Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази жена взима изоставени смъртно болни деца и променя кратките им животи. Защо го прави?
  • Новини

Тази жена взима изоставени смъртно болни деца и променя кратките им животи. Защо го прави?

Иван Димитров Пешев септември 6, 2023
hzfhfghfghfgh.jpg

Дълго време американката Кари Салчерт е работила като медицинска сестра и е помагала на лекарите да лекуват хора.

Но преди години тя самата се разболява тежко. Лекарите успели да спасят живота й, но влошеното й здраве не позволило да продължи работата си.

Тогава Кори решила твърдо, че щом вече не може да спасява други хора, ще направи всичко възможно, за да облекчи страданието им.

Хрумнало й да помага на неизлечимо болни деца, изоставени от родителите си. Все пак те най-много се нуждаят от любов и грижа!

„По никакъв начин не осъждам родителите, които са изоставили децата си. Работейки като медицинска сестра, научих колко много усилия изисква грижата за смъртоносно болни пациенти.

И разбирам, че един обикновен човек може да не издържи на такова бреме на отговорност. Но децата не са виновни, че ги е сполетяла такава съдба! Затова реших да им помогна по някакъв начин“, казва Кори.

Бившата перинатална медицинска сестра има осем биологични деца. През 2012 г. тя започнала да осиновява деца, които самата тя нарича „хоспис бебета“ – бебета с ограничен живот и крайна диагноза.

Салчерт казва, че тези бебета идват от семейства, на които им е трудно да се справят със състоянието, с което се е родило детето им. Мнозина се отдръпват, защото не могат да понесат да станат свидетели на края на живота на детето си.

Първото от хосписните бебета на Салчерт живяло 50 дни, преди да умре, докато било люлеено в ръцете на Кори. През 2012 г. Кори осиновила момиченце, което се родило с тежък мозъчен дефект.

Родителите я изоставили веднага след раждането, а бебето дори нямало име. Кори кръстила бебето Емелин и се грижела за него в продължение на 50 дни…

След смъртта на момичето Кори и съпругът й Марк твърдо решават, че оттук нататък ще посветят живота си на грижата за обречените деца. Те създали детски хоспис, който нарекли „Дом на надеждата“. Тук попадат неизлечимо болни деца, които нямат родители.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Преди смъртта си 4-годишно момче казало на майка си, че ще я чака на небето
Next: Извънредно! Земетресение стресна Благоевград, хората разказват

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.