Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Татко ще ме вземе. Мед сестри споделят най-страшните предсмъртни реплики на пациенти
  • Новини

Татко ще ме вземе. Мед сестри споделят най-страшните предсмъртни реплики на пациенти

Иван Димитров Пешев август 19, 2023
saasbwqtwgs.jpg

Работата на медицинските сестри е не само да помагат за спасяването на пациенти, но и да прекарват последните минути от живота им с тях. Често, преди смъртта, пациентите казват такива неща, че е просто невъзможно да се забравят…

„Надявам се това да не ти се случи“

„Работя като медицинска сестра в старчески дом. Една от най-запомнящите се реплики, които пациенти са ми казвали, принадлежи на възрастна жена в ужасно състояние: „Децата ми ме оставиха тук да умра. Надявам се това да не ви се случи.“ — Hellkids2.

„Татко ще ме вземе“

„Преди работих като медицинска сестра в отделението за деменция в старчески дом. „Татко тръгна и скоро ще ме вземе.“ Една стара жена започна да казва това всеки път, когато я посещавах, и почина седмица по-късно. Понякога, когато се чувстваше по-добре, тя си събираше багажа, сядаше на ръба на леглото и просто чакаше“, разказва сестрата на име Сико.

„Сега ще умра“

„Баба ми хвана ръката на медицинската сестра и каза: „Мисля, че ще умра“. Сестрата започна да казва, че няма, че тя е много по-добре и най-вероятно има още време, но баба си отиде преди сестрата да има време да довърши изречението. Тя знаеше всичко.“ — KneeDragr

„Страх ме е“

„Възрастен господин. Дойде в нашия хоспис със застойна сърдечна недостатъчност <…> Целта ни беше да се уверим, че няма да страда, докато умира. Бях в болницата и го чух, че започва да се задушава. Сложих стетоскопа на гърба му, но вече знаех какво става. Имаше течност в белите дробове. Качих го в леглото и той ме гледаше с изражение на паника на лицето си.

„Страх ме е“, каза той, когато кислородната му маска започна да се пълни с розова пяна, която се стичаше по лицето му и капеше върху дрехите му. Той почина след няколко минути. И всичко, което можех да направя, беше да се грижа за него. Никога няма да забравя лицето му.” – Тиек

„Съжалявам. Не беше нарочно“

„Мъж на средна възраст дойде при нас в спешното, помогнахме му и се наложи да го изпратим у дома. Но щом го вдигнахме от леглото, той спря да отговаря на въпроси и сърцето му не се чуваше. Реанимирахме го и скоро той започна да се възстановява.

Той премигна няколко пъти и лекарят шеговито каза: „Сър, вие почти умряхте пред нас!“ Тогава мъжът тъжно каза: „Съжалявам, не го направих нарочно“ и сърцето му отново спря. Този път не успяхме да го измъкнем от онзи свят“, yourlocalbeertender.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредно: Намушкаха бодигарда на Галена
Next: Учители поискаха да се въведе нова много важна оценка за учениците в България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.