочи Стоян, „да плати за това, което е отнел на баща ми. Искам да видя този човек,“ той посочи Александър, „да плати за глупостта и арогантността си.“
„Значи искате затвор,“ казах аз. „А какво ще кажете за компанията? За активите? За къщите?“
„Те са просто… бонус,“ отвърна той небрежно. „Ще ги взема, разбира се. Но те не са целта.“
„Значи,“ казах аз, бавно, „ако получите това, което искате – справедливостта – може би ще сте склонен да преговаряте за… бонуса?“
Красимир присви очи. „Какво предлагаш?“
„Нищо,“ казах аз. „Все още. Просто изяснявам позицията ви. Вие не искате пари. Вие искате отмъщение.“
„Умна сте,“ призна той. „Баща ви не е избрал глупачка за зет си. Жалко, че зет му е глупак.“
„И така,“ той се изправи, „предложението ми е следното. Стоян и Александър подписват пълни самопризнания. Предават ми всички активи – компания, къщи, лични сметки, всичко. В замяна,“ той направи пауза, „ще се погрижа прокуратурата да е… благосклонна към госпожица Ивелина. Все пак, тя е била просто подведена, нали? А на вас, госпожо Лилия… ще ви позволя да си тръгнете. Вие и детето. Ще ви оставя парите, с които сте дошли. Които, доколкото разбирам, вече ги няма.“
Той се усмихваше. Беше ни хванал в капан.
„Давате ни… двадесет и четири часа,“ каза Антон, оставяйки документите на масата. „Ако до утре в десет сутринта самопризнанията не са подписани и предадени на мен, документите от графолозите и банковите извлечения отиват директно при главния прокурор.“
Красимир тръгна към вратата.
„О, и Лилия,“ каза той, обръщайки се на прага. „Не се опитвайте да бягате. Сметките ви са запорирани. Всичките.“
Той излезе. Вратата се затвори с тихо щракване, което прозвуча като финал.
В стаята останахме само ние. И Десислава, която все още пишеше в тефтера си.
Маргарита беше първата, която се срина. Тя издаде дълъг, треперещ стон и се разплака. Стоян остана вкаменен. Александър зарови лице в ръцете си.
„Всичко е загубено,“ прошепна той. „Той знае всичко. Всичко.“
Десислава затвори тефтера си.
„Не,“ каза тя, гласът ѝ беше ясен и силен в тихата стая. Всички я погледнахме, сякаш виждахме призрак.
„Коя си ти?“ попита Маргарита през сълзи.
„Аз съм единственият ви шанс,“ отвърна Десислава, изправяйки се. „Той не знае всичко. Той не знае за фонда на Мая. Той си мисли, че държи всички карти, но ние държим парите. А в този свят, Лилия… парите винаги побеждават отмъщението.“
Тя ме погледна. „Въпросът е, готова ли си да играеш?“
Глава 7
Къщата на свекърите ми се превърна в бойно поле. След като Десислава се разкри, Маргарита изпадна в шок, последван от истерични обвинения към Стоян, че е допуснал „онази“ да се върне.
„Тя е наша дъщеря!“ извика Стоян, за пръв път показвайки някаква бащина емоция.
„Тя е предателка! Тя ни остави!“
„Ти ме изгони, мамо,“ поправи я Десислава хладно. „Изгони ме, защото избрах да уча, вместо да прикривам мръсните ви тайни. Но това няма значение сега.“
Тя се обърна към мен. Цялото внимание в стаята се фокусира върху мен. Аз бях тази, която държеше ключа към парите.
„Планът е следният,“ започна Десислава, крачейки из стаята като адвокат пред съдебни заседатели. „Красимир е силен, защото има компромати. Но той също така е бизнесмен. Вендетата е сладка, но парите са по-сладки. Той си мисли, че парите ги няма. Ние ще му предложим сделка, която не може да откаже.“
„Каква сделка?“ попита Александър, вдигайки глава. В очите му имаше слаба, отчаяна надежда.
„Ние ще му купим компанията,“ казах аз, внезапно прозряла плана ѝ.
Десислава кимна. „Точно така. Ще използваме парите от фонда на Мая, за да изкупим дълговете към него. Не всички, само неговите. Ще му платим. Но при нашите условия.“
„Какви условия?“ попита Стоян, вече нащрек.
„Първо,“ каза Десислава, вдигайки пръст. „Пълна имунитет. Всички документи – за фалшификацията, за финансовата измама – се унищожават. Подписано споразумение за конфиденциалност. Ако някога проговори, той губи всичко.“
„Второ,“ продължих аз, поемайки щафетата, „той се отказва от всякакви претенции към личните ни активи. Къщите остават. Тази и нашата.“
„Трето,“ добави Десислава, „ти, татко, и ти, Александър, се оттегляте. Напълно. Прехвърляте всичките си акции на новия собственик.“
„Нов собственик?“ попита Стоян объркано. „Кой нов собственик? Ако му платим, ние…“
„Не, татко,“ прекъсна го Десислава. „Вие сте свършени. Компанията е токсична заради вас. Новият собственик,“ тя се усмихна леко, „ще бъде Лилия.“
Александър ме погледна. Стоян и Маргарита – също.
„Аз?“ Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
„Ти,“ потвърди Десислава. „Ти си чиста. Името ти не е замесено в нищо. И ти контролираш парите. Или по-скоро, ти и Александър ги контролирате заедно.“ Тя наблегна на последната дума, поглеждайки брат си право в очите. „Което означава, че ти, братко, ще трябва да убедиш съпругата си, на която току-що си съсипал живота, да рискува всичко, което ѝ е останало, за да спаси баща ти от затвора и теб от… е, от същото.“
Напрежението в стаята стана почти физическо.
„Лилия,“ прошепна Александър, пристъпвайки към мен. „Аз… аз ще подпиша каквото кажеш. Ще се разведа. Ще ти дам пълно попечителство. Каквото искаш. Само… моля те. Не за мен. За баща ми. И за… за Ивелина. Тя… тя не заслужава това. Аз я въвлякох.“
Това беше. Дори сега, дори в тази ситуация, той мислеше за нея. Болката беше толкова остра, толкова внезапна, че за малко да ме събори.
„Ивелина,“ казах аз, гласът ми беше мъртъв. „Да. Разбира се. Финансистката. Която е спала със сина на шефа и е помогнала да се прикрият престъпления. Не, тя изобщо не заслужава това.“
„Лилия, не го разбра…“
„Млъкни, Александър!“ извиках. „Просто млъкни. Трябва да мисля.“
Излязох на балкона, оставяйки ги в задушната стая с техните лъжи и страх. Студеният въздух ме удари в лицето. Имах нужда от него.
Какво исках аз?
Можех да взема Мая и да си тръгна. Можех да оставя Красимир да ги унищожи. Да ги гледам как падат. Те го заслужаваха. Стоян за арогантността си. Маргарита за студената си пресметливост. Александър… о, Александър, за всичко. За изневярата, за слабостта, за лъжите.
Но парите. Парите бяха на Мая. Ако аз откажех да подпиша, Александър също нямаше да може. Парите щяха да останат заключени, докато Мая не навърши пълнолетие. А дотогава какво? Аз щях да съм жената на затворник. Дъщеря ми щеше да е дъщеря на затворник.
А ако се съгласях?
Ако се съгласях, аз ставах шеф. Аз поемах контрола. Спасявах ги, да, но ги спасявах при моите условия. Те щяха да ми дължат всичко. Александър щеше да бъде зависим от мен, не само емоционално, но и финансово. Завинаги.
Това ли беше моето отмъщение? Да го държа вързан за мен, не с любов, а с дълг и срам?
Върнах се в стаята. Всички ме гледаха.
„Добре,“ казах аз. „Ще го направя.“
Облекчението по лицата им беше почти комично.
„Но,“ продължих аз, вдигайки ръка, „това не са условията на Десислава. Това са моите условия.“
Погледнах Десислава. „Ти ще бъдеш моят главен адвокат. С пълна заплата. Ще напуснеш университета и ще учиш, докато работиш. Ще те направя съдружник.“ Тя кимна, очите ѝ блестяха.
Погледнах Стоян и Маргарита. „Вие двамата. Прехвърляте ми къщата. Тази. Ще живеете в нея като наематели. Мои наематели. И ще плащате наем. Дори и да е символичен. За да не забравяте никога чия е.“ Маргарита прибледня, но Стоян кимна. „Прието.“
И накрая, погледнах Александър.
„Ти,“ казах аз, „ще подпишеш документите за фонда. Ще ми дадеш пълномощно да управлявам парите, както намеря за добре. Ще се оттеглиш от компанията. И…“ поех дълбоко дъх.
„И ще ми кажеш всичко. Всяка лъжа. Всяка среща. Всяка мръсна подробност за теб и Ивелина. Искам да знам всичко. И след като ми кажеш, никога повече няма да говорим за това. Ще останеш мой съпруг. Ще останеш баща на Мая. Ще живеем в нашата къща, която аз ще спася. И всяка сутрин, когато се събуждаш до мен, ще знаеш, че си тук не защото те обичам, а защото аз съм решила така. Ще знаеш, че твоето ‘бягство’ е приключило. Защото аз държа клетката.“
Той ме гледаше, ужасен и… облекчен.
„Съгласен съм,“ прошепна той.
„Добре,“ казах аз. „Десислава, обади се на Красимир. Кажи му, че имаме контраоферта.“
Глава 8
Срещата се състоя на следващата сутрин. Този път беше в нашия дом. Моя територия. Аз настоях.
Красимир дойде сам, оставяйки адвоката си Антон в колата. Очевидно искаше да се наслади на момента. Беше облечен безупречно, усмивката му беше самодоволна. Очакваше капитулация.
Аз го посрещнах, държейки Мая на ръце.
„Господин Красимир. Радвам се, че приехте поканата ми.“
„Лилия. Винаги е удоволствие,“ каза той, оглеждайки хола. „Хубава къща. Жалко, че ще трябва да я продадете.“
„Няма да я продаваме,“ казах аз, подавайки Мая на Александър, който стоеше мълчаливо до мен. „Тя ще остане на дъщеря ми. Всъщност, всичко ще остане на дъщеря ми. Заповядайте, седнете.“
Десислава седеше на отсрещния диван, с лаптоп в скута.
„Къде са самопризнанията?“ попита Красимир, усмивката му леко избледня.
„Няма да има самопризнания,“ каза Десислава, без да вдига поглед от екрана.
„Моля?“
„Вие ни предложихте сделка,“ казах аз, сядайки срещу него. „Справедливост срещу активи. Ние ви предлагаме по-добра сделка. Пари.“
„Какви пари?“ изсмя се той. „Вие сте разорени. Сметките ви са…“
„Сметките на тяхната компания са запорирани,“ поправи го Десислава. „Не и сметките на всички в тази стая.“
Тя обърна лаптопа към него. На екрана имаше извлечение от банка в Цюрих. Със салдо, което накара Красимир да спре да се усмихва.
„Това са парите от зестрата на Лилия,“ обясни Десислава. „Или по-точно, това, което е останало от тях, след като Стоян ги е ‘инвестирал’ в сигурен фонд на името на внучка си. Далеч от алчните ви ръце. И далеч от неговите собствени.“
Красимир гледаше цифрите. „Това… това променя нещата.“
„Да, променя ги,“ казах аз. „Ето я нашата оферта. Сумата в тази сметка е… да речем, точно колкото е главницата на дълга на Стоян към вас. Без лихвите. Без неустойките. Само главницата.“
„Това е смешно!“
„Не е,“ продължи Десислава. „Това е повече, отколкото ще получите при ликвидация. Знаем, че активите не покриват дори половината. Ако ги вкарате в затвора, вие печелите морална победа, но губите милиони. Ако вземете парите ни, вие печелете… е, милиони.“
„Искате да си купя мълчанието?“ попита Красимир, а в очите му се появи онзи леден блясък. „Искате да забравя какво е направил той на баща ми?“
„Искаме да бъдете бизнесмен,“ казах аз. „Баща ви е мъртъв. Отмъщението няма да го върне. Но тези пари,“ посочих лаптопа, „могат да финансират следващия ви голям проект.“
Той мълчеше дълго.
„И какво получавате вие? Освен да останете на улицата, но извън затвора?“
„О,“ усмихна се Десислава. „Тук става интересно. Вие няма просто да вземете парите. Вие ще ги получите в замяна на вашите акции в компанията. Вие ще ни продадете дълга.“
„Ще ви продам дълга?“ повтори той. „Срещу същата сума? Това е…“
„Брилянтно,“ довърших аз. „Вие си излизате на нула, но с чисти пари в брой, вместо с купчина лоши активи. Ние поемаме компанията, но вече изчистена от вас. Разбира се, остават всички други кредитори, но те са малки. С тях ще се справим.“
„А компроматите?“ попита той. „Фалшификацията? Измамата?“
„Те са цената на сделката,“ каза Десислава. „Предавате ни всички оригинали. Подписвате споразумение, което моят екип,“ тя потупа лаптопа си, „вече подготви. Едно копие за вас, едно за нас. Ако някой някога проговори, неустойката е… десет пъти по-голяма от сумата, която виждате на екрана. И в двете посоки.“
Красимир се облегна назад. Той беше в капан. Морален капан. Отмъщението беше толкова близо, но беше скъпо. А парите бяха тук, сигурни, в брой.
„И кой ще управлява тази нова, чиста компания?“ попита той, гледайки Александър с презрение. „Той ли?“
„Не,“ казах аз, изправяйки се. „Аз.“
Той ме погледна. Дълго. Оценяващо. „Вие?“
„Аз. С Десислава като мой главен юрист. И с екип, който аз ще избера. Стоян и Александър се оттеглят. Напълно.“
Красимир започна да се смее. Беше тих, дрезгав смях.
„Баща ви е бил по-голям глупак, отколкото предполагах, Стояне,“ каза той, въпреки че Стоян не беше в стаята. „Той се опита да ви измами, а в крайна сметка създаде единствения човек, който можеше да ви победи. Не аз. Тя.“
Той се изправи. „Изпратете ми документите. Моят адвокат ще ги прегледа. Но… мисля, че имаме сделка, госпожо Лилия. И… ако някога решите, че мъжът ви ви е излишен… обадете ми се. Харесвам начина, по който правите бизнес.“
Той ми намигна и излезе.
Вратата се затвори. Аз останах да стоя в хола. Бях спасила къщата. Бях спасила семейството от затвор. Бях станала собственик на фалирала компания, изградена върху лъжи.
Александър пристъпи към мен, оставяйки Мая да пълзи по пода.
„Лилия… ти беше… невероятна.“
„Трябваше,“ казах аз, без да го поглеждам. „Сега, ако ме извиниш, имам да чета отчети.“
Подминах го и влязох в кабинета, който до вчера беше негов. Седнах зад бюрото. Беше студено.
Глава 9
Следващите шест месеца бяха ад. Но беше моят ад. Ад, който аз контролирах.
Десислава се оказа звяр. Тя работеше по осемнадесет часа на ден. Преструктурирахме дълговете. Уволнихме половината ръководен състав – всички „хора на Стоян“. Водехме дела с дребни кредитори. Ивелина беше една от първите, които уволних.
Тя дойде в кабинета ми. За първи и последен път се видяхме лице в лице. Очаквах сълзи, молби. Вместо това тя беше гневна.
„Той ми обеща,“ каза тя, гласът ѝ трепереше от ярост. „Обеща ми, че ще се погрижи за мен.“
„Той не може да се погрижи дори за себе си, Ивелина,“ отвърнах аз, подписвайки заповедта ѝ за освобождаване. „Аз ви плащам обезщетението. Вземете го и го приемете като урок.“
„Ти си го откраднала от мен!“
„Не можеш да откраднеш нещо, което никога не е било твое,“ казах аз. „Той е мой съпруг. А ти си… грешка в отчетите. Която сега поправям. Вън.“
Тя си тръгна, блъскайки вратата. Не изпитах триумф. Само умора.
Животът у дома беше… странен. Примирие. Александър спазваше своята част от сделката. Той беше баща на пълен работен ден. Водеше Мая на разходки, хранеше я, приспиваше я. Гледаше ме с онази смесица от срам, благодарност и страх, която се превърна в негово постоянно изражение.
Той спази и другото си обещание. Една нощ, след като Мая беше заспала, той седна срещу мен в хола и ми разказа всичко. Всяка подробност. Всяка среща в евтин хотел. Всяка лъжа, която ми е казал. Всяка мисъл, която е минавала през главата му.
Слушах го часове. Не плаках. Не крещях. Просто слушах, докато отровата се изливаше, докато не остана нищо. Когато свърши, в стаята се възцари тишина.
„Това ли е всичкo?“ попитах.
Той кимна, без да може да ме погледне.
„Добре,“ казах аз. „Сега отиди да спиш. Утре трябва да заведеш Мая на лекар.“
Той стана и тръгна към спалнята. Нашата спалня. Аз останах на дивана. Отново.
Стоян и Маргарита живееха в голямата къща като призраци. Виждах ги веднъж седмично, когато им носех „наема“ – символична сума, която настоявах да ми плащат в брой, само за да видя как Стоян брои парите в ръката ми. Маргарита спря да говори с мен. Стоян се опитваше да ми дава „бизнес съвети“.
„Трябва да помислиш за диверсификация, Лилия,“ каза той веднъж.
„Аз диверсифицирах, Стояне,“ отвърнах му. „Като ви отстраних от уравнението. Сега, ако обичате, фактурата ви.“
Глава 10
Година по-късно. Компанията беше на повърхността. Едва. Бяхме в нулата, което Десислава определи като „финансово чудо“. Тя беше станала твърда, пресметлива. Беше се превърнала в копие на баща си, но с морал. Или поне с моя морал.
На рождения ден на Мая бяхме всички в нашата къща. Стоян и Маргарита дойдоха, носейки огромен, скъп подарък, който очевидно не можеха да си позволят. Десислава дойде с годеника си – млад, амбициозен адвокат от нейната нова кантора.
Александър беше приготвил тортата. Той беше станал отличен готвач.
Докато Мая разкъсваше опаковките, аз ги наблюдавах. Моето семейство. Тази странна, счупена, събрана с тел и тиксо група от хора, свързани не с любов, а с тайна, дълг и обща финансова зависимост.
Александър вдигна поглед и ми се усмихна. Беше истинска усмивка. Тиха, леко тъжна, но истинска. Аз не му отвърнах. Не можех. Още не.
По-късно същата вечер, след като всички си тръгнаха и Мая спеше, ние почиствахме кухнята. Мълчаливо. Аз миех чиниите, той ги подсушаваше. Ритуал, който бяхме изградили.
„Беше хубав ден,“ каза той тихо.
„Да,“ отвърнах аз. „Тя беше щастлива.“
Той остави кърпата. „Лилия. Знам, че… знам какво си мислиш. Но искам да знаеш. Аз… аз съм ти благодарен. Не само за това, че спаси баща ми. А че спаси… мен. От самия мен.“
Той се приближи до мен. За пръв път от година видях в очите му нещо различно от страх. Видях… възхищение.
„Ти си най-силният човек, когото познавам,“ прошепна той.
„Трябваше да бъда,“ отвърнах, без да спирам да търкам една чиния.
Той посегна и спря ръката ми. Водата продължи да тече.
„Не,“ каза той. „Ти избра да бъдеш. Можеше да ни оставиш. Можеше да ме унищожиш. И имаше пълното право. Но не го направи.“
„Направих го заради Мая,“ казах твърдо.
„Знам. В началото. Но вече не е така, нали?“
Той бавно се наведе и ме целуна. Не беше страстна целувка. Беше тиха, почти плаха. Като молба.
Аз не се отдръпнах.
Затворих очи. Не знаех дали това е прошка. Не знаех дали е любов. Може би беше просто… приемане. Приемане на живота, който имахме. Приемане на сделката, която бях сключила.
Бракът ми беше уреден. Но този път аз бях тази, която беше написала условията.
Той се отдръпна, погледът му търсеше моя.
„Обичам те, Лилия,“ прошепна той. „Знам, че думите ми не струват много. Но е истина. Обичах те и преди, въпреки че бях глупак и слабак. И те обичам още повече сега.“
Аз го погледнах. Моят съпруг. Мъжът, който ме предаде. Мъжът, който ми даде Мая. Мъжът, който сега ми беше… подчинен.
Посегнах и избърсах една капка вода от бузата му.
„Знам,“ казах аз. „Сега довърши чиниите. Имаме среща с банкерите в осем сутринта.“
Обърнах се и излязох от кухнята. Той остана там, но аз чух как отново започна да подсушава. Усмихнах се. Беше малка усмивка, но беше моя.