Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съчувствието към Дебора отмести вниманието от въпроса: коя е причината за съществуването на хора като нейния палач
  • Новини

Съчувствието към Дебора отмести вниманието от въпроса: коя е причината за съществуването на хора като нейния палач

Иван Димитров Пешев август 11, 2023
hdgfhfrtttrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Съчувствието към Дебора от Стара Загора отмести почти изцяло вниманието от един важен въпрос: коя е причината за съществуването на хора като нейния „палач“.

В една страна, в която дискотеката е катедралата на младите, те имат все по-съмнителни взаимоотношения с училището.
Респектът към образованието е почти заличен.

Всяка свободно циркулираща мома вече задължително разполага с диплома на икономист или експерт по комуникации.
Повечето от университетите изобщо не придирят, на кого и как връчват дипломите си.
Те пък са се превърнали в част от макиажа на тия моми.

Те поне имат и други умения – ами ордите момци, които всяка година училищата изхвърлят на пътя с етикета „функционално неграмотни“ – с тях какво се случва?

Не всички, разбира се, посягат към макетното ножче – но по какъв друг начин начесват нащърбеното си его?
Те никога няма да дочакат подходящия си учител – ако използваме будисткият лаф, че когато ученикът е готов, ще се появи и учителят.

Година след година научаваме, че близо половината от завършилите средно образование са функционално неграмотни – но крием този факт като срамна болест.

С такива деца битката е загубена още в училището, те излизат от там с дъха на училищната съблекалня, с нищо друго.
Сетне обаче някак трябва да преработят комплексите си – и много често това ги отпраща в обятията на Злото.
Трябва да преглътнем срама, че в наши дни, извън всички други беди, които ни сполетяха, се разпадна и вярата в училището.
Очевидно е, че образователната ни система е съкрушена – сякаш нарочно, за да произвежда младежи, удобни за измамите на Настоящето.

Тази истина ни я поднесе, през 2019 година, най-авторитетното международно изследване на грамотността PISA:
47% от българските десетокласници нямат елементарни четивни умения;
44% са под критичния минимум знания и умения по математика;
47% са с драстични пропуски в подготовката по природни науки.
От PISA ни подсказват, че предстои да бъдем затрупани от развалини, от човешки развалини.

Когато толкова много от учениците в една система са функционално неграмотни, това означава само едно: образованието постепенно и невидимо Обезумява.
Това е война срещу самите устои на Разума.

А едно скорошно проучване на БАН/Института по социология и Института по философия сякаш иска да ни подсети, че всички сме се побъркали: едва 20 процента от младите българи не приемали да се забогатява с мошеничество!?
Кирчо Шарлатанинът ли е техния герой?
И, по дяволите, няма ли някакъв по-почтен начин да се стопим и изчезнем нанякъде?

Тази катастрофа обаче никак не трогва нашите политгадатели – или „гадачи“, както би ги нарекъл Симеон.
Те си остават взрени в разправиите на незначителни хора, които искат да минават за някакъв политически елит, това ги интересува.

Не по-малко осъдително е и заплесването на някои медии по „младите“ в политиката, независимо, че те се оказаха съвършено негодни.

Това си беше ясно от самото начало, но медиите не искаха да преглътнат и това фиаско.
Предпочитаха да се видиотяват по „харвардските“ курсанти.

Наричаха „паднали ангели“ някакви мадами от Кирчовата чета и се възторгваха от тях, дори след срамното им фиаско.
Неграмотност, съчетана със зависимости – това се отнася за немалка част от днешните млади.
30% от тях до 30 годишната си възраст все още живеят при родителите си и зависят от тях.

Те мразят миналото на родителите си, смятат ги за неуспели хора, прехвърлят собствените си неудачи върху тях – и така се освобождават, поне мислят, че се освобождават.

Все пак, те си дават сметка, че изглеждат като неудачници, непоправими при това, в очите на своите Дебори.
От това прозрение до макетното ножче е само една крачка, не повече.

Телевизиите сякаш не са наясно с всичко това – те очакват поредния си пир с поредната Дебора.
А дотогава подхранват комплексите на „палачите“ с предавания като „Ергенът“ – от които става ясно, че всички жени са курветини, а някои от тях не са и с целия си.

Мразят „Ергенът“ – и си го изкарват от Дебора.
А той си е и за убиване – толкова е напарфюмиран с евтин бръснарски одеколон.

И нашата никак не е лесна: с това училище, превзето от бъдещи несретници – и главно заради фантазните ни очаквания от младите пришълци.

И едните, и другите – и тези, които предадоха училището, и другите, които превзеха държавата като сомалийски пирати –

са от най-лошия вид аутсайдери.
Защото се скитат извън всякакъв контекст.
Те дори не разбират, какво означава това.

И непрекъснато ни натрапват, че липсват авторитети.
Опитват се да запълнят тази празнина със себе си.
Разпадът се превръща в гротеска.

Каква следва?
Пустош – просто чакат Разумът окончателно да си отиде.

Ние продължаваме пасивно да съзерцаваме ятагана, който свисти над разума/познанието на младите – и дори сме дотам наивни да не си даваме сметка, кой най-вече има полза от нашествието на лузерите.

А това са най-вече политическите несретници/лузери, властниците като цяло.
Лузери обичат лузери.

Автор: Кеворк Кеворкян

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето го Даниел Игнатов, присвоил половин милион от клиенти: Искам вкъщи
Next: Хит в мрежата: Това е най-красивата снимка, правена на родното Черноморие

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
  • Тишината в къщата се беше превърнала в жив организъм. Дишаше в ъглите, пълзеше по скъпите тапети и тежеше върху раменете ми с непоносима сила. От седмици, откакто Стефан се прибра по средата на деня с лице
  • Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше вторник следобед, от онези сиви, безлични следобеди, в които времето сякаш е спряло, застинало в очакване на нещо – или на буря, или на слънце
  • На тридесет и четири години съм и току-що бях преживяла най-голямата болка в живота си – спонтанен аборт. Тишината в болничната стая беше по-оглушителна от всеки шум. Белите стени сякаш се свиваха около мен
  • Искам само съпругът ми и сестра ми да са с мен по време на раждането.
  • Станах в 4 сутринта, за да направя закуска за трудолюбивия си съпруг. Поне така си мислех. Че е трудолюбив. Че е мой. Че изобщо го познавам. В онази предутринна тишина, когато светът все още спеше своя дълбок
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.