Телефонът вибрираше върху бюрото от полирано дърво – натрапчив, почти истеричен звук, който прорязваше тишината в просторния ми кабинет. За миг вдигнах поглед от чертежите, разпръснати като паднали есенни листа пред мен. Сърцето ми подскочи. Беше онова специално позвъняване, което бях запазила за тях. За родителите ми.
Току-що бях приключила срещата, която промени всичко. „Главен архитект“. Думите все още отекваха в съзнанието ми, сладки и нереални. Години на безсънни нощи, на пропуснати събирания с приятели, на кафе, което бе заместило кръвта във вените ми. Години, в които бях градила кариерата си тухла по тухла, докато много от връстничките ми градяха семейства. И ето, най-накрая. Успях.
Вдишах дълбоко, опитвайки се да укротя адреналина, и плъзнах пръст по екрана.
„Ало, мамо?“ – гласът ми трепна от неприкрито вълнение.
„Ралица? Как си, миличка? Нещо е станало, щом звъниш по това време.“ – Гласът на майка ми, както винаги, беше пропит с онази особена смесица от загриженост и скрито подозрение, сякаш всяко мое обаждане вещаеше някаква катастрофа.
„Всичко е наред, мамо. Всъщност е повече от наред. Имам новина. Повишиха ме.“ – Изстрелях думите на един дъх, очаквайки онзи изблик на радост, който си бях представяла толкова пъти. Онзи топъл прилив на родителска гордост, който щеше да осмисли всички жертви.
Последва мълчание. Достатъчно дълго, за да може еуфорията ми да се свие на болезнена топка в стомаха.
„А… хубаво.“ – каза накрая тя. Само това. „Хубаво.“ Думата прозвуча кухо, лишено от всякаква емоция. Чух я как се провиква към баща ми в другата стая. „Петър, ела. Ралица е на телефона.“
Долових приглушеното му мърморене, докато се приближаваше.
„Какво има?“ – попита баща ми, без дори да каже „здравей“.
„Повишили са я.“ – докладва майка ми, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.
Отново тишина. Усещах как буцата в гърлото ми нараства.
„И какво?“ – обади се накрая майка ми, а в гласа ѝ се появи онази позната до болка нотка на нетърпение. „Още ли си сама?“
Въпросът увисна във въздуха като оловен облак. Не беше въпрос, а присъда. Сякаш моето професионално постижение беше просто незначителна подробност, досадна прелюдия към единствения важен разговор.
„Това ли е всичко, което ще кажете?“ – успях да прошепна.
„Слушай сега.“ – намеси се баща ми с тежкия си, поучителен тон. „Хубаво е това с работата, браво. Ама годините си вървят. Дано намериш някого, преди яйцеклетките ти да се предадат. Не сме вечни, искаме внуци да видим.“
Светът около мен се разпадна. Кабинетът, с изглед към пулсиращия град, изведнъж ми се стори като студена, стерилна клетка. Чертежите, които допреди минути символизираха триумфа ми, сега изглеждаха като безсмислени драсканици. Болката беше остра, физическа. Сякаш някой ме беше ударил с всичка сила в слънчевия сплит. Никакво „браво“. Никакви въпроси за новата позиция, за отговорностите, за това как се чувствам. Само грубо, безцеремонно напомняне за моя „провал“ в единствената сфера, която имаше значение за тях.
„Трябва да затварям.“ – казах с глас, който не беше моят. Беше студен, чужд, далечен.
„Чакай, кога ще се прибираш насам?“ – попита майка ми, сякаш нищо не се беше случило.
Не отговорих. Просто натиснах червената икона на екрана. Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Загледах се в тъмния екран, в който се отразяваше собственото ми лице – изкривено от болка и неразбиране.
И в този момент взех решение. Спрях да им звъня. Спрях да инициирам контакт, да търся одобрение, което очевидно никога нямаше да получа. Оставих ги в тяхната тишина, в техния свят, където стойността на една дъщеря се измерваше в брой пръстени на ръката и деца в дома.
Дните се превърнаха в седмици. Потопих се в работа. Новата позиция беше предизвикателство. Ръководех огромен проект – модерен бизнес комплекс, който щеше да промени облика на цял един квартал. Инвеститорът, мъж на име Виктор, беше взискателен до краен предел, но и блестящ визионер. Срещите с него бяха изтощителни, но и вдъхновяващи. Той беше единственият, който каза „Браво, Ралица. Заслужаваш го.“ и думите му, макар и професионални, стоплиха ледената празнота в мен.
Мислех си, че мога да продължа така. Че мога да изградя стена около сърцето си, достатъчно висока, за да ме пази от семейните рикошети.
После дойде поканата.
Беше в плик от скъпа, релефна хартия с цвят на шампанско. Вътре, с калиграфски шрифт, беше изписано името на братовчедка ми Дарина. Щяла да се жени. Дарина, която винаги беше „добрата“, „послушната“, онази, която изпълни всички очаквания – завърши подходяща специалност, намери си подходящ годеник от добро семейство и сега правеше следващата логична стъпка.
Въздъхнах и се канех да хвърля поканата настрана, когато от нея се изплъзна малко, сгънато на четири листче. Бележка. Разгънах я. Беше написана с разкривения, момичешки почерк на Дарина. Само две думи:
„Може би…“
И три точки. Нищо повече.
Какво може би? Може би ще дойда? Може би ще се радвам за нея? Или нещо друго? Нещо скрито между редовете на официалната покана, нещо, което само аз трябваше да разбера.
„Може би…“
Тези две думи пробиха стената, която така старателно бях изграждала. Те бяха едновременно обещание и заплаха. И аз знаех, че нямам избор. Трябваше да отида на тази сватба. Трябваше да разбера какво се крие зад това многоточие.
Глава 2
Решението да отида на сватбата се загнезди в мен като студена, твърда топка. Не беше продиктувано от радост за братовчедка ми, нито от семейно задължение. Беше чисто, болезнено любопитство, подклаждано от онези две думи. „Може би…“ Какво се опитваше да ми каже Дарина?
Обадих се на единствения човек, пред когото можех да бъда напълно уязвима – моята приятелка Ива. Тя беше моята котва в реалността, гласът на разума, когато моят собствен се давеше в емоции.
„Тя ти е писала ‘може би’ и ти си готова да скочиш в устата на вълците? Ралица, моля те, помисли.“ – Гласът на Ива по телефона беше изпълнен с искрена загриженост. Разказах ѝ всичко – за повишението, за разговора с родителите ми, за поканата.
„Не знам, Ива. Нещо не е наред. Дарина винаги е била толкова… прозрачна. Винаги е следвала правилата. Тази бележка не е в неин стил. Сякаш е зов за помощ, маскиран като недомлъвка.“
„Или е капан.“ – контрира Ива. „Може би майка ти я е накарала да я напише. ‘Може би на сватбата най-накрая ще си намериш някой свестен мъж’. Познаваш ги, способни са на всичко.“
Думите ѝ ме пронизаха, защото звучаха плашещо правдоподобно. Родителите ми бяха майстори на манипулацията, на тихия емоционален шантаж. Лесно можех да си представя как леля ми, подтиквана от майка ми, убеждава Дарина да драсне няколко думи, за да ме примами.
„Дори и да е така, трябва да отида.“ – настоях аз, изненадвайки сама себе си с твърдостта в гласа си. „Трябва да ги погледна в очите. Трябва да им покажа, че думите им вече не ме нараняват.“
Лъжех. Разбира се, че ме нараняваха. Всяка сричка от онзи разговор беше жигосана в паметта ми. Но ако не отидех, щях да им дам точно това, което искаха – доказателство, че съм се пречупила, че съм се скрила.
„Добре.“ – въздъхна Ива. „Отиди. Но отиди като победител. Облечи най-страхотната си рокля, направи си прическа, сложи си онова червено червило, което те кара да изглеждаш така, сякаш можеш да завладееш света. Върви с високо вдигната глава и не им позволявай да видят и една пукнатина в бронята ти. И ми обещай, че ще ми звъниш на всеки час.“
Усмихнах се за пръв път от дни. „Обещавам.“
Подготовката за сватбата се превърна в моя тайна мисия. Купих си рокля в цвят на смарагд, която подчертаваше фигурата ми и контрастираше на тъмната ми коса. Беше елегантна, дръзка и крещеше „успех“. Запазих си час при най-добрия фризьор и гримьор. Това не беше просто подготовка за събитие, а въоръжаване за битка.
Междувременно работата по проекта с Виктор ме поглъщаше напълно. Той беше перфекционист, точно като мен. Прекарвахме часове над чертежите, спорехме за всеки детайл, за всяка линия. Беше мъж на около четиридесет, с проницателни сиви очи, които сякаш виждаха директно в душата ти. Движеше се с увереността на човек, свикнал да получава това, което иска. Около него витаеше аура на власт и лека опасност, която едновременно ме привличаше и плашеше.
„Изглеждате разсеяна днес, Ралица.“ – подхвърли той една вечер, докато разглеждахме 3D модела на сградата. Бяхме останали сами в заседателната зала. Светлините на града блещукаха през панорамните прозорци.
„Просто имам лични ангажименти през уикенда.“ – отговорих уклончиво.
Той се облегна назад в стола си и ме изгледа изучаващо. „Семейна сватба?“
Вдигнах вежди от изненада. „Как познахте?“
„Сезонът е такъв.“ – усмихна се той, но усмивката не достигна до очите му. „А и имате онзи вид. На човек, който се готви да влезе в клетката с лъвове, а не да празнува.“
Думите му бяха толкова точни, че за миг останах безмълвна. Този мъж имаше плашеща проницателност.
„Нещо такова.“ – признах си тихо.
„Позволете ми да ви дам един съвет.“ – наведе се той напред, а гласът му стана по-тих, по-поверителен. „В бизнеса, както и в семейството, най-силното оръжие е информацията. Знайте повече от тях. Слушайте внимателно, говорете малко. И никога, никога не им позволявайте да разберат истинските ви намерения.“
Погледнах го в очите и видях нещо повече от бизнес съвет. Видях отражение на собствения му опит, на битки, които е водил и печелил. Кимнах бавно, усещайки странна връзка с този почти непознат мъж.
В дните преди сватбата получих обаждане от брат ми Симеон. Той беше по-малкият, „златното момче“ на семейството, което учеше право в престижен университет и носеше на плещите си всичките им несбъднати амбиции. Винаги сме имали сложна връзка – обичахме се, но бяхме и конкуренти в негласното състезание за родителско одобрение.
„Како, ще идваш ли на сватбата?“ – попита той, а в гласа му долових напрежение.
„Да. Ти как си? Успяваш ли с изпитите?“
„Добре съм, добре съм… Слушай, искам да те предупредя. Нещата у дома не са съвсем наред.“
„Какво имаш предвид?“ – сърцето ми се сви.
„Татко пак е започнал да говори за онзи ‘бизнес’ проект. Взел е някакъв заем, без да каже на мама. Напрегнато е. Просто… внимавай на сватбата. Ще има много роднини, ще се говорят приказки. Не се поддавай на провокации.“
Информация. Точно както каза Виктор. Ето я първата част от пъзела. Баща ми, който цял живот се проваляше във всяко бизнес начинание, отново беше забъркал някаква каша. И със сигурност кризата щеше да бъде използвана като оръжие срещу мен – безгрижната дъщеря, която харчи пари за скъп апартамент, вместо да помага на семейството. Ипотеката, която бях взела, изведнъж натежа на раменете ми с двойна сила.
Затворих телефона с тежко предчувствие. Сватбата на Дарина вече не беше просто семейно събиране. Превръщаше се в сцена, на която щеше да се разиграе поредната драма. А аз, без да искам, получавах главна роля в нея. Бележката „Може би…“ придоби нов, по-зловещ смисъл. Може би всичко щеше да се срине.
Глава 3
Пътуването до провинциалното имение, където щеше да се състои сватбата, беше като пътуване назад във времето. Асфалтираният път премина в тесен, павиран сокак, обграден от стари каменни зидове, обрасли с бръшлян. С всяко завъртане на гумите усещах как настоящето ми – лъскавият офис, отговорната позиция, самостоятелният живот – се отдалечава, заменено от сенките на миналото.
Паркирах колата си, последен модел лъскав седан, между по-скромните автомобили на останалите гости. Още тук, на паркинга, контрастът беше ясен. Моят автомобил, закупен с първата по-голяма премия, беше мълчалива декларация. Декларация, която знаех, че ще бъде разчетена като арогантност.
Вдишах дълбоко, спомняйки си съвета на Ива. Високо вдигната глава. Непробиваема броня. Излязох от колата и хладният въздух ме удари в лицето. Смарагдовата рокля прошумоля около краката ми. Почувствах се като актриса, която излиза на сцената за най-трудната си роля.
Видях ги почти веднага. Стояха на входа на основната сграда, превзели стратегическа позиция, от която да посрещат и оценяват всеки гост. Родителите ми. Майка ми беше облечена в костюм с цвят на бежово отчаяние, а баща ми – в сако, което му беше леко тясно в раменете и го караше да изглежда още по-напрегнат.
Когато ме видяха да се приближавам, на лицето на майка ми се изписа онази позната смесица от критика и неохота. Тя огледа роклята ми от горе до долу, устните ѝ се свиха в тънка, неодобрителна линия.
„Ралица. Дойде.“ – констатира тя, сякаш присъствието ми беше неочаквано и не съвсем желано.
„Здравейте.“ – казах аз, спирайки се на няколко крачки от тях. Не направих опит да ги прегърна. Те също. Пропастта между нас беше станала твърде широка за подобна близост.
„Хубава рокля.“ – обади се баща ми, но тонът му я превърна в обвинение. „Сигурно струва колкото една заплата.“
„Струва толкова, колкото мога да си позволя.“ – отвърнах аз, а гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
„Ето, започва се.“ – въздъхна майка ми, гледайки някъде встрани. „Не може да се каже и една дума. Веднага се засяга. Голяма работа е станала, живее в големия град.“
Искаше ми се да изкрещя. Да им кажа за безсънните нощи, за униженията, които бях преглъщала по пътя нагоре, за самотата, която понякога ме разяждаше. Да им кажа, че тази рокля не е просто парче плат, а символ на всичко, което бях постигнала сама, без тяхната подкрепа, въпреки тяхното неодобрение. Но си спомних думите на Виктор. „Говорете малко.“
Затова просто се усмихнах. Студена, дистанцирана усмивка. „Да влизаме, а? Сигурно Дарина ни чака.“
Вътре беше шумно и претъпкано. Музика, смях, звън на чаши. Ухаеше на скъпи парфюми и цветя. Намерих Дарина в центъра на вихрушка от роднини. Беше облечена в пищна бяла рокля и изглеждаше като порцеланова кукла – красива, крехка и с празен поглед. Когато ме видя, на лицето ѝ за миг се мярна облекчение, което веднага беше заменено от заучена, сияйна усмивка.
„Рали, толкова се радвам, че дойде!“ – прегърна ме тя, а през рамото ѝ усетих колко е напрегната.
„Честито, Дари. Прекрасна си.“ – прошепнах ѝ. „Получих бележката ти.“
Тя се отдръпна рязко. Усмивката ѝ трепна. „А, това ли? Просто… просто се надявах, че ще дойдеш. Знаеш…“ – тя погледна към родителите ни, които ни наблюдаваха от разстояние. „…че всички ще се радват да те видят.“
Беше лъжа. И двете го знаехме.
До нея стоеше годеникът ѝ, Мартин. Висок, с идеално сресана коса и усмивка, която изглеждаше твърде бяла, за да е истинска. Излъчваше онази самоувереност на момче, родено със сребърна лъжица в устата. Стисна ръката ми малко по-силно от необходимото.
„Приятно ми е, Ралица. Чувал съм много за теб. Умната братовчедка-архитект.“ – думите му бяха комплимент, но в погледа му имаше нещо пресметливо.
Разговорът беше прекъснат от леля ми, която ме задърпа настрани, за да ме засипе с порой от въпроси за личния ми живот, всеки от които по-неделикатен от предишния. Чувствах се като експонат в музей, оглеждана и обсъждана от всички страни. Успях да се измъкна под предлог, че търся чаша вода, и се озовах на терасата с изглед към градината.
И тогава го видях.
Стоеше до една мраморна колона, с чаша уиски в ръка, и разговаряше с Мартин. Беше облечен в безупречен тъмен костюм, който се отличаваше от по-традиционното облекло на останалите гости. Виктор. Моят клиент. Моят взискателен, енигматичен шеф на проекта.
Сърцето ми пропусна удар. Какво правеше той тук? Светът изведнъж се сви до размерите на тази тераса.
Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. На устните му се появи онази позната, леко иронична усмивка. Той кимна едва забележимо, сякаш казваше: „Нали ти казах? Клетката с лъвовете.“
Мартин се обърна към мен и махна с ръка да се приближа.
„Ралица, ела! Искам да те запозная с един много важен човек. Това е Виктор, семеен приятел и основен инвеститор в новия бизнес на баща ми. Виктор, това е братовчедката на годеницата ми, Ралица.“
Стомахът ми се преобърна. Семеен приятел. Инвеститор. Пъзелът започваше да се подрежда по ужасяващ начин.
„Вече се познаваме.“ – каза Виктор с равен глас, без да откъсва поглед от мен. „Ралица е главният архитект на моя нов проект. Най-добрият, с когото съм работил.“
Похвалата му, изречена пред Мартин, прозвуча като предизвикателство. Мартин ме погледна с нова доза интерес, примесен с леко подозрение.
„Светът е малък, а?“ – каза той с фалшив ентусиазъм.
„Понякога е плашещо малък.“ – отвърнах аз, отправяйки думите си директно към Виктор.
Той вдигна чашата си в мълчалив тост. В очите му прочетох нещо, което ме разтърси. Той знаеше. Знаеше за семейството ми, за проблемите им, за напрежението. И присъствието му тук не беше случайно. Той не беше просто гост на сватбата. Той беше играч в тази семейна драма, може би дори режисьорът ѝ.
А аз бях попаднала в центъра на неговата сцена, без дори да подозирам.
Глава 4
Сватбеното тържество се превърна в мъчителен театър на абсурда. Всички играеха роли – Дарина беше сияещата булка, Мартин – очарователният младоженец, родителите ми – загрижените роднини. А аз бях зрител на първия ред, който виждаше скъсаните конци на куклите и уморените лица на актьорите зад маските.
Присъствието на Виктор промени всичко. Всяка моя стъпка, всяка дума се усещаше премерена, наблюдавана. Той не се приближи повече до мен, но го усещах. Усещах погледа му, докато разговарях с далечни лели, докато се опитвах да избегна поредния въпрос защо още нямам деца. Беше като хищник, който наблюдава плячката си от разстояние, изучавайки всяко нейно движение.
По време на вечерята бях настанена на маса с група далечни роднини, които не бях виждала от години. Разговорът се въртеше около болести, цени на имоти и, разбира се, провалите на децата на съседите. Чувствах се като в капан. Точно тогава брат ми Симеон седна на празния стол до мен.
„Издържаш ли?“ – прошепна той.
„Едвам.“ – отвърнах. „Какво, по дяволите, прави Виктор тук?“
Симеон въздъхна и огледа залата, преди да отговори. „Той е… навсякъде. Напоследък баща ни говори само за него. ‘Господин Виктор това, господин Виктор онова’. Мартин го е запознал с баща ми. Уж щял да инвестира в някакъв вносен бизнес. И татко, разбира се, е налапал въдицата.“
„Какъв бизнес?“
„Нещо мъгляво. Внос на някакви строителни материали. Честно казано, како, мирише на поредната пирамида, в която татко ще вложи и последните ни спестявания.“
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове. Баща ми, с неговата вечна жажда за бързи пари и лесeн успех, беше идеалната мишена за човек като Виктор. А заемът, за който Симеон беше споменал… сигурно вече беше потънал в тази схема.
„А сватбата?“ – попитах, гледайки към главната маса, където Дарина се усмихваше механично на нещо, което Мартин ѝ шепнеше. „Какво общо има тя?“
„Всичко има общо.“ – каза Симеон с горчивина в гласа. „Семейството на Мартин е много заможно. Те плащат за всичко това. Леля и чичо са до уши в дългове. Тази сватба е спасителен пояс. Дарина се продава, Ралица. Продава се за спокойствието на родителите си.“
Истината ме удари с пълна сила. „Може би…“ Бележката не беше зов за помощ. Беше реквием. Реквием за нейната свобода, за нейните мечти. Може би е искала да ми каже: „Може би ти успя да се измъкнеш, но аз не можах.“
Потърсих с поглед Дарина. Тя вдигна чашата си с шампанско и погледът ѝ срещна моя над множеството глави. В очите ѝ видях всичко – отчаяние, примирение и една малка, угасваща искра на завист.
По-късно вечерта, докато музиката гърмеше и по-възрастните роднини се бяха отдали на танци, аз отново излязох на терасата за глътка въздух. Не след дълго чух стъпки зад себе си.
„Трудна вечер, а?“ – беше гласът на Виктор.
Не се обърнах. Просто продължих да гледам към тъмната градина. „Зависи от гледната точка. За някои е вечер на големи инвестиции.“
Той застана до мен, облягайки се на парапета. Не носеше чашата си. Ръцете му бяха в джобовете.
„Бизнесът е като живота, Ралица. Понякога трябва да инвестираш в активи, които изглеждат рискови, но имат потенциал за голяма възвръщаемост.“
„Говорите за строителни материали или за хора?“ – попитах директно.
Той се засмя тихо. „Разликата е по-малка, отколкото си мислите. И в двата случая търсиш качество, издръжливост и… лоялност.“
„Лоялността се купува трудно.“
„Всичко се купува. Въпрос на правилна цена.“ – каза той, а гласът му стана сериозен. „Баща ви е… ентусиаст. Има големи идеи, но му липсва прагматизъм. Опитвам се да му помогна.“
„Като го въвличате в съмнителни схеми?“ – не можах да се сдържа.
Виктор се обърна с лице към мен. Лунната светлина очертаваше острите черти на лицето му. „Не са съмнителни. Просто са сложни. Изискват смелост. Нещо, което вие притежавате. Виждам го в работата ви. Вие не правите компромиси. Създавате нещо от нищото. Точно като мен.“
Думите му бяха опасно съблазнителни. Той ме виждаше. Виждаше амбицията, силата, всичко онова, което семейството ми отказваше да признае. И го използваше.
„Какво искате от мен, Виктор?“
„Засега? Да довършите проекта ми. Да бъдете брилянтна, каквато сте. А за семейството ви… нека аз се погрижа. Смятайте го за бонус към договора ни.“
Предложението му увисна във въздуха. Беше едновременно спасение и проклятие. Той предлагаше да реши проблемите, които ме измъчваха, да свали товара от плещите ми. Но на каква цена? Цената, която той щеше да определи, когато му дойде времето.
Преди да успея да отговоря, вратата на терасата се отвори рязко. Беше майка ми. Лицето ѝ беше пребледняло, а в очите ѝ имаше паника.
„Ралица! Ела бързо! Баща ти… той… прилоша му.“
Светът се завъртя. Втурнах се вътре, следвана от Виктор. Намерихме баща ми в едно малко странично салонче, свлечен на един диван. Дишаше тежко, а лицето му беше пепеляво. Леля ми се суетеше около него с чаша вода.
„Какво стана?“ – попитах, коленичейки до него.
„Нищо му няма, превъзнася се.“ – промърмори майка ми, но в гласа ѝ трепереше страх. „Говореше с брата на Мартин, спориха за пари, за лихви… и изведнъж…“
Погледът ми срещна този на Виктор, който стоеше на прага на стаята, спокоен и невъзмутим. В този момент разбрах. Това не беше случайно прилошаване. Това беше първата вноска по дълга. Виктор не просто инвестираше. Той вече беше започнал да събира дивидентите си. И семейството ми беше заложено на масата.
Глава 5
Паниката в малкото салонче беше гъста и лепкава. Баща ми седеше на дивана, дишаше на пресекулки и гледаше в една точка, сякаш виждаше призраци. Майка ми се опитваше да запази фасада на спокойствие, но ръцете ѝ, които трескаво оправяха яката на ризата му, я издаваха. Сватбената глъчка от съседната зала долиташе приглушено, като саундтрак от друг, безгрижен свят.
„Трябва да извикаме линейка.“ – казах аз, вадейки телефона си.
„Няма нужда от лекари!“ – отсече баща ми с изненадващо силен глас. „Просто ми падна кръвното. Малко въздух ще ми дойде добре.“ Той се опита да се изправи, но се олюля и отново се свлече на дивана.
Виктор пристъпи напред. Движенията му бяха плавни и уверени, контрастиращи рязко с хаоса в стаята. Той игнорира напълно майка ми и леля ми и се обърна директно към мен.
„Братът на Мартин е… нетърпелив. Но аз говорих с него. Всичко е под контрол.“ – каза той тихо, така че само аз да го чуя.
„Какво е под контрол? Какво сте направили?“ – прошепнах яростно.
„Просто бизнес. Вашият баща пое някои ангажименти, които изискват бързо изпълнение. Аз гарантирах за него. Сега просто му напомням за условията.“
Гарантирал. Напомнял. Думите бяха студени, лишени от емоция. Баща ми не беше негов партньор, а пионка в игра, която не разбираше.
„Трябва да го приберем у дома.“ – казах твърдо. „Симеон, помогни ми.“
Брат ми, който до този момент стоеше безмълвен в ъгъла, се сепна и се притече на помощ. С общи усилия успяхме да изправим баща ми на крака. Той се подпираше тежко на нас, избягвайки погледа ми. Чувствах се сякаш подкрепям не просто човек, а тежестта на всичките му грешни решения.
Докато минавахме през фоайето, за да се измъкнем незабелязано, видях Дарина. Стоеше сама до прозореца, далеч от шумната тълпа. Сватбеният воал беше свален, а в ръката си държеше чаша с почти недокоснато шампанско. Когато ни видя, тя не изрази изненада, а само тихо, уморено съчувствие.
„Всичко наред ли е?“ – попита тя.
„Просто си тръгваме.“ – отвърнах кратко.
Тя кимна. „Може би така е по-добре.“ – каза тя, а в гласа ѝ се четеше безкрайна тъга. „За всички ни.“
Пътуването обратно беше кошмарно. Баща ми мълчеше на задната седалка, а майка ми не спря да говори, изливайки поток от обвинения, самосъжаление и оправдания. Обвиняваше баща ми за лекомислието му, мен – за това, че съм ги изоставила, света – за това, че е несправедлив. Не казах и дума. Просто стисках волана, а кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Гневът в мен беше толкова силен, че заплашваше да ме погълне.
Когато пристигнахме пред старата им къща, същата, в която бях израснала, всичко ми се стори чуждо и потискащо. Помогнах на баща ми да се качи до спалнята и го оставих да легне.
„Съжалявам, Рали.“ – промълви той, когато се обърнах да си тръгна. Беше първият път от години, в който чувах тези думи от него. Но те дойдоха твърде късно.
Върнах се в хола, където майка ми ме чакаше. Беше свалила маската на истерията и сега лицето ѝ беше просто уморено и състарено.
„Колко?“ – попитах без предисловия. „Колко дължи?“
Тя седна тежко на дивана. „Не знам точно. Говори за голяма сума. Взел е заем, за да влезе в този бизнес с Виктор. Мартин му го е представил. Казаха, че ще спечели много, че ще ни осигури старините, че ще може да помогне и на теб, и на Симеон…“
„Да ми помогне?“ – изсмях се горчиво. „Аз не искам неговата помощ. Исках просто да се гордее с мен. Това е всичко, което някога съм искала.“
„Ти не разбираш!“ – извика тя, а в очите ѝ проблеснаха сълзи на безсилие. „Той го направи заради нас, заради теб! За да не се налага да работиш толкова много, да си сама… Искаше да ти даде сигурност, за да можеш най-накрая да си намериш мъж и да създадеш семейство!“
Логиката ѝ беше толкова изкривена, толкова абсурдна, че за миг просто я зяпах. За да не съм сама, той е затънал в дългове към мафиот? За да ми осигури бъдеще, е ипотекирал настоящето на всички ни?
„Това е лудост.“ – казах тихо. „Това е болно.“
„Ти си тази, която е болна!“ – сопна ми се тя. „С твоята кариера, с твоя апартамент! Живееш в свой собствен свят и не те интересува какво се случва с нас! Ако беше тук, ако си беше намерила свестен мъж да ни помага, нищо от това нямаше да се случи!“
И това беше всичко. Стената се срути. Целият гняв, цялата болка, цялото разочарование, трупано с години, изригна от мен като вулкан.
„Вие го направихте! Вие ме отблъснахте! Всяко мое постижение беше омаловажено, всеки мой успех – посрещнат с въпроса ‘Още ли си сама?’. Превърнахте ме в проект, в разочарование, защото не се вписвам във вашата представа за щастие! Е, ето ме! Аз съм успешна! Аз съм независима! И няма да позволя да ме завлечете надолу с вас в блатото, което сами сте си създали!“
Думите ми кънтяха в тихата стая. Майка ми ме гледаше с отворена уста, шокирана от изригването ми. Никога досега не си бях позволявала да говоря така.
Обърнах се и тръгнах към вратата. Ръката ми беше на дръжката, когато тя проговори с треперещ глас.
„Къде отиваш?“
„Отивам си у дома.“ – казах, без да се обръщам. „Там, където никой не ме кара да се чувствам неадекватна.“
Излязох в студената нощ и затворих вратата зад себе си. Този път не беше просто затваряне на врата. Беше отрязване на пъпна връв. Болезнено, окончателно. Докато карах обратно към града, сълзите най-накрая потекоха. Плачех не за тях. Плачех за себе си. За малкото момиче, което отчаяно търсеше одобрение и никога не го получи.
Когато се прибрах в апартамента си, беше почти сутрин. Жилището, което бях купила с толкова труд и което изплащах с ипотечен кредит, който понякога ме будеше нощем, сега ми се стори като единственото сигурно пристанище в бурята. Беше моето място. Моята крепост.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение. От Виктор.
„Надявам се баща ви е по-добре. Не се тревожете за нищо. Ще говоря с него утре. Трябва да обсъдим някои детайли по договора. И по нашия проект, разбира се. Ще се видим в офиса в 9.“
Прочетох съобщението няколко пъти. Беше толкова делово, толкова студено. Той беше превзел живота ми. Беше се вмъкнал в семейството ми, в работата ми, в мислите ми. Държеше всички козове.
И аз трябваше да реша как да изиграя своите.
Глава 6
Срещата в девет сутринта беше неизбежна като изгрева. Влязох в офиса на Виктор с тежко сърце и ум, работещ на пълни обороти. Бях спала не повече от час, но адреналинът и кафето поддържаха нервната ми система в състояние на бойна готовност. Бях решила, че повече няма да бъда пасивна жертва. Щях да се боря.
Той ме чакаше в заседателната зала. Пред него бяха разпънати не чертежите на нашия проект, а папка с документи. Изглеждаше свеж и отпочинал, облечен в скъп костюм, сякаш снощната драма изобщо не се беше случвала.
„Добро утро, Ралица. Седнете.“ – посочи ми той стола срещу себе си.
Седнах, без да кажа дума. Сложих чантата си на пода и сключих ръце на масата, за да не види, че леко треперят.
„Как е баща ви?“ – попита той с тон, който можеше да мине за загрижен, ако не познавах хищника, който се криеше зад него.
„Ще се оправи.“ – отвърнах студено. „Да минем по същество. Какво точно искате?“
Той се усмихна леко. „Директна. Харесва ми. Добре. Баща ви, заедно с бащата на Мартин, са взели от мен значителна сума пари. Бизнес заем, с кратък срок на връщане и много висока лихва. Те са знаели условията. Подписали са договор.“
Той плъзна един от документите към мен. Беше договор за заем. Сумата беше шестцифрена. Побиха ме тръпки, като видях подписа на баща си най-отдолу.
„Целта беше да закупят голяма пратка италианска керамика на преференциална цена и да я продадат с огромна печалба на строителни фирми тук. Идеята не беше лоша. Изпълнението обаче…“ – той поклати глава. „…беше аматьорско. Пратката е задържана на митницата заради нередности в документите. Всеки ден престой трупа неустойки. Парите им са блокирани, а срокът на заема изтича след две седмици.“
Картината беше ясна. Пълен провал. Класическа схема, в която наивници губят всичко.
„И сега очаквате аз да платя дълговете му?“
„Не.“ – отвърна той, изненадвайки ме. „Не искам парите ви, Ралица. Вашият апартамент, колкото и да е хубав, не може да покрие тази сума. А и не е там въпросът. Аз искам нещо друго от вас.“
Той се облегна назад, а сивите му очи се впиха в моите. „Проектът, по който работим. Искам да го променим. Искам да включим в него материали от друг доставчик. Мой доставчик. Документално всичко ще бъде изрядно, но качеството ще е… компромисно. Никой няма да разбере, освен вие и аз. Това ще ми спести огромна сума пари. Достатъчно, за да покрия загубите от сделката на баща ви и дори да му оставя малка печалба, за да спаси достойнството си.“
Стомахът ми се сви на възел. Той не искаше парите ми. Искаше душата ми. Искаше да ме направи съучастник. Да компрометирам всичко, в което вярвах, всичко, за което бях работила. Моето име, моята репутация като архитект, щяха да бъдат заложени на карта. Ако някога нещо се случеше с тази сграда, вината щеше да бъде и моя.
„Това е незаконно.“ – прошепнах.
„Това е бизнес.“ – поправи ме той. „Светът не е черно-бял, Ралица. Понякога трябва да избираш по-малкото зло. Или ще спасите репутацията си и ще оставите баща си да бъде съсипан, заедно с цялото ви семейство, или ще направите малък компромис и ще решите всички проблеми. Изборът е ваш.“
Той беше дяволът, който ми предлагаше сделка. И най-лошото беше, че част от мен беше изкушена. Мисълта да сложа край на този кошмар, да видя семейството си спасено, дори и да не го заслужаваха, беше примамлива. Но на каква цена? Цената да се превърна в човек, когото презирам.
„Имам нужда от време да помисля.“ – казах, а гласът ми беше дрезгав.
„Имате двадесет и четири часа.“ – каза той. „След това ще задействам клаузите по договора. А те включват неща, които не бихте искали да се случват на баща ви.“
Заплахата беше явна. Не се нуждаеше от разяснения. Станах и без да кажа и дума повече, излязох от кабинета му. Краката ми едва ме държаха.
Веднага щом се прибрах, се обадих на Симеон. Разказах му всичко, без да спестявам нито един детайл. Той мълчеше дълго от другата страна на линията.
„Како…“ – каза накрая, а в гласа му се четеше страх. „Това е изнудване. Трябва да отидем в полицията.“
„И какво ще им кажем? Че баща ни доброволно е подписал договор за заем с лихвар? Ще ни се изсмеят. Виктор е прекалено умен, за да остави следи. Всичко е законно на хартия.“
„Тогава трябва да намерим адвокат. Добър адвокат.“ – каза Симеон. „В университета имам една преподавателка, Адриана се казва. Бивш прокурор, сега преподава търговско право. Желязна е. Всички треперят от нея. Може би тя ще може да ни помогне. Поне да прегледа договора и да ни даде съвет.“
Идеята беше лъч светлина в мрака. „Добре. Уреди среща. Колкото се може по-скоро.“
Докато чаках, се чувствах като в треска. Телефонът ми иззвъня. Беше Ива.
„Как мина? Жива ли си?“
Разказах ѝ накратко. Тя слушаше, без да ме прекъсва.
„Ралица, слушай ме внимателно.“ – каза тя, когато свърших. „Този човек иска да те пречупи. Иска да те направи зависима. Ако приемеш сделката му, ще те държи в ръцете си завинаги. Ще бъдеш негова собственост. Не го прави. Моля те, не го прави. Ще намерим друг начин. Ще продадем апартамента ти, ако трябва. Аз имам спестявания. Ще се справим.“
Думите ѝ ме трогнаха до сълзи. В този момент на пълно отчаяние, тя ми предлагаше безусловна подкрепа. Нещо, което никога не бях получавала от собственото си семейство.
Но знаех, че не мога да приема. Това беше моята битка. Не можех да позволя тя да плаща за грешките на баща ми. А и не ставаше въпрос само за пари. Ставаше въпрос за принципи.
Късно следобед Симеон се обади. Имаше уредена среща с Адриана за следващата сутрин. Двадесет и четирите часа, които Виктор ми беше дал, изтичаха. Трябваше да му дам отговор.
Вечерта прекарах в гледане на празните стени в апартамента си. Моята крепост. Моето постижение. Ипотеката беше тежко бреме, но беше честно бреме. Всяка вноска беше платена с моя труд. Ако се съгласях на сделката на Виктор, щях да опетня не само бъдещата сграда, но и всичко, което бях постигнала досега. Щях да предам себе си.
Взех телефона и написах съобщение до Виктор. Пръстите ми трепереха.
„Отговорът ми е ‘не’.“
Натиснах „изпрати“, преди да успея да се разколебая. В следващия миг телефонът иззвъня. Беше той. Поех си дъх и вдигнах.
„Разочарован съм, Ралица.“ – гласът му беше леден. „Наистина мислех, че сте по-прагматична.“
„Има неща, които не се продават.“
„Много смело. Но смелостта има последствия. Надявам се да сте готова за тях. От утре започваме процедура по събиране на дълга. И повярвайте ми, моите методи са много ефективни.“
Той затвори. Останах с телефона в ръка, а сърцето ми биеше до пръсване. Бях отказала сделката с дявола. Но току-що бях обявила война. Война, за която не бях сигурна, че мога да спечеля.
Глава 7
Кантората на Адриана се намираше на тиха уличка в старата част на града, далеч от лъскавите стъклени сгради, в които аз бях свикнала да работя. Беше малка, с рафтове, отрупани с дебели книги и папки, и ухаеше на хартия и силно кафе. Самата Адриана беше жена на около петдесет, с къса, прошарена коса, остър поглед зад очилата с тънки рамки и вид, който не предполагаше празни приказки.
Симеон ни представи, като нервно мачкаше ръба на сакото си. Аз ѝ подадох копието от договора, което бях успяла да снимам в офиса на Виктор.
Тя го взе, сложи очилата си и започна да чете. В стаята се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от прелистването на страниците. Наблюдавах лицето ѝ за някаква реакция, но то оставаше напълно безизразно. След около десет минути, които ми се сториха цяла вечност, тя свали очилата си и ме погледна.
„Е, госпожице…“ – започна тя с равен глас. „Баща ви е подписал един напълно законен, но изключително хищнически договор. Лихвата е на ръба на позволеното от закона, а неустойките при просрочие са брутални. Човекът, който е съставил това, знае какво прави. Железен е.“
„Значи няма какво да се направи?“ – попитах с разтреперан глас.
„Не казах това.“ – отвърна тя. „Казах, че договорът е железен. Но дори желязото има слаби места. Въпросът е дали ще успеем да ги намерим навреме.“ Тя се обърна към Симеон. „Симеоне, ти си студент по право. Какво виждаш тук?“
Брат ми се изчерви, но пое предизвикателството. „Ами… клаузите за неустойка са непропорционални спрямо главницата. Може да се оспорват в съда като неравноправни. Освен това, липсва ясна разбивка на начина, по който се формира лихвата. Може да се твърди, „че е подвеждащо за кредитополучателя.“
Адриана кимна бавно. „Добре. Има хляб в това. Но едно дело ще се точи с години. А вие нямате години. Имате дни. Този Виктор ще започне да действа веднага.“ Тя отново се обърна към мен. „Разкажете ми за предложението, което ви е направил. За компромиса с проекта.“
Разказах ѝ всичко, включително и за заплахата му. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва.
„Класическо изнудване.“ – заключи тя. „Той ви притиска от две страни – семейството ви и кариерата ви. Иска да ви направи зависима. Проблемът е, че нямаме как да го докажем. Разговорът е бил между четири очи.“
„Значи съм в безизходица.“ – въздъхнах аз.
„Безизходица е дума за хора, които се отказват.“ – каза Адриана и в очите ѝ проблесна огънче. „Ние няма да се отказваме. Ще контраатакуваме. Първо, ще подготвим възражение по договора и ще поискаме разсрочване на плащането, позовавайки се на форсмажорни обстоятелства – задържането на стоката на митницата. Това ще ни спечели малко време. Второ, Симеон, ти ще провериш фирмата на този Виктор. Всичко. Данъчни декларации, партньори, предишни сделки. Търси нещо гнило. Винаги има нещо гнило. А вие, Ралица… вие ще направите нещо много по-трудно.“
Тя се наведе напред и ме погледна в очите. „Ще се върнете на работа и ще се държите така, сякаш нищо не се е случило. Ще продължите да работите по проекта, но ще документирате абсолютно всичко. Всяка среща, всеки имейл, всеки телефонен разговор. Особено ако той отново намекне за промяна в материалите. Трябва ни доказателство. Трябва ни той да направи грешка.“
Планът беше рискован. Означаваше да влизам всеки ден в леговището на звяра, да се усмихвам и да се преструвам, докато сърцето ми се свива от страх. Но беше план. Беше нещо. За пръв път от дни почувствах, че не съм сама.
В следващите дни животът ми се превърна в шизофренично преживяване. В офиса бях перфектният професионалист. Обсъждах с Виктор детайли по фасадата, цветове на стъклата, логистика на строителството. Той беше любезен, делови, но под повърхността се усещаше ледено напрежение. Нито веднъж не спомена отново за сделката, но заплахата висеше във въздуха.
Междувременно от дома не спираха да ми звънят. Майка ми плачеше, баща ми мълчеше виновно. Започнали бяха да получават обаждания. Първо учтиви напомняния, после все по-настоятелни искания. Техният свят се разпадаше и те очакваха аз да го сглобя отново. Опитвах се да бъда силна, да ги уверявам, че работя по въпроса, но всеки техен уплашен глас беше като нож в сърцето ми.
Една вечер, докато работех до късно, на вратата на кабинета ми се почука. Беше Виктор.
„Още сте тук?“ – попита той.
„Имам много работа.“ – отвърнах, без да вдигам поглед от компютъра.
„Ралица, искам да знаете, че не изпитвам удоволствие от това.“ – каза той, влизайки в кабинета. „Аз ви ценя. Като професионалист и като… човек. Наистина мислех, че можем да бъдем партньори.“
„Партньорството не включва изнудване.“
„Включва взаимна изгода.“ – той се приближи до бюрото ми. „Все още не е късно. Можете да промените решението си. Помислете за родителите си. Те са възрастни хора. Стресът не им се отразява добре.“
Това беше пореден опит да ме пречупи. Вдигнах поглед и го погледнах право в очите. „Родителите ми ще се справят. А аз няма да компрометирам работата си. Ако искате да ме уволните, направете го. Но няма да подпиша нито един документ за некачествени материали.“
Той ме гледаше дълго, а в погледа му се четеше смесица от гняв и… уважение?
„Добре.“ – каза накрая. „Ще играем по вашите правила. Но не казвайте, че не съм ви предупредил.“
Той се обърна и излезе. Включих диктофона на телефона си, който бях пуснала веднага щом той влезе. За съжаление, той беше твърде умен. Не беше казал нищо, което да го уличи директно. Просто завоалирани заплахи.
Няколко дни по-късно Симеон дойде в апартамента ми. Беше развълнуван. Носеше куп разпечатки.
„Намерих нещо, како. Нещо голямо.“ – каза той, разстилайки листата на масата. „Фирмата на Виктор има много общи проекти с фирма, която се води собственост на бащата на Мартин. Но това не е всичко. Рових се по-надълбоко. Оказва се, че голяма част от предишните им обекти са имали проблеми. Протекли покриви, напукани стени, проблеми с изолацията… Има няколко заведени дела от собственици, но всички са прекратени или решени извънсъдебно. Замели са следите си много добре.“
„Това доказва, че използват некачествени материали.“ – казах аз, а сърцето ми заби по-бързо.
„Да. Но има и още. Намерих нещо странно. Една от фирмите-доставчици, с които работят, е регистрирана на името на жена. Проверих я. Оказва се, че тази жена е… съпругата на Виктор.“
Останах като гръмната. Виктор беше женен. Тази мисъл, по някаква необяснима причина, ме прониза с неприятно чувство. Той никога не беше споменавал за семейство. Винаги се държеше като свободен мъж. Представях си го сам, в някакъв луксозен ергенски апартамент, точно като мен. Но той имаше съпруга. И я използваше като параван за бизнеса си.
„Това е конфликт на интереси.“ – каза Симеон. „Но е трудно доказуемо. Обаче има още нещо. Най-важното.“
Той ми подаде един лист. Беше копие от документ.
„Това е нотариалният акт на къщата, в която живеят родителите ни.“ – каза Симеон. „Проверих в имотния регистър. Преди седмица върху имота е вписана нова ипотека. В полза на фирмата на Виктор. Татко е ипотекирал къщата като допълнителна гаранция по заема. Без да каже на никого.“
Светът под краката ми се разлюля. Къщата. Единственото, което имаха. Мястото, пълно със спомени от детството ми, колкото и противоречиви да бяха те. Баща ми го беше заложил. И го беше скрил от нас.
Виктор вече не държеше просто дълг. Той държеше ключовете от миналото ни. И беше готов да ни изхвърли на улицата.
Глава 8
Новината за ипотекираната къща беше последният пирон в ковчега на моето търпение. Гневът, който изпитах, беше толкова всепоглъщащ, че засенчи страха. Това не беше просто финансов дълг, това беше предателство на най-дълбоко, емоционално ниво. Баща ми беше заложил не просто тухли и керемиди, а единственото материално доказателство за нашето съществуване като семейство.
Грабнах ключовете за колата.
„Къде отиваш?“ – извика Симеон след мен.
„Отивам да сложа край на този цирк.“ – отвърнах, без да се обръщам.
Карах бясно, без да мисля за ограничения на скоростта или за другите коли на пътя. В главата ми кънтеше само една дума – предателство. Когато спрях пред къщата, гумите изсвистяха. Втурнах се вътре, без дори да чукам.
Намерих ги в кухнята. Седяха на масата пред почти недокосната вечеря. Тишината беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож.
„Ти.“ – посочих с пръст баща си. „Как можа?“
Той вдигна поглед. В очите му нямаше изненада, само безкрайна умора и срам. Майка ми ме гледаше с уплаха.
„Ралица, успокой се…“ – започна тя.
„Да се успокоя ли?“ – изкрещях. „Да се успокоя, докато той е заложил дома ни зад гърбовете на всички? Знаеше ли изобщо?“ – обърнах се към нея.
Тя сведе поглед към чинията си. Мълчанието ѝ беше отговор. Знаела е. И е мълчала.
„Трябваше да го направя.“ – проговори баща ми с дрезгав глас. „Виктор каза, че това е единственият начин да ми даде още малко време. Че е просто формалност.“
„Формалност?“ – изсмях се истерично. „Формалност, която може да ни остави на улицата! Разбираш ли какво си направил? Ти не си заложил просто къща, ти си продал спомените ни, сигурността ни, всичко!“
„Правех го за вас!“ – извика той, като се изправи. „Исках да ви оставя нещо! Исках да бъда бащата, който се грижи за децата си!“
„Ти не си се грижил за нас! Ти се грижеше за собственото си его! За вечната си мечта да удариш джакпота! А ние трябва да плащаме цената!“
Спорът ескалира в грозна, шумна караница, пълна с обвинения и стари обиди, изровени от най-тъмните кътчета на паметта. В един момент майка ми не издържа и се разплака.
„Стига! Стига и двамата! Не виждате ли, че се разпадаме?“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. И тримата се умълчахме, изтощени и празни. В този момент осъзнах, че гневът не решава нищо. Той просто рушеше и последните останки от връзката ни.
„Отивам при Адриана.“ – казах с леден глас. „Ще видим дали има някакъв начин да се оспори тази ипотека. Но искам да знаете едно. От този момент нататък аз поемам нещата. Няма да подписвате нищо, няма да говорите с никого, без първо да се консултирате с мен. Ясно ли е?“
Те просто кимнаха, сломени.
На следващата сутрин бях в кантората на Адриана. Тя прегледа документите, които Симеон беше намерил. Лицето ѝ ставаше все по-мрачно с всяка прочетена страница.
„Това е по-лошо, отколкото си мислех.“ – каза тя. „Ипотеката е вписана законно. Баща ви е едноличен собственик на имота, така че не му е било нужно съгласието на майка ви. Да се оспори ще бъде почти невъзможно. Виктор ви е хванал в шах. Всяка ваша фигура е блокирана.“
„Значи това е краят? Предаваме се?“
„Все още не.“ – Адриана се замисли. „Казахте, че съпругата му е собственик на една от фирмите-доставчици, нали?“
„Да. Така откри Симеон.“
„Това е нашата слаба точка.“ – каза Адриана. „Виктор използва жена си като бушон. Но какво ще стане, ако бушонът гръмне? Трябва да стигнем до нея. Трябва да я накараме да проговори.“
„Как? Тя едва ли ще тръгне да свидетелства срещу собствения си мъж.“
„Хората правят всякакви неща, когато са притиснати до стената.“ – каза Адриана загадъчно. „Симеоне, искам да намериш всичко за тази жена. Адрес, навици, къде пазарува, къде пие кафе. Трябва да знаем кога и къде е най-уязвима.“
Идеята да преследваме съпругата на Виктор ми се стори мръсна и подла. Но отчаянието беше по-силно от скрупулите ми.
Докато Симеон се зае с ролята на частен детектив, аз се върнах към собственото си разследване – проекта. Започнах да преглеждам отново всички спецификации, всички договори с подизпълнители. Търсех нещо, което Виктор можеше да използва, за да прокара по-евтините материали. И го намерих.
В една от клаузите на основния договор имаше малък, почти незабележим текст, който гласеше, че при „непредвидени пазарни обстоятелства или липса на конкретни материали“ инвеститорът си запазва правото да ги замени с „аналогични по качество и характеристики“, след одобрение от главния архитект. Това беше неговата вратичка. Той щеше да създаде изкуствен недостиг на уговорените материали и щеше да ми предложи „аналогични“ от фирмата на жена си, притискайки ме да подпиша.
Сега вече знаех какъв е планът му. Трябваше да го изпреваря. Свързах се директно с италианския производител на керамика, чиито продукти бяха заложени в проекта. Проведох дълъг разговор с мениджъра по износа, като се представих, че правя предварително проучване. От него научих, че те нямат никакви проблеми с доставките и че наскоро са получили голямо запитване за същите материали от фирма, свързана с Виктор, което впоследствие е било отменено.
Той сам е създавал проблема. Сам е режисирал кризата, за да може да ми предложи своето „решение“.
Няколко дни по-късно Симеон се появи с информация. Съпругата на Виктор се казваше Силвия. Водеше тих, почти отшелнически живот. Рядко излизаше от огромната им къща в покрайнините на града. Но всяка сряда следобед посещаваше една малка художествена галерия в центъра. Сама. Това беше нашият шанс.
Сряда. Стоях пред галерията, а сърцето ми биеше лудо. Адриана ме беше инструктирала какво точно да кажа. Планът беше прост, но рискован. Трябваше да я доближа, да се представя като колега на съпруга ѝ и да ѝ подхвърля информация, която да я разтърси и да я накара да се усъмни.
Видях я да пристига. Беше елегантна, но тъжна жена, с очи, които бяха виждали твърде много. Влязох в галерията след нея. Изчаках да се спре пред една картина и застанах до нея.
„Красива е, нали?“ – казах тихо.
Тя се обърна към мен, леко стресната. „Да. Много.“
„Казвам се Ралица. Работя с вашия съпруг по новия му бизнес център.“ – представих се.
При споменаването на Виктор, тя леко се напрегна. „Приятно ми е. Силвия.“
„Знаете ли, възхищавам се на съпруга ви.“ – продължих аз, следвайки сценария на Адриана. „Той е невероятен бизнесмен. Дори е готов да рискува собственото си семейство, за да защити партньорите си. Като баща ми, например. Виктор беше толкова добър да му помогне, дори ипотекира собствената си семейна фирма, за да покрие негов дълг.“
Излъгах. Но лъжата беше прецизно изчислена. Наблюдавах лицето ѝ. За части от секундата то се промени. Очите ѝ се разшириха от изненада, последвана от страх. Тя не знаеше за ипотеката върху къщата на родителите ми, но очевидно знаеше, че фирмата на нейно име е семейна и неприкосновена. Подхвърлянето, че Виктор я е заложил, беше удар в слабото ѝ място.
„Какво… какво говорите? Коя фирма?“ – заекна тя.
„О, извинете. Сигурно не е трябвало да казвам. Фирмата-доставчик, която е на ваше име. Виктор спомена, че я е използвал като гаранция. Но не се притеснявайте, той е човек, който винаги си плаща дълговете.“ – добавих с фалшива успокоителна усмивка.
Обърнах се и си тръгнах, оставяйки я да стои сама пред картината, с лице, бледо като платно. Бях посяла семето на съмнението. Сега оставаше да чакам дали то ще покълне. Чувствах се мръсна и виновна, но нямах друг избор. Бях влязла в играта на Виктор. И щях да играя по неговите правила.
Глава 9
Последствията от срещата ми със Силвия не закъсняха. Още на следващия ден атмосферата в офиса беше наелектризирана. Виктор беше мрачен и раздразнителен. Отменяше срещи, говореше рязко по телефона. Беше ясно, че е имал тежък разговор със съпругата си. Той не ме погледна нито веднъж през целия ден, но усещах враждебността му, насочена към мен като лъч.
Бях успяла да го разклатя. Да внеса хаос в неговия подреден свят. Но това беше опасна игра. Раненият звяр е най-непредсказуем.
Адриана беше доволна. „Отлично. Сега той е под напрежение от две страни – от нас и от дома. Ще започне да прави грешки. Просто трябва да сме търпеливи.“
Търпението обаче беше лукс, който нямах. Всеки ден получавах обаждания от родителите си. Хора на Виктор бяха започнали да ги посещават. Не е имало физически заплахи, но присъствието им е било достатъчно. Скъпи коли, паркирани пред къщата им с часове. Мълчаливи мъже в тъмни костюми, които просто стоят и гледат. Психически тормоз, който ги съсипваше. Баща ми беше получил хипертонична криза, а майка ми беше на ръба на нервен срив.
Чувствах се разкъсана. От една страна, водех тази сложна правна битка, която изискваше време и прецизност. От друга, семейството ми се разпадаше в реално време и аз бях безсилна да го спра. Ипотечният ми кредит също напомняше за себе си. Трябваше да работя, за да го плащам, но работата ми беше в ръцете на човека, който се опитваше да ме унищожи.
Една вечер се върнах вкъщи напълно изтощена. На прага на апартамента ми ме чакаше изненада. Дарина. Братовчедка ми стоеше там, свита и уплашена, с малък куфар в краката си.
„Мога ли… мога ли да остана при теб за няколко дни?“ – попита тя с треперещ глас.
Въведох я вътре, без да задавам въпроси. Тя седна на дивана ми и се разплака. Безутешно, като малко дете. Направих ѝ чай и зачаках да се успокои.
„Напуснах го.“ – каза тя най-накрая, гледайки в чашата. „Напуснах Мартин.“
„Какво се е случило?“
„Всичко е лъжа, Рали. Всичко. Бракът ни, бизнесът, парите. Семейството му е на ръба на фалита. Сватбата беше просто театър, за да впечатлят кредитори като Виктор. А Мартин… той не е човекът, за когото се представя. Той е жесток. И страхлив.“
Тя ми разказа история, която ме смрази. Мартин е бил напълно наясно със схемата на Виктор и баща си. Той е бил този, който е убедил моя баща да вземе заема, знаейки много добре, че това е капан. Сватбата е била просто част от играта, начин да се демонстрира фалшива стабилност.
„Снощи го чух да говори по телефона с Виктор.“ – продължи Дарина, а гласът ѝ беше шепот. „Смееха се. Смееха се на баща ти. Наричаха го ‘стария глупак’. А после… после Мартин каза, че е време да притиснат и теб. Че имат нещо, с което да те държат.“
„Какво?“ – попитах, а кръвта замръзна във вените ми.
„Не знам точно. Говореха за някакъв студент… за заем…“
Симеон. Брат ми. Сърцето ми спря. Веднага му се обадих. Отначало той отричаше, но гласът му трепереше. Натиснах го и накрая той се пречупи.
Призна си. Преди няколко месеца, притиснат от разходите за университета и от постоянните молби на баща ни за пари, той е направил нещо глупаво. Изтеглил е бърз кредит от една от по-малките, сенчести фирми на Виктор. Не е била голяма сума, но е била достатъчна. И сега, разбира се, е просрочил няколко вноски.
Капанът беше щракнал. Виктор не беше заплашвал само родителите ми. Беше оплел в мрежата си и брат ми. Държеше бъдещето му в ръцете си. Един скандал, едно дело за невърнат дълг, и кариерата му на юрист можеше да приключи, преди дори да е започнала.
Това беше ходът на отчаяния. Виктор усещаше, че губи контрол и беше решил да използва най-мръсното си оръжие – да удари там, където най-много боли.
Чувствах се като в движещи се пясъци. Колкото повече се борех, толкова по-дълбоко затъвах. Родителите ми, брат ми, братовчедка ми – всички бяха повлечени надолу. И аз бях в центъра на всичко.
В този момент на пълно отчаяние, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
„Ало?“
„Госпожице Ралица?“ – гласът беше женски, тих и разтревожен. „Казвам се Силвия.“
Глава 10
Гласът на Силвия по телефона беше толкова тих, че трябваше да затая дъх, за да я чуя. Тя говореше бързо, на пресекулки, сякаш се страхуваше, че някой може да я подслушва.
„Трябва да се видим.“ – каза тя. „Но не тук. Не и по телефона. Моля ви. Става въпрос за съпруга ми. За това, което прави.“
Сърцето ми заби лудо. Семето на съмнението, което бях посяла, беше дало плод.
„Къде?“ – попитах.
„Има едно малко кафене, близо до Южния парк. Казва се ‘Тихият кът’. Утре, в един часа. Елате сама.“
И затвори.
Цяла нощ не мигнах. Дарина спеше неспокойно на дивана в хола ми, а аз обикалях апартамента като животно в клетка. Срещата със Силвия можеше да е капан. Можеше Виктор да я е накарал да ми се обади, за да ме примами някъде. Но можеше и да е единственият ни шанс. Трябваше да рискувам.
На сутринта се обадих на Адриана и ѝ разказах.
„Отиди.“ – каза тя без колебание. „Но бъди изключително внимателна. Вземи си два телефона. Единия го остави включен в чантата си, на отворена линия с мен. Ще слушам през цялото време. Не яж и не пий нищо, което не си поръчала сама. И ако усетиш и най-малкото нещо нередно, просто стани и си тръгни.“
Чувствах се като шпионин от евтин филм, но предпазните мерки ме успокоиха донякъде.
Кафенето беше точно такова, каквото го описваше името му – малко, закътано, с няколко маси, скрити в зеленина. Силвия вече беше там, седнала на най-отдалечената маса. Изглеждаше още по-бледа и уплашена от последния път, когато я видях. Пред нея стоеше чаша с недокоснато капучино.
Седнах срещу нея. Тя трескаво се огледа.
„Благодаря ви, че дойдохте.“ – прошепна тя.
„Какво има, Силвия? Защо ме повикахте?“
Тя преглътна мъчително. „Думите ви онзи ден… за фирмата. Проверих. Вие… вие сте ме излъгали. Виктор не я е ипотекирал.“
Стомахът ми се сви. Бях разкрита.
„Но…“ – продължи тя, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. „…но открих друго. Открих, че той е прехвърлял огромни суми от тази фирма към други свои сметки. Без мое знание. Източвал я е. И я е подготвял за фалит. Ако нещо се обърка с вашите бащи, с проекта… вината щеше да падне върху мен. Аз съм управител, аз нося отговорност.“
Тя най-накрая беше прозряла истината. Виктор не просто я е използвал като параван. Подготвял я е за изкупителна жертва.
„Той се промени.“ – продължи тя с треперещ глас. „Когато се оженихме, не беше такъв. Беше амбициозен, да, но беше… добър. Парите, властта… те го отровиха. Той е обсебен. Не вижда нищо друго освен печалба. И е готов да мине през всеки, за да я постигне. Дори и през мен.“
Тя бръкна в чантата си и извади малка флашка. Плъзна я по масата към мен.
„Тук има всичко.“ – каза тя. „Банкови извлечения, копия от фалшиви фактури, имейли между него и бащата на Мартин, в които обсъждат как да притиснат баща ви. Има и кореспонденция с доставчици на евтини, некачествени материали. Всичко, от което се нуждаете, за да го спрете.“
Гледах малкото парче пластмаса, сякаш е свещен Граал. Това беше. Това беше оръжието, от което се нуждаехме.
„Защо правите това?“ – попитах тихо. „Той е ваш съпруг.“
Тя вдигна поглед към мен и за пръв път видях в очите ѝ не страх, а стоманена решителност.
„Защото вече не го познавам. И защото имам син. На осем години. Не искам той да расте с баща-престъпник. И не искам да отида в затвора заради неговите игри. Искам да си върна живота. Искам да бъда свободна.“
Посегнах и взех флашката. Пръстите ми докоснаха нейните. Бяха ледено студени.
„Благодаря ви.“ – казах, а в гърлото ми беше заседнала буца. „Няма да забравя това.“
„Сега трябва да тръгвам.“ – каза тя, ставайки рязко. „Той не знае, че съм тук. Мисли, че съм на фризьор. Моля ви, бъдете внимателна. Той е опасен. Когато разбере, че го няма…“
Тя не довърши. Просто се обърна и излезе бързо от кафенето, без да се обръща.
Останах сама на масата, стиснала флашката в юмрука си. Чувствах се сякаш държах бомба със закъснител. В този момент телефонът, който беше на отворена линия с Адриана, иззвъня. Беше тя.
„Чух всичко.“ – каза адвокатката, а в гласа ѝ имаше неприкрит триумф. „Идвай веднага в кантората. Войната свърши, Ралица. Време е за безусловна капитулация.“
Глава 11
В кантората на Адриана цареше оживление. Сложихме флашката в компютъра ѝ и пред очите ни се разкри цялата мръсна схема на Виктор. Беше по-добре организирана и по-мащабна, отколкото предполагахме. Имейлите бяха неоспоримо доказателство за предумишлено въвличане в дълг, за измама и заговор за използване на некачествени материали.
„Имаме го.“ – каза Адриана, потривайки ръце. „Това е достатъчно не само за гражданско дело, но и за прокурорска проверка. Той е свършен.“
Симеон, когото бях извикала, гледаше документите с широко отворени очи. „Това е… това е като по учебник. Всички престъпни състави са налице.“
„Какво правим сега?“ – попитах аз.
„Сега ние диктуваме правилата.“ – каза Адриана с хищна усмивка. „Ще го поканим на една малка среща. Тук, на моя територия. Без заплахи, без викове. Просто ще му представим фактите. И ще му дадем два избора.“
Срещата се състоя на следващия ден. Виктор пристигна в кантората на Адриана с цялата си арогантна самоувереност. Когато ме видя да седя до адвокатката, той се усмихна подигравателно.
„Адвокат? Наистина ли, Ралица? Мислех, че сте по-умна.“
„Седнете, господин Виктор.“ – покани го Адриана с леден тон. „Имаме да обсъдим някои неща.“
Тя започна да говори. Спокойно, методично, тя изложи всичко, което знаехме. За фиктивната фирма на името на жена му, за източените сметки, за имейлите, за плана с некачествените материали, за заема на брат ми. С всяка нейна дума самоувереността на Виктор се топеше. Лицето му пребледня. Усмивката изчезна.
Когато Адриана свърши, тя обърна екрана на лаптопа си към него. На екрана беше отворен един от най-уличаващите имейли.
„Както виждате, имаме всичко.“ – каза тя. „И сега имате два избора. Избор А: ние предаваме тази флашка на прокуратурата. Ще последва разследване, запориране на сметки, обвинение в измама, пране на пари и данъчни престъпления. Ще загубите всичко. Кариерата ви, репутацията ви, свободата ви.“
Тя направи пауза, оставяйки думите да увиснат във въздуха. Виктор не помръдваше. Гледаше екрана като хипнотизиран.
„Или избор Б.“ – продължи Адриана. „Вие анулирате всички дългове. На баща ви и на брат ви. Прекратявате ипотеката върху къщата им. Връщате им всички платени до момента лихви, плюс обезщетение за причинените морални щети. Прекратявате договора си с моята клиентка, Ралица, като ѝ изплащате неустойка в размер на шест месечни заплати. И изчезвате. От живота им и от този град. И тази флашка никога няма да види бял свят.“
Виктор вдигна поглед от екрана. В очите му имаше чиста, неподправена омраза. Но и страх.
„Тя ви е дала това, нали?“ – прошепна той, гледайки към мен. „Силвия.“
Не отговорих.
Той се засмя. Безрадостен, кух смях. „Кучка. Винаги съм знаел, че е слаба.“
„Решението ви, господин Виктор?“ – прекъсна го Адриана.
Той мълча дълго. Виждах как в ума му се въртят хиляди варианти, как търси изход, вратичка. Но нямаше такава. Бяхме го затворили отвсякъде.
„Добре.“ – каза накрая той с пресипнал глас. „Избор Б.“
„Радвам се, че взехте правилното решение.“ – каза Адриана, без да променя тона си. „Моят сътрудник ще подготви всички необходими документи. Ще ги подпишете още днес.“
Той стана, без да ни поглежда повече, и излезе от кантората. Беше победен мъж. Властта и контролът, които толкова ценеше, му бяха отнети.
В следващите няколко дни всичко се случи светкавично. Договорите бяха подписани, ипотеката – заличена, парите – преведени. Виктор спази своята част от сделката. Той беше бизнесмен докрай – знаеше кога е загубил и как да минимизира щетите.
Когато съобщих новината на родителите си, те не можаха да повярват. Баща ми плака за пръв път, откакто го помнех. Не от радост, а от срам.
„Аз… аз не го заслужавам, Рали.“ – каза той. „След всичко, което ти причиних.“
„Не, не го заслужаваш.“ – отговорих му честно. „Но това не го правя заради теб. Правя го заради себе си. За да мога най-накрая да затворя тази страница.“
Разговорът беше труден. Нямаше прегръдки, нямаше сълзливо сдобряване. Пропастта между нас беше твърде дълбока, за да бъде запълнена с няколко думи. Но имаше начало на разбиране. За пръв път те ме видяха не просто като тяхна неомъжена дъщеря, а като човека, който ги спаси. Уважението, което никога не ми бяха дали, най-накрая беше спечелено. Не по начина, по който исках, но беше там.
Дарина остана при мен още известно време. Беше подала молба за развод. Беше уплашена, но и решена да започне отначало, сама. Намери си работа като учителка, нещо, което винаги е искала, но родителите ѝ са смятали за непрестижно. Заедно с нея и Симеон, ние тримата започнахме да градим нещо ново – не семейство по кръв, а семейство по избор. Такова, в което се подкрепяхме и разбирахме.
Напуснах работа. Неустойката от Виктор ми даде финансовата свобода да го направя. Имах нужда от време. Време да дишам, време да се излекувам.
Глава 12
Месеци по-късно. Пролетта беше дошла. Стоях на балкона на апартамента си, моята крепост, която бях успяла да запазя. Градът се простираше пред мен, окъпан в меката следобедна светлина. В ръката си държах чаша вино.
Телефонът иззвъня. Беше майка ми. Вече не се стрясках, когато виждах името ѝ на екрана. Разговорите ни бяха различни. Кратки, понякога неловки, но лишени от старата отрова. Тя ми разказваше за градината си. Аз ѝ разказвах за новия проект, който бях започнала. Малък, но мой. Бях основала собствено архитектурно студио. Беше трудно, беше рисковано, но беше мое.
„Исках само да те чуя, миличка.“ – каза тя накрая. „Пази се.“
„И вие се пазете.“ – отговорих.
Затворих телефона. Нямаше „Още ли си сама?“. Просто загриженост. Може би това беше всичко, на което можех да се надявам. И може би беше достатъчно.
Отпих от виното. Спомних си за бележката на Дарина. „Може би…“
Може би понякога трябва да минеш през ада, за да намериш себе си. Може би понякога трябва да разрушиш всичко, за да построиш нещо ново и истинско. Може би щастието не е в това да отговориш на очакванията на другите, а в това да надминеш своите собствени.
Погледнах към хоризонта. Бъдещето беше като празен чертеж. И за пръв път от много време насам, аз държах молива. И бях свободна да начертая каквото пожелая.