Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
„Александре, слушай ме внимателно“, започна Димо без предисловие, гласът му беше метален и лишен от всякаква топлота. „От понеделник те искам в офиса. Пълен работен ден, осем часа, всеки ден. Приключваме с тази история с дистанционната работа.“
Александър примигна. Сърцето му направи болезнен пирует в гърдите. „Но, господин Димо, договорът ми е за дистанционна работа. Когато ме наехте, това беше основното условие. Вие знаете, че живея далеч…“
„Знам, знам“, прекъсна го нетърпеливо Димо. „Нещата се променят. Нуждая се от хората си тук, под мой контрол. Искам да виждам какво правите, а не да се чудя дали си клатите краката по цял ден.“
Студена пот изби по челото на Александър. Той хвърли поглед през прозореца към сивата панелна панорама на крайния квартал. Офисът. Лъскавата стъклена сграда в сърцето на града. Място, което беше виждал само веднъж, по време на финалното интервю. Беше на два часа път с три различни превозни средства на градския транспорт. В едната посока.
„Нямам автомобил“, каза тихо Александър, опитвайки се да запази гласа си спокоен. „Ще ми отнема почти четири часа на ден само за пътуване. Това ще се отрази на производителността ми, а и на разходите ми…“
Последва кратко, ледено мълчание, последвано от подигравателен смях. „Личният ти път до работа не е мой проблем!“, отсече Димо, всяка дума беше като удар с камшик. „Намери си кола, премести се по-близо, работи през нощта, за да си изкарваш за бензин – не ме интересува. В понеделник, в девет сутринта, искам да те видя на бюрото ти. Ако не се появиш, считай се за уволнен. Ясен ли съм?“
Връзката прекъсна, оставяйки след себе си само пронизителното пиукане на свободния сигнал. Александър остана с телефона в ръка, втренчен в стената. Паниката започна да пълзи по вените му – студена и лепкава. Не можеше да си позволи да загуби тази работа. Не и сега.
Мислите му веднага се насочиха към Анелия. Малката му сестра. Тя беше неговата единствена грижа, неговата котва и неговият кръст. След като родителите им си отидоха в онази ужасна катастрофа преди години, той беше всичко, което тя имаше. А нейното крехко здраве изискваше постоянни грижи и скъпи лекарства, които тази заплата едва покриваше. Освен това имаше ипотечния кредит за този апартамент – скромна дупка в бетона, но техен дом. И студентският заем задочното му следване по право, което беше единственият му шанс за по-добро бъдеще.
Уволнение. Думата проехтя в съзнанието му като погребална камбана. Това не беше просто загуба на работа, това беше пропадане в бездната. Димо знаеше това. Може би не знаеше детайлите, но усещаше уязвимостта му и се възползваше от нея.
Александър стисна зъби. Гневът започна да измества паниката – горещ, изпепеляващ гняв. Не спори по телефона. Не се моли. Не показа слабост. Това беше единственото, което му оставаше. Запази самообладание, докато от другата страна на линията един арогантен човек решаваше съдбата му.
Но разговорът не беше приключил. Не и за него.
Той отиде до прозореца и се загледа в далечните светлини на центъра, където се намираше офисът на Димо. Чувстваше се като пешка в чужда игра. Но понякога дори пешката може да достигне края на дъската и да се превърне в царица. Или в този случай, да събори царя.
Въздъхна дълбоко, взе телефона и набра друг номер. Номер, който не беше използвал от месеци. Номер, който беше неговата тайна, неговият скрит коз, неговият отчаян ход.
След няколко сигнала от другата страна се чу спокоен, плътен мъжки глас.
„Да?“
Александър преглътна. „Време е“, каза той, а гласът му беше дрезгав от напрежение. „Той задейства капана. Не ми остави друг избор.“
Последва кратка пауза. После гласът отвърна с лека нотка на задоволство. „Очаквах го. Бъди спокоен. Просто направи това, което ти каза. Появи се в офиса в понеделник сутринта. Аз ще се погрижа за останалото. Шоуто ще си заслужава, обещавам ти.“
Александър затвори телефона. Гневът му не беше изчезнал, но сега беше примесен с нещо друго – мразовито очакване. Димо искаше да го види в офиса. Добре. Щеше да го види. Но шефът му дори не подозираше какво ще последва. В понеделник сутринта Димо щеше да замръзне. И причината нямаше да е студеното време.
Глава 2
Привидното подчинение
Пътуването беше ад. Точно както го беше предвидил. Ставане в пет сутринта, леден душ, за да прогони остатъците от съня, и чаша силно, горчиво кафе. Навън все още беше тъмно и студено, а вятърът виеше между панелните блокове като ранен звяр.
Първият автобус беше претъпкан с мълчаливи, сънени хора, пътуващи към фабрики и складове в индустриалната зона. Миришеше на влажни дрехи и умора. След четиридесет минути друсане, Александър слезе и забърза към метростанцията. Тълпата тук беше различна – по-млада, по-енергична, но също толкова безлична. Влакът дойде и го погълна, притискайки го между десетки други тела.
Третата част от пътуването беше трамвай, който се движеше с мъчителна бавност през централните улици. Когато най-накрая слезе близо до бизнес центъра, беше осем и четиридесет и пет. Чувстваше се изцеден, смачкан и унизен, още преди работният ден да е започнал. Небето беше сиво и оловно, а високата стъклена сграда се издигаше пред него като заплашителен монумент на неговото поражение.
Влезе във фоайето. Лъскав мрамор, тиха музика и усмихната рецепционистка. Всичко крещеше за пари и власт, които той не притежаваше. Качи се с асансьора до седмия етаж, сърцето му биеше тежко в гърдите. Беше тук. Точно както Димо беше наредил.
Вратата на офиса се отвори с тихо съскане. Пространството беше отворен тип, с десетки бюра, разделени от ниски прегради. Повечето служители вече бяха по местата си, погълнати от мониторите си. Никой не му обърна внимание, освен една жена на средна възраст с очила и уморен вид, която му хвърли съчувствен поглед. Това трябва да беше Красимира, счетоводителката, с която беше говорил няколко пъти по телефона.
В дъното на помещението, в остъклен кабинет като аквариум, стоеше Димо. Той говореше с висока, облечена в скъп костюм жена с остра, руса коса. Силвия. Ръководител на отдел „Продажби“. Начинът, по който тя се смееше на думите му, начинът, по който ръката ѝ се задържа твърде дълго на рамото му, говореше за близост, която надхвърляше професионалната. Александър беше чувал слухове.
Димо го забеляза. На лицето му се изписа самодоволна, подигравателна усмивка. Той беше спечелил. Малкият, незначителен служител се беше подчинил. Беше пропътувал два часа, за да дойде и да целуне пръстена на господаря си. Димо кимна едва забележимо, жест, който казваше: „Виждам те. Сега си намери бюро и започвай да работиш.“
Александър не отговори на жеста. Той просто застана до входа, спокоен и неподвижен. Изчакваше.
Димо се намръщи. Какво си мислеше този? Защо не се размърда? Той каза нещо на Силвия и излезе от кабинета си, тръгвайки към Александър с бърза, раздразнена крачка. Няколко служители вдигнаха глави, усетили напрежението.
„Какво чакаш? Покана ли?“, изсъска Димо, когато се приближи. „Онова бюро в ъгъла е твое. Искам доклада за миналото тримесечие на бюрото ми до обяд.“
Александър го погледна право в очите. В погледа му нямаше страх. Нямаше подчинение. Имаше само ледено спокойствие. „Чакам, господин Димо.“
„Какво чакаш, по дяволите?!“
Точно в този момент входната врата на офиса отново се отвори. Разговорите секнаха. Всички погледи се обърнаха натам.
Влязоха двама мъже. Единият беше млад, около възрастта на Александър, облечен в безупречен тъмносин костюм, с куфарче в ръка. Лицето му беше сериозно и интелигентно. Това беше Ивайло.
Другият беше по-възрастен, около шейсетте, с прошарена коса и властно излъчване, което изпълни цялото помещение. Носеше сив костюм от скъпа материя, който изглеждаше по-скъп от годишната заплата на Димо. Движеше се с тихата увереност на човек, който е свикнал да притежава всяка стая, в която влезе.
Димо замръзна. Цялата му арогантност се изпари в един миг, заменена от чист, неподправен ужас. Лицето му пребледня, сякаш видя призрак. Той познаваше този мъж. Познаваше го твърде добре.
Това беше Стоян. Неговият тъст. Бащата на съпругата му Мая. И собственикът на цялата компания – факт, който Димо се опитваше да омаловажава пред служителите си, представяйки се за ключова фигура, а не просто за зет, назначен на висок пост.
Стоян огледа офиса с проницателен поглед, който сякаш виждаше през стените и душите на хората. Служителите сведоха глави над бюрата си, преструвайки се, че работят трескаво. Погледът му се спря на замръзналия Димо, после се плъзна към спокойния Александър. Между по-възрастния мъж и младия служител премина едва доловим знак на разбирателство.
Стоян пристъпи напред, а скъпите му обувки почукваха тихо по лъскавия под. Спря точно пред зет си. Тишината в офиса беше оглушителна.
„Димо“, каза Стоян, а гласът му беше тих, но резонираше с неоспорима власт. „Виждам, че вече си се запознал с новия си колега.“
Димо преглътна шумно. „Татко… тоест, господин Стоянов… Каква изненада. Не знаех, че ще идвате… Този… този младеж е наш нов служител, да…“
Стоян леко повдигна вежда. „Грешиш. Той не е нов служител.“ Той се обърна леко и направи жест към Александър.
„Димо, запознай се с Александър. Той е моят специален консултант по вътрешен одит, който работи за мен през последните шест месеца.“
В стаята се чуха тихи ахвания. Силвия беше застинала на място, с широко отворени очи. Димо гледаше от Александър към Стоян и обратно, сякаш беше получил удар в стомаха. Умът му отказваше да обработи информацията.
Но Стоян не беше приключил. Той се усмихна, но в усмивката му нямаше и капка топлина. Беше усмивка на хищник, който току-що е затворил капана около плячката си.
„И от днес“, добави той, произнасяйки думите бавно и отчетливо, „Александър поема управлението на този клон. Той е новият ти пряк ръководител.“
Глава 3
Разкрития
Тишината, която последва, беше по-тежка от оловна плоча. Времето сякаш спря. Димо стоеше като вкаменен, лицето му беше маска на недоумение и ужас. Думите на тъста му отекваха в главата му, но смисълът им се губеше някъде в мъглата на шока. Специален консултант? Нов ръководител? Този хлапак, когото той току-що беше унижил и заплашил с уволнение? Невъзможно. Това трябва да беше някаква жестока, извратена шега.
Александър остана невъзмутим, но вътрешно изпитваше мрачно задоволство. Спомни си първата си среща със Стоян преди шест месеца. Беше се случило в една безлична зала в друг град, уредена от негов университетски преподавател по търговско право. Професорът го беше препоръчал като един от най-бистрите и съвестни студенти, които някога е имал – човек с аналитичен ум, силен морален компас и отчаяна нужда от работа, която да му позволи да учи и да се грижи за семейството си.
Стоян беше директен. Той беше изградил империята си от нулата и имаше безпогрешен инстинкт за хората. Обясни на Александър, че има сериозни притеснения относно един от регионалните клонове на компанията – този, управляван от зет му, Димо. Финансовите отчети изглеждаха добре на пръв поглед, но печалбите не растяха със скоростта, която очакваше, а разходите мистериозно се покачваха. Имаше и слухове за лош микроклимат в офиса, за текучество на персонал и за арогантно поведение от страна на ръководството.
„Зет ми е… разочарование“, беше казал Стоян с тежка въздишка, гледайки през прозореца. „Ожених дъщеря си за него с надеждата, че ще бъде стабилен и надежден партньор, че ще поеме част от бизнеса. Дадох му този клон като изпитание. Имам чувството, че се проваля. Но той е съпруг на Мая. Не мога просто да го уволня, без да имам неопровержими доказателства. Ще разбия семейството на дъщеря си.“
Планът беше прост и гениален. Александър щеше да бъде нает като редови служител на напълно дистанционен договор. Това щеше да му даде достъп до всички вътрешни системи, бази данни и комуникации, без физически да присъства в офиса и да буди подозрения. Официално щеше да се отчита на Димо, но реално щеше да докладва директно и единствено на Стоян. Задачата му: да наблюдава, да анализира и да събира информация. Да търси нередности, да следи паричните потоци, да чете между редовете на имейлите. Да бъде очите и ушите на собственика.
Договорът за дистанционна работа беше ключов елемент от плана. Той беше и тест. „Искам да видя какъв човек е Димо“, беше обяснил Стоян. „Дали цени служителите си, дали уважава договорите, дали е гъвкав. Или е дребнав тиранин, който се интересува само от контрол.“
През последните шест месеца Александър беше работил неуморно, често до късно през нощта, след като Анелия си легнеше. Потопи се в цифри, таблици и кореспонденция. И това, което откри, беше по-лошо, отколкото Стоян беше предполагал.
Димо и Силвия бяха изградили малка, корупционна схема. Надуваха разходи, като използваха фиктивни фактури от фирма-фантом, регистрирана на името на братовчед на Силвия. Възлагаха поръчки на външни изпълнители на завишени цени, като в замяна получаваха щедри „комисионни“. Манипулираха отчетите за продажби, за да покрият липсите и да си осигурят тлъсти бонуси. Любовната им връзка беше просто бизнес партньорство, изградено върху алчност.
Александър документира всичко. Всяка фактура, всеки имейл, всяко банково извлечение. Създаде подробно досие, което Ивайло, неговият приятел и състудент по право, прегледа и оформи в юридически издържан вид. Ивайло беше въодушевен – това беше казус, за който всеки млад адвокат мечтае.
Ултиматумът на Димо беше черешката на тортата. С този ход той не само показа пълното си неуважение към трудовия договор, но и несъзнателно принуди Александър да излезе на светло. Той сам беше задействал механизма на собственото си унищожение.
Телефонното обаждане предната вечер беше до Стоян. „Задействай плана“ означаваше едно: време беше завесата да падне.
Сега, стоейки в офиса, Александър гледаше лицето на Димо и виждаше как всички тези месеци на тайна работа се материализират в един-единствен момент на пълно и абсолютно възмездие.
„Как… как е възможно?“, заекна Димо, обръщайки се към тъста си. „Ти си ме шпионирал? В собствената ми… в твоята компания?“
„Смятах го за качествен контрол“, отвърна студено Стоян. „И се радвам, че го направих. Александър, би ли бил така добър да придружиш мен и господин Димо до кабинета му? Мисля, че имаме много неща да обсъдим. Ивайло, ти също, моля.“
Стоян тръгна към стъкления аквариум, без да поглежда назад. Александър и Ивайло го последваха. Димо остана на мястото си за миг, олюлявайки се, сякаш подът под краката му се беше превърнал в плаващи пясъци. После, с усилие на волята, се обърна и тръгна след тях като осъден на смърт.
Погледите на всички в офиса бяха приковани в гърбовете им. Върху лицето на Силвия беше изписан страх. Тя знаеше. Знаеше, че ако Димо падне, ще повлече и нея. Красимира, счетоводителката, свали очилата си и ги почисти бавно. В ъгълчето на устните ѝ трептеше едва забележима, горчива усмивка. Тя също беше подозирала отдавна, но не смееше да говори. Сега някой друг беше свършил мръсната работа.
Вратата на кабинета се затвори и четиримата мъже останаха вътре. Шоуто, което Стоян беше обещал, едва сега започваше.
Глава 4
Буря в офиса
Щом вратата се затвори, крехкото самообладание на Димо се срина напълно. Той се свлече на стола зад масивното си бюро, сякаш краката му вече не го държаха. Лицето му беше пепелявосиво.
„Не разбирам…“, промълви той, гласът му беше слаб и задавен. „Това е някакво ужасно недоразумение.“
Стоян седна на един от столовете за посетители, излъчвайки аура на ледено спокойствие. Ивайло постави куфарчето си на масата, отвори го и извади дебела папка. Александър остана прав до прозореца, скръстил ръце пред гърдите си, мълчалив наблюдател на разпада на своя тиранин.
„Няма никакво недоразумение, Димо“, каза Стоян с равен тон. „Има само факти. А фактите са, че ти систематично си ограбвал собствената ми компания. Моята компания, която ти поверих. Парите, които трябваше да осигуряват бъдещето на дъщеря ми и внуците ми.“
„Не е вярно! Това са лъжи!“, извика Димо, опитвайки се да събере остатъците от своята войнственост. „Този… този хлапак те е излъгал! Сигурно той е крадецът и се опитва да натопи мен, за да се спаси!“
Ивайло отвори папката. „Нека да разгледаме фактите, господин Димо“, каза той с професионален, безизразен глас. „Да започнем с фирма „Сил-консулт“. Регистрирана е преди осем месеца. Собственик е господин Пламен Ангелов. По странно съвпадение, той е първи братовчед на госпожица Силвия Петрова, ръководител на отдел „Продажби“. През последните осем месеца нашата компания е платила на „Сил-консулт“ над двеста хиляди лева за „маркетингови проучвания“ и „консултантски услуги“. Можете ли да ни покажете резултатите от тези проучвания? Докладите? Анализите?“
Димо отвори уста, но не каза нищо. Той знаеше, че няма никакви доклади. Парите просто бяха преведени и след това изтеглени на каса, разделени между него и Силвия.
„Да продължим“, каза Ивайло, без да чака отговор. „Договорите за доставка на офис консумативи. Сключени са с фирма, която предлага цени с тридесет процента по-високи от пазарните. Собственикът на тази фирма, по още едно странно съвпадение, е кум на вашия сватбен ден. Открихме редовни месечни преводи от неговата лична сметка към вашата, обозначени като „връщане на заем“. Какъв заем, господин Димо? И защо връщането му съвпада с датите на плащанията от нашата компания?“
С всяка дума на младия адвокат, Димо се свиваше все повече в стола си. Капанът се затваряше около него, стоманен и безмилостен. Александър беше разплел цялата му мрежа от лъжи и измами.
„Това е конспирация!“, изхриптя Димо, по челото му избиха ситни капчици пот. „Не съм само аз! Всички го правят! Счетоводството е замесено! Красимира! Тя подписваше платежните! Тя знаеше всичко!“
Това беше ход на отчаянието. Опит да повлече и други със себе си. Но Стоян беше подготвен. Той натисна един бутон на телефона на бюрото. „Госпожо Красимира, бихте ли дошли в кабинета ми за момент?“
След няколко секунди вратата се отвори и счетоводителката влезе. Тя изглеждаше притеснена, но в очите ѝ се четеше и решителност. Тя носеше дебел, овехтял тефтер.
„Красимира“, каза Димо с треперещ от гняв глас. „Кажи на господин Стоянов, че ти си одобрявала тези плащания! Кажи му, че всичко беше по правилата!“
Жената вдигна поглед и го погледна право в очите. В погледа ѝ имаше презрение, събирано с години.
„Всичко беше по вашите правила, господин Димо“, каза тя тихо, но думите ѝ прокънтяха в стаята. „Правила, които ме принуждавахте да следвам под заплаха от уволнение. Но аз имам и свои правила.“
Тя отвори тефтера на бюрото пред Стоян. Страниците бяха гъсто изписани с дати, суми и бележки. „Това е моят личен дневник. От две години записвам всяка съмнителна транзакция, която сте ми нареждали да извърша. Тук са копията на истинските оферти, които сте крили. Тук са имейлите, в които ми оказвате натиск. Мислех си, че един ден някой ще дойде да потърси истината.“
Тя погледна към Александър с благодарност. „Благодаря ви, момчето ми. Знаех си, че има нещо различно у вас.“
Това беше последният пирон в ковчега на Димо. Той беше предаден. Разкрит. Унищожен. Той скочи на крака, лицето му беше изкривено от ярост и безсилие.
„Махнете се! Всички се махайте от кабинета ми!“, изкрещя той.
„Вече не е твой кабинет, Димо“, каза Стоян, изправяйки се в целия си ръст. „Ти си отстранен от длъжност, считано от този момент. Ще бъде извършена пълна финансова ревизия. Предай всички служебни карти, ключове и телефона си на Александър. Охраната ще те изпроводи от сградата. Забранено ти е да влизаш в контакт с когото и да било от служителите. Ще си говорим отново, след като адвокатите ми приключат. А сега, вън.“
Думите му бяха окончателни. Като присъда.
Димо стоеше за миг, дишайки тежко. После, с едно последно изражение на чиста омраза, насочено към Александър, той започна да вади вещи от джобовете си и да ги хвърля на бюрото. Ключове, карта за достъп, служебен телефон. След това се обърна и излезе от кабинета, блъскайки вратата след себе си.
Външният офис беше затихнал. Всички се преструваха, че не гледат, но усещаха драмата. Силвия беше изчезнала от мястото си. Вероятно беше отишла да „пудри носа си“, а всъщност да трие уличаващи съобщения от телефона си. Но беше твърде късно.
Стоян се обърна към Александър. „Офисът е твой. Знам, че е много наведнъж, но ще се справиш. Красимира ще ти помогне. Искам да уволниш госпожица Силвия незабавно. Без предизвестие, по член за злоупотреба с доверие. Искам да събереш целия екип след един час. Ще им обясня ситуацията и ще те представя официално.“
Александър кимна. Чувстваше се замаян, но и концентриран. Бурята беше преминала през офиса. Сега беше негов ред да разчисти останките и да започне да гради наново.
Глава 5
Семейна драма
Когато Димо се прибра вкъщи онази вечер, той не беше просто ядосан. Беше като ранен звяр, кървящ от гордост и жаден за отмъщение. Къщата, която споделяше с Мая, беше огромна, студена и модерна – повече изложбена зала, отколкото дом. Беше платена изцяло от баща ѝ, факт, който Стоян никога не пропускаше да му напомни индиректно.
Мая беше в голямата дневна, четеше книга. Тя беше красива жена, с тъжна и интелигентна красота. Когато вдигна поглед и видя изражението на съпруга си, сърцето ѝ се сви. Тя знаеше, че нещо ужасно се е случило.
„Какво има?“, попита тя, оставяйки книгата.
„Баща ти!“, изръмжа Димо, хвърляйки сакото си на скъпия диван. „Този стар, манипулативен диктатор! Той ме унижи! Той ме съсипа!“
Той започна да крачи из стаята, разказвайки своята версия на събитията – една изкривена приказка за предателство и конспирация, в която той беше невинната жертва, а баща ѝ и някакво подло хлапе на име Александър бяха злодеите.
Мая слушаше мълчаливо. Тя познаваше баща си. Той беше суров и безкомпромисен, но никога не беше несправедлив. И познаваше съпруга си – неговата арогантност, мързела му, склонността му да обвинява другите за собствените си провали. От години тя имаше своите подозрения. Забелязваше новите му скъпи часовници, които не отговаряха на заплатата му. Усещаше парфюма на Силвия по ризите му след „късните бизнес срещи“. Живееше в мълчаливо отричане, защото истината беше твърде болезнена и разрушителна.
„Баща ми не би направил това без причина, Димо“, каза тя тихо, когато той най-накрая спря да крещи. „Каква е причината?“
„Причината е, че той ме мрази!“, извика Димо. „Мрази ме, защото никога не съм бил достатъчно добър за неговата безценна дъщеря! Сега е намерил начин да се отърве от мен!“
„Или може би най-накрая е открил истината?“, попита Мая, а в гласа ѝ се прокрадна ледена нотка. „Истината за теб и Силвия? Истината за парите, които изчезват от фирмата?“
Димо я погледна, сякаш го беше ударила. За миг на лицето му се изписа вина, но тя бързо беше заменена от гняв. „Ти… ти си на негова страна? Собствената ми съпруга?“
Той се приближи до нея, лицето му беше заплашително. „По-добре да решиш на чия страна си, Мая. Защото това е война. И ако не си с мен, значи си против мен. Трябва да говориш с него. Трябва да го убедиш да спре тази лудост.“
Мая се отдръпна. За първи път от много време тя не изпитваше страх от него, а само погнуса. „Не. Няма да говоря с никого. Ти сам си забърка тази каша, Димо. Сам ще трябва да се измъкнеш от нея.“
Скандалът ескалира. Крещяха си с часове. Той я обвиняваше, умоляваше я, заплашваше я. Опитваше се да я манипулира, като споменаваше децата им, които в момента бяха при баба си и дядо си. Но нещо в Мая се беше пречупило. Годините на компромиси и преглътнати обиди бяха стигнали своята критична точка.
На следващата вечер Стоян ги покани на вечеря в семейното имение извън града. Беше ясно, че това не е покана, а призовка. Атмосферата беше ледена. Седяха на огромната маса за хранене в пълно мълчание, докато прислугата сервираше храната, която никой не докосваше.
Накрая Стоян счупи тишината. „Развод“, каза той, гледайки право в Димо. „Искам да се разведеш с дъщеря ми. Тихо и бързо. Ще получиш щедра издръжка, достатъчна да започнеш нов живот някъде далеч. Ако се съгласиш, няма да повдигам наказателно обвинение за финансовите злоупотреби.“
Димо избухна в горчив смях. „Значи това било. Искаш да ме купиш. Да платиш, за да изчезна от живота на дъщеря ти.“ Той погледна към Мая. „Чуваш ли, скъпа? Баща ти продава брака ни.“
Мая не го погледна. Тя гледаше в чинията си. „Аз съм съгласна“, прошепна тя.
Димо замръзна. „Какво?“
Тя вдигна глава, а в очите ѝ имаше сълзи, но и непоколебима решителност. „Съгласна съм. Искам развод, Димо. Не заради баща ми. Заради мен. Не мога повече да живея в тази лъжа.“
Това беше удар, който Димо не очакваше. Той беше разчитал на нейната лоялност, на страха ѝ от скандал, на привидната стабилност на семейството им. Но беше подценил силата на една жена, доведена до ръба.
Стоян разкри, че знае всичко. Знаеше за аферата със Силвия в детайли. Знаеше за парите, които Димо беше отклонил, за да финансира луксозния си начин на живот и да впечатлява любовницата си. Знаеше за дълговете от хазарт, които Димо беше натрупал тайно.
Вечерята приключи с трясък. Димо си тръгна, крещейки заплахи и обиди. Заплаши, че ще ги съсипе, че ще извади наяве всички семейни тайни, че ще се бори за всяка стотинка.
Мая остана с баща си. Когато вратата се затвори, тя най-накрая се разплака. Стоян я прегърна. „Знам, че е трудно, миличка. Но беше за твое добро. Понякога трябва да изрежеш тумора, за да спасиш пациента.“
Мая знаеше, че е прав. Бракът ѝ беше тумор, който бавно я убиваше отвътре. Сега беше отстранен. Но болката от операцията тепърва започваше. И в центъра на цялата тази буря стоеше един човек, когото тя никога не беше срещала – младият мъж на име Александър, който беше натиснал спусъка на всичко това.
Глава 6
Новият ред
Първите няколко дни на Александър като ръководител бяха сюрреалистични. Офисът, който доскоро беше символ на неговото потисничество, сега беше негово кралство. Служителите, които преди ден го гледаха с безразличие или съжаление, сега го наблюдаваха със смесица от страх, любопитство и уважение.
Преходът беше труден. Атмосферата беше натегнала от напрежение. Уволнението на Силвия, извършено бързо и безцеремонно, беше изпратило ясен сигнал, че времето на шуробаджанащината е приключило. Някои от служителите, които бяха част от близкото обкръжение на Димо и Силвия, сега се страхуваха за местата си. Други, които тихо бяха страдали под тяхното управление, изпитваха предпазлив оптимизъм.
Александър знаеше, че първата му и най-важна задача е да спечели доверието на екипа. Той не беше мениджър по природа; беше анализатор, стратег. Но разбираше, че цифрите и отчетите са безсмислени без хората, които стоят зад тях.
Вместо да се затвори в стъкления кабинет на Димо, той прекара първия си ден, обикаляйки от бюро на бюро. Разговаря с всеки един служител поотделно. Не за работа, а за тях самите. Питаше ги за семействата им, за трудностите, които срещат, за идеите, които имат за подобряване на работния процес. Слушаше внимателно, без да прекъсва.
Мнозина бяха шокирани. Димо никога не беше проявявал интерес към нищо друго освен към крайните резултати. За него те бяха просто винтчета в машина. Александър ги караше да се чувстват видени и чути.
Красимира се оказа безценен съюзник. Тя познаваше фирмата отвътре и отвън. Знаеше силните и слабите страни на всеки служител. Тя стана негова неофициална дясна ръка, негов съветник и довереник.
„Тези момчета от IT отдела са много добри, но Димо постоянно им режеше бюджетите и ги караше да работят със стара техника“, обясни му тя един следобед, докато пиеха кафе. „А момичетата от обслужване на клиенти са под огромен стрес, защото нямат ясни инструкции и често трябва да поемат вината за грешки, които не са техни.“
Александър си водеше записки. Той проведе среща с IT отдела и одобри закупуването на нови сървъри и компютри. Организира обучение за екипа по обслужване на клиенти и въведе ясна система за ескалация на проблемите, така че те да не бъдат повече изкупителна жертва. Малки стъпки, но те имаха огромно значение за морала.
Разбира се, не всичко беше гладко. Имаше и съпротива. Един от старшите търговци, близък приятел на Димо, се опита да саботира работата му, като умишлено забави важен доклад. Александър го извика в кабинета си.
„Знам какво правиш“, каза му той спокойно. „И разбирам, че си лоялен към приятеля си. Но твоята лоялност в момента вреди на компанията, която плаща заплатата ти. Имаш избор. Можеш да започнеш да работиш с мен, като част от новия екип, или можеш да последваш Димо през вратата. Решението е твое, но трябва да го вземеш до края на деня.“
Мъжът пребледня. Той очакваше крясъци, заплахи. Вместо това получи спокоен, но твърд ултиматум. До края на деня докладът беше на бюрото на Александър.
Най-трудната среща беше с бившата любовница на Димо, Силвия, в деня на уволнението ѝ. Тя се опита да използва целия си арсенал от манипулативни техники. Първо се опита да го съблазни, влизайки в кабинета му с разкопчана с няколко копчета повече риза и умишлено невинна усмивка.
„Александър, знам, че нещата изглеждат зле, но аз мога да ти бъда много полезна“, промърка тя. „Знам всички тайни на Димо, всички сделки. Можем да бъдем страхотен екип.“
Александър я погледна, без да трепне. „Госпожо, вашите услуги повече не са необходими. Моля, съберете си личните вещи. Охраната ще ви изпрати.“
Тогава тя премина към заплахи. „Ще съжаляваш за това! Имам контакти! Ще те съсипя! Ти не знаеш с кого си имаш работа!“
„Напротив, знам много добре“, отвърна той, подавайки ѝ заповедта за уволнение. „И ако не напуснете сградата до десет минути, ще бъда принуден да се обадя не на охраната, а на полицията.“
Тя изтръгна листа от ръцете му, изгледа го с чиста омраза и си тръгна, блъскайки вратата.
Вечер Александър се прибираше в малката си квартира напълно изтощен. Отговорността беше огромна. Трябваше да управлява цял офис, да се справя със сложни човешки взаимоотношения, да взима трудни решения и в същото време да продължава да разплита финансовите каши, оставени от Димо. А вечер трябваше да бъде просто батко – да помогне на Анелия с домашните, да ѝ прочете приказка, да се увери, че си е взела лекарствата.
Една вечер, докато проверяваше служебните си имейли, той видя ново писмо. Подателят беше Мая. Сърцето му подскочи. Той никога не я беше виждал, но знаеше всичко за нея от разследването си. Знаеше, че тя е истинската жертва в цялата тази история.
Темата на имейла беше просто „Благодаря“.
Съдържанието беше кратко:
„Господин Александър,
Пиша Ви, защото чувствам, че трябва да го направя. Знам какво сте направили и какъв риск сте поели. Вие разкрихте една истина, от която аз самата се страхувах да погледна. Въпреки болката, която това ми причини, аз съм Ви благодарна. Вие ми върнахте бъдещето. Желая Ви успех.
С уважение,
Мая“
Александър прочете имейла няколко пъти. Беше неочакван жест на доброта сред цялата мръсотия и предателства. Той не отговори. Не знаеше какво да каже. Но запази писмото. То беше напомняне, че работата му имаше смисъл, който надхвърляше цифрите и балансовите отчети. Беше променил живота на хората. И неговият собствен живот никога повече нямаше да бъде същият.
Глава 7
Нишките на миналото
Изхвърлен от работа, изправен пред развод и заплашен от съдебно преследване, Димо беше на ръба на пропастта. Но вместо да се предаде, той беше обзет от трескава, отмъстителна ярост. Цялата му омраза се фокусира върху един човек: Александър. В неговите изкривени представи, младият мъж не беше просто инструмент на Стоян, а злият гений зад целия заговор. Той беше този, който го беше унижил, който му беше отнел всичко.
Димо реши, че най-добрата защита е нападението. Ако можеше да намери нещо мръсно в миналото на Александър, нещо, с което да го дискредитира в очите на Стоян, може би щеше да има шанс да се измъкне. Той трябваше да докаже, че Александър е ненадежден, манипулативен и има скрити мотиви.
Той нае частен детектив – плешив, мълчалив мъж с вид на бивше ченге, който работеше от западнал офис над заложна къща. Даде му всички пари, които беше успял да скрие от Мая и баща ѝ.
„Искам да знам всичко за това момче“, каза му Димо. „Къде е роден, къде е учил, с кого се среща, какви дългове има. Всяка грешка, всяка тайна, всяка слабост. Намери ми кал, с която да го замерям.“
Детективът се захвана за работа. И не му отне много време да открие уязвимите места на Александър. Публичните регистри разкриха ипотечния кредит за апартамента и студентския заем. Това беше добро начало. Димо веднага започна да гради теорията си: Александър е затънал в дългове и е готов на всичко за пари, включително да натопи невинни хора.
Но истинското „злато“ дойде, когато детективът започна да рови в медицинската история на семейството. Той откри информация за Анелия. За нейното рядко автоимунно заболяване, за скъпоструващото поддържащо лечение, за необходимостта от периодични вливания на медикамент, който не се покриваше напълно от здравната каса.
Когато Димо получи доклада, очите му светнаха с нездрав блясък. Това беше. Това беше мотивът. Отчаяният по-голям брат, готов да продаде душата си на дявола (в лицето на Стоян), за да спаси малката си сестра. Картината беше перфектна.
„Той е излъгал Стоян!“, обясняваше трескаво Димо на своя адвокат – скъп, арогантен тип, който беше по-добър в протакането на дела, отколкото в печеленето им. „Представил се е за някакъв морален кръстоносец, а всъщност е бил притиснат до стената. Той е този, който е манипулирал финансовите данни, за да изглежда, че аз съм крадецът! Сигурно Стоян му е обещал огромен бонус, ако успее да ме „разобличи“. Парите са били за лечението на сестра му!“
Адвокатът го слушаше скептично. „Това е интересна теория, Димо, но нямаш никакви доказателства.“
„Ще намерим! Или ще създадем!“, отвърна Димо.
Той започна да се свързва със стари „приятели“ – хора с разклатена репутация, на които беше правил услуги в миналото. Намери бивш IT специалист, когото беше уволнил преди година, и му плати солидна сума, за да се опита да хакне компютъра на Александър и да подхвърли фалшиви имейли или файлове, които да го уличат. Опита се да подкупи служители в банката, за да получи достъп до личните сметки на Александър, търсейки съмнителни транзакции.
Действията му ставаха все по-отчаяни и безразсъдни. Той започна да следи Александър. Една вечер го проследи до болницата, където Анелия беше на поредното си вливане. Скрит зад едно дърво, Димо наблюдаваше как Александър седи до леглото на сестра си, чете ѝ книга и се смее заедно с нея.
За един кратък, мимолетен миг Димо изпита убождане на съвест. Видя не врага си, а просто един млад мъж, който обича сестра си. Но този миг бързо отмина, заменен от отровната мисъл: „Това е слабото му място. Ще го ударя там.“
Той направи няколко снимки с телефона си. Снимки на болницата, на Анелия, на изтощеното лице на Александър. Не знаеше още как ще ги използва, но беше сигурен, че ще му влязат в употреба.
Междувременно, Александър усещаше, че нещо не е наред. Имаше чувството, че го наблюдават. Получаваше странни, мълчаливи обаждания по телефона. Един ден IT отделът го информира за неуспешен опит за пробив в системата, насочен конкретно към неговия профил.
Той сподели притесненията си със Стоян и Ивайло.
„Той е предсказуем“, каза Стоян с погнуса. „Раненият плъх винаги хапе. Бъди внимателен, Александър. Не го подценявай. Отчаяният човек е способен на всичко.“
Ивайло беше по-практичен. „Трябва да сме една крачка пред него. Ще пуснем насрещна проверка на неговите финанси. Ще разровим неговото минало. Когато се опитваш да замеряш някого с кал, трябва да си сигурен, че собствените ти ръце са чисти. А ръцете на Димо са потънали в мръсотия до лактите.“
Започна невидима война. Война на информация, на шпионаж и контрашпионаж. Димо се опитваше да изгради калъп от лъжи около Александър, докато Ивайло и Стоян копаеха все по-дълбоко, разкривайки още и още от тайния живот на Димо – скрити имоти, офшорни сметки, връзки с подземния свят.
Нишките на миналото се разплитаха, но не по начина, по който Димо се надяваше. Вместо да оплетат Александър, те стягаха примката около собствения му врат.
Глава 8
Правна битка
Теориите и заплахите на Димо бързо се трансформираха в официални правни действия. Неговият адвокат подаде контраиск срещу компанията на Стоян. Обвиненията бяха абсурдни, но формулирани с впечатляваща юридическа наглост: неправомерно уволнение, уронване на престижа, промишлен шпионаж и дори емоционален тормоз. Димо искаше огромно обезщетение. Целта му не беше толкова да спечели, колкото да протака, да създава проблеми, да изцежда финансово и емоционално Стоян и да направи живота на Александър ад.
Започнаха безкрайни процедури. Размяна на документи, предварителни изслушвания, насрочване на дати. Адвокатската кантора на Стоян, която се занимаваше с големи корпоративни сделки, сега трябваше да отделя ресурси за тази кална битка.
Най-тежката част бяха показанията под клетва. Те се провеждаха в стерилна конферентна зала в неутрална адвокатска кантора. В единия край на масата седяха Димо и неговият наперен адвокат. В другия – Стоян, Ивайло и Александър. Напрежението можеше да се реже с нож.
Адвокатът на Димо се опита да разнищи Александър. Започна с унизителен тон, сякаш разпитваше дребен престъпник.
„Господин… Александър, нали? Нямате фамилия, с която да се представите?“, започна той подигравателно. (По взаимна уговорка бяха решили да не използват фамилни имена, за да се избегне медиен шум).
„Александър е достатъчно“, отвърна спокойно той.
„Добре, Александър. Кажете ни, вярно ли е, че по време на вашето „разследване“ вие сте имали достъп до поверителна фирмена информация, надхвърляща вашето служебно положение на… какъв бяхте, младши анализатор?“
„Имах достъп до информацията, която ми беше необходима, за да си свърша работата, възложена ми лично от собственика на компанията, господин Стоян.“
Последваха часове на въпроси, целящи да го объркат и провокират. Въпроси за методите му, за личните му финанси, за студентския му заем. Адвокатът се опитваше да изгради образа на един амбициозен, безскрупулен кариерист.
„Нека поговорим за сестра ви, Анелия“, каза адвокатът, сменяйки рязко темата. „Вярно ли е, че тя страда от сериозно заболяване, което изисква скъпо лечение?“
Александър усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Погледна към Димо и видя триумфалната му усмивка. Значи беше стигнал дотам. Беше готов да използва болестта на едно дете в съдебната зала.
„Да“, отговори Александър с леден глас.
„И вярно ли е, че вие се борите да покривате разходите за това лечение? Че сте затънали в дългове?“
„Грижа се за сестра си, както всеки брат би направил“, отвърна Александър, стискайки юмруци под масата.
„Разбира се, разбира се“, каза адвокатът с фалшиво съчувствие. „Но един огромен бонус, обещан от господин Стоян в замяна на „главата“ на господин Димо, със сигурност би решил всичките ви финансови проблеми, нали?“
„Възражение!“, намеси се Ивайло. „Това е спекулация и е напълно неотносимо към предмета на делото.“
Съдията по арбитража, уморен възрастен мъж, подкрепи възражението, но щетата вече беше нанесена. Калта беше хвърлена.
Разпитът на Димо беше също толкова брутален. Ивайло, въпреки младостта си, се оказа безмилостен кръстосан разпитващ. Той беше прекарал безсънни нощи заедно с Александър, подготвяйки се. Бяха се ровили в университетската библиотека, търсейки прецеденти, и бяха изградили стратегията си точка по точка.
„Господин Димо, можете ли да обясните тези преводи към офшорна сметка на Каймановите острови?“, попита Ивайло, представяйки банкови извлечения, които екипът на Стоян беше успял да намери чрез международни контакти.
„Това… това са лични инвестиции“, заекна Димо.
„Инвестиции, направени дни след като фирмата ви е платила на фиктивната компания на братовчеда на госпожица Силвия? Интересен тайминг, нали?“
Ивайло го притискаше с въпроси за всяка фалшива фактура, за всеки подкуп, за всяка лъжа. Той представи доказателства за хазартните му дългове, за начина, по който беше ипотекирал семейното жилище зад гърба на Мая, за да покрие загубите си. Под тежестта на доказателствата, Димо започна да се оплита в лъжи и противоречия. Арогантността му се изпари, заменена от паника.
Правната битка се проточи с месеци. Тя изцеждаше време, енергия и пари. Стресът се отразяваше на Александър. Той работеше по цял ден в офиса, опитвайки се да го стабилизира и развие, а вечерите прекарваше с Ивайло, подготвяйки се за следващия рунд в съда. Едва намираше време за Анелия, която усещаше напрежението му и ставаше все по-тревожна.
Понякога, късно вечер, седнал над купчина документи, Александър се питаше дали всичко си е заслужавало. Беше влязъл в тази битка, за да осигури бъдещето на сестра си, но сега самата битка го отдалечаваше от нея. Чувстваше се като в капан.
Но тогава си спомняше арогантния глас на Димо по телефона: „Личният ти път до работа не е мой проблем!“. Спомняше си унижението, безсилието. И знаеше, че не може да се откаже. Това вече не беше просто работа или пари. Беше въпрос на принцип. Беше битка на един обикновен човек срещу системата на привилегиите и корупцията. И той беше решен да я спечели, независимо от цената.
Глава 9
Неочакван съюзник
Мая живееше в състояние на безтегловност. Процесът по развода беше задвижен, но мръсната съдебна битка, която Димо водеше срещу баща ѝ, я държеше в плен. Тя се беше изнесла от голямата къща и живееше временно в малък апартамент, собственост на баща ѝ. Чувстваше се изолирана и объркана. Всеки ден научаваше нови, отвратителни подробности за двойствения живот на мъжа, за когото беше омъжена повече от десет години.
Тя следеше делото отдалеч, чрез разговорите с баща си. Чуваше как Димо и адвокатът му се опитват да очернят името на Александър, използвайки болестта на сестра му. И това я изпълваше с тих, но дълбок гняв. Тя познаваше тактиките на Димо. Знаеше колко жесток може да бъде, когато е притиснат в ъгъла.
Един ден, докато събираше последните си лични вещи от семейната къща, тя се натъкна на нещо, което Димо беше пропуснал в бързината си да се изнесе. В едно чекмедже на старо бюро в кабинета му, под купчина стари документи, тя намери външен твърд диск. От чисто любопитство го включи в лаптопа си.
Това, което откри, я остави без дъх. Дискът беше некриптиран архив на стария личен компютър на Димо. Той съдържаше всичко. Десетки папки, пълни с имейли, които не бяха минавали през служебния сървър. Частна кореспонденция със Силвия, в която те безцеремонно обсъждаха схемите си, смееха се на „стария глупак“ Стоян и планираха луксозните си почивки с откраднатите пари.
Имаше сканирани копия на фалшиви документи. Имаше банкови извлечения от тайни сметки. Имаше дори папка със заглавие „Лостове“, която съдържаше компрометираща информация за различни хора – бизнес партньори, конкуренти, дори политици. Димо беше събирал мръсотия за всеки, с когото имаше работа, за да я използва при нужда.
Но най-шокиращото беше една аудио папка. В нея имаше записи на телефонни разговори. Димо очевидно е имал навика да записва важни разговори без знанието на другата страна. Сред тях имаше и разговор с адвоката му, в който двамата обсъждаха стратегията си да „създадат“ доказателства срещу Александър и да използват болестта на сестра му, за да го представят като отчаян и ненадежден.
„Няма значение дали е истина“, казваше адвокатът в записа. „Важното е да посеем съмнение в съзнанието на съдията. Ще го накараме да изглежда като емоционално нестабилен хлапак, който би направил всичко за пари.“
На Мая ѝ се повдигна. Това беше неопровержимо доказателство. Не само за финансовите измами, но и за заговор за манипулиране на правосъдието. Това беше „пушещият пистолет“, от който се нуждаеха.
Тя се изправи пред тежка морална дилема. Ако предадеше този диск, тя окончателно щеше да унищожи бащата на децата си. Щеше да го изпрати не просто в забвение, а вероятно и в затвора. Но ако не го направеше, тя щеше да позволи на един невинен човек, Александър, и неговото болно семейство да бъдат смачкани от лъжите на Димо.
Тя мислеше за онзи кратък, но искрен имейл, който беше изпратила на Александър. Мислеше за достойнството, с което той се беше изправил срещу съпруга ѝ. Мислеше за собствените си години, прекарани в лъжа и самозаблуда. И взе решение.
Намери имейла му и написа нов, още по-кратък:
„Трябва да се видим. Спешно е. Имам нещо за Вас.“
Тя му предложи да се срещнат на неутрално място – в едно малко, невзрачно кафене в отдалечен квартал. Александър се поколеба. Среща със съпругата на човека, който се опитваше да го съсипе, беше огромен риск. Можеше да е капан. Той се посъветва с Ивайло и Стоян.
„Отиди“, каза му Стоян. „Но бъди внимателен. Вземи Ивайло с теб. И не го изпускай от поглед.“
Срещата беше неловка. Мая седеше на една маса в ъгъла, нервно въртейки чаша с вода. Когато Александър и Ивайло влязоха, тя видимо се притесни. Александър седна срещу нея, а Ивайло зае съседната маса, преструвайки се, че чете вестник.
„Благодаря ви, че дойдохте“, каза Мая тихо. „Знам как изглежда това.“
„Защо искахте да се видим?“, попита Александър директно, но не грубо.
Без да каже дума, Мая извади от чантата си външния твърд диск и го плъзна по масата към него. „Тук е всичко“, прошепна тя. „Имейли, документи, записи. Всичко, от което се нуждаете, за да прекратите този кошмар. Той… той е записал разговор с адвоката си, в който планират как да ви навредят, използвайки сестра ви.“
Александър я погледна, изумен. Не можеше да повярва. Това беше неочакван дар от съдбата, поднесен от най-неочаквания човек.
„Защо?“, попита той. „Защо правите това? Той все пак е ваш съпруг.“
Мая вдигна поглед, а в очите ѝ имаше смесица от болка и решителност. „Той престана да бъде мой съпруг в деня, в който реши, че е приемливо да използва болестта на едно дете, за да спечели дело. Има граници, които не бива да се преминават. Той премина всички.“
Между тях се възцари мълчание. За първи път те се виждаха не като фигури в сложна правна битка, а като двама души, чиито животи са били преобърнати от един и същи човек. В погледа ѝ той видя не само съжаление, но и уважение. И усети, че между тях се заражда странна, необяснима връзка – връзка, изкована в огъня на общото им изпитание.
„Не знам как да ви благодаря“, каза той искрено.
„Просто сложете край на това“, отвърна тя, изправяйки се. „И накарайте справедливостта да възтържествува.“
Тя си тръгна, оставяйки го с малкото черно устройство, което държеше в себе си ключа към края на войната. Александър го стисна в ръката си. Беше студено и тежко. Като камък, който най-накрая щеше да потопи Димо на дъното, откъдето нямаше връщане.
Глава 10
Развръзката
С доказателствата от твърдия диск на Димо, правната стратегия на Ивайло и Стоян се промени драстично. Те вече не бяха в отбранителна позиция. Преминаха в тотална офанзива.
Ивайло насрочи извънредно предварително изслушване пред арбитражния съдия. Адвокатът на Димо пристигна самодоволен и наперен, готов да продължи с тактиката си на очерняне и протакане. Самият Димо изглеждаше уверен, без да подозира за бомбата, която щеше да се взриви в лицето му.
„Господин съдия“, започна Ивайло с леден професионализъм. „Искаме да представим нови доказателства, които станаха достояние на нашите клиенти съвсем наскоро. Доказателства, които не само ще оборят напълно иска на господин Димо, но и разкриват престъпен заговор за възпрепятстване на правосъдието.“
Адвокатът на Димо скочи. „Възражение! Това е театър! Опитват се да внесат нерегламентирани материали!“
Съдията обаче беше заинтригуван. „Ще позволя на защитата да представи доводите си. Продължете, господин адвокат.“
Ивайло включи лаптопа си към големия екран в залата. Първо показа няколко от имейлите между Димо и Силвия, в които те обсъждаха финансовите си схеми. Лицето на Димо пребледня. После показа копията на тайните банкови извлечения. Димо започна да се поти.
И тогава Ивайло пусна аудиозаписа.
Гласът на адвоката на Димо изпълни залата, ясен и отчетлив: „Няма значение дали е истина. Важното е да посеем съмнение… Ще го накараме да изглежда като емоционално нестабилен хлапак…“
В залата настана гробна тишина. Адвокатът на Димо се вкамени, лицето му придоби цвета на тебешир. Той гледаше озвучителната система, сякаш от нея изпълзяваше змия. Димо се свлече в стола си, дишайки тежко. Беше свършено. Всички го знаеха.
Съдията свали очилата си и изгледа Димо и адвоката му с ледено презрение. „Това заседание приключи. Ще предам този запис и всички представени материали на прокуратурата. Поведението, което току-що чух, е позор за правната професия и потенциално престъпление.“
Паниката обзе Димо. Той вече не се бореше за пари или репутация. Бореше се за свободата си.
В следващите няколко дни всичко се срина като къща от карти. Изправен пред неопровержими доказателства и заплахата от наказателно преследване за финансови измами, пране на пари и заговор, Димо капитулира напълно.
Адвокатите му се свързаха с екипа на Стоян и предложиха извънсъдебно споразумение. Условията бяха продиктувани изцяло от Стоян и бяха безмилостни.
Димо трябваше да оттегли всичките си искове срещу компанията и да подпише декларация, с която се отказва от всякакви бъдещи претенции.
Трябваше да се съгласи на бърз и безусловен развод с Мая, като се откаже от всякакви права върху семейното имущество, придобито по време на брака, тъй като то беше купено с парите на баща ѝ или с откраднати средства.
Трябваше да върне всяка стотинка, която беше отклонил от компанията – сума, която възлизаше на стотици хиляди. Стоян знаеше, че Димо е скрил пари, и беше решен да си ги върне.
В замяна на това, и само ако всички условия бъдат изпълнени, Стоян се съгласи да не повдига наказателни обвинения срещу него. Той не искаше внуците му да виждат баща си в затвора. Искаше просто да го заличи от живота им.
Силвия, която също беше уличена от доказателствата, беше изправена пред същия избор. Тя също се съгласи да върне своята част от парите, за да избегне съд.
Подписването на споразумението се състоя в същата онази безлична конферентна зала. Димо изглеждаше като призрак. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Цялата му арогантност беше изчезнала, заменена от празна, куха покорност. Той подписваше документите, без да ги чете, с трепереща ръка.
Когато всичко приключи, той се изправи и погледна към Александър, който присъстваше като мълчалив свидетел. В погледа му вече нямаше омраза, а само уморено, горчиво примирение.
„Ти… спечели“, промълви той.
Александър не отговори. Не изпитваше триумф, нито задоволство. Само огромно облекчение. Кошмарът беше свършил.
Димо се обърна и си тръгна. Изчезна от живота им завинаги. Човек, който имаше всичко – богатство, положение, красиво семейство – и го беше пропилял заради собствената си алчност и арогантност.
В залата останаха само Стоян, Ивайло и Александър. Стоян сложи тежка ръка на рамото на Александър.
„Справи се отлично, момчето ми“, каза той с рядка проява на емоция. „Повече от отлично. Ти не просто спаси моята компания. Ти въздаде справедливост.“
Ивайло се усмихна широко. „Това ще влезе в учебниците по право, приятелю!“
Александър погледна през прозореца към града. Чувстваше се изтощен до смърт, но за първи път от месеци, на хоризонта пред него не се виждаха тъмни облаци. Бурята най-накрая беше отминала.
Глава 11
Ново начало
Минаха няколко месеца. Животът бавно започна да се връща към някакъв вид нормалност, макар и напълно различна от предишната.
Офисът под ръководството на Александър процъфтяваше. След премахването на токсичното управление на Димо и Силвия, атмосферата се промени коренно. Служителите идваха на работа с желание, а не със страх. Производителността се повиши драстично. Александър въведе нови, прозрачни системи за бонуси, базирани на реални резултати, а не на лични симпатии. Той повиши Красимира до позицията финансов директор, давайки ѝ властта и признанието, които тя отдавна заслужаваше.
Стоян беше повече от впечатлен. Той спази обещанието си. След като приключи ревизията и парите бяха върнати, той изплати на Александър огромен бонус. Не беше подкуп, а честно възнаграждение за изключителната му работа, лоялност и понесения риск.
Първото нещо, което Александър направи с парите, беше да покрие всички настоящи и бъдещи разходи за лечението на Анелия за години напред. Той откри сметка на нейно име, която гарантираше, ‘е тя ще получава най-добрите възможни грижи, независимо какво щеше да се случи с него. Тежестта, която носеше на раменете си от години, най-накрая се вдигна. Здравето на Анелия се подобри значително, отчасти заради сигурността и спокойствието, които се възцариха в дома им.
С останалата част от парите той погаси изцяло ипотечния и студентския си заем. За първи път в съзнателния си живот той не дължеше нищо на никого. Чувството беше неописуемо. Беше свобода.
Въпреки новата си висока позиция и финансова стабилност, Александър не се отказа от ученето. Той продължи задочното си следване по право с още по-голямо усърдие. Правната битка с Димо му беше показала колко мощен инструмент може да бъде законът, когато е в правилните ръце. Ивайло често се шегуваше, че след като се дипломира, трябва да отворят собствена кантора: „С твоя аналитичен ум и моята уста, ще бъдем непобедими!“
Един следобед Стоян го покани на обяд в луксозен ресторант.
„Александър“, каза му той, след като приключиха с яденето. „Ти доказа, че си много повече от добър одитор. Ти си лидер. Справяш се отлично с управлението на клона, но това е твърде малко за твоя потенциал. Искам да ти предложа постоянна позиция в централното управление на компанията. Вицепрезидент по операциите. Ще отговаряш за всички наши регионални офиси. Ще имаш свободата да прилагаш промените, които направи тук, в цялата структура.“
Александър беше смаян. Това беше огромен скок. Позиция, за която хората се борят с десетилетия.
„Това е огромна чест, господин Стоян“, каза той. „Не знам какво да кажа.“
„Кажи „да“, отвърна Стоян с усмивка. „Ти си го заслужи. Ти си бъдещето на тази компания, Александър. Човек с твоя интегритет е безценен.“
Александър прие. Това беше сигурността, за която винаги беше мечтал. Стабилност за него и за Анелия. Край на несигурните утрешни дни.
Той продаде малката квартира в крайния квартал и купи просторен, светъл апартамент в спокоен район, близо до добър парк и добро училище за Анелия. За първи път тя имаше собствена голяма стая, боядисана в любимите ѝ цветове. Гледайки я как тича щастлива из новия им дом, Александър знаеше, че всички трудности, всички безсънни нощи и целият стрес са си заслужавали.
Той беше преминал през огън, но не беше изгорял. Беше излязъл от другата страна по-силен, по-мъдър и свободен. Новото начало беше тук. И беше по-светло, отколкото някога се беше осмелявал да си представи.
Глава 12
Отворен финал
Една петъчна вечер, няколко месеца по-късно, Александър стоеше в новия си, просторен кабинет в централата на компанията. Намираше се на един от най-високите етажи, а през панорамните прозорци се разкриваше ослепителна гледка към града, чиито светлини започваха да блещукат в спускащия се здрач. Беше тихо. Повечето служители си бяха тръгнали, за да се потопят в уюта на уикенда.
Той се замисли за пътя, който беше извървял. Преди по-малко от година беше просто анонимен служител, притиснат от дългове и страх, работещ от малката си стаичка в крайния квартал. Сега стоеше тук, на върха на една империя, с бъдеще, пълно с възможности. Понякога всичко му се струваше като сън.
Спомни си за Димо. Чу от Стоян, че той е напуснал страната. Заминал за някоя далечна държава, където да се опита да започне наново с парите, които му бяха останали. Беше станал просто една неприятна история от миналото, призрак, който вече нямаше власт над никого.
Мислите му се насочиха към Мая. След развода тя беше поела по свой собствен път. Беше започнала малък собствен бизнес, свързан с изкуство – нейната стара страст, която бракът ѝ беше потиснал. Рядко се чуваха, но Александър често се сещаше за нея. За нейната тиха смелост, за трудния избор, който беше направила. Тя беше истинският герой в тази история, човекът, който беше рискувал най-много, за да постъпи правилно.
Телефонът на бюрото му иззвъня, прекъсвайки мислите му. Той вдигна. Беше тя.
„Здравей, Александър. Аз съм, Мая.“ Гласът ѝ беше топъл и спокоен, много по-различен от напрегнатия шепот, който помнеше от срещата им в онова кафене.
„Мая. Здравей“, отговори той, леко изненадан. „Как си?“
„Добре съм. Наистина добре. Просто… видях в едни бизнес новини, че си бил повишен. Исках да ти се обадя и да те поздравя лично. Ти го заслужаваш.“
„Благодаря. Много мило от твоя страна.“
Последва кратка, приятна пауза. Не неловка, а изпълнена с неизказани думи.
„Чудя се…“, започна тя малко колебливо. „Знам, че си много зает, но… дали ще си свободен за по едно кафе някой път през следващата седмица? Просто като приятели. Чувствам, че така и не успяхме да ти благодарим нормално. Аз и баща ми.“
Александър погледна отново към светлините на града. Те вече не изглеждаха далечни и заплашителни, а приканващи и пълни с обещания. Всички битки бяха спечелени. Всички дългове бяха платени. Всички призраци бяха прогонени. Пред него стоеше празна страница. И за първи път от много, много време, той имаше свободата да напише на нея каквото си поиска.
На устните му се появи усмивка. Истинска, лека, без следа от напрежението от миналото.
„Да, разбира се“, отговори той. „С удоволствие.“