Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Така се гледаше бебе по времето на соца, когато нямаше памперси, Хумана и бананова каша
  • Новини

Така се гледаше бебе по времето на соца, когато нямаше памперси, Хумана и бананова каша

Иван Димитров Пешев юли 17, 2023
humasnrqnwrmasrs.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Повод ми дадоха сина и снахата, които ми оставиха за месец внучето да го гледам.

Указанията бяха строги. Може да яде само определени марки храни. Да му слагам само от най-скъпите памперси. Да не му давам кисело мляко, квасено от самата мен вкъщи, защото млякото било… вредно. Да не му правя попарка, защото било измишльотина. Само пакетирани храни!

 

Да не му стържа ябълка и морков и да не пие такъв сок, а само купешки, понеже имал добавени витамини. Никакви супи, никакви кашички! Само това, което го има в списъка. Така казала педиатърката в София… Ако се разболее, да ми давам само детски нурофен за температурата и никакъв антибиотик в никакъв случай, защото така пишело в Интернет.

 

Донесоха ми и куп хомеопатични хапчета за всякаква ситуация и заминаха за месец в чужбина.
За мой ужас осеммесечният ми внук се разболя. Опитах да го лекувам с всичко донесено, но не се получи. Накрая свалях температурата му с мокри чаршафи, но след малко пак се покачваше. Детето отпадаше, не искаше да яде. Накрая тайно го заведох на лекар, без да им кажа.

Оказа се, че е хванало бронхит след нелекувания или странно за мен, лекуван преди това грип. И веднага изписаха антибиотик. За да няма скандали, не казах на децата.

Започнах да му давам лекарството. Лека полека детето се оправи. Направих му попарка и докато плюеше марковите каши и плачеше, изведнъж прояде. Осмелих се да му направя пилешка супичка, зеленчукова, а после да го подсиля с прясно изцеден сок от ябълки и моркови.

Пиеше го с удоволствие. И кисело мляко започна да яде, бузките му поруменяха, стана по-живичко, по-пъргаво.
Децата се върнаха от чужбина и като разбраха какво съм направила, заявиха, че никога повече няма да ми позволят да гледам внучето си, а като ходят в командировка, щели да наемат квалифицирана гледачка. Нарекоха ме некадърна и непросветена. Дълго плаках.

Та аз съм отгледала две деца, едното бащата на внучето ми. Да, нямах памперси. Нито маркови, нито немаркови. Слагах сгъната пелена между крачетата им и като я намокреха, я сменях. Понякога се събираха 17 чифта гащички, ританки и пелени на ден, но на мен не ми пречеше да ги изпера. Нямах адаптирано мляко и други такива неща. По магазините не се продаваше. Но и двете деца ги захраних с кисело мляко още след първия месец, защото нямах достатъчно кърма. И проблеми нямаше.

Тогава нямаше хомеопатия, нямаше модерни пудри и бебешко олио от световни марки.

Но при всяко зачервяване ги мажех с обикновена детска пудра. Къпех ги с шампоан „Па-па“, мажех ходилцата им с три пъти преварена мас, ако настинеха. Още като се родиха до първия месец вкъщи идваше акушерка. На всеки три дни. Обучаваше ме какво да правя, следеше за състоянието на бебето. После всеки месец на консултации. Безплатни. Прегледите при педиатър също бяха без пари, а аз случих годините, в които и лекарствата на децата до 6-годинки бяха без пари. Просто получаваш рецептата и отиваш в аптеката.Захранвахме ги със зеленчукови пюрета, като навършеха три месеца.

Едно пюре струваше 13 стотинки. На пет месеца вече ядяха попара със сирене, ама истинско, зеленчукови пасирани супи. После картофено пюре с малко масло, а на 10 месеца просто им сипвах обща храна от тенджерата. Растяха здрави. Нямаше бананова каша, пускаха от време на време, но имаше всякакъв вид каши „Слънчо“. А най-много обичаха натрошени обикновени бисквити на кашичка.

Наистина израснаха здрави. Без глезотии, без шоколадови яйца, но с истинска храна. Сега чувам от приятелките си – на всяка внучето в София, всяко болно. Тичат от един на друг специалист, плащат луди пари, всеки им изписва скъпи лекарства, а те не действат. Детето два дни на градина, пет дни вкъщи. Лепват вирус след вирус, шкафовете им се превърнали в аптеки, едно го лекуват холистично, друго хомеопатично, трето алтернативно…

Иначе се облечени с последни модни марки, имат играчки колкото цял магазин, даже някои детски лаптопи имат, смартфони и киномашини, но здраве нямат.

Моите имаха обикновени играчки, нормални дрешки, но храната им беше истинска. Детството им не минаваше през парти центрове и кътове в моловете, а просто си играеха по цял ден навън. А ако се стигнеше до антибиотик, което ставаше много рядко, веднага им го давах, а не тръгвах да споря с лекарите и с майка ми, която ми даваше съвети.

Децата ми имаха истински живот вън в парка, пред блока, ритаха топка, тичаха, гонеха се и бяха силни и здрави. Сега не ми дават внучето да го гледам, защото не съм била в крак с времето. То непрекъснато боледува, а на мен сърцето ми се свива от мъка.

 

Да се чуди човек как съм родила без секцио и не в частна клиника и отгледала две здрави и умни дечица в онези години, когато нямаше префърцунени храни и последна мода лекарства, памперси и специални шишета и чаши, хранителни добавки и детска висша козметика! Деца, които изкараха само задължителните шарки и не бяхме през ден на педиатър. Деца, които на три годинки нямаха по пет кариеса.

Сега ми е обидно как същите тези деца ме наричат допотопна, как твърдят, че нищо не съм разбирала от бебета и отричат всичко, което съм правила за тях. А снахата ме нарече промит комунистически мозък, когато изплетох на бебето терлички…

Сега за внука се грижи дипломирана бавачка срещу 1000 лева на месец, а на мен ми го пускат на скайпа, като поискам да го видя. Или ми пращат видео.

А на мен ми е толкова мъчно, че не мога да им обясня, че не съм промит комунистически мозък, а обикновена майка и баба, която иска просто да помогне и да гледа единственото си внуче.

 

Катя Михайлова, Стара Загора, пенсиониран педагог.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Андре Уотс е починал от рак на простатата
Next: Проф. Чирков: Отвара с 10 глави чесън пази от сърдечни проблеми и кръвно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.