Телефонът иззвъня точно когато слънцето се процеждаше през дантелените пердета в кухнята и рисуваше златни петна по мушамата. Беше Огнян, моят син. Гласът му, винаги една идея по-силен и уверен, откакто се издигна в света на бизнеса, прозвуча необичайно топло, почти носталгично.
– Мамо, как си?
– Добре съм, сине, кафето си пия. Ти как си? Децата добре ли са?
– Всички сме на линия. Слушай, имам една идея. Всъщност, идеята е и на Ива. Планираме едно пътуване, десет дни в Италия след около месец. Искаме да дойдеш с нас.
Сърцето ми подскочи. Италия. Винаги съм мечтала да видя Рим, да се изгубя из тесните улички на Флоренция, да усетя аромата на лимони и море. В представите ми това беше пътуване, което щях да направя с покойния си съпруг, но животът имаше други планове. Сега, синът ми ми предлагаше тази мечта на тепсия.
– Наистина ли? Огняне, това е… прекрасно! Не знам какво да кажа.
– Кажи „да“ – засмя се той. – Ще се погрижим за всичко – билети, хотел, всичко е уредено. Просто си стегни куфара и ела. Ще бъде страхотно, нали? Цялото семейство заедно.
Цялото семейство заедно. Тези думи отекнаха в съзнанието ми като камбанен звън. От години не се бяхме събирали така. Откакто Огнян се ожени за Ива и влезе в нейния свят – свят на скъпи коли, големи къщи и безкрайни бизнес вечери – нашите срещи бяха станали редки, официални и някак лишени от топлина. А внуците ми… Мая, Явор и малкият Симеон. Обожавах ги, но ги виждах толкова рядко, че всеки път ми се струваше, че трябва да се запознавам с тях отначало.
– Разбира се, че казвам „да“! – отвърнах, а сълзи на щастие замъглиха погледа ми. – Благодаря ти, сине. Благодаря и на Ива.
– Чудесно! Ще ти пратя детайлите по-късно. А сега трябва да затварям, че ме чакат на среща. Обичам те!
– И аз те обичам.
Затворих телефона и останах на стола, загледана в слънчевите петна по масата. В гърдите ми се надигаше вълна от радост, толкова силна, че почти ме болеше. Представих си как се разхождам с Мая за ръка по някой древен площад, как показвам на Явор някоя стара крепост, как държа малкото телце на Симеон, докато той спи в количката си. Представих си вечерите, в които с Огнян и Ива ще пием вино и ще си говорим, както правехме някога. Може би това пътуване щеше да е ново начало. Може би щяхме отново да намерим пътя един към друг.
Две седмици по-късно, докато преглеждах старите си рокли и се чудех какво да взема за Италия, телефонът отново иззвъня. Този път беше Ива. Гласът ѝ, за разлика от този на Огнян, беше равен, делови, сякаш обсъждаше график, а не семейна почивка.
– Лиляна, здравей. Обаждам се за пътуването.
– Здравей, Иве! Тъкмо си мислех за него. Толкова се вълнувам!
– Да, чудесно. Исках само да уточним някои детайли, за да няма недоразумения. Резервирали сме ти отделна стая в хотела, разбира се, точно до нашата. Ще е много удобно.
– О, това е мило, но не беше нужно, можехме и…
– Не, не, така е най-добре – прекъсна ме тя. – Знаеш, с три деца е лудница. И тук идва основното. Повечето вечери с Огнян ще имаме бизнес ангажименти. Знаеш как е, срещи, вечери с партньори… а през деня също сме планирали някои неща само за нас двамата. Все пак и ние имаме нужда от почивка.
В стомаха ми се надигна леден възел. Тонът ѝ беше като предвестник на буря.
– Разбирам, разбира се – промълвих предпазливо.
– Та, ще разчитаме на теб да оставаш с децата в хотела. През деня, когато сме на нашите си разходки, и вечер, когато сме навън. Те си лягат рано, така че няма да е трудно. Просто да си там, ако се събудят.
Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Думите ѝ увиснаха между нас, тежки и грозни. Мечтаните картини на разходки из Рим и Флоренция се разпаднаха на хиляди парченца. На тяхно място изникна образът на хотелска стая с три малки деца, докато навън животът кипи.
– Иве, чакай малко. Не съм разбрала правилно. Мислех, че отиваме заедно… като семейство. Да се разхождаме, да разглеждаме забележителностите… заедно.
Тя въздъхна. Беше онзи специфичен звук, който издаваше, когато смяташе, че трябва да обяснява нещо очевидно на човек с по-нисък интелект.
– Е, разбира се, че ще имаме и моменти заедно. Може би някой обяд, или ще те вземем за час-два следобед. Но трябва да си реалист, Лиляна. С три деца не може да се обикаля по музеи по цял ден. А ние с Огнян имаме нужда и от време за нас. Ти ще ни помогнеш да го имаме. Нали затова идваш?
Кръвта забуча в ушите ми. Гневът беше като киселина, която разяждаше радостта ми от последните две седмици.
– Не. Не идвам затова. Идвам, защото синът ми ме покани на семейна почивка. Идвам, за да бъда с внуците си, да, но и да видя Италия. Да бъда част от преживяването, а не да ви бъда безплатна прислуга.
Настъпи мълчание. Усещах леденото ѝ възмущение през слушалката.
– Не мисля, че е редно да го наричаш така. Просто те молим за помощ. Като баба.
– Аз съм баба, а не жива детска градина! – изкрещях, без да мога повече да сдържам обидата, която се беше трупала с години. – Не съм вещ, която можете да мъкнете със себе си, за да ви е удобна! Аз съм човек, със своите мечти и желания!
Тишината от другата страна стана още по-плътна, по-тежка. Когато Ива най-накрая проговори, гласът ѝ беше остър като счупено стъкло.
– Добре. Разбрах те. Тогава не идвай! Ще наема бавачка вместо теб!
И преди да успея да кажа и дума повече, тя затвори. Остави ме сама в тишината на стаята, с разпилените рокли по леглото и разбитото на парчета сърце. Пътуването до Италия беше отменено. А може би не само то.
Глава 2: Пукнатини в основите
Преди Ива, преди големия бизнес и лъскавата къща в полите на планината, Огнян беше просто моето момче. Момчето, което тичаше с ожулени колена из малкия ни апартамент, което с часове можеше да сглобява сложни модели на самолети и което вечер, преди да заспи, винаги искаше да му разказвам истории за далечни земи и смели пътешественици. Баща му, лека му пръст, работеше на смени в завода и често отсъстваше, така че ние двамата с Огнян бяхме екип. Към нас по-късно се присъедини и Десислава, с десет години по-малка, тиха и наблюдателна, тя внесе нов баланс в нашето малко царство.
Огнян беше амбициозен. Още от малък. Всичко, с което се захващаше, го правеше с плам, с желание да бъде най-добрият. В университета записа икономика и се хвърли в ученето с онази негова характерна страст. По това време се запозна с Александър – момче от неговия курс, също толкова амбициозно, но по-прикрито, по-пресметливо. Двамата станаха неразделни. Мечтаеха да създадат собствена компания, да променят света, или поне онази малка част от него, която се занимаваше с информационни технологии.
Срещна Ива на една студентска конференция. Тя не беше студентка, разбира се. Беше там с баща си, Стефан, който беше един от основните спонсори на събитието. Стефан беше име. Човек, чието богатство се измерваше не само в пари, но и във влияние. Притежаваше строителна компания, медии, имаше интереси навсякъде. Беше от онези хора, които говорят тихо, но всички ги слушат.
Огнян беше като хипнотизиран. Не само от Ива, която беше красива по един студен, изваян начин, но и от света, който тя представляваше. Свят на възможности, на власт, на живот без ограничения. Започнаха да излизат. В началото го усещах напрегнат, неуверен. Разказваше ми как я е завел в любимата ни малка пицария в центъра, а тя се намръщила на покривката с избеляло каре. Разказваше ми как баща ѝ го е разпитвал за плановете му за бъдещето с поглед, който го карал да се чувства като насекомо под микроскоп.
Първият път, когато ги поканих на вечеря вкъщи, беше катастрофа. Бях готвила три дни. Сарми, баница, любимата му торта. Десислава, тогава още ученичка, беше подредила масата безупречно. Ива пристигна с рокля, която струваше повече от заплатата ми за три месеца. Усмихваше се, но усмивката не достигаше до очите ѝ. Опитваше от всичко по малко, с върха на вилицата, сякаш се страхуваше да не се отрови. Стефан, който ги докара с огромния си черен джип, дори не влезе. Само изчака на вратата, огледа входа на нашия стар панелен блок с едва прикрито погнуса и каза на Огнян, че ще мине да вземе Ива след точно два часа.
Огнян беше засрамен. Виждах го в начина, по който избягваше погледа ми, в изкуствения ентусиазъм, с който хвалеше гозбите ми. Той вече не беше в нашия свят. Беше застанал на прага на друг и отчаяно искаше да влезе вътре, дори това да означаваше да изтрие спомена за скромния си произход.
Сватбата беше след по-малко от година. Беше пищно, грандиозно събитие в най-скъпия хотелски комплекс извън града. Аз и Десислава се чувствахме като чужди тела сред стотиците гости с маркови тоалети и високомерни изражения. Стефан плати за всичко. Беше неговият начин да покаже кой командва парада. Той не просто даваше дъщеря си, той купуваше зет. Купуваше си лоялност.
Скоро след това, с негова „малка“ помощ – огромен заем с преференциални условия от негова банка – Огнян и Александър основаха своята фирма. В началото синът ми беше на седмото небе. Работеше денонощно, гореше в това, което правеше. Но постепенно нещата започнаха да се променят. Все по-често чувах името на Стефан в разговорите ни. „Стефан посъветва…“, „Стефан уреди среща с…“, „Според Стефан трябва да…“. Сянката на тъста му се разпростираше все по-нашироко върху живота и бизнеса му.
Преместиха се в огромната къща, подарък от родителите на Ива. Къща с басейн, градинар и икономка. Къща, която за мен винаги си остана студена и бездушна, по-скоро шоурум на луксозни мебели, отколкото дом. Там се родиха децата. Мая, после Явор, накрая и малкият Симеон. Всеки път, когато се раждаше внуче, сърцето ми се изпълваше с любов, но и с тиха тъга. Защото Ива държеше контрола. Тя решаваше кога мога да ги видя, за колко време и при какви условия. Винаги имаше причина – на детето му се спи, време е за хранене, има занимания с частен учител по английски. Постепенно се превърнах в „бабата за почивните дни“ – онази, която идва за два часа в неделя, носи подаръци и не си позволява да дава съвети за възпитанието.
Огнян се отдалечаваше. Разговорите ни ставаха все по-кратки, все по-повърхностни. Питаше ме дали имам нужда от пари, предлагаше да ми смени колата. Не разбираше, че аз нямах нужда от парите му. Имах нужда от него. От момчето, с което бяхме екип. Но това момче вече го нямаше. На негово място стоеше успешен бизнесмен, облечен в скъп костюм, със скъп часовник на ръката и уморен, тревожен поглед. Поглед на човек, който е продал душата си на вноски и сега се страхува, че не може да си плати следващата.
А Десислава… тя беше моята котва. Успя да влезе право в престижен университет. Живееше скромно, в малка квартира под наем, но беше свободна. Тя виждаше пукнатините в основите на златния замък на брат си много преди мен. „Мамо, той не е щастлив“, казваше ми тя след всяка рядка семейна сбирка. „Той играе роля. Ролята на успешния зет на Стефан. Но тази роля ще го съсипе.“
Телефонният разговор с Ива за Италия не беше просто свада за една почивка. Беше кулминацията на години натрупани унижения, на преглътнати обиди, на тиха болка. Беше моментът, в който осъзнах, че чашата е преляла. И че аз вече отказвам да бъда мълчаливата, удобна и лесно заменима мебел в интериора на техния перфектен живот.
Глава 3: Златната клетка
Къщата беше разположена в затворен комплекс, кацнал на хълм с изглед към далечните светлини на града. Архитектурата беше модерна – прави линии, огромни прозорци от пода до тавана, комбинация от стъкло, метал и скъп камък. Вътре цареше безупречен ред и тишина, нарушавана единствено от приглушеното бръмчене на климатичната система. Всичко беше в нюанси на сивото, бялото и черното, с редки цветни акценти – картина на известен художник на стената, дизайнерска ваза на масата. Дори детските играчки в специално обособения кът изглеждаха подредени по каталог.
Огнян стоеше до един от огромните прозорци в хола и гледаше навън, без да вижда нищо. В ръката си държеше чаша с уиски, чийто кехлибарен цвят беше единственото топло нещо в стаята. В главата му се въртеше разговорът, който беше провел с баща си по-рано през деня. Не с неговия баща, а със Стефан. Винаги беше Стефан.
– …ликвидността е проблем, Огняне. Банката става нервна. Онзи голям заем, който взехте за разширяването, трябва да започне да се изплаща, а приходите не са това, което очаквахме.
– Пазарът е свит, Стефане, знаеш го. Всички изпитват затруднения – опита се да се защити Огнян, но гласът му прозвуча слабо дори за собствените му уши.
– Не ме интересуват всички. Интересува ме моята инвестиция. Защото, нека не се заблуждаваме, това е моя инвестиция. Аз гарантирах пред банката. Моето име стои зад твоето. Името ми няма да бъде опетнено, защото ти и твоят приятел Александър не можете да си управлявате фирмата.
Думите на Стефан бяха изречени с обичайното му ледено спокойствие, но всяка една от тях беше като удар с камшик. Огнян преглътна буцата в гърлото си.
– Какво предлагаш?
– Предлагам да се вземат мерки. Радикални. Имам някои идеи. Ще ги обсъдим утре в офиса. С теб и с Александър. Искам да видя всички договори, всички финансови отчети за последната година. Всичко.
Сега, застанал до прозореца, Огнян усещаше как примката се затяга около врата му. Отдавна беше спрял да се чувства собственик на фирмата си. Чувстваше се като наемател, който всеки момент може да бъде изгонен. Заемът беше колосален. Беше заложил всичко – не само фирмата, но и личното си имущество. Тази къща, в която живееше, всъщност не беше негова. Беше на Ива, подарък от баща ѝ. Колите бяха на лизинг на името на фирмата. Единственото, което наистина притежаваше, бяха костюмите в гардероба и дълговете.
Ива влезе в стаята. Беше облечена в спортен клин и потник, косата ѝ беше прибрана на стегната опашка. Връщаше се от фитнес. Лицето ѝ беше свежо, излъчваше енергия, която контрастираше рязко с неговата смазваща умора.
– Още ли гледаш в точка? – попита тя, без да го поглежда, докато си наливаше чаша вода от филтриращата система в кухнята.
– Мисля.
– Да не би майка ти пак да е звъняла, за да се оплаква?
Огнян се обърна.
– Не, не е звъняла. Защо трябваше да говориш с нея по този начин, Ива?
Тя се облегна на кухненския плот и го погледна с досада.
– Говорих с нея по единствения начин, който тя разбира. Директно. Предложих ѝ безплатна почивка в Италия, а тя ми се разсърди, че трябвало да погледа внуците си за няколко часа. Какво лицемерие!
– Не е за няколко часа, Ива! Ти искаше да я превърнеш в детегледачка на пълен работен ден! Тя също искаше да види страната, да бъде с нас.
– Глупости. Тя искаше да се почувства важна. Е, аз нямам време за нейните драми. Проблемът е решен, наех бавачка. Младо момиче, говори три езика, ще се занимава с децата по цял ден. Така всички ще сме доволни. Ти ще си починеш, аз ще си почина, децата ще учат италиански.
Тя говореше за майка му сякаш е досадна битова пречка, която вече е отстранена. В гърдите на Огнян се надигна гняв, но той бързо беше потушен от страха. Страхът от Стефан, страхът от провал, страхът да не загуби всичко това, което дори не беше негово.
– Добре – каза той примирено и отпи голяма глътка от уискито. – Както кажеш.
Ива се усмихна доволно.
– Радвам се, че се разбираме. Утре сутрин имам час при Мартин, после ще ходя на фризьор, така че ще трябва ти да закараш децата на градина.
Мартин. Фитнес инструкторът ѝ. Млад, мускулест, с онази безгрижна усмивка на човек, чиято най-голяма грижа е колко протеинов шейк да изпие. Огнян го беше виждал няколко пъти, когато беше взимал Ива от залата. Не го харесваше. Имаше нещо в начина, по който гледаше жена му, нещо твърде фамилиарно. Но Огнян беше твърде уморен, за да се вглежда в сенките. Имаше съвсем реални чудовища, с които трябваше да се бори.
– Няма проблем – отвърна той механично.
Тя мина покрай него, потупа го леко по рамото – жест, лишен от всякаква интимност – и се качи по стълбите към спалнята.
Огнян остана сам. Златната клетка беше тиха и празна. Децата спяха в стаите си, обгрижвани от бавачка, която той не познаваше. Жена му живееше в свой собствен свят, съставен от фитнес, салони за красота и шопинг. А той… той беше пазачът на тази клетка, който обаче нямаше ключ. Ключът беше в Стефан. И Огнян все по-ясно осъзнаваше, че скоро ще му се наложи да плати непосилна цена, за да остане дори и пазач.
Глава 4: Разговор в полунощ
След разговора с Ива, останах вцепенена. Седях на кухненския стол, а телефонната слушалка, която бях тръшнала обратно на мястото ѝ, сякаш още пареше. Обидата беше като физическа болка – тъпа, пулсираща, разпространяваше се от гърдите към гърлото, към слепоочията.
Имах нужда да говоря с някого. С някой, който щеше да ме разбере, без да ме съди. Набрах номера на Десислава. Беше почти полунощ, знаех, че сигурно учи за поредния изпит, но не можех да чакам.
Тя вдигна почти веднага.
– Мамо? Какво има? Добре ли си?
Гласът ѝ беше сънен, но притеснен. Само по интонацията ми позна, че нещо не е наред. Не издържах. Разплаках се. Думите се изливаха от мен на пресекулки, смесица от гняв и болка, докато ѝ разказвах за поканата, за радостта си, за разговора с Ива и за унизителния начин, по който всичко беше приключило.
Десислава мълчеше и ме слушаше. Не ме прекъсна нито веднъж. Когато най-накрая спрях, за да си поема дъх, тя каза тихо:
– Знаех си. Знаех си, че има уловка. Те никога не правят нищо, без да имат изгода.
– Но защо, Деси? Защо се държи така с мен? Какво съм ѝ направила?
– Нищо не си ѝ направила, мамо. Просто съществуваш. Ти си връзката на Огнян с миналото му. Минало, което те искат да изтрият. Ти им напомняш, че той не се е родил със сребърна лъжица в устата. А това не се вписва в перфектната им картинка. За хора като тях и баща ѝ, всичко е сделка. Предложили са ти бартер – екскурзия срещу безплатни грижи за децата. Като си отказала, сделката е пропаднала. Толкова е просто и толкова грозно.
Думите ѝ бяха трезви и безпощадни, но точно от това имах нужда. Не от празни утешения, а от истината.
– А Огнян? Той не каза нищо. Той просто я остави да ме унижи така.
– Огнян отдавна не взима решенията – въздъхна Десислава. – Той е затънал до уши. Не само емоционално, но и финансово. Онзи неговият тъст, Стефан, го държи в юмрука си. От години го наблюдавам. Първо му помогна да стартира фирмата, после го накара да вземе онзи огромен кредит за разширяване… Всичко е част от план. Стефан не помага, той инвестира. И когато инвестира, иска пълен контрол. Огнян е просто една пионка в неговата игра.
– Какви ги говориш, дете? Та това е бизнесът на сина ми, неговата мечта…
– Не, мамо. Отдавна не е. Мечтата му беше да е независим. Сега е по-зависим от всякога. Всичко е навързано – фирмата, къщата, колите… всичко минава през Стефан или неговите банки. Огнян е в капан. И за да оцелее в този капан, той си затваря очите за много неща. Включително и за начина, по който се отнасят с теб.
Слушах я и усещах как студени тръпки пробягват по гърба ми. Винаги съм имала лошо предчувствие за Стефан, за неговата студена аура на хищник. Но никога не съм си представяла, че нещата са толкова зле.
– А ти… ти как си, милото ми? Справяш ли се? Ученето, изпитите?
– Добре съм, мамо, не ме мисли. Малко е натоварено, утре имам тежък изпит по облигационно право, но ще се справя. Като стана адвокат, ще мога да ти помагам повече.
– Ти вече ми помагаш повече от всеки друг.
– Искам да ти кажа и нещо друго. Преди няколко седмици най-накрая одобриха документите ми за ипотечния кредит.
Сърцето ми се сви.
– Деси, сигурна ли си? Не е ли твърде голям товар за теб? Студентка си, работиш на половин ден…
– Сигурна съм, мамо. Това е малка гарсониера в стар блок, нищо общо с палата на брат ми. Но ще бъде моя. Всеки лев, който изкарвам, ще отива за нещо мое. Няма да дължа нищо на никого. Ще бъда свободна. Разбираш ли? Искам да имам нещо свое, нещо истинско.
Разбирах. О, колко добре разбирах. В този момент се почувствах безкрайно горда с дъщеря си. Тя, с нейната малка гарсониера на кредит и учебниците по право, беше хиляди пъти по-богата и по-независима от брат си в неговата златна клетка.
– Гордея се с теб, моето момиче. Толкова много се гордея.
– Знам, мамо. А сега, моля те, опитай се да поспиш. Не им позволявай да ти отнемат и съня. Те не заслужават и една твоя сълза. Помни коя си. Ти си Лиляна. Ти не си ничия прислуга.
Затворихме телефона. Думите ѝ останаха да ехтят в тишината. „Помни коя си.“ Може би точно това бях забравила през последните години. Бях позволила да ме превърнат в удобен аксесоар към живота на сина ми. Бях се смалила, за да не заемам твърде много място в техния голям, лъскав свят.
Но тази нощ нещо се пречупи. Гневът и обидата бавно започнаха да се трансформират в нещо друго. В решимост. Решимост да си върна достойнството. Решимост да не позволявам повече да ме мачкат. Пътуването до Италия беше отменено, но моето собствено пътуване – пътуването към себе си – едва сега започваше. И в това пътуване аз нямаше да съм турист, нито детегледачка. Щях да бъда капитан на собствения си кораб.
Глава 5: Сделка с дявола
Офисът на Огнян и Александър заемаше целия последен етаж на нова, лъскава сграда в бизнес района на града. Гледката от панорамните прозорци беше впечатляваща, но Огнян отдавна не я забелязваше. Днес тази гледка му се струваше потискаща, сякаш градът го наблюдаваше с хиляди безизразни стъклени очи, очаквайки го да се провали.
Стефан седеше начело на голямата заседателна маса, сякаш това беше неговият офис, неговата фирма. Беше дошъл преди половин час и оттогава мълчаливо преглеждаше папките с финансови отчети, които Огнян и Александър бяха струпали пред него. Тишината в стаята беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
Александър седеше от едната страна на масата, изпънат като струна. Лицето му беше непроницаемо, но Огнян го познаваше достатъчно добре, за да види ситните капчици пот по челото му. Огнян беше от другата страна, чувстваше се като подсъдим, очакващ присъдата си.
Най-накрая Стефан затвори последната папка с глух, окончателен звук. Вдигна поглед и го плъзна първо по Огнян, после по Александър. Очите му бяха сиви и студени като зимно море.
– Положението е по-зле, отколкото предполагах – каза той с равен тон, който беше по-плашещ от крясък. – Разходите ви са извън контрол, договорите с ключови клиенти са неизгодни, а прогнозите за следващото тримесечие са, меко казано, катастрофални. Този кораб потъва, господа. И вие двамата сте го насочили право към айсберга.
Огнян усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
– Пазарът… – започна той, но Стефан вдигна ръка и го прекъсна.
– Не ми говори за пазара. Пазарът е еднакъв за всички. Умните играчи го използват, а глупаците се давят в него. Вие се давите. Банката ще си поиска парите, а вие ги нямате. Аз гарантирах за вас. Което означава, че това вече е мой проблем.
Той направи пауза, оставяйки думите му да увиснат във въздуха.
– И тъй като е мой проблем, аз ще го реша по моя начин.
Стефан отвори едно куфарче, което беше поставил до себе си и извади от него папка с документи. Плъзна я по полираната повърхност на масата към тях.
– Това е план за преструктуриране.
Огнян отвори папката. Пръстите му трепереха леко. Вътре имаше договори, пълномощни, документи за прехвърляне на дялове. Зачете се, а с всяка прочетена страница усещаше как подът под краката му се разтваря.
Планът беше брутално прост. Стефан, чрез една от своите холдингови компании, щеше да „инвестира“ свеж капитал във фирмата, с който да се покрият най-неотложните задължения към банката. В замяна на това, неговата компания щеше да придобие мажоритарен дял от 51%. Огнян и Александър щяха да останат миноритарни собственици и оперативни мениджъри, но без право на глас при взимането на стратегически решения.
– Това е… това е все едно да ти продадем фирмата – промълви Огнян, невярващ на очите си.
– Не, Огняне. Това е все едно да ви я спася – поправи го Стефан. – Алтернативата е фалит. Пълен и окончателен. Банката ще разпродаде активите ви за стотинки, а вие двамата ще останете с личните си дългове до края на живота си. Аз ви предлагам спасителен пояс. Да, ще трябва да се откажете от капитанския мостик, но ще останете на кораба.
Огнян погледна към Александър. Очакваше да види в очите му същото възмущение, същия шок. Но вместо това, видя нещо друго. Примирение. И дори… облекчение.
– Стефан има право, Оги – каза тихо Александър, избягвайки погледа му. – Затънали сме. Сами няма да се справим. Това е единственият изход.
Предателство. Думата прониза съзнанието на Огнян като нажежено желязо. Александър знаеше. Сигурно са говорили предварително. Стефан беше обработил партньора му зад гърба му. Бяха се споразумели. Сега просто му сервираха крайния резултат.
– Ти си съгласен с това? – попита Огнян, а гласът му беше дрезгав. – Да предадем всичко, за което сме работили?
– Не предаваме нищо, а спасяваме каквото можем! – повиши тон Александър. – Бъди реалист! Егото ти ли е по-важно, или това да запазим работните места на служителите си, да не влезем в затвора за дългове?
Стефан наблюдаваше размяната на реплики с лека, почти незабележима усмивка. Той вече беше спечелил. Беше ги разделил. Сега оставаше само да довърши сделката.
– Давам ви 24 часа да подпишете – каза той, изправяйки се. – Утре по това време чакам подписаните документи в моя офис. Ако не ги получа, ще се обадя на приятелите си в банката и ще им кажа, че повече не гарантирам за вас. Мисля, че разговорът ни приключи.
Той се обърна и тръгна към вратата, без да каже и дума повече. Остави ги сами в тишината на огромната зала, с папката, която приличаше на смъртна присъда, поставена между тях.
Огнян гледаше към Александър, към мъжа, когото смяташе за свой най-добър приятел, за брат. Но сега в лицето му виждаше непознат. Страхливец. Предател.
– Кога говори с него? – попита Огнян с кух, безизразен глас.
Александър вдигна рамене, все още избягвайки погледа му.
– Няма значение. Той е прав. Това е за доброто на фирмата.
– За доброто на фирмата ли? Или за твоето добро? Какво ти обеща, Сашо? По-голям дял от моя? Бонус? Какво?
Александър най-накрая го погледна. В очите му нямаше вина, само студена пресметливост.
– Обеща ми сигурност, Огняне. Нещо, което ти отдавна не можеш да ми предложиш. Аз имам семейство, ипотека. Не мога да си позволя да потъна с теб.
Той също се изправи, взе си чантата и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и каза:
– Подпиши документите, Оги. Не прави глупости. Нямаш друг избор.
Вратата се затвори и Огнян остана сам. Сам със сделката с дявола, лежаща на масата пред него. Чувстваше се изпразнен от съдържание, кух. Беше загубил всичко – мечтата си, приятеля си, самоуважението си. И най-страшното беше, че Александър беше прав. Той наистина нямаше друг избор. Примката се беше затегнала окончателно.
Глава 6: Тайни и сенки
Фитнес залата беше нейното убежище. Място, където монотонното бучене на уредите, пулсиращата музика и физическото натоварване заглушаваха досадните гласове в главата ѝ. Тук Ива не беше съпругата на Огнян, нито дъщерята на Стефан. Беше просто тяло, което се движи, поти и изпитва болка – чиста, проста, физическа болка, която беше за предпочитане пред сложната, объркваща болка на душата ѝ.
Мартин я чакаше до уреда за коремни преси. Усмихна ѝ се – онази негова бяла, перфектна усмивка, която винаги успяваше да я накара да се почувства едновременно желана и малко виновна. Той беше с десет години по-млад от нея, тялото му беше изваяно като на гръцки бог, а в очите му имаше безгрижна искра, която тя отдавна беше загубила.
– Закъсняваш – каза той с престорена строгост. – Ще те накажа с двайсет лицеви опори повече.
– Опитай се – засмя се тя и остави чантата си. – Днес не съм в настроение за рекорди.
Той я огледа внимателно, усмивката му леко повехна.
– Какво има? Пак ли той?
Тя не отговори веднага. Започна да прави упражненията, които ѝ показваше, съсредоточена в движението, в паренето на мускулите. Мартин не настояваше. Той беше търпелив. Знаеше, че тя ще проговори, когато е готова.
Започнаха да се срещат извън залата преди около шест месеца. В началото беше просто флирт, невинна игра, която внасяше малко цвят в сивото ѝ ежедневие. После един ден, след особено тежък скандал с Огнян, тя му се обади и се срещнаха на кафе. Говориха с часове. Тя му разказа за празнотата, която чувстваше, за студенината в дома си, за смазващото присъствие на баща си, за уморения и вечно разсеян поглед на съпруга си. А той я слушаше. Наистина я слушаше, без да я съди, без да ѝ дава съвети. Просто беше там.
Не след дълго кафетата се превърнаха в обеди в уединени ресторантчета, а обедите – в следобеди в малък апартамент, който той наемаше близо до залата. С него Ива се чувстваше жива. Чувстваше се желана не заради парите на баща си или статуса на съпруга си, а заради самата нея. Той се възхищаваше на тялото ѝ, смееше се на шегите ѝ, интересуваше се от деня ѝ. Беше като наркотик, който я караше да забравя за златната клетка, в която живееше.
– Не е само той – каза тя най-накрая, докато почиваше между сериите. – Майка му. Обадих ѝ се за пътуването до Италия…
И тя му разказа. Разказа му своята версия на историята. Как е искала да направи жест, да я включат, а възрастната жена се е оказала неблагодарна и егоистична. Докато говореше, сама започна да вярва в думите си. Беше по-лесно да види Лиляна като злодей, отколкото да признае пред себе си, че е била несправедлива и жестока.
– …и накрая ми крещи, че не била детска градина! Можеш ли да си представиш?
Мартин поклати глава със съчувствие.
– Някои хора просто не знаят как да оценят хубавите неща. Ти си искала да ѝ направиш подарък, а тя… Забрави я. По-добре, че няма да идва. Така ще имаме повече време за нас.
Ива го погледна.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами… – той се огледа предпазливо, сякаш се страхуваше някой да не ги чуе, въпреки че наоколо всички бяха погълнати от собствените си тренировки. – Огнян ще е зает с неговите бизнес срещи, нали? Децата ще са с бавачката… Хотелът е огромен. Никой няма да забележи, ако се появя за ден-два. Мога да си взема стая на друг етаж. Ще се преструваме на непознати. Ще бъде вълнуващо.
Идеята беше лудост. Беше безумно рисковано. Но в същото време беше и невероятно съблазнително. Представи си го – тайно измъкване от хотела, срещи в малки кафенета, целувки по скрити улички. Беше като сцена от филм. Филм, в който тя беше главната героиня, а не просто статист в живота на мъжа си и баща си.
– Не знам, Мартине… Опасно е.
– Животът е опасен – прошепна той и докосна ръката ѝ. Кожата му беше топла, жива. – Хайде, Иве. Помисли си. Само ти, аз и Рим.
Тя се отдръпна леко. Вълнението се бореше със страха. Знаеше, че си играе с огъня. Знаеше, че ако Огнян или, не дай си Боже, баща ѝ разберат, всичко ще рухне. Но пък какво щеше да рухне? Един студен, безжизнен брак? Един живот, който приличаше на красива, но празна витрина?
– Ще си помисля – каза тя, но и двамата знаеха, че това е „да“.
Продължиха тренировката, но мислите ѝ вече бяха далеч. Бяха в Италия, в един хотел, в една тайна. Тази тайна беше нейната малка мръсна революция срещу света, който я задушаваше. Не беше идеалният бунт, не беше дори честен, но беше единственият, за който имаше смелост.
По-късно, докато шофираше към салона за красота в лъскавия си джип, тя се замисли за Огнян. Почувства убождане на вина, но то бързо беше изместено от раздразнение. Той беше виновен. Той я беше оставил сама в тази огромна къща, сам с мислите ѝ, сам с празнотата. Той беше толкова погълнат от своите проблеми и амбиции, че не я забелязваше. Беше престанал да я вижда като жена. Тя беше просто част от интериора, също като скъпите мебели. Е, щом беше така, тя щеше да намери някой, който я вижда. Някой, който я желае.
Това не беше любов, тя го знаеше. С Мартин беше просто бягство. Но в момента това бягство ѝ беше нужно, както удавникът се нуждае от въздух. Беше готова да поеме риска. За няколко дни свобода, за няколко откраднати мига живот, тя беше готова да заложи всичко.
Глава 7: Бурята се надига
След като първоначалният шок и гняв отминаха, в мен се настани неочаквано спокойствие. Решението беше взето. Нямаше да има Италия, нямаше да има унижения. Вместо да се самосъжалявам, реших да насоча енергията си другаде. Към Десислава.
Тя беше в разгара на сесията си и живееше на кафе и сандвичи. Започнах да ѝ готвя и да ѝ нося храна почти всеки ден. Малката ѝ квартира се изпълваше с аромата на домашна супа и току-що изпечен кекс. Тези малки ритуали ни сближиха още повече. Докато тя учеше на малката си кухненска маса, отрупана с учебници и маркери, аз тихичко подреждах или просто седях на дивана и четях книга. Присъствието ми я успокояваше, а нейната целеустременост ме вдъхновяваше.
– Мамо, не е нужно да правиш всичко това – казваше ми тя понякога, докато хапваше от мусаката, която ѝ бях донесла.
– Нужно е – отвръщах аз. – Имам нужда да се чувствам полезна. И предпочитам да съм полезна на някой, който го оценява.
В тези дни почти не се чувахме с Огнян. Той се обади веднъж, два дни след разговора ми с Ива. Гласът му беше напрегнат, извинението му прозвуча вяло, заучено.
– Мамо, съжалявам за недоразумението. Ива е била малко по-… директна.
– Не беше недоразумение, Огняне. Беше напълно ясно. Тя ми предложи работа, аз отказах. Толкова.
– Не е било работа, просто… помощ.
– Не, сине. Има разлика. Но няма значение вече. Темата е приключена. Надявам се да си изкарате добре в Италия.
Разговорът приключи бързо. Усещах, че той се чувства облекчен. Не му се занимаваше със семейни драми. Имаше си свои, по-големи. Виждах го в тъмните кръгове под очите му, които забелязах последния път, когато го зърнах по телевизията на някакво бизнес събитие. Изглеждаше изтощен, състарен с десет години. Сърцето ме болеше за него, но знаех, C. Бях се опитала да му помогна, но той избра друг път. Сега трябваше да се справя сам с последствията.
Италия се случи без мен. Ива публикуваше снимки в социалните мрежи. Перфектни, режисирани снимки. Цялото семейство, усмихнато пред Колизеума. Огнян и Ива, прегърнати на гондола във Венеция, макар усмивката на сина ми да изглеждаше напрегната. Децата, облечени в еднакви дизайнерски дрешки, ядат сладолед на фона на някакъв пищен фонтан. Под всяка снимка имаше десетки коментари, пълни със сърчица и възклицания колко са прекрасни. Изглеждаха като перфектното семейство от корицата на списание.
Аз знаех истината. Знаех, че зад тези усмивки се крият бизнес срещи, наета бавачка и един мъж, който е на ръба на пропастта. Не изпитвах завист. Изпитвах съжаление.
Една вечер, докато с Десислава вечеряхме в нейната квартира, тя ми показа една от снимките.
– Виж го – каза тя, сочейки към лицето на Огнян. – Не се усмихва с очите. Изглежда така, сякаш носи целия свят на раменете си.
– Може би го носи – отвърнах тихо.
– Скоро ще рухне, мамо. Тази империя, която тъст му е построил около него, е от пясък. И приливът идва.
Думите ѝ се оказаха пророчески.
Бурята се разрази няколко дни след като се върнаха от Италия. Беше късно вечерта, когато телефонът ми иззвъня. Беше Огнян. Но гласът му беше неузнаваем. Беше пресипнал, накъсан от ридания.
– Мамо… мамо, всичко свърши.
Сърцето ми замръзна.
– Огняне, какво има? Къде си? Добре ли си?
– В колата съм… Не мога да се прибера вкъщи. Не мога…
– Какво е станало, сине? Говори ми!
И той започна да разказва. С объркани, трескави думи. Разказа ми за срещата със Стефан, за документите, които е бил принуден да подпише. Разказа ми как днес е отишъл в офиса и е разбрал, че вече няма достъп до банковите сметки на фирмата. Разказа ми как Александър, неговият най-добър приятел, е застанал до Стефан и му е казал, че от днес нататък всички оперативни решения ще се взимат от „новия борд на директорите“.
– Взеха ми я, мамо. Взеха ми фирмата. Всичко, за което съм работил. Взеха ми я под носа.
– А Ива? Тя знаеше ли?
Настъпи дълга, мъчителна пауза. Чувах само тежкото му, накъсано дишане.
– Тя знаеше. Баща ѝ ѝ е казал. Днес я попитах. А тя… тя ми каза, че така е било най-добре за „семейния бизнес“. За нейния семеен бизнес.
Гласът му се счупи.
– Измамиха ме, мамо. Всички ме измамиха.
Бурята, която се надигаше толкова дълго, най-накрая се беше стоварила с цялата си мощ. И в центъра ѝ беше моят син, сам, съсипан и изгубен.
– Къде си точно? – попитах, а гласът ми беше твърд и ясен. Нямаше време за сълзи. Имаше време за действие. – Кажи ми къде си. Идвам да те взема. Ще се прибереш вкъщи. При мен.
Глава 8: Предателството
Огнян беше паркирал колата в една тъмна, безлюдна уличка в покрайнините на града. Когато спрях до него и слязох, го видях приведен над волана, раменете му се тресяха от безмълвни ридания. Никога не го бях виждала такъв. Дори като дете, когато падаше и ожулваше коленете си до кръв, той стискаше зъби и рядко плачеше. Мъжът пред мен беше напълно сломен.
Почуках на стъклото. Той вдигна глава. Лицето му беше подпухнало, очите му – червени. Отключи вратата. Седнах на седалката до него. В колата миришеше на скъпа кожена тапицерия и на пълно отчаяние.
– Всичко е лъжа, мамо – прошепна той. – Целият ми живот. Една голяма, красива лъжа.
Не казах нищо. Просто протегнах ръка и я поставих на неговата. Той стисна пръстите ми със сила, която ме изненада, сякаш се давеше и аз бях единствената му сламка.
Стояхме така в тишината няколко минути. После той започна да говори, да излива всичко, което се беше събирало в него не само през последните дни, а през последните години.
Разказа ми в детайли за срещата със Стефан и Александър. За ултиматума. За начина, по който партньорът му го е погледнал със студени, пресметливи очи.
– Знаеш ли кое боли най-много? – попита той, гледайки през предното стъкло. – Не е фирмата. Не са парите. Предателството е. Сашо… ние започнахме от нулата. Спяхме в офиса на едни стари дюшеци, ядяхме банички и мечтаехме. Той ми беше като брат. А ме продаде. Продаде ме за малко сигурност, която Стефан му е обещал.
– Стефан е отровил всичко, до което се е докоснал, Огняне. От самото начало.
– Аз му позволих. Аз бях толкова заслепен от парите, от успеха, от света, който Ива ми предлагаше, че не виждах. Или не исках да виждам. Мислех, че мога да ги контролирам. Мислех, че съм по-умен. Какъв глупак съм бил.
Той се засмя. Беше горчив, ужасен смях, който ме накара да настръхна.
– След като днес ме изхвърлиха от собствения ми офис, се прибрах вкъщи. Исках да говоря с Ива. Исках да… не знам какво исках. Може би да ми каже, че е на моя страна. Че ще се борим заедно.
Той млъкна. Преглътна тежко.
– Тя беше спокойна. Твърде спокойна. Каза ми, че баща ѝ е направил това, което е трябвало да се направи, за да спаси компанията. Каза, че съм бил твърде емоционален и не съм гледал трезво на нещата. Говореше ми като на дете, което е направило беля.
– И тогава я попитах: „Ти знаеше ли, че баща ти ще направи това?“ А тя ме погледна в очите и каза: „Да. И го подкрепям.“
В този момент гневът в мен надделя над съчувствието.
– Тази жена… тя никога не те е обичала, Огняне. Тя е обичала идеята за теб. Проекта, който баща ѝ е можел да моделира.
– Знам. Мисля, че дълбоко в себе си винаги съм го знаел. Но днес… днес разбрах и още нещо.
Той извади телефона си. Пръстите му трепереха, докато търсеше нещо. Накрая ми го подаде. На екрана имаше снимка. Беше екранна снимка на публикация от социална мрежа, изпратена му от анонимен профил.
На снимката беше Ива. Смееше се, прегърнала млад, мускулест мъж. Намираха се в малко, уютно кафене. Но фонът беше безпогрешно разпознаваем. Зад тях се виждаше един от каналите на Венеция. Снимката беше направена по време на тяхното „семейно“ пътуване. Мъжът на снимката не беше Огнян.
– Кой е това? – попитах, въпреки че вече се досещах.
– Фитнес инструкторът ѝ. Казва се Мартин. Изпратиха ми го днес, след като напуснах офиса. Явно някой е искал да ме довърши.
Той си взе телефона. Гледаше снимката с празен, изгубен поглед.
– Показах ѝ я. Попитах я какво означава това.
– И какво каза тя?
– В началото отричаше. Каза, че е случайна среща, че го е видяла на улицата. Но аз настоявах. Крещях. За първи път от години ѝ крещях. И тогава тя просто… се срина. Или по-скоро се взриви. Каза ми, че съм виновен аз. Че съм бил вечно отсъстващ, вечно напрегнат, че съм спрял да я забелязвам. Каза ми, че с него се чувствала жива. Каза ми всичко.
В колата се възцари тежка тишина. Предателството беше пълно. Не само в бизнеса, но и в дома. Синът ми беше загубил всичко в рамките на един ден. Фирмата, приятеля, съпругата, дома. Всичко се беше сринало в прах.
– Ела с мен – казах аз и отворих вратата на колата. – Остави тази кола тук. Тя не е твоя. Нищо от онзи свят не е твое вече. Ела вкъщи.
Той ме погледна. В очите му имаше страх, срам, но и искрица облекчение.
– Нямам нищо, мамо. Взех само лаптопа и няколко дрехи.
– Имаш мен. Имаш и сестра си. Това е всичко, от което се нуждаеш в момента. Хайде.
Той кимна бавно. Излезе от лъскавия джип, без да поглежда назад. Качи се в моята стара, малка кола. Колата, от която толкова се срамуваше преди.
Докато карах към дома, към нашия малък апартамент, от който той беше избягал преди толкова години, в съзнанието ми изплува една мисъл. Понякога, за да се спасиш, трябва да загубиш всичко. Трябва да стигнеш до самото дъно, за да можеш да се оттласнеш от него. Тази нощ Огнян беше стигнал дъното. Но не беше сам. Аз бях там. И нямаше да му позволя да се удави.
Глава 9: Разрушени илюзии
Сблъсъкът беше неизбежен, грозен и окончателен. След като Огнян си тръгна с майка си, Ива остана сама в огромната, тиха къща. В началото изпита прилив на гняв и праведна ярост. Как смееше той да я обвинява? Как смееше да ѝ държи сметка, след като години наред я беше пренебрегвал, потопен в своята работа и вечната си тревожност?
Но докато часовете се нижеха, гневът започна да се разсейва и на негово място се прокрадна страх. Студен, лепкав страх. Тя се обади на баща си.
– Той знае – каза тя с треперещ глас, без дори да го поздрави. – За Мартин. Някой му е изпратил снимка. И си тръгна.
Стефан помълча за момент. Когато проговори, в гласа му нямаше и следа от съчувствие. Имаше само ледено раздразнение.
– Глупачка. Казах ти да бъдеш дискретна.
– Не е моя вината! Не знам как е станало!
– Вече няма значение как е станало. Важното е да овладеем ситуацията. Къде отиде той?
– При майка си, предполагам. Къде другаде?
– Добре. Остави го да се охлади. Утре сутринта ще се свърже с него моят адвокат. Ще започнем процедура по развод. Трябва да действаме първи. Ще поискаме пълно попечителство над децата, позовавайки се на неговата емоционална нестабилност и професионален провал. Ще го представим като безотговорен баща и провалил се бизнесмен.
Ива слушаше думите на баща си и усещаше как ѝ прилошава.
– Но, татко… пълно попечителство? Той е техен баща.
– Той е заплаха за имиджа на семейството. И за твоето финансово бъдеще. Ще се погрижим да получи минимална издръжка и ограничени права за свиждане. Не можем да рискуваме. Що се отнася до твоята малка авантюра… прекратяваш я. Веднага. Повече няма да се виждаш с този фитнес инструктор. Ясно ли е?
– Да, татко – прошепна тя.
След като затвори телефона, Ива се почувства по-сама от всякога. Планът на баща ѝ беше безпощаден. Той не се интересуваше от нейните чувства, нито от тези на Огнян, нито дори от доброто на децата. Интересуваше го само контролът. Да се потуши скандалът, да се защити репутацията, да се спечели войната.
Погледна се в голямото огледало във фоайето. Видя красива, добре облечена жена, живееща в луксозен дом. Но зад тази фасада се криеше една уплашена малка кукла на конци. Баща ѝ дърпаше едните конци, а сега, с разкриването на тайната ѝ, Огнян беше скъсал другите. Тя висеше в празнотата, без собствена воля, без собствена посока.
На следващата сутрин Огнян се събуди в старата си детска стая. Слънцето се процеждаше през същите пердета, през които беше гледал като дете, мечтаейки за големия свят. Сега този голям свят го беше сдъвкал и изплюл.
Майка му беше оставила чаша кафе и закуска на малката масичка до леглото. Той седна и отпи. Кафето имаше вкус на дом. Вкус на нещо истинско.
Когато се облече и отиде в кухнята, Десислава вече беше там. Беше дошла рано сутринта, след като майка им ѝ се беше обадила. Прегърна го силно, без да казва нищо. В тази прегръдка нямаше осъждане, само любов и подкрепа.
– Адвокатът на Стефан вече е звънял – каза Лиляна с равен глас, докато сипваше кафе и на тях. – Искат развод по бързата процедура. И пълни родителски права.
Огнян усети как го залива нова вълна на отчаяние.
– Децата… ще ми вземат децата.
– Няма да им позволим! – отсече Десислава. Очите ѝ блестяха от войнствена решителност. – Те блъфират. Опитват се да те сплашат, за да приемеш всичко без бой. Ти не си направил нищо лошо на децата си. Тя е тази, която е изневерила.
– Но аз нямам нищо. Нямам работа, нямам дом. В кой съд ще ми дадат попечителство?
– Няма да се бориш сам – каза Десислава и хвана ръката му. – Помниш ли Радина? Моята приятелка от университета, която ми помогна с документите за ипотеката. Тя вече завърши, работи в една малка, но много добра кантора. Специализира семейно и търговско право. Говорих с нея тази сутрин. Тя иска да се срещне с теб.
Надеждата беше слаба, почти невидима искрица в мрака, който го беше погълнал, но беше там. Може би не всичко беше загубено. Може би все още имаше за какво да се бори.
– Добре – каза той. – Ще се срещна с нея.
В този момент илюзиите му бяха напълно разрушени. Той вече не беше успешният бизнесмен. Не беше богатият зет. Беше просто Огнян. Син, брат и баща, който е на път да загуби децата си. И той щеше да се бори за тях. Щеше да се бори с всичко, което му беше останало. А това, което му беше останало, беше семейството му. Истинското му семейство.
Глава 10: Убежище
Малкият апартамент, който Огнян някога намираше за тесен и задушен, сега се усещаше като убежище. Стените, изтъркани от времето, пазеха спомени за смях и безгрижни дни. Всяка вещ носеше отпечатъка на истински живот, а не на дизайнерски каталог. Тук, в стаята, в която беше израснал, заобиколен от старите си книги и плакати по стените, той бавно започна да събира парчетата от себе си.
Първите няколко дни бяха мъгла от болка и сън. Спеше по дванадесет, четиринадесет часа на ден. Беше сън без сънища, бягство от реалността, която беше твърде тежка за понасяне. Когато беше буден, седеше с часове на кухненската маса, гледаше в една точка, докато майка му тихичко се движеше около него, приготвяше му храна, която той едва докосваше, и му говореше с мек, успокояващ глас.
Тя не го разпитваше. Не го упрекваше. Просто беше там. Нейното мълчаливо, непоклатимо присъствие беше котва в бурята, която вилнееше в душата му. Тя го лекуваше с прости неща – с топла супа, с чисти чаршафи на леглото му, с чаша чай вечер. Лекуваше го с любов, която не искаше нищо в замяна.
Една вечер, докато седеше на дивана и гледаше новините без да ги вижда, Лиляна седна до него.
– Помниш ли, когато беше на десет? – попита тя тихо. – Беше си наумил да построиш най-голямата къща от лего, която светът е виждал. Работи по нея цяла седмица. Беше станала висока почти колкото теб.
Огнян кимна, споменът изплува бавно от мъглата.
– И тогава Деси, която тъкмо беше проходила, се спъна и падна право върху нея. Всичко се срути. Хиляди парченца.
– Помня – прошепна той. – Мислех, че светът е свършил.
– Плака три часа без да спреш. А после, когато се успокои, отиде до купчината с парченца, взе две от тях и ги щракна едно за друго. И каза: „Този път ще я направя по-здрава.“
Тя го погледна в очите.
– Ти пак ще я построиш, Огняне. По-здрава. И този път на здрава основа.
В този момент нещо в него се пречупи. Стената от срам и отчаяние, която беше издигнал около себе си, се пропука. Той се облегна на рамото ѝ и за първи път от онази ужасна нощ в колата, се разплака истински. Плака за изгубената си мечта, за предателството на приятеля си, за проваления си брак, за децата си, които му липсваха до болка. Плака за годините, които беше пропилял в преследване на чужди цели, забравяйки кой е всъщност.
Лиляна го прегърна и го остави да плаче, галеше косата му, както правеше, когато беше малко момче. И докато той изливаше болката си, тя усещаше, че не утешава само него. Утешаваше и себе си. Защото нейният син се беше завърнал. Не бизнесменът, не богатият зет, а нейното момче. Уязвимо, ранено, но отново нейно.
По-късно същата вечер, когато Десислава дойде, го завари по-спокоен. Тримата седнаха на малката кухненска маса, също както правеха преди години, когато баща му беше жив. И Огнян им разказа всичко. Без да спестява нищо. Разказа им за заема, за натиска от Стефан, за съмненията си относно Александър, които беше пренебрегвал. Разказа им за студенината на Ива, за самотата си в огромната къща, за чувството, че живее чужд живот.
Докато говореше, той осъзна, че за първи път от много време насам е напълно честен. Не се налагаше да играе роля, да поддържа фасада. Тук, в тази малка кухня, заобиколен от двете жени, които го обичаха безусловно, той можеше да бъде просто себе си.
– Всички документи, договорите за заема, фирмената кореспонденция… всичко е на лаптопа ми – каза той накрая. – Успях да го взема, преди да си тръгна.
Десислава кимна бавно, в очите ѝ гореше пламъче.
– Това е добре. Това е много добре. Радина ще иска да види всичко. Може би все пак имаш коз в ръката си. Може би не са успели да те матират напълно.
В онази нощ, в малкия апартамент, който беше неговото първо и последно убежище, Огнян усети, че битката все още не е загубена. Беше загубил армията си, крепостта си, богатствата си. Но беше намерил отново своя щит и своя меч – семейството си. И с тяхна помощ, беше готов да се изправи срещу дракона.
Глава 11: Първи стъпки
Кантората на Радина се намираше на тиха уличка в центъра, далеч от лъскавите стъклени сгради, в които Огнян беше свикнал да работи. Беше малък, уютен офис с рафтове, отрупани с дебели юридически книги. Самата Радина беше млада жена, на годините на Десислава, но излъчваше спокойствие и увереност, които не съответстваха на възрастта ѝ. Очите ѝ зад тънките рамки на очилата бяха проницателни и интелигентни.
Тя ги посрещна – Огнян, Лиляна и Десислава – с топла усмивка и им предложи кафе. Нямаше я официалната студенина на адвокатите на Стефан. Тук Огнян се почувства като човек, а не като казус.
В продължение на два часа той говори. С помощта на Десислава, която беше подредила хронологично събитията, той разказа на Радина цялата история на своята фирма – от ентусиазираното начало, през намесата на Стефан, до огромния заем и враждебното превземане. Отвори лаптопа си и ѝ показа документите – договори, банкови извлечения, имейли.
Радина слушаше внимателно, без да го прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер. Когато Огнян приключи, тя дълго мълча, преглеждайки един от договорите на екрана.
– Ситуацията е сложна, няма да ви лъжа – каза тя най-накрая, вдигайки поглед към него. – Стефан е изиграл всичко много хитро. На пръв поглед, всички документи са изрядни. Вие доброволно сте подписали прехвърлянето на дяловете си в замяна на покриване на дълга. Ще бъде много трудно да докажем, че сте били принуден.
В стомаха на Огнян отново се настани познатият леден възел на отчаянието.
– Значи няма какво да се направи?
– Не казах това – отвърна Радина. – Казах, че ще е трудно, не невъзможно. Те разчитат, че вие ще се уплашите и ще се откажете. Че нямате нито ресурсите, нито волята да се борите. Но понякога и в най-здравата броня има малки пукнатини. Трябва просто да ги намерим.
Тя се облегна назад.
– Имам нужда от време, за да прегледам всичко това подробно. Всеки имейл, всяка клауза, всяка банкова транзакция. Търся несъответствия. Търся процедурни нарушения. Търся нещо, което те са пропуснали в бързината и арогантността си. Имам едно предчувствие, особено по отношение на този заем. Начинът, по който е структуриран, банката, която го е отпуснала – всичко води към Стефан. Може би можем да докажем конфликт на интереси или дори скрита лихварска дейност под формата на инвестиция.
Докато говореше, в Огнян започна да се надига нещо, което не беше изпитвал отдавна – уважение. Тази млада жена не му обещаваше чудеса. Тя му предлагаше битка. Интелигентна, методична, трудна битка.
– А какво ще правим с развода? И с децата? – попита Лиляна, чието лице беше напрегнато от тревога.
– Това е другият фронт – отвърна Радина. – И той е също толкова важен. Те ще се опитат да представят Огнян като провален и нестабилен, за да го лишат от родителски права. Ние ще отвърнем на удара. Ще подадем насрещен иск за развод по негова вина, като се позовем на изневярата на съпругата му. Имате ли доказателство за това?
– Имам снимката, която ми изпратиха – каза Огнян.
– Добре е, но не е достатъчно. Трябва ни нещо повече. Свидетели, кореспонденция… нещо, което безспорно да докаже системна извънбрачна връзка.
– А фактът, че баща ѝ съсипа бизнеса ми? Това не е ли форма на тормоз, която влияе на семейството? – попита Огнян.
– Абсолютно. Ще свържем двете дела. Ще докажем, че е налице координирана атака срещу вас от страна на съпругата ви и нейния баща, целяща да ви унищожи както професионално, така и лично, и да ви отнеме децата. Ще ги накараме да се защитават. Ще пренесем войната на тяхна територия.
Тя се изправи. Срещата беше към края си.
– Ще бъде дълъг и мръсен процес, Огняне. Ще се опитат да ви смачкат с пари и влияние. Ще изровят всяка ваша грешка. Готов ли сте за това?
Огнян погледна към майка си. Погледна към сестра си. Видя в очите им вяра и непоколебима подкрепа. После погледна към Радина.
– Да – каза той, а гласът му беше по-твърд, отколкото го беше чувал от месеци. – Готов съм. Нямам какво повече да губя. Но имам всичко, за което да се боря.
Когато излязоха от кантората, слънцето вече залязваше. Градът беше потънал в мека, златна светлина. За първи път от много време насам, Огнян не се чувстваше като жертва. Чувстваше се като войник, който се готви за битка. Първите стъпки бяха направени. Пътят напред беше неясен и опасен, но той вече не вървеше сам.
Глава 12: Войната на световете
Както Радина беше предвидила, войната започна веднага и беше мръсна. Стефан мобилизира цялата си машина за влияние. Първият удар дойде под формата на призовка за Огнян, в която бяха изложени шокиращи, напълно измислени обвинения – от хазартна зависимост и безразборно харчене на фирмени пари до емоционална нестабилност, граничеща с агресия. Искането беше категорично: незабавно отнемане на родителските права и ограничителна заповед.
Вторият удар беше по-коварен. В една от жълтите медии, собственост на холдинга на Стефан, се появи статия със заглавие: „Възход и падение на IT таланта: Как хазартът и лошото управление сринаха просперираща компания“. Вътре, без да се споменава директно името на Огнян, се разказваше историята на „млад и амбициозен предприемач“, който, заслепен от бързия успех, пропилял всичко, включително доверието на своя ментор и благодетел (Стефан, разбира се, описан като светец). Статията беше пълна с полуистини и откровени лъжи, но поднесени умело, създаваха образ на Огнян като на безотговорен неудачник.
– Това е тактиката им – каза Радина, докато четеше статията на лаптопа си в нейния офис. – Опитват се да спечелят общественото мнение и да повлияят на съда още преди делото да е започнало. Създават предварителен образ, който ще е трудно да се опровергае.
Огнян стисна юмруци.
– Не мога да повярвам! Те лъжат без да им мигне окото!
– Разбира се, че лъжат. Хора с толкова много пари не се интересуват от истината. Те създават своя собствена истина. Но това има и слаба страна. Прекалената им агресия може да се обърне срещу тях.
Докато адвокатите подготвяха защитата, Огнян трябваше да се справя с реалността на новия си живот. Беше без работа и с почти празна банкова сметка. Живееше от скромната пенсия на майка си и от парите, които Десислава изкарваше с почасовата си работа. Унижението беше огромно. Той, който беше свикнал да подписва договори за стотици хиляди, сега трябваше да брои стотинките.
Започна да си търси работа. Но сякаш невидимата ръка на Стефан беше стигнала и тук. Репутацията му беше срината. Статията беше плъзнала из бизнес средите. Няколко интервюта завършиха с неловко мълчание и обещание „ще ви се обадим“, което никога не се случваше.
Един ден, след поредния отказ, той се прибра напълно обезверен. Лиляна го чакаше.
– Няма смисъл, мамо. Никой няма да ме наеме. Стефан се е погрижил за това.
– Може би не трябва да търсиш същата работа – каза тя тихо. – Може би трябва да започнеш отначало. От нещо съвсем различно. Нещо честно.
– Като какво? Да стана продавач? Сервитьор?
В гласа му имаше горчивина, но Лиляна не се засегна.
– Няма нищо срамно в честния труд, Огняне. Баща ти работеше в завод цял живот. Ръцете му бяха груби, но съвестта му беше чиста. Понякога трябва да слезеш от върха, за да разбереш колко е важно да стъпваш на здрава земя.
Думите ѝ го жегнаха. Той беше забравил какво е да работиш с ръцете си. Беше забравил стойността на парите, изкарани с пот.
На следващата седмица, с помощта на стар семеен приятел, си намери работа. Беше в малък сервиз за компютри в един от крайните квартали. Поправяше стари лаптопи, сменяше хард дискове, чистеше вируси. Заплащането беше мизерно в сравнение с това, което изкарваше преди, но беше истинско. В края на деня беше уморен, пръстите му бяха изцапани, но се чувстваше… полезен. За първи път от години имаше чувството, че създава нещо реално, а не просто мести цифри в банкови сметки.
Междувременно, войната на другия фронт – този за децата – ставаше все по-жестока. Адвокатите на Ива правеха всичко възможно да му попречат да ги вижда. Отменяха уговорените срещи в последния момент, изтъквайки измислени причини – децата били болни, имали други ангажименти. Когато все пак успяваше да ги види за час-два в присъствието на социален работник, те бяха тихи и уплашени. Мая, по-голямата, веднъж го попита: „Татко, вярно ли е, че си лош човек?“
Сърцето му се скъса. Разбра, че Ива и Стефан систематично ги настройват срещу него. Промиваха им мозъците, отравяха любовта им. Това беше най-жестокият удар от всички.
Една вечер той се върна вкъщи след среща с децата, напълно съсипан.
– Те ме мразят – каза той на майка си. – Вече ме гледат с нейните очи. С очите на баща ѝ.
Лиляна го прегърна.
– Не, те не те мразят. Те са объркани и уплашени. Децата обичат родителите си. Трябва просто да им напомниш защо. Трябва да се бориш за тях не само в съда, но и в сърцата им. Не се предавай, Огняне. Не им позволявай да спечелят и тази битка.
Той знаеше, че е права. Войната беше на всички фронтове. И той трябваше да намери сили да се бие на всеки един от тях. Не заради егото си, не заради парите. А заради три малки сърца, които бяха неговият единствен истински свят.
Глава 13: Неочакван съюзник
Докато Огнян се бореше с ежедневните унижения на новия си живот, а Радина и Десислава преравяха планини от документи, търсейки пробойна, Лиляна водеше своя собствена, тиха война. Война в лабиринтите на паметта си.
Тя знаеше, че Стефан е арогантен, но не и глупав. Едва ли беше оставил очевидни следи, които да го уличат. Ключът към неговата уязвимост трябваше да е другаде. Не в договорите, а в характера му. В неговата мания за контрол, в презрението му към хората, които смяташе за по-нисши.
Всяка вечер, след като къщата утихнеше, Лиляна се връщаше назад във времето. Спомняше си всяка среща със Стефан и Ива, всеки разговор, всяка разменена дума. Търсеше нещо – детайл, който тогава ѝ се е сторил незначителен, но сега, в светлината на случилото се, можеше да има друго значение.
Спомняше си пищната сватба. Стефан беше в центъра на всичко, приемаше поздравления, разговаряше с важни гости – политици, банкери, бизнесмени. В един момент, докато търсеше къде да седне, Лиляна беше минала покрай една полуотворена врата на салон, където Стефан разговаряше с двама мъже. Тя не искаше да подслушва, но чу няколко фрази, които се запечатаха в съзнанието ѝ.
– …теренът е напълно чист. Всички разрешителни са уредени, не се притеснявайте – беше казал Стефан с онази негова самоуверена усмивка.
– А старите собственици? Чухме, че е имало проблеми, някакви дела… – беше попитал един от мъжете.
Стефан се беше засмял.
– Проблемите се решават, господа. Или с правилната цена, или с правилните аргументи. В случая използвахме и двете. Всички са доволни. Особено един възрастен човек, който изведнъж осъзна, че е по-добре да прекара старините си в малък апартамент, отколкото да се бори с вятърни мелници.
Тогава тези думи не ѝ бяха направили особено впечатление. Просто типичните бизнес разговори на богати мъже. Но сега… сега те звучаха различно. „Правилните аргументи.“ Какви ли са били те?
Лиляна започна да копае. В продължение на дни прекарваше часове в онлайн архивите на местните вестници, търсейки информация за строителните проекти на фирмата на Стефан от онова време. Търсеше новини за спорове за земя, за съдебни дела, за протести.
И накрая го намери. Малка, незабележима статия в един забравен дигитален архив. Заглавието беше: „Семейство оспорва отчуждаването на имот за строеж на луксозен комплекс“. Статията разказваше за възрастен мъж, учител по история на име Асен, който отказвал да продаде наследствената си къща и земя, намиращи се на мястото, където по-късно Стефан построил един от най-успешните си проекти. Асен твърдял, че документите за собственост са изрядни, но е подложен на огромен натиск да продаде на безценица. Заведено било дело.
И после… нищо. Нямаше продължение на историята. Няколко месеца по-късно в същия вестник имаше голяма, платена публикация за първата копка на новия комплекс. Проблемът очевидно е бил „решен“.
Лиляна усети, че е на прав път. Но това не беше достатъчно. Трябваше ѝ нещо повече от стара статия. Трябваше ѝ човекът. Асен.
Отне ѝ още седмица, за да го намери. С помощта на стари адресни указатели и няколко телефонни обаждания до бивши колеги на учителя, тя откри, че той живее в малък апартамент в съседния град.
Една слънчева сутрин, без да казва на никого къде отива, Лиляна хвана автобуса. Сърцето ѝ биеше от притеснение. Какво щеше да му каже? Как щеше да го накара да ѝ се довери?
Намери адреса. Беше стара, олющена кооперация. Асен отвори вратата. Беше прегърбен старец с тъжни, но интелигентни очи. В началото беше подозрителен.
– Коя сте вие? Какво искате от мен?
– Казвам се Лиляна – каза тя с възможно най-мекия си глас. – Няма да ви отнема много време. Искам да говоря с вас за една стара история. За вашата къща. И за човек на име Стефан.
При споменаването на името, очите на стареца помръкнаха. Той се поколеба за миг, после отвори по-широко вратата.
– Влезте.
В продължение на час Лиляна слушаше. Слушаше историята на един смачкан човек. Асен ѝ разказа как първо са му предложили смешна сума за имота. Когато отказал, започнали заплахите. Анонимни телефонни обаждания посред нощ. Два пъти му пукали гумите на колата. Един ден намерил кучето си отровено в двора.
– Адвокатът ми се отказа. Каза ми, че нямам шанс срещу тези хора. Че ще ме съсипят. Уплаших се. Бях сам. Жена ми беше починала, децата бяха в чужбина. И се предадох. Подписах. Взех парите и се махнах. Но те ми взеха не само къщата. Взеха ми достойнството.
Докато говореше, той извади от едно старо чекмедже папка.
– Запазих всичко. Копия от нотариалния акт, от заплашителните писма, които получавах. Дори записах едно от телефонните обаждания. Не знам защо. Може би просто, за да си напомням, че не съм бил луд.
Сърцето на Лиляна подскочи. Това беше. Това беше пукнатината в бронята.
– Господин Асен – каза тя, навеждайки се напред. – Моят син също е жертва на този човек. Той се опитва да му отнеме всичко, включително децата му. Вашата история може да ни помогне. Може да помогне да се въздаде справедливост. Не само за моя син, но и за вас.
Старецът я гледаше дълго. В очите му се четеше борбата между страха, който го беше парализирал години наред, и една отдавна забравена искра на борбеност.
– Вече съм стар. Не искам повече проблеми – прошепна той.
– Не ви моля да влизате в съда. Моля ви само да ми дадете копия от тези документи. Да ми позволите да използвам вашата история. Анонимно, ако трябва. Просто за да покажем какъв човек е Стефан. Да покажем неговите „правилни аргументи“.
Той мълчеше. Лиляна вече си мислеше, че всичко е било напразно. Но тогава Асен бавно бутна папката по масата към нея.
– Вземете ги – каза той с дрезгав глас. – И го накарайте да си плати. Накарайте го да си плати за всичко.
Когато Лиляна се прибра същата вечер, тя вече не беше просто майка и баба. Беше воин. И държеше в ръцете си оръжие, което можеше да промени изхода на цялата война. Тя беше намерила неочакван съюзник в лицето на един забравен, смачкан старец. И заедно, техните истории щяха да се окажат по-силни от всички пари и влияние на Стефан.
Глава 14: Пробив
Радина прегледа документите, които Лиляна донесе, с нарастващо вълнение. Лицето ѝ, обикновено спокойно и съсредоточено, сега беше озарено.
– Това е… това е динамит – каза тя, държейки копието на едно от заплашителните писма. – Това показва модел на поведение. Стефан не просто е агресивен бизнесмен, той използва престъпни методи, за да постигне целите си – изнудване, заплахи, тормоз.
– А записът? – попита Лиляна.
– Записът е черешката на тортата. Дори и да не бъде приет като пряко доказателство в съда по делото на Огнян, той е безценен като лост за натиск. Ако това излезе в медиите – истинските медии, не неговите жълти парцали – репутацията му ще бъде срината. Никой банкер, никой политик няма да иска да бъде свързван с него.
Планът започна да се оформя. Те нямаше да използват тази информация директно в съда. Щяха да я използват като ядрено оръжие в преговорите.
Междувременно Радина беше намерила и нещо друго. Пробойна в самите договори за превземането на фирмата.
– Ето тук – посочи тя на Огнян една клауза в договора за заема. – Банката, която е отпуснала кредита, е малка, почти неизвестна институция. Проверих я. Оказва се, че един от основните акционери в нея е офшорна компания, чиято собственост е трудно да се проследи. Но с малко помощ от приятели в бранша, успях да намеря връзка. Тази офшорка е свързана с една от строителните фирми на Стефан.
Огнян я гледаше, без да разбира напълно.
– Какво означава това?
– Означава, че Стефан е дал заем сам на себе си, но през вашата фирма. Той е едновременно кредитор и, чрез дъщеря си и последвалото превземане, длъжник. Това е класически случай на конфликт на интереси и потенциално пране на пари. Той е използвал вашата компания, за да превърти едни пари, като в същото време я е направил напълно зависима от себе си, за да може да я поеме, когато реши. Всичко е било планирано от самото начало. Заемът не е бил, за да ви помогне да се разширите. Бил е примката, която да щракне около врата ви.
За първи път от месеци Огнян видя ясна, стройна картина на случилото се. Не беше просто лош късмет или негова некадърност. Беше жертва на дългосрочен, добре обмислен и безскрупулен план.
– Можем ли да го докажем? – попита той.
– Ще бъде трудно, но вече имаме отправна точка. Имаме нещо, с което да ги атакуваме.
Комбинацията от историята на стария учител и финансовите машинации на Стефан им даваше сила, каквато не бяха имали досега. Беше време да преминат в настъпление.
Радина поиска официална среща с адвокатите на Стефан и Ива. Не в съда, а в неутрална територия – в голяма, престижна адвокатска кантора.
В деня на срещата напрежението беше осезаемо. От едната страна на масата бяха Стефан и неговият екип от скъпоплатени адвокати. От другата – Радина, Огнян и Десислава.
Адвокатът на Стефан започна пръв, с арогантен тон, излагайки отново техните „неопровержими“ доказателства за провала на Огнян и исканията им за развода.
Когато той свърши, Радина спокойно отвори своята папка.
– Благодаря за изложението, колега. Сега бих искала да ви представя нашата гледна точка. И някои нови обстоятелства, които може би ще са ви интересни.
Тя започна методично. Първо изложи фактите около конфликта на интереси със заема, представяйки документи, които ясно показваха връзката между банката и компаниите на Стефан. Адвокатите отсреща започнаха да се споглеждат нервно. Лицето на Стефан остана каменно, но Огнян забеляза как мускулче на челюстта му започна да потрепва.
После Радина премина към второто действие.
– Моят клиент е представен като емоционално нестабилен. Но може би поведението му е реакция на огромния стрес, на който е бил подложен. Стрес, причинен от бизнес практики, които далеч надхвърлят рамките на закона. Имаме доказателства за модел на поведение от страна на вашия клиент, господин Стефан, който включва тормоз и изнудване, за да се постигнат бизнес цели. Например, в случая с един имот, придобит преди години…
И тя, без да споменава името на Асен, разказа неговата история в детайли. Завърши, като постави на масата малък диктофон.
– Имаме и аудио запис на телефонен разговор със заплахи. Сигурна съм, че гласът ще ви се стори познат. Имаме и свидетел, готов да говори пред медиите, ако се наложи.
В стаята настъпи гробна тишина. Лицето на Стефан беше пребледняло. Арогантността му се беше изпарила. Той погледна към адвоката си с ярост, сякаш го обвиняваше, че е допуснал това да се случи.
– Това е шантаж! – изсъска той.
– Не, господин Стефан. Това се нарича разполагане с факти – отвърна спокойно Радина. – А сега, предлагам да поговорим за едно разумно извънсъдебно споразумение. Споразумение, което ще спести на всички ни един много дълъг, много скъп и много, много публичен скандал.
Пробивът беше направен. Те бяха обърнали играта. От жертви, те се бяха превърнали в ловци. За първи път от началото на тази война, Стефан беше този, който се страхуваше.
Глава 15: Цената на истината
Последвалите преговори бяха напрегнати, но динамиката на силите се беше променила изцяло. Арогантността на Стефан и неговия екип беше заменена от предпазливост и желание за ограничаване на щетите. Заплахата от публичен скандал, който щеше да срине бизнес империята му и да го превърне в парий, беше по-силна от желанието му да унищожи Огнян.
Радина водеше преговорите с желязна ръка и хладен ум. Тя не искаше отмъщение, а справедливост.
Споразумението, което постигнаха след седмица на интензивни разговори, беше компромис, но такъв, който Огнян никога не беше и мечтал да постигне.
По отношение на бизнеса, Стефан се съгласи да откупи миноритарния дял на Огнян на справедлива пазарна цена, оценена от независим оценител. Сумата не беше огромна, не беше състоянието, което имаше преди, но беше достатъчна, за да изчисти всичките му лични задължения, останали от гаранциите по кредита, и да му осигури малък капитал, с който да започне отначало. Той не си върна фирмата, но си върна свободата. Вече не дължеше нищо на Стефан.
По отношение на развода, нещата бяха по-сложни и по-болезнени. Ива, под натиска на баща си, се съгласи на развод по взаимно съгласие. Всички грозни обвинения срещу Огнян бяха оттеглени. Той получи споделено попечителство над децата. Нямаше да живеят при него, но щеше да ги вижда всеки уикенд и по време на половината ваканции, без присъствието на социални работници и без ограничения. Къщата и по-голямата част от семейното имущество останаха за Ива, но Огнян не се интересуваше от това. Той беше спечелил най-важното – правото да бъде баща на децата си.
В деня, в който подписаха финалното споразумение, в кантората на Радина нямаше триумф, а само тиха умора и облекчение. Цената на истината беше висока за всички.
Огнян беше изгубил години от живота си, бизнеса, в който беше вложил душата си, и илюзиите си. Но беше намерил себе си отново. Беше се научил на смирение и беше преоткрил силата на семейството си.
Ива беше загубила съпруга си и уважението му. Беше останала в златната си клетка, но сега решетките ѝ се струваха много по-студени и по-здрави. Беше се отървала от един брак, но не и от властта на баща си, която сега я контролираше по-пълно от всякога. В редките моменти, когато оставаше сама, тя се чудеше дали бягството с Мартин е било просто симптом на болестта, а не лекарство.
Стефан беше платил висока цена, за да запази империята си и репутацията си. Беше принуден да отстъпи, да направи компромис, нещо, което мразеше повече от всичко. Беше спечелил битката за компанията, но в процеса беше разбил семейството на дъщеря си и си беше създал врагове, които вече не се страхуваха от него. Беше запушил една пукнатина в стената, но знаеше, че има и други, и че рано или късно водата щеше да намери пътя си.
Лиляна… тя не беше спечелила нищо материално. Но беше спечелила най-важното. Беше си върнала сина. Беше видяла как децата ѝ, Огнян и Десислава, се обединяват и се подкрепят. Беше доказала на себе си и на света, че тихата сила на една майка, въоръжена с истина и любов, може да бъде по-могъща от всички пари и власт на света. Тя не отиде в Италия, но беше предприела много по-важно пътуване. Беше слязла в ада, за да измъкне сина си оттам.
Всички бяха платили своята цена. Войната беше свършила, оставяйки след себе си руини, но и разчистено място, върху което можеше да се гради нещо ново. Нещо по-истинско и по-здраво.