Сърцето ми биеше с ритъма на прожекторите, които се стрелкаха из огромната, потънала в кадифен мрак зала. Въздухът беше гъст, натежал от парфюми, тихи разговори и онова особено, наелектризирано очакване, което съпътства всяко голямо събитие. Стисках малката си чантичка с влажни пръсти и се опитвах да дишам равномерно. Роклята, която бях наела специално за вечерта, изведнъж ми се стори твърде тясна, твърде претенциозна, сякаш не принадлежеше на мен, а на някаква друга, по-уверена и бляскава версия на самата мен.
Преди десет години единственият лукс, който познавах, беше ръждясалото колело на дядо. Веригата му падаше през ден, спирачките скърцаха зловещо, а боята се лющеше на парцали, разкривайки пластове от минали цветове като археологически пластове на забравени мечти. Всеки ден, докато въртях педалите по пътя към гимназията, усещах подигравателните погледи на съучениците си. Техните модерни скутери и лъскави велосипеди профучаваха край мен, оставяйки след себе си облак от смях и презрение. „Вижте я вехтошарката!“, „Кога ще се разпадне тая таратайка?“. Думите им бяха малки, остри камъчета, които се забиваха в кожата ми, но аз продължавах напред, стиснала зъби, с очи, вперени в пътя.
Само веднъж някой се застъпи за мен. Беше момче от съседния клас, с тихо изражение и сериозни очи. Не го познавах, знаех само, че го виждах понякога в коридора. Един следобед, докато се мъчех да наместя падналата верига, изцапала ръцете си с грес, той се приближи. Очаквах поредната подигравка, поредното подхвърляне. Вместо това, той просто застана до мен и каза с равен, спокоен глас: „Не се срамувай, важното е, че стигаш където искаш.“
Вдигнах поглед, изненадана. В думите му нямаше и следа от ирония или съжаление. Имаше само чисто, неочаквано разбиране. Той не виждаше ръждясалото колело. Виждаше усилието. Виждаше посоката. Кимнах едва забележимо, неспособна да отговоря. Той се усмихна леко и си тръгна. Няколко седмици по-късно разбрах, че се е преместил в друго училище. Никога повече не го видях. Но думите му останаха с мен. Те се превърнаха в моя тайна мантра, в щита, който ме пазеше от подигравките. „Важното е, че стигаш където искаш.“
И ето ме сега, десет години по-късно. Стигнала. Бях спечелила най-престижния национален конкурс за млади архитекти с проект, в който бях вложила цялата си душа, всичките си безсънни нощи и оскъдните си спестявания. Бях стигнала дотук, на тази сцена, под светлините на прожекторите, очаквайки да ми връчат наградата, която щеше да промени живота ми.
„А сега, дами и господа“, проехтя гласът на водещата, изтръгвайки ме от спомените, „имам удоволствието да поканя на сцената основателя на фондацията, която прави този конкурс възможен, човекът, чиято визия за подкрепа на млади таланти превърна мечтите на мнозина в реалност. Посрещнете с аплодисменти господин Виктор!“
Залата избухна в аплодисменти. На сцената излезе висок, елегантно облечен мъж. Движеше се с увереността на човек, свикнал да бъде център на внимание. Когато застана под светлината на централния прожектор, нещо в осанката му, в начина, по който леко наклони глава, ми се стори познато. Той се усмихна на публиката – онази перфектна, леко дистанцирана усмивка на успешен бизнесмен.
Той започна да говори. Гласът му беше по-дълбок, по-плътен, но тембърът… тембърът беше същият. Сърцето ми прескочи един удар. Вгледах се по-внимателно в лицето му – по-зрелите черти, фините линии около очите, но същите онези сериозни, проницателни очи.
Не можеше да бъде. Светът не работеше така. Съвпаденията не бяха толкова кинематографични.
Но беше той. Организаторът на конкурса, милионерът, меценатът, който щеше да ми връчи наградата… беше момчето от съседния клас. Момчето, което единствено видя отвъд ръждата.
Глава 2
Виктор говореше за иновации, за бъдещето на градската среда, за смелостта да се рушат стереотипи. Думите му бяха гладки, отработени, но аз почти не ги чувах. В главата ми се въртеше един-единствен въпрос: дали ме помни? Дали си спомня за едно слабо, свито момиче с изцапани с грес ръце и едно раздрънкано колело? Вероятно не. За него това е бил незначителен, мимолетен момент. За мен е бил спасителен пояс.
Когато водещата произнесе името ми, краката ми омекнаха. Някак успях да се изправя и да тръгна по пътеката към сцената. Всеки мой дъх беше отмерен, всяка стъпка беше съзнателно усилие да не се спъна. Усещах стотици погледи върху себе си, но виждах само неговото лице.
Когато се качих на сцената и застанах лице в лице с него, той ми подаде тежката статуетка и се усмихна отново. Този път усмивката достигна очите му и за един кратък миг видях в тях проблясък на разпознаване. Или може би просто ми се искаше да го видя.
„Поздравления, Анна“, каза той тихо, докато микрофонът беше насочен към мен. Името ми, произнесено от него, прозвуча странно, интимно, въпреки хилядната публика. „Проектът ви е изключителен. Носи онази рядка комбинация от дързост и човечност, която търсим.“
„Благодаря ви“, успях да промълвя, а гласът ми прозвуча пискливо и неуверено.
След кратката ми благодарствена реч, която произнесох като в мъгла, се оттеглихме зад кулисите. Очаквах той да се смеси с другите важни гости, да изчезне в своя свят на бизнес сделки и светски разговори. Вместо това той се обърна към мен.
„Анна, нали?“, попита той, сякаш за да се увери.
„Да.“
„Имаме ли възможност да поговорим за няколко минути насаме? Има нещо, което бих искал да обсъдя с вас.“
Сърцето ми отново забърза ход. Кимнах. Той ме поведе през лабиринт от коридори към малка, луксозна стая, обзаведена с кожени кресла и ниска масичка. Шумът от събитието заглъхна, останахме само двамата в тишината.
„Предполагам, не ме помните“, започнах аз, решавайки да поема инициативата, преди неловкостта да ме погълне напълно. „Бяхме в една гимназия, за кратко.“
Виктор се облегна назад и ме погледна продължително. „Помня те. Помня и колелото.“
Думите му ме удариха като топъл летен дъжд. Неочаквано, облекчаващо. Той помнеше.
„Беше ръждиво и скърцаше ужасно“, усмихнах се аз за пръв път искрено тази вечер.
„Но те отвеждаше там, закъдето беше тръгнала“, довърши той моята мисъл, повтаряйки почти дословно думите си отпреди десет години. „Винаги съм се възхищавал на това. На хората, които знаят накъде отиват, независимо от превозното средство.“
Мълчахме за момент. Пропастта от десет години, която ги делеше, изведнъж изглеждаше по-малка.
„Причината да искам да говоря с вас не е само носталгията“, каза Виктор, а тонът му стана по-делови. „Както казах, проектът ви е изключителен. Моята компания в момента разработва огромен многофункционален комплекс в покрайнините на града. Имаме нужда от свежа визия, от нещо, което да разчупи сивотата. Имаме нужда от вашия талант.“
Стоях като поразена. Това не беше просто предложение за работа. Това беше шансът на живота ми. Проект от такъв мащаб можеше да изстреля кариерата на всеки архитект в стратосферата.
„Искаме вие да поемете водещата роля в дизайнерския екип“, продължи той. „Ще имате пълен творчески контрол и ресурси, за каквито не сте и мечтали.“
Това беше твърде хубаво, за да е истина. Умът ми препускаше, опитвайки се да осмисли случващото се. Преди час бях просто една млада архитектка, притисната от ипотечния кредит за малкото си ателие, а сега… сега един от най-влиятелните предприемачи в страната ми предлагаше работа-мечта.
„Аз… не знам какво да кажа“, заекнах. „Това е огромна чест.“
„Не го приемайте като чест, а като бизнес предложение“, каза той с лека усмивка. „Разбира се, ще има официална процедура, ще се срещнете с борда на директорите, но нека бъдем честни – моята дума е решаваща. Помислете. Утре моята асистентка ще се свърже с вас, за да уговорим среща в офиса ми. Там ще обсъдим детайлите и финансовите условия.“
Той се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил. Подаде ми ръка. Ръкостискането му беше твърдо и уверено.
„Радвам се, че стигна, Анна“, каза той тихо, преди да се обърне и да излезе от стаята, оставяйки ме сама с бушуващите ми мисли и тежката статуетка в ръцете.
Върнах се в залата като насън. Намерих приятелката си Радост, която ме чакаше с нетърпение.
„Какво стана? Къде изчезна? Самият Виктор те отведе!“, засипа ме тя с въпроси.
Разказах ѝ накратко. Очите ѝ се разшириха от почуда.
„Шегуваш се! Това е невероятно! Анна, ти удари джакпота!“, почти изкрещя тя.
Но докато се прибирах с такси към вкъщи, еуфорията започна да отстъпва място на едно подмолно безпокойство. Животът ми, който досега следваше една предвидима, макар и трудна траектория, изведнъж правеше рязък и неконтролируем завой. Всичко се случваше твърде бързо, твърде лесно. А аз отдавна бях научила, че в живота нищо не идва лесно. И всяка приказна възможност си има своята цена. Просто още не знаех каква ще бъде моята.
Глава 3
Апартаментът ме посрещна с обичайната си тишина. Симеон, моят приятел от пет години, все още го нямаше. Вероятно беше на поредната „важна бизнес вечеря“, както наричаше срещите си с клиенти, които често продължаваха до малките часове на нощта. Напоследък тези вечери зачестяваха, а дистанцията между нас растеше с всеки изминал ден.
Оставих тежката статуетка на масата в хола. Тя изглеждаше не на място в скромната ни квартира, сякаш беше артефакт от друг, по-бляскав свят. Светът на Виктор. Светът, в който може би скоро щях да стъпя.
Погледнах към бюрото си, отрупано с чертежи и скици. До него стоеше голям плик с логото на банката – поредното напомняне за ипотечния кредит, който бях изтеглила, за да купя това жилище преди година. Беше смела, почти безразсъдна стъпка. Симеон беше против. „Защо ни е да се заробваме за тридесет години? Живеем си добре и под наем“, беше казал той. Но аз исках нещо мое. Исках корен, основа, върху която да строя бъдещето си. Сега тази основа ми се струваше крехка, а месечната вноска тежеше като воденичен камък на врата ми.
Предложението на Виктор беше повече от спасителен пояс. То беше луксозен лайнер, който можеше да ме отведе далеч от морето на финансовите ми грижи. Но докато стоях в тишината на апартамента си, едно усещане за тревога не ме напускаше.
Симеон се прибра след полунощ. Ухаеше на скъп алкохол и чужд дамски парфюм. Не беше за първи път, но тази вечер остротата на аромата ме прободе като нож.
„О, тук си. Как мина?“, попита той, докато разхлабваше вратовръзката си, избягвайки погледа ми.
„Спечелих“, казах просто.
Той вдигна очи и видя статуетката на масата. „Браво. Знаех си, че ще успееш“, каза той, но в гласа му нямаше истинска радост. Имаше умора и може би малко раздразнение, че сега трябва да играе ролята на подкрепящия партньор.
„Има и още нещо. Виктор, организаторът на конкурса, ми предложи работа. Да водя огромен проект за неговата компания.“
Това привлече вниманието му. „Виктор ли? Големият бос? Шегуваш се!“, той се приближи и ме огледа, сякаш ме виждаше за първи път. „Това е страхотно! Колко ще ти плащат? Сигурно е нещо сериозно.“
Въпросът му за парите ме отблъсна. Не попита за проекта, за възможността, за творческото предизвикателство. Попита за парите.
„Още не сме обсъждали финансовите детайли“, отговорих хладно. „Утре имам среща в офиса му.“
„Трябва да поискаш много. Те имат пари, не се стискай“, посъветва ме той, сякаш бях на пазара. После се прозя. „Уморен съм. Лягам си.“
Той влезе в спалнята и затвори вратата. Не ме целуна. Не ме прегърна. Просто изчезна, оставяйки ме сама с триумфа ми, който вече имаше горчив вкус. Легнах до него по-късно, но не можах да заспя. Лежах в тъмното и слушах равномерното му дишане. Чувствах се по-самотна от всякога. Връзката ни, която някога беше моето убежище, сега се усещаше като клетка с невидими решетки.
На следващата сутрин, докато се приготвях за срещата, получих паническо обаждане от по-малкия ми брат, Петър. Той беше студент първа година, живееше в общежитие в друг град и беше моята гордост и моята слабост. Родителите ни бяха починали преди години при автомобилна катастрофа и аз се чувствах отговорна за него.
„Ани, загазих здраво“, прошепна той в слушалката, а в гласа му се долавяше паника. „Дължа пари. Много пари.“
Светът ми се преобърна. „Какви пари, Петьо? На кого?“
„На едни хора… от заеми. Бързи кредити. Нещата излязоха извън контрол. Трябва да ги върна до края на седмицата, иначе… иначе не знам какво ще стане.“
Сумата, която ми каза, беше колосална. Беше почти половината от годишната ми заплата. Беше сума, която нямаше откъде да взема. Почувствах как подът се изплъзва изпод краката ми.
„Ще се оправя“, казах аз, макар да нямах представа как. „Не прави нищо глупаво. Ще намеря начин.“
Затворих телефона с треперещи ръце. Проблемите се трупаха един върху друг като тъмни облаци преди буря. Ипотеката, разпадащата се връзка със Симеон, а сега и дълговете на брат ми. Предложението на Виктор вече не беше просто възможност. То се превръщаше в единствения ми изход.
Глава 4
Офисът на Виктор се намираше на последния етаж на една от най-високите и модерни сгради в центъра на града. Стъклен небостъргач, който прорязваше небето като игла. Докато се изкачвах с безшумния, скоростен асансьор, усещах как ушите ми заглъхват. Гледах как градът се смалява под мен, превръщайки се в мрежа от улици и сгради, а хората – в малки, забързани точки. Чувствах се едновременно могъща и незначителна.
Приемната беше огромна, минималистично обзаведена с дизайнерски мебели и произведения на модерното изкуство. Асистентката, безупречно облечена млада жена с име Десислава, ме посрещна с професионална усмивка и ме въведе в кабинета на Виктор.
Помещението беше по-голямо от целия ми апартамент. Едната стена беше изцяло от стъкло и разкриваше спираща дъха панорамна гледка. Виктор стоеше до прозореца, с гръб към мен, загледан в града под него. Когато се обърна, беше облечен в безупречен костюм, но без вратовръзка, което му придаваше леко небрежен, но все пак властен вид.
„Добре дошла, Анна“, каза той и посочи към кожените столове пред масивното му бюро от тъмно дърво. „Надявам се, че си имала време да помислиш върху предложението ми.“
„Да, разбира се“, отговорих аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Имам огромен интерес.“
„Чудесно.“ Той седна срещу мен. „Преди да навлезем в детайли, искам да бъда напълно откровен с теб. Този проект е изключително важен за мен. Не е просто поредната инвестиция. Това е моето наследство. Но също така е и бойно поле.“
Погледнах го въпросително.
„Във всяка голяма компания има вътрешни борби, Анна. В моята също. Има хора в борда на директорите, които не споделят моята визия. Те искат нещо стандартно, евтино, нещо, което ще донесе бърза печалба. Аз искам да създам нещо, което ще остане във времето. Затова имам нужда от теб. Твоят проект от конкурса показа, че ти не се страхуваш да мислиш различно. Но трябва да знаеш, че ще има съпротива. Ще има опити да те саботират, да те дискредитират.“
Думите му ме накараха да се почувствам като войник, когото вербуват за тайна мисия. Напрежението в стаята се сгъсти.
„Един от основните ми опоненти е моят съдружник, Огнян“, продължи Виктор, а в гласа му се появи стоманена нотка. „Той е човек, който вярва, че целта оправдава средствата. Всички средства. Бъди внимателна с него.“
После изведнъж смени темата. Подаде ми папка. „Това е договорът ти. Прочети го внимателно. Мисля, че финансовите условия ще те удовлетворят.“
Отворих папката. Числото, което видях, надхвърляше и най-смелите ми очаквания. Беше сума, която не само щеше да покрие ипотеката ми и дълговете на брат ми, но и щеше да ми осигури финансова стабилност за години напред. Към заплатата имаше и служебен автомобил, аванс и бюджет за екип, който аз сама да избера.
Това беше златна клетка. Предлагаше ми сигурност, лукс, възможност за реализация, но също така ме въвличаше в свят на корпоративни интриги и битки, за които не бях подготвена.
Докато четях договора, в кабинета влезе жена. Висока, руса, с изваяна фигура и лице на модел от корица на списание. Носеше рокля, която вероятно струваше повече от колата ми. Движеше се с ледената грация на хищник.
„Виктор, скъпи. Трябва да тръгваме. Закъсняваме за обяда с инвеститорите“, каза тя с глас, който беше едновременно мелодичен и рязък. После погледът ѝ се спря на мен. Огледа ме от глава до пети с едва прикрито презрение. „А това коя е?“
„Ива, това е Анна. Новият главен архитект на проекта „Хоризонт“, отговори Виктор със спокоен, но студен тон. „Анна, това е съпругата ми, Ива.“
Ива дори не протегна ръка. Само изви устни в нещо, което трябваше да прилича на усмивка. „Архитект? Очарователно. Надявам се да знаеш какво правиш. Съпругът ми има склонност да се доверява на… ентусиасти.“
Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Унижението беше толкова явно, толкова преднамерено. Виктор се намръщи.
„Ива, имаме работа. Ще дойда след малко.“
Тя сви рамене, обърна се и излезе, оставяйки след себе си облак от скъп парфюм и ледено напрежение.
„Извинявай за това“, каза Виктор уморено. „Ива… не е в най-доброто си настроение днес.“
Но аз видях нещо в очите му. Пропаст. Пропаст между него и съпругата му, толкова дълбока и студена, колкото гледката от прозореца му. Разбрах, че неговият свят, колкото и бляскав да изглеждаше отвън, беше пълен със своите собствени демони и тайни.
„Приемам“, казах аз твърдо, затваряйки папката. В този момент не мислех само за парите. Мислех за брат си, за ипотеката, но и за предизвикателството. Исках да докажа на хора като Ива, като Симеон, като всички онези, които се подиграваха на ръждясалото ми колело, че мога да стигна, където си поискам.
Виктор се усмихна, този път истински. „Знаех си, че ще приемеш. Добре дошла на борда, Анна. Войната започва.“
Глава 5
Първите няколко седмици бяха вихрушка. Напуснах старата си работа, подписах договора и се потопих изцяло в проекта „Хоризонт“. Виктор ми предостави просторно студио в същата сграда и пълната свобода да събера екипа си. Избрах млади, талантливи и гладни за доказване архитекти и дизайнери като мен. Работехме денонощно, подхранвани от кафе, ентусиазъм и мащаба на задачата.
Виктор беше взискателен, но справедлив ръководител. Често се отбиваше в студиото, разглеждаше скиците, задаваше точни въпроси. Разговорите ни бяха почти изцяло професионални, но понякога, в късните часове, когато останалите си тръгваха, си позволявахме да говорим за по-лични неща. Научих, че е поел семейния бизнес след внезапната смърт на баща си, че се е оженил за Ива, защото съюзът между техните две фамилии е бил изгоден за компанията, и че се чувства в капан, разкъсван между дълга и собствените си мечти.
В тези моменти виждах в него не милионера-бизнесмен, а онова момче със сериозните очи от училищния двор. Момчето, което разбираше какво е да се бориш. Между нас се изгради връзка на взаимно уважение и негласно разбирателство. Връзка, която ме плашеше и привличаше едновременно.
В същото време животът ми извън работата се разпадаше. С аванса, който получих, платих дълговете на Петър. Той беше безкрайно благодарен, но аз настоях да започне работа на непълен работен ден и да се консултира с финансов съветник. Чувствах, че ако просто му дам парите, няма да научи урока си. Това предизвика първия сериозен конфликт между нас. Той ме обвини, че го контролирам и не му вярвам.
Връзката ми със Симеон беше в агония. Моят успех и новата ми работа го промениха. Той стана мнителен, саркастичен. Всеки мой разказ за проекта беше посрещан с язвителни коментари. „Пак ли за великия Виктор ще слушам? Да не би да ти е построил паметник вече?“ Ревността му беше грозна, ирационална. Той виждаше заплаха там, където имаше само професионални отношения.
Една вечер се прибрах по-рано от обикновено и го заварих да говори по телефона на балкона. Гласът му беше тих, интимен. Когато ме видя, пребледня и бързо затвори.
„Кой беше?“, попитах аз, макар вече да знаех отговора.
„Клиент“, излъга той. Но аз видях паниката в очите му. По-късно същата вечер, докато спеше, не се сдържах. Взех телефона му. Беше заключен. Но на екрана имаше известие от съобщение: „Липсваш ми. Кога ще я оставиш?“
Сърцето ми се сви на ледена топка. Предателството беше толкова банално, толкова клиширано, а болката беше толкова истинска, физическа. Не го събудих. Не вдигнах скандал. Просто отидох в хола, седнах на дивана и останах там до сутринта, взирайки се в тъмнината. Пет години от живота ми се изпариха в едно съобщение. Връзката, за която се бях борила, беше лъжа.
На сутринта, когато той излезе от спалнята, аз просто казах: „Искам да се изнесеш. Днес.“
Той дори не се опита да отрече. В погледа му имаше смесица от вина и… облекчение. И това ме нарани повече от самата изневяра.
Същия ден се състоя и първата ми официална среща с борда на директорите. Трябваше да представя концепцията си. Залата беше пълна с възрастни, облечени в сиви костюми мъже, които ме гледаха с отегчение и снизхождение. Виктор седеше начело на масата, а до него беше Огнян.
Огнян беше пълната противоположност на Виктор. Нисък, набит, с мазни очи и хищна усмивка. От момента, в който влязох, той не свали поглед от мен, но погледът му не беше професионален. Беше оценяващ, дързък, сякаш се опитваше да ме разсъблече с очи.
Представих проекта си с цялата страст и увереност, на които бях способна. Говорих за устойчива архитектура, за зелени пространства, за създаване на общност, а не просто на сгради. Когато свърших, в залата настъпи тишина.
Пръв я наруши Огнян.
„Много поетично, госпожице Анна“, каза той с мазна усмивка. „Но ние сме бизнесмени, а не поети. Къде са цифрите? Къде е печалбата? Това, което предлагате, е скъпо, непрактично и ще забави проекта с месеци. Предлагам да се придържаме към изпитаните методи и да не си губим времето с тези… зелени фантазии.“
Няколко от другите членове на борда закимаха одобрително. Усетих как земята се изплъзва изпод краката ми. Виктор се намеси.
„Огнян, иновациите винаги изглеждат скъпи в началото. Но в дългосрочен план те се изплащат. Проектът на Анна е точно това, от което се нуждаем, за да се отличим от конкуренцията. Давам ѝ пълната си подкрепа.“
Думите му спряха атаката, но само временно. Видях омразата в погледа на Огнян. Разбрах, че той няма да се спре пред нищо, за да провали и мен, и Виктор. Битката беше започнала и аз бях на фронтовата линия.
Глава 6
След като Симеон се изнесе, апартаментът стана непоносимо празен. Тишината кънтеше в ушите ми, а всяка вещ ми напомняше за провалената връзка. Изхвърлих всичко, което беше негово, но спомените не можех да изхвърля толкова лесно. Заравях се в работа, прекарвах по дванадесет, четиринадесет часа в студиото, само и само да не се прибирам вкъщи.
Екипът ми работеше на пълни обороти, но съпротивата от страна на отдела на Огнян беше постоянна. Всеки наш чертеж се бавеше, всеки наш имейл оставаше без отговор със седмици, всеки наш бюджетен иск беше оспорван. Беше война на изтощение. Огнян играеше мръсно, използвайки бюрокрацията като оръжие, за да ни саботира.
Един ден, докато работех до късно, Виктор влезе в студиото. Изглеждаше уморен, а фините бръчици около очите му бяха по-дълбоки от обикновено.
„Как върви?“, попита той, заставайки до мен и вглеждайки се в 3D модела на комплекса на екрана.
„Бавно“, въздъхнах аз. „Хората на Огнян ни правят на луди. Всяка стъпка е битка.“
„Знам. Той се опитва да докаже, че си неспособна да се справиш със задачата, за да може да прокара своя, много по-евтин и грозен проект.“ Виктор седна на ръба на бюрото ми. „Не се предавай, Анна. Аз съм зад теб.“
„Не се предавам. Просто съм уморена.“
Той ме погледна внимателно. „Не е само работата, нали? Изглеждаш… нещастна.“
Не знам защо, може би заради изтощението, може би заради неочакваната му загриженост, но аз се сринах. Разказах му всичко. За Симеон, за изневярата, за празния апартамент, за брат ми. Говорих несвързано, през сълзи, изливайки цялата болка и самота, които бях таила в себе си.
Виктор ме изслуша търпеливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, той просто постави ръка на рамото ми. Докосването беше леко, успокояващо.
„Съжалявам. Никой не заслужава това“, каза той тихо. „Знам какво е да се чувстваш сам, заобиколен от хора. Моят брак е фасада, Анна. Ива и аз живеем в различни светове под един покрив. Тя харчи парите, които аз изкарвам, а аз се преструвам, че не виждам безкрайните ѝ афери, защото разводът би бил катастрофа за бизнеса. Всички сме в капани, просто клетките ни са различни.“
Признанието му ме шокира. То създаде между нас нова, по-дълбока връзка. Връзката на двама души, които се борят със своите битки в самота.
„Нека те изпратя“, предложи той. „Късно е.“
В колата мълчахме. Когато спряхме пред блока ми, той не изключи двигателя.
„Анна“, започна той колебливо. „Това, което ще кажа, е непрофесионално и може би неуместно, но… не мога да спра да мисля за теб. Не само като за архитект. Възхищавам се на силата ти, на начина, по който се бориш. От онзи ден в гимназията, та до днес.“
Сърцето ми спря. Гледах го, а в светлината на уличната лампа очите му изглеждаха толкова искрени, толкова уязвими. Усетих привличане, толкова силно и неочаквано, че ме остави без дъх. Исках да се наведа и да го целуна. Исках го повече от всичко.
Но не го направих.
„Виктор, ти си женен“, прошепнах аз. „А аз току-що излязох от връзка, съсипана от лъжи. Не мога да бъда „другата жена“. Не мога да градя щастието си върху нещастието на друг, дори и този друг да е Ива.“
Това беше една от най-трудните морални дилеми в живота ми. Част от мен крещеше да грабна този момент, да намеря утеха в неговите прегръдки. Но другата част, онази, която се беше научила да разчита само на себе си, знаеше, че това е грешен път. Това щеше да ме направи зависима, уязвима. И щеше да даде на Огнян най-силното оръжие срещу нас.
Виктор въздъхна и отдръпна ръката си. „Правa си. Разбира се, че си правa. Прости ми.“
„Няма за какво. Благодаря ти, че ме изпрати.“
Излязох от колата и се прибрах в празния си апартамент. Но тази вечер той не ми се стори толкова празен. Беше изпълнен с напрежението на неизречените думи, с ехото на една възможна, но невъзможна любов. Легнах си, знаейки, че от утре войната ще се води на още един фронт – този в собственото ми сърце.
Глава 7
В следващите седмици с Виктор спазвахме дистанция. Разговорите ни отново станаха строго професионални, а срещите ни се провеждаха само в присъствието на други хора. Напрежението между нас беше почти осезаемо, като опъната струна, готова да се скъса всеки момент. Опитвах се да се концентрирам върху работата, но образът му непрекъснато изплуваше в съзнанието ми.
Междувременно Огнян засили атаките си. Започна да разпространява слухове из компанията. Че съм неопитна. Че съм наета само защото Виктор имал „специално отношение“ към мен. Че проектът ми ще доведе компанията до фалит. Беше подла, кална кампания, която целeше да срине авторитета ми. Най-лошото беше, че някои хора започнаха да вярват. Усещах го в погледите им, в начина, по който говореха с мен – с престорена учтивост, зад която прозираше недоверие.
Един ден асистентката на Виктор, Десислава, ме спря в коридора. Изглеждаше притеснена.
„Анна, трябва да те предупредя за нещо“, каза тя тихо, оглеждайки се. „Огнян е наел частен детектив. Да те следи.“
Стомахът ми се сви. „Какво? Защо?“
„Търси кал. Нещо, с което да те изнудва или дискредитира. Проверява всичко – миналото ти, личния ти живот, финансите ти. Бъди много внимателна.“
Новината ме ужаси. Чувствах се мръсна, осквернена. Идеята, че някой рови в живота ми, нарушава личното ми пространство, беше отвратителна. Но също така ме вбеси. Кой беше Огнян, че да си позволява такова нещо?
Реших, че най-добрата защита е нападението. Ако той играеше мръсно, може би и аз трябваше да се науча. Свързах се с Радост, моята приятелка, която работеше като журналист в икономическо издание.
„Ради, трябва ми услуга“, казах ѝ аз по телефона. „Трябва ми всичко, което можеш да намериш за Огнян. Всякакви бизнес сделки, партньорства, слухове. Нещо, което не е публично известно.“
Радост беше скептична, но обеща да провери. Няколко дни по-късно ми се обади.
„Анна, този твой Огнян е много хлъзгава риба“, каза тя. „Официално всичко му е чисто. Но има нещо. Преди няколко години е участвал в схема за източване на една държавна фирма чрез обществени поръчки. Разследването е било прекратено внезапно. Говори се, че е платил на когото трябва. Има един бивш служител, който е бил уволнен, защото е отказал да си мълчи. Може би той ще проговори.“
Това беше. Това беше моето оръжие. Но беше и много опасно. Ако го използвах, щях да прекрача граница, от която нямаше връщане. Щях да се превърна в същото чудовище като Огнян. Изправих се пред поредната морална дилема.
Докато се терзаех, получих ново обаждане. Този път от адвокат. Уведомяваше ме, че Симеон е завел дело срещу мен. Претендираше за половината от апартамента. Твърдеше, че макар ипотеката да е на мое име, той е допринасял за общото домакинство и има право на дял.
Бях съсипана. Това беше толкова дребнаво, толкова отмъстително. Той знаеше, че няма никакви правни основания – апартаментът беше закупен преди брака ни, с мои средства. Но също така знаеше, че едно съдебно дело ще ми коства време, пари и нерви. Беше чист тормоз.
Същата вечер, докато преглеждах документите, които адвокатът ми изпрати, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
„Анна?“, попита мъжки глас.
„Да, кой се обажда?“
„Не ме познаваш. Но аз те познавам. И знам, че ровиш около Огнян. Спри. Спри веднага, ако не искаш брат ти да пострада.“
Кръвта замръзна в жилите ми.
„Кой сте вие? Какво искате?“
„Просто предупреждение. Огнян не обича да му се пречкат. И знае кое е най-слабото ти място.“
Връзката прекъсна. Треперех неконтролируемо. Заплахата беше директна, брутална. Огнян беше стигнал твърде далеч. Той не просто ме саботираше в работата. Той заплашваше семейството ми.
В този момент всякакви морални дилеми изчезнаха. Това вече не беше бизнес игра. Беше война за оцеляване. Взех телефона и се обадих на Радост.
„Дай ми координатите на онзи уволнен служител“, казах аз с леден глас. „Време е Огнян да си получи заслуженото.“
Глава 8
Срещнах се с бившия служител, мъж на средна възраст с уморени очи на име Светослав, в едно затънтено кафене в покрайнините. В началото той беше недоверчив и уплашен. Отказа да говори.
„Вижте, госпожице“, каза той, разбърквайки захарта в кафето си. „Огнян ме съсипа. Загубих си работата, репутацията си. Едвам свързвам двата края. Той е опасен човек. Нямам намерение да си навличам още по-големи неприятности.“
„Разбирам страха ви“, казах аз, опитвайки се да звуча възможно най-убедително. „Но той заплаши семейството ми. Брат ми. Това не е просто бизнес. Лично е. Ако ми помогнете, обещавам да ви защитя. Виктор ще застане зад нас. И ще се погрижа да получите справедливо обезщетение за това, което ви е причинил.“
Споменаването на името на Виктор и обещанието за финансова компенсация го накараха да се замисли. Разказах му за проекта, за саботажите, за мръсната кампания на Огнян. Той ме слушаше внимателно.
„Винаги съм знаел, че един ден ще си намери майстора“, каза Светослав накрая, сякаш говореше на себе си. „Добре. Ще ви дам всичко, което имам. Копия от документи, имейли, записи на разговори. Но при едно условие. Искам имунитет. Искам гаранция, че няма да бъда подведен под отговорност.“
„Ще я получите“, обещах аз.
В следващите дни, с помощта на адвокатите на Виктор, подготвихме удара. Светослав предостави неопровержими доказателства за корупционната схема, в която Огнян е бил основна фигура. Беше мръсна история за фалшиви търгове, завишени цени и подкупи, раздавани на длъжностни лица.
Планът беше прост. Щяхме да представим доказателствата на извънредно заседание на борда на директорите. Целта не беше да вкараме Огнян в затвора, макар че го заслужаваше. Целта беше да го принудим да продаде дяловете си в компанията и да изчезне завинаги. Беше рискован ход. Ако не успеехме, той щеше да ни унищожи.
Денят на заседанието дойде. Напрежението в залата можеше да се разреже с нож. Огнян седеше на мястото си, самодоволен и арогантен, без да подозира какво го очаква. Когато Виктор му даде думата, очаквайки поредната атака срещу моя проект, аз се изправих.
„Преди господин Огнян да започне, бих искала да покажа на борда нещо изключително интересно“, казах аз и пуснах презентацията, която бяхме подготвили.
На екрана започнаха да се появяват сканирани документи, банкови извлечения, цитати от имейли. Лицето на Огнян пребледня. Той се опита да ме прекъсне, да каже, че това са лъжи, фалшификати. Но Виктор го спря с леден тон.
„Седни, Огнян. И слушай.“
Когато презентацията свърши, в залата настъпи гробна тишина. Всички гледаха Огнян с отвращение и страх. Той беше притиснат в ъгъла.
„Имаме два варианта“, каза Виктор с равен глас. „Вариант едно: тези документи утре сутрин са на бюрото на главния прокурор. Вариант две: до края на деня подписваш договор за продажба на всичките си акции на компанията на пазарна цена и изчезваш от живота ни. Избирай.“
Огнян ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. Ако погледът можеше да убива, щях да съм мъртва. Но той беше победен. И го знаеше.
„Добре“, процеди той през зъби. „Ще продам.“
Той се изправи, ритна стола си и излезе от залата, блъскайки вратата след себе си.
Победихме. Бяхме спечелили войната. Но докато останалите членове на борда се скупчиха около Виктор, за да го поздравяват, аз не изпитвах радост. Изпитвах само празнота. Бях слязла на нивото на Огнян. Бях използвала същите мръсни методи – заплахи, изнудване. Да, целта беше справедлива, но средствата… те ме бяха променили. Погледнах ръцете си. Вече не бяха изцапани с грес от ръждясало колело. Бяха изцапани с калта на корпоративния свят.
По-късно същия ден Виктор дойде в студиото ми.
„Свърши се“, каза той. „Подписа. Вече не е част от компанията.“
„Радвам се“, отговорих аз без никаква емоция.
Той се приближи до мен. „Анна, знам какво ти струваше това. Ти направи това, което аз не се осмелих да направя с години. Ти ни освободи от него. Дължа ти всичко.“
Той протегна ръка и погали лицето ми. Този път не го спрях. Наведох се към него и го целунах. Беше целувка, пълна с отчаяние, с облекчение, с цялото напрежение и самота, които бяхме натрупали. Беше грешно и правилно едновременно. Беше единственото нещо, което имаше смисъл в този момент.
Глава 9
Целувката ни беше като отприщване на язовирна стена. Всички задръжки, всички професионални граници, които бяхме изградили, рухнаха. Последваха няколко седмици на тайна, трескава връзка. Срещахме се в отдалечени хотели, в апартаменти на приятели, крадейки мигове далеч от любопитните очи. Беше вълнуващо и опасно. Живеех в постоянен страх да не бъдем разкрити.
Всяка наша среща беше смесица от страст и вина. Знаех, че той все още е женен. Знаех, че това, което правим, е грешно. Но бях пристрастена към него, към начина, по който ме караше да се чувствам – видяна, разбрана, желана. Той беше единственият човек, който познаваше и двете ми лица – момичето с ръждясалото колело и жената, която свали Огнян.
Виктор обещаваше, че ще напусне Ива. „Трябва ми време, Анна. Процесът ще е сложен. Акции, договори, предбрачни споразумения… Но ще го направя. За нас.“
Аз му вярвах. Или по-скоро, исках да му вярвам.
Междувременно работата по проекта „Хоризонт“ потръгна с пълна сила. Без саботажите на Огнян, екипът ми работеше ефективно и бързо. Първата копка наближаваше и аз бях на върха на кариерата си. Но успехът имаше горчив вкус, защото беше изграден върху компромиси, които ме караха да се срамувам от себе си.
Съдебното дело със Симеон също приключи. Както очаквах, съдът отхвърли иска му като неоснователен. Беше малка победа, но не ми донесе удовлетворение. Чувствах само умора от цялата тази грозна история.
Един ден, докато обядвах с Радост, тя ме погледна изпитателно.
„Анна, щастлива ли си?“, попита ме тя директно.
„Разбира се. Всичко е наред. Работата върви, спечелих делото…“
„Не говоря за това. Говоря за теб и Виктор. Целият град говори за вас.“
Думите ѝ ме пронизаха. „Какво говори? Ние просто работим заедно.“
„Хайде, Анна. Не ме мисли за глупачка. Виждам как го гледаш. И как той те гледа. Само внимавай. Тези хора от висшето общество… те играят по други правила. За тях хора като нас са просто временна играчка.“
Думите ѝ ме ядосаха, но и ме уплашиха. Защото в тях имаше доза истина. Дали не бях просто поредното развлечение за Виктор, начин да избяга от нещастния си брак?
Същата вечер реших да го попитам директно. Отидох до апартамента му, без да го предупредя. Исках да го изненадам, да го притисна да вземе решение. Вратата ми отвори Ива. Беше облечена в копринен халат, а косата ѝ беше влажна. Изглеждаше изненадана, но и доволна да ме види.
„Анна. Каква приятна изненада“, каза тя с ледената си усмивка. „Търсиш съпруга ми, предполагам? Той е под душа.“
После се наведе към мен и прошепна със злобна наслада в гласа: „Знаеш ли, Анна, не си първата. И със сигурност няма да си последната. Виктор обича да си намира проекти. И в работата, и в леглото. Но накрая винаги се прибира при мен. Защото аз съм му нужна. Аз съм част от сделката. А ти… ти си просто временно отклонение.“
В този момент вратата на банята се отвори и се появи Виктор, само по хавлия. Когато ме видя, лицето му се смрази.
Гледах ту него, ту Ива. И изведнъж всичко ми се изясни. Думите на Радост, злобната усмивка на Ива, шокът на Виктор. Всичко си дойде на мястото. Бях пионка в тяхната сложна, извратена игра.
Без да кажа и дума, се обърнах и си тръгнах. Чух го да вика името ми, но не спрях. Вървях по улиците в студената нощ, без посока, без цел. Сълзите се стичаха по лицето ми, но не бяха от мъка. Бяха от гняв. Гняв към него, задето ме излъга. Но най-вече гняв към себе си. Задето му позволих. Задето забравих най-важния урок, който бях научила.
Урокът от ръждясалото колело. Че няма значение с какво се движиш, стига да знаеш посоката си. А аз бях изгубила посоката си. Бях се отклонила от пътя си, заслепена от блясъка на един чужд свят, който не ми принадлежеше.
Глава 10
На следващата сутрин влязох в офиса на Виктор без да чукам. Той седеше зад бюрото си, с лице, скрито в дланите. Когато вдигна глава, видях, че очите му са червени.
„Анна, моля те, остави ме да обясня“, започна той.
„Няма какво да обясняваш, Виктор“, прекъснах го аз с глас, който не познавах – студен, равен, без никаква емоция. „Всичко е пределно ясно. Подавам си оставката. От днес аз вече не съм част от проекта „Хоризонт“.“
Той скочи на крака. „Не можеш да направиш това! Проектът е твое дете! Не можеш да го изоставиш!“
„Мога. И ще го направя. Мислех си, че ти и аз сме еднакви. Че се борим за нещо. Но съм сгрешила. Ти не се бориш. Ти просто поддържаш статуквото. Преструваш се на бунтар, докато всъщност си най-големият конформист. Удобно ти е да имаш и съпругата с парите, и любовницата за вдъхновение. Но аз отказвам да бъда част от тази схема.“
„Обичам те, Анна“, прошепна той.
Думите, които толкова много исках да чуя, сега звучаха кухо и фалшиво.
„Не, Виктор. Ти обичаш идеята за мен. Идеята за спасение. Но аз не мога да те спася. Само ти можеш да се спасиш сам.“
Оставих оставката си на бюрото му и излязох, без да поглеждам назад. Минах през студиото, сбогувах се с екипа си и напуснах сградата, която беше мой дом и бойно поле през последните месеци.
Когато излязох на улицата, слънцето ме заслепи. Поех си дълбоко дъх. Чувствах се празна, но и свободна. Бях загубила любовта, бях загубила работата-мечта. Но бях намерила себе си отново.
В следващите месеци се посветих на себе си. Започнах да преподавам в университета – нещо, за което винаги бях мечтала. Работата със студентите, с тяхната неподправена енергия и идеализъм, ми подейства лечебно. Събрах пари и отворих малко собствено архитектурно студио. Поемах малки проекти, които ми носеха удовлетворение, а не милиони. Проекти с душа.
Възстанових връзката с брат си. Той беше пораснал, работеше и учеше, беше поел отговорност за живота си. Често се виждахме, говорехме си, смеехме се. Семейният конфликт беше зад гърба ни.
Един ден, около година по-късно, докато се разхождах в парка, видях познат силует. Беше Виктор. Изглеждаше различно. Беше облечен с дънки и обикновена тениска, а не със скъп костюм. Изглеждаше по-спокоен, по-щастлив.
Той ме видя и се приближи.
„Здравей, Анна“, каза той с лека усмивка.
„Здравей, Виктор.“
„Разведох се“, каза той просто. „И напуснах компанията. Продадох дяловете си на един чуждестранен фонд. Оставих им проекта „Хоризонт“. Вече не беше моят проект. Беше техен.“
„Какво правиш сега?“, попитах аз.
„Имам малка фондация. Като онази, която организираше конкурса, на който се срещнахме. Помагам на млади, талантливи хора да започнат. Оказа се, че това ми носи повече удовлетворение, отколкото всички милиони на света.“
Мълчахме.
„Прочетох в едно списание за твоето ново студио“, каза той. „И за наградата, която си спечелила за онзи проект за социални жилища. Гордея се с теб, Анна. Ти наистина стигна там, закъдето беше тръгнала.“
„Ти също, Виктор“, отговорих аз. „Ти също.“
Той се усмихна. „Питам се… дали би ми дала втори шанс? Да започнем отначало. Без лъжи, без тайни. Просто двама души, които знаят накъде отиват.“
Погледнах го. В очите му видях същото онова момче от училищния двор. Момчето, което видя отвъд ръждата. И разбрах, че понякога, за да стигнеш до мястото, за което си мечтал, трябва първо да се изгубиш. Трябва да паднеш, да се изцапаш, да се предадеш, за да намериш сили да се изправиш отново.
Не му отговорих веднага. Просто се усмихнах. Защото знаех, че този път, каквото и да се случеше, аз държах кормилото. И посоката беше ясна. Напред.