Тишината беше най-лошото. Оглушителна, всепоглъщаща тишина, която беше заела мястото на трескавата подготовка, смеха и нетърпеливото очакване. Пет дни. Пет дни до деня, в който животът ми трябваше да започне отново, облечен в бяло и обгърнат в обещания. А сега… сега имаше само тишина и една рокля, която висеше в гардероба като призрак на несбъднато бъдеще.
Александър беше изчезнал. Не просто закъснял за вечеря или отишъл на риба с приятели без да предупреди. Беше изчезнал, сякаш се беше изпарил. Телефонът му беше изключен, колата му беше в гаража, а апартаментът му беше заключен и празен. Никаква бележка, никакво съобщение, никакво обяснение. Само една зейнала дупка в средата на живота ми.
Първите двадесет и четири часа бяха паника. Звънях на приятелите му, на колегите му, дори на далечни роднини, чиито номера имах записани за спешни случаи. Всички бяха също толкова объркани, колкото и аз. „Сигурно е просто предсватбена треска“, опита се да ме успокои Ивелина, най-добрата ми приятелка. „Ще се появи с глупава усмивка и още по-глупаво извинение.“ Но той не се появи.
На втория ден се намесиха семействата ни. Майка ми плачеше тихичко в кухнята, докато баща ми крачеше нервно из хола, правейки свои собствени, безплодни телефонни разговори. Родителите на Александър бяха в шок. Баща му, Петър, властен и винаги леко неодобрителен към мен бизнесмен, ме гледаше с обвинение, сякаш аз бях виновна за изчезването на сина му. „Какво сте си казали последния път?“, попита той с леден тон, който не предполагаше загриженост, а разпит.
„Нищо“, прошепнах аз, преглъщайки сълзите. „Говорихме си за цветята за масите. За музиката. За всичко.“
И беше истина. Последният ни разговор беше толкова банален, толкова щастливо нормален. Той се смееше на моето колебание между божури и рози, обещавайки ми, че каквото и да избера, ще бъде перфектно. Гласът му беше топъл, пълен с любов. Нямаше и намек за колебание, за страх, за каквото и да било, което да предвещава тази бездна.
На третия ден отменихме всичко. Обажданията до ресторанта, до фотографа, до гостите… всяко едно беше като малка смърт. С всеки набран номер, с всяко задавено „сватбата се отменя“, реалността ме удряше все по-силно. Нямаше да има сватба. Нямаше да има „и заживели щастливо“.
На четвъртия ден апатията започна да се прокрадва, смесвайки се с болката. Седях на дивана в апартамента, който трябваше да делим, и гледах в една точка. Слънчевата светлина се процеждаше през прозорците, осветявайки прашинките във въздуха. Всичко изглеждаше толкова нормално, а светът ми се беше сринал.
На петия ден, денят преди провалената ни сватба, видях билетите на масата. Два самолетни билета до града на любовта. Меденият ни месец. Десет дни в петзвезден хотел с изглед към реката. Десет дни, които трябваше да бъдат началото на всичко.
И тогава, в мен се надигна нещо. Нещо различно от скръб и отчаяние. Беше гняв. Тих, студен, кристално чист гняв. Той нямаше да ми отнеме и това. Нямаше да превърне мечтата ми в още един символ на загубата. Оставил ме беше без обяснение, без сбогом. Беше ме унижил пред целия свят. Но нямаше да ме пречупи.
Станах, отидох в спалнята и извадих куфара. Ивелина се опита да ме разубеди. „Михаела, недей! Това е лудост!“, почти изкрещя тя по телефона. „Какво ще правиш там сама?“
„Ще пия шампанско“, отговорих с глас, който не трепна. „Ще ям кроасани. Ще се разхождам по улиците. Ще живея. Защото той реши да спре, но аз няма.“
Брат ми, Даниел, който беше дошъл да ме види, ме погледна с онази смесица от възхищение и притеснение, която само по-малките братя умеят. Той беше студент, вечно притиснат от лекции и заеми, но винаги намираше време за мен. „Сигурна ли си, како?“, попита меко той.
Кимнах. „По-сигурна не съм била за нищо през последните пет дни.“
Опаковах багажа си с механични движения. Не сватбената рокля, а дънки, пуловери, удобни обувки. И една елегантна черна рокля. За всеки случай. Не знаех за какъв случай, но усещах, че трябва да е там.
На летището се чувствах като в чуждо тяло. Всички около мен бяха двойки, семейства, забързани бизнесмени. Аз бях сама, пътуваща към своя собствен, самотен меден месец. Иронията беше толкова горчива, че почти можех да я вкуся.
Полетът беше мъгла. Гледах облаците под нас и се опитвах да не мисля. Опитвах се да изключа сърцето си, да оставя само разума да работи. Но образите нахлуваха неканени – усмивката на Александър, начинът, по който ме държеше, плановете, които крояхме. Всичко беше лъжа. Или пък не? Тази липса на отговор ме разяждаше отвътре.
Когато самолетът кацна, почувствах странно спокойствие. Бях тук. Бях го направила. Бях прекосила половин Европа, за да бъда сама на място, където трябваше да сме двама. Беше най-смелата и най-глупавата постъпка в живота ми.
Таксито ме остави пред хотела. Беше точно толкова величествен, колкото на снимките. Мраморни колони, кристални полилеи, униформен портиер, който ми отвори вратата с поклон. Влязох във фоайето, влачейки куфара си и товара от разбитото си сърце. Въздухът ухаеше на скъп парфюм и свежи цветя. Хора с тихи гласове се движеха наоколо, потънали в своя собствен свят на лукс и безгрижие.
Застанах на опашката за рецепцията, вперила поглед в гърба на жената пред мен. Чувствах се не на място, измамничка в рая. И тогава го чух. Смях. Познат смях, който накара всяка клетка в тялото ми да замръзне. Смях, който бях чувала хиляди пъти. Смехът на Александър.
Бавно, много бавно, обърнах глава.
И го видях.
Стоеше до един от прозорците с изглед към градината. Не беше сам. До него имаше мъж в безупречен костюм и жена с ослепителна руса коса и рокля, която струваше повече от колата ми. Александър държеше чаша шампанско. Усмихваше се. Изглеждаше… добре. Изглеждаше щастлив.
Светът под краката ми се завъртя. Въздухът изчезна от дробовете ми. Куфарът се изплъзна от ръката ми и падна на мраморния под с глух трясък.
Шумът привлече вниманието му. Той се обърна. Усмивката застина на лицето му. Чашата с шампанско се изплъзна от пръстите му и се разби на хиляди парченца на пода.
Очите му срещнаха моите през огромното фоайе.
И тогава видях нещо, което не очаквах. Не безразличие. Не гняв. А чист, неподправен ужас.
Очите му се напълниха със сълзи. Устните му се разтвориха, но не излезе звук. Той направи крачка към мен, после още една, сякаш се движеше в гъста течност. Мъжът и жената до него го гледаха объркано.
Спря на няколко метра от мен. Цялото му тяло трепереше.
И тогава, с глас, който беше едва доловим шепот, разбит от болка и недоумение, той промълви:
„Представи си шока ми, когато каза…“
Глава 2: Думи като стъкла
Думите му увиснаха във въздуха, недовършени и наситени с невъзможно напрежение. Фоайето на хотела, с целия си блясък и тиха елегантност, се превърна в сцена, а ние бяхме главните актьори в пиеса, чийто сценарий не разбирах. Хората около нас започнаха да ни забелязват. Тихото жужене на разговори заглъхна. Портиерът се приближи притеснено, вероятно чудейки се дали да събере счупеното стъкло или да ни предложи помощ.
Александър стоеше като вцепенен. Сълзите се стичаха по лицето му, без той дори да прави опит да ги избърше. Онзи мъж в безупречния костюм, когото сега разпознах като неговия бизнес партньор, Симеон, го хвана за ръката.
„Александър, какво става? Коя е тази жена?“, попита Симеон с остър, нетърпящ възражение тон.
Русата жена, Десислава, гледаше от мен към Александър с любопитство, в което нямаше и капка съчувствие.
Аз не можех да помръдна. Шокът от това да го видя се беше трансформирал в леден гняв. Сълзите му не ме трогваха. Треперещият му глас не предизвикваше съжаление. Пет дни бях живяла в ад, създаден от него. Пет дни се бях давила в неизвестност, докато той очевидно е пиел шампанско в луксозен хотел.
„Ти…“, успях да изрека, а гласът ми беше дрезгав и чужд. „Ти си тук. През цялото време. Докато аз… докато всички…“
Той направи още една крачка към мен, протягайки ръка. „Михаела, моля те… не е това, което изглежда.“
„Не е това, което изглежда?“, почти изкрещях, забравяйки за хората около нас. „Какво точно не е, Александър? Да не би да си бил отвлечен от извънземни? Или може би си получил амнезия, която по чудо се е излекувала точно в това фоайе? Защото аз виждам годеника си, който изчезна пет дни преди сватбата ни, да си прекарва чудесно с компания в града, в който трябваше да бъдем на меден месец!“
Симеон се намеси отново, заставайки леко пред Александър, сякаш го пазеше от мен. „Госпожо, очевидно има някакво недоразумение. Мисля, че е най-добре да си тръгнете.“
„Няма да ходя никъде, докато не получа отговор!“, отсякох, като вперих поглед в Александър. „Дължиш ми отговор. Дължиш го на семействата ни. Дължиш го на всички хора, чийто живот преобърна.“
Александър поклати глава, а лицето му беше маска на агония. „Каза, че не можеш. Каза, че всичко е било грешка.“
Бях толкова объркана, че за миг гневът ми отстъпи място на пълно недоумение. „Какво говоря? Кога съм казвала такова нещо? Последният ни разговор беше за цветя, за бога!“
„Не, не…“, прошепна той, сякаш говореше на себе си. „Съобщението. Грозната истина. Думите ти…“
„Какво съобщение?“, попитах, а сърцето ми започна да бие лудо.
Симеон го дръпна по-настоятелно за ръката. „Александър, стига. Тръгваме. Имаме среща.“
Но Александър не помръдваше. Гледаше ме, сякаш виждаше призрак. „Пишеше, че съжаляваш, но не можеш да го направиш. Че обичаш друг. Че целият ни живот е бил лъжа и да не те търся повече.“
Земята сякаш се отвори под краката ми. „Аз никога не съм писала такова нещо! Никога! Погледни ме, Александър! Аз съм тук! Сама! Дойдох на проваления ни меден месец, защото исках да си върна поне частица от това, което ми отне! Мислиш ли, че щях да го направя, ако обичах друг?“
В очите му проблесна искра на съмнение, на отчаяна надежда. Той се опита да се отскубне от Симеон, но хватката беше желязна.
„Тя лъже, Алекс“, каза Симеон с равен, убедителен глас. „Това е някакъв номер. Вероятно иска пари. Да вървим.“
В този момент един униформен служител от охраната на хотела се приближи до нас. „Има ли някакъв проблем, господа, госпожо?“
Преди да успея да отговоря, Симеон пое контрола. „Никакъв проблем, благодаря. Тази дама просто се е объркала. Вече си тръгваше.“ Той ме погледна с очи, студени като стомана. Беше заплаха. Ясна и недвусмислена.
Александър изглеждаше разкъсван. Той гледаше от мен към Симеон, а лицето му беше бледо. „Но… тя…“
„Ще говорим в апартамента“, прекъсна го Симеон. И без да каже и дума повече, почти насила го повлече към асансьорите. Десислава ги последва, хвърляйки ми един последен, презрителен поглед.
Останах сама в средата на фоайето, до счупената чаша и разлетия ми живот. Хората отново започнаха да си говорят, опитвайки се да се преструват, че не са видели нищо. Охранителят ме погледна въпросително.
„Аз… аз имам резервация“, казах с треперещ глас, сочейки към рецепцията.
Рецепционистката беше станала свидетел на всичко. Лицето ѝ беше професионално безизразно, но в очите ѝ се четеше съжаление. Тя намери резервацията ми бързо, подаде ми картата за стаята и ми пожела приятен престой с тон, който ясно показваше, че се съмнява в това.
Качих се в асансьора като робот. Влязох в стаята. Беше прекрасна. Огромно легло, покрито с розови листенца. Бутилка шампанско в лед. Тераса с изглед към реката. Всичко, за което бяхме мечтали. Всичко, което сега изглеждаше като жестока подигравка.
Седнах на ръба на леглото и едва тогава си позволих да се срина. Сълзите, които бях задържала, бликнаха неудържимо. Но сега те не бяха само от болка. Бяха и от гняв, и от объркване.
Съобщение? Какво съобщение? Аз не бях пращала нищо. Телефонът ми беше в мен през цялото време. Отворих го, прегледах изпратените съобщения до Александър. Последните бяха снимки на булчински букети и няколко закачливи емотикона. Нищо друго.
Той лъжеше. Но защо? Защо ще си измисли такава нелепа история? И ако не лъжеше, тогава кой беше изпратил това съобщение от мое име?
Мислите ми се въртяха в хаотичен кръг. Хватката на Симеон. Студеният му поглед. Начинът, по който контролираше Александър. Нещо не беше наред. Нещо беше много, много сбъркано.
Александър, когото познавах, беше силен и независим. Той управляваше собствена строителна фирма, сключваше сделки за милиони. Не беше човек, който може да бъде воден за нос. Но мъжът, когото видях във фоайето, беше сянка на себе си. Беше уплашен. Смазан.
И тогава си спомних. Няколко седмици преди сватбата, Александър беше напрегнат. Говореше за голям проект, за инвеститори, за някакъв рисков заем, който трябвало да вземе, за да финансира всичко. Казваше, че тази сделка ще ги „изстреля в стратосферата“ или ще ги „погребе завинаги“. Симеон беше двигателят зад най-рискованите аспекти на проекта. Александър му имаше пълно доверие. „Той е финансов гений“, казваше ми. „Понякога е безскрупулен, но винаги знае какво прави.“
Можеше ли всичко това да е свързано? Можеше ли изчезването му да не е лично, а свързано с бизнеса?
Станах и отидох до прозореца. Градът се простираше пред мен, красив и безразличен. Бях дошла тук, за да избягам от мистерията. А се оказа, че съм попаднала право в сърцето ѝ.
Едно беше сигурно. Нямаше да си тръгна. Нямаше да се скрия в стаята си и да плача. Симеон ме беше заплашил. Александър беше в беда. А аз бях единствената, която знаеше, че в основата на всичко стои една лъжа.
Трябваше да разбера какво се случва. Трябваше да стигна до Александър. Трябваше да разбера какво е казал той, че съм казала. Трябваше да открия истината, колкото и грозна да е тя.
Първата ми стъпка беше да се свържа с единствения човек, на когото можех да имам доверие. Извадих телефона и набрах номера на Даниел.
„Како? Как си? Пристигна ли?“, попита той притеснено.
„Пристигнах“, казах, а гласът ми вече беше твърд и решен. „И няма да повярваш кого видях.“
Глава 3: Нишките на лъжата
Разказах на Даниел всичко, без да спестявам нито един детайл – сцената във фоайето, сълзите на Александър, студената заплаха в очите на Симеон, абсурдната история за фалшивото съобщение. От другата страна на линията настана мълчание, нарушавано само от тихото му, шокирано дишане.
„Това е… това е пълна лудост“, каза най-накрая той. „Сигурна ли си, че си разбрала правилно? Фалшиво съобщение?“
„Абсолютно. И най-странното е, че той сякаш вярваше в това. Беше съсипан, Дани. Не беше актьорска игра. Беше искрено убеден, че аз съм го изоставила с някакво съобщение.“
„Но това е невъзможно. Ти не си го пратила. Тогава кой? И как?“
„Нямам представа. Но имам много лошо предчувствие за онзи, Симеон. Начинът, по който го държеше, по който говореше вместо него… Сякаш Александър е негов затворник, а не партньор.“
„Затворник в петзвезден хотел? Звучи малко пресилено, како.“
„Може би. Но нещо не е наред. Спомням си как Александър говореше за онази голяма сделка. Беше под огромно напрежение. Каза, че са заложили всичко на карта. Взел е огромен бизнес заем, ипотекирал е имоти… Ами ако Симеон се опитва да го измами? Да му вземе всичко?“
„Възможно е“, съгласи се Даниел. Той, макар и студент по право, имаше остър и аналитичен ум. „Ако успее да го изолира, да го накара да повярва, че е загубил всичко – включително и теб – ще може да го манипулира много по-лесно. Един сломен човек подписва документи, без да ги чете.“
Думите му ме смразиха. Картината започна да се подрежда. Александър, съсипан от моето „предателство“, е уязвим. Симеон се възползва от това, за да прокара някаква своя схема. Но как да го докажа? И как да стигна до Александър?
„Трябва ми информация, Дани“, казах аз. „Можеш ли да провериш нещо за мен? Фирмата им – „Прометей Строй“. Виж дали има някакви новини около тях, някакви публични регистрации, промени в собствеността. Всичко, което ти се стори необичайно.“
„Разбира се. Ще вляза в търговския регистър и ще поровя. Но ти какво ще правиш? Не можеш да останеш в същия хотел. Опасно е. Онзи, Симеон, те видя.“
„Не, точно затова трябва да остана. Ако си тръгна, те ще си помислят, че са ме уплашили. Ще остана тук, ще бъда пред очите им. Може би това ще накара Александър да се усъмни, да потърси отговори. Аз трябва да намеря начин да говоря с него насаме.“
Прекарах остатъка от деня в стаята си, кроейки план. Чувствах се като шпионин в лош филм. Напрежението беше огромно, но то ме държеше нащрек. Изпих една чаша от онова шампанско за добре дошли, но не за удоволствие, а за кураж.
Късно следобед реших да действам. Преоблякох се в онази черна рокля, която бях взела „за всеки случай“. Сложих си червило, прибрах косата си в елегантен кок. Исках да изглеждам уверена, непоклатима. Не жертва, а заплаха.
Слязох долу в лоби бара. Избрах си маса в ъгъла, откъдето имах добра видимост към асансьорите. Поръчах си мартини и зачаках. Часове минаваха. Наблюдавах хората, слушах тихата музика на пианото и се опитвах да овладея треперенето на ръцете си.
Точно когато започнах да губя надежда, вратите на единия асансьор се отвориха. От него излязоха Симеон и Десислава. Смееха се на нещо. Александър не беше с тях. Те се отправиха към изхода, очевидно отиваха на вечеря. Това беше моят шанс.
Изчаках ги да излязат и се качих с асансьора до последния етаж, където се намираха президентските апартаменти. Знаех, че са настанени там, бях чула Симеон да казва на рецепцията номера на стаята, когато ги видя за първи път. Застанах пред масивната дървена врата. Сърцето ми биеше в гърлото. Ами ако не беше сам? Ами ако имаше охрана?
Поех си дълбоко дъх и почуках.
Тишина.
Почуках отново, този път по-силно.
Чух стъпки. Ключалката изщрака и вратата се отвори леко. Показа се лицето на Александър. Беше блед, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, очите му се разшириха от изненада и страх.
„Михаела? Какво правиш тук? Трябва да си вървиш!“, прошепна той панически и се опита да затвори вратата.
Но аз бях по-бърза. Пъхнах крака си в пролуката. „Няма да си тръгна, докато не поговорим. Насаме.“
Той се огледа нервно по коридора. „Не мога. Симеон… той ще се върне скоро.“
„Тогава говори бързо“, настоях аз. „Покажи ми го. Покажи ми съобщението, което твърдиш, че съм ти изпратила.“
Той се поколеба за миг, после ме дръпна рязко вътре и затвори вратата. Апартаментът беше огромен и луксозен, но аз не забелязвах нищо от това. Всичко, което виждах, беше измъченото му лице.
Той извади телефона си с треперещи ръце, намери нещо и ми го подаде.
Екранът светеше. Беше съобщение, изпратено от моя номер. Часът беше точно два часа след последния ни разговор за цветята. Текстът беше кратък и брутален.
„Александър, съжалявам. Не мога да го направя. Всичко това беше грешка. В сърцето ми има друг и винаги е имало. Животът ни щеше да бъде лъжа. Не ме търси. Сбогом.“
Стомахът ми се сви на топка. Беше моят номер, но не бяха моите думи. Чувствах се омерзена, сякаш някой беше откраднал самоличността ми, за да извърши най-жестокото предателство.
„Аз не съм писала това, Александър“, казах тихо, но твърдо. „Кълна се в живота си. Погледни моя телефон. Това съобщение не съществува в изпратените.“
Подадох му моя телефон. Той го взе, прегледа го. Видях как съмнението отново се бори с болката в очите му.
„Но… как?“, промълви той. „Как е възможно?“
„Това се опитвам да разбера. Някой е искал да те откъсне от мен. Да те направи уязвим. Помисли, Александър! Кой има полза от това? Кой те контролира в момента? Симеон.“
При споменаването на името му, страхът се върна на лицето на Александър. „Не, не може да е той. Той е единственият, който ми помогна, когато… когато ти ме съсипа. Той уреди всичко, намери инвеститори, спаси сделката.“
„Спаси я или я открадна?“, контрирах аз. „Какво подписваш? Какви документи ти дава?“
Той поклати глава. „Не разбираш. Всичко е наред. Сделката е сложна, има много клаузи…“
„Толкова сложни, че трябва да те държат заключен в хотелска стая и да те лъжат, че жената, която те обича, те е предала? Отвори си очите!“
В този момент телефонът му иззвъня. На екрана светна името „Симеон“. Александър пребледня още повече.
„Трябва да вървиш. Сега!“, каза той панически. „Не трябва да те намира тук.“
„Няма да тръгна. Ще се скрия. Говори с него. И слушай, Александър. Слушай внимателно. Не подписвай нищо повече. Кажи, че адвокатът ти трябва да прегледа документите. Печели време.“
Той ме погледна, разкъсван от съмнения.
„Моля те“, прошепнах аз. „Ако някога си ме обичал, просто ми повярвай. За последен път.“
Той кимна едва забележимо и посочи към една врата, водеща към спалнята. „Влез там. И не издавай и звук.“
Вмъкнах се в огромната спалня и затворих вратата почти докрай, оставяйки само малка пролука. Сърцето ми щеше да изскочи. Чух Александър да отговаря на телефона с престорено спокоен глас.
„Да, Симеоне?… Да, всичко е наред… Не, просто си почивах… Добре, ще ви чакам.“
След няколко минути чух шум от входната врата. Симеон и Десислава се върнаха.
„Всичко наред ли е, приятел?“, попита Симеон с фалшива загриженост. „Изглеждаш блед.“
„Добре съм. Просто съм уморен“, отговори Александър.
„Почти приключихме“, каза Симеон с тон, от който ме побиха тръпки. „Утре сутринта подписваме последния документ при нотариуса и целият този кошмар приключва. Ще прехвърлиш акциите си в новия холдинг и инвеститорите ще преведат парите. Ще бъдеш свободен. И много, много богат.“
„Акциите ми?“, попита Александър, а в гласа му се долавяше нотка на объркване. „Мислех, че преструктурираме дълга.“
„Технически детайли, Алекс“, каза Симеон пренебрежително. „Адвокатите го измислиха така, за да е данъчно ефективно. Просто трябва да подпишеш. Аз се погрижих за всичко. Нали ми вярваш?“
Настъпи дълга, напрегната тишина. От моята позиция не можех да видя лицето на Александър, но си представях битката, която се водеше в него.
И тогава той каза думите, които запалиха искра на надежда в мен.
„Разбира се, че ти вярвам, Симеоне. Но… баща ми винаги е казвал никога да не подписвам нищо, без нашият семеен адвокат, господин Атанасов, да го погледне. Просто за мое спокойствие. Може ли да му изпратя документите утре сутрин?“
В хола стана толкова тихо, че можех да чуя собственото си дишане. Знаех, че Симеон е бесен. Знаех, че съм заложила всичко на този ход.
Най-накрая гласът на Симеон проряза тишината. Беше студен и остър като парче лед.
„Няма нужда да притесняваме старците. Всичко е проверено от най-добрите юристи. Утре в девет при нотариуса. Не закъснявай.“
Това не беше предложение. Беше заповед.
Глава 4: Съюзници в сянка
Когато Симеон и Десислава най-накрая се оттеглиха в своята част от апартамента, аз се измъкнах от спалнята. Александър стоеше до прозореца, загледан в светлините на нощния град. Ръцете му бяха свити в юмруци.
„Чу ли?“, попита той, без да се обръща.
„Чух“, отговорих тихо. „Той не иска друг адвокат да поглежда документите. Това не ти ли говори достатъчно?“
Той се обърна към мен. Страхът в очите му беше заменен от зараждащ се гняв. „Той е най-добрият ми приятел. Партньори сме от години. Заедно изградихме всичко. Защо ще ми причини това?“
„Пари, Александър. Заради пари хората правят ужасни неща. И заради власт.“ Седнах на дивана, чувствайки се изтощена до краен предел. „Трябва да се свържем с господин Атанасов. Веднага.“
Той поклати глава. „Симеон следи обажданията ми. Сигурен съм в това. Всичко минава през него.“
„Тогава ще се обадя аз“, казах аз. „Но трябва да ми дадеш повече информация. Какво точно подписваш утре? Какъв е този холдинг?“
Александър прекара ръка през косата си, разрошвайки я. „Не знам всички детайли. След… след съобщението, бях в пълен срив. Симеон пое всичко. Каза, че един от основните ни кредитори е поискал предсрочно погасяване на заема заради нестабилност. Единственият начин да се спасим бил да привлечем нови инвеститори, но те настоявали за пълна реорганизация. Създаване на нов холдинг в чужбина, в който да се влеят активите на „Прометей Строй“. Аз трябва да прехвърля моите 50% на този холдинг, за да се осъществи сделката.“
„И кой контролира този нов холдинг?“, попитах, макар да знаех отговора.
„На хартия сме и двамата. Но… Симеон движи всичко. Той има контактите.“
„Той те лъже, Александър. Няма никакви инвеститори. Или ако има, те са негови подставени лица. Той те кара доброволно да му прехвърлиш твоя дял от компанията, която си изградил с толкова труд. Използва емоционалния ти срив, за да те ограби.“
Истината беше брутална, но трябваше да бъде изречена. Видях как той я осъзнава, как парченцата от пъзела се наместват в ума му. Изражението му се втвърди. Болката се превърна в студена решителност.
„Какво правим?“, попита той с глас, който вече приличаше на гласа на мъжа, в когото се бях влюбила.
„Първо, трябва да се измъкнем оттук, без той да разбере. Второ, трябва да се свържем с адвоката и с брат ми. Даниел вече рови в търговския регистър. Може да е открил нещо.“
Планът ни беше рискован. Решихме да изчакаме до късно през нощта, когато Симеон и Десислава със сигурност щяха да спят. Александър написа бележка, която остави на масата – че не се чувства добре и е излязъл да се поразходи, за да си проветри главата. Беше слаба лъжа, но щеше да ни спечели няколко часа.
Използвахме служебния асансьор, за да избегнем камерите във фоайето. Измъкнахме се през заден изход, използван от персонала. Нощният въздух беше хладен и освежаващ. За първи път от дни се почувствах така, сякаш мога да дишам. Хванахме такси и аз дадох адреса на евтин, невзрачен хотел в друг квартал, който бях намерила набързо в интернет.
Веднага щом се настанихме в малката, но чиста стая, аз се обадих на Даниел. Разказах му накратко какво се е случило.
„Знаех си!“, възкликна той. „Како, открих нещо. Преди три дни е имало промяна в управителния съвет на „Прометей Строй“. Вписан е нов член. Познай кой? Някоя си Десислава.“
Александър, който слушаше на високоговорител, изруга. „Тя е. Симеон ми я представи като консултант от страна на инвеститорите.“
„Има и още нещо“, продължи Даниел. „Проверих фирмата-кредитор, която уж ви е поискала предсрочно погасяване. Оказа се офшорна компания, регистрирана преди два месеца. А един от директорите ѝ е братовчед на Симеон. Цялата работа е постановка, како! Те са създали фалшив дълг, за да притиснат Александър.“
Информацията ни заля като леден душ. Схемата беше по-мащабна и по-нагла, отколкото си представяхме. Симеон не просто се възползваше от ситуацията, той я беше създал.
„А съобщението?“, попитах аз. „Има ли начин да е клонирал СИМ картата ми или нещо подобно?“
„Технически е възможно, но е сложно. По-вероятно е да е използвал софтуер за ‘спуфинг’. Позволява ти да изпратиш съобщение, което да изглежда, че идва от друг номер. Трябва му само достъп до телефона ти за няколко минути, за да инсталира нещо, или просто да използва онлайн услуга. Спомняш ли си някой да е пипал телефона ти?“
Замислих се. И тогава си спомних. Няколко дни преди изчезването на Александър, бяхме на вечеря със Симеон. Помолих го да ме снима с Александър, защото моят телефон правел по-хубави снимки. Дадох му го за няколко минути. Беше напълно възможно.
„Мръсник“, прошепнах аз.
Следващата стъпка беше да се свържем с господин Атанасов. Александър намери номера му. Беше почти три през нощта в нашата страна, но нямахме избор. Възрастният адвокат вдигна след няколко позвънявания, гласът му беше сънен, но веднага се изостри, щом чу името на Александър.
Разказахме му цялата история. Той слушаше внимателно, без да ни прекъсва, задавайки само кратки, уточняващи въпроси. Когато приключихме, той помълча за момент.
„Това е сериозно“, каза най-накрая. „Това не е просто бизнес измама, това е престъпление. Принуда, фалшифициране на документи, вероятно и пране на пари. Добре, че не сте подписали нищо. Първата ви задача е да не правите нищо. Не се връщайте в онзи хотел. Не се свързвайте със Симеон. Стойте на сигурно място.“
„Но какво можем да направим?“, попита Александър. „Той има контрол над всичко. Фирмените сметки, документите…“
„Той си мисли, че има контрол“, отвърна господин Атанасов, а в гласа му се усещаше стоманена увереност. „Но вие имате нещо, което той няма – истината. И мен. Аз пък имам няколко стари приятели в прокуратурата. Първо, Даниел, ще ми изпратиш всичко, което си намерил за онази офшорка и за промените в управлението. Александър, утре сутрин ще отидеш до нашето посолство. Ще декларираш, че си загубил личните си документи и ще поискаш да ти издадат временен паспорт. Това ще блокира възможността Симеон да използва твое копие от лична карта за каквито и да било нотариални заверки. Това ще ни спечели още време.“
„А аз?“, попитах аз.
„Ти, млада госпожице“, каза адвокатът с нотка на възхищение, „ще бъдеш очите и ушите ни. Върни се в онзи хотел. Преструвай се, че си съкрушена и търсиш отговори. Опитай се да разбереш къде е нотариусът, при когото е трябвало да бъде подписването. И най-важното – дръжте ме в течение за всяка стъпка. Отсега нататък работим заедно.“
Затворихме телефона с чувство на облекчение и страх. Вече не бяхме сами. Имахме план. Имахме съюзници.
На сутринта се разделихме. Александър, с нахлупена на главата шапка, се отправи към посолството. Аз се върнах в луксозния хотел, готова да изиграя най-добрата роля в живота си. Ролята на съкрушената годеница, която е на ръба на нервна криза.
Когато влязох във фоайето, видях Симеон да крачи нервно пред рецепцията. Щом ме видя, той се насочи към мен като хищник.
„Къде е той?“, изсъска Симеон, без дори да ме поздрави. „Къде е Александър?“
Включих сълзите. „Не знам!“, изхлипах аз. „Снощи дойдох да го търся, но той ме изгони! Каза, че всичко е свършено! А тази сутрин го няма! Оставил е бележка, че е излязъл!“
Симеон ме гледаше пронизващо, опитвайки се да прецени дали лъжа. Аз плачех неудържимо, размазвайки грима си.
„Трябваше да подпише документи тази сутрин! В девет! При нотариус Дювал на улица „Риволи“!“, изкрещя той, издавайки ключова информация в гнева си.
„Какви документи?“, попитах през сълзи. „Какво става, Симеоне? Какво сте му направили?“
Той ме изгледа с презрение. „Не се меси в неща, които не разбираш. И стой далеч от него.“
Обърна се и тръгна към изхода, вадейки телефона си и набирайки някакъв номер. Аз останах на мястото си, треперейки, но този път от триумф.
Имахме име. Имахме адрес. Играта започваше.
Глава 5: Бащи и синове
Докато Симеон беснееше и се опитваше да открие Александър, аз предадох информацията за нотариуса на господин Атанасов. Той веднага се задейства, свързвайки се с колеги от международна правна кантора, за да проверят въпросния нотариус Дювал. В същото време, Александър успя да си издейства временен паспорт, което ефективно блокираше всякакви опити за злоупотреба с личните му данни. Бяхме спечелили ценно време.
Но имаше още една фигура в тази сложна шахматна партия, с която трябваше да се съобразим – бащата на Александър, Петър. Властен, горд и старомоден, той никога не ме беше харесвал истински. Виждаше ме като разсейващ фактор за блестящата кариера на сина му, като твърде емоционална и не достатъчно амбициозна партия за неговия наследник. След изчезването на Александър, той беше единственият, който открито ме обвиняваше. Знаех, че Симеон със сигурност ще се свърже с него. Трябваше да го изпреваря.
С помощта на Александър, който познаваше навиците на баща си, успях да го открия. Оказа се, че е пристигнал в града предишната вечер, повикан от Симеон под претекст, че Александър е в „емоционална криза“ и има нужда от подкрепата на баща си, за да финализира „спасителната сделка“. Намерих го в кафенето на друг луксозен хотел, седнал сам на маса с чаша еспресо и вестник, който не четеше.
Когато ме видя да се приближавам, лицето му се вкамени. „Какво искаш ти тук? Не ти ли стига, че съсипа сина ми?“
„Господин Петър“, започнах аз с възможно най-спокойния тон, на който бях способна. „Дойдох да ви кажа истината. Александър е в опасност.“
Той се изсмя горчиво. „В опасност? От какво? От собствената си глупост да се влюби в жена като теб? Симеон ми разказа всичко. За съобщението ти, за това как си го изоставила. А сега, когато разбираш, че той ще стане по-богат от всякога, идваш да се навърташ отново? Няма да стане.“
Думите му ме ужилиха, но не позволих да го покажа. „Симеон ви лъже. Лъже и вас, и Александър. Аз не съм изпращала никакво съобщение. Всичко е постановка, за да може Симеон да открадне компанията на сина ви.“
Седнах на стола срещу него, без да чакам покана, и му разказах всичко. За фалшивия дълг, за офшорната компания на братовчеда на Симеон, за опита да накарат Александър да прехвърли акциите си, за заплахите. Петър ме слушаше с каменно лице, без да показва никаква емоция. Когато свърших, той просто поклати глава.
„Наивна история. Симеон е с Александър от самото начало. Той му е като брат. А ти… ти си просто една отчаяна жена. Върви си, преди да съм извикал охраната.“
Бях отчаяна. Виждах как стената на неговото недоверие и предубеденост е непробиваема. Трябваше ми нещо повече. Нещо, което да го разтърси.
„Добре“, казах аз, ставайки. „Не ми вярвайте. Но когато Симеон дойде при вас с документите и ви помоли да използвате влиянието си, за да ускорите нещата, или пък да му заемете пари, за да „покриете“ някакъв внезапен разход, спомнете си този разговор. Попитайте го за офшорната компания „Veridia Holdings“ на Каймановите острови. Вижте как ще реагира.“
Обърнах се и си тръгнах, оставяйки го сам с мислите му. Не знаех дали съм успяла. Вероятно не. Но бях посяла семето на съмнението.
Междувременно, Александър, скрит в нашия анонимен хотел, се бореше със собствените си демони. Предателството на най-добрия му приятел го беше съсипало повече, отколкото моето предполагаемо предателство. Той се чувстваше виновен, че се е поддал на манипулацията, че не е видял очевидното.
„Как можах да бъда толкова сляп?“, повтаряше той. „Той беше до мен във всичко. Когато майка почина, той беше човекът, който организира всичко, докато аз бях развалина. Когато взех първия си голям заем за жилището, той беше поръчител. Доверих му се за всичко.“
„Той е използвал точно това доверие“, опитвах се да го успокоя аз. „Добрите манипулатори винаги така правят. Те изграждат доверие с години, за да могат да нанесат удара си в един единствен момент.“
Връзката ни се изграждаше наново, върху руините на лъжата. В тези часове на страх и несигурност, ние бяхме по-близки от всякога. Нямаше сватбени планове, нямаше цветя и музика. Имаше само суровата истина, че сме един за друг срещу целия свят.
Късно вечерта получих обаждане от Ивелина. Гласът ѝ беше притеснен. „Михаела, нещо странно се случва. Днес ми се обади някакъв адвокат. Каза, че представлява Симеон. Разпитваше ме за теб. За предишни твои връзки, за финансовото ти състояние. Сякаш събираше компромати.“
Кръвта ми замръзна. Симеон беше преминал в настъпление. Опитваше се да намери кал, с която да ме замери, да ме дискредитира в очите на Александър, ако той все пак се свърже с мен.
Точно тогава телефонът на Александър, който беше оставил в стаята, иззвъня. Беше баща му. Александър се поколеба, после вдигна.
„Татко?“, каза той предпазливо.
Аз чувах само приглушения, ядосан глас от другата страна. Разговорът беше кратък и напрегнат. Когато Александър затвори, лицето му беше пребледняло.
„Какво има?“, попитах.
„Симеон е отишъл при него. Разказал му е, че аз съм избягал с теб, че двамата сме скроили план да го измамим и да избягаме с парите на инвеститорите. Казал е на баща ми, че единственият начин да спаси семейната чест и да избегне съдебно дело срещу мен е баща ми да подпише пълномощно, с което да упълномощи Симеон да действа от мое име, за да „оправи кашата“.“
Това беше гениален, дяволски ход. Симеон обръщаше всичко срещу нас, използвайки най-големия страх на Петър – публичния скандал и срива на семейната репутация.
„И той? Баща ти повярва ли му?“, попитах със затаен дъх.
Александър поклати глава. „Не знам. Каза, че му е тряснал телефона. Но преди това… преди това ми каза нещо друго. Каза: „Той спомена някаква офшорка. Veridia Holdings.“
Погледнахме се. Семето на съмнението беше покълнало. Може би Петър не беше загубена кауза. Може би гордостта на бащата щеше да отстъпи пред любовта към сина.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Даниел.
„Господин Атанасов има новини. Нотариусът, Дювал, има отнета лицензия в две други държави за участие в измамни схеми. Той е част от мрежата. Имаме ги.“
Сърцето ми подскочи. Вече не бяхме само жертви. Бяхме ловци. И мрежата около Симеон започваше да се стяга.
Глава 6: Капанът
С информацията за нотариуса Дювал, господин Атанасов имаше достатъчно, за да задейства властите. Той се свърза с френските си колеги и подаде официален сигнал. Полицията започна дискретно разследване, но ни предупредиха, че събирането на достатъчно доказателства за арест може да отнеме време. Време, което ние нямахме. Симеон беше като ранен звяр – притиснат в ъгъла и по-опасен от всякога. Знаехме, че той ще направи всичко, за да финализира схемата си, преди да бъде разкрит.
Трябваше да го принудим да направи грешка. Трябваше да му заложим капан.
Планът се роди в малката хотелска стая, подхранван от отчаяние и адреналин. Беше рискован, почти безразсъден, но беше единственият ни ход. Александър трябваше да се „появи“ отново.
Той се свърза със Симеон от нов, предплатен телефонен номер.
„Симеоне, аз съм“, каза Александър с глас, който беше едновременно уморен и сломен. Точно както бяхме репетирали. „Прав беше. За всичко. Тя пак ме манипулира. Иска само пари.“
От другата страна на линията настана кратко мълчание, последвано от гласа на Симеон, пропит с фалшиво съчувствие. „Алекс! Приятелю! Къде си? Притесних се за теб!“
„Няма значение къде съм. Слушай, трябва да приключим с това. Искам да подпиша документите. Искам да си взема парите и да се махна далеч от всичко това. От нея, от баща ми, от всичко.“
„Разбира се, разбира се“, каза Симеон, като едва прикриваше триумфа в гласа си. „Това е най-правилното решение. Къде да се срещнем?“
„Не. Няма да има срещи“, отвърна Александър. „Не искам да те виждам, нито теб, нито Десислава. Изпрати ми документите по куриер в някое кафене. Ще ги подпиша и ще ти ги върна. След това преведи моя дял от парите на инвеститорите в сметка, която ще ти посоча. Когато видя парите, ще ти кажа къде да намериш подписаните документи.“
Това беше ключовият момент. Поискахме нещо невъзможно. Нямаше как „инвеститорите“ да преведат пари, преди да са получили акциите. Ако Симеон се съгласеше, това щеше да е доказателство, че той контролира парите и че цялата история с инвеститорите е лъжа.
Симеон се поколеба. „Алекс, не става така. Процедурата е сложна. Трябва да е пред нотариус…“
„Тогава забрави!“, прекъсна го Александър и се направи, че ще затваря.
„Чакай!“, извика Симеон. „Добре, добре. Ще намерим начин. Ще се свържа с банката. Но трябва да ми дадеш подписаните документи първо. Като гаранция.“
„Нямаш доверие на най-добрия си приятел?“, попита Александър с горчива ирония. „Добре. Ще се срещнем. Утре по обяд. В обществената градина до музея на изкуствата. Ела сам. Донеси всички документи за подпис. И донеси разпечатка от банково извлечение, което да доказва, че парите от инвеститорите са налични и готови за превод. Искам да видя осемцифрена сума на хартия, Симеоне. Иначе няма сделка.“
Симеон се съгласи. Той беше толкова близо до целта си, че беше готов да поеме риска. Беше сигурен, че контролира ситуацията. Не знаеше, че ние сме се свързали с полицията и че срещата ще бъде наблюдавана.
Докато Александър подготвяше капана за Симеон, аз имах друга задача. Трябваше да се справя с Десислава. Тя беше слабото звено. Не беше нито приятел, нито роднина. Беше просто наемник. А лоялността на наемниците винаги има цена.
Открих я в спа центъра на луксозния хотел. Лежеше до басейна, облечена в бял халат, и прелистваше модно списание. Изглеждаше напълно спокойна.
Седнах на шезлонга до нея. Тя ме погледна изненадано, после на лицето ѝ се изписа презрение.
„Пак ли ти? Нямаш ли си друга работа?“
„Искам да поговорим“, казах тихо. „Знам коя си. Знам, че си вписана в борда на директорите на „Прометей Строй“ преди три дни. Знам, че си част от схемата на Симеон.“
Тя свали слънчевите си очила. Спокойствието ѝ изчезна. „Не знам за какво говориш.“
„Знам също, че полицията разследва теб, Симеон и нотариус Дювал за измама и пране на пари. В момента тече международно разследване. Въпрос на време е да ви арестуват.“
Лицето ѝ пребледня.
„Но аз мога да ти предложа изход“, продължих аз. „Сътрудничи ни. Разкажи ни всичко, което знаеш. Дай ни доказателства – записи, имейли, каквото имаш. В замяна, нашият адвокат ще се погрижи да получиш статут на защитен свидетел. Ще се измъкнеш с условна присъда. В противен случай, ще лежиш в затвора с години, заедно със Симеон. А повярвай ми, той ще направи всичко, за да прехвърли вината на теб.“
Тя мълчеше, но виждах как думите ми я разяждат. Виждах страха в очите ѝ.
„Защо да ти вярвам?“, попита тя с треперещ глас.
„Защото нямаш друг избор. Симеон те използва. Когато всичко приключи, той ще те изхвърли като мръсен парцал. Аз ти предлагам шанс. Помисли си. Ще бъда в лоби бара след един час. Ако не дойдеш, ще приема, че си избрала затвора.“
Станах и я оставих. Не знаех дали ще се поддаде. Беше 50 на 50.
Час по-късно седях в лоби бара с чаша кафе и се опитвах да успокоя нервите си. Всяка минута ми се струваше като цяла вечност. Точно когато започнах да губя надежда, видях Десислава да влиза. Тя се огледа плахо, после седна на моята маса. В ръцете си стискаше малък телефон.
„Имам записи“, прошепна тя. „Записвала съм повечето от разговорите си със Симеон. За всеки случай. Той е параноик, но аз съм още по-голяма.“
Това беше повече, отколкото смеех да се надявам. Това беше джакпотът.
„Той не е събрал пари от никакви инвеститори“, продължи да шепне тя. „Измамил е няколко по-малки бизнесмени, взел е пари от тях под фалшив претекст. Използвал е името на Александър и репутацията на фирмата му. Парите, които щеше да покаже на Александър утре, са парите на самата компания, източени от сметките през последните няколко дни. Планът му е да вземе подписаните от Александър документи, да ги използва, за да прехвърли цялата компания на своята офшорка, и да изчезне с всички пари.“
Схемата беше още по-мръсна, отколкото предполагахме. Симеон не просто е крадял от партньора си. Той е унищожавал цялата компания, рискувайки работните места на стотици служители.
Десислава ми прехвърли файловете със записите. В тях Симеон с циничен глас обясняваше целия си план. Говореше за „глупака Алекс“, за „досадната му годеница“, за това как ще живее като крал, след като всичко приключи. Това беше всичко, от което се нуждаехме.
Препратих записите на господин Атанасов и на полицията. Капанът беше заложен. Примамката беше поставена. Оставаше само да чакаме хищникът да захапе.
Глава 7: Развръзката
Денят на срещата беше слънчев и студен. Паркът беше пълен с хора – туристи, майки с деца, влюбени двойки. Никой от тях не подозираше за тихата драма, която предстоеше да се разиграе. Александър седна на пейка до фонтана, точно както се бяха разбрали. Носеше тъмни очила и се опитваше да изглежда спокоен. Аз го наблюдавах от разстояние, седнала на терасата на близкото кафене. Сърцето ми биеше до пръсване. Навсякъде около нас имаше цивилни полицаи, преструващи се на обикновени граждани.
Точно в дванадесет часа Симеон се появи. Носеше кожено куфарче. Огледа се предпазливо, преди да седне до Александър. Не изглеждаше притеснен. Изглеждаше като победител.
„Радвам се, че дойде на себе си“, каза той, отваряйки куфарчето. Вътре имаше папка с документи и няколко банкови извлечения. „Ето. Всичко, което поиска. Парите са в сметката. Чакат само твоя подпис.“
Александър взе извлеченията. Аз знаех, че са фалшиви или в най-добрия случай показват парите на собствената му компания. Той ги прегледа бавно, печелейки време.
„Изглежда добре“, каза той. „Дай ми документите.“
Симеон му подаде папката и писалка. „Подпиши тук, тук и тук. Това е договор за прехвърляне на акции. Стандартна процедура.“
Александър взе писалката. За миг времето сякаш спря. Той погледна към Симеон. „Преди да подпиша, искам да те попитам нещо. Като приятел. Защо, Симеоне? Защо го направи?“
Усмивката на Симеон изчезна. „Не ставай сантиментален. Това е бизнес. Ти имаше всичко – парите, жената, бъдещето. Аз бях просто сянката ти, онзи, който вършеше мръсната работа. Време беше нещата да се променят.“
„Значи всичко е било лъжа? Нашето приятелство? Годините, в които работихме рамо до рамо?“
„Приятелството е лукс, който не мога да си позволя“, отвърна Симеон студено. „Сега подписвай.“
В този момент Александър пусна писалката. „Не, мисля, че няма да подпиша.“
Лицето на Симеон се изкриви от гняв. „Какво? Какви ги вършиш? Имахме сделка!“
„Сделката се отменя“, каза Александър и се изправи.
В същия миг цивилните полицаи се раздвижиха. Те обградиха пейката от всички страни.
„Симеон, вие сте арестуван за измама в особено големи размери, принуда и пране на пари“, каза един от полицаите с ясен и силен глас.
Симеон скочи на крака, осъзнавайки, че е попаднал в капан. Очите му търсеха път за бягство, но нямаше такъв. Той погледна към Александър с чиста, неподправена омраза. „Ти! Ти си ме предал!“
„Не“, отвърна Александър спокойно. „Аз просто спрях да си затварям очите за истината. Ти предаде всичко, в което някога сме вярвали.“
Сложиха му белезници и го отведоха. Хората в парка гледаха с изумление. Когато всичко свърши, аз се приближих до Александър. Той трепереше леко.
„Свърши“, прошепнах, хващайки ръката му.
„Да“, каза той. „Свърши.“
Но и двамата знаехме, че това не е съвсем вярно. Арестът беше само началото. Предстоеше дълга съдебна битка. Компанията беше в хаос, с източени сметки и разклатена репутация. Трябваше да се борим, за да я спасим.
И тогава, в далечината, видях една позната фигура да се приближава. Беше Петър. Бащата на Александър. Той беше дошъл.
Спря пред нас. Лицето му беше непроницаемо. Той погледна към сина си, после към мен.
„Господин Атанасов ми се обади“, каза той тихо. „Разказа ми всичко. Видях и записите, които онази жена е дала.“ Той пое дълбоко дъх. „Сгреших. За всичко. И за теб“, добави той, поглеждайки ме в очите. „Бях сляп и горд глупак. Моля те да ми простиш, Михаела.“
За първи път виждах този властен мъж да изглежда уязвим. Виждах баща, който се страхува да не загуби сина си завинаги.
„Няма какво да прощавам“, отговорих.
Петър се обърна към Александър. „Сине, знам, че те разочаровах. Но искам да знаеш, че съм до теб. Ще се борим заедно. Ще възстановим компанията. Ще изчистим името ти. Аз ще ти помогна.“
Александър, който не беше проронил и сълза през целия този кошмар, сега заплака. Той прегърна баща си и двамата мъже стояха така дълго време, мълчаливи, насред парка, докато животът около тях продължаваше.
Глава 8: Ново начало
Месеците след ареста на Симеон бяха вихрушка от съдебни заседания, срещи с адвокати, банкери и разгневени кредитори. Истината излезе наяве в цялата си грозота. Симеон беше изградил сложна мрежа от лъжи, фалшиви компании и откраднати самоличности. Десислава, като защитен свидетел, разкри всеки детайл от схемата. Съдебният процес беше кратък и брутален. Симеон получи дълга присъда.
Възстановяването на „Прометей Строй“ беше много по-трудно. Компанията беше на ръба на фалита. Но този път Александър не беше сам. Баща му, Петър, използва всичките си контакти и влияние, за да предоговори дълговете и да намери нови, честни инвеститори. Той работеше рамо до рамо със сина си, не като началник, а като партньор. Техните отношения, обтегнати от години, бавно се лекуваха върху основите на общата им цел.
Аз също намерих своето място. С моя усет към детайла и способността ми да виждам неща, които другите пропускат, започнах да помагам в прегледа на договори и проекти. Открих, че имам талант за това.
Даниел завърши право с отличие. Александър, в знак на благодарност, погаси студентския му заем и му предложи работа в правния отдел на компанията, когато тя се стабилизира.
Една година по-късно, в един топъл пролетен ден, стояхме с Александър на същата онази тераса на хотелската стая с изглед към реката. Бяхме се върнали в същия град, в същия хотел. Но този път не за да бягаме или да се крием. А за да си върнем това място. Да го превърнем от символ на нашата болка в символ на нашата победа.
Нямаше голяма сватба. Нямаше стотици гости. По-рано през деня се бяхме оженили в малка зала, само с родителите ни, Даниел и Ивелина като свидетели. Беше тихо, скромно и безкрайно по-истинско от пищната церемония, която бяхме планирали преди.
Александър ме прегърна отзад, докато гледахме залеза.
„Знаеш ли“, прошепна той в ухото ми, „понякога си мисля, че ако всичко това не се беше случило, може би никога нямаше да оценим истински това, което имаме.“
„Може би“, съгласих се аз. „Но предпочитам да го бяхме оценили по по-лесния начин.“
Той се засмя – онзи истински, безгрижен смях, който толкова ми беше липсвал. „Права си. Но знаеш ли какво? Сега знам, че мога да ти вярвам повече, отколкото на самия себе си. Ти видя истината, когато аз бях сляп. Ти се бори за мен, когато аз се бях предал. Ти си моята котва.“
Обърнах се към него и го целунах. В тази целувка нямаше и следа от болката и съмненията. Имаше само доверие, изковано в огъня на най-тежкото изпитание. Имаше любов, която беше оцеляла след бурята и сега беше по-силна от всякога.
Празнотата беше изчезнала. Тишината беше заменена от тих, щастлив шепот за бъдещето. Бъдеще, което щяхме да изградим заедно, тухла по тухла, върху здравата основа на истината.