Телефонът извибрира в джоба ми – кратко, остро жужене, което проряза тишината на ателието. Почти го пренебрегнах. Бях потънал в чертежите на новия комплекс, линиите и размерите се виеха пред очите ми като река от числа и възможности, а ароматът на прясно сварено кафе и хартия изпълваше въздуха. Но нещо в настойчивостта на вибрацията ме накара да се протегна и да го извадя.
Съобщение. От Ани.
Сърцето ми подскочи и веднага усетих как познатата тревога започва да пълзи по гръбнака ми. Тя никога не ми пишеше, когато беше с него. Това беше едно от неписаните им правила. Времето с биологичния ѝ баща беше тяхно, отделено, неприкосновено. Свят, в който аз нямах място. Свят, който се опитвах да уважавам, макар всяка фибра в съществото ми да крещеше против него.
Пръстите ми трепереха леко, докато отключвах екрана. Думите бяха само шест, но се врязаха в съзнанието ми като нажежено желязо.
„Може ли да дойдеш да ме вземеш?“
Нямаше въпросителен знак накрая. Не беше въпрос. Беше молба. Вик за помощ.
Всичко в мен се сви. Чертежите, сроковете, важният клиент, който чакаше обаждане – всичко изчезна. В стаята останахме само аз и тези шест думи. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Какво се беше случило? Пламен пак ли беше направил някоя от своите сцени? Беше ли пиян? Или по-лошо? Мислите ми препускаха, рисувайки ужасяващи сценарии, всеки по-мрачен от предишния.
Погледнах часовника. Беше го оставила при него преди по-малко от четири часа. Трябваше да прекарат целия следобед заедно. Неговото „бащино време“. Така го наричаше адвокатката му – с ледена усмивка и глас, който звучеше като стържене на стъкло.
Без да мисля повече, грабнах ключовете от колата и сакото си. Изпратих кратък отговор: „Идвам. Къде си?“ и тръгнах към вратата, без дори да заключа ателието. Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен нея.
Докато слизах по стълбите, усещах как адреналинът бушува в кръвта ми. Спомних си деня, в който се запознах с Михаела. Тя беше като слънчев лъч в иначе подредения ми, но сив живот. А до нея стоеше едно малко момиченце на три годинки, с огромни кафяви очи, които ме гледаха с онази сериозна, преценяваща мъдрост, присъща само на децата. Ани.
Не съм биологичният ѝ баща. Никога не съм претендирал да бъда. Но от момента, в който тя, едва четиригодишна, се сгуши в мен една вечер, докато ѝ четях приказка, и промълви сънливо „Лека нощ, татко“, аз бях неин. Душата ми беше нейна. Това дете, което не носеше моя кръв, беше изпълнило живота ми със смисъл, който дори не бях подозирал, че ми липсва.
Сега тя беше на тринадесет. Тийнейджърка, която се бореше със света, със себе си, с двамата мъже в живота си, които я наричаха своя дъщеря. Аз, който бях там всеки ден, за всяка нейна температура, всяка паднала млечна зъбка, всяка родителска среща. И Пламен. Биологичният. Призракът, който се появяваше от време на време, бляскав, шумен и непредсказуем, за да обърка света ѝ и да изчезне отново, оставяйки след себе си хаос и сълзи.
Телефонът извибрира отново. Адрес. Кафене в центъра, на другия край на града. Не апартаментът му. Не някой от парковете, където уж щяха да се разхождат. Кафене. Това засили тревогата ми десетократно.
Запалих двигателя и колата изрева, сякаш усещала моята спешност. Излязох от паркинга с писък на гуми, без да ме е грижа за нищо друго, освен да стигна до нея. До моето момиче. През десетте години, в които бях неин баща, бях изградил около нея крепост от любов, сигурност и спокойствие. Но Пламен беше онази сила, която винаги намираше начин да пробие стените. И всеки път, когато това се случеше, аз трябваше да събирам парчетата.
Докато карах през натоварения трафик, се молех. Молех се да е просто поредната му проява на егоизъм. Да я е зарязал, защото му е изникнала „неотложна“ среща. Молех се да не е нещо по-лошо. Защото ако беше наранил Ани, физически или емоционално, не знаех на какво съм способен. Този мъж, биологичният ѝ баща, беше единственият човек на света, когото истински мразех. Мразех го заради болката, която причиняваше на Михаела, заради объркването, което сееше в душата на Ани. И най-вече го мразех, защото въпреки всичко, той имаше над нея власт, която аз никога нямаше да притежавам. Властта на кръвта.
А сега тя ме викаше. Мен. Не него. И аз летях към нея, готов да се изправя срещу всичко, само за да я прибера у дома. В нашата крепост.
Глава 2
Намерих я свита на едно сепаре в най-отдалечения ъгъл на кафенето. Беше избрала място до прозореца, но не гледаше навън. Главата ѝ беше наведена, дългата ѝ кестенява коса скриваше лицето ѝ, а раменете ѝ леко потреперваха. Пред нея стоеше чаша с горещ шоколад, недокосната. Пара̀та се издигаше от нея на тънки струйки и се разсейваше в хладния въздух на заведението.
За момент просто стоях на входа и я гледах. Сърцето ми се късаше. Това крехко създание, което носеше в себе си толкова много сила, но и толкова много болка. На тринадесет години не биваше да се налага да преживява това. Никое дете не биваше.
Приближих се бавно, за да не я стресна. Когато стигнах до масата, тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали. Следите от сълзи все още блестяха по бузите ѝ. Като ме видя, долната ѝ устна потрепери и в погледа ѝ се смесиха облекчение и срам.
– Татко… – прошепна тя и гласът ѝ пресекна.
Не казах нищо. Просто седнах до нея на сепарето и я прегърнах. Тя се вкопчи в мен, зарови лице в рамото ми и се разрида. Тихо, конвулсивно, с цялата болка, която едно тринадесетгодишно сърце можеше да побере. Аз я държах здраво, люлеех я леко, както правех, когато беше малка и я болеше коремче или беше сънувала кошмар. Усещах всяко нейно ридание като физически удар. Гневът към Пламен се надигаше в мен като тъмна вълна, гореща и задушаваща.
– Всичко е наред, миличка. Аз съм тук. Всичко ще бъде наред – шепнех в косата ѝ, която ухаеше на дъжд и на нейния шампоан с аромат на ягода. Думи. Празни думи, които не можеха да поправят нищо, но бяха единственото, което имах.
Когато плачът ѝ утихна до тихо подсмърчане, тя се отдръпна леко. Извадих кърпичка от джоба си и ѝ я подадох. Тя избърса лицето си и пое дълбоко дъх, опитвайки се да си върне контрола.
– Искаш ли да ми разкажеш? – попитах тихо, без да настоявам.
Тя поклати глава.
– Не сега. Моля те. Просто… можем ли да се приберем?
– Разбира се, слънце. Веднага.
Оставих няколко банкноти на масата, за да платя шоколада, и тръгнахме. В колата тя мълчеше. Просто гледаше през прозореца как сградите и светлините на града се размиват в едно. Не я притисках. Знаех, че ще ми каже, когато е готова. Или нямаше да ми каже. С тийнейджърите никога не се знаеше.
През целия път обратно умът ми работеше на пълни обороти. Трябваше да се обадя на Михаела. Трябваше да ѝ кажа какво се е случило. Но не исках да го правя пред Ани. Не исках да я подлагам на кръстосан разпит. Жена ми… тя обичаше дъщеря си повече от всичко на света, но когато станеше въпрос за Пламен, логиката ѝ сякаш се изключваше. Обземаше я паника, смесица от стара вина и нов страх, и тя започваше да задава хиляди въпроси, които само влошаваха нещата.
Когато влязохме у дома, ни посрещна тишина. Михаела още не се беше прибрала от работа. Това беше добре. Даваше ни време.
– Гладна ли си? – попитах Ани, докато тя събуваше маратонките си в коридора.
Тя поклати глава.
– Мисля, че просто ще се кача в стаята си.
– Добре. Ако имаш нужда от нещо, аз съм долу.
Тя кимна едва забележимо и се затътри нагоре по стълбите. Чух как вратата на стаята ѝ се затвори с тихо щракване. Звукът на нейната самота.
Въздъхнах тежко и отидох в кухнята. Налях си чаша вода и се загледах през прозореца към градината. Есенните листа падаха бавно, покривайки тревата с килим от злато и ръжда. Бяхме създали този дом с толкова любов. Аз и Михаела. Бях проектирал къщата сам, всеки ъгъл, всяка стая беше обмислена, за да бъде нашето убежище. Място, където Ани да расте защитена и щастлива. Но колкото и високи стени да издигах, призракът на миналото винаги намираше начин да се промъкне вътре.
Телефонът ми иззвъня. Беше Михаела.
– Здравей, любов. Как мина денят ти? – Гласът ѝ беше весел, леко уморен.
Поех дълбоко дъх.
– Нашият ден мина добре. Но този на Ани – не съвсем.
Последва мълчание. Усетих как веселието в гласа ѝ моментално се изпари.
– Какво е станало? С Пламен ли?
– Да. Писа ми да отида да я взема. Намерих я разплакана в едно кафене. Не иска да говори за това. Сега е в стаята си.
Чух я как въздъхва тежко.
– О, Боже мой. Какво е направил пак този човек? Идвам си веднага.
– Не бързай. Няма смисъл да я притискаме. Нека първо се успокои.
– Как да не я притискам, Александър? Това е моята дъщеря! Трябва да знам дали е добре!
– Тя е добре, защото е тук, у дома. Просто ѝ трябва малко време.
– Добре – каза тя, но в гласа ѝ се долавяше напрежение. – Прибирам се. Ще говоря с нея.
Знаех, че няма смисъл да споря. Когато ставаше въпрос за Ани, Михаела се превръщаше в лъвица. Проблемът беше, че понякога ноктите ѝ нараняваха и хората, които се опитваха да помогнат.
Затворих телефона и облегнах глава на студеното стъкло на прозореца. Картината от кафенето изплува отново в съзнанието ми – свитото ѝ телце, треперещите рамене. И гневът отново се надигна. Този път беше по-силен. По-студен.
Трябваше да направя нещо. Не можех повече да стоя отстрани и да гледам как този човек трови живота на детето ми. Трябваше да има начин да го спра. Завинаги. Но как? Той имаше права. Той беше биологичният баща. Думи, които звучаха като присъда.
Тогава се сетих за нещо, което Михаела ми беше споменала веднъж, много отдавна, в пристъп на гняв и отчаяние. Нещо за общия им бизнес, за някакви пари, за документи… Нещо, което тя бързо отхвърли като маловажно. Но в онзи момент, в тихата кухня, докато чаках жена ми да се прибере и дъщеря ми да излезе от черупката си, това смътно воспоминание се загнезди в ума ми като семе на съмнение. Може би ключът към спирането на Пламен не беше в настоящето, а в миналото, което Михаела толкова отчаяно се опитваше да забрави.
Глава 3
Михаела се прибра като вихрушка. Вратата се отвори с трясък и тя влезе, все още облечена с елегантния си делови костюм, но с разрошена коса и паника в очите. Хвърли чантата си на стола в антрето и без да ме погледне, тръгна директно към стълбите.
– Михаела, чакай – спрях я аз, хващайки я леко за ръката. – Дай ѝ малко време.
Тя се обърна рязко към мен.
– Време? Александър, той я е разплакал! Кой знае какво ѝ е казал, какво е направил! Нямам време за губене!
– И какво ще направиш? Ще нахлуеш в стаята ѝ и ще започнеш да я разпитваш? Това само ще я накара да се затвори още повече. Знаеш каква е.
Лицето ѝ се смекчи леко. Знаеше, че съм прав. Но страхът беше по-силен от разума.
– Просто искам да я видя. Да се уверя, че е добре.
– Тя е тук. На сигурно място. Това е най-важното. Хайде, ела да изпиеш нещо. Аз ще се кача след малко да проверя как е. Може би на мен ще каже.
Тя се поколеба за миг, след което кимна неохотно. Отиде в кухнята и си наля чаша вино с трепереща ръка. Аз се качих бавно по стълбите. Вратата на стаята на Ани беше затворена. Почуках леко.
– Ани? Може ли да вляза?
Отвътре не се чу отговор.
– Миличка, само искам да видя дали си добре.
Тишина. Натиснах внимателно дръжката и открехнах вратата. Стаята беше тъмна, само слаба светлина от уличната лампа проникваше през щорите. Ани лежеше на леглото си, завита презглава. Престорено спеше.
Приближих се и седнах на ръба на леглото.
– Знам, че не спиш – казах тихо. – Просто исках да ти кажа, че ако решиш да говориш, аз съм тук. Когато и да е. Дори да е в три през нощта.
Усетих леко помръдване под завивките.
– И още нещо. Каквото и да е казал или направил той, помни, че не е по твоя вина. Никога. Ти си прекрасна и той е щастливец, че изобщо те има в живота си, макар и да не го заслужава.
Протегнах ръка и я поставих върху завивката, там, където предполагах, че е рамото ѝ. Стоях така няколко секунди, след което станах и излязох, затваряйки тихо вратата след себе си.
Когато слязох долу, Михаела крачеше нервно из хола, с чашата вино в ръка.
– Е? – попита тя нетърпеливо.
– Спи. Или се преструва. Да я оставим тази вечер. Утре е нов ден.
Тя въздъхна и се отпусна на дивана, закривайки лице с ръце.
– Не мога повече, Александър. Наистина не мога. Всеки път, когато той се появи, животът ни се превръща в ад. Всеки път се моля да е за последно, но той винаги се връща. Като проклятие е.
Седнах до нея и я прегърнах през раменете.
– Ще се справим. Винаги се справяме.
– Но на каква цена? Виж Ани! Тя е съсипана. А аз се чувствам толкова безпомощна. Той има законови права, а аз… аз съм вързана.
Тук беше моят шанс. Моментът да повдигна въпроса, който се въртеше в главата ми.
– Михаела… – започнах предпазливо. – Спомняш ли си преди години, когато ми разказваше за него? Спомням си, че спомена нещо за обща фирма. За някакви пари…
Тя вдигна рязко глава и ме погледна. Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ.
– Откъде се сети за това? Било е толкова отдавна. Не е важно.
– Може би е. Може би има нещо в миналото ви, което можем да използваме. Нещо, което да го накара да ни остави на мира.
Тя скочи от дивана, сякаш я бях ужилил.
– Не! Няма нищо! Беше грешка, глупава младежка грешка. Всичко е приключило. Не рови там, Александър. Моля те.
Реакцията ѝ беше по-силна, отколкото очаквах. Беше паническа. Сега бях сигурен, че има нещо. Нещо голямо, което тя криеше.
– Любов, аз просто се опитвам да помогна. Да ни защитя. Да защитя Ани. Ако имаш някакъв коз срещу него, сега е моментът да го използваш.
– Нямам коз! – почти изкрещя тя. – Има само неща, които могат да навредят на всички ни! Просто го забрави. Моля те, обещай ми, че ще го забравиш!
Гледах я в очите и виждах истински, неподправен ужас. Каква тайна криеше, която беше по-страшна от постоянното присъствие на Пламен в живота ни?
– Добре – излъгах аз. – Добре, забравям го.
Тя се отпусна леко, но напрежението между нас остана да виси във въздуха, гъсто и тежко. През останалата част от вечерта почти не си говорихме. Вечеряхме мълчаливо. Ани не слезе от стаята си. Къщата, нашето убежище, се беше превърнала в бойно поле на неизказани думи и скрити страхове.
Късно през нощта, когато Михаела вече спеше до мен, аз лежах с отворени очи и гледах тавана. Думите ѝ „неща, които могат да навредят на всички ни“ отекваха в главата ми. Не само на нея. На всички ни. Какво, за Бога, беше направила?
Решението се оформи в ума ми бавно, но сигурно. Михаела нямаше да ми каже. Страхът ѝ беше твърде голям. Ако исках да разбера истината и да намеря начин да защитя семейството си, трябваше да я потърся сам.
На следващата сутрин, след като изпратих Ани на училище – тя все още беше мълчалива и бледа – и целунах Михаела за довиждане, аз не отидох в ателието. Вместо това се качих в колата и потеглих в друга посока. Към офиса на Силвия.
Силвия беше моя стара приятелка от университета. Сега беше един от най-добрите бракоразводни адвокати в града. Беше умна, безскрупулна, когато се налагаше, и най-важното – можех да ѝ имам пълно доверие. Ако някой можеше да ми помогне да разровя миналото на Пламен и Михаела, това беше тя.
Докато карах, усещах неприятно чувство в стомаха. Чувствах се като предател. Щях да ровя в миналото на собствената си съпруга зад гърба ѝ. Но после си спомних лицето на Ани в кафенето. И знаех, че нямам избор. Понякога, за да защитиш хората, които обичаш, се налага да правиш неща, които никога не си си представял, че ще направиш. Това беше един от тези моменти. Бях на път да отворя кутията на Пандора и се молех това, което намеря вътре, да не унищожи всичко, което обичах.
Глава 4
Офисът на Силвия беше точно като нея – модерен, безупречно подреден и леко плашещ в своята стерилност. Намираше се на последния етаж на стъклена сграда с изглед към целия град. Посрещна ме с топла усмивка, която обаче не достигаше до проницателните ѝ сини очи.
– Александър! Каква изненада. Да не би най-сетне да си решил да зарежеш архитектурата и да се присъединиш към тъмната страна? – пошегува се тя, докато ми подаваше ръка.
– Не точно – отвърнах аз, опитвайки се да отвърна на усмивката ѝ, но вероятно се получи по-скоро гримаса. – Нуждая се от помощта ти, Силвия. Като адвокат.
Тя веднага стана сериозна. Посочи ми едно от кожените кресла пред махагоновото ѝ бюро и затвори вратата на кабинета.
– Слушам те.
Разказах ѝ всичко. За Ани, за съобщението, за реакцията на Михаела, за смътния ми спомен за обща фирма и за паническия ѝ ужас, когато я попитах. Докато говорех, Силвия слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само кимаше от време на време. Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Разбирам. Искаш да проверя каквото мога за бизнес отношенията между съпругата ти и Пламен, без тя да разбира. Нали така?
– Точно така. Знам, че не е редно…
– „Редно“ е дума, която рядко използваме в този бизнес, Алекс – прекъсна ме тя. – Важното е какво искаш да постигнеш. Искаш да намериш нещо, с което да го държиш на разстояние. Нещо, което да го принуди да спре да тормози дъщеря ти.
– Да.
– Добре. Ще ми трябват имената им и приблизителна година, в която са имали тази фирма. Всичко друго, за което се сетиш, ще е от полза.
Дадох ѝ информацията. Докато го правех, се чувствах все по-зле. Сякаш предавах Михаела, разкривайки части от нейното минало пред чужд човек, макар и доверен приятел.
– Ще отнеме известно време – каза Силвия, докато си записваше нещо в бележника. – Ще накарам хората си да проверят търговския регистър, имотния регистър, всичко. Ако е имало фирма, ще я намерим. Ако е имало някакви сделки, заеми, ипотеки… всичко излиза наяве, рано или късно. Само бъди подготвен. Когато започнеш да ровиш в миналото, никога не знаеш какво ще изскочи. Може да не ти хареса.
– Подготвен съм – казах аз, макар да не бях сигурен в думите си.
– И още нещо. Пази се. Ако Пламен е толкова нестабилен, колкото го описваш, и ако жена ти е толкова уплашена, значи залогът е голям. Не го подценявай.
Излязох от офиса ѝ с тежко сърце. Бях задвижил машина, която вече не можех да спра. Сега оставаше само да чакам и да се надявам, че съм постъпил правилно.
През следващите няколко дни напрежението у дома беше почти непоносимо. Ани продължаваше да мълчи. Движеше се из къщата като призрак, говореше само когато я питаха нещо и прекарваше по-голямата част от времето си затворена в стаята си. Опитах се няколко пъти да я заговоря, но тя сменяше темата или отговаряше с по една дума. Беше издигнала стена около себе си, а аз не знаех как да я пробия.
Михаела, от друга страна, се опитваше да се държи нормално, но беше прекалено любезна, прекалено усмихната. Беше като опъната струна, готова да се скъса при най-малкото докосване. Избягваше темата за Пламен, а аз не я повдигах. И двамата знаехме, че между нас зее пропаст, създадена от нейните тайни и моето разследване.
Междувременно трябваше да се справям и с работата. Клиентите за новия комплекс ставаха все по-нетърпеливи. Трябваше да присъствам на срещи, да отговарям на имейли, да взимам решения за милиони, а умът ми беше на съвсем друго място. Беше с дъщеря ми, затворена в стаята си, и със съпругата ми, която живееше в страх от миналото.
Една вечер, докато работех до късно в ателието, опитвайки се да наваксам, получих обаждане от непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
– Ало?
– Александър, нали? – Гласът беше мъжки, дрезгав, непознат.
– Да, кой се обажда?
– Казвам се Красимир. Няма значение кой съм. Обаждам се заради Пламен.
Сърцето ми спря за миг.
– Какво за него?
– Чух, че сте семейство. Е, не точно, но отглеждате дъщеря му. Искам да ви предупредя. Този човек е отчаян. Дължи ми много пари. И не само на мен. Затънал е до уши в дългове и е готов на всичко, за да се измъкне. Абсолютно на всичко.
– Защо ми казвате това? – попитах, а ръката ми стискаше телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
– Защото знам, че използва дъщеря си. Сигурно вече ви е поискал пари. Или ще поиска. Не му давайте и стотинка. Той е като черна дупка. И внимавайте. Когато човек като него е притиснат до стената, става опасен.
Преди да успея да задам друг въпрос, той затвори.
Стоях неподвижно в тишината на ателието. Думите на непознатия отекваха в ума ми. „Отчаян.“ „Дългове.“ „Опасен.“ Сега поведението на Пламен придобиваше нов, много по-зловещ смисъл. Не ставаше въпрос просто за бащина любов или за желание да бъде част от живота на Ани. Ставаше въпрос за пари. И той използваше собствената си дъщеря като инструмент, за да ги получи.
Гневът, който изпитах, беше различен. Вече не беше просто лична неприязън. Беше леденостудена ярост. Този човек беше не просто лош баща. Той беше хищник. И моето семейство беше негова плячка.
В този момент телефонът ми извибрира отново. Беше съобщение от Силвия.
„Намерих нещо. Ела утре сутрин в офиса. Мисля, че ще искаш да го видиш.“
Всички парчета от пъзела започваха да се събират. И картината, която се очертаваше, беше по-грозна, отколкото можех да си представя.
Глава 5
На следващата сутрин бях в офиса на Силвия още преди официалното работно време. Тя ме чакаше, с чаша кафе в ръка и папка с документи на бюрото пред себе си. Изглеждаше уморена, но очите ѝ блестяха от онази специфична енергия, която се появяваше, когато беше надушила кръв.
– Добро утро – каза тя, без излишни любезности. – Седни.
Направих го. Погледът ми беше прикован в папката. Тя сякаш излъчваше студ.
– Не беше лесно – започна Силвия. – Фирмата е била регистрирана преди почти петнадесет години. Съществувала е само две години, след което е обявена в ликвидация. На пръв поглед – нищо необичайно. Малък бизнес, който не е потръгнал.
Тя отвори папката. Вътре имаше копия от документи, банкови извлечения, договори.
– Но когато започнахме да ровим по-дълбоко, нещата станаха интересни. Фирмата се е казвала „МиПла Инвест“. Съдружници с равни дялове – Михаела и Пламен. Предмет на дейност – консултантски услуги и търговско посредничество. Много общо и неопределено. Класика в жанра.
Тя ми подаде един от документите. Беше учредителният акт. Подписите на Михаела и Пламен стояха един до друг. Познах елегантния, леко наклонен подпис на жена си. Почувствах странен хлад. Това беше част от нея, която не познавах.
– В рамките на първата си година фирмата тегли голям бизнес кредит – продължи Силвия, сочейки към друго извлечение. – Говорим за шестцифрена сума. Като обезпечение служи бъдещата дейност на фирмата. Банката е била доста… либерална.
– И какво се случва с тези пари? – попитах, въпреки че вече се досещах за отговора.
– Ето тук става интересно. Парите постъпват по сметката на фирмата. Няколко дни по-късно почти цялата сума е преведена на друга фирма, регистрирана в офшорна зона. „МиПла Инвест“ плаща няколко вноски по кредита, след което спира. Дейността практически замръзва. Година по-късно, след като банката започва да си търси парите, фирмата е обявена в несъстоятелност. Активи – нула. Парите – изпарили са се.
Гледах документите, но виждах само лицето на Михаела, изпълнено с ужас, когато я попитах за миналото. „Неща, които могат да навредят на всички ни.“
– И двамата ли са знаели? – попитах с пресъхнало гърло.
Силвия въздъхна.
– Ето това е въпросът за един милион долара. На хартия и двамата носят еднаква отговорност. Подписът на Михаела е под договора за кредит. Нейният подпис е и под платежното нареждане за превода към офшорната фирма. От правна гледна точка, тя е съучастник в измама.
Думата „съучастник“ увисна във въздуха. Съпругата ми. Майката на детето, което отглеждах. Съучастник.
– Но ти не мислиш така, нали? – попитах, вкопчен в последната останала ми надежда.
– Интуицията ми казва, че тя е била млада, може би влюбена, и се е доверила на грешния човек. Пламен е бил мозъкът на операцията. Той е уредил кредита, той е намерил офшорната фирма. А тя е била просто лицето, което се е подписало. Но пред закона интуицията не струва нищо. Важни са подписите. И нейните са навсякъде.
Скрих лице в ръцете си. Всичко придоби смисъл. Паническият ѝ страх. Нежеланието ѝ да говори. Пламен не просто я изнудваше емоционално. Той я държеше в ръцете си с реална, законова заплаха. Ако тя се опиташе да го отстрани от живота на Ани, той можеше да я унищожи. Да я вкара в затвора.
– Има ли давност? – попитах с дрезгав глас.
– За съжаление, не. Банковата измама е тежко престъпление. Банката може да предяви иск по всяко време. Вероятно не са го направили, защото са отписали дълга като „лош кредит“, а и преследването на пари в офшорни зони е скъпо и сложно. Но ако някой им „подскаже“ да погледнат случая отново, да им предостави нови доказателства… например свидетелски показания от другия съдружник…
– Пламен – завърших аз. – Той я държи с това. Заплашва я, че ще проговори.
– Точно така – потвърди Силвия. – Това е неговият коз. И е дяволски силен.
Изведнъж обаждането от предната вечер изплува в ума ми.
– Той е затънал в дългове – казах аз и разказах на Силвия за разговора с мистериозния Красимир.
Тя се намръщи.
– Това променя нещата. Прави го още по-опасен. Щом е отчаян за пари, значи е готов да използва този коз не само за да вижда дъщеря си, а и за да измъкне пари от вас. Той знае, че имате добър стандарт на живот. Знае, че бихте платили, за да защитите Михаела и да запазите семейството си.
– Какво да правя, Силвия? – погледнах я безпомощно. – Чувствам се като в капан.
Тя се замисли за момент.
– Имаме два хода. Първият е да играем в защита. Да плащаме, когато поиска, и да се молим да не иска твърде много. Това е лош вариант, защото щом започнеш да плащаш на изнудвач, той никога не спира. Вторият ход е да минем в нападение.
– Как? – попитах. – Той държи всички карти.
– Не всички – каза тя и се усмихна за първи път тази сутрин. Беше хищна усмивка. – Той е извършил измама. Да, въвлякъл е и Михаела, но той е основният виновник. Освен това в момента самият той е обект на преследване от кредитори. Хора като твоя познат Красимир. Трябва да намерим слабите му места. Трябва да намерим нещо, с което ние да го държим. Да обърнем играта. Трябва да го ударим там, където най-много боли. И мисля, че знам откъде да започнем.
Тя вдигна телефона и набра номер.
– Да, аз съм. Искам да проверите всичко за един човек на име Красимир. Интересува ме какви бизнес отношения е имал с Пламен. Искам да знам всичко.
Когато затвори, тя ме погледна.
– Сега се прибираш у дома, Алекс. И трябва да говориш с Михаела. Времето за тайни свърши. Или ще се борите с това заедно, като семейство, или Пламен ще ви унищожи един по един.
Думите ѝ бяха тежки и крайни. Но бяха истина. Тръгнах си от офиса ѝ, стиснал копията от документите в ръка. Предстоеше ми най-трудният разговор в живота ми. Разговор, който можеше или да ни обедини, или да ни раздели завинаги.
Глава 6
Когато се прибрах, къщата беше необичайно тиха. Михаела си беше взела почивен ден. Намерих я в градината, увита в дебела жилетка, седнала на една от пейките с чаша чай в ръце. Гледаше в пространството, а погледът ѝ беше празен. Есенният вятър рошеше косата ѝ и си играеше с падналите листа в краката ѝ.
Приближих се и седнах до нея, без да кажа дума. Сложих папката с документите на пейката помежду ни. Тя я погледна, после мен, и в очите ѝ се появи страх.
– Какво е това? – попита тя с глас, който беше едва доловим шепот.
– Мисля, че знаеш – отвърнах тихо. – Време е да поговорим, Михаела. Без повече тайни.
Тя сведе поглед към ръцете си, които стискаха чашата. Пръстите ѝ бяха побелели. Дълго време мълча. Мислех, че няма да каже нищо, че отново ще се затвори в стената си от страх. Но после, бавно, тя започна да говори.
– Бях на двадесет и две – започна тя, а гласът ѝ беше монотонен, сякаш разказваше чужда история. – Току-що бях завършила университета, пълна с мечти и илюзии. Срещнах Пламен. Той беше… всичко, което не бях аз. Беше харизматичен, смел, говореше за големи планове, за бизнес, за бързи пари. Аз бях впечатлена. Бях влюбена. Или поне си мислех, че съм.
Тя пое дълбоко дъх.
– Той имаше идея за фирма. Каза, че ще ме направи съдружник. Че ще бъдем екип, че ще завладеем света заедно. Аз не разбирах нищо от бизнес. Просто му вярвах. Подписвах всичко, което ми дадеше, без да го чета. Договор за фирма, документи за кредит… За мен това бяха просто хартии. За него са били инструменти.
Тя млъкна за момент, изгубена в спомените си.
– Когато парите от кредита дойдоха, той беше във възторг. Каза, че ще ги инвестира, че ще ги удвои за месеци. Накара ме да подпиша платежното за превода. Каза, че е за „международна сделка“. Аз го направих. Няколко седмици по-късно той започна да се променя. Стана раздразнителен, отсъстваше с дни. После разбрах, че съм бременна. С Ани.
Сълзи се стичаха по бузите ѝ, но тя не ги бършеше.
– Казах му. Той изпадна в паника. Каза, че едно дете ще провали всичко. Че нямаме време за това. Тогава разбрах. Разбрах, че никога не е имало „нас“. Имало е само него и неговите планове. Разбрах, че парите са изчезнали и че банката ще започне да ни търси. И че моят подпис е навсякъде.
Тя се обърна и ме погледна право в очите. Болката в нейните беше бездънна.
– Изплаших се, Александър. Бях сама, бременна, и затънала до гуша в измама, от която не разбирах нищо. Една вечер той просто събра багажа си и изчезна. Остави ме да се оправям сама. Няколко месеца по-късно се роди Ани. Подадох документи за ликвидация на фирмата, надявайки се всичко просто да изчезне. И за известно време беше така. Докато Пламен не се появи отново, няколко години по-късно, когато ние с теб вече бяхме заедно. Той знаеше, че имам нов живот, че съм щастлива. И знаеше какво държи в ръцете си.
Тя посочи към папката.
– Това. Държи живота ми в ръцете си. Всеки път, когато поиска да види Ани, всеки път, когато поиска пари, той ми напомня. Напомня ми, че с едно обаждане до банката или до прокуратурата, може да ме съсипе. Може да ме отнеме от Ани. От теб. Затова мълчах. Затова се страхувах. Не ме е страх за мен, Александър. Страх ме е да не загубя вас.
Слушах разказа ѝ и гневът ми към нея се изпаряваше, заменен от огромна тъга. Тъга за младото, наивно момиче, което е била. И от огромна, всепоглъщаща омраза към човека, който ѝ беше причинил това.
Придърпах я към себе си и я прегърнах силно. Тя се отпусна в ръцете ми, тялото ѝ се тресеше от безмълвен плач.
– Не си сама – прошепнах в косата ѝ. – Вече не си сама в това. Аз съм с теб. И ще се измъкнем. Заедно.
Тя вдигна насълзеното си лице към мен.
– Как? Той държи всички козове.
– Не всички – казах аз, повтаряйки думите на Силвия. – Той е отчаян. Затънал е в дългове. Има и други хора, които е измамил. И ние ще ги намерим. Ще обърнем играта.
В този момент, в нашата есенна градина, сред падащите листа, ние взехме решение. Вече нямаше да бъдем жертви. Щяхме да се борим. За семейството си, за бъдещето си, за свободата си. Не знаехме какво ни предстои, но знаехме, Zе ще го посрещнем заедно. Тайната, която ни разделяше, беше разкрита. И вместо да ни унищожи, тя ни направи по-силни.
По-късно същия ден се случи нещо неочаквано. Ани слезе от стаята си. Очите ѝ все още бяха тъжни, но в тях имаше и решителност. Тя дойде при нас в хола, където седяхме с Михаела, все още прегърнати.
– Чух всичко – каза тя тихо.
Двамата с Михаела се вцепенихме.
– Стоях на стълбите. Исках да сляза и да ви кажа какво се случи онзи ден. Но после ви чух да говорите.
Тя седна на фотьойла срещу нас. Изглеждаше толкова пораснала в този момент.
– Онзи ден, в кафенето… той не ми крещя. Не беше пиян. Беше по-лошо. Той плака. Каза ми, че има големи финансови проблеми. Че може да загуби всичко. И ме попита… – гласът ѝ трепна – …попита ме дали мога да говоря с теб, татко. Да те помоля да му дадеш пари назаем. Каза, че щом имаш пари за такава къща и за скъпи училища за мен, сигурно можеш да му помогнеш. Каза, че ако го обичам, ще го направя.
Ахнах. Манипулацията беше толкова жестока, толкова подла. Да използваш собственото си дете по този начин…
– Почувствах се… мръсна – продължи Ани, а сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. – Сякаш ме използваше. Ядосах се и му казах, че никога няма да те питам за такова нещо. Че ти си моят баща, а той е просто… той. Тогава той се ядоса. Каза, че съм неблагодарна. Че вие с мама сте ме настроили срещу него. И си тръгна. Просто стана и ме остави сама. Затова ти писах.
Тя млъкна и ни погледна, очаквайки реакцията ни. Михаела стана, отиде при нея и я прегърна.
– О, миличка моя. Толкова съжалявам. Трябваше да ти кажа истината много по-рано.
– Сега я знам – каза Ани, а в гласа ѝ имаше стоманена нотка. – И знам на чия страна съм.
Тя се откъсна от прегръдката на майка си и погледна мен.
– Какво ще правим, татко?
Въпросът ѝ беше директен. Тя не питаше „Какво ще правите вие?“. Тя питаше „Какво ще правим ние?“. Ние тримата. Като екип. Като семейство.
Погледнах към Михаела, после към Ани. И за първи път от дни почувствах истинска надежда.
– Ще се борим – казах аз. – Но ще го направим умно.
Войната беше обявена. И ние бяхме готови за нея.
Глава 7
Следващите няколко седмици преминаха в трескава подготовка. Къщата ни се превърна в нещо като военен щаб. Силвия идваше почти всяка вечер, носейки нови документи и информация. Масата в трапезарията беше отрупана с папки, класьори и разпечатки, които изучавахме до късно през нощта.
Десислава, по-малката сестра на Михаела, която учеше право в университета, също се включи. Макар и все още студентка, тя имаше остър ум и свеж поглед върху нещата. Прекарваше часове в ровене из онлайн правни бази данни, търсейки прецеденти и вратички в закона. Нейните собствени проблеми – предстоящи изпити и вечната студентска борба с парите, за която беше взела малък потребителски кредит – изглеждаха незначителни на фона на нашата криза, но тя беше твърдо решена да помогне. Понякога я намирах заспала върху учебниците, с молив в ръка.
Ани също имаше своята роля. Тя беше нашият „шпионин“. Спря да отговаря на обажданията и съобщенията на Пламен, което очевидно го вбеси. Той започна да ѝ пише дълги, самосъжалителни имейли, в които се описваше като жертва и обвиняваше нас с Михаела за всичките си неволи. Ани ни ги показваше, а Силвия ги анализираше внимателно. „Всичко това е доказателство за емоционален тормоз и манипулация“, казваше тя с мрачно задоволство.
Михаела разцъфна. След като бремето на тайната падна от плещите ѝ, тя се превърна в боец. Спомни си детайли от миналото, които беше потискала с години – имена на хора, места на срещи, откъслечни разговори, които беше дочула. Всяка малка подробност беше парченце от пъзела, който Силвия сглобяваше.
Аз координирах всичко. През деня работех по архитектурните си проекти, опитвайки се да поддържам фасадата на нормалността. Ипотеката за къщата, която бяхме взели преди години, изискваше стабилни доходи и не можех да си позволя да загубя клиенти. Но вечер се превръщах в стратег. Заедно със Силвия разработвахме план.
Картината, която се очертаваше за Пламен, беше мрачна. Той беше затънал до такава степен, че старата банкова измама беше само върхът на айсберга. Екипът на Силвия откри, че той е участвал в няколко подобни схеми през годините. Убеждавал е хора да инвестират в несъществуващи проекти, теглил е бързи кредити на името на подставени лица, оставяйки след себе си диря от фалирали фирми и измамени партньори.
Красимир, човекът, който ми се беше обадил, се оказа един от най-големите му кредитори. Той беше инвестирал всичките си спестявания в един от „проектите“ на Пламен и беше загубил всичко. Сега беше завел съдебно дело срещу него, но Пламен се укриваше и бавеше процеса с всички възможни процедурни хватки.
– Нашият ход е следният – обяви Силвия една вечер, разстилайки няколко листа на масата. – Няма да чакаме той да ни удари. Ние ще ударим първи. Ще се свържем с адвоката на Красимир. Ще му предложим нашия свидетел – Михаела.
Михаела пребледня.
– Аз… аз да свидетелствам? Но това няма ли да ме уличи?
– Напротив – каза Силвия. – Ще се явим като доброволен свидетел на обвинението. Ще разкажеш цялата история за „МиПла Инвест“ от самото начало. Ще обясниш как си била манипулирана и въвлечена в измамата. Ще се представиш като негова жертва, а не като съучастник. Това ще подкопае напълно неговата позиция. Той те държи с тази тайна, защото си мисли, че те е страх да излезе наяве. Но ако ти сама я извадиш на светло, по твоите собствени условия, неговият коз се превръща в пепел.
Планът беше рискован, но брилянтен. Той превръщаше най-голямата ни слабост в най-силното ни оръжие.
– Освен това – продължи Силвия, – ще заведем и наше собствено дело. За родителски права. Ще поискаме пълно отнемане на правата му на основание системен емоционален тормоз и опит за финансова манипулация на детето. Имейлите, които Ани пази, ще бъдат основното ни доказателство.
Гледахме я с възхищение. Тя беше превърнала нашата защита в тотална офанзива.
През следващите дни се срещнахме с адвоката на Красимир. Беше по-възрастен, уморен мъж, който в началото беше скептичен. Но когато Михаела, с помощта на Силвия, му разказа своята история, подкрепена с документи, очите му светнаха. Той разбра, че това е липсващото парче, от което се нуждае, за да спечели делото си.
Докато се подготвяхме за битката, Пламен ставаше все по-неспокоен. Усещаше, че губи контрол. Обажданията му към Ани станаха по-чести и по-настоятелни. Когато тя не му вдигаше, той започна да звъни на Михаела, оставяйки ѝ гневни гласови съобщения, пълни със заплахи и обвинения. В един момент дори се появи пред къщата.
Беше късно вечер. Аз тъкмо се прибирах от работа. Той стоеше на тротоара отсреща и гледаше към прозорците ни. Когато ме видя, тръгна към мен. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Видът му беше на притиснато в ъгъла животно.
– Трябва да поговорим – каза той с дрезгав глас.
– Нямаме какво да си кажем – отвърнах студено, без да спирам.
– Напротив, имаме – той ме хвана за ръката. – Кажи на Михаела да спре да се крие. И ми трябват пари.
– Няма да получиш и стотинка. И остави семейството ми на мира.
Той се изсмя. Беше неприятен, горчив смях.
– „Твоето“ семейство? Не ме разсмивай. Ани е моя дъщеря. И Михаела… о, ние с нея имаме толкова общи тайни. По-добре не ме предизвиквай, архитектче. Защото мога да срутя малката ти перфектна къщичка от карти с едно щракване на пръсти.
В този момент вратата на къщата се отвори. Михаела стоеше на прага. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ горяха.
– Остави го на мира, Пламен – каза тя с твърд глас, който не бях чувал досега. – Времето ти свърши.
Той я погледна, изненадан от нейната смелост.
– О, така ли? И кой ще ме спре? Ти?
– Ние – казах аз, заставайки до Михаела. – И законът. Ще се видим в съда.
Той ни гледаше, прехвърляйки поглед от мен към нея. За момент в очите му видях паника. Той разбра. Разбра, че вече не ни е страх. След това паниката се смени с чиста, неподправена омраза.
– Ще съжалявате за това – изсъска той. – И двамата.
Обърна се и си тръгна, потъвайки в мрака. Гледахме го, докато изчезна зад ъгъла. Когато се обърнах към Михаела, тя трепереше, но на лицето ѝ имаше усмивка.
– Свърши се – прошепна тя. – Страхът си отиде.
Прегърнах я. Знаехме, че най-трудното тепърва предстои. Съдебните битки щяха да бъдат дълги, мръсни и изтощителни. Но в онзи момент, застанали заедно на прага на нашия дом, ние бяхме победители. Бяхме си върнали силата. И бяхме готови да се бием докрай.
Глава 8
Съдебната зала беше студена и безлична. Високите тавани поглъщаха звуците, а тежките дървени мебели сякаш носеха тежестта на хиляди разбити съдби. Седяхме на първия ред – аз, Михаела и Силвия. Десислава и Ани бяха отзад, като мълчалива подкрепа. Ани беше настояла да дойде, въпреки нашите колебания. „Трябва да съм тук“, беше казала тя. „Това е и моя битка.“
На отсрещната страна на залата седеше Пламен с адвокатката си – същата жена с ледена усмивка, която помнех от преди. Той избягваше погледа ни. Изглеждаше още по-съсипан, отколкото при последната ни среща. Костюмът му висеше на отслабналото му тяло, а ръцете му леко трепереха.
Това беше делото, заведено от Красимир. Нашето дело за родителските права беше насрочено за по-късно, но това беше първият и решаващ удар.
Първи свидетелства Красимир. Той разказа спокойно и методично как Пламен го е убедил да инвестира в проект за луксозен ваканционен комплекс, как му е показвал фалшиви планове и разрешителни, и как, след като е получил парите, просто е изчезнал. Историята му беше подкрепена с банкови извлечения и имейл кореспонденция.
След него дойдоха и други. Малки предприемачи, възрастна двойка, която му беше дала парите си за апартамент „на зелено“, млад мъж, който му беше заел пари, за да започне бизнес. Един по един те рисуваха картината на хищник, който се възползва от доверието на хората, за да ги ограби. Адвокатката на Пламен се опитваше да ги дискредитира, да ги изкара алчни и наивни, но историите им бяха твърде сходни, твърде истински.
И тогава дойде ред на Михаела.
Когато името ѝ беше произнесено, усетих как тя се напрегна до мен. Стиснах ръката ѝ.
– Можеш да го направиш – прошепнах.
Тя кимна, пое дълбоко дъх и тръгна към свидетелската скамейка. Движеше се с изправена глава, с достойнство, което ме изпълни с гордост.
Започна да говори. Гласът ѝ беше тих в началото, но постепенно набра сила. Разказа историята на „МиПла Инвест“. Разказа как е била млада и влюбена, как е подписвала документи, без да разбира съдържанието им. Разказа за изчезналите пари, за бременността си, за това как е била изоставена. И тогава стигна до най-важната част. Разказа как през всичките тези години Пламен е използвал тази тайна, за да я изнудва. За да я принуждава да му дава достъп до Ани, да му дава пари, да живее в постоянен страх.
– Защо не съобщихте в полицията по-рано? – попита я адвокатът на Красимир.
– Защото ме беше страх – отговори Михаела и погледна право към съдията. – Не за себе си. Страх ме беше, че той ще унищожи семейството ми. Страх ме беше, че дъщеря ми ще остане без майка заради грешка, която съм направила, когато съм била почти дете. Но вече не ме е страх. Защото истината е по-важна от страха. И защото този човек трябва да бъде спрян, преди да съсипе живота и на други хора.
В залата се възцари тишина. Думите ѝ бяха толкова силни и искрени, че никой не смееше да я прекъсне. Погледнах към Пламен. Той беше пребледнял като платно. Гледаше Михаела с невярващи очи, сякаш не можеше да повярва, че тя наистина го прави. Неговата жертва, неговата тайна, неговият коз – всичко се изпаряваше пред очите му.
Когато дойде ред на неговата адвокатка да я разпитва, тя се опита да бъде агресивна.
– Значи твърдите, че не сте знаели, че участвате в банкова измама, госпожо? Въпреки че сте завършили икономика с отличие?
– Твърдя, че бях на двадесет и две и вярвах на човека, когото обичах – отговори Михаела спокойно. – Да, беше наивно. Беше глупаво. Но не беше престъпление. Престъплението беше негово.
Адвокатката опита още няколко пъти да я хване в противоречие, да я изкара лъжкиня и съучастничка, но Михаела беше непоклатима. Тя просто казваше истината. И истината беше нейното най-силно оръжие.
Когато разпитът приключи и Михаела се върна на мястото си до мен, тя трепереше цялата. Прегърнах я.
– Беше невероятна – казах ѝ.
Тя се усмихна леко.
– Просто казах това, което трябваше да кажа преди десет години.
Делото продължи още няколко часа, но изходът беше ясен. Свидетелските показания на Михаела бяха съкрушителни. Те не само потвърдиха модела на поведение на Пламен, но и му придадоха нов, още по-грозен аспект – този на безскрупулен изнудвач.
Присъдата беше произнесена в късния следобед. Пламен беше признат за виновен по всички обвинения. Осъдиха го на ефективен затвор за измама в особено големи размери. Когато чу думите на съдията, той сякаш се срина. Цялата му арогантност, цялата му фалшива харизма изчезнаха. На тяхно място остана само един малък, жалък и уплашен човек.
Докато полицаите го извеждаха от залата, погледите ни се срещнаха за части от секундата. В неговите очи нямаше омраза. Имаше само празнота. Той беше загубил. Беше загубил всичко.
Излязохме от съда и ни посрещна студеният следобеден въздух. Красимир и другите ищци дойдоха да благодарят на Михаела. Имаше сълзи, прегръдки, думи на благодарност. За тях това беше възмездие.
Когато останахме сами – аз, Михаела, Ани и Десислава – застанахме за момент мълчаливо на стълбите пред съда.
– Свърши ли? – попита Ани тихо.
– Да, миличка – каза Михаела и я прегърна. – Свърши. Той повече няма да ни безпокои.
Делото за родителските права беше прекратено, поради очевидната невъзможност на Пламен да ги упражнява. Бяхме спечелили. Бяхме свободни.
На път към дома, колата беше необичайно тиха. Не беше тишината на напрежението, а тишината на облекчението. Тишината, която настъпва след дълга и тежка буря.
Когато се прибрахме, Ани отиде право в стаята си. Последвах я след малко. Намерих я да седи на прозореца и да гледа навън.
– Добре ли си? – попитах.
Тя кимна.
– Да. Просто… е странно. През целия си живот той е бил като… като тъмен облак. Винаги някъде там, дори когато не го виждам. А сега го няма. И небето е чисто.
Тя се обърна към мен. В очите ѝ имаше сълзи, но на устните ѝ играеше лека усмивка.
– Благодаря ти, татко.
– За какво? – попитах, а гърлото ми се беше свило.
– За всичко. За това, че дойде да ме вземеш онзи ден. За това, че се бори за нас. За това, че си мой баща.
Тя стана и ме прегърна. Прегърна ме силно, с цялата любов, която едно тринадесетгодишно момиче можеше да даде. И в тази прегръдка аз разбрах. Разбрах, че не кръвта те прави баща. А любовта. Изборът да бъдеш там. Всеки ден. Да се бориш. Да защитаваш. Да изграждаш крепост не от камък, а от обич.
Бурята беше отминала. Да, имаше щети. Рани, които щяха да зарастват дълго време. Но ние бяхме оцелели. Бяхме оцелели заедно. И нашата малка къщичка от карти, както я беше нарекъл Пламен, се оказа по-здрава от всичко. Защото основите ѝ бяха изградени от нещо, което никой не можеше да разруши.