Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.
Държах го с две ръце, защото напоследък пръстите ми се вцепеняваха от болка, а и страхът има навик да прави дланите влажни. Бях вдовица и отдавна не бях в състояние да работя. Всеки месец синът ми ми даваше част от заплатата си, за да ми помага с наема. Това беше нашият мълчалив договор, нашата малка сигурност.
Когато видях името на снаха ми, сърцето ми трепна, после се сви.
Вдигнах.
Гласът ѝ беше твърд, сякаш говореше от високо и не искаше да губи време.
„Трябва да се разберем“, каза тя. „Той повече няма да ти помага.“
За миг не разбрах смисъла. Все едно думите ми минаха покрай ушите, удариха стената и се върнаха като ехо, което не е мое.
„Как така няма?“ прошепнах. „Дани… Даниел—“
„Няма. Край.“ Издиша шумно, сякаш се готвеше да изрече нещо, което отдавна е репетирала. „Моята майка…“
Изречението увисна. В него имаше кука, а куката се закачи за нещо в гърдите ми.
„Моята майка какво?“ попитах, но гласът ми вече беше чужд. Като на жена, която чува собствената си присъда.
„Моята майка има нужда. И ние имаме нужда. Ти трябва да разбереш. Ние не сме банка.“
„Аз не съм искала…“ започнах.
„Стига, моля ти се.“ Студено. Почти с насмешка. „И без това не е нормално една майка да висне на гърба на сина си.“
Тогава нещо във мен пребледня и изстина. Не лицето ми. Вътрешното ми.
Стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
„Даниел знае ли, че говориш така?“ прошепнах.
Имаше пауза. Дълга. Умишлена.
„Той е съгласен“, каза тя. „Това е семейно решение.“
Семейно решение.
Сякаш аз не бях семейство.
„И още нещо“, добави тя и гласът ѝ стана по-тих, по-опасен. „Не го търси. Зает е. Много е зает.“
Преди да успея да отговоря, разговорът прекъсна.
Седях дълго с телефона до ухото, слушах празния сигнал и ми се струваше, че това е звукът на живота ми, който се разпада на парчета. Наемът беше след дни. Човекът, който ми го даваше, беше престанал да съществува за мен, поне така звучеше.
И тогава се появи мисълта, която ме накара да се задъхам:
Нещо не е наред.
Не всичко е така, както изглежда.
Глава втора
Даниел не отговаряше.
Първо звъннах веднъж. После втори път. После започнах да броя минутите между обажданията, сякаш числата могат да ме успокоят. Но числата не лекуват, те само показват колко време си бил сам.
Когато най-накрая чу гласа ми по телефона, беше приглушен, бърз, сякаш говореше от коридор.
„Мамо, сега не мога.“
„Даниел, какво става? Гергана ми каза—“
„Знам“, прекъсна ме. И там, в това „знам“, имаше вина. „Ще говорим, но… не сега.“
„Наемът—“
„Ще се оправи“, каза той, но думите му бяха кухи. „Имам работа. Трябва да затварям.“
„Поне ми кажи… ти ли реши това?“
Тишина. Толкова дълбока, че почти чух собственото си дишане.
„Мамо…“ прошепна той. „Не ме карай.“
„Какво да не те карам? Да ми кажеш истината?“
„Аз…“ Той издиша. „Ще мина. Скоро. Обещавам.“
„Кога е скоро?“
„Скоро“, повтори и затвори.
Скоро е дума, която богато семейство използва, когато планира почивка. Бедното семейство използва „скоро“, когато няма какво да даде.
Седях на кухненския стол и гледах една пукнатина по стената. Не беше нова. Но сега изглеждаше по-голяма, сякаш се разширяваше от самия ми страх.
Болеше ме не толкова липсата на пари, колкото това, че синът ми звучеше като човек, който се крие.
А аз познавах Даниел. Познавах как говори, когато е уверен. Познавах как млъква, когато е притиснат.
Той беше под натиск.
И ако Гергана беше решила да спре помощта, то това решение беше натиснато върху него като печат върху мокра хартия.
Още същата вечер се чу почукване на вратата. Не силно. Три леки удара, които не обещаваха добро.
Отворих.
Пред мен стоеше мъж, който не бях виждала преди. Облечен спретнато, с тънка усмивка и поглед, който не се задържа дълго на лицето ми, а се плъзга из стаята, сякаш измерваше.
„Мария?“ попита той.
„Да.“
„Казвам се Петър. Идвам по повод… наема.“
Гърлото ми пресъхна.
„Аз… ще го платя. Синът ми—“
„Знам за сина ви“, прекъсна ме тихо. „Но аз не съм хазяинът. Аз съм човекът, който се занимава с документите.“
Документите.
Тази дума винаги идва преди бедата.
„Какви документи?“ попитах.
Петър извади папка. Постави я на масата ми, сякаш поставяше тежест върху гърдите ми.
„Има известие за прекратяване“, каза той. „Има и други неща. Дългове. Подписи. Имена.“
„Аз не съм подписвала нищо.“
Петър ме погледна с онзи поглед, който не ти вярва, но и не му пука дали казваш истината.
„Ще е добре да намерите адвокат“, каза. „И да говорите със сина си. Истината винаги изплува, но понякога изплува късно.“
„Какви дългове?“ прошепнах.
Тогава Петър отвори папката и извади лист.
На него имаше мой подпис.
И аз знаех, че не е мой.
Ръцете ми затрепериха.
„Това е фалшификат“, казах, а гласът ми се счупи.
Петър наклони глава.
„Може. Но на хартия изглежда истински.“
Светът ми се наклони заедно с него.
И в този миг разбрах нещо, което ме накара да се изправя, въпреки болката в кръста, въпреки слабостта:
Някой беше играел с живота ми.
И играта тепърва започваше.
Глава трета
На следващата сутрин едва се добрах до кантората, която ми препоръча съседката. Не знаех дали да ѝ вярвам, но нямаше на кого друг да се обадя. Винаги съм била от онези жени, които държат проблемите си зад завесата, да не ги види никой. А сега завесата беше скъсана.
Кантората миришеше на хартия и кафе, а по стените имаше рамки с дипломи. В чакалнята седеше млада жена с раница, очи зачервени от плач, и мъж с костюм, който не спираше да гледа часовника си.
Когато влязох, адвокатката стана. Казваше се Елена. Беше на възраст, в която човек още има сила, но вече е виждал достатъчно, за да не се впечатлява от чуждите драми.
„Седнете“, каза тя. „Разкажете ми всичко.“
И аз разказах. За обаждането на Гергана. За гласа на Даниел. За Петър и папката. За подписа, който не беше мой.
Елена не ахкаше. Не се ужасаваше. Само записваше и от време на време повдигаше вежди.
„Това може да е документна измама“, каза тя. „Но трябва да видя всичко.“
Подавах ѝ листовете с ръце, които не слушаха. Елена ги разгледа бързо, после се загледа в подписа.
„Това не сте вие“, каза уверено.
„Казах ви.“
„Да, но сега и аз го казвам. Това е важно.“
Тя се облегна назад и прехапа устна.
„Кой има интерес да ви натопи в дълг?“ попита.
„Не знам…“
И тогава мисълта, която не исках да пусна в главата си, влезе с ботуши.
„Гергана ли?“ прошепнах.
Елена не отговори веднага. Само ме гледаше, сякаш проверяваше колко истина мога да понеса.
„Може“, каза накрая. „Но има и други варианти. Често такива неща минават през някой близък. Някой, който има достъп до данните ви. Някой, който знае навиците ви.“
„Даниел…“ Гласът ми трепна. „Той не би.“
Елена сложи писалката си на бюрото.
„Не казвам, че е направил той. Казвам, че трябва да сте готова за всяка версия. Не всичко е така, както изглежда.“
Тази фраза ме удари като повторение на собствените ми мисли.
„Има още нещо“, добави тя. „Тези документи споменават кредит за жилище. Голям. На ваше име… и на името на сина ви като съвместен длъжник.“
„Аз нямам жилище“, изсмях се горчиво. „Аз имам стая под наем и един шкаф за съдове, който се клати.“
Елена кимна.
„Точно. Нещо не се връзва. Но ако кредитът е отпуснат и парите са изтеглени… някой ги е взел.“
Светът ми отново започна да се върти.
„Какво мога да направя?“ попитах.
Елена се наведе напред.
„Първо, спираме опита за изгонване. Второ, искаме експертиза на подписа. Трето, изискваме банковите движения. Четвърто, трябва да говорите със сина си. Не по телефона. Очите му трябва да ви отговорят.“
„А ако не иска?“
„Тогава ще го накараме“, каза Елена тихо. „Има начини. Но преди това… пазете се.“
„От какво?“
Елена се поколеба. Това колебание беше по-страшно от всяка заплаха.
„От хора, които имат какво да губят“, каза тя. „Когато парите и срамът се смесят, стават опасни.“
Излязох от кантората като след присъда, но поне имах план. Име. Опора.
Вървях бавно, защото краката ми отказваха, но главата ми работеше трескаво. Кой би могъл да направи такова нещо?
И тогава си спомних една дребна подробност.
Преди месеци Даниел беше казал, че учи в университет. „За да се издигна, мамо“, беше ми казал. „Нощем. След работа.“
Аз се гордеех. Бях му изпекла сладкиш, макар да ми беше трудно да стоя права. И той беше дошъл, целуна ме по челото и беше тръгнал, без да се задържи. Беше нервен.
Тогава не попитах защо.
Сега се чудех: дали това „учене“ беше истината… или прикритие?
Стигнах до дома си, отключих, и точно когато затворих вратата, някой почука отново.
Този път не бяха три удара. Беше един.
Тежък.
Отворих.
На прага стоеше Гергана.
И не беше сама.
Глава четвърта
До Гергана имаше жена. По-възрастна, но със същия поглед. Същата стегната уста. Същата увереност, че светът им дължи нещо.
„Мария“, каза Гергана, сякаш идваше на гости, а не да ми разруши живота.
„Коя е тя?“ попитах.
„Майка ми“, каза Гергана. „Казва се Таня.“
Таня ме огледа от горе до долу, сякаш проверяваше колко струва бедността ми.
„Така ли живееш“, каза тя. Не беше въпрос. Беше оценка.
„Какво искате?“ попитах и усетих как гласът ми става по-твърд, отколкото очаквах.
Гергана влезе без да чака покана. Таня я последва. Мирисът им на скъп парфюм се смеси с моето евтино кафе и за миг се почувствах като чужденка в собствения си дом.
„Искам да сме ясни“, каза Гергана. „Не се обаждай повече на Даниел. Той има достатъчно проблеми.“
„Проблеми?“ повторих. „Какви проблеми?“
Таня се засмя кратко.
„Проблеми, които ти създаваш“, каза тя. „С тези искания. С този наем. С тези претенции.“
„Претенции?“ Гласът ми потрепери, но не от слабост, а от гняв. „Аз съм майка му.“
„И точно затова трябва да се държиш достойно“, каза Гергана и кръстоса ръце. „Достойно означава да не го изнудваш.“
„Аз не изнудвам никого! Той сам—“
„Сам?“ Таня пристъпи напред. „Знаеш ли колко струва едно семейство? Храна, сметки, кредит за жилище. Ние се давим. А ти—“
„Кредит за жилище?“ прекъснах я рязко.
Гергана замръзна за част от секунда. Само част. Но я видях.
„Да“, каза тя бързо. „Ние имаме кредит. Нормално е. Всички имат.“
„На чие име?“ попитах тихо.
Гергана вдигна брадичка.
„На наше.“
„На ваше… или на мое?“ прошепнах.
Въздухът се сгъсти. Таня присви очи.
„Какви ги говориш?“
„Видях документи“, казах. „И има мой подпис, който не е мой.“
Гергана се изсмя, но смехът ѝ беше напрегнат.
„Стига глупости.“
„Не са глупости“, казах. „И имам адвокат.“
Този път мълчанието беше толкова тежко, че сякаш мебелите потънаха.
Таня беше първата, която се съвзе.
„Адвокат?“ усмихна се тя. „Е, хубаво. Значи ще стане по-бързо.“
„По-бързо какво?“ попитах.
Гергана пристъпи към мен. Погледът ѝ беше като нож, но ножът беше покрит със захар.
„Мария“, каза тихо. „Има неща, които не разбираш. Ако започнеш да ровиш, ще стане много по-зле. За всички.“
„За всички или за вас?“
Тя прехапа устна.
„За Даниел“, каза. „Той може да загуби всичко. Работата си. Обучението си. Бъдещето си.“
„Какво обучение?“ изрекох. „В кой университет е? Кажи ми. И кога ходи. И защо не ми е казал—“
„Спри!“ изсъска Гергана и за миг маската ѝ падна. „Не си ти тази, която ще решава!“
Таня се приближи още.
„Слушай ме внимателно“, каза тя. „Ще направиш следното: ще подпишеш едно заявление, че се отказваш от претенции към него. Че доброволно се отказваш от помощ. И че няма да създаваш проблеми.“
„Няма да подпиша нищо“, казах и усетих как коленете ми омекват, но се държах.
Гергана въздъхна, сякаш се умори от мен.
„Тогава ще си изнесеш нещата“, каза тя. „И ще видиш колко бързо може да стане.“
„Ти няма право—“
„Има право този, който държи документите“, каза Таня и потупа чантата си. „А ние… държим документите.“
Тази реплика ме удари в стомаха.
Гергана се обърна към вратата, но преди да излезе, спря и каза, почти с удоволствие:
„И да знаеш… Даниел не ти каза истината. Нито за кредита. Нито за работата си. Нито за човека, заради когото сме в това.“
„Какъв човек?“ прошепнах.
Тя се усмихна без топлина.
„Един бизнесмен. Един, който не прощава.“
И излезе.
Останах сама с мириса им и със заплахата, която вече се беше настанила в дома ми, сякаш плаща наем.
Погледнах към масата. Там, където Петър беше оставил папката предишния ден, сега нямаше нищо. Бях я прибрала, но все пак ме обхвана страх, че някой може да влезе и да я вземе.
Изведнъж ме осени ясна мисъл:
Ако те са дошли сами да ме сплашат, значи се страхуват.
А щом се страхуват, значи зад лъжата има нещо по-голямо.
Глава пета
Елена ми каза да не оставам сама. Но как да не оставам сама, когато самотата е всичко, което имам?
Съседката, която ми беше дала телефона на кантората, се казваше Надежда. Тя беше от онези жени, които изглеждат шумни и бодри, но всъщност са преживели достатъчно, за да не се плашат от чуждите сълзи.
Когато ѝ разказах какво се случи, тя само кимна.
„Знаех си, че тая снаха е змия“, каза.
„Няма да говориш така…“ започнах, но не успях да довърша.
Надежда ме хвана за ръката.
„Ще говориш каквото трябва, Мария. Дойдоха ли да те натискат? Дойдоха. Значи имаш нещо.“
„Имам само болки и страх.“
„И истина“, каза тя. „А истината е по-силна от тях. Само дето боли повече.“
Седнахме. Аз гледах чашата си с вода, сякаш в нея ще видя отговори. Надежда отвори тефтер.
„Кажи ми за тоя бизнесмен“, каза.
„Не знам нищо“, прошепнах. „Само го споменаха.“
„Ще научим“, каза тя и в гласа ѝ имаше решителност, която ме засрами. Аз бях майка, а се чувствах като дете.
Същата вечер Елена ми се обади.
„Имам новина“, каза. „Петър ми изпрати копия от документите. В тях фигурира едно име като посредник. Виктор.“
„Виктор?“ повторих.
„Да. Няма фамилия, но в документите има фирмен печат. Изглежда като човек, който движи кредити и сделки.“
„И какво означава това?“
„Означава, че синът ви може да е въвлечен в нещо много по-голямо от семейна кавга“, каза Елена. „И че някой е използвал вашите данни, за да обезпечи нещо. Или да прикрие нещо.“
„Но Даниел… той е добър. Той—“
„Мария“, прекъсна ме тя тихо. „Добрите хора също правят глупости, когато са притиснати. А някой очевидно го е притиснал.“
Затворих очи. Видях Даниел като малък. Виждах го как носи ученическата си раница, как се усмихва с липсващ зъб, как казва „Мамо, не се притеснявай“. После видях сегашния му глас по телефона: „Не ме карай.“
„Той е взел кредит…“ прошепнах. „Заради Гергана ли? Заради майка ѝ?“
„Може“, каза Елена. „Но има още една нишка. В документите има клаузи, които не са типични за обикновен кредит. Има срокове, има неустойки, които изглеждат като примка.“
„Каква примка?“
Елена мълча за миг.
„Като договор за зависимост“, каза тя. „Като ако не плащаш, губиш не само пари. Губиш спокойствие. Губиш свобода.“
Трепнах.
„Това е незаконно?“
„Не винаги на хартия“, каза Елена. „Затова трябва да действаме умно. И бързо.“
„Какво да направя?“
„Уреди среща със сина си. Дори да се наложи да го чакаш пред работа или пред университета. Трябва да го видиш.“
„Но Гергана каза—“
„Гергана не е закон“, каза Елена. „Имайте кураж. Аз ще подготвя жалба за експертиза и ще поискам временно спиране на действията по изгонването.“
„А ако… ако този Виктор е опасен?“
Елена въздъхна.
„Точно затова не трябва да сте сама“, каза. „И не подписвайте нищо. Нищо. Дори да ви обещаят чудеса.“
След разговора седях в тъмното, защото токът беше скъп и аз пестях. Чувах шумове отвън и всеки шум ми звучеше като стъпки на някой, който идва да вземе последното, което имам.
И тогава телефонът иззвъня отново.
Непознат номер.
Вдигнах с треперещи пръсти.
„Мария“, каза мъжки глас, нисък, спокоен. „Знам, че търсите отговори.“
„Кой сте?“ прошепнах.
„Казвам се Виктор“, каза гласът. „И трябва да поговорим. Насаме.“
Светът ми спря.
„Откъде имате номера ми?“
„Хората, които ме интересуват, винаги имат номер“, каза той спокойно. „Не се плашете. Аз не ви искам злото. Но някой друг може да ви го иска.“
„Защо?“ гласът ми се разтресе.
Той се засмя тихо.
„Защото синът ви… е обещал повече, отколкото може да даде.“
И затвори.
Седях с телефона в ръка и усещах как страхът ми се превръща в решителност. Това вече не беше само за наема. Това беше за истината. За Даниел. За това да не ме стъпчат като ненужна вещ.
Истината винаги изплува.
Въпросът беше дали ще изплува преди да се удавим.
Глава шеста
На следващия ден се облякох бавно, като човек, който се готви за битка. Болката в ставите ми напомняше, че тялото ми не е войник. Но душата ми… душата ми вече нямаше какво да губи.
Надежда тръгна с мен. Нейното присъствие беше като щит.
Не знаех къде работи Даниел. Той беше сменял места, говореше общо, винаги казваше „в офис“, „в проект“, „в среща“. Сега разбирах защо. Когато човек крие нещо, най-лесно е да го замажеш с неясни думи.
„Ще отидем там, където ходи вечер“, каза Надежда. „Щом е в университет, ще го намерим.“
Елена успя да провери по документи къде е записан. Имаше курс, вечерна форма. Университетът беше голяма сграда, в която влизаха млади хора с мечти и умора, а излизаха с дипломи и дългове.
Чакахме пред входа.
Часовете се точеха. Въздухът миришеше на студ и на чужда младост. Аз стоях с ръце в джобовете и си повтарях, че няма да се разплача. Че няма да съм слабата.
Когато го видях, сърцето ми подскочи.
Даниел вървеше бързо, с раница на рамо, лицето му беше напрегнато. До него вървеше момиче с руса коса и очила, носеше книги и говореше оживено. Даниел не се усмихваше. Кимаше, но очите му бяха далеч.
Надежда ме побутна.
„Ето го“, прошепна.
Аз направих крачка напред.
„Даниел!“
Той спря рязко, като човек, който е ударен от внезапен шум. Обърна се и когато ме видя, пребледня. Не театрално. Истински.
„Мамо…“ прошепна.
Момичето до него се стресна.
„Това е майка ми“, каза той бързо, сякаш се оправдаваше.
Аз се приближих. Виждах тъмните кръгове под очите му. Виждах как устните му потреперват.
„Трябва да говорим“, казах.
Той се огледа нервно.
„Не тук.“
„Тук, там, навсякъде“, казах. „Стига си бягал.“
Момичето пристъпи назад.
„Аз… ще тръгвам“, каза тя. „Даниел, ако имаш нужда—“
„Ралица…“ каза той и за миг гласът му омекна. После се върна в твърдостта. „Ще ти звънна.“
Ралица ме погледна с любопитство и съжаление, после си тръгна. Надежда остана на няколко крачки, но слушаше.
„Защо идваш тук?“ изсъска Даниел. „Гергана—“
„Гергана ме заплаши“, казах. „И майка ѝ. Има документи с мой фалшив подпис. Има кредит. Има Петър. Има Виктор.“
Когато казах „Виктор“, Даниел потрепери.
„Той ти се е обадил, нали?“ прошепна.
„Да“, казах. „Кой е той?“
Даниел преглътна. Очите му се напълниха с нещо, което приличаше на отчаяние.
„Аз… аз се опитвах да оправя нещата“, каза. „Всичко тръгна от кредита.“
„За жилището?“
Той кимна. Погледът му се плъзна настрани, сякаш се срамуваше.
„Гергана искаше собствен дом“, каза. „Таня настояваше. Казваше, че ако не сме като хората, никой няма да ни уважава. Аз… аз исках да им дам сигурност. Да бъда мъж. Да не бъда…“
„Да не бъдеш като баща си?“ прошепнах.
Той затвори очи.
„Не го намесвай“, каза, но гласът му беше слаб.
„Даниел, баща ти почина, но не ти остави дългове“, казах. „Ти си този, който носи това сега.“
„Знам!“ избухна той. „Знам, мамо! Но не е само кредитът. Ние не го взехме по нормален начин. Банката ни отказа. И тогава Таня каза, че познава човек. Виктор.“
Сърцето ми се сви.
„И ти се съгласи?“
„Съгласих се да говоря с него“, каза Даниел. „Той изглеждаше любезен. Обясни, че може да уреди… посреднически заем. Временно. Докато се оправим. Само че условията…“
„Какви условия?“
Той погледна към земята.
„Условия, които не казах на никого“, прошепна. „Неустойки. Лихви. И… гаранция.“
„Каква гаранция?“
Даниел се разтресе.
„Твоето име“, каза той. „Таня каза, че така ще мине по-лесно. Че ти си чиста, без кредити. Че…“
„Че мога да бъда използвана“, казах и усетих как гласът ми става леден.
„Мамо, не! Аз не исках—“
„Но го направи“, прекъснах го. „И подписа вместо мен.“
Той не отрече.
„Гергана го направи“, каза тихо. „Тя… тя каза, че е за добро. Аз бях отчаян. Наемът растеше. Сметките. А ти… аз ти помагах. Исках да продължа да ти помагам. Но Таня каза, че първо трябва да спасим нашия дом. Нашето бъдеще.“
„И моето настояще?“ попитах.
Даниел вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи.
„Моля те“, прошепна. „Не ме мрази.“
Аз затворих очи. Вътре в мен имаше буря. Синът ми. Моят син. Не беше чудовище. Беше уплашен човек, който беше попаднал в капан.
„Аз не те мразя“, казах тихо. „Аз съм ядосана. И съм наранена. Но най-вече… съм уплашена.“
Даниел потрепери.
„Виктор не е човек, мамо“, прошепна. „Той е… мрежа. И ако не платим, той идва. Не само с думи.“
Надежда пристъпи напред.
„Ще го платите ли?“ попита тя грубо.
Даниел поклати глава.
„Не можем“, каза. „А и… има още.“
„Какво още?“ попитах.
Даниел се наведе към мен, сякаш се страхуваше някой да не чуе.
„Гергана има тайна“, прошепна. „Тя… тя има друг живот. И Таня го знае. И Виктор го знае. И аз… аз разбрах твърде късно.“
„Какъв друг живот?“ прошепнах, а сърцето ми биеше в гърлото.
Даниел преглътна.
„Тя среща един мъж“, каза. „Богат. По-възрастен. И… той е свързан с Виктор.“
В този миг ми стана ясно защо Гергана беше толкова уверена. Защо Таня държеше документи. Защо Виктор имаше номера ми.
Те не просто бяха взели кредит.
Те бяха продали спокойствието ни.
„И какво ще правим?“ прошепнах.
Даниел ме погледна, сякаш за първи път от месеци виждаше майка си не като товар, а като човек, който може да го спаси.
„Не знам“, каза. „Но ако ти тръгнеш срещу тях… ще стане война.“
Аз вдигнах брадичка.
„Тогава ще бъде война“, казах. „Защото няма да ме изгонят от живота ти. И няма да ми вземат името. Това е моето име.“
Даниел стисна ръката ми.
И точно тогава телефонът му иззвъня.
Той погледна екрана.
Пребледня още повече.
„Виктор“, прошепна.
И вдигна, сякаш нямаше избор.
Глава седма
Даниел слушаше и не говореше почти нищо. Само „да“, „разбирам“, „ще направя“. Но аз виждах как напрежението му се качва по врата като змия.
Накрая той затвори и се загледа в мен.
„Идва“, каза.
„Кой?“
„Виктор. Иска среща. Днес. Каза… каза, че ако не дойда, ще дойде при теб.“
Стомахът ми се сви.
Надежда изсумтя.
„Да дойде“, каза. „Ще го посрещна с метлата.“
Даниел поклати глава.
„Не е смешно“, прошепна. „Той винаги знае. Винаги.“
„Ще говорим с адвокатката“, казах.
„Няма време“, каза Даниел. „Той даде час. И място. Ако не отида…“
„Ще отидем заедно“, казах, преди да успея да се изплаша от собствените си думи.
Даниел ме погледна, сякаш не ме разпозна.
„Не можеш“, каза. „Това е опасно.“
„Опасно е и да стоя вкъщи и да чакам да ме изхвърлят“, казах. „Опасно е да мълча.“
Надежда кимна.
„Ще отидем тримата“, каза. „И ако трябва, ще викнем полиция.“
Даниел се изсмя горчиво.
„Полиция…“ прошепна. „Този човек има приятели навсякъде.“
Въпреки това тръгнахме.
Мястото беше заведение с тъмни прозорци, където хората не гледаха един друг в очите. Виктор седеше в ъгъла, сякаш ъгълът му принадлежеше. Носеше тъмен костюм, но не изглеждаше като обикновен бизнесмен. Изглеждаше като човек, който не се нуждае от преструвки.
Когато ни видя, се усмихна.
„Даниел“, каза. „И… Мария. Радвам се, че дойдохте.“
Гласът му беше същият като по телефона. Спокоен. Почти мил. И точно това го правеше страшен.
„Защо искате да говорите с мен?“ попитах.
Виктор наклони глава.
„Защото вашето име е на документите“, каза. „А документите са свещени. Хартията не лъже.“
„Хартията може да бъде излъгана“, казах.
Виктор се усмихна по-широко.
„Разбира се“, каза. „Но последствията са истински.“
Надежда пристъпи напред.
„Слушай, ти“, започна тя, но аз я хванах за ръка. Не защото се страхувах да му кажа истината. А защото усещах, че всяка излишна дума може да ни струва скъпо.
Виктор погледна Надежда и после обратно към мен.
„Вашата приятелка е смела“, каза. „Смелостта е хубава, когато е на сцена. В живота… понякога пречи.“
„Какво искате?“ попитах отново.
Виктор постави на масата една папка. По-тънка от тази на Петър, но по-тежка като смисъл.
„Искам да се споразумеем“, каза. „Даниел ми дължи. Но Даниел е… симпатичен. Иска да се учи, да се развива. Виждам потенциал.“
„Той не е стока“, казах.
„Никой не е стока“, каза Виктор и гласът му стана по-тих. „И все пак всички се продават. Някои за пари, други за любов, трети за страх.“
Даниел преглътна.
„Колко?“ прошепна.
Виктор се усмихна.
„Не е само колко“, каза. „Е и как. И кога. И кой ще плати цената.“
„Аз няма да платя вместо него“, казах.
Виктор ме погледна, и в този поглед нямаше гняв. Имаше оценка.
„Вие вече плащате“, каза. „Със спокойствието си. Със здравето си. И с риска да останете без покрив.“
Стиснах зъби.
„Това е изнудване.“
„Това е реалност“, каза той. „Вие сте жена, която разчита на чужда заплата. Даниел е мъж, който разчита на чужди обещания. Гергана е жена, която разчита на чужди тайни. Всички сте зависими.“
„Защо намесвате Гергана?“ изрекох.
Виктор се усмихна отново. Този път усмивката му беше като шамар.
„Защото тя беше умната“, каза. „Тя ме намери. Тя предложи вашето име. Тя знаеше, че вие няма да се защитите. Защото сте добра майка.“
Даниел се обърна към мен, очите му бяха пълни с ужас и вина.
„Не…“ прошепна.
„Има още“, каза Виктор. „Даниел може да излезе от това, ако направи услуга. Бизнес услуга. Една малка работа. Нищо страшно. Само документ. Само подпис. Само прехвърляне. Такива неща.“
„Не“, казах.
Виктор се засмя тихо.
„Виждате ли“, каза. „Точно затова ви уважавам. Казвате „не“, когато трябва да кажете „да“. Но вашето „не“ не променя факта, че срокът е кратък.“
Той се наведе напред.
„Днес ще ви дам избор“, каза. „Първи: Даниел прави услугата и дългът се разсрочва. Втори: вие подписвате, че се отказвате от жалби и приемате задължението. Трети: оставяме нещата да се развият… както се развиват.“
„Как?“ прошепнах.
Виктор ме гледаше спокойно.
„Съдебни дела. Запори. Изгонване. Срам. Развод. Разрушени отношения. Понякога и неща, за които не ви се мисли“, каза.
Надежда изруга под нос, но аз усетих как страхът ми започва да се превръща в нещо друго.
В гняв.
„Ако сте толкова голям бизнесмен, защо се занимавате с нас?“ попитах.
Виктор се облегна назад.
„Защото вашият син е ключ към нещо по-голямо“, каза. „Той работи на място, където се виждат документи. Където минават сделки. А аз обичам сделките.“
Даниел пребледня.
„Ти искаш да ме използваш“, прошепна.
„Аз използвам възможности“, каза Виктор. „И вие ми дадохте възможност, когато решихте да живеете над възможностите си.“
„Живеем над възможностите си?“ изсъсках. „Аз живея в стая под наем!“
Виктор повдигна вежди.
„А искате сигурност“, каза. „Сигурността е лукс. Луксът се плаща.“
В този момент телефонът на Виктор иззвъня. Той погледна екрана и се усмихна.
„Гергана“, каза спокойно. „Да я включим ли в разговора?“
Даниел се разтресе.
Аз стиснах ръката му под масата.
„Не“, казах. „Ние ще решим.“
Виктор кимна, сякаш се забавлява.
„Добре“, каза. „Имате два дни. След това изборът ще бъде направен вместо вас.“
Той стана. Остави папката.
„Мария“, каза тихо, почти любезно. „Вие сте майка. Майките винаги се жертват. Въпросът е… за кого.“
И си тръгна.
Останахме на масата, а папката лежеше пред нас като проклятие.
Даниел я отвори с треперещи пръсти.
Вътре имаше проект на договор. „Услугата“, за която говореше Виктор.
И имаше още един лист.
Снимка.
Гергана. Прегърната с непознат мъж.
Светът ми се разцепи на две.
„Тя…“ прошепна Даниел.
Аз гледах снимката и усещах как в мен се ражда решение.
Това вече не беше само битка за пари.
Това беше битка за морал.
И моралът не се подписва под натиск.
Глава осма
Когато се прибрахме, Даниел седна на стола като човек, който е загубил силата си. Надежда крачеше из стаята, ядосана, готова да се хвърли на някого.
Аз взех телефона и набрах Елена.
Разказах ѝ всичко. За Виктор. За предложението. За снимката.
Елена мълча дълго.
„Това вече е сериозно“, каза накрая. „Но и… полезно.“
„Полезно?“ повторих.
„Снимката“, каза тя. „Тя показва мотиви. Показва, че Гергана може да е действала не само заради дом, а и заради връзка, заради натиск. Може да има изнудване. Може да има престъпление.“
„Какво да правим?“
„Първо: не приемайте условията. Второ: правим официални жалби. Трето: ще ви свържа с човек, който разбира от финансови измами. Казва се Симеон. Бивш следовател. Не се плаши лесно.“
Даниел, който слушаше, вдигна глава.
„А ако Виктор… ако дойде?“ прошепна.
„Ще имаме план“, каза Елена. „Но трябва и ти да решиш нещо, Даниел. Ще застанеш ли срещу тях? Или ще продължиш да се криеш?“
Даниел гледаше снимката. Очите му бяха мокри.
„Аз я обичах“, каза тихо. „Аз… взех кредита за нея. За нас.“
„И тя те е продала“, изрече Надежда грубо.
Даниел потрепери.
„Не знам дали ме е продала или е била принудена“, прошепна. „Таня… Таня винаги е контролирала всичко. А Гергана… тя се страхува. Понякога я виждах как се стряска от съобщение. Как се заключва в банята с телефона си.“
Това ме накара да се замисля.
„Може да е жертва и тя“, прошепнах.
Надежда махна с ръка.
„Жертва, която държи документите?“ изсумтя.
„И жертвите правят лоши неща, когато ги притиснат“, казах тихо и се сетих за Даниел.
Два дни. Виктор беше дал два дни.
Тези два дни трябваше да станат нашата малка война.
Симеон дойде още същата вечер. Беше мъж със строг поглед и ръце, които изглеждаха като ръце на човек, който е държал много тежки истини.
„Покажете ми“, каза той.
Разгледа документите, снимката, записите от обажданията. После се загледа в мен.
„Вие сте чиста“, каза. „Точно затова са ви избрали. Но това е и вашата сила. Защото когато сте чиста, имате какво да защитите.“
„Как?“ прошепнах.
„Светлина“, каза Симеон. „Тези хора мразят светлината. Мразят официалните въпроси. Мразят доказателствата.“
„Но той има приятели навсякъде“, каза Даниел.
Симеон се усмихна леко.
„Всички имат приятели“, каза. „Докато някой не реши, че е по-изгодно да не са приятели.“
Той извади бележник.
„Първо, ще съберем банкови движения“, каза. „Второ, ще подадем сигнал за фалшификация. Трето, ще поискаме защита срещу натиск. Четвърто…“
Той ме погледна право в очите.
„Трябва да говорим с Гергана“, каза.
„Тя няма да признае.“
„Няма да я караме да признава“, каза Симеон. „Ще я накараме да избира. Между майка си и собствената си свобода. Между Виктор и истината.“
Даниел се изправи рязко.
„Не! Не я въвличайте!“ извика. „Тя може да пострада!“
Симеон го погледна спокойно.
„Тя вече е въвлечена“, каза. „Само че вие се преструвате, че не е. Това е най-опасното.“
Аз сложих ръка на рамото на сина си.
„Даниел“, казах тихо. „Ти избра да мълчиш и видя какво стана. Сега трябва да говориш. И да действаш.“
Даниел затвори очи.
„Добре“, прошепна. „Но ако я видя… ако я срещна…“
„Ще кажеш истината“, казах. „И ще поискаш истината. И ако тя има душа… ще я даде.“
Надежда въздъхна.
„А ако няма?“ промърмори.
Тогава Симеон каза нещо, което ме накара да настръхна.
„Виктор няма да чака“, каза. „Той ще натисне още. Очаквайте удар.“
„Какъв удар?“
Симеон погледна към прозореца, сякаш там беше отговорът.
„Ще опитат да ви изолират“, каза. „Да ви скарат. Да ви накарат да се съмнявате един в друг. Това е най-евтиният начин да победиш някого.“
Скарат.
Те вече го бяха направили. Между мен и Даниел. Между Даниел и Гергана. Между всички.
Но ако имаше нещо, което не можеха да предвидят, то беше, че една уморена вдовица може да стане упорита като камък, когато ѝ вземат последното достойнство.
Същата нощ, малко преди да заспя, чух шум пред вратата. Не почукване. Не стъпки. Шум като от пъхане на нещо под прага.
Отворих бавно.
На пода имаше плик.
Вътре — призовка.
Съдебно дело. На мое име. Срокове. Искания. Думи, които смазват.
А накрая — ръкописно изречение:
„Не избирай войната, Мария.“
Почеркът не беше на Виктор.
Беше на жена.
Гергана.
Глава девета
Сутринта донесе една странна тишина. Тишина, която не успокоява, а предупреждава.
Елена дойде у нас, защото каза, че такива документи не се оставят на случайността. Прегледа призовката и въздъхна.
„Искат да ви натиснат психически“, каза. „Да ви накарат да се предадете още преди да започнем.“
„А ако… ако съдът…“ прошепнах.
„Съдът гледа доказателства“, каза Елена. „И ние ще имаме доказателства. Но ще трябва време. А те ще опитат да ви изтощят.“
Даниел седеше с наведена глава.
„Това е заради мен“, каза тихо. „Аз ви вкарах в това.“
„Не“, казах. „Това е заради тях. Ти просто им даде шанс.“
Той вдигна очи към мен.
„Мамо, ако аз… ако направя услугата… ще спре ли?“
Сърцето ми се сви, но не позволих да го види.
„Ако я направиш“, казах, „ще спре за момент. После ще започне пак. И пак. И пак. Докато не остане нищо от теб.“
Елена кимна.
„Точно така“, каза. „Тези договори са като куки. Веднъж влезеш ли, трудно излизаш.“
Симеон се появи по-късно и донесе новина.
„Открихме част от движението“, каза. „Парите от кредита са минали през сметка, която е свързана с Таня. После са изтеглени в брой. И има преводи към човек с име… Борис.“
„Борис?“ повторих.
Даниел пребледня.
„Това е мъжът от снимката“, прошепна. „Аз го видях веднъж. Гергана каза, че е клиент. Бизнесмен. Богат. Винаги с охрана. И… той ме погледна така, сякаш знае нещо за мен.“
Елена присви очи.
„Значи не е само Виктор“, каза. „Има по-голяма игра. Виктор може да е посредник, а Борис — поръчител. И ако Борис е сериозен човек, това обяснява самоувереността им.“
„Какво иска Борис?“ прошепнах.
Симеон се облегна на стола.
„Пари“, каза. „Власт. Контрол. Или всички наведнъж. Но имаме шанс. Ако Гергана се пречупи и проговори.“
Даниел се изправи.
„Ще говоря с нея“, каза решително. „Днес.“
„Не сам“, каза Симеон.
„Сам“, настоя Даниел. „Ако отида с адвокат и следовател, тя ще се затвори. Ако отида като мъжът ѝ… може да ме чуе.“
Сърцето ми трепна от страх.
„Даниел…“ започнах.
Той ме погледна.
„Мамо, не мога повече да бягам“, каза. „Трябва да я погледна в очите. И да разбера дали още има човек в нея.“
Тръгна.
Часовете минаваха бавно. Аз седях и стисках ръцете си. Надежда стоеше до мен и от време на време казваше: „Ще се оправи“, но и тя не звучеше уверено.
Когато Даниел се върна, беше блед като стената.
„Какво стана?“ прошепнах.
Той седна, сякаш краката му не го държат.
„Тя плака“, каза тихо. „Първо ме изгони. После плака. После каза… каза, че Таня я държи. Че Таня е взела пари от Борис преди време. Че Борис е искал нещо в замяна. И че Виктор е човека, който урежда… условията.“
„Какви условия?“ прошепнах.
Даниел преглътна.
„Таня е обещала Гергана“, каза. „Не като жена… а като достъп. Като ключ към мен. Към документите, които виждам в работата си. Борис искал информация. И Виктор искал подписи. А Гергана… тя се опитвала да ме натисне, без да ме загуби. Да ме държи, докато ме използва.“
Сълзите ми потекоха, но ги избърсах бързо. Не исках да изглеждам слаба пред истината.
„И тя призна ли за подписа?“ попитах.
Даниел кимна.
„Призна“, каза. „Каза, че Таня я е накарала. Че ако не го направи, Борис щял да съсипе и нея. И нас.“
„Как?“ прошепнах.
Даниел се наведе напред.
„Тя каза, че Борис има хора“, прошепна. „Че може да направи така, че да загубя работата си, да ме обвинят в нещо. И че може да направи така, че ти… да останеш на улицата. Точно както се случва.“
Елена, която беше дошла отново, стисна устни.
„Добре“, каза. „Това вече е свидетелство. Ако я накараме да го повтори официално, имаме силен ход.“
„Тя няма да го повтори“, каза Даниел. „Страхува се.“
Симеон кимна.
„Тогава ще ѝ дадем нещо по-силно от страх“, каза. „Надежда.“
Надежда се усмихна тъжно.
„Тя има нужда от спасение“, прошепна.
Аз седях и слушах, а в мен се сблъскваха две чувства.
Гняв към Гергана.
И съжаление.
Защото когато една майка продава собственото си дете — или снаха си — това вече не е бедност. Това е бездънна тъмнина.
„Какво ще направим?“ попитах.
Елена се изправи.
„Ще действаме първи“, каза. „Ще подадем сигнал. Ще поискаме защита. Ще поискаме експертиза. И ще поставим Борис и Виктор в светлина.“
Симеон кимна.
„А светлината ги боли“, каза.
В този миг телефонът ми иззвъня. Отново непознат номер.
Вдигнах.
Женски глас. Задъхан.
„Мария…“ беше Гергана. „Таня разбра, че съм говорила. Тя… тя идва при вас. И не е сама.“
„Кой е с нея?“ прошепнах.
Гергана заплака.
„Борис“, каза тя.
И линията прекъсна.
Сърцето ми се качи в гърлото.
Елена сграбчи чантата си.
„Затворете вратата“, каза. „И не отваряйте на никого. Обаждам се.“
Симеон извади телефона си.
Надежда хвана стола, сякаш го превръщаше в оръжие.
А аз стоях и си мислех само едно:
Ето го ударът.
И този път нямаше да е само на думи.
Глава десета
Тропот по стълбите. Тежки стъпки. После гласове. Женски глас, който познавах — Таня. И мъжки глас, спокоен, нисък. Борис.
Седяхме в стаята, светлината беше включена, сякаш нарочно ги канехме да видят, че не се крием. Но ръцете ми трепереха.
Почукване. Не като на гост. Като на човек, който вече е решил, че вратата му принадлежи.
„Мария!“ извика Таня. „Отвори!“
Елена шепнеше по телефона. Симеон стоеше близо до вратата, но без паника. Даниел беше пребледнял, гледаше в пода, сякаш се молеше да се събуди от кошмар.
Почукването стана по-силно.
„Мария“, каза мъжкият глас. „Няма смисъл да се дърпаш. Нека поговорим като хора.“
Този глас беше като кадифе върху камък.
„Не отваряй“, прошепна Елена. „Официално вече има сигнал. Ако направят нещо, това работи срещу тях.“
„Мария!“ изкрещя Таня. „Ти съсипваш сина си!“
Тези думи ме удариха, защото винаги съм се страхувала точно от това обвинение.
Аз се приближих към вратата и говорих през нея.
„Ти го съсипваш“, казах. „И дъщеря си съсипваш. А сега си тръгвайте.“
Тишина. После Борис се засмя леко.
„Колко увереност“, каза. „Виж ти. Вдовицата намери зъби.“
Чух как Таня вдиша рязко, сякаш се обиди, че той говори за мен така. Но после се овладя.
„Дай да не правим сцена“, каза тя. „Ние идваме да решим проблема. Ти просто подпиши, че не претендираш, и всичко свършва.“
„Няма да подпиша“, казах.
„Тогава ще платиш“, изсъска Таня.
„Какво да платя?“ попитах. „Твоите грехове?“
Борис се приближи до вратата. Усетих го, макар да не го виждах.
„Мария“, каза той тихо. „Аз съм човек, който обича реда. Когато някой се опита да разруши реда, става неприятно. За него. Не за мен.“
„Редът ви е мръсен“, казах и гласът ми трепна, но не от страх, а от ярост. „Има фалшив подпис. Има кредит. Има заплахи. Това не е ред. Това е мръсотия.“
Таня изсумтя.
„Слушай я! Много знае!“
Борис млъкна за миг, после каза:
„Отвори. Да видим дали на живо си толкова смела.“
Елена ме дръпна назад.
„Не“, прошепна тя. „Не говори повече.“
Тогава се чу шум. Не от почукване. От метал, който се допира до ключалката.
Даниел се втурна напред.
„Не!“ извика. „Оставете я!“
Чух Борис да въздъхва, сякаш се отегчава.
„Ето го и студентът“, каза той. „Какво, Даниел? Учиш ли? Или само се учиш как да лъжеш майка си?“
Даниел се разтресе.
„Не я пипай“, каза.
Борис се засмя.
„Аз не пипам“, каза. „Аз управлявам.“
И точно тогава се чу друг звук — сирена. Не много близо, но достатъчно, за да накара стъпките отвън да спрат.
Таня изруга.
„Ти се обади!“ изкрещя тя през вратата.
Елена говореше спокойно.
„Да“, каза тя високо. „Има подаден сигнал за заплахи и документна измама. Съветвам ви да си тръгнете.“
Борис замълча. После тихо каза:
„Интересно. Имате адвокат. И имате кураж. Това усложнява нещата.“
После стъпките започнаха да се отдалечават. Таня още мърмореше, но Борис я прекъсна.
„Не сега“, каза той спокойно. „Ще говорим по друг начин.“
Тишина.
После чух как входната врата на блока се затваря.
Не отворихме. Стояхме, докато сирената не се отдалечи. Едва тогава Елена издиша.
„Добре“, каза тя. „Това беше първата им атака. Значи сме на правилния път.“
Даниел се свлече на стола.
„Той ме нарече студентът“, прошепна. „Сякаш това е подигравка.“
Аз го погалих по косата, както когато беше малък.
„Това не е подигравка“, казах тихо. „Това е страх. Страх, че ще станеш повече от тях.“
Симеон кимна.
„Но сега ще ударят по-силно“, каза.
„Как?“ прошепнах.
Симеон ме погледна сериозно.
„Ще опитат да ви разделят“, каза. „И да ви накарат да се откажете. Или… да се скарате така, че сами да се разрушите.“
И сякаш думите му повикаха бедата, телефонът на Даниел иззвъня.
Той погледна екрана.
„Гергана“, каза тихо.
Вдигна.
От другата страна се чуваше плач. После тих шепот:
„Даниел… майка ми ме заключи. Борис е тук. И той каза… че ако не спреш делата, ще направи така, че майка ти да подпише. Със сила.“
Даниел пребледня.
„Къде си?“ изрече.
„Не мога да кажа…“ плачеше тя. „Но… има един начин. Виктор знае. Той… той може да ви даде сделка. Ако… ако аз ви помогна.“
„Как да ни помогнеш?“ прошепна Даниел.
Тишина. После Гергана каза думи, които ме накараха да се изправя като бодната:
„Имам доказателства. Записи. Съобщения. Всичко. Но трябва да ме изкарате оттук.“
Истината беше на една крачка.
Но тази крачка можеше да струва много.
Аз погледнах Елена, после Симеон, после Даниел.
И казах тихо:
„Ще я изкараме.“
Надежда ме погледна с изненада.
„Сигурна ли си?“ прошепна.
Аз кимнах.
„Защото ако тя говори“, казах, „няма да сме жертви. Ще бъдем хора, които си връщат живота.“
И точно тогава разбрах: добрият край не идва сам.
Добрият край се извоюва.
Глава единадесета
Планът беше прост, но опасен. Симеон каза, че няма да играем на герои, а на умни.
Елена подаде молба за спешни мерки. Симеон се свърза с познат, който можеше да направи проверка на адреси и да проследи обаждания без да прекрачи закона. Надежда не млъкваше — тя носеше в себе си такова упорство, че понякога ми се струваше, че ако тръгнем срещу цяла стена, тя ще я прегризе.
Даниел не спа. Седеше и гледаше в една точка. Понякога се изправяше и правеше две крачки, после пак сядаше.
„Тя ме предаде“, повтаряше тихо. „А сега… сега иска да я спася.“
„Хората не са само едно нещо“, казах. „Понякога са и страх, и вина, и желание да се поправят.“
Той ме погледна.
„А ти?“ прошепна. „Ти какво си?“
„Аз съм майка“, казах. „И съм жена, която няма да позволи да я превърнат в подпис.“
По-късно същата вечер Гергана изпрати съобщение на Даниел. Само две думи:
„Ела сам.“
Симеон поклати глава.
„Не“, каза. „Няма да е сам.“
Даниел стисна телефона.
„Ако отида с вас, тя ще се уплаши“, каза. „И ще се откаже.“
Елена го погледна строго.
„А ако отидеш сам, може да не се върнеш“, каза. „И тогава какво?“
Даниел преглътна. Болката в очите му беше истинска.
„Добре“, прошепна. „Но ще стоите на разстояние.“
Тръгнахме.
Мястото, което Гергана посочи, беше пред една стара сграда, без табели, без светлини, сякаш никой не искаше да се знае какво става вътре. Вратата беше метална. Пред нея стоеше Виктор.
Сякаш ни чакаше.
Когато ни видя, се усмихна.
„Ето ви“, каза. „Колко прекрасно. Семейно събиране.“
Даниел пристъпи напред.
„Къде е Гергана?“
Виктор повдигна рамене.
„Вътре“, каза. „Но преди да влезеш, ще си поговорим. Ти си студент, нали? Знаеш какво е изпит. Това е изпит.“
„Стига“, каза Даниел. „Кажи какво искаш.“
Виктор се приближи. Погледна мен, после Елена, после Симеон.
„Тази компания не ми харесва“, каза. „Адвокати, следователи… твърде много светлина.“
„Светлината е полезна“, каза Елена спокойно.
Виктор се усмихна.
„Полезна е за растенията“, каза. „Но за гъбите е смърт.“
Той отвори вратата и направи жест към Даниел.
„Влизай“, каза. „Само ти. Тя те чака.“
Симеон пристъпи напред.
„Не“, каза. „Ние—“
Виктор вдигна ръка.
„Една крачка повече и ще се наложи да бъда груб“, каза спокойно.
Даниел се обърна към мен. Очите му молеха и се страхуваха едновременно.
„Мамо…“
Аз го хванах за ръката.
„Ще стоим тук“, казах. „Но ако нещо стане…“
Той кимна и влезе.
Вратата се затвори.
Времето се проточи. Надежда стискаше чантата си. Елена стоеше изправена, но аз виждах напрежението по челюстта ѝ. Симеон гледаше към вратата като човек, който очаква да изскочи беда.
Накрая вратата се отвори.
Даниел излезе.
А след него — Гергана.
Косата ѝ беше разрошена. Очите ѝ бяха зачервени. По ръката ѝ имаше следи от стискане.
Тя ме погледна и за миг в погледа ѝ видях не високомерие, а отчаяние.
„Мария…“ прошепна.
Аз не отговорих веднага. Защото ако бях отговорила с гняв, щях да я затворя. А ние имахме нужда тя да говори.
Гергана извади от джоба си малка флашка и я подаде на Елена.
„Тук е всичко“, каза. „Записи. Съобщения. Преводи. И…“
Погледна към вратата, зад която стоеше Виктор.
„И доказателство, че Борис е поръчал това“, прошепна. „Таня също. Тя… тя ми каза, че ако не направя каквото иска, ще ме остави без нищо. Че съм ѝ длъжна. А аз… аз бях слаба.“
„Защо?“ попитах тихо.
Гергана се разплака.
„Защото исках да избягам от нея“, каза. „И Борис ми обеща свобода. Обеща ми живот. Обеща ми…“
Преглътна.
„Но после се превърна в клетка“, прошепна.
Виктор излезе на прага и се усмихна.
„Колко драматично“, каза. „Сълзи, изповеди… Но знаете ли кое е хубавото? Че всичко това може да изчезне. Една флашка може да се изгуби. Една жена може да промени мнението си.“
Елена вдигна брадичка.
„Не и този път“, каза.
Симеон пристъпи напред.
„Виктор“, каза спокойно. „Има подадени сигнали. Има експертизи. Има движение по сметки. Вие сте част от това.“
Виктор се усмихна.
„Аз съм бизнес“, каза. „А бизнесът винаги намира изход.“
И се обърна да си тръгне.
Тогава Гергана извика, гласът ѝ се пречупи:
„Кажи му! Кажи на Борис, че няма да мълча! Кажи му, че Таня… Таня е взела пари и е подписала договор с него!“
Виктор спря. Бавно се обърна.
Усмивката му вече не беше толкова спокойна.
„Таня“, повтори той. „Ех, Таня… тя винаги мисли, че е по-умна от всички.“
Погледът му се плъзна към мен.
„Мария“, каза тихо. „Вие наистина сте упорита. Поздравления.“
„Не е поздравление“, казах. „Това е последният ви шанс да спрете.“
Виктор ме погледна дълго. После кимна, сякаш приема предизвикателство.
„Добре“, каза. „Ще видим кой ще се умори пръв.“
И се изгуби в тъмното.
Ние тръгнахме бързо. Елена държеше флашката като доказателство и като спасение. Гергана вървеше с наведена глава.
Даниел беше до мен. За първи път от много време усетих, че той е до мен не от вина, а от избор.
Но когато стигнахме у дома, на вратата ни чакаше Петър. Същият, с папката. Същия поглед.
„Мария“, каза тихо. „Трябва да знаете… Таня вече е подала нови документи. Има опит да се прехвърли вината изцяло върху вас. А Борис… Борис е поискал среща с вас. Официална. С адвокати.“
Елена стисна зъби.
„Нека поиска“, каза. „Сега и ние искаме.“
Аз погледнах към Гергана.
Тя шепнеше едно и също:
„Ще ме убият… ще ме убият…“
Аз я хванах за ръката.
„Не“, казах твърдо. „Никой няма да те убие. И никой няма да ме изгони. Този път ние ще водим.“
И в този миг се почувствах странно силна.
Сякаш най-накрая бях спряла да се извинявам за това, че съществувам.
Глава дванадесета
Съдът беше студен. Не като температура. Като отношение. Стени, които са виждали много плач и вече не се трогват.
Елена беше до мен. Даниел — от другата ми страна. Гергана седеше малко по-назад, с наведена глава, но беше дошла. Това само по себе си беше победа.
Срещу нас — Таня. Изправена, добре облечена, с усмивка, която говореше: „Аз ще изляза суха от всичко.“ До нея — адвокат, гладък, със самоувереността на човек, който е свикнал да печели с думи.
Борис не беше в залата. Това беше първият знак, че той не обича публичността.
Но отсъствието му не означаваше, че го няма. Аз го усещах като сянка.
Съдията влезе. Всички станаха.
Делото започна с сухи думи, но за мен всяка дума беше нож.
Елена представи експертизата. Подписът беше фалшив. Представи банковите движения. Парите бяха минали през сметки, свързани с Таня. Представи и флашката — записите, съобщенията. Съдът прие доказателствата.
Адвокатът на Таня опита да се усмихне.
„Това са интерпретации“, каза. „Моята клиентка е помагала на младото семейство. А Мария, с цялото ми уважение, е използвала сина си години наред. Това е морален въпрос, не правен.“
Тези думи ме удариха като шамар.
Аз се изправих. Не бях планирала. Но вътре в мен нещо се надигна.
„Не“, казах ясно. „Това е правен въпрос. Защото моето име е било използвано. Моето доверие е било използвано. Моят син е бил натиснат. И ако моралът ви позволява да крадете от възрастна жена, тогава не говорете за морал.“
Съдията ме погледна строго, но не ме прекъсна.
Таня пребледня. Този път тя пребледня.
Адвокатът ѝ се изправи.
„Тя е емоционална“, каза. „Тя не е в състояние—“
Елена го прекъсна.
„Тя е в състояние да каже истината“, каза спокойно. „А истината е подкрепена с документи.“
Съдът поиска Гергана да говори.
Гергана се изправи. Ръцете ѝ трепереха.
„Кажете какво знаете“, каза съдията.
Гергана преглътна. Погледна към Таня. После към нас. После към пода.
„Майка ми…“ започна. Гласът ѝ се пречупи. „Майка ми ме накара. Тя каза, че ако не подпиша вместо Мария, ще останем без дом. Каза, че Виктор ще уреди всичко. Каза, че Борис ще ни помогне. А после… после заплашваха. И Даниел… Даниел не знаеше всичко. Аз му казвах половината.“
Съдията слушаше. Залата беше тиха.
Таня изсъска:
„Лъжеш!“
Съдията удари с чукчето.
„Тишина.“
Гергана продължи.
„Парите от кредита… майка ми ги взе“, каза. „Тя ги изтегли. Аз видях. И ги даде на Борис. За да… за да бъде доволен. За да ни остави. Но той не оставя.“
Тези думи разкъсаха въздуха.
Адвокатът на Таня скочи.
„Това е клевета!“
Елена спокойно подаде разпечатки.
„Ето доказателства“, каза.
Съдът ги прие.
Таня се разтресе. Усмивката ѝ изчезна. Видях в очите ѝ не просто страх, а ярост. Тя не беше свикнала да губи.
След почивката дойде новина: Борис изпратил представител. Човек, който заяви, че Борис няма общо, че е жертва на интриги, че това са частни отношения. Симеон се усмихна, когато чу това.
„Когато някой се оправдава така бързо, значи го боли“, прошепна ми той.
Съдът отсъди временни мерки: спиране на изгонването. Разследване по фалшификация. Запор на сметки, докато се изясни произходът на средствата. И още: защитна мярка срещу тормоз.
Когато чух „спиране на изгонването“, сълзите ми потекоха. Този път не ги избърсах. Не ме беше срам. Това бяха сълзи на човек, който е държан под вода и най-накрая е излязъл да диша.
Таня излезе от залата като буря.
Гергана се свлече на пейката.
Даниел ме прегърна.
„Мамо“, прошепна. „Прости ми.“
Аз го прегърнах обратно.
„Ще ти простя“, казах. „Но първо ще се научиш да не продаваш себе си.“
Той кимна, а в очите му видях не само вина, а и решителност.
Но битката не беше свършила. Симеон ме дръпна настрани.
„Сега Борис ще се ядоса“, каза тихо. „И Виктор ще търси изход.“
„А ние?“ прошепнах.
Симеон ме погледна.
„Ние имаме доказателства“, каза. „И имаме нещо по-важно. Вече не сте сами.“
И в този миг почувствах как думите му се превръщат в истина.
За първи път от много време.