С Пламен бяхме разведени от две години. Две години, които се усещаха като цяла вечност и същевременно като един кратък, болезнен миг. Животът ни беше поел по две напълно различни траектории, свързани само от крехката нишка на родителството. Имахме две деца – осемгодишният Михаил и шестгодишната Мая. Те бяха моят център, моята вселена, причината да дишам сутрин и силата, която ме държеше на крака, когато коленете ми се подкосяваха от умора и самота.
Разводът беше грозен. Не от онези, цивилизованите, за които четях в списанията – с приятелски споразумения и взаимно уважение. Нашият беше бойно поле, осеяно с обвинения, наранени чувства и адвокатски писма, които жилеха като скорпиони. Пламен, с неговия процъфтяващ строителен бизнес и аура на човек, който винаги получава каквото иска, не можа да приеме, че аз бях тази, която поиска да сложи край. В неговия свят това беше немислимо. Но аз вече не можех да дишам в позлатената клетка, която той наричаше наш дом. Неговите безкрайни отсъствия, емоционалната дистанция и тихите подозрения за изневери бяха натрупали толкова много отрова, че любовта беше умряла бавно и мъчително.
Сега живеех в малък, но уютен апартамент в спокоен квартал. Бях се върнала на работа като счетоводител – професия, която бях изоставила, за да се посветя на семейството. Беше трудно, но беше мое. Всяка сметка, която плащах, всяка храна, която слагах на масата, носеше удовлетворението на личната победа. Децата се адаптираха. Редувахме ги по график, който понякога се усещаше по-скоро като военна логистика, отколкото като семейно споразумение, но работеше. Поне през повечето време.
Тогава се появи Силвия.
Пламен ми я представи няколко месеца след като финализирахме развода. Беше на едно от онези неловки предавания на децата пред входа на блока му. Тя излезе от лъскавия му джип – висока, руса, с усмивка, която изглеждаше твърде широка и твърде бяла, за да е истинска. Изглеждаше мила. Дори прекалено мила. Подаде ми ръка, стисна я малко по-силно от необходимото и каза с меден глас колко се радва да се запознаем най-накрая и колко прекрасни са децата.
Първоначално изпитах облекчение. Страхувах се, че Пламен ще доведе в живота на децата ми някоя повърхностна жена, интересуваща се само от парите му. Силвия изглеждаше различно. Проявяваше интерес към училището на Мишо, към уроците по танци на Мая. Носеше им малки подаръци, които бяха добре подбрани, не просто скъпи. Разказваше ми с ентусиазъм как са прекарали уикенда в планината или как са правили сладкиши в неделя следобед. Част от мен, онази уморена и самотна част, беше благодарна. Благодарна, че децата ми имат още един човек, който ги обича.
Но под повърхността на тази благодарност се надигаше нещо друго. Нещо студено и бодливо. Интуиция. Онзи тих, вътрешен глас, който толкова пъти бях пренебрегвала в брака си с Пламен. Имаше нещо в погледа на Силвия, нещо прекалено пресметнато. Начинът, по който наблюдаваше реакциите ми, начинът, по който думите ѝ звучаха като заучен сценарий. Успокоявах се, че е просто ревност. Нормално е, казвах си. Друга жена заема мястото ти, прекарва време с децата ти, спи в леглото на бившия ти съпруг. Разбира се, че ще се чувстваш така.
Опитвах се да бъда зряла. Опитвах се да бъда над нещата. Заради децата. Те я харесваха. Разказваха за нея с усмивка. „Силвия ни купи сладолед“, „Силвия ми помогна с домашните“, „Силвия има много готин телефон“. Всичко изглеждаше наред.
Докато един ден не се случи. Бях в обедна почивка, разглеждах социалните мрежи през телефона си, когато името ѝ изскочи в секцията „Хора, които може би познавате“. Профилът ѝ беше публичен. От любопитство, което веднага усетих като грешно, кликнах. И тогава видях първата снимка. Мая, моята малка Мая, седеше в скута на Силвия, двете се усмихваха широко към камерата. Под снимката имаше текст: „Моето малко слънчице озарява деня ми! #семейнаобич #момичетонамама“.
Сърцето ми подскочи. Момичето на мама? Аз бях нейната майка. Почувствах гореща вълна да ме залива. Прелистих надолу. Имаше още. Снимка на Мишо, прегърнал кучето на Пламен, с текст: „Моят малък мъж пораства толкова бързо!“. Снимка на тримата – Силвия, Мишо и Мая, на пикник. Изглеждаха като истинско семейство. И под всяка снимка – десетки коментари от нейни приятели: „Прекрасно семейство имаш, Силве!“, „Децата ти са страхотни!“, „Много сте хубави!“. Никъде, в нито един коментар, не се споменаваше, че това не са нейни деца. Тя не поправяше никого. Напротив, отговаряше с емотикони сърчица и усмивки.
Тя не просто качваше снимки. Тя градеше един фалшив наратив. Един живот, в който тя беше майката.
Глава 2
Кръвта бучеше в ушите ми. Пръстите ми трепереха, докато прелиствах профила ѝ, всяка нова снимка беше като удар в стомаха. Снимка на крачетата на Мая, обути в нови сандали. Снимка на Мишо по плувки до басейна в двора на Пламен. Снимки от рождени дни, от разходки в парка, от обикновени следобеди у дома. Моите деца. Моментите от техния живот, които аз пропусках, докато бях на работа, сега бяха изложени на показ пред света, режисирани и представени от друга жена. Жена, която нагло се представяше за тяхна майка.
Прибрах се от работа като в мъгла. Децата бяха при мен тази вечер. Гледах ги, докато вечеряха, и всяка тяхна усмивка, всеки жест, предизвикваше буря от емоции в мен – любов, гняв, страх. Те бяха невинни. Нямаха представа, че животът им се използва за изграждането на нечия чужда фантазия.
Изчаках да заспят. Целунах ги по челата, вдишах аромата на косите им, сякаш за да се уверя, че са реални, че са мои. След това седнах на дивана в тъмния хол, стиснала телефона в ръка. Първият ми импулс беше да се обадя на Пламен и да крещя. Да излея целия си гняв и болка. Но знаех какъв ще бъде резултатът. Той щеше да я защити. Щеше да каже, че преувеличавам, че съм истерична, че просто ревнувам. Щеше да обърне всичко срещу мен, както правеше винаги.
Трябваше да подходя различно. Трябваше да бъда разумна. Любезна.
Написах ѝ съобщение. Препрочитах го десетки пъти, променях всяка дума, за да звучи възможно най-неутрално и спокойно.
„Здравей, Силвия. Видях, че си качила няколко снимки на децата в профила си. Изглеждат много щастливи, сигурна съм, че сте си изкарали чудесно. Бих те помолила обаче да не публикуваш техни снимки онлайн. Аз и Пламен имаме разбирателство да не го правим и бих искала да го уважиш. Просто предпочитам животът им да остане по-личен. Надявам се да ме разбереш.“
Изпратих го и затаих дъх. Мехурчетата, показващи, че пише, се появиха почти веднага. Сърцето ми заби учестено.
Отговорът дойде след няколко минути. Беше по-дълъг, отколкото очаквах.
„Мила Анна, разбирам притесненията ти напълно. Но аз ги обичам като свои деца. Те са моето всичко. Снимките са просто израз на моята любов и гордост. Не мисля, че има нещо лошо в това да покажа на света колко са прекрасни. Всички мои приятели им се радват. Пламен няма нищо против, дори харесва снимките. Не виждам какъв е проблемът. Нека не създаваме драма от нищото.“
Прочетох съобщението отново и отново. „Мила Анна“. „Разбирам притесненията ти“. „Нека не създаваме драма“. Всяка дума беше пасивно-агресивен удар. Тя не просто отказваше. Тя омаловажаваше чувствата ми. Обвиняваше ме, че „създавам драма“. И най-лошото – използваше Пламен като щит. „Пламен няма нищо против“.
Почувствах как контролът ми се изплъзва. Пръстите ми полетяха над клавиатурата.
„Силвия, проблемът не е в любовта ти. Проблемът е, че ти не си тяхна майка. Аз съм. И аз те моля да спреш. Не е редно да използваш децата ми, за да си градиш имидж в социалните мрежи. И ако обичаш, не ми казвай кога създавам драма. Става въпрос за моите деца.“
Този път отговорът беше светкавичен.
„Мисля, че прекаляваш. Това е просто проява на ревност. Може би трябва да се радваш, че децата ти имат още един човек, който се грижи за тях толкова много. Явно не можеш да приемеш, че Пламен е щастлив с мен и че ние сме семейство. Съжалявам, но няма да спра да качвам снимки. Те са част и от моя живот.“
Това беше. Война. Тя беше хвърлила ръкавицата. Беше ме нарекла ревнива, беше поставила под съмнение чувствата ми и беше заявила открито, че няма да уважи волята ми.
Гневът ми премина в нещо по-студено и по-опасно. Решителност. Щом тя отказваше да играе по правилата, аз трябваше да разбера каква е нейната игра. Защо го правеше? Не беше просто гордост. Имаше нещо повече, усещах го. Нещо гнило се криеше зад тази перфектна фасада и избелена усмивка.
Върнах се в профила ѝ. Започнах да разглеждам всичко – снимки, публикации, тагнати хора, коментари. Търсех нещо. Каквото и да е. Пукнатина в перфектния ѝ образ. Разглеждах списъка ѝ с приятели. Повечето бяха непознати, но имаше и няколко общи. Един от тях беше Огнян, съдружникът на Пламен. Забелязах, че той харесва и коментира всяка нейна публикация. Имаше и други хора от обкръжението на Пламен. Тя бързо се беше вписала в неговия свят.
Стигнах до по-стари нейни снимки, отпреди да се запознае с Пламен. Изглеждаше различно. По-естествена, с по-тъмна коса. Животът ѝ изглеждаше по-обикновен. Но имаше празнини. Дълги периоди без никакви публикации. Сякаш части от биографията ѝ липсваха.
Тогава, докато преглеждах една от снимките на децата, забелязах нещо в коментарите. Една жена, с име, което не познавах, беше написала: „Силве, толкова приличат на теб като малка! Сякаш гледам твои детски снимки!“. Силвия беше отговорила само с три сърчица.
Лъжа. Нагла, безсрамна лъжа. Децата ми не приличаха на нея. Мишо беше копие на Пламен, а Мая имаше моите очи. Коя беше тази жена? Защо би написала такова нещо?
Това ме накара да се замисля. Дали това беше единственият ѝ профил? Много хора имаха втори, по-личен профил, само за най-близките си приятели. Може би там се криеше истината. Но как да го намеря? Името ѝ беше сравнително често срещано.
И тогава си спомних нещо. Преди няколко месеца, докато взимах децата, Пламен беше ядосан на телефона. Говореше със Силвия. Чух го да казва: „Просто изтрий проклетия блог, Силвия! Казах ти, че не искам нищо от миналото ти да се появява!“. Тогава не обърнах внимание, бях свикнала с техните малки драми. Но сега тези думи изплуваха в съзнанието ми с кристална яснота.
Блог.
Отворих търсачката. Пробвах комбинации от името ѝ и ключови думи – „блог“, „майчинство“, „живот“. Нищо. Пробвах с моминското ѝ име, което бях чула веднъж. Отново нищо.
Чувствах се на прага на нещо, но не знаех как да направя следващата крачка. Бях изтощена и отчаяна. Затворих социалните мрежи и се загледах в тъмния екран на телефона. И тогава, като светкавица, в съзнанието ми изплува образ. Образът на Силвия, седнала в колата на Пламен, докато той шофираше, а тя пишеше нещо на лаптопа си. Спомних си стикера на лаптопа ѝ – лилава орхидея. Беше ми направило впечатление, защото беше ярък и отличителен.
Отново отворих търсачката. Написах името ѝ и добавих „лилава орхидея“. Натиснах „търси“ без особена надежда.
Първият резултат беше линк към стара, почти неактивна платформа за блогове. Името на блога беше „Пътеки от орхидеи“. Автор: С. Иванова. Сърцето ми спря за момент. Това беше моминското ѝ име.
Кликнах на линка. Дизайнът беше остарял, отпреди десетина години. Последният пост беше отпреди три години. Но не това ме интересуваше. В страничната лента имаше линкове към други социални профили на автора. Един от тях водеше към заключен профил в същата мрежа, където беше и основният ѝ акаунт. Потребителското име беше различно. „Lili_Orchid“. Лили. Галено на Силвия? Или псевдоним?
Сега имах име. Но профилът беше заключен. Нямаше как да вляза. Освен ако…
Спомних си отново онзи ден, когато взимах децата. Силвия беше оставила таблета си на задната седалка. Мая го беше взела и беше започнала да играе на някаква игра. Силвия се беше засмяла и беше казала: „Малка хакерка! Добре, че паролата ми навсякъде е една и съща, иначе досега да съм забравила всичко“. След това беше казала паролата на глас, за да я въведе Мая. „Името на първото ми кученце и годината, в която се родих“.
Тогава това ми се стори просто брътвеж. Но сега… Може ли да е толкова лесно?
Отидох на страницата за вход. Въведох потребителското име „Lili_Orchid“. За полето за парола се замислих. Не знаех името на кученцето ѝ. Но може би го беше споменала някъде? Върнах се в публичния ѝ профил. Прерових стотици снимки и публикации. И там, в един пост отпреди няколко години, видях снимка на малък териер. Текстът гласеше: „Липсваш ми, мое малко Чарли…“.
Чарли.
А годината на раждане? Намерих публикация за рождения ѝ ден, в която Пламен я беше тагнал, пишейки „Честити 33, любов моя!“. Това беше миналата година. Значи е родена преди 34 години.
Върнах се на страницата за вход. С треперещи пръсти написах паролата.
Натиснах „Enter“.
За секунда екранът зареди. Не излезе съобщение за грешна парола. Вместо това, пред очите ми се отвори изцяло нов свят. Свят, който нямаше нищо общо с лъскавата фасада на Силвия.
Замръзнах, когато видях…
Глава 3
Замръзнах, когато видях, че този профил не беше просто личен дневник. Беше олтар. Олтар, изграден от лъжи, болка и нещо много по-тъмно.
Първото, което ме удари, беше профилната снимка. Беше колаж от две лица – нейното и това на малко момиченце на видима възраст около пет-шест години. Момиченце с тъмни къдрици и големи, тъжни очи. Не приличаше на Силвия. Но под снимката пишеше: „Мама и нейната звездичка. Завинаги заедно в сърцето ми.“
Сърцето ми се сви. Дали е загубила дете? Това би обяснило много неща. Болката, нуждата да се привърже към Мишо и Мая, може би дори ирационалното ѝ поведение. Почувствах убождане от съчувствие. Може би бях прекалено сурова с нея.
Но докато прелиствах надолу, съчувствието започна да се изпаря, заменено от нарастващо усещане за студенина и объркване. Целият профил беше посветен на това момиченце. Казваше се Ани. Имаше десетки нейни снимки. Ани в парка. Ани на люлка. Ани с торта за рожден ден. Но всички снимки бяха леко размазани, с ниско качество, сякаш свалени отнякъде или снимани от екран.
Под всяка снимка Силвия, или „Лили“, както се наричаше тук, беше написала дълги, сърцераздирателни текстове. Разказваше за деня, в който Ани се е родила. За първата ѝ думичка. За любимата ѝ приказка. Създаваше цял един живот, пълен с детайли и спомени.
Но нещо не беше наред. Датите на публикациите бяха хаотични. В един пост, публикуван преди две години, тя пишеше за петия рожден ден на Ани. В пост отпреди година, говореше за това как Ани тръгва в първи клас. А в пост отпреди шест месеца, описваше колко ѝ липсва нейното „ангелче, което отлетя твърде рано“.
Историите си противоречаха. В някои Ани беше жива, в други беше починала.
Продължих да ровя, обзета от зловещо любопитство. Намерих албум, озаглавен „Нашето семейство“. Отворих го. Първите няколко снимки бяха на Силвия с мъж, когото не познавах. Изглеждаха щастливи, прегърнати на фона на залез. Следващите снимки бяха на същото момиченце, Ани. Но имаше и снимки, които ме накараха да затая дъх.
Снимка на Мишо. Изрязана от една от публикациите в публичния ѝ профил. Но тук, в този таен албум, лицето на Мишо беше нескопосано монтирано върху тялото на друго момче, застанало до малката Ани. Под снимката пишеше: „Моите две съкровища, Ани и Дани. Най-накрая отново заедно.“
Дани?
Прелистих на следващата снимка. Беше лицето на Мая. Монтирано върху снимка на Ани. Две версии на едно и също момиче. Текстът гласеше: „Моята принцеса Ани. Порасна толкова бързо.“
Побиха ме тръпки. Това не беше скръб. Това беше лудост. Тя не просто си представяше, че моите деца са нейни. Тя ги използваше, за да пренапише миналото си. За да ги вмъкне в някаква своя болна фантазия, в която има момче на име Дани и момиче на име Ани.
Но кои бяха те? Кое беше истинското дете от снимките?
Започнах да разглеждам приятелите в този таен профил. Бяха малко, около тридесет души. Повечето профили изглеждаха фалшиви, без реални снимки или активност. Но няколко изглеждаха истински. Един от тях привлече вниманието ми – жена на средна възраст, на име Магдалена. В профилната ѝ снимка беше прегърнала същото онова момиченце с тъмните къдрици – Ани.
Влязох в профила на Магдалена. Беше публичен. И беше пълен със снимки на Ани. Но тук историята беше различна. Беше последователна. Снимки от всеки рожден ден. От първия учебен ден. От семейни почивки. Всички с една и съща жена – Магдалена. И един и същ мъж. Никой от тях не беше Силвия.
Намерих публикация отпреди четири години. Беше некролог. На него беше снимката на малката Ани. „Нашето слънчице Ани ни напусна внезапно, оставяйки огромна празнота в сърцата ни. Винаги ще те обичаме.“
Детето беше истинско. Но не беше нейно. Беше починало.
Силвия беше откраднала самоличността на мъртво дете. Беше взела снимките му и ги беше използвала, за да си създаде фалшиво минало. А сега… сега тя правеше същото и с моите деца. Тя ги превръщаше в персонажи от своята зловеща пиеса. Използваше ги, за да запълни празнотата, оставена от дете, което никога не е било нейно.
Почувствах гадене. Това надхвърляше всичко, което можех да си представя. Тази жена не беше просто заблудена или търсеща внимание. Тя беше дълбоко обезпокоена. И беше близо до децата ми. Всеки ден. Имаше достъп до тях, до живота им, до душите им.
Какво още криеше?
Върнах се в тайния ѝ профил и продължих да търся. Намерих група, в която членуваше – „Майки на ангели“. Група за подкрепа на жени, загубили децата си. Тя беше активен член. Публикуваше „спомени“ за Ани, споделяше болката си, получаваше съчувствие и подкрепа от други жени, които преминаваха през истинска трагедия. Тя се хранеше от тяхната скръб.
Но имаше и друга група. По-малка, частна. Името ѝ беше странно – „Проект Феникс“. Успях да видя само описанието: „За тези, които са готови да се преродят от пепелта на миналото и да изградят ново бъдеще. Само с покани.“
Какъв беше този „Проект Феникс“? И каква пепел се опитваше да остави зад гърба си Силвия?
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение. От нея. От публичния ѝ профил.
„Надявам се, че си помислила върху думите ми, Анна. Наистина не искам да има напрежение между нас. Всичко, което правя, е от любов към децата. Те са щастливи с мен. Нека не разваляме това.“
Прочетох думите ѝ и ледена пот изби по челото ми. Любов. Тя наричаше тази своя мания „любов“. Тя беше убедена в собствената си правота. Не виждаше нищо нередно в действията си. Това я правеше още по-опасна.
Трябваше да действам. Трябваше да покажа на Пламен какво съм открила. Той трябваше да види. Трябваше да я изхвърли от живота на децата ми. Веднага.
Започнах да правя скрийншоти. На всичко. На фалшивия профил. На снимките на Ани. На фотомонтажите с Мишо и Мая. На разговорите в групите за подкрепа. На името на мистериозната група „Проект Феникс“. Събирах доказателства, пръстите ми летяха по екрана, а сърцето ми биеше с бясна скорост.
Знаех, че тази нощ няма да свърши добре. Това беше само началото на битка, която не бях искала, но която трябваше да водя. Заради децата си. Трябваше да ги защитя от жената, която се усмихваше толкова мило, докато крадеше самоличността им парче по парче.
Глава 4
На следващата сутрин се събудих преди алармата, с усещането, че не съм спала изобщо. Образите от тайния профил на Силвия се въртяха в главата ми като зловещ калейдоскоп. Лицето на малката Ани, нескопосаните фотомонтажи, думите, пропити с фалшива скръб. Чувствах се мръсна, сякаш бях надникнала в нечия душа и бях видяла само гнилоч.
Децата трябваше да отидат при Пламен този следобед. Обикновено това беше момент на облекчение за мен – няколко часа за себе си, за да свърша нещо изостанало или просто да подишам. Но днес мисълта да ги пусна ме изпълваше с паника. Мисълта, че ще бъдат с нея, ме ужасяваше.
Обадих се на Пламен. Гласът ми трепереше, докато го молех да дойде по-рано, за да говорим.
„Какво има, Анна? Случило ли се е нещо с децата?“ – в гласа му прозвуча онази привична деловитост, която винаги ме караше да се чувствам като досадна пречка в графика му.
„Добре са. Просто… трябва да говорим. Важно е. За тях.“
Той въздъхна. „Идвам след час. Имам среща след това.“
Този час беше най-дългият в живота ми. Ходех напред-назад из апартамента, репетирайки какво ще кажа. Подреждах скрийншотите в папка на телефона си, опитвайки се да ги организирам в логична последователност, която да не оставя никакво съмнение.
Когато звънецът на вратата иззвъня, сърцето ми подскочи. Пламен влезе, както винаги – облечен в скъп костюм, ухаещ на скъп парфюм, с изражение на човек, на когото му губят времето.
„Какво е толкова спешно?“ – попита той, без дори да седне.
„Сядай, Пламен. Моля те.“
Той седна неохотно на ръба на дивана, поглеждайки часовника си. Поех си дълбоко дъх и започнах. Разказах му всичко. За снимките, за молбата ми, за нейния отказ. Той ме слушаше с леко раздразнение, готов да ме прекъсне и да каже, че преувеличавам.
„Анна, говорили сме за това. Силвия просто ги обича…“
„Не, не си говорил с мен за това. Не и за това.“ – прекъснах го аз и му подадох телефона си. „Погледни.“
Той взе телефона с недоверие. Показах му първия скрийншот – този на тайния профил. После снимката на Ани. После фотомонтажите с нашите деца. Разказвах му тихо и отчетливо, докато той прелистваше. Разказах му за откраднатата самоличност на починалото дете, за лъжите в групите за подкрепа.
Видях как изражението му се променя. Раздразнението беше заменено от объркване, а след това – от неверие. Той вдигна поглед от телефона и ме погледна.
„Това… това не може да е истина. Сигурно има някакво обяснение. Може би някой се шегува с нея, може би са ѝ хакнали профила…“
„Пламен, паролата беше името на кучето ѝ и годината ѝ на раждане. Нима мислиш, че е съвпадение? Погледни публикациите, датите. Всичко води към нея.“
Той отново се взря в екрана, сякаш се надяваше снимките да се променят, да се превърнат в нещо друго, нещо по-малко чудовищно. Виждах как умът му работи, как се опитва да намери рационално обяснение, което да запази представата му за перфектния нов живот, който си беше изградил.
„Тя… тя загуби дете преди години.“ – каза той тихо, почти на себе си. „Разказа ми. Беше много тежко за нея. Може би просто… не може да го преодолее.“
„Загубила е дете? Разказала ти е за Ани?“ – попитах аз, а в главата ми светна червена лампа.
„Не, не се казваше Ани. Беше момченце. Даниел. Починал е малко след раждането. Каза, че не обича да говори за това.“
Даниел. Дани. Името от фотомонтажа с Мишо. Значи е имало и зрънце истина в цялата тази паяжина от лъжи. Но тя го беше изкривила, смесила го беше с чужда трагедия, за да създаде нещо ново и ужасяващо.
„Пламен, разбираш ли какво означава това?“ – гласът ми се повиши. „Тази жена е нестабилна. Тя лъже теб, лъже всички. Тя проектира собствените си травми върху нашите деца! Не можеш да я оставяш близо до тях!“
Той скочи на крака. „И какво предлагаш, Анна? Да я изхвърля на улицата заради няколко снимки в някакъв забравен профил? Тя е добра с децата, те я обожават! Ти просто използваш това, за да се опиташ да ни разделиш!“
Обвинението ме удари като шамар. След всичко, което му показах, той пак се връщаше към старото. Аз бях виновната. Ревнивата бивша съпруга.
„Това не е заради теб и нея, по дяволите! Това е заради Мишо и Мая! Тяхната безопасност е на първо място! Тази жена има нужда от помощ, не от достъп до уязвими детски души!“
„Ти имаш нужда от помощ!“ – изкрещя той. „Не можеш да понесеш, че съм щастлив! Винаги си била такава, винаги се опитваш да контролираш всичко!“
Спорът ескалира в грозна, позната караница. Обвинения от миналото се смесиха с ужаса на настоящето. Той отказа да повярва. Или по-скоро, избра да не повярва. Защото да повярва, означаваше да признае, че е сгрешил. Че е допуснал в живота си и в живота на децата си човек, който е потенциално опасен. А егото на Пламен никога не би позволило такова признание.
Той си тръгна бесен, тръшвайки вратата след себе си. „Ще взема децата в пет, както сме се разбрали. И те съветвам да престанеш с тези глупости, Анна. Защото ще направя живота ти ад.“
Останах сама в тишината на апартамента, трепереща от гняв и безсилие. Бях му показала истината, черно на бяло, а той беше избрал да си затвори очите. Чувствах се сама срещу целия свят.
Знаех, че не мога да се откажа. Ако той нямаше да защити децата, аз трябваше да го направя. Но как? Той имаше парите, влиянието, по-добрите адвокати. В една съдебна битка за попечителство, той щеше да ме представи като истерична и отмъстителна. А Силвия, с нейната маска на мила и грижовна жена, щеше да бъде перфектната му свидетелка.
Трябваше ми съюзник. Някой, който да ми повярва.
Обадих се на Десислава, най-добрата ми приятелка още от гимназията. Тя беше адвокат по търговско право, но умът ѝ беше остър като бръснач и знаех, че ще погледне на ситуацията трезво.
„Деси, може ли да се видим? Спешно е.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до кантората ѝ. С разтреперан глас ѝ разказах всичко. Показах ѝ скрийншотите. За разлика от Пламен, тя не изрази съмнение. Слушаше внимателно, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно.
„Това е ужасно, Ани.“ – каза тя, когато свърших. „Това не е просто странно поведение, това граничи с психично разстройство. Имаш пълното право да се притесняваш.“
„Но Пламен не ми вярва. Мисли, че си измислям.“
„Пламен е заслепен. И е страхливец. Винаги е бил.“ – Деси отпи от кафето си. „Слушай ме сега. Не можеш да го атакуваш фронтално. Той ще се окопае и ще стане още по-зле. Трябва ни стратегия. Първо, спри всякаква комуникация със Силвия. Блокирай я. Второ, документирай абсолютно всичко. Всяко нейно действие, всяка нова снимка, всеки разговор с Пламен по темата. Записвай дати, часове, точни думи.“
„И после какво? Да чакам да се случи нещо лошо ли?“
„Не. Ще започнем да копаем. Трябва да разберем коя е тази жена в действителност. Откъде идва, с какво се е занимавала. Тази история с „Проект Феникс“ звучи зловещо. Трябва да разберем какво е това. Ако намерим нещо съществено, нещо, което да уплаши Пламен достатъчно, за да го накара да действа, тогава ще имаме шанс.“
Думите на Деси ми дадоха искрица надежда. Не бях сама. Имах план.
„Как ще разберем всичко това?“ – попитах аз.
Деси се усмихна леко. „Живеем в дигитален свят, мила. Всеки оставя следи. А аз познавам хора, които са много добри в това да следват дигитални трохички. Ще струва пари, но ще го намерим.“
В този момент реших, че ще направя всичко необходимо. Щях да похарча и последната си стотинка, щях да не спя нощи наред, но щях да разкрия истината за Силвия. Заради Мишо и Мая. Битката тепърва започваше.
Глава 5
Следващите няколко седмици се превърнаха в мъчително проучване на двойствения живот, който водех. През деня бях функционираща майка и служител – готвех, чистех, помагах с домашните, изготвях финансови отчети. Но щом децата заспиваха, се превръщах в сянка, в детектив, изгубен в лабиринта на интернет.
С Деси наехме частен детектив – млад мъж на име Симеон, който беше специализирал в киберсигурност и онлайн разследвания. Беше скъпо, парите се топяха от спестяванията ми с плашеща скорост, но усещах, че нямам друг избор. Дадох му всичката информация, която имах – двете имена на Силвия, публичния и тайния ѝ профил, името на блога, мистериозната група „Проект Феникс“.
Междувременно отношенията ми с Пламен достигнаха ново дъно. Разговорите ни бяха сведени до минимум, свързани единствено с логистиката около децата. Всеки път, когато ги взимаше или ги връщаше, Силвия беше с него. Усмихваше ми се с онази своя захаросана усмивка, а в очите ѝ четях триумф. Тя знаеше, че е спечелила този рунд. Знаеше, че Пламен е на нейна страна. Беше спряла да качва снимки на децата в публичния си профил, но аз знаех, че това е само тактически ход, за да изглежда разумна в очите на Пламен. Чудех се какво ли се случва в тайния ѝ свят.
В опит да намеря някакъв баланс, някакво островче на нормалност в цялата тази лудост, се съгласих да изляза на вечеря със Стоян. Той беше брат на моя колежка, университетски преподавател по история, с когото ни бяха запознали преди няколко месеца. Беше мил, интелигентен и излъчваше спокойствие, което ми действаше като балсам. До този момент бях отхвърляла няколко негови покани, твърде погълната от собствената си драма. Но сега имах отчаяна нужда от глътка свеж въздух.
Вечерята беше приятна. Говорихме за книги, за пътешествия, за работата му. Той беше запален по историята на малките, забравени общности и разказваше с такъв плам, че за момент успях да забравя за собствените си проблеми. Но когато ме попита за моя живот, за децата, усетих как стената около мен отново се издига. Как можех да обясня през какво преминавам? Щеше да ме помисли за луда.
„Трудно е след развода.“ – казах уклончиво аз. „Но децата са най-важни.“
Той кимна с разбиране. „Не мога да си представя. Но се справяш чудесно. Личи си, че си силна жена, Анна.“
Думите му ме трогнаха. Никой не ми беше казвал такова нещо от много време. Пламен винаги изтъкваше слабостите ми, а аз самата се чувствах всичко друго, но не и силна.
Когато ме изпрати до вкъщи, на прага на вратата, той ме хвана леко за ръката. „Надявам се да се видим отново. Когато си готова.“
Влязох в апартамента с усмивка за пръв път от седмици. Може би имаше светлина в тунела. Може би можех да имам нормален живот.
Тази мисъл се изпари в момента, в който видях имейла от Симеон. Темата беше „Предварителен доклад: Силвия Иванова“.
С треперещи ръце отворих файла. Това, което прочетох, ме накара да седна.
Симеон беше успял да проследи дигиталния отпечатък на Силвия години назад. Истинската ѝ история беше много по-различна от това, което представяше. Беше израснала в малък град, в бедно семейство. Не беше завършила висше образование, въпреки че пред Пламен се хвалеше с диплома по икономика. Била е омъжена за кратко за местен автомонтьор, но бракът се е разпаднал бързо.
Тогава Симеон беше открил първата червена лампа. След развода Силвия се мести в друг град и започва работа като асистент в малка фирма. Там се забърква в схема за дребни финансови измами, заедно с управителя. Когато нещата излизат наяве, управителят поема цялата вина, а тя се измъква на косъм от обвинения, твърдейки, че е била подведена. Няма официално досие, но има полицейски доклад, в който името ѝ се споменава.
След този инцидент тя изчезва от радара за около година. Няма данни за работа, за адресна регистрация. Тогава се появява в нов град, с нова самоличност – вече не е Силвия Иванова, а Лилия Петрова. Започва работа като детегледачка.
И тук историята ставаше наистина зловеща. Семейството, за което е работила, е имало момиченце. Момиченце с тъмни къдрици. Ани. Симеон беше прикачил линк към новинарска статия от местен вестник. „Трагедия в квартала: 5-годишно момиченце се удави в басейна на семейната къща“. В статията се казваше, че по време на инцидента детето е било под надзора на детегледачката, Лилия Петрова. Разследването е приключило със заключение „нещастен случай поради недоглеждане“. Отново, никакви официални обвинения. Но семейството я уволнява веднага и напуска града. Това е семейството на Магдалена, жената от чийто профил Силвия е крадяла снимките.
След този случай „Лилия Петрова“ отново изчезва, за да се появи след известно време като „Силвия“, жената, която Пламен познава. Жената, която живее с децата ми.
„Проект Феникс“ се оказа онлайн форум, управляван от психолог със съмнителна репутация. Форумът е бил предназначен за хора, които искат да „започнат на чисто“, да избягат от миналото си и да си изградят нова самоличност. Предлагали са се съвети как да се заличат стари дигитални следи, как да се създаде нова биография, дори как да се промени външния вид. Симеон предполагаше, че именно там Силвия е получила „инструкции“ как да се прероди от пепелта на миналото си.
Седях в тъмния хол, взирайки се в екрана на лаптопа. Всичко се навързваше. Лъжите, манипулациите, откраднатата скръб. Тази жена не беше просто нестабилна. Тя беше хищник. Сменяше самоличности, оставяше след себе си разруха и продължаваше напред. И сега нейният проект бяха моите деца.
Тя не просто е гледала как едно дете умира. Тя е била отговорна за него. И вместо да понесе последствията, тя е избягала, откраднала е самоличността на жертвата си и я е превърнала в свой щит. Използвала е трагедията, за да печели съчувствие и да манипулира хората около себе си.
В този момент разбрах, че залогът е много по-голям, отколкото си представях. Това не беше семейна драма. Това беше битка за оцеляването на децата ми, за тяхното психическо и физическо здраве.
Вдигнах телефона и написах съобщение на Пламен. „Утре сутрин. В 9. В офиса на моя адвокат. Ела сам.“
Този път нямах намерение да го моля. Щях да го принудя да види истината.
Глава 6
Офисът на Деси се намираше на последния етаж на модерна стъклена сграда в центъра на града. Гледката беше впечатляваща, но аз не я забелязвах. Седях на кожения стол срещу огромното бюро от махагон и усещах как дланите ми се потят. Деси беше до мен, спокойна и съсредоточена. На масата пред нас лежеше разпечатан доклада на Симеон, подреден в папка.
Пламен пристигна точно в девет. Беше облечен в безупречен сив костюм, но видях напрежението в начина, по който стискаше челюстта си. Очевидно заповедният тон на съобщението ми го беше подразнил.
„Какво е това, Анна? Нова тактика ли? Заплахи с адвокати?“ – каза той, без дори да поздрави Деси.
„Седни, Пламен.“ – Гласът на Деси беше леден и авторитетен, съвсем различен от топлия тон, който използваше с мен. „Това не е заплаха. Това е последен опит за разумен разговор, преди да предприемем действия, които няма да ти харесат.“
Пламен седна, кръстоса ръце пред гърдите си и ни изгледа предизвикателно.
„Направихме малко проучване за твоята приятелка, Силвия.“ – продължи Деси и плъзна папката по масата към него. „Препоръчвам ти да го прочетеш внимателно.“
Той погледна папката с презрение, но все пак я отвори. Започна да чете, отначало бързо и небрежно, но постепенно скоростта му намаля. Видях как веждите му се сключват. Пръстите му спряха върху полицейския доклад за финансовите измами. После се задържаха още по-дълго върху новинарската статия за удавеното дете.
Когато стигна до частта за „Проект Феникс“, той вдигна глава. Лицето му беше пребледняло. В очите му вече нямаше гняв, а нещо ново. Шок. И може би, съвсем малко, страх.
„Това са глупости.“ – каза той, но гласът му беше слаб, неуверен. „Това са долни инсинуации. Всеки може да напише каквото си иска в интернет.“
„Това не е просто интернет, Пламен.“ – намесих се аз, гласът ми беше спокоен, но твърд. „Това са официални документи. Новинарски архиви. Неща, които не могат да бъдат изфабрикувани. Жената, с която живееш, е изградила целия си живот върху лъжи. Тя е била отговорна за смъртта на дете. И сега се преструва на майка на нашите деца. Отвори си очите!“
Той затвори папката с рязко движение. „Дори и да е имало инцидент в миналото ѝ… хората заслужават втори шанс. Тя е различен човек сега. Обича ме. Обича децата.“
„Тя те манипулира, Пламен!“ – Деси повиши тон. „Тя е патологичен лъжец и вероятно страда от сериозни психични проблеми. Да я държиш близо до децата си е безотговорно и опасно. Помисли какво може да се случи, ако изпадне в криза? Ако реши, че Мишо и Мая наистина са нейните Дани и Ани? Докъде може да стигне?“
Думите на Деси увиснаха във въздуха. Видях как в съзнанието на Пламен се борят две реалности – тази, в която той е щастливо влюбен мъж с перфектна нова партньорка, и тази, в която е допуснал чудовище в дома си.
„Искам пълно попечителство над децата.“ – казах аз тихо. „Докато Силвия е в живота ти, не можеш да се доближаваш до тях без мое присъствие. Ще подам молба в съда и ще използвам всичко това.“ – посочих папката. „Ще извикам като свидетели семейството на онова момиченце. Ще поискам пълна психологическа експертиза и на нея, и на теб. И ще спечеля, Пламен. Защото съдът, за разлика от теб, ще види заплахата.“
Това беше моят блъф. Знаех, че една такава битка ще е дълга, мръсна и травмираща за децата. Но трябваше да го накарам да повярва, че съм готова да стигна докрай.
Той мълчеше дълго време. Гледаше през прозореца към града, но знаех, че не вижда нищо. Виждах как раменете му леко се отпускат, как бронята му започва да се пропуква.
„Какво искаш от мен, Анна?“ – попита той накрая, гласът му беше дрезгав.
„Искам тя да изчезне. От твоя живот. От живота на децата. Веднага.“
„Не мога просто да я изгоня. Живеем заедно. Имам… имаме общи неща.“
„Какви общи неща?“ – попита Деси. „Общи банкови сметки? Общи инвестиции?“
Пламен се поколеба. „Нещо такова. Тя… тя ми помогна с един проект. Свърза ме с инвеститори.“
В главата ми светна нова червена лампа. „Кои инвеститори?“
„Една компания… не я познаваш.“
„Кажи ми името, Пламен.“ – настоях аз.
„Защо?“
„Защото нищо около тази жена не е такова, каквото изглежда. Кажи ми името!“
Той въздъхна. „Казва се „Арх Инвест“. Управлява се от един човек, Асен.“
Деси и аз се спогледахме. Името не ни говореше нищо, но инстинктът ми крещеше, че тук се крие още нещо.
„Добре.“ – каза Деси, поемайки отново контрола. „Ето какво ще направиш, Пламен. Ще се прибереш вкъщи и ще ѝ кажеш, че всичко е приключило. Ще ѝ дадеш 24 часа да си събере нещата и да се маха. Без скандали, без обяснения. Просто край. Ако откаже, ще се обадиш на мен и ние ще се погрижим. Междувременно, ние ще проверим тази фирма „Арх Инвест“ и господин Асен. Ако и там излезе нещо гнило, а аз съм почти сигурна, че ще излезе, положението ти ще стане много по-лошо.“
Пламен изглеждаше като ударен от гръм. Цялата му увереност се беше изпарила. Той беше бизнесмен, човек, който разбираше от рискове и последствия. И най-накрая осъзнаваше, че Силвия е най-големият риск, който някога е поемал.
Той кимна бавно. „Добре. Ще го направя.“
Стана и тръгна към вратата, без да каже и дума повече. Когато вратата се затвори след него, аз се отпуснах на стола и издишах въздуха, който бях задържала.
„Мислиш ли, че ще го направи?“ – попитах Деси.
„Да.“ – отговори тя. „Защото за пръв път в живота си Пламен е истински уплашен. Той не се страхува за децата, не и истински. Той се страхува за себе си. За репутацията си, за бизнеса си. Страхува се да не бъде видян като глупака, който е бил измамен от една жена. И този страх ще го накара да действа.“
Думите ѝ бяха горчиви, но верни. Въпреки това, не ме интересуваше какви са мотивите му. Важен беше само резултатът. Силвия трябваше да си отиде.
В този момент нямах представа, че като дърпаме нишката „Асен“, ще разплетем кълбо от интриги, предателства и корпоративни игри, което щеше да заплаши не само спокойствието ни, но и всичко, което Пламен беше градил през годините. Бяхме отворили кутията на Пандора.
Глава 7
Напрежението през следващите двадесет и четири часа беше почти физически осезаемо. Не смеех да пиша или да се обаждам на Пламен. Всяко иззвъняване на телефона ме караше да подскачам. Очаквах или обаждане от него, че всичко е приключило, или гневна тирада от Силвия.
Нищо от това не се случи. Цареше пълна тишина.
Децата бяха при мен и аз се опитвах да поддържам някакво подобие на нормалност. Отидохме в парка, ядохме сладолед, гледахме анимационно филмче. Но мислите ми бяха другаде. Представях си сцената, която се разиграва в луксозната къща на Пламен. Конфронтацията. Нейните сълзи. Нейните манипулации. Дали той щеше да се поддаде?
Късно вечерта, когато вече бях загубила всякаква надежда, получих съобщение от него. Само две думи: „Свършено е.“
Почувствах огромна вълна от облекчение, която ме остави без дъх. Успяхме. Тя си беше отишла. Децата ми бяха в безопасност.
На следващия ден Пламен дойде да ги види. Беше изтощен. Под очите му имаше тъмни кръгове. Не го попитах за подробности. Просто му благодарих.
„Направих го заради тях, Анна.“ – каза той, гледайки как Мишо и Мая строят кула от конструктор на килима. „Бше права. Имаше нещо… нередно в нея. Когато я конфронтирах, тя не отрече. Просто стана студена. Ледена. Сякаш виждах съвсем друг човек.“
За пръв път от години видях в очите му нещо, което приличаше на искрено разкаяние. Може би, все пак, не всичко в него беше изгубено.
Последваха няколко седмици на крехък мир. С Пламен започнахме да общуваме по-спокойно. Той прекарваше повече време с децата, сякаш се опитваше да компенсира за изгубеното време и лошата си преценка. Аз от своя страна се опитвах да се върна към собствения си живот.
Продължих да се виждам със Стоян. Той беше търпелив и разбиращ. Усещаше, че съм преминала през нещо тежко, но не ме притискаше да говоря. Присъствието му беше тихо и успокояващо. С него се чувствах… нормална. Говорехме за неща извън света на разводи, попечителство и скрити животи. Ходехме на кино, разхождахме се в планината. Бавно, много бавно, започнах да си позволявам да се отпусна.
Междувременно Деси и нейните контакти продължаваха да ровят около фирмата „Арх Инвест“ и мистериозния Асен. Информацията, която излизаше, беше обезпокоителна. Асен беше известен в бизнес средите като „лешояд“. Специализираше се в това да намира компании в затруднено положение, да ги изкупува на безценица чрез сложни схеми и след това да ги разпродава на парче. Имаше репутацията на безскрупулен играч, който не се спираше пред нищо.
Оказа се, че той отдавна е имал апетити към фирмата на Пламен. Двамата са били конкуренти в няколко големи обществени поръчки, които Пламен е спечелил. Асен не е бил човек, който приема лесно загубата.
„Схемата е ясна.“ – обясни ми Деси една вечер по телефона. „Силвия е била неговият троянски кон. Той я е внедрил в живота на Пламен, за да го дестабилизира. Тя е трябвало да спечели доверието му, да научи слабите му места, може би дори да го въвлече в рискови инвестиции, които да го провалят. Проектът, за който ти е споменал Пламен, вероятно е бил капан.“
Побиха ме тръпки. Значи всичко е било планирано. Срещата им, „любовта“ ѝ, всичко. Тя не е била просто психически нестабилна жена. Била е инструмент в ръцете на много по-опасен човек.
„Трябва да кажем на Пламен.“ – казах аз.
„Вече го направих. Говорих с адвоката му. Отначало не повярва, но когато му представихме доказателствата за връзките между Силвия и фирми, свързани с Асен, нямаше как да отрече. Сега преглеждат всички договори, които е подписал покрай нея. Очаква се буря, Ани.“
Бурята се разрази по-скоро, отколкото очаквахме.
Една сутрин Пламен ми се обади, гласът му беше панически. „Запорирали са сметките на фирмата. Всичките. Не мога да платя на работниците, не мога да платя на доставчиците. Всичко е блокирано.“
Оказа се, че Асен, чрез подставени фирми, е изкупил голяма част от дълговете на Пламен към доставчици и банки. Използвайки клауза в един от новите договори, които Силвия го е убедила да подпише, той е задействал процедура по предсрочна изискуемост на всички задължения. Това беше юридически ход, целящ да срине компанията на Пламен за дни.
Започна съдебна битка. Грозна, скъпа и изтощителна. Пламен беше на ръба на фалита. Строителната му империя, която беше градил с години, се разпадаше пред очите му. Той беше разсеян, нервен, отчаян. Децата усещаха напрежението и това се отразяваше на тях. Мишо отново започна да се напикава нощем, а Мая стана тиха и затворена.
Една вечер Пламен дойде в апартамента ми. Не беше напереният бизнесмен, когото познавах. Беше сломен мъж.
„Ще загубя всичко, Анна.“ – каза той, забил поглед в пода. „Всичко. Къщата, колите, фирмата. Асен ме хвана в капан. Бях толкова сляп.“
Седнах до него на дивана. В този момент не изпитвах злорадство. Изпитвах съжаление. Заради децата. Тяхното бъдеще и сигурност бяха пряко свързани с неговия успех.
„Има ли нещо, което може да се направи?“ – попитах.
Той поклати глава. „Адвокатите казват, че шансовете са минимални. Договорът е железен. Силвия ме е изиграла перфектно. Тя е знаела точно кога и какво да ми поднесе. Докато аз съм я гледал в очите, тя е планирала унищожението ми.“
Тогава се сетих за нещо. За един разговор, който бях чула случайно. Беше преди около година, докато още бяхме женени. Пламен говореше по телефона с Огнян, неговия съдружник. Бяха спечелили голям проект, но явно не по съвсем чист начин. Чух думи като „комисионна“, „човек в министерството“, „дискретност“. Тогава не обърнах внимание, бях свикнала с неговите сиви схеми. Но сега…
„Пламен,“ – казах бавно, „помниш ли онзи проект за хотела в планината? Преди две години?“
Той ме погледна объркано. „Да, какво за него?“
„Как точно го спечелихте? Имаше ли… нещо нередно?“
Лицето му пребледня. „Защо питаш?“
„Защото ако Асен играе мръсно, може би и ние трябва да го направим. Ти имаш ли нещо, с което да го държиш? Нещо, което той не би искал да излиза наяве? Може би нещо, свързано с Огнян?“
В съзнанието ми изплува споменът как Огнян коментираше всяка снимка на Силвия. Дали и той не беше част от схемата? Дали не е предал собствения си партньор?
Пламен мълчеше, но видях как в очите му се появява искра. Искра на гняв, но и на идея. Той знаеше нещо. Нещо, което можеше да обърне играта.
„Огнян…“ – прошепна той. „Разбира се. Огнян.“
Битката за фирмата му тъкмо се превръщаше в тотална война, в която всички задръжки щяха да паднат.
Глава 8
Идеята, която се беше зародила в главата на Пламен, беше рискована и потенциално незаконна, но в състоянието, в което се намираше, той беше готов на всичко. Огнян. Неговият съдружник, неговият приятел от детинство, човекът, с когото бяха започнали от нулата. Пламен винаги му беше имал пълно доверие, доверявал му беше най-съкровените си тайни – както лични, така и професионални.
„Огнян знае къде са заровени всичките ми трупове, Анна.“ – призна ми Пламен няколко дни по-късно, докато седяхме в апартамента ми, а децата спяха в другата стая. „Но и аз знам неговите. И неговият е много по-голям.“
Оказа се, че преди няколко години Огнян е имал сериозни финансови проблеми, свързани с хазарт. За да се измъкне, е отклонил значителна сума от общата им фирма, като е фалшифицирал документи. Пламен го е разкрил, но вместо да го издаде, му е помогнал да покрие липсите. Принудил го е да подпише частно споразумение – вид самопризнание, което Пламен пазеше в сейф. Това е бил неговият коз, неговата застраховка срещу бъдещи предателства. Застраховка, която никога не си е мислил, че ще трябва да използва.
„Ако Огнян е в комбина с Асен,“ – разсъждаваше на глас Пламен, – „значи той му е дал всичката вътрешна информация, необходима, за да ме сринат. Той е знаел за дълговете, за клаузите в договорите, за всичко. Той е предателят.“
Хипотезата звучеше напълно логично. Силвия е била външният фактор, примамката, а Огнян – вътрешният човек, къртицата. Двамата са работили в синхрон, за да оплетат мрежата около Пламен.
„Трябва да го докажеш.“ – казах аз. „Трябва ти доказателство, че той работи с Асен.“
„Имам нужда от повече от това. Имам нужда от нещо, което да унищожи и двамата.“
Планът на Пламен беше дързък. Той щеше да използва самопризнанието на Огнян не за да го изнудва, а за да го притисне да съдейства. Щеше да го накара да запише разговор с Асен, в който двамата обсъждат схемата за съсипването на фирмата. Такъв запис щеше да бъде бомба в съда. Щеше да докаже злонамерени действия и заговор, което би анулирало всички искове на Асен.
За целта обаче Огнян трябваше да се съгласи. А това нямаше да е лесно.
В същото време, аз водех своите собствени битки. Бях се свързала с Магдалена, майката на малката Ани. Беше един от най-трудните разговори в живота ми. Отначало тя беше подозрителна и враждебна, когато чу името на Силвия, или Лилия, както я познаваше тя. Но когато ѝ обясних, че тази жена сега е близо до моите деца, че използва самоличността на дъщеря ѝ, за да гради фалшив живот, нещо в нея се пречупи.
Тя се разплака. Разказа ми за болката, за чувството за вина, за това как никога не си е простила, че е оставила дъщеря си с тази жена. Разказа ми как след инцидента Силвия не е показала и грам разкаяние, а само студено безразличие.
„Тя е празна отвътре, госпожо.“ – каза ми Магдалена с треперещ глас. „В нея няма нищо човешко. Тя е като хамелеон, приема цвета на този, който е срещу нея.“
Тя се съгласи да свидетелства, ако се стигне до дело. Съгласи се да разкаже всичко. Беше готова да изрови старата болка, само и само да предпази други деца от същата съдба.
На фронта със Стоян нещата също се развиваха. Бях решила да бъда честна с него. Една вечер му разказах всичко. Цялата мръсна, объркана история. Очаквах да се уплаши, да се отдръпне. Кой нормален човек би искал да се забърква в такава каша?
Но той не го направи. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той просто взе ръката ми в своята.
„Съжалявам, че трябва да преминаваш през това, Анна. Но не си сама. Аз съм тук.“
Това беше всичко, което трябваше да чуя. В негово лице открих не просто любов, а опора. Скала в бушуващото море, което беше моят живот.
Междувременно, в живота ми се появи още един източник на стрес, който обаче нямаше нищо общо със Силвия или Пламен. По-малкият ми брат, Ивайло, който учеше право в друг град, ми се обади една вечер, напълно отчаян. Беше изтеглил студентски кредит, за да плаща таксите си, и малък ипотечен кредит за едностаен апартамент, за да не живее по общежития. Сега обаче се беше оказал в затруднение. Лихвите се бяха повишили, а работата на непълен работен ден, която имаше, не му стигаше, за да покрива вноските. Банката го заплашваше със съд и отнемане на жилището.
Чувствах се виновна. Бях толangа погълната от собствените си проблеми, че не бях обърнала достатъчно внимание на неговите. Обещах му да му помогна, въпреки че и моите собствени финанси бяха опънати до краен предел заради разходите по разследването. Това беше още един товар върху плещите ми, още една причина да се боря.
Кулминацията настъпи една сряда вечер. Пламен ми се обади. „Тази вечер е. Ще се срещна с Огнян. Ще нося записващо устройство. Стискай палци.“
Часовете се нижеха бавно. Не можех да си намеря място. Опитвах се да чета книга, да гледам филм, но мислите ми бяха с него. Дали щеше да успее? Какво щеше да се случи, ако Огнян откажеше или се усетеше, че го записват?
Към полунощ телефонът иззвъня. Беше Пламен.
„Не се получи.“ – гласът му беше празен. „Той знаеше. Чакаше ме. Каза, че Асен го е предупредил, че мога да опитам нещо такова. Каза, че е избрал своята страна. И тя не е моята. Каза ми, че съм свършен.“
Светът ми се срина. Това беше последният ни ход. И той се беше провалил. Асен и Огнян бяха спечелили.
„Има и още нещо, Анна.“ – продължи Пламен, а в гласа му се появи нотка на страх, която не бях чувала досега. „Огнян ми предаде съобщение от Асен. Каза… каза, че ако не се откажа от фирмата доброволно до утре на обяд, ще се погрижи да загубя и нещо много по-ценно. Каза да поздравя Мишо и Мая.“
Заплаха. Директна, недвусмислена заплаха срещу децата ми.
Това вече не беше бизнес. Това беше война без правила. И те тъкмо бяха пресекли последната червена линия.
Глава 9
Ледената хватка на страха около сърцето ми беше по-силна от всичко, което бях изпитвала досега. Заплахата срещу децата ми промени всичко. До този момент се борех срещу призраци от миналото, срещу лъжи и финансови машинации. Сега се изправях срещу реална, физическа опасност. Асен не блъфираше, усещах го. Човек, който е способен да използва жена като Силвия за свой инструмент, беше способен на всичко.
„Обади се в полицията, Пламен! Веднага!“ – извиках в телефона.
„И какво да им кажа, Анна? Че съдружникът ми ми е предал устна заплаха? Нямам доказателства. Ще го отрекат. Ще кажат, че си измислям, за да спечеля предимство в съдебния спор. Ще изглеждам като отчаян човек, който прибягва до мръсни номера.“
Беше прав. В света на големите пари и корпоративните битки, думата на един човек срещу друг не означаваше нищо без доказателства. Бяхме в капан.
Не спах цяла нощ. Седях до леглата на децата, гледах ги как дишат спокойно и се молех. За пръв път в живота си изпитах истински, първичен ужас. На сутринта взех решение. Обадих се в училището на Мишо и в детската градина на Мая и казах, че са болни. Нямаше да ги пусна да излязат от апартамента. Нямаше да ги изпускам от поглед.
Обадих се и на Стоян. С разтреперан глас му обясних какво се е случило. Без да задава въпроси, той каза: „Идвам веднага.“
Половин час по-късно той беше на вратата ми. Носеше торба с хранителни продукти. „Помислих си, че няма да искаш да излизаш.“ – каза той простичко. Присъствието му внесе капка спокойствие в океана от паника. Той игра на криеница с Мишо, чете приказка на Мая, докато аз се опитвах да мисля.
Имахме нужда от нов план. От нещо, което те не очакват.
„Трябва да ударим там, където не са защитени.“ – казах на глас, по-скоро на себе си, отколкото на Стоян. „Те очакват да се борим в съда, в бизнеса. Но тяхната слабост е същата, която е и нашата сила – репутацията. Имиджът.“
Асен беше изградил образ на безскрупулен, но успешен бизнесмен. Огнян – на лоялен партньор. Силвия – на жертва. Трябваше да сринем тези образи. Да покажем на света кои са всъщност.
Планът започна да се оформя в главата ми, парче по парче. Беше рискован, можеше да се обърне срещу нас, но нямахме друг избор.
Първата стъпка беше да се свържа отново със Симеон, частния детектив. „Имам нужда от всичко, което можеш да намериш за Асен. Не само бизнес. Личен живот, слабости, врагове. Всичко.“
Втората стъпка беше брат ми, Ивайло. Обадих му се. „Иво, имам нужда от помощта ти. Знам, че си зает с твоите проблеми, ще ти помогна с тях, обещавам. Но сега ми трябва твоя юридически ум. Трябва да прегледаш всеки закон, всяка наредба, свързана със защита на детето, с психически тормоз, с използване на лични данни. Трябва да намерим начин да атакуваме Силвия по начин, който съдът не може да пренебрегне.“
Третата и най-рискована стъпка беше да използвам медиите. Не големите телевизии, които лесно можеха да бъдат купени или заплашени от хора като Асен. А онлайн медии, блогове, инфлуенсъри, които се занимаваха с разследваща журналистика. Трябваше да разкажем нашата история. Анонимно, отначало. Да пуснем информацията капка по капка, да създадем шум, който да привлече общественото внимание.
Стоян слушаше, докато аз трескаво нахвърлях идеи. „Това е опасно, Анна. Те ще отвърнат на удара.“
„Знам. Но ако не направим нищо, те вече са спечелили. Заплахата срещу децата ми означава, че всички задръжки са паднали. Сега е време ние да свалим ръкавиците.“
През следващите дни апартаментът ми се превърна в боен щаб. Пламен, който беше напълно деморализиран, първоначално беше скептичен. „Ще ни съсипят, Анна.“
„Те вече се опитват да го направят! Какво повече можем да загубим? Фирмата ти така или иначе е почти загубена. Но ако се борим, може би ще спасим нещо много по-важно – достойнството си. И ще защитим децата си.“
Успях да го убедя. Той се свърза с няколко журналисти, на които имаше доверие от миналото, и започна да им подхвърля информация, без да разкрива източника. Аз, от своя страна, написах дълга, анонимна публикация в популярен форум за родители. Разказах историята на Силвия, без да споменавам имена, но с достатъчно детайли, за да бъде разпознаваема за тези, които я познаваха. Разказах за откраднатата самоличност на Ани, за лъжите, за манипулациите. Публикацията предизвика буря от коментари. Хората бяха възмутени, шокирани.
Симеон също се обади с информация. Асен имаше слабо място. Бивша съпруга, с която се беше развел изключително грозно. Тя го беше обвинявала в системен тормоз и емоционално насилие, но той беше успял да я смачка в съда, използвайки парите и влиянието си. Сега тя живееше в чужбина, страхувайки се от него. Симеон успя да намери нейни контакти.
Ивайло също откри нещо. Имаше нов европейски регламент за защита на личните данни, който беше много по-строг. Публикуването на снимки на малолетни без изричното съгласие на двамата родители се наказваше със солени глоби. Освен това, използването на чужда самоличност, дори и на починал човек, в определени контексти можеше да се третира като форма на измама. Не беше много, но беше нещо. Беше юридическа вратичка, през която можехме да минем.
Започнахме да сглобяваме пъзела. Имахме историята на Магдалена, майката на Ани. Имахме потенциалното свидетелство на бившата съпруга на Асен. Имахме юридическата рамка, подготвена от Ивайло. Имахме нарастващото обществено недоволство, подклаждано от анонимните ни публикации.
Напрежението ескалираше. Един ден, докато се прибирах към вкъщи, забелязах черна кола без регистрационни номера, паркирана на улицата ми. Когато ме видя, потегли бавно. Не можех да съм сигурна, но усетих, че е предупреждение.
Това само затвърди решението ми. Те се опитваха да ни уплашат, защото знаеха, че сме напипали слабото им място.
Решихме да нанесем основния удар. Пламен, използвайки последните си останали средства, заведе дело срещу Асен и Огнян за нелоялна конкуренция и заговор. В същото време, аз, с помощта на Деси, заведох дело срещу Силвия за тормоз, нерегламентирано използване на лични данни и нанасяне на емоционални щети на мен и децата ми. Като основен свидетел призовахме Магдалена.
Това беше обявяване на война. Публична, официална война. Вече нямаше връщане назад.
В деня, в който документите бяха внесени в съда, се свързах с една млада разследваща журналистка, на която Пламен ми беше дал номера. Разказах ѝ всичко. Дадох ѝ доклада на Симеон, контактите на Магдалена, номерата на делата.
„Това е златна мина.“ – каза тя, след като ме изслуша. „Ако дори половината от това е вярно, ще стане страшно.“
„Всичко е вярно.“ – отговорих аз. „И имам доказателства за всяка своя дума.“
Две седмици по-късно, в най-големия новинарски сайт в страната, излезе статия със заглавие: „Тъмната страна на успеха: Бизнесмен в капан на измама, откраднати самоличности и корпоративен заговор“.
Бомбата беше избухнала.
Глава 10
Публикацията имаше ефекта на ядрен взрив. За часове тя беше споделена хиляди пъти. Коментарите под нея бяха стотици, хиляди. Хората бяха бесни. Историята съдържаше всички елементи на съвременна трагедия – наранена майка, застрашени деца, безскрупулен бизнесмен, мистериозна фатална жена с тъмно минало и предателство. Журналистката, Весела, беше свършила перфектна работа. Беше разказала историята, без да споменава имената ни директно, но беше дала достатъчно подробности, за да може всеки, който беше дори малко запознат със строителния бизнес, да се досети за кого става въпрос. Тя беше интервюирала по телефона Магдалена, която беше потвърдила историята за откраднатата самоличност на дъщеря ѝ. Беше се свързала и с адвоката на бившата съпруга на Асен, който беше намекнал за история на тормоз и злоупотреби.
Ефектът беше мигновен. Бизнес партньори на Асен започнаха да се дистанцират от него. Инвеститори започнаха да задават неудобни въпроси. Репутацията му, която беше градил с години, започна да се пропуква. Огнян изчезна от публичното пространство, изтри профилите си в социалните мрежи.
Но най-силен беше ударът върху Силвия. Нейният публичен профил беше залят от гневни коментари. Хора, които доскоро са ѝ се възхищавали, сега я наричаха с най-грозни епитети. Маската ѝ на мила и грижовна жена беше разбита на хиляди парчета. За пръв път тя не можеше да контролира наратива. Беше изложена на показ, а истината за нея беше грозна.
Реакцията на другата страна не закъсня. Адвокатите на Асен заплашиха сайта със съд за клевета. Но Весела и нейните редактори бяха подготвени. Всяко твърдение в статията беше подкрепено с доказателство или свидетелски показания. Те не се огънаха.
Асен обаче имаше и други оръжия. Един следобед, докато се прибирах, двама едри мъже ме пресрещнаха пред входа на блока. Не казаха нищо. Просто застанаха пред мен и ме гледаха. Погледите им бяха студени и празни. Знаех, че това е поредното предупреждение. Този път се уплаших истински. Прибрах се трепереща и веднага се обадих на Стоян.
„Премести се при мен, Анна.“ – каза той с твърд глас. „Ти и децата. Веднага. Няма да стоите и минута повече сами.“
Същата вечер събрах най-необходимото и се преместихме в неговия апартамент. Беше по-голям и по-сигурен. Чувството, че има някой до мен, някой, който физически може да ме защити, беше безценно. Стоян беше моята котва.
Пламен също беше подложен на натиск. Опитаха се да го злепоставят, изкарвайки стари, полузабравени бизнес скандали. Но ефектът не беше същият. В очите на обществеността той вече не беше агресорът, а жертвата. Симпатиите бяха на негова страна.
Съдебните дела се движеха бавно, но сигурно. Адвокатът на Пламен използваше медийния шум, за да окаже натиск върху съда. Деси, от своя страна, внесе искане за ограничителна заповед срещу Силвия, забраняваща ѝ да доближава мен и децата. Като доказателство приложихме статията, показанията на Магдалена и десетки скрийншоти от тайния ѝ профил.
По време на едно от заседанията се изправих лице в лице със Силвия за пръв път от месеци. Тя изглеждаше различно. Нямаше я онази самоуверена усмивка. Беше слаба, бледа, с трескав поглед. Когато погледите ни се срещнаха, в нейния не видях разкаяние. Видях чиста, неподправена омраза. Тя ме обвиняваше за всичко. В нейния изкривен свят, аз бях злодеят, който е разрушил перфектния ѝ живот.
Огнян също беше призован като свидетел. На скамейката той изглеждаше като призрак. Слаб, с хлътнали очи. Под кръстосания разпит на адвоката на Пламен, той се срина. Призна всичко. За заговора с Асен, за ролята на Силвия, за предателството. Разказа как Асен го е държал в шах с информация за хазартните му дългове и го е принудил да съдейства.
Това беше пробивът, от който се нуждаехме. Самопризнанието на Огнян беше последният пирон в ковчега на Асен. Делото за фирмата на Пламен претърпя пълен обрат.
Няколко дни по-късно се случи нещо неочаквано. Вероника, сестрата на Пламен, ми се обади. Тя винаги беше стояла настрана от конфликта, разкъсвана между лоялността към брат си и собствените си съмнения.
„Анна, трябва да ти кажа нещо.“ – гласът ѝ беше притеснен. „Спомняш ли си, че ти казах, че Силвия и Огнян ми се струват твърде близки? Ами, имало е защо. Те са имали връзка. Зад гърба на Пламен. И зад гърба на Асен. Мисля, че са играли своя собствена игра.“
Оказа се, че Вероника е видяла Силвия и Огнян да се срещат тайно няколко пъти. Те не са били просто съучастници. Били са любовници. Техният план е бил по-сложен – да помогнат на Асен да съсипе Пламен, а след това, използваййки компромати, които Силвия е събирала за Асен, да го изнудят и да вземат част от плячката за себе си. Двама хищници, които са се опитвали да надхитрят трети, по-голям хищник.
Тази информация беше черешката на тортата. Тя обясняваше всичко. Обясняваше студенината, с която Силвия е действала, обясняваше и пълния срив на Огнян. Тяхната алчност ги беше погубила.
Финалът дойде бързо. Съдът издаде ограничителна заповед на Силвия. Делото за фирмата приключи в полза на Пламен, като всички искове на Асен бяха отхвърлени като злонамерени. Асен беше изправен пред разследване за рекет и корпоративен саботаж. Бизнес империята му започна да се разпада.
Пламен успя да спаси фирмата си, макар и силно пострадала. Беше загубил много пари, но беше спечелил нещо много по-важно – урок. Урок за доверието, за слепотата и за това кои са истински важните неща в живота.
Една вечер той дойде в апартамента на Стоян, за да вземе децата. Преди да си тръгне, ме дръпна настрана.
„Анна, аз… съжалявам. За всичко. Бях глупак. Ти беше права от самото начало. Благодаря ти, че спаси не само моята фирма, но и нашите деца.“
Това беше извинението, което чаках две години. И то беше искрено.
„Прави го за тях, Пламен.“ – отговорих аз. „Отсега нататък, всичко трябва да е за тях.“
Той кимна. В този момент разбрах, че нашите лични битки са приключили. Бяхме намерили нов начин да бъдем родители – като партньори, не като врагове.
Силвия изчезна. Чух, че е напуснала страната. Заличила е всичките си профили, изтрила е дигиталните си следи. Вероятно някъде, под ново име, с нова история, тя отново се опитваше да се прероди от пепелта. Но за нас тя вече беше просто лош спомен.
Няколко месеца по-късно седях на дивана до Стоян. Децата спяха спокойно в стаята си. Навън валеше сняг, а в камината гореше огън. Брат ми Ивайло беше успял да се споразумее с банката, след като му помогнах с една от вноските. Животът бавно се връщаше към нормалното.
Стоян ме прегърна. „Всичко свърши, нали?“
„Да.“ – отговорих аз и се облегнах на рамото му. „Всичко едва сега започва.“
Бях преминала през ада и бях оцеляла. Бях се борила с чудовища и бях победила. Бях изгубила илюзии, но бях намерила сила, която не подозирах, че притежавам. Бях намерила и любов, на място, където най-малко я очаквах.
Погледнах към спящите си деца и знаех, че съм направила всичко правилно. Бурята беше отминала. И за пръв път от много, много време, небето пред мен беше чисто.