С приятели бизнес не се прави! Сега ще ви обясня защо!

Може би е закъсняло това мое писмо, но признавам, че трудно се реших да го напиша. Не беше лесно нито да си призная поражението, нито да преглътна разочарованието.

Съжалявам, че не послушах хората, които преди години ме съветваха да не развалям приятелство и роднинство с общ бизнес. Важно е да споделя тази история – за мен, за братовчедка ми Ива, за всички наши близки.

На 39 г. съм, живея в родния си град, където ако човек иска да работи, трябва да си направи бизнес. Иначе няма кой да го съжали и няма къде да го назначи. Осъзнах това преди десетина години – бях отгледала децата си дотолкова, че спокойно да ги поемат бабите, и бързах да се върна във фирмата, в която работех преди.

Тя обаче се оказа пред фалит, шефовете освободиха всички, освен жените и дъщерите си. За мен вече нямаше място там. На доста врати почуках, но никоя не се отвори. В същото положение беше и Ива – макар че имаше едно дете, семейството й беше затруднено.

Една вечер, както хапвахме, пийвахме и се оплаквахме, аз на шега казах, че като на никого не сме нужни, трябва да направим това, което на нас ни е необходимо. Мъжете изобщо не ми обърнаха внимание, но братовчедка ми „клъвна“.

Още на следващия ден започнахме да премисляме с нея какво знаем и умеем, какво липсва в града и ние можем да го предложим.

И двете сме с икономическо образование, работим с компютри, оправяме се добре с английския. Като решихме с какво ще се занимаваме, се заровихме в интернет да търсим подробности около регистрацията, фирми с подобна дейност, стари клиенти и евентуални нови.

Горе-долу бяхме пресметнали колко пари ще са ни нужни, за да стартираме, сумата, разбира се, набъбна, но за отказване и дума не можеше да става.

С Ива се грабнахме и отидохме при бащите си – те са братя, обяснихме им какво започваме, докъде сме стигнали и в каква сума сме се спънали. Изслушаха ни и татко два-три пъти попита хубаво ли сме обмислили нещата.

Ние нямахме търпение да обясняваме всичко отначало, трябваше ни да се съгласят да ни станат спонсори, докато бизнесът потръгне. А че това ще стане, нямахме съмнение.

Пръв чичо каза с какви пари ще ни подкрепи, после и татко се присъедини. Въпреки че мъжете ни бяха скептични, с Ива запретнахме ръкави.

Макар и много трудно, нещата потръгнаха. Месеци наред не знаехме кога е ден, кога е нощ, кога е петък, кога е неделя, кога вечеряме у нас, кога преспиваме у тях.

Бяхме си обещали да спазваме желязното правило: ако днес изкараме два лева, харчим единия, другия оставяме настрана. Постепенно си стъпихме на краката, повярвахме си, хората ни се доверяваха и ни търсеха.

След всеки превод в банката първо се разплащахме – вноските по кредитите, консумативите, нашите заплати. Само за година успяхме да върнем и парите, които взехме от нашите. Дори стопихме съмненията на мъжете си, изнервени от непрекъснатото ни отсъствие от вкъщи. Вече дишахме по-спокойно.

Преди един Великден забелязах, че нещо с парите не е наред. Проверявах, преглеждах, пресмятах – сметките не излизаха. Попитах Ива и тя каза, че не е въвела някакви фактури. Помолих я да бъде стриктна, за да нямаме неприятности.

След два месеца, в началото на лятото, съдружничката ми обяви, че има нужда от дълга почивка и семейно заминаха за 20 дни в Гърция. Аз останах в офиса и понеже очаквах данъчните да ме изненадат, реших да си направя предварителна ревизия. Натъкнах се на ужасен батак в документите и на огромни липси в сметките… Това беше началото.

Едва дочаках Ива да се върне и я засипах с въпроси, упреци и заплахи. Изненадах се от това, че тя ни най-малко не се притесни. Напротив, нагло и по-нагло нападаше: бизнесът е общ, парите – също, двете сме равнопоставени, да не си въобразявам, че ще я командвам и че тя ще ми играе по свирката.

И най-вече – бедните ни години били минало, нямало време за „затягане на колани“, искала да живее, не можело да й преча.

Оказа се права – въпреки всичките ми усилия при нейното източване на бизнеса не успях да го задържа на повърхността. Фалирахме, потънахме, ударихме дъното.

Не мога да опиша какво ми струваше да обяснявам на клиенти, че приключваме, да отказвам поръчки, да освобождавам офиса, да разпродавам имуществото… В това Ива не участваше, но очакваше дяла си.

Щом в онези дни не получих удар, сигурно скоро нищо няма да ме събори. Душата обаче ме боли. Загубих не само бизнес, който създадох и който осигуряваше семейството ми. Загубих Ива – с нея бях израснала, беше ми повече от приятелка, имах я за сестра.

Парите ли я промениха, не знам. Намразихме се. Не можем да се гледаме в очите. Като се видим в града, едната минава на отсрещния тротоар. Семействата ни не се понасят. Дори бащите ни не си продумват…

Мога много съвети да ви дам, приятели, но един е много важен: повярвайте, истина е, че бизнес се прави с партньори, купони – с приятели. Иначе ви заплашва моята съдба.

Радостина