Тишината беше най-оглушителна. Мира отдавна я беше копняла, молила се беше за нея, проклинала беше онзи натрапчив, писклив звук, който раздираше натоварените ѝ следобеди поне по два пъти. Телефонът. И от другата страна, гласът на майка ѝ, Райна.
– Миличка, как си? Само да те чуя.
– Добре съм, мамо. Но съм на среща. Нещо спешно ли има?
– Не, нищо спешно. Просто… видях една саксия, точно като онази, която си хареса, но в друг цвят и…
– Мамо, ще ти звънна по-късно. Наистина не мога сега.
Този разговор се повтаряше в безброй вариации. Понякога беше за рецепта, която Райна видяла по телевизията. Друг път – за съседката от горния етаж, която пак тропала. Или пък просто за да я попита дали е обядвала. Глупости. Дреболии, които късаха нишката на мисълта ѝ, докато се опитваше да балансира между срокове, отчети и изискванията на шефа си. Работата ѝ беше всичко – стълбата, по която се катереше с нокти и зъби, доказателството, че е успяла, че се е откъснала от сивия, панелен свят на детството си.
Всеки разговор приключваше по един и същи начин. С нейното припряно обещание „Ще ти звънна по-късно“ и тихата, едва доловима въздишка на Райна от другата страна. „По-късно“ обаче рядко идваше. Вечерта беше за Виктор – нейния съпруг, за общата им вечеря, за обсъждането на неговия бизнес, за плановете им за бъдещето, за огромния апартамент, който изплащаха с още по-огромен кредит. Нощите бяха твърде кратки за сън, а сутрините започваха в галоп. За Райна просто не оставаше време. „Утре ще ѝ звънна“, казваше си Мира, докато заспиваше, но утрето носеше своите си неотложни задачи.
Упреците бяха станали неразделна част от общуването им.
– Мамо, не можеш да ми звъниш за всяко нещо! Имам работа, отговорности.
– Но аз се притеснявам, Мира. Искам само да знам, че си добре.
– Добре съм! Когато не съм добре, ще ти се обадя, обещавам. Просто спри да звънищ за глупости.
Преди седмица, след поредното обаждане за някакъв забравен чадър, Мира не издържа. Избухна. Крещя в слушалката, че е голяма жена, че има собствен живот, че не може да бъде нечия емоционална патерица. Че трябва да спре да я задушава. От другата страна настъпи тишина. Не онази обичайната, примирена тишина. Тази беше друга. Тежка. Студена.
– Добре, дъще – прошепна Райна след цяла вечност. – Разбирам. Няма да те притеснявам повече.
И затвори.
Мира почувства моментно облекчение, последвано от остър пристъп на вина. Но бързо го прогони. „За нейно добро е“, убеди се тя. „Трябва да се научи да бъде малко по-самостоятелна. Да си намери занимания“.
И телефонът замълча. Първият ден беше блаженство. Никакви прекъсвания. Успя да приключи два проекта предсрочно. Виктор я похвали вечерта. Вторият ден също беше спокоен. Мира усети леко бодване на съвестта, но си каза, че майка ѝ сигурно е заета. На третия ден тишината започна да тежи. Беше неестествена. Като затишие пред буря. На четвъртия ден следобед, докато гледаше втренчено в един екран с числа, които не искаха да се подредят, тя осъзна, че очаква онзи звън. Липсваше ѝ. Дори досадното питане за времето навън ѝ липсваше.
На петия ден паниката започна да я обзема. Нещо не беше наред. Райна никога не беше издържала толкова дълго, без да се обади. Гордостта ѝ, обидата ѝ, никога не надделяваха над нуждата да чуе гласа на дъщеря си. Мира грабна телефона си, пръстите ѝ трепереха, докато избираше номера. Един сигнал. Втори. Трети. Сърцето ѝ блъскаше в гърлото. На четвъртия сигнал някой вдигна. Но гласът не беше на майка ѝ. Беше непознат. Мъжки. Уморен и делови.
– Ало?
– Ало… – смотолеви Мира. – Може ли да говоря с Райна?
Настъпи кратка пауза. Чу се шумолене на хартия.
– Вие коя сте?
– Аз съм… дъщеря ѝ. Мира. Нещо случило ли се е?
Мъжът въздъхна. Гласът му омекна съвсем леко, но все така носеше тежестта на лоши новини.
– Вие ли сте дъщерята? Майка ви е в болницата…
Светът под краката на Мира се разпадна. Думите отекнаха в съзнанието ѝ, безмилостни и оглушителни. Болница. Майка ѝ. А тя… тя се радваше на тишината. Проклинала беше обажданията, които може би са били вик за помощ. Саксията, рецептата, съседката… всичко това сега изглеждаше като отчаян опит за връзка, който тя брутално беше отрязала. Тишината, за която беше копняла, сега се беше превърнала в бездна, която заплашваше да я погълне цялата.
Глава 2
Болничният коридор миришеше на страх и дезинфектант. Бяла, стерилна миризма, която се просмукваше в дрехите и оставаше в ноздрите дълго след като си тръгнеш. Мира крачеше забързано след една намусена сестра, чиито бели обувки скърцаха по линолеума с отмерен, почти погребален ритъм. Всяка крачка беше удар на чук в гърдите ѝ. Думите на лекаря още отекваха в главата ѝ: „Тежък хеморагичен инсулт. Масивен кръвоизлив. Намерена е от съсед. Била е в безсъзнание повече от ден. Критично е. Бъдете подготвени за най-лошото.“
Най-лошото. А кое беше то? Да я загуби? Или да я види безпомощна, сянка на жената, която познаваше? Вината я разяждаше отвътре, по-остра и болезнена от всеки физически удар. Един ден. Цял един ден майка ѝ е лежала сама на студения под, докато тя, нейната дъщеря, е приключвала проекти, смяла се е на шегите на Виктор и се е наслаждавала на проклетата тишина.
Стаята беше в дъното на коридора. Сестрата отвори вратата и отстъпи встрани. Мира пое дълбоко дъх и влезе. Райна лежеше на високото метално легло, почти изгубена сред белите чаршафи. Едната страна на лицето ѝ беше отпусната, превърнала познатите черти в непозната, болезнена маска. Системи с прозрачни течности висяха над главата ѝ, а апарати до леглото издаваха монотонен, писукащ звук, който отмерваше крехкия ритъм на живота ѝ. Едната ѝ ръка лежеше безжизнена върху завивката, с пръсти, леко свити, сякаш се опитваше да задържи нещо, което вече се беше изплъзнало.
Мира се приближи бавно, със страх. Това не беше нейната майка. Нейната майка беше енергична жена, която, макар и пенсионерка, не се спираше – чистеше, готвеше, ровеше се в градинката пред блока, говореше неспирно. Тази жена в леглото беше чужда, сломена, тиха. О, колко тиха беше.
Тя седна на малкия стол до леглото и плахо протегна ръка. Докосна пръстите на майка си. Бяха студени. Мира ги стисна, опитвайки се да им вдъхне от своята топлина, от своя живот. Сълзите, които задържаше досега, рукнаха. Безмълвни, горещи, парещи. Сълзи на вина, на страх, на безпомощност.
– Мамо… – прошепна тя. – Мамо, съжалявам. Толкова много съжалявам. Моля те, отвори очи. Моля те…
Но очите на Райна останаха затворени. Само монотонното писукане на машината ѝ отговаряше.
Часовете се нижеха бавно. Виктор се обади няколко пъти.
– Как е тя? Има ли промяна?
– Не – отговаряше Мира с прегракнал глас.
– Виж, знам, че ти е тежко, но имам важна вечеря с инвеститори тази вечер. Не мога да я пропусна. Ще мина утре сутрин. Дръж се, скъпа.
Мира не му се сърдеше. Такъв беше животът им. Неговият бизнес беше важен. Винаги беше важен.
Когато мракът навън се сгъсти, в стаята влезе възрастен мъж. Беше слаб, с посивели коси и лице, набраздено от грижи. Носеше старомодно, но чисто сако и гледаше с добри, тъжни очи.
– Извинете – каза тихо той. – Аз съм Стоян. От долния етаж. Аз я намерих.
Мира вдигна глава. Това трябва да беше съседът, за когото говореше лекарят.
– Аз съм Мира. Благодаря ви. Спасили сте живота ѝ.
Стоян махна с ръка.
– Не съм направил нищо. Просто се притесних. Тя винаги поливаше цветята на перваза сутрин. Вчера не ги поля. Днес също. Прозорецът беше открехнат. Почуках, позвъних… никой не отговори. Тогава се обадих на 112.
Той погледна към Райна с толкова много болка в очите, че Мира усети ново убождане.
– Бяхме добри приятели – продължи Стоян, сякаш се извиняваше. – Откак почина съпругата ми, а тя остана сама… Пиехме кафе понякога. Говореше много за вас. С голяма гордост. Казваше: „Моята Мира е много заета, на голяма позиция е. Умно момиче.“
Думите му бяха като сол в раната. Гордост. А тя ѝ беше крещяла по телефона.
– Тя… споменавала ли е, че не се чувства добре? Нещо… различно? – попита Мира, отчаяно търсейки нещо, което да намали вината ѝ.
Стоян се поколеба.
– Беше притеснена. От няколко седмици. Не за здравето си. За пари.
– Пари? – Мира беше смаяна. – Но тя има добра пенсия. Аз ѝ помагам всеки месец. Няма как да е за пари.
– Не знам подробности – сви рамене Стоян. – Не обичаше да се оплаква. Но веднъж я чух да говори по телефона. С някакъв мъж. Караха се. Искаше ѝ пари. Голяма сума. След този разговор беше много разстроена. Опитах се да я разпитам, но тя смени темата. Каза само: „Човек понякога прави грешки от обич, Стояне. И после плаща за тях цял живот.“
Мира го гледаше потресено. Карала се е за пари? С мъж? Какви грешки? Каква обич? В съзнанието ѝ изплува образът на нейната майка – проста, предвидима жена, чийто живот се въртеше около домакинството, сериалите и дъщеря ѝ. В този образ нямаше място за мистериозни мъже и големи суми пари. Нямаше място за тайни. Или поне така си мислеше тя.
Писукането на апарата до леглото изведнъж ѝ се стори по-настойчиво, сякаш се опитваше да ѝ каже нещо. Сякаш тихата, неподвижна жена в леглото крещеше, без да издава звук. Мира осъзна, че не познава майка си. Изобщо не я познава. И сега, може би, беше твърде късно да я опознае.
Глава 3
Ключът превъртя трудно в старата ключалка. Миризмата я лъхна още от прага – специфичният аромат на дома на майка ѝ. Смес от лавандула от гардероба, леко загоряло от старата готварска печка и нещо друго, нещо неопределимо, което беше просто… тя. Мира не беше влизала в този апартамент от месеци. Райна идваше у тях за празници, но винаги отказваше те да ѝ гостуват. „Какво ще правите в моята панелка, вие сте свикнали на широко“, казваше тя. Сега Мира разбираше, че това не е било скромност, а може би опит да скрие нещо.
Всичко беше подредено до съвършенство, както винаги. Покривката с ръчна бродерия на масата, малките порцеланови фигурки на секцията, снимките в рамки. Ето я, Мира на абитуриентския си бал. Ето я и със съпруга си Виктор на сватбата им. Ето я и малка, с две стърчащи плитки. Навсякъде беше тя. Центърът на вселената на Райна. Вината отново я прободе.
Трябваше да намери документи. Лична карта, здравна книжка, за да ги представи в болницата. Отвори чекмеджето на скрина в спалнята. Сред прилежно сгънати нощници и бельо, намери кожен портфейл. Вътре бяха документите. Но имаше и друго. Сгънат на четири, пожълтял лист хартия. Беше официално изглеждащ документ, с печати и подписи. Мира го разгъна. Сърцето ѝ замря.
Беше запис на заповед. За сумата от двадесет хиляди лева.
Двадесет хиляди. Сумата беше изписана с думи и цифри, за да няма съмнение. Като кредитор беше посочен мъж на име Кръстан, а като длъжник – Райна. Лихвите бяха убийствени, наказателни. Срокът за връщане беше изтекъл преди две седмици.
Мира седна на ръба на леглото, краката ѝ омекнаха. Главата ѝ бучеше. Двадесет хиляди лева? За какво, за Бога, са ѝ били на майка ѝ толкова пари? Тя живееше повече от скромно. Не си позволяваше никакви луксове. Помощта, която Мира ѝ даваше, често оставаше непокътната в банковата ѝ сметка, „за черни дни“, както казваше Райна.
Тя започна да рови трескаво. Трябваше да има обяснение. Преобърна цялата спалня. Под леглото, в старите куфари, в гардероба. Нищо. Само дрехи, които миришеха на нафталин и спомени. Премести се в хола. Започна да преглежда секцията, книга по книга. Зад едно дебело издание на „Под игото“ намери малка метална кутия. Беше заключена. Мира се огледа, намери в кухнята малък нож и с усилие успя да я отвори.
Вътре нямаше пари. Нямаше и бижута, освен старата брачна халка на баща ѝ. Имаше писма. Десетки писма, прилежно вързани с избеляла панделка. Почеркът беше мъжки, но не беше на баща ѝ. Писмата бяха адресирани до Райна, но на адрес в друг град. От преди много, много години. Преди брака ѝ.
Мира седна на пода и развърза панделката. Първото писмо започваше с „Моя Райна, мое слънце…“ Това беше любов. Страстна, изгаряща любов, описана с думи, които Мира никога не би свързала с майка си. Мъжът се казваше Огнян. Пишел е от казармата. Говорел е за бъдещето им, за къщата, която ще построят, за децата, които ще имат. После писмата ставаха по-тъжни. Семейството му не я одобрявало. Имало някакви пречки. Последното писмо беше кратко, размазано от сълзи. „Прости ми. Принудиха ме. Женя се за друга. Но винаги ще обичам само теб.“
Мира седеше на пода, заобиколена от призраците от миналото на майка си. Представата ѝ за нея се рушеше парче по парче. Тя не беше просто майка. Била е жена. Обичала е, страдала е. Имала е цял един живот, скрит от всички. Но това не обясняваше дълга. Тези писма бяха отпреди почти четиридесет години.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше брат ѝ, Павел.
– Како, какво става? Звънях на мама няколко пъти, не вдига. Да не се е разсърдила за онова?
Павел. Нейният по-малък, вечно безотговорен брат. Живееше на другия край на страната, работеше нещо неясно и винаги имаше нужда от пари. „Онова“ беше последната сума, която му беше пратила преди месец, уж за да си плати наема.
Мира си пое дъх.
– Мама е в болница, Павка. Получила е инсулт.
От другата страна настъпи тишина.
– Какво? Кога? Как е?
– Зле е. Открили са я вчера. Била е сама повече от ден.
– Идвам веднага! – гласът му трепереше. – Боже мой, мамичката ми… А ти защо не си ми се обадила веднага?
Въпросът беше справедлив, но уцели Мира в най-болното място.
– Защото и аз разбрах преди няколко часа! – сопна се тя, изливайки върху него част от собствената си вина.
– Добре, добре, тръгвам. Утре сутрин съм при вас.
Той затвори. Мира остана да седи на пода, стиснала в ръка записа на заповед. Двадесет хиляди лева. И един брат, който винаги има нужда от пари. В главата ѝ започна да се оформя ужасно, отровно подозрение. Подозрение, което я караше да се чувства още по-мръсна и виновна. Дали „грешките от обич“, за които Райна беше споменала на съседа, не бяха свързани с нейния любим, разглезен син?
Глава 4
Павел пристигна на следващата сутрин, точно както беше обещал. Втурна се в болничната стая с вид на трагичен герой от пиеса – с разрошени коси, зачервени очи и театрална въздишка. Хвърли се към леглото на Райна, падна на колене и зарови лице в чаршафите.
– Мамичко! Какво са ти сторили? Кой те остави така сама?
Мира, която беше прекарала нощта на стола до леглото, го изгледа с леден поглед. Представлението беше за нея, тя го знаеше. Винаги беше така. Павел умееше да играе ролята на страдащия син, докато тя беше принудена да бъде разумната, организираната, студената дъщеря.
– Престани с цирковете, Павка. Не помагаш.
Той вдигна глава, в очите му имаше истински или добре изиграни сълзи.
– Циркове? Сестра ми, майка ми лежи тук, на косъм от смъртта, а ти ми говориш за циркове? Ти къде беше? Нали живееш в същия град? Как не я потърси, как не усети, че нещо не е наред?
Ударът беше точен и жесток. Право в сърцето на вината ѝ.
– Имах работа – отвърна тя глухо.
– Работа! Винаги твоята проклета работа! По-важна от майка ти!
Той стана и се изправи срещу нея. Беше по-висок, но в стойката му имаше нещо хлабаво, нещо несигурно, което винаги я беше дразнело.
– Аз може да съм далеч, но поне ѝ звъня всеки ден! Говорим си, тя ми споделя…
– Така ли? – прекъсна го Мира, а леденият ѝ тон стана остър като стъкло. – Сподели ли ти случайно, че е задлъжняла с двадесет хиляди лева?
Павел замръзна. Цветът се оттече от лицето му. За момент той изглеждаше напълно изненадан.
– Какво? Глупости! Мама да взема заем? От кого? За какво?
– И аз това се питам. Намерих запис на заповед в апартамента ѝ. На името на някой си Кръстан. Срокът е изтекъл.
Тя го гледаше втренчено, търсеше знак, трепване, нещо, което да потвърди ужасното ѝ подозрение. Но той изглеждаше искрено шокиран. Или беше много по-добър актьор, отколкото тя предполагаше.
– Това е невъзможно – заекна той. – Сигурно е някаква грешка. Фалшификат.
– Не ми изглежда като фалшификат.
В този момент на вратата се появи Виктор. Беше облечен в безупречен костюм, ухаеше на скъп парфюм и носеше изражение на човек, който има далеч по-важни неща за вършене. Той кимна студено на Павел и се обърна към Мира.
– Как е положението?
– Същото – отвърна тя.
Виктор погледна към Райна, после към брат ѝ. Във въздуха се усещаше напрежение. Той никога не беше харесвал Павел. Наричаше го „пиявицата“.
– Чухте ли се с лекаря? Каква е прогнозата? Защото, Мира, трябва да помислим и за практичната страна. Разходите…
– Викторе, не сега – прекъсна го тя.
– Кога тогава? – повиши тон той. – Тези неща струват пари. Частна клиника, рехабилитация… ако изобщо се стигне дотам. Ние изплащаме огромен кредит, не можем да си позволим непредвидени разходи.
– Тя ми е майка! – извика Мира.
– А той ти е брат! – сопна се Виктор, като стрелна с поглед Павел. – И той има отговорност. Нали, Павле? Или само ще се вайкаш и ще чакаш кака ти да оправи всичко, както винаги?
Павел пристъпи напред, лицето му беше червено от гняв.
– Ти не се меси! Това е семеен въпрос! Ти си външен човек, бизнесменче такова! Мислиш си, че всичко се купува с пари, а?
– Някои неща, да. Като например доброто лечение, което ти очевидно не можеш да си позволиш!
– Млъкнете! – извика Мира толкова силно, че и двамата подскочиха. – Млъкнете и двамата! Майка ми лежи тук, а вие се карате като лешояди! Вън! И двамата вън!
Виктор я изгледа обидено, оправи сакото си и излезе с високо вдигната глава. Павел се поколеба, после също се измъкна от стаята, мърморейки нещо под нос.
Мира остана сама с писукането на машините и тихото, накъсано дишане на майка си. Семейство. Нейното семейство беше пълен провал. Един вечно отсъстващ, пресметлив съпруг и един безотговорен, използвач брат. А тя беше по средата, опитвайся да задържи всичко да не се разпадне.
По-късно през деня, докато Павел беше излязъл да пуши, Мира получи съобщение от банката си. Беше известие за автоматично плащане. Вноската по ипотечния им кредит. Сумата беше петцифрена. Погледна я и усети как стомахът ѝ се свива. Виктор беше прав. Не можеха да си позволят това. Нито финансово, нито емоционално. Но как можеше да остави майка си? Как можеше да избира между нея и бъдещето, което градяха със съпруга си?
Тя се загледа в лицето на Райна. Забеляза бръчиците около очите ѝ, които не беше виждала досега. Бръчки от смях, от сълзи, от живот, който тя беше пропуснала. И се закле пред себе си. Каквото и да ѝ струва, щеше да разбере истината. За дълга, за тайните, за всичко. Дължеше ѝ го. Заради всички пропуснати обаждания. Заради оглушителната тишина.
Глава 5
Няколко дни по-късно, докато търсеше стари данъчни документи в най-затънтената част на гардероба в апартамента на майка си, Мира напипа нещо твърдо и ръбато, скрито под купчина стари покривки. Беше дървена кутия за обувки, тежка и облепена с прах. Отвори я с известно усилие. Вътре, грижливо подредени, лежаха още писма. Но те бяха различни от онези, първите, които беше намерила. Бяха в по-нови пликове, а почеркът беше различен. Разпозна го веднага. Беше почеркът на Павел.
Сърцето ѝ заби учестено. Това бяха писмата, които той беше пращал на майка им през годините. От казармата, от студентските години, от различните градове, в които беше живял и работил. Мира седна на пода и започна да чете.
Първите писма бяха пълни с младежки ентусиазъм и големи планове. Павел щеше да стане велик архитект, щеше да строи мостове и сгради, които ще останат за поколенията. Щеше да се грижи за майка си, да ѝ купи къща с градина. Райна беше подчертавала с молив някои пасажи, а в полетата беше писала с треперливия си почерк: „Моето талантливо момче“, „Мама се гордее с теб“.
После тонът на писмата започна да се променя. Големите планове се свиваха до по-малки, по-осъществими цели. Великият архитект се превърна в чертожник в малка фирма. Ентусиазмът беше заменен с оплаквания – от шефа, от колегите, от ниската заплата. И тогава се появиха първите молби за пари. Отначало бяха за дребни неща – „за нов панталон, че старият се скъса“, „да си платя тока, че са ме предупредили“. Сумите бяха малки.
Мира четеше и си спомняше. Спомняше си разговорите с майка си.
– Павката пак е закъсал – казваше Райна с въздишка. – Трябват му малко пари.
– Мамо, не го учи така! – отвръщаше ѝ Мира. – Той е голям мъж, трябва да се научи на отговорност.
– Лесно ти е на теб. Имаш хубава работа, добър мъж. А той е сам, бори се. Сърцето ми се къса за него.
С годините молбите в писмата ставаха все по-настоятелни, а сумите – все по-големи. Появиха се нови обяснения: „трябва да си купя нов компютър за работа“, „възможност за малък бизнес, трябва ми първоначална инвестиция“, „за лечение на едно момиче, моя приятелка“. Лъжи. Мира знаеше, че са лъжи. Павел никога не беше започвал бизнес. Единственото момиче, за което се нуждаеше от лечение, беше собствената му хазартна зависимост, за която Мира само подозираше, но никога не беше имала доказателства.
Последното писмо беше отпреди няколко месеца. Беше кратко, написано набързо, с разкривен почерк.
„Мамо, загазих го яко. Дължа пари на едни хора. Не са от добрите. Заплашват ме. Трябват ми двадесет хиляди. Веднага. Знам, че ги нямаш. Но те казаха, че може и със запис на заповед. На твое име. Ще ги върна, кълна се. До стотинка. Това е за последно. Моля те, мамо. Спаси ме. Иначе съм мъртъв.“
Въздухът в стаята не достигаше. Мира смачка писмото в юмрук. Подозрението вече не беше подозрение. Беше сигурност. Ужасяваща, смазваща сигурност. Нейният брат беше изнудил собствената им майка. Беше я накарал да подпише смъртната си присъда, да заложи единственото, което имаше – панелния си апартамент. А инсултът… дали не беше от стреса? От караницата по телефона, която съседът Стоян беше чул? Дали Павел не я беше довършил с последното си искане?
Тя се изправи, краката ѝ трепереха от гняв. Гняв към Павел. Гняв към себе си, че е била толкова сляпа. Че е оставила майка си сама да се справя с това, докато тя е гонила кариерата си. Гняв към майка си, за нейната сляпа, безгранична, самоунищожителна любов към сина ѝ. „Грешки от обич“, беше казала Райна. Сега Мира разбираше колко големи са били тези грешки.
Взе телефона си и набра номера на Павел. Той вдигна почти веднага.
– Како? Как е мама?
– Мама е зле, благодарение на теб! – изкрещя Мира в слушалката. – Намерих писмата ти, Павка. Всичките. И последното. За двадесетте хиляди.
От другата страна настана мълчание. Дълго, наситено с вина мълчание.
– Аз… аз мога да обясня… – запелтечи той.
– Няма какво да обясняваш! Ти си я убил! Разбираш ли? Може да не си държал ножа, но ти си я убил с твоята безотговорност и егоизъм!
– Не е вярно! Аз я обичам!
– Обичаш я? – изсмя се горчиво Мира. – Да я накараш да заложи апартамента си пред мутри, това ли е любов? Да я докараш до инсулт от притеснение, това ли е любов?
Тя не му даде възможност да отговори.
– Не искам да те виждам повече. Стой далеч от болницата. Стой далеч от мен. Ако нещо се случи с мама, ще те намеря и ще те унищожа. Разбра ли ме?
Тя затвори телефона, преди да чуе отговора му. Ръцете ѝ трепереха неконтролируемо. Седна на старото легло на майка си, зарови лице в дланите си и се разрида. Но този път сълзите не бяха от вина. Бяха от гняв, от безсилие и от разбитото сърце на една дъщеря, която току-що беше осъзнала, че семейството ѝ е построено върху основи от лъжи и тайни. И сега всичко се срутваше.
Глава 6
Вечерта Мира се прибра вкъщи като призрак. Огромният, модерен апартамент, който обикновено ѝ носеше чувство на гордост и сигурност, сега ѝ се струваше студен и чужд. Беше като луксозна клетка, чиито златни решетки бяха ипотечният им кредит.
Виктор беше в хола, гледаше финансови новини по телевизията с чаша уиски в ръка. Той дори не вдигна поглед, когато тя влезе.
– Закъсня – каза той сухо. – Вечерята изстина.
– Не съм гладна.
Тя се отпусна на дивана, на разстояние от него. Мълчанието между тях беше тежко, наситено с неизказани упреци.
– Говори ли с брат си? – попита той, без да откъсва очи от екрана.
– Да.
– И? Ще поеме ли част от разходите?
Мира се изсмя. Къс, горчив смях, лишен от всякаква веселост.
– Разходите ли? Виктор, той е причината за всичко това.
Тя му разказа. За писмата, за молбите за пари, за хазарта, за последното писмо и записа на заповед за двадесет хиляди лева. Докато говореше, Виктор бавно се обърна към нея. Изражението му премина от безизразно към намръщено, а накрая – към открито враждебно.
– Значи си бил права – каза той тихо, когато тя свърши. – Винаги съм знаел, че е пиявица, но това надминава всичко.
– Той е изнудил собствената си майка! Докарал я е до това състояние!
– Добре – каза Виктор, като стана и започна да крачи из стаята. – Това променя нещата.
– Какво променя?
– Променя това, че ние няма да плащаме за неговите глупости! Няма да дам и стотинка, за да покривам задълженията на брат ти!
Мира го погледна невярващо.
– Не става въпрос за него! Става въпрос за мама! Ако не платим този дълг, онзи Кръстан ще ѝ вземе апартамента! Единственото, което тя има!
– И какво от това? – гласът на Виктор стана остър. – Да си е мислила, преди да подписва! Тя е възрастен човек. Или по-скоро, да е мислила, преди да отгледа такъв син! Това не е наш проблем, Мира.
– Не е наш проблем ли? – тя също се изправи, гласът ѝ трепереше от гняв. – Тя е моя майка, Викторе! Лежи в болница, не може да говори, не може да се движи, а ти ми говориш, че не е наш проблем?
– Нашият проблем е този апартамент! – той посочи с ръка лъскавия паркет и дизайнерските мебели. – Нашият проблем е кредитът, който изплащаме! Нашият проблем е моят бизнес, който в момента е на ръба!
Това последното се изплъзна от устата му, преди да успее да го спре.
– Какво? – попита Мира тихо. – Какво за бизнеса ти? Мислех, че всичко е наред. Нали сключи онази голяма сделка?
Виктор въздъхна и прокара ръка през косата си. Изглеждаше уморен. По-уморен, отколкото Мира го беше виждала някога.
– Сделката пропадна. Инвеститорите се оттеглиха в последния момент. Вложил съм всичките си пари в този проект. Всичките ни пари. Взел съм заеми, които не знам как ще връщам. Бях на косъм от фалита, Мира. И все още съм.
Тя седна обратно на дивана, сякаш някой я беше ударил. Още една тайна. Още една лъжа, макар и премълчана. Целият ѝ свят, който доскоро изглеждаше толкова подреден и стабилен, се разпадаше.
– Защо не си ми казал? – прошепна тя.
– Защо? За да се тревожиш? За да започнеш да ме гледаш като неудачник, както гледаш брат си? Исках да се справя сам! Да бъда мъжът, на когото можеш да разчиташ!
– Аз разчитах на теб, Викторе. Но не само за пари. Разчитах да бъдеш до мен. Да ми бъдеш партньор.
– И съм до теб! – извика той. – Но не мога да нося и твоите товари! Не мога да спасявам целия свят! Не мога да плащам за лечението на майка ти, да покривам дълговете на брат ти и в същото време да се боря да не загубим всичко, което сме постигнали! Трябва да избираме.
– Да избираме? – гласът на Мира беше едва доловим. – Между майка ми и… това? – тя огледа студената, бездушна стая.
– Да. Точно така – каза Виктор с тон, който не търпеше възражение. – Не можем да имаме и двете. Аз знам какво избирам. Време е и ти да решиш кое е по-важно за теб – миналото, което те дърпа надолу, или бъдещето, което можем да имаме заедно. Ако изобщо имаме бъдеще.
Той взе чашата си с уиски и се прибра в кабинета си, затваряйки вратата след себе си. Звукът от затварянето на вратата отекна в тишината като изстрел. Мира остана сама в огромния хол. За първи път от години тя се почувства истински сама. Заобиколена от лукс, но потопена в самота, по-дълбока и по-студена от всяка бедност. Беше изправена пред избор, който не искаше да прави. Избор, който, каквото и да решеше, щеше да я съсипе.
Глава 7
Два дни по-късно, докато Мира седеше до леглото на майка си и ѝ четеше на глас от стара книга, вратата на стаята се отвори без да се почука. Влезе мъж. Беше висок, едър, с обръсната глава и дебел врат, който се подаваше от яката на тясна черна тениска. По лицето му имаше белег, който започваше от веждата и се спускаше към устната, придавайки му постоянно заплашително изражение. Той огледа стаята с малките си, студени очи, които се спряха първо на Райна, а после и на Мира.
– Ти ли си дъщерята? – попита той с дрезгав, неприятен глас.
Мира се изправи. Сърцето ѝ започна да бие тревожно.
– Да. Вие кой сте?
– Кръстан – отвърна той, сякаш името му трябваше да означава всичко. – Идвам за парите си.
Мира преглътна. Беше си представяла този момент, но реалността беше много по-страшна.
– Майка ми е в болница. Не виждате ли? Не е в състояние да говори с никого.
– Виждам. Жалко – каза Кръстан без капка съчувствие. – Но това не отменя дълга. Срокът мина. Търпението ми също.
– Разберете, в момента…
– Какво да разбирам? – прекъсна я той грубо. – Че старата е подписала документ, с който гарантира с апартамента си? И че сега, ако не видя двадесет хиляди плюс лихвите до края на седмицата, този апартамент става моя собственост? Това го разбирам много добре. Всичко е законно, момиче. Проверено от адвокати.
Той пристъпи по-близо до леглото и се взря в неподвижното лице на Райна.
– Жалко, че се е докарала дотук. Иначе е корава жена. Пазари се до последно. Каза, че парите са за сина ѝ, да го спасява. Е, да видим сега кой ще спаси нея.
Мира почувства как кръвта кипва във вените ѝ.
– Излезте веднага оттук! – каза тя с треперещ от гняв глас. – Това е болнична стая! Нямате право да сте тук!
Кръстан се изсмя.
– Имам право да си търся парите, където ги намеря. Имам ти адреса. И на теб, и на мъжа ти бизнесмена. Знам къде работиш. Знам всичко. Не си мисли, че ще се скриеш.
Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и я погледна през рамо.
– До края на седмицата. После ще говоря с адвокатите си и ще си търся правата по друг начин. И повярвай ми, няма да ти хареса.
Вратата се затвори след него, оставяйки след себе си миризма на евтин тютюн и страх. Мира се свлече на стола. Ръцете ѝ трепереха. Заплахата вече не беше абстрактна, не беше просто лист хартия в чекмедже. Тя имаше лице, глас и студени, безмилостни очи.
Тя извади телефона си и се обади на Виктор. Разказа му набързо, с пресеклив глас.
– Успокой се – каза той. Тонът му беше делови, сякаш обсъждаше бизнес проблем. – Не се поддавай на паниката. Този само плаши.
– Не ми изглеждаше да се шегува, Викторе. Заплаши ни. Каза, че знае всичко за нас.
– И какво от това? Не може да ни направи нищо. Живеем в правова държава.
– А апартаментът на мама? Той има документ!
– Ще се консултираме с адвокат. Има вратички за тези неща. Може да се оспорва дееспособността ѝ по време на подписването, предвид състоянието ѝ.
– Но тя е получила инсулта след като е подписала!
Настъпи мълчание.
– Виж, Мира – каза Виктор накрая, с тон, който тя вече познаваше твърде добре. Тонът на уморения от нейните проблеми мъж. – Ще се оправя с това. Но трябва да разбереш, че не можем да му дадем тези пари. Просто ги нямаме. Всяка стотинка в момента е жизненоважна за фирмата. Ще трябва да се борим по законовия ред. А това отнема време и още пари.
– А дотогава? Той каза до края на седмицата.
– Дотогава не прави нищо. Не говори с него. Не вдигай на непознати номера. И най-важното, не показвай, че те е страх. Такива като него се хранят от страха.
Той затвори. Мира остана да гледа телефона. „Не показвай, че те е страх“. Лесно му беше да го каже. Той не беше тук. Не беше видял очите на този човек. Не беше усетил ледената заплаха в думите му.
Тя погледна към майка си. Лицето ѝ изглеждаше спокойно, незасегнато от бурята, която вилнееше около нея. За миг Мира ѝ завидя. Завидя ѝ за спасителното безсъзнание, което я предпазваше от грозната реалност.
Но тя, Мира, беше будна. И беше уплашена. Повече от всякога. Защото осъзна, че заплахата не беше само за апартамента на майка ѝ. Беше за всичко. За нейния живот, за живота на Виктор, за крехката стабилност, която си мислеше, че е изградила. И тя трябваше да намери начин да се бори, дори и да не знаеше как.
Глава 8
В цялата тази мрачна картина имаше един неочакван лъч светлина. Казваше се Десислава. Беше дъщерята на Павел, студентка първа година право. Мира не я беше виждала от години. Павел и жена му се бяха развели, когато момичето беше малко, и връзката им беше почти прекъсната. Но Десислава, щом научила за баба си, пристигна още на следващия ден.
Тя беше пълна противоположност на баща си. Сериозна, интелигентна, с проницателен поглед, който сякаш виждаше отвъд думите. Не показа излишни емоции, когато видя Райна в болничното легло. Просто застана до нея, хвана ръката ѝ и остана така мълчаливо няколко минути.
– Тежко е – каза тя на Мира, когато излязоха в коридора. – Но тя е борец. Ще се оправи.
В гласа ѝ имаше увереност, която подейства на Мира успокояващо.
Мира, отчаяна и търсеща съюзник, реши да ѝ сподели всичко. За дълга, за заплахите на Кръстан, за финансовите проблеми на Виктор, дори за собствената си вина. Десислава я слушаше внимателно, без да я прекъсва, като само кимаше от време на време. Когато Мира свърши, изтощена и емоционално изцедена, момичето не каза нищо. Просто я прегърна. Беше неочаквана, но силно необходима прегръдка.
– Не си виновна ти, лельо – каза тя тихо. – Никой не може да носи отговорност за изборите на другите. Нито за грешките на баща ми, нито за сляпата обич на баба. Ти си направила това, което си смятала за правилно в онзи момент.
После тя стана сериозна.
– Искам да видя този запис на заповед – каза тя. – И всички документи, които намериш, свързани с него. Може би има нещо, което пропускаме. В университета точно сега учим за договори и недействителност. Може би ще забележа нещо.
Мира изпита съмнение. Какво можеше да направи едно първокурсниче, което и опитни адвокати не биха могли? Но в очите на Десислава имаше такава решителност, че Мира се съгласи.
На следващия ден тя донесе в болницата папката с всички документи, които беше събрала. Десислава седна на един стол в чакалнята и се задълбочи в тях. Тя четеше бавно, внимателно, като си водеше бележки в малък тефтер. Мира я наблюдаваше, впечатлена от концентрацията ѝ. Имаше нещо в това момиче, което ѝ вдъхваше надежда.
След около час Десислава вдигна глава.
– Има нещо странно – каза тя. – Ето тук. – Тя посочи подписа на Райна на записа на заповед. – Изглежда… различно.
– Какво имаш предвид? – попита Мира.
– Не знам. Просто имам чувството, че не е нейният подпис. Виж.
Тя извади от папката стара пощенска картичка, която Райна беше пратила на Мира преди години. Сравни двата подписа. Наистина имаше разлика. Подписът на документа беше по-разкривен, по-несигурен, сякаш ръката, която го е писала, е треперела.
– Може да е била притеснена, когато е подписвала – предположи Мира.
– Може. Но има и друго. – Десислава посочи датата на документа. – Подписан е в деня, преди да я намерят. Ако е била под такъв огромен стрес, че да получи инсулт, е възможно да не е била напълно… адекватна. Да не е разбирала напълно какво подписва. Това в правото се нарича „подписване при крайна нужда при явно неизгодни условия“. Може да е основание за унищожаване на сделката.
Мира я гледаше с възхищение.
– Откъде знаеш всички тези неща?
Десислава се усмихна за първи път.
– Чета. Много чета. Искам да стана добър адвокат. За да помагам на хора като баба. За да не могат такива като този Кръстан да се възползват от тях.
Тя се замисли за миг.
– Трябва да намерим свидетели. Някой, който е видял баба в деня на подписването. Някой, който може да потвърди, че е била разстроена, уплашена. Съседът, Стоян. Той каза, че я е чул да се кара по телефона. Трябва да говорим с него.
Идеята беше проста, но брилянтна. Досега Мира беше виждала само проблема – дълга. Десислава виждаше решението – закона.
– Има и още нещо – продължи момичето, като се намръщи. – Този Кръстан. Името му ми е познато. Струва ми се, че съм го чувала в разговорите на баща ми. Преди много време. Като че ли баща ми му дължеше пари още тогава.
В главата на Мира светна червена лампа. Ако Павел е имал стари дългове към Кръстан, тогава цялата история придобиваше нов, още по-зловещ смисъл. Може би Кръстан не просто е дал пари назаем. Може би е изнудвал. Може би е използвал Павел, за да стигне до апартамента на майка му от самото начало.
– Трябва да говоря с баща си – каза Десислава с твърд глас. – Време е да спре да се крие и да поеме отговорност.
Тя погледна Мира в очите.
– Няма да се предаваме, лельо. Ще се борим. За баба.
В този момент Мира разбра, че вече не е сама. Имаше съюзник. Млад, неопитен, но умен и смел. И за първи път от дни, тя си позволи да се надява. Надеждата беше крехка, като стръкче трева, пробило през асфалта. Но беше там.
Глава 9
Една сутрин, около седмица след като Райна беше приета в болницата, се случи чудо. Мира беше до леглото ѝ, сменяше компреса на челото ѝ, когато усети леко стискане на ръката си. Толкова леко, че в първия момент си помисли, че ѝ се е сторило. Но после се повтори. По-силно.
Мира сведе поглед. Пръстите на майка ѝ се бяха свили около нейните. Тя вдигна очи към лицето ѝ. Клепачите на Райна трептяха. Бавно, с огромно усилие, те се отвориха. Очите ѝ бяха мътни, объркани, но гледаха. Гледаха право в нея.
– Мамо? – прошепна Мира, без да смее да диша. – Мамо, чуваш ли ме?
Устните на Райна се помръднаха. От тях излезе само неясен хрип. Но тя се опитваше. Опитваше се да говори.
– Шшт, спокойно – каза Мира, а сълзи на облекчение се стичаха по лицето ѝ. – Не се напъвай. Всичко е наред. Аз съм тук.
Тя натисна паник бутона и след секунди в стаята влетяха лекар и сестра. Лекарят, възрастен мъж с уморени, но добри очи, се усмихна, когато видя Райна.
– Ето това е добра новина – каза той, докато я преглеждаше. – Съзнанието се връща. Това е най-важната стъпка.
След прегледа той извика Мира в коридора.
– Не се радвайте прекалено рано – предупреди я той. – Възстановяването ще бъде дълъг и труден процес. Дясната страна на тялото ѝ все още е напълно парализирана. Говорът също е силно засегнат. Това се нарича афазия. Тя разбира какво ѝ говорите, но мозъкът ѝ трудно намира правилните думи, за да отговори. Ще е нужна много работа с логопед и рехабилитатор. И най-вече – търпение.
– Но тя ще се оправи, нали? – попита Мира, вкопчена в тази надежда.
– Ще направим всичко възможно. Останалото зависи от нея. От волята ѝ за живот.
Мира се върна в стаята. Райна я гледаше. В погледа ѝ имаше хиляди въпроси. Страх, объркване, но и нещо друго. Молба. Тя вдигна бавно лявата си, здрава ръка и посочи към шкафчето до леглото.
– Какво има, мамо? Искаш ли нещо? Вода?
Райна поклати глава. Отново посочи, по-настоятелно. Опитваше се да каже нещо. От устните ѝ се изтръгна звук.
– Ог… нян…
Името прозвуча като шепот от друг свят. Огнян. Мъжът от старите любовни писма. Мира замръзна. Какво общо имаше той сега? Защо това беше първата дума, която майка ѝ се опитваше да каже?
– Огнян ли? – попита Мира внимателно. – Мъжът от писмата?
Райна кимна енергично. В очите ѝ се появи блясък. Тя отново направи усилие да говори.
– Па… вел…
– Павел? Какво за Павел?
Райна затвори очи. Умората я надви. Дишането ѝ стана по-дълбоко. Беше заспала.
Мира остана да седи до леглото ѝ, напълно объркана. Огнян и Павел. Каква беше връзката? Дали майка ѝ се опитваше да ѝ каже, че Павел знае за този мъж? Или нещо съвсем друго? Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти, опитвайки се да сглоби пъзела, на който липсваха твърде много части.
През следващите дни Райна бавно започна да напредва. С помощта на логопед тя започна да произнася отделни думи. „Да“, „не“, „вода“, „боли“. Всяка нова дума беше победа. Но паметта ѝ беше като разбито огледало. Помнѐше случки от далечното минало с кристална яснота, но нямаше никакъв спомен за последните седмици. Не помнеше нито записа на заповед, нито Кръстан, нито дори деня, в който беше получила инсулта. Сякаш мозъкът ѝ беше изтрил травматичното събитие, за да се предпази.
Това беше едновременно облекчение и проблем. Облекчение, защото ѝ спестяваше допълнително страдание. Но и проблем, защото тя беше единственият свидетел. Единственият човек, който можеше да каже истината за случилото се в онзи ден.
Един следобед, докато Десислава беше при баба си и ѝ показваше снимки от детството, за да стимулира паметта ѝ, тя спря на една черно-бяла фотография. На нея беше млада Райна, прегърнала двама млади войници. Единият беше бащата на Мира и Павел. Другият беше непознат.
– Кой е този, бабо? – попита Десислава.
Райна се взря в снимката. По лицето ѝ премина сянка на тъга.
– Ог… нян… – промълви тя. – При… ятел…
Десислава погледна Мира въпросително. Мира само сви рамене.
– И къде е той сега? – продължи да пита Десислава.
Райна поклати глава.
– Да… леч…
Тя посочи с пръст към бащата на Мира на снимката, а после и към Огнян. После направи жест, който приличаше на писане.
– Писма? – досети се Десислава.
Райна кимна. После погледна към Мира с умоляващ поглед.
– На… мери…
Намери. Искаше да намерят нещо. Писма. Може би не старите, любовните. Може би имаше и други. Може би в тези писма се криеше ключът към цялата загадка. Връзката между Огнян от миналото и Павел от настоящето. Мира осъзна, че трябва отново да преобърне апартамента на майка си. Трябваше да търси нещо, без да знае какво точно. Но знаеше, че е важно. Майка ѝ се опитваше да им каже нещо. Нещо, което паметта ѝ беше забравила, но сърцето ѝ помнеше.
Глава 10
– Положението е сериозно, госпожо.
Адвокатът, възрастен мъж на име Симеонов, с прошарени коси и очила с дебели рамки, гледаше Мира строго над купчината документи на бюрото си. Кабинетът му беше малък, претрупан с книги и папки, и миришеше на стара хартия и силно кафе. Виктор беше намерил този адвокат. Бил „най-добрият по вещно право“.
– Този запис на заповед е железен – продължи Симеонов. – Подписан е, има дата, има всички необходими реквизити. От правна гледна точка, кредиторът, господин Кръстан, е в пълното си право да си търси парите, включително и чрез принудително изпълнение върху имота, посочен като обезпечение.
– Но майка ми не е била добре! Била е под огромен стрес! – възрази Мира.
– Това ще трябва да го докажете в съда – отвърна адвокатът. – А доказването на такова състояние е изключително трудно. Ще ни трябват медицински експертизи, свидетелски показания. Шансовете ни са, откровено казано, минимални. Делото ще се проточи с години. Ще струва много пари. И накрая най-вероятно ще го загубим.
Думите му бяха като леден душ. Надеждата, която Десислава беше запалила у нея, започна да гасне.
– А подписът? Имаме съмнения, че е фалшифициран.
– Можем да поискаме графологична експертиза. Но дори и да докаже, че подписът не е на майка ви, кредиторът може да твърди, R
е го е положила пред него и той не е имал причина да се съмнява. Пак влизаме в една дълга и мъчителна съдебна битка с неясен изход.
Симеонов се облегна назад в стола си и свали очилата си.
– Ще ви дам един съвет, не като адвокат, а като човек. Понякога най-евтиното решение е да платиш. Опитайте се да се споразумеете с този Кръстан. Предложете му да му изплатите главницата на части. Може би ще се съгласи да се откаже от лихвите. Това е най-добрият ви ход в момента. Всичко друго е хвърляне на пари и нерви на вятъра.
Мира излезе от кантората като замаяна. Думите на Виктор отпреди няколко дни ехтяха в ушите ѝ: „Не можем да му дадем тези пари. Просто ги нямаме.“ А сега адвокатът, последната ѝ надежда, казваше същото, но от друга гледна точка – че плащането е единственият разумен изход. Беше в задънена улица.
Тя се обади на Виктор и му разказа. Той я изслуша мълчаливо.
– Знаех си – каза накрая. – Тези хиени, адвокатите, винаги гледат да те вкарат в дела, за да ти вземат парите. Поне този е бил честен.
– И какво правим сега, Викторе? Нямаме парите. Кръстан иска всичко до края на седмицата.
– Ще измисля нещо – отвърна той. В гласа му обаче нямаше обичайната му увереност. Звучеше по-скоро като празно обещание. – Ще говоря с едни хора. Може да успея да взема още един заем. Краткосрочен.
Мира почувства как стомахът ѝ се свива. Още един заем. Затъваха все по-дълбоко и по-дълбоко.
– А твоят бизнес?
– Ще се оправя. Просто ми трябва малко време. Не се тревожи за това.
Но тя се тревожеше. Тревожеше се за всичко.
Напрежението вкъщи ставаше все по-непоносимо. Виктор се прибираше късно, говореше по телефона с половин уста, а когато Мира се опитваше да го разпитва, той се сопваше. Бяха като двама съквартиранти, които деляха общо пространство, но не и живота си. Близостта им, която тя беше смятала за даденост, се беше изпарила. На нейно място имаше стена от тайни и недоверие.
Една вечер, докато той беше под душа, телефонът му, оставен на масата, светна. Беше съобщение. Мира знаеше, L
е не трябва, но не се сдържа. Надникна. Беше от номер, записан като „Асен – Строител“. Съобщението гласеше: „Шефе, момчетата повече няма да чакат. Не са получавали заплати от два месеца. Ако до понеделник не им платиш, спираме работа на обекта и те даваме по телевизията.“
Мира се вцепени. Значи беше по-зле, отколкото си представяше. Той не беше на ръба на фалита. Той вече падаше в пропастта. Беше я лъгал през цялото време.
Когато Виктор излезе от банята, тя го чакаше с телефона в ръка.
– Кой е Асен, Викторе? И за какви заплати говори?
Той я погледна. За първи път от много време тя видя в очите му не гняв, а страх. И срам.
– Добре – каза той тихо, като седна тежко на дивана. – Искаше да знаеш истината. Ето ти я. Фалирал съм. Напълно. Проектът, в който вложих всичко, беше саботиран от конкуренцията. Загубих инвеститорите, а всичките ни спестявания и парите от няколко заема отидоха в него. Дължа пари на банки, на доставчици, на работници. Този апартамент вече не е наш, Мира. Банката ще го вземе всеки момент. Опитвах се да го скрия от теб. Надявах се на чудо. Но чудеса не стават.
Тя го слушаше и не можеше да повярва. Всичко, целият им живот, цялата им показност, беше лъжа. Бяха бедни. По-бедни от майка ѝ в панелния ѝ апартамент. Защото тя поне имаше покрив над главата си. А те скоро нямаше да имат и това.
– И сега? – попита тя с празен глас.
– Не знам – отвърна той, заровил лице в ръцете си. – Наистина не знам.
В този момент на тотално отчаяние, Мира осъзна едно. Адвокатът грешеше. Плащането не беше изход. Защото те нямаха с какво да платят. Единствената им надежда, колкото и минимална да беше, беше да се борят. Да се борят в съда. Да се опитат да докажат измамата, принудата, фалшификацията. Беше почти невъзможно. Но беше единственото, което им оставаше. Защото вече нямаха какво да губят.
Глава 11
След разговора с адвоката Мира се чувстваше напълно изгубена. Единственият човек, който изглеждаше незасегнат от отчаянието, беше Десислава.
– Адвокатите винаги се презастраховат – каза тя, когато Мира ѝ разказа. – Те гледат само документите. Но в едно дело има и човешки фактор. Трябва да намерим свидетел. Някой, който е видял баба в деня преди инсулта.
– Стоян – каза Мира. – Съседът от долния етаж. Той я е чул да се кара с някого по телефона.
– Трябва да говорим с него. Веднага.
Намериха Стоян в градинката пред блока. Той плевеше леха с лалета с методичност и търпение, които издаваха самотен човек с твърде много свободно време. Когато видя Мира, лицето му се озари от тъжна усмивка.
– Как е Райна? Има ли подобрение?
– По-добре е – отвърна Мира. – Вече е в съзнание. Опитва се да говори.
– Слава Богу – въздъхна Стоян. – Много се молих за нея. Тя е добър човек.
Мира седна на пейката до него. Десислава остана права, като прокурор, който се готви за разпит.
– Господин Стоян, трябва да ви попитаме нещо важно – започна Мира. – Спомняте ли си деня, преди да намерите майка ми? Видяхте ли я, говорихте ли с нея?
Стоян се замисли, като се почеса по брадичката.
– Да. Спомням си. Беше следобед. Срещнах я на стълбите. Връщаше се отвън. Изглеждаше ужасно. По-бяла от платно. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш е плакала. Едвам се държеше на краката си.
– Говорихте ли?
– Опитах се. Попитах я добре ли е. Тя само поклати глава и промърмори нещо. Нещо като „Свършено е с мен“ или „Довършиха ме“. После се качи в апартамента си и се заключи. Чух я как плаче. Сърцето ми се скъса. Но не посмях да я притеснявам. Тя беше горда жена, не обичаше да я виждат слаба.
– А преди това? Казахте, че сте я чули да се кара по телефона.
– Да, беше предишния ден. Вратите на балконите ни са една под друга. Чух я ясно. Крещеше. „Нямам ги тези пари, разбери!“, викаше. „Не можеш да ми го причиниш това, сине!“. Явно говореше със сина си, с Павел. Беше много разстроена. След този разговор не излезе от тях цял ден.
Думите му потвърждаваха всичко. Стресът, принудата, отчаянието.
– Бихте ли потвърдили това в съда, ако се наложи? – попита Десислава с делови тон.
Стоян я погледна, после и Мира. В очите му се четеше колебание.
– Аз съм стар човек. Не ми се занимава със съдилища, с адвокати…
– Моля ви – намеси се Мира. Гласът ѝ трепереше. – Става въпрос за дома на майка ми. За единственото нещо, което ѝ е останало. Този човек, на когото тя дължи пари, иска да ѝ го вземе.
Стоян въздъхна тежко. Погледна към прозореца на апартамента на Райна на втория етаж.
– Тя беше добър приятел – каза той тихо. – Когато жена ми почина, тя беше единственият човек, който идваше да ме види. Носеше ми супа. Просто да си поговорим. Да не съм сам.
Той се изправи.
– Добре. Ще го направя. Заради нея. Ще дойда и ще кажа истината. Каквото съм видял и чул.
Когато се прибираха, Десислава беше необичайно мълчалива.
– Какво има? – попита я Мира. – Това е добре, нали? Имаме свидетел.
– Да, добре е. Но не е достатъчно. Думите на един съсед срещу железен документ. Съдията може и да не му повярва. Трябва ни нещо повече. Трябва ни признание.
– От кого? От Павел ли? Той се крие, не си вдига телефона.
– Не. От Кръстан.
Мира я погледна, сякаш е полудяла.
– Как си представяш, че ще стане това? Да отидем при него и да го помолим да си признае, че е изнудвал майка ми ли?
– Не. Ще го накараме да си помисли, че ще му платим.
Планът, който Десислава предложи, беше дързък и рискован. Мира трябваше да се обади на Кръстан и да поиска среща. Да му каже, че е събрала парите и иска да му ги предаде лично, за да ѝ върне записа на заповед. Срещата трябваше да е на публично място, кафене например. А Десислава щеше да седне на съседна маса, преструвайки се на обикновен клиент, и щеше да запише целия разговор с телефона си.
– Целта е да го провокираме – обясни Десислава. – Да го накараш да говори. Да спомене Павел. Да каже нещо, от което да проличи, че е знаел за състоянието на баба, че я е притискал. Всеки детайл е важен.
– Ами ако откаже? Или се усети? – попита Мира, уплашена от идеята.
– Няма да се усети. Той е алчен. Мисълта за парите ще замъгли преценката му. А и е прекалено самоуверен. Смята те за слаба, уплашена жена. Използвай това.
Мира не беше сигурна. Планът звучеше като сцена от евтин криминален филм. Но какво друго им оставаше? Трябваше да опитат.
Тя си пое дълбоко дъх и набра номера на Кръстан. Сърцето ѝ биеше лудо. Той вдигна на втория сигнал.
– Какво искаш? – изръмжа гласът му.
– Искам да се видим – каза Мира, опитвайки се гласът ѝ да звучи твърдо. – Събрах парите.
От другата страна настъпи кратка пауза. Чу се как Кръстан се изкашля.
– Браво на тебе, момиче. Знаех си, че ще се разберем. Кога и къде?
Срещата беше уговорена. Утре, в два часа, в едно кафене в центъра. Капанът беше заложен. Сега оставаше само да се надяват, че звярът ще влезе в него.
Глава 12
Кафенето беше шумно и претъпкано. Мира седеше на малка маса до прозореца, ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да ги скрие под масата. През витрината виждаше Десислава, седнала на пейка отсреща, преструваше се, че чете книга. Телефонът ѝ, поставен до нея, записваше.
Кръстан закъсня с десет минути. Нарочно, за да покаже кой доминира. Той седна тежко на стола срещу Мира, без да я поздрави.
– Къде са парите? – попита той директно.
– Първо искам да ми върнете документа – каза Мира, повтаряйки наум инструкциите на Десислава.
Той се изсмя.
– Първо парите, после хартийките. Такъв е редът.
– Искам да съм сигурна, че всичко е наред. Брат ми… той каза, че вие сте го накарали. Че сте използвали старите му дългове, за да го принудите да убеди майка ми да подпише.
Кръстан се намръщи.
– Брат ти много говори. Да си беше плащал навреме, нямаше да се стига дотук. Той сам дойде при мен. Каза: „Майка ми има апартамент. Ще я убедя да подпише.“ Аз просто му направих услуга. Дадох му шанс да се измъкне.
– Шанс ли? – гласът на Мира се повиши. – Да докарате майка ми до инсулт, това ли наричате шанс? Тя беше толкова разстроена в онзи ден, едва се държеше на краката си!
– Не ме интересува как се е чувствала – сопна се Кръстан. – Подписала е. Това е важното. И ти много добре знаеш, че е така. Иначе нямаше да си тук с парите, а щеше да ме съдиш.
Той се наведе напред.
– Слушай ме, момиче. Да не си мислиш, че не знам какво става? Знам, че си ходила при адвокати. Знам, че съседът е почнал да си отваря устата. Но нищо няма да докажете. Думи срещу документ. Аз ще спечеля. И тогава ще ти взема не само апартамента, ами и къщата, в която живееш с мъжлето си. Защото в договора има едни малки буквички за неустойки, които май не си прочела.
Всичко беше записано. Признанието, че е знаел за Павел. Заплахата. Пренебрежението към състоянието на Райна. Мира почувства прилив на сила.
– Няма да получите и стотинка от мен – каза тя студено, като се изправи. – И няма да вземете апартамента на майка ми. Ще се видим в съда.
Тя се обърна и тръгна към изхода, без да поглежда назад. Чу го как крещи името ѝ, как ругае, но не спря. Излезе от кафенето и пое дълбоко дъх. Десислава дойде при нея, с усмивка на лице.
– Имаме го – каза тя. – Всичко е тук. Качеството е перфектно.
В същия този момент, в апартамента на Райна, се случваше нещо друго. След като Мира и Десислава си тръгнаха, Павел, който се беше крил в града през последните дни, най-накрая събра смелост да отиде да види майка си. Беше се промъкнал в болницата, измъчван от вина и страх.
Той влезе тихо в стаята. Райна спеше. Изглеждаше толкова крехка, толкова беззащитна. Той седна на стола, на който преди седеше Мира, и заплака. Тихо, безмълвно, като малко момче.
– Мамо, прости ми – шепнеше той. – Никога не съм искал да стане така. Обичам те…
Внезапно една ръка докосна неговата. Беше лявата ръка на Райна. Тя беше будна и го гледаше. В очите ѝ нямаше гняв. Нямаше упрек. Имаше само безкрайна, всеопрощаваща майчина любов.
Тя се опита да каже нещо. Думите излизаха трудно, накъсано.
– Мо… ето… мом… че…
После посочи към шкафчето. Павел отвори чекмеджето. Вътре, под една носна кърпичка, имаше стар, овехтял плик. Той го взе и го отвори. Вътре имаше писмо. Но не беше от Огнян. Беше от баща му. Писмо, написано преди много, много години, малко преди да почине.
Павел започна да чете. Ръцете му трепереха.
„Райна, моя любов,
Пиша ти това писмо, защото знам, че скоро ще си отида. Има нещо, което трябва да знаеш. Тайна, която пазя цял живот. Огнян… той не беше просто мой приятел. Беше ми брат. Истински брат, от същата майка. Баща ни го изоставил още като бебе. Така и не го призна. Огнян израсна в сиропиталище. Аз го намерих години по-късно, когато бяхме в казармата. Ти се влюби в него. И той в теб. Но аз ви разделих. Излъгах го, че си се сгодила за друг. Излъгах теб, че те е изоставил. Направих го, защото те обичах повече от всичко и не можех да те загубя. Прости ми, ако можеш. Знам, че Павел… той прилича на него. Същият буен нрав, същата неспокойна душа. Моля те, грижи се за него. Той е всичко, което ми остана от брат ми, когото предадох.“
Павел свали писмото. Главата му се въртеше. Значи Огнян е бил негов чичо. А той… той носеше неговата кръв. Кръвта на човека, когото майка му беше обичала истински. И когото баща му беше предал. Цялата история на семейството им беше изтъкана от лъжи и предателства. И той, Павел, беше просто последната брънка във веригата. Той беше предал майка си, точно както баща му беше предал брат си.
Той погледна към Райна. Тя го гледаше с очи, пълни със сълзи.
– Про… сти… – прошепна тя.
В този момент Павел разбра. Разбра, че сляпата ѝ любов към него не е била просто слабост. Била е опит да изкупи греха на съпруга си. Опит да даде на сина си любовта, която е била отнета на чичо му.
Той падна на колене до леглото ѝ, притиснал писмото до гърдите си, и се разрида. Но този път сълзите не бяха от самосъжаление. Бяха от разкаяние. Истинско, дълбоко, разтърсващо разкаяние.
Глава 13
Когато Мира и Десислава влязоха в болничната стая, те завариха неочаквана картина. Павел беше коленичил до леглото на майка им, стиснал ръката ѝ, а лицето му беше мокро от сълзи. Райна го галеше по косата със здравата си ръка, а по устните ѝ играеше слаба, уморена усмивка.
Във въздуха се усещаше странна смесица от напрежение и облекчение. Павел вдигна глава, когато ги видя. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Той не каза нищо, просто подаде на Мира смачкания лист хартия.
Мира прочете писмото. Прочете го веднъж, после втори път. Ръцете ѝ трепереха. Историята беше толкова невероятна, толкова трагична, че звучеше като измислица. Баща ѝ, когото беше идеализирала като стълб на семейството, се оказа предател. А брат ѝ… брат ѝ беше плод на тази лъжа, белязан от нея още преди раждането си.
Тя погледна към Павел. За първи път от много време тя не видя в него пиявицата, използвача, безотговорния брат. Видя едно объркано, страдащо момче, което цял живот се е борило с демони, които дори не е разбирало.
– Аз… – започна той, гласът му беше дрезгав. – Аз ще се предам в полицията. Ще кажа всичко. За Кръстан, за измамата, за това как принудих мама да подпише. Ще поема цялата отговорност.
– Не! – прошепна Райна от леглото. Това беше първата цяла дума, която изричаше. И тя беше дума на отрицание, на защита. – Не… ти…
– Трябва, мамо – каза Павел, като поклати глава. – Време е да платя за грешките си.
– Няма да ходиш никъде – каза Десислава с твърд глас. Тя взе записа от срещата с Кръстан от ръцете на Мира. – Няма нужда. Имаме всичко, което ни трябва. Неговото самопризнание. Той ще отиде в затвора, не ти. Ти ще бъдеш наш свидетел.
В този момент вратата се отвори и влезе Виктор. Лицето му беше бледо и изпито. Той не погледна нито към Павел, нито към Райна. Погледът му беше вперен в Мира.
– Свършено е – каза той глухо. – Банката запорира всичко. Сметките, фирмата, апартамента. Имаме срок до края на месеца да се изнесем.
Новината, която преди ден щеше да я съсипе, сега сякаш нямаше значение. Всичко материално, за което се беше борила, изглеждаше дребно и незначително на фона на човешката драма, която се разиграваше в тази малка болнична стая.
– Няма значение, Викторе – каза тя тихо.
Той я погледна неразбиращо.
– Как така няма значение? Загубихме всичко!
– Не сме загубили всичко – отвърна тя, като погледна към майка си и брат си. – Имаме себе си. Това е важното.
Виктор се изсмя горчиво.
– Себе си ли? Погледни ни! Една фалирала двойка, една полупарализирана старица и един престъпник! Това ли е семейството, което имаме?
– Да – каза Мира твърдо. – Това е моето семейство. С всичките му недостатъци и грешки. И аз няма да го изоставя.
Тя пристъпи към Павел и сложи ръка на рамото му. Той я погледна с изненада и благодарност.
– Ще се справим – каза тя, като гледаше последователно брат си, майка си, племенницата си. – Всички заедно.
Виктор ги гледаше, сякаш бяха от друга планета. Той не разбираше. Не можеше да разбере. Неговият свят се градеше на успеха, на парите, на статуса. Всичко това беше изчезнало. За него това беше краят.
– Аз не мога – каза той, като поклати глава. – Не мога да бъда част от това.
Той се обърна и излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Мира не се опита да го спре. Знаеше, че това е краят на брака им. Изпита тъга, но не и отчаяние. Защото в този ден, в който беше загубила всичко материално, тя всъщност беше намерила нещо много по-ценно. Беше намерила семейството си отново. Разрушено, несъвършено, но нейното. И беше готова да се бори за него.
Глава 14
Съдебният процес беше кратък и грозен. Записът, който Десислава беше направила, се оказа решаващ. Адвокатът на Кръстан се опита да оспори автентичността му, но експертизата потвърди, че не е манипулиран. Показанията на Стоян, който с треперещ глас, но твърдо описа състоянието на Райна в деня на подписването, също натежаха.
Ключовият момент обаче бяха показанията на Павел. Той застана на свидетелската скамейка и разказа всичко. Без да спестява нищо, без да се оправдава. Разказа за хазартната си зависимост, за старите си дългове към Кръстан, за начина, по който Кръстан го е манипулирал и заплашвал, за да го накара да изнуди собствената си майка. Разказа как е занесъл документите в апартамента ѝ и я е молил, докато тя, плачейки, не е подписала.
В залата беше тихо. Мира го гледаше и виждаше напълно различен човек. Нямаше и следа от стария, хленчещ и самосъжаляващ се Павел. На негово място стоеше мъж, който най-накрая беше поел отговорност за живота си.
Кръстан беше осъден за изнудване и лихварство. Записът на заповед беше обявен за недействителен поради порок във волята, причинен от принуда и крайна нужда. Апартаментът на Райна беше спасен.
Павел получи условна присъда, предвид пълните му самопризнания и факта, че е съдействал на разследването. Като част от присъдата, съдът го задължи да се подложи на лечение за хазартна зависимост.
След края на делото, четиримата – Мира, Павел, Десислава и Райна, която беше докарана в инвалидна количка – излязоха от съдебната палата. Слънцето ги заслепи.
– Свърши се – каза Мира и пое дълбоко дъх, сякаш за първи път от месеци дишаше свободно.
– Не – поправи я Павел. – Сега започва.
Той беше прав. Това не беше краят, а началото. Началото на един нов, много по-труден живот.
Мира и Виктор се разведоха бързо и тихо. Той замина за чужбина, за да се опита да започне отначало, далеч от провала и срама. Апартаментът им беше продаден от банката, за да покрие част от дълговете. Мира остана без дом, без работа (напусна, защото не можеше да се справи със стреса и отсъствията) и с разбито сърце.
Тя се премести да живее при майка си. Малкият панелен апартамент, от който цял живот се беше опитвала да избяга, сега беше нейното единствено убежище. Грижите за Райна бяха денонощни. Тя бавно се възстановяваше, но все още имаше нужда от помощ за всичко. Мира се научи да я храни, да я преоблича, да ѝ помага с упражненията за раздвижване. Беше изтощително физически и емоционално.
Павел също се промени. Започна работа на строеж – тежка, физическа работа, която смиряваше духа му. Всяка вечер след работа идваше в апартамента, за да помогне. Носеше покупки, чистеше, готвеше. Разговаряше с майка си с търпение, което Мира никога не беше виждала у него. Всяка стотинка, която изкарваше, даваше за рехабилитацията на Райна и за храна.
Десислава беше тяхната котва. Тя продължи да учи блестящо, но намираше време да им помага с всичко – от попълване на документи за социални помощи до просто да седне и да поговори с баба си, което ѝ действаше по-добре от всяко лекарство.
Имаше тежки дни. Дни, в които Мира се чувстваше на ръба на силите си. Дни, в които скърбеше за стария си живот, за удобството, за привидната сигурност. Дни, в които се караха с Павел за дреболии, защото напрежението и умората си казваха думата. Но имаше и хубави моменти. Моменти, в които тримата седяха вечер в малката кухня и си говореха, спомняха си детството, смееха се. Моменти, в които Райна успяваше да каже ново изречение или да направи няколко крачки, подкрепяна от двете си деца. Тези моменти бяха безценни.
Една вечер, докато Мира помагаше на майка си да се приготви за сън, Райна я хвана за ръката.
– Про… сти… ми – каза тя с усилие.
– За какво да ти прощавам, мамо? – попита Мира.
– За… всич… ко…
Мира седна до нея на леглото и я прегърна.
– Няма за какво. Ти си ме научила на най-важното. Да обичам. И да прощавам.
В този момент тя осъзна, че наистина е простила. На майка си, за нейната сляпа обич. На баща си, за неговото предателство. На Павел, за неговата слабост. На Виктор, за неговата неспособност да обича безусловно. И най-вече, простила беше на себе си. За гнева, за нетърпението, за пропуснатите обаждания.
Тишината вече не я плашеше. Защото сега тя не беше празна. Беше изпълнена с присъствие, с грижа, с прошка. С любов.
Глава 15
Мина една година. Животът бавно намираше своя нов ритъм. Райна, с упоритост, която изумяваше лекарите, успя да проходи отново. Все още накуцваше и се подпираше с бастун, но беше самостоятелна. Говорът ѝ също се подобри значително. Все още бъркаше думи понякога, но можеше да води нормален разговор. Тя се превърна в тихия център на тяхното малко, разбито, но оцеляло семейство. Не готвеше вече, но седеше в кухнята и даваше наставления на Мира и Павел, които се бяха превърнали в изненадващо добър кулинарен екип.
Мира си намери нова работа. Беше в малка счетоводна фирма, с много по-ниска заплата и без никакви перспективи за израстване. Но работата беше спокойна, без извънредни часове, и ѝ позволяваше да се прибира навреме, за да бъде с майка си. За първи път в живота си тя осъзна, че работата е просто работа. Не е целият ѝ живот.
Павел беше най-голямата изненада. Той завърши успешно терапията си. Продължи да работи на строежа, но през уикендите започна да посещава курсове по компютърно чертане. Старият му блян да бъде архитект, макар и в по-скромен мащаб, се събуди отново. Той спря да се самосъжалява и започна да гради. Не само сгради, но и собствения си живот, тухла по тухла.
Десислава завърши първата си година в университета с отличие. Тя беше техният юридически съветник, тяхната гордост и връзката им с бъдещето.
Един ден на вратата се почука. Беше Стоян, съседът. Носеше малка саксия с цъфнал здравец.
– Това е за Райна – каза той, леко притеснен. – Да ѝ носи здраве.
Райна го покани да влезе. Двамата седнаха на малкия балкон, сред саксиите с цветя, които Райна отново беше започнала да полива. Говориха си с часове. За миналото, за децата, за малките радости на живота. Мира ги гледаше през прозореца и се усмихваше. Може би самотата на майка ѝ най-накрая си беше намерила лек.
Вечерта, когато всички се събраха около масата, телефонът на Мира иззвъня. Беше непознат номер от чужбина. Тя се поколеба, после вдигна.
– Ало?
– Мира? Аз съм, Виктор.
Гласът му звучеше различно. По-тих, по-смирен.
– Здравей, Викторе – отвърна тя спокойно.
– Аз… само исках да кажа… че съжалявам. За всичко. Бях глупак. Бях слаб. Ти беше права. Загубих най-важното, докато гонех вятъра.
– Надявам се да си добре – каза Мира. И го мислеше. В сърцето ѝ нямаше гняв, само лека тъга по това, което можеше да бъде, но не е било.
– Ще се оправя. Исках само да знаеш. Че мисля за теб. И че ти желая щастие.
– И аз на теб, Викторе. Сбогом.
Тя затвори телефона. Погледна към масата. Майка ѝ, брат ѝ, племенницата ѝ. Те се смееха на нещо, което Павел разказваше. Това беше нейното щастие. Не беше лъскаво, не беше за пред хората. Беше истинско.
Телефонът на масата замълча. Той вече не беше източник на дразнение или на страх. Беше просто предмет. Средство за връзка, когато е нужна. Но истинската връзка беше там, в стаята. В споделения смях, в подадената ръка, в разбиращия поглед. В тишината, която вече не беше празна, а пълна. Пълна с прошка, с надежда и с трудната, несъвършена, но безкрайно ценна любов на едно семейство.