Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Майка му, Стефка, никога не ме одобри. Още от деня, в който Мартин ме представи, аз бях „онази“, „другата“, жената, която не беше достатъчно добра за нейния син. Критиката ѝ беше постоянна, тиха, понякога изразена само с повдигане на вежда или едва доловима въздишка. Тя беше майсторка на пасивната агресия, способна да превърне комплимент в обида. „Роклята ти е интересна, Анна. Толкова… смела.“
През първите години се опитвах. Канех я на вечери. Помних рождения ѝ ден. Усмихвах се, докато челюстта ми не се схванеше. Но стената беше непробиваема. Мартин, хванат по средата, просто вдигаше рамене. „Тя си е такава. Обича ме, просто по свой начин.“
Напоследък нещата се промениха. Мартин, който винаги е бил амбициозен и работеше здраво в семейната фирма, наследена от баща му, стана по-мрачен. По-тих. Приписвах го на стреса от „големия бизнес“, както той го наричаше.
За да внеса малко топлина в ежедневието ни, да му покажа грижата си, започнах да му приготвям обяд за работа. Нещо малко, лично. Сандвич, салата, понякога парче от любимия му кекс. В началото той беше трогнат. „Никой не прави това вече, Ани.“
Тогава забелязах ритуала.
Всеки ден, точно в 12:30, когато знаеше, че Мартин обядва, телефонът му звънеше. В началото не обръщах внимание. Но веднъж, когато той беше забравил нещо и се върна по средата на деня, го видях. На екрана светеше името „Мама“.
Той вдигна, а лицето му се напрегна. „Да, мамо… да, ям. Да, тя го приготви… Не, не е солено. Всичко е наред.“
Това се повтори на следващия ден. И на по-следващия. Стана ми ясно. Тя му звънеше всеки ден – сякаш за да ме проверява. Да инспектира дори храната, която приготвям. Ръцете ми трепереха от гняв. Това беше толкова дребнаво, толкова… нея.
Една вечер го попитах, опитвайки се да звуча небрежно. „Майка ти май много се интересува от обяда ти напоследък?“
Мартин замръзна. Той вдигна очи от лаптопа си, а в тях проблесна нещо, което не можах да разчета. Паника? „Какво искаш да кажеш?“
„Звъни ти всеки ден по едно и също време. Да не би да се притеснява, че ще те отровя?“
Той се изсмя, но смехът беше кух, изкуствен. „Стига, Анна. Просто се чуваме. Иска да знае как съм.“
Но аз знаех, че е повече. Напрежението между нас се сгъстяваше. Той започна да излиза от стаята, когато тя звънеше. Стана по-отбранителен, по-изнервен. Вечерите ни се изпълваха с мълчание, нарушавано само от щракането на клавиатурата му.
Един петък следобед се прибрах по-рано. Вратата беше леко открехната. Чух гласа му от кухнята. Беше по телефона. Със Стефка.
„Не мога повече, мамо! Тя започва да подозира!“, шепнеше той яростно.
Сърцето ми спря. Да подозирам? Какво?
„Трябва да ѝ кажа“, продължи той. „За парите… за всичко. Този натиск ще ме убие.“
Последва пауза. Чувах слабото бръмчене на нейния глас от слушалката.
„Не!“, почти изкрещя Мартин. „Не я намесвай в това! Тя няма нищо общо! Аз… аз ще намеря решение. Просто ми трябва още време. Пламен работи по въпроса.“
Пламен? Кой беше Пламен?
Тогава Мартин каза нещо, което смрази кръвта ми.
„Не, не става въпрос за обяда. Изобщо не ѝ пука за храната. Тя тайно… тя тайно иска да знае дали вече съм говорил с Ивайла.“
Ивайла.
Името увисна във въздуха. Непознато. Женско.
Отстъпих назад, като почти съборих вазата в коридора. Той ме чу. Излезе от кухнята, лицето му беше пребледняло като платно.
„Анна? Какво… какво чу?“
За моя изненада, тези обаждания не били за обяда. Те бяха за нещо много по-голямо. Бяха за тайни, за пари и за жена на име Ивайла.
Глава 2: Пукнатините се разширяват
Тази нощ никой от нас не спа. Мартин се опита да омаловажи чутото. „Служебен разговор. Ивайла е… консултант. А Пламен е адвокатът на фирмата. Просто бизнес.“
Но начинът, по който избягваше погледа ми, крещеше „лъжа“. Лъжата беше тежка и грозна, настанила се между нас в леглото, изсмуквайки целия въздух.
„Защо майка ти трябва да знае дали си говорил с ‘консултант’? Защо шепнеш за пари? Мартине, ние имаме ипотека. Ако имаш финансов проблем, аз трябва да знам.“
Той стана рязко. „Проблем няма! Бизнесът върви добре. Просто… сложно е. Ти не би разбрала.“
„Ти не би разбрала.“ Тези думи ме прободоха по-дълбоко от явна обида. Аз бях партньорът му, съпругата му, жената, която бе подписала същите тези документи за кредит за жилище, рискувайки всичко заедно с него.
През следващите седмици Мартин се превърна в непознат. Той работеше до късно. Понякога изобщо не се прибираше, твърдейки, че спи в офиса. Телефонът му вече не беше просто устройство, а продължение на ръката му, винаги с екрана надолу, винаги заключен.
Започнах да забелязвам и други неща. Писма от банката, адресирани до него, които той бързо скриваше. Един ден видях известие за просрочено плащане по кредитна карта, която не знаех, че има.
Междувременно Стефка засили атаките си. Тя идваше неканена, оглеждаше апартамента ни с присвити очи. „Виждам, че си купила нова лампа. Сигурно е била скъпа. Мартин работи толкова много… важно е да се харчи разумно.“
Всяка нейна дума беше умишлено изчислена да ме накара да се чувствам виновна, разточителна, неадекватна.
Имах нужда от съюзник. Обадих се на сестра си, Десислава. Тя беше пълната ми противоположност – рязка, практична и болезнено директна. Учеше право в университета и гледаше на света през призмата на доказателства и логика.
„Ани“, каза ми тя по телефона, след като ѝ разказах всичко, „мирише на риба. И то не на рибата от обяда му. Мъж, който крие телефона си и говори шепнешком с мама за пари и друга жена? Това е червен флаг с размерите на стадион.“
„Не мисля, че е изневяра, Деси. Той… не е такъв.“
„О, миличка“, въздъхна тя. „Най-големите предателства идват от тези, за които ‘не мислим, че са такива’. Но може и да не е изневяра в класическия смисъл. ‘Ивайла’ може да е кредитор. Или съдия-изпълнител. А ‘Пламен’ да е адвокат по фалити.“
Думите ѝ ме ужасиха. „Какво да правя?“
„Събирай информация. Не го обвинявай, това само ще го накара да се затвори повече. Провери фирмата му. Публичните регистри. Търси истината, защото той очевидно няма да ти я даде.“
Думите на Десислава ми дадоха цел. Страхът се превърна в студена решителност. Вече не бях просто наранена съпруга; бях жена, която се бореше за дома си, за ипотеката си, за бъдещето си.
Една вечер Мартин се прибра, изглеждайки по-съсипан от всякога. Миришеше слабо на алкохол. Той просто седна на дивана и се втренчи в изключения телевизор.
„Мартине, говори с мен. Моля те.“
Той поклати глава. „Не мога, Ани. Просто… не сега.“
„Кога тогава? Когато банката вземе апартамента ли? Когато тази Ивайла, кояго и да е тя, почука на вратата?“
Той скочи. „Остави Ивайла! И остави майка ми! Те нямат нищо общо с теб!“
„Нямат нищо общо с мен? Те са единствените, с които говориш! Аз съм ти съпруга, по дяволите! Или вече не съм?“
Той ме погледна, а в очите му имаше такава болка, такъв срам, че за миг гневът ми се изпари. „Ако ме обичаш, Анна“, прошепна той, „ще спреш да питаш. Просто ми се довери.“
Но доверието беше точно това, което бе изчезнало. Беше се изпарило заедно с миризмата на домашните обеди, които той вече дори не отваряше.
Глава 3: Адвокатът
Решението на Десислава беше гениално в своята простота. Семейната фирма на Мартин, „Наследството на Петров“ – макар да бяхме решили да не използваме фамилии, името на фирмата беше такова – беше публично дружество.
Една нощ, след като Мартин заспа дълбок, изтощен сън на дивана (той вече рядко идваше в спалнята), аз отворих лаптопа си. Ръцете ми трепереха, докато въвеждах името в търговския регистър. Чувствах се като предател, като шпионин в собствения си дом. Но думите му „Ти не би разбрала“ отекваха в ушите ми, давайки ми мрачно оправдание.
Екранът зареди.
Отначало всичко изглеждаше нормално. Адрес, управител – Мартин. Но след това видях секцията за задължения.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че се уплаших да не го събуди. Цифрите бяха астрономически. Фирмата, която Стефка винаги описваше като „перлата в короната“ на семейството, беше затънала до гуша. Имаше множество вписани запори. Огромни, необслужвани заеми.
И тогава видях имената. Имаше активен съдебен процес. Ищец: голям доставчик на суровини. Ответник: „Наследството на Петров“. Адвокат на ищеца: известна кантора. Адвокат на ответника: Пламен.
Пламен. Адвокатът. Но той не беше просто адвокат. Според документите, той беше и миноритарен акционер, назначен лично от Стефка след смъртта на бащата на Мартин.
Продължих да копая. Намерих форуми, новинарски статии. Оказа се, че фирмата е била в криза от години. Бащата на Мартин е управлявал лошо, вземайки рискови кредити. Мартин не беше наследил бизнес империя; той беше наследил потъващ кораб.
И тогава видях нейното име. Ивайла.
Тя не беше консултант. Тя беше представител на конкурентна фирма. Фирма, която от месеци се опитваше да изкупи „Наследството на Петров“ на безценица, вероятно знаейки за съдебния процес.
Обажданията на Стефка… те не бяха проверки. Те бяха стратегически сесии. Тя не питаше за обяда ми. Тя е инструктирала Мартин как да преговаря с Ивайла. Как да се справи с Пламен. Как да скрие фалита от мен.
Стефка не се опитваше да спаси Мартин. Тя се опитваше да спаси името си, наследството си, дори с цената на щастието на сина си. А аз… аз бях просто пречка. Жената, която с нейните „дребни“ притеснения за ипотеката, само му пречеше да се „концентрира“.
Лъжата беше толкова голяма, толкова всеобхватна, че ми се зави свят. Мартин не беше просто стресиран бизнесмен. Той беше актьор в пиеса, режисирана от майка му. Пиеса за богатство и успех, докато в действителност декорът се разпадаше.
Затворих лаптопа. Тишината в апартамента беше оглушителна. Погледнах спящия Мартин. Изглеждаше толкова уязвим. Колко дълго беше носил този товар сам?
Но съчувствието ми бързо беше изместено от студен гняв. Той не беше сам. Той имаше мен. Или по-скоро, щеше да ме има, ако не беше избрал да ми лъже. Той беше избрал майка си. Беше избрал тайните.
Това не беше просто финансов проблем. Това беше предателство.
На сутринта бях различна. Когато той се събуди, аз вече бях облечена и държах чаша кафе.
„Добро утро, Мартине.“
Той ме погледна изненадано. „Добро утро. Изглеждаш… добре.“
„Чувствам се просветлена“, казах аз, гласът ми беше равен, лишен от емоция. „Снощи четох малко. Много интересни неща пише в Търговския регистър. Знаеше ли, че „Наследството на Петров“ е на ръба на фалита? И че съдебният процес е следващата седмица?“
Чашата, която той държеше, се изплъзна от ръката му и се разби на пода, пръскайки кафе по белия килим.
Глава 4: Разплитането
Лицето на Мартин премина през гама от емоции – шок, ужас, гняв и накрая – съкрушително поражение. Той се свлече на най-близкия стол, закривайки лицето си с ръце. Разтрепери се.
„Ти… ти си ме шпионирала.“ Гласът му беше приглушен.
„Ти ме лъга“, отвърнах аз, оставайки права. Бях изненадана от собственото си спокойствие. Сякаш истината, колкото и грозна да беше, ме беше освободила от оковите на съмнението и несигурността. „Лъгахте ме. Ти и майка ти.“
Той вдигна глава. Очите му бяха червени. „Не разбираш, Анна. Нямах избор. Баща ми… той остави такава бъркотия. А мама… тя ме закле да не ти казвам. Каза, че ще ме напуснеш, ако разбереш, че не съм ‘успелият мъж’, за когото си се омъжила. Каза, че си с мен само заради парите.“
Думите на Стефка, изречени през устата на сина ѝ, ме удариха като шамар. „И ти ѝ повярва?“
„Бях отчаян! Банките звъняха. Пламен каза, че можем да загубим всичко. Ипотеката ти… апартаментът на мама… всичко е свързано. Всичко е заложено.“
Ето го. Не просто нашият апартамент. Нейният също. Стефка не просто е защитавала семейното име; тя е защитавала собствения си луксозен начин на живот, който очевидно също е бил финансиран от кухата империя.
„А Ивайла?“, попитах аз, гласът ми беше леден.
„Тя е лешояд“, изплю се Мартин. „Тя знае, че се давим. Иска да купи всичко за стотинки, преди съдът да ни запорира. Мама смяташе, че това е единственият изход. Да продадем, да спасим каквото можем и да се преструваме, че е било ‘стратегическо сливане’.“
„Обажданията“, продължих аз. „Тя ти е казвала какво да говориш с Ивайла. Какво да лъжеш мен.“
Той кимна нещастно. „Всеки ден. Инструкции. Как да отлагам плащания. Как да се държа с теб. Тя… тя контролираше всичко. А аз ѝ позволих.“
Това беше моментът. Моралната дилема, пред която се изправих. Можех да си тръгна. Можех да го оставя да се удави в лъжите си и в дълговете на майка си. Никой не би ме обвинил.
Но тогава погледнах към разбитата чаша на пода. Спомних си мъжа, за когото се омъжих – онзи, който се смееше шумно, който ми носеше цветя без причина, преди „Наследството“ да го погълне. Видях не предател, а затворник.
„Стани“, казах аз.
Той ме погледна объркано.
„Стани, Мартине. Отиди и се измий. След петнадесет минути отиваме при майка ти. И този път, аз ще водя разговора.“
Преди да тръгнем, се обадих на Десислава. Като студентка по право, тя имаше достъп до университетски бази данни и легални библиотеки, които аз нямах.
„Деси, имам нужда от помощ. Съдебният процес срещу фирмата на Мартин. Ищецът е ‘Глобал Трейд’. Адвокатът е Пламен. Кажи ми всичко, което можеш да намериш. Всяка вратичка. Всяка слабост.“
„Веднага, како“, отвърна тя, гласът ѝ вече беше в ‘работен’ режим. „Ще ти звънна.“
Глава 5: В леговището на лъвицата
Пътуването до апартамента на Стефка беше кратко, но напрежението в колата беше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож. Мартин шофираше, ръцете му стискаха волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Аз седях мълчаливо до него, превъртайки разговора в главата си.
Стефка живееше в луксозна сграда в центъра – от онези, които изглеждаха солидни и вечни, точно като образа, който тя прожектираше пред света.
Тя ни отвори, облечена в безупречен копринен халат. Когато ме видя зад Мартин, усмивката ѝ замръзна.
„Анна. Каква… изненада. Мартин не каза, че ще идваш.“
„Той не знаеше“, отвърнах аз, минавайки покрай нея във фоайето. „Дойдохме да поговорим. За Ивайла. За Пламен. И за фалита.“
Ако бях хвърлила граната, ефектът щеше да е по-слаб. Стефка залитна, но бързо се окопити. Тя затвори вратата и се обърна към сина си с леден поглед. „Ти си ѝ казал.“ Това не беше въпрос, а присъда.
„Тя разбра сама“, отвърна Мартин, гласът му трепереше, но той срещна погледа ѝ. „Свърши, мамо. Лъжите свършиха.“
„Лъжи?“, изсмя се Стефка. „Наричаш го лъжи? Аз го наричам защита на семейството! Нещо, което ти, скъпа моя“, тя се обърна към мен, „никога не би разбрала. Ти мислиш само за твоя малък апартамент и твоите малки сметки. Тук става въпрос за десетилетия работа! За име!“
„Става въпрос за срам!“, извиках аз, губейки спокойствието си. „Става въпрос за това, че ти беше по-важно какво ще кажат хората, отколкото здравият разум на сина ти! Ти го накара да лъже собствената си жена! Ти ни тласкаше към развод, само за да прикриеш факта, че сте разорени!“
„Разорени сме временно!“, изсъска тя. „Ивайла щеше да купи… Пламен уреждаше сделката…“
„Сделката е грабеж!“, прекъсна я Мартин, изненадвайки и двете ни със силата в гласа си. „Тя искаше да вземе всичко за по-малко от десет процента от стойността му. А Пламен… той работеше за теб, не за фирмата. Той те съветваше да продаваме, защото вероятно получава комисионна от Ивайла!“
Това беше ново обвинение. Предателство в предателството.
Стефка вдигна ръка, за да го зашлеви, но Мартин хвана китката ѝ във въздуха. „Не. Повече не.“
Тишината, която последва, беше ужасяваща. Майка и син се гледаха в битка на волята, продължила десетилетия. И за първи път, аз видях, че Мартин печели.
Той бавно пусна ръката ѝ. „Ти не просто ме лъга, мамо. Ти ме използва. Използва страха ми, че ще загубя Анна. Използва лоялността ми към паметта на татко. Ти съсипа всичко.“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Десислава. Излязох на терасата, оставяйки ги в отровната тишина.
„Намерих нещо, Ани“, каза тя бързо. „Голямо е. Пламен. Той не е просто адвокат на майка му и акционер. Преди пет години той е бил съден за злоупотреба с доверие от предишен клиент. Делото е било прекратено, но има съмнения за измама. И което е по-важно… Ивайла. Нейната фирма. Тя е братовчедка на Пламен.“
Всичко си дойде на мястото. Това не беше просто лош бизнес. Това беше заговор.
Пламен и Ивайла, под диригентската палка на Стефка, са източвали фирмата, водейки я умишлено към фалит, за да може Ивайла да я купи, а Пламен и Стефка да вземат своя дял, оставяйки Мартин с дълговете и съдебния процес.
„Обажданията в 12:30…“, прошепнах аз. „Те не са били инструкции. Те са били координиране на лъжите им. Тя се е уверявала, че Мартин, Пламен и Ивайла казват едно и също.“
Върнах се в стаята. Стефка плачеше тихи, гневни сълзи. Мартин стоеше до прозореца, с гръб към нея.
„Стефке“, казах аз, гласът ми беше остър. „Колко ти обещаха Пламен и Ивайла? Колко щяхте да си разделите, след като Мартин обяви фалит и Ивайла ‘спаси’ активите?“
Тя вдигна глава, лицето ѝ беше изкривено от омраза. „Ти не знаеш нищо.“
„Знам, че Пламен и Ивайла са братовчеди. Знам, че Пламен има история на измами. А сега и Мартин знае.“
Мартин се обърна бавно. „Мамо? Вярно ли е?“
Мълчанието ѝ беше отговор.
„Ти… ти си щяла да ме оставиш да поема цялата вина?“, прошепна той, гласът му се пречупи. „Ти си щяла да ме унищожиш… собствения си син… заради пари?“
Стефка се изправи. Цялата ѝ престорена слабост изчезна. Лицето ѝ стана твърдо като камък. „Това беше единственият начин! Парите на баща ти бяха свършили! Тези заеми… те щяха да ни съсипят всички. Аз просто се опитвах да спася нещо! А ти беше твърде слаб, за да го направиш, зает да си играеш на щастливо семейство с… нея.“
Това беше. Истината, гола и грозна. Скритият живот не беше само на Мартин. Беше на Стефка. Тя беше архитектът на цялата тази разруха.
Глава 6: Войната
През следващите няколко дни апартаментът ни се превърна във военен щаб. Мартин беше като събуден от дълъг сън. Предателството на майка му го беше счупило, но и го беше освободило. Гневът му даде енергия, която не бях виждала от години.
Десислава дойде да живее при нас, носейки учебниците си по право и лаптопа си. „Добре, како, това е повече от семеен конфликт“, заяви тя, докато разпъваше документи на масата в хола. „Това е корпоративна измама. Мартине, ти си управител. Ти си бил заблуден, но подписът ти е навсякъде. Трябва да действаме бързо.“
Наехме нов адвокат – жена, препоръчана от един от професорите на Десислава. Казваше се Ася. Беше дребна, енергична и с поглед, остър като бръснач.
„Ситуацията е ужасна“, каза Ася на първата ни среща, след като прегледа документите. „Пламен е изградил перфектен капан. Той е използвал пълномощно, подписано от теб, Мартине, за да договаря заеми с невъзможни условия, знаейки, че няма да бъдат обслужени. След това е информирал братовчедка си Ивайла кога точно да нанесе удара. Съдебният процес от доставчика е истински, но Пламен умишлено е саботирал защитата, за да ускори фалита.“
„А майка ми?“, попита Мартин, гласът му беше безизразен.
„Стефка е съучастник. Ще бъде трудно да се докаже, освен ако Пламен не проговори. Но нейната цел е била ясна: да те отстрани, да предизвика ликвидация, при която Ивайла купува активите, а Стефка запазва апартамента си, който магически е бил ‘изваден’ от активите на фирмата преди месеци. Вероятно с помощта на Пламен.“
Чувствах се сякаш потъвам. „А нашият апартамент? Нашата ипотека?“
„Вашата ипотека е лична, но Мартин е подписал като поръчител по някои от фирмените заеми, използвайки бъдещи приходи като гаранция. Ако фирмата фалира, кредиторите ще дойдат за теб лично. Ще загубите апартамента.“
Това беше. Дъното.
„И така, какво правим?“, попитах аз, отказвайки да се предам.
„Водим война“, отвърна Ася. „На два фронта. Първо, подаваме насрещен иск срещу Пламен за злоупотреба с доверие и измама. Десислава, информацията ти за миналото му дело е безценна. Второ, подаваме молба за отлагане на съдебното дело срещу доставчика, цитирайки новите обстоятелства – а именно, че нашият собствен адвокат ни е саботирал. Трето… Мартине, трябва да говориш с Ивайла.“
Мартин побледня. „Да говоря с нея? След всичко това?“
„Да. Но не като жертва. Като бизнесмен. Тя си мисли, че играе срещу теб. Но сега тя играе срещу нас. Тя не знае, че ние знаем за Пламен. Ще използваме това. Ще я накараме да плати истинската цена, а не тази, която братовчед ѝ е уредил.“
Планът беше рискован. Всичко зависеше от блъфа.
През това време Стефка не стоеше мирно. Започнаха обаждания. Първо към Мартин – плачливи, гневни, обвинителни. „Как можа да ми причиниш това? Аз съм ти майка!“
Когато той спря да ѝ вдига, тя започна да звъни на мен.
„Ти съсипа сина ми!“, крещеше тя в слушалката. „Той беше добре, преди да се появиш! Ти го настройваш срещу мен!“
Затворих ѝ.
След това тя се появи пред вратата ни, блъскайки и крещейки, докато съседите не излязоха. Наложи се Мартин да излезе и да ѝ каже да си върви, иначе ще извика полиция. Беше най-грозният момент в живота ни.
Напрежението беше почти физическо. Спрях да спя. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Сметките се трупаха. Получихме официално известие от банката за нашата ипотека – бяхме пропуснали вноска.
„Ще се справим, Ани“, каза ми Мартин една вечер. Той държеше ръката ми. Беше по-слаб, с тъмни кръгове под очите, но очите му бяха ясни. „Дори да загубим всичко… Дори да се наложи да живеем при Деси в общежитието… няма да им позволя да спечелят. И никога повече няма да те лъжа.“
Повярвах му.
Глава 7: Сделката
Срещата с Ивайла беше уредена в неутрален офис – конферентна зала в бизнес център. Ася беше с нас. Десислава чакаше в кафенето на долния етаж, „за всеки случай“.
Ивайла влезе точно в уречения час. Беше всичко, което си представях – висока, облечена в скъп костюм, с лице, което не изразяваше никаква емоция. Тя излъчваше студена, безмилостна компетентност.
„Господин Петров. Госпожо Петрова“, кимна тя, сядайки. „И… Ася. Не знаех, че сте сменили адвоката си. Пламен беше толкова… услужлив.“
„Точно затова го сменихме“, отвърна Ася, поставяйки чантата си на масата. „Да минем на въпроса. Вашата оферта за „Наследството на Петров“ е обидна.“
Ивайла повдигна вежда. „Офертата ми отразява реалността. Фирмата ви е пред фалит. Имате съдебно дело, което ще загубите. Аз ви предлагам спасителен пояс. Взимате малкото, което предлагам, или губите всичко.“
„Знаем за Пламен“, каза Мартин. Гласът му беше плътен и спокоен.
Изражението на Ивайла не трепна, но видях как пръстите ѝ стиснаха химикалката малко по-силно. „Не знам за какво говорите.“
„Знаем, че сте братовчеди“, продължих аз. „Знаем, че той е саботирал фирмата, за да можете вие да я купите на безценица. Знаем за миналото му дело за измама.“
Ася се намеси. „Подадохме молба за отлагане на делото с доставчика въз основа на престъпна небрежност и потенциална измама от страна на предишния ни адвокат. Подадохме и сигнал до адвокатската колегия и прокуратурата срещу господин Пламен. Включително и за вашето съучастие.“
Това беше блъф. Все още не бяхме подали сигнал до прокуратурата. Но Ивайла не знаеше това.
Тя замръзна. За първи път видях пукнатина в ледената ѝ фасада.
„Това са нелепи обвинения“, каза тя, но гласът ѝ леко се пропука.
„Така ли?“, попита Ася. „Предполагам, че тогава нямате нищо против да изчакаме няколко месеца, докато тече разследването? Разбира се, дотогава доставчикът може да е спечелил делото и активите да са разпродадени на публичен търг. Което означава, че вие няма да получите нищо. Освен ако, разбира се, не искате да свидетелствате срещу братовчед си.“
Настъпи дълга тишина. Ивайла пресмяташе. Виждах как колелцата се въртяха в главата ѝ. Рискът да бъде въвлечена в криминално разследване срещу печалбата от сделката.
„Какво искате?“, попита тя накрая.
„Нова оферта“, каза Мартин. „Истинска. Пет пъти по-висока от това, което предложихте. И я искаме до утре сутринта.“
„Това е лудост! Фирмата не струва толкова!“
„Това е цената, за да си купите мълчанието ни“, каза Ася. „Пет пъти повече, или се виждаме в съда. И не като бизнес партньори.“
Ивайла стана. „Ще си помисля.“
„Нямате време за мислене“, казах аз. „Утре в девет сутринта. В противен случай сигналът тръгва.“
Тя ни изгледа с чиста омраза. Омраза не към нас, а към факта, че е била победена. После се обърна и излезе.
„Сега какво?“, попитах аз, краката ми трепереха.
„Сега чакаме“, каза Ася. „И се молим да е по-алчна, отколкото лоялна.“
Глава 8: Началото на края
Чакането беше агония. Мартин и аз седяхме в хола, мълчахме, а Десислава се опитваше да ни накара да ядем. Телефонът стоеше на масата като бомба със закъснител.
Ивайла чака до последния момент. В 8:53 сутринта телефонът на Ася иззвъня. Ася вдигна, слушаше мълчаливо, каза само „Разбирам“ и затвори.
Тя ни погледна. „Четири пъти. Не пет. И иска пълно споразумение за конфиденциалност и оттегляне на всички жалби срещу Пламен.“
Мартин ме погледна. „Ани?“
Това беше моралната дилема. Можехме да се борим за справедливост, да видим Пламен и Стефка осъдени. Но това означаваше години в съдилища, несигурност, публичен позор и почти сигурна загуба на апартамента ни. Или можехме да вземем парите, да платим дълговете и да започнем отначало.
„Вземи парите, Мартине“, казах аз. „Нашата битка не е срещу тях. Нашата битка е за нас.“
Той кимна и пое дълбоко дъх. „Ася, приеми.“
Сделката беше финализирана светкавично. Парите бяха достатъчни. Достатъчни, за да се разплатят с доставчика по съдебното дело. Достатъчни, за да покрият всички банкови заеми, за които Мартин беше поръчител. Достатъчни, за да платят таксите на Ася.
И не остана почти нищо.
„Наследството на Петров“ вече не съществуваше. Беше погълнато от фирмата на Ивайла. Мартин вече не беше бизнесмен. Беше просто… Мартин.
Пламен се измъкна. Той подаде оставка от адвокатската колегия „по лични причини“ и изчезна. Вероятно с тлъста комисионна от братовчедка си.
А Стефка…
Тя загуби всичко. Нейният апартамент, който беше използван като обезпечение по един от най-големите заеми, беше продаден, за да покрие дълга. Ивайла не ѝ беше оставила нищо.
Последният път, когато я видяхме, беше в деня, в който се изнасяше. Мартин отиде да ѝ помогне, въпреки всичко. Аз го чаках в колата.
Тя излезе с един малък куфар. Когато го видя, тя просто каза: „Надявам се, че сега си щастлив. Тя унищожи това семейство.“
„Не, мамо“, отвърна Мартин, гласът му беше тъжен, но твърд. „Ти го направи. Анна беше единствената, която се опита да го спаси.“
Той ѝ предложи да я закара до гарата. Тя отказа и си хвана такси.
Глава 9: Обядът
Изминаха шест месеца.
Животът ни беше напълно различен. Все още живеехме в нашия апартамент, но беше трудно. Ипотеката беше огромна тежест. Аз започнах работа на пълен работен ден в една маркетингова агенция. Мартин, след месеци на депресия и търсене, започна работа като управител на склад. Беше тежък физически труд, далеч от лъскавия офис, но той се прибираше у дома уморен, но… лек.
Вече нямаше тайни. Всяка сметка, всяка фактура беше на масата. Говорехме за всичко. За страха, че може да не се справим. За малките победи.
Десислава завърши университета с отличие и беше наета в кантората на Ася. Тя беше нашият герой.
Една сутрин се събудих и видях, че Мартин вече е станал. В кухнята миришеше на кафе. На масата имаше кутия за обяд.
„Какво е това?“, попитах аз.
Той се усмихна, онзи стар, забравен негов смях. „Аз ти приготвих обяд за работа. Не е много… само сандвич.“
Отворих кутията. Вътре имаше малко крив сандвич и бележка.
„Ти си моето истинско наследство. Обичам те.“
Седнах на масата и се разплаках. Този път от облекчение.
Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана. Беше Десислава.
„Как сте, гълъбчета?“, попита тя весело.
„Добре сме“, казах аз, гледайки Мартин. „Ядем обяд.“
Стефка вече не звънеше. Бяхме свободни. Войната беше свършила, бяхме загубили почти всичко материално, но бяхме спечелили обратно себе си. И това беше единственото наследство, което имаше значение.