Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази пещера може да се окаже най-красивата, но и най-мистериозната в България
  • Новини

Тази пещера може да се окаже най-красивата, но и най-мистериозната в България

Иван Димитров Пешев юни 21, 2023
peosiqiqurqurskrasras.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Новооткритата пещера Венеца край село Орешец, общ.Димово може да се окаже най-красивата в България.

Това е шанс за мащабно развитие на туризма в региона. Пещерата бе открита за посетители на 1 юни и вече и се носи славата на най-красивата пещера у нас.

Намира се на 6 км от Белоградчик и потокът от скалния град и другата природна забележителност – пещерата „Магура”, се насочва и към Орешец. Никой не иска да си тръгне от този край, докато не види и „Венеца”, казва кметът на селото Костадин Филипов.

Пещерата „Венеца”е открита случайно при добив на варовик в съседна кариера. След взрив, каменарите ахнали – пред очите им се разкрила невиждата подземна красота.

Едно неголямо пространство било обсипано с кристали, сталактити и сталагмити във формата на цветя, човешки образи, планини.

Веднага били повикани пещерняци от клуба в Белоградчик „Бял прилеп”, които първи професионално огледали новооткритата вътрешност.

 

И отсекли – тя е най-красивата от всички 121 пещери в района, в които сме влизали. Започнали картиране на подземната забележителност.

 

И за да не бъдат кристалите разграбени и пещерата унищожена, входът и бил затворен с бетонови късове.
През 2013 година общината в Димово решава да благоустрои пещерата и да я отвори за посетители.

Трябвало да бъдат изградени стъпала за придвижване вътре, парапети, осветление.

Това вече го има, макар осветлението да е само от агрегат. Предстои истинското електрифициране на пещерата. Общината в Димово вече е отпуснала 5000 лв. за изграждането на трафопост.

Отвън е изграден информационен център, има беседки и пейки за чакащите. Още не са се появили кафенета и подкрепителни павилиони, но и това ще стане през следващите дни.

Пещерата е лесно достъпна. На 300 м от нея може да се достигне с автомобил, има изграден паркинг. Вътре се влиза без особена екипировка, но с каска заради ниските сводове.

Финансирането е осигурено от две европейски програми – прокарването на кабелите за осветление – от програмата за трансгранично сътрудничество със Сърбия, а парапетите и стълбите – чрез проект от Програмата за развитие на селските райони.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Това е историята на едно от най-красивите съкровища у нас, принадлежало на важен човек
Next: Родопите са пълни със злато и рубини, много хора забогатяват

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.