Тишината в апартамента беше станала физическа. Беше тежка, лепкава, притискаше гърдите на Надя и правеше всяко вдишване плитко и болезнено. Три месеца. Деветдесет и два дни, откакто светът ѝ се беше срутил. Деветдесет и два дни, откакто Стефан, нейният син, нейният единствен син, си отиде. На тридесет и две. Снимката му на шкафа до телевизора сякаш я наблюдаваше с онзи лек укор, който винаги имаше, когато тя се тревожеше прекалено. Сега имаше за какво да се тревожи.
Звънецът проряза плътната тишина като нож. Надя потрепери. Знаеше кой е. През шпионката видя Лилия, снаха си, вдовицата на сина ѝ. Облечена в тъмен панталон и скъпо изглеждащо палто, което Надя не беше виждала досега. До нея стоеше малкият Мартин, внукът ѝ, стиснал в ръка малък червен камион.
Сърцето на Надя се сви. Не беше виждала момчето от седмица. Лилия ограничаваше срещите им с жестока, студена прецизност.
Отключи.
„Здравей, Надя.“ Гласът на Лилия беше равен, делови. Сякаш не идваше в дома, в който синът ѝ беше израснал, сякаш не говореше с майката на мъртвия си съпруг.
„Марти, съкровище! Ела при баба!“ Надя се наведе да прегърне детето, но Лилия го дръпна леко назад.
„Бързаме. Просто дойдох да поговорим.“
„За какво?“ Надя се изправи, усещайки как студенината на Лилия замразява въздуха помежду им.
„За парите, Надя. За деветдесетте хиляди.“
Надя пристъпи назад, сякаш я бяха ударили. „Парите?“
„Да. Тези, които Стефан ти е оставил. Знаеш, че са ми нужни. За Мартин. За да започнем наново.“ Лилия говореше така, сякаш обсъждаха сметката за ток.
„Да започнете наново?“ Надя усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. „Той е мъртъв от три месеца, Лилия! Какво ново начало?“
Лилия въздъхна отегчено. „Виж, нещата се променят. Аз… срещнах някого. Премествам се при него. И Мартин идва с мен, разбира се.“
Ударът беше толкова силен, че Надя се подпря на рамката на вратата. „Преместваш се? С друг мъж? Толкова скоро?“
„Животът продължава.“
„И ти искаш парите на сина ми, за да ги занесеш на… на този другия?“ Гласът на Надя се надигна, превърна се в треперещ писък. „Тези пари Стефан ги остави на мен! На мен! Бяха в негова лична сметка!“
„Той не е мислил трезво. Беше объркан. Тези пари са на семейството му. Аз и Мартин сме неговото семейство.“
„Аз не съм ли му семейство? Аз съм му майка! А ти, осем години беше негова съпруга! Осем години! И сега, три месеца след гроба му, ти се местиш при друг и искаш да ограбиш майка му?“
„Внимавай как ми говориш!“ Лилия присви очи. „Тези пари ми трябват. Огнян, мъжът, при когото отивам, има бизнес. Ще инвестираме. Ще осигуря бъдещето на Мартин.“
„Бъдещето на Мартин е осигурено с парите, които аз ще му дам, когато порасне! А на теб…“ Надя пое дълбоко дъх, събирайки цялата си болка и гняв. „Казах ѝ: „Не заслужаваш и стотинка! Тези пари са мое право.“
Лилия я изгледа за миг. После, бавно, по устните ѝ плъзна усмивка. Беше студена, пресметлива, лишена от всякаква топлота. Усмивка, която накара косъмчетата по врата на Надя да настръхнат.
„Ти си мислиш така.“
„Така е! Така пише в завещанието. Адвокатът ми го потвърди.“
Лилия се наведе леко напред. „Ще ти покажа, че…“
Тя замълча, оставяйки заплахата да увисне във въздуха.
„Какво ще ми покажеш? Какво, Лилия?“
„Ще ти покажа, че волята на един объркан мъж не струва нищо пред нуждите на детето му. И ще ти покажа, че аз винаги получавам това, което искам.“
Тя дръпна силно ръката на Мартин, който гледаше баба си с неразбиращи, уплашени очи.
„Марти, кажи довиждане на баба си. Няма да я виждаш известно време.“
„Не! Лилия, не можеш да ми го причиниш!“ Надя посегна към детето.
Лилия се обърна и тръгна към асансьора, влачейки детето след себе си. Преди вратите да се затворят, тя извика през рамо: „О, Надя. Мога. И тепърва започвам.“
Надя се свлече на прага, апартаментът зад нея вече не беше просто тих. Беше гробница. А тя замръзна, защото в студената усмивка на Лилия видя нещо повече от алчност. Видя тайна. И знаеше, че тази битка няма да е само за пари. Щеше да е за всичко.
Глава 2: Първият удар
Два дни по-късно пристигна пликът. Дебел, официален, с логото на адвокатска кантора, която Надя не познаваше. Ръцете ѝ трепереха, докато разпечатваше. Беше призовка. Лилия оспорваше завещанието на Стефан.
Основанията бяха няколко, всяко по-болезнено от предишното. Твърдеше се, че Стефан не е бил с яснo съзнание, когато е променил бенефициера на сметката си. Твърдеше се, че Надя е упражнила „неправомерно влияние“ върху сина си, възползвайки се от неговата уязвимост. И най-жестокото – твърдеше се, че тя, Надя, не е подходящ разпоредител на средства, които по право принадлежат на малолетния ѝ внук, Мартин.
Надя смачка листа в юмрук. „Неправомерно влияние…“ прошепна тя в празната стая. Спомни си последния разговор със Стефан, седмица преди… преди инцидента. Той беше дошъл сам, изглеждаше уморен, по-възрастен от годините си.
„Мамо, искам да направя нещо. Едни пари… искам да са на твое име. Само на твое. Ако нещо стане с мен, Лилия… тя не управлява добре финансите. Просто ми обещай, че ще се погрижиш за Марти, ако… нали знаеш.“
Тогава тя се беше засмяла и го беше скастрила да не говори глупости. „Какво да става с теб? На тридесет и две си!“ А сега думите му кънтяха в главата ѝ като пророчество. Той е знаел. Знаел е нещо.
Набра треперейки номера на сестра си.
„Зорнице, тя го направи. Съди ме.“
Зорница, вечният прагматик, пристигна след двадесет минути с бутилка вино и номера на най-добрия адвокат по семейно право, когото познаваше.
„Това е Адвокат Димитров,“ каза тя твърдо, докато наливаше на Надя пълна чаша. „Той е акула. Ще ни трябва акула. Тази твоя снаха е змия.“
„Тя ми отнема Мартин, Зоре! Каза, че няма да го виждам.“
„Това е първият ѝ ход. Изолация. За да те направи по-лесна за пречупване. Няма да ѝ позволим.“
На следващия ден Надя седеше в плюшения, леко потискащ офис на Адвокат Димитров. Той беше висок мъж с прошарена коса и очи, които сякаш виждаха всичко. Прегледа призовката, изслуша разказа на Надя, без да я прекъсва, само кимаше от време на време.
„Лилия има нов мъж,“ завърши Надя с пресекващ глас. „Казва се Огнян. Бизнесмен. Тя иска парите на сина ми, за да ги даде на него.“
Димитров сплете пръсти. „Това променя нещата. И ги улеснява, и ги усложнява. Тя се е изложила на показ твърде рано, което е добре за нас. Новият мъж е слабост. Но и мотивация. Лилия няма да се спре лесно.“
„Какво да правя?“
„Първо, събираме документи. Всичко, което доказва ясната воля на сина ви. Имейли, съобщения, свидетели. Казахте, че е бил притеснен за финансите ѝ?“
„Да, спомена, че тя… не управлява добре.“
„Ще трябва да копаем по-дълбоко,“ каза Димитров. „Адвокатът ѝ, Асенов, е хитър. Той ще я представи като онеправдана вдовица, оставена без средства от злонамерена свекърва. Ние трябва да докажем, че тя е всичко друго, но не и това.“
Междувременно, в лъскав нов апартамент в друга част на града, Лилия наливаше уиски на Огнян. Той беше по-възрастен от нея, с обаятелна усмивка и студени очи. Беше собственик на малка строителна фирма, която беше на ръба на фалита.
„Тя ще се бори, Оги. Старата вещица е инат.“
Огнян пое чашата и прокара пръсти по ръката ѝ. „Разбира се, че ще се бори. Но няма козове. Аз говорих с Асенов. Ще поискаме пълен запор на сметката, докато трае делото. И ще използваме хлапето. Трябва да я натиснем до стената.“
„Тя ме обиди. Каза, че не заслужавам и стотинка.“
„Скоро ще моли да ѝ позволиш да вижда внука си срещу тези деветдесет хиляди,“ усмихна се Огнян. „Тези пари са ни нужни, Лили. Спешно. Онзи заем за материалите… банката няма да чака повече. Това е нашият спасителен пояс.“
Лилия кимна. Тя беше заложила всичко на този мъж. Беше изтърпяла осем години брак със Стефан, когото намираше за скучен и предсказуем. Беше започнала връзката си с Огнян почти година преди Стефан да умре. Смъртта му беше просто… неочаквано улеснение. А парите, които той си мислеше, че е скрил при майка си, бяха просто бонус.
„Ще я смачкам,“ каза Лилия, отпивайки от своето уиски. „Заради Мартин.“
„Разбира се, скъпа,“ промърмори Огнян, мислейки си за просрочения кредит и гневните обаждания от доставчиците. „Всичко е заради Мартин.“
Първият удар на Лилия не закъсня. Надя получи официален отказ за насрочената среща с Мартин в детския център. Основанието: „Детето е в процес на адаптация към новата семейна среда и срещите с бабата го травмират допълнително.“
Надя се обади на Димитров, ридаейки.
„Това е очаквано,“ каза той спокойно. „Това е лостът ѝ за изнудване. Сега се успокойте, Надя. Време е ние да нанесем своя удар.“
Глава 3: Сенките на миналото
Надя знаеше, че трябва да действа. Думите на адвокат Димитров – „Трябва да копаем по-дълбоко“ – отекваха в нея. Тя трябваше да разбере какво е знаел Стефан. Трябваше да оправдае последното му желание.
Започна от стаята му. Старата му детска стая в нейния апартамент, която той никога не беше изпразнил напълно. Беше я превърнал в нещо като свой личен кабинет, когато идваше да работи на спокойствие, далеч от „хаоса у дома“, както се изразяваше. Лилия мразеше тази стая.
Тук беше бюрото му, старият му компютър, кашони с книги. Надя започна да преглежда методично чекмеджетата. Сметки, стари гаранционни карти, студентски записки. И тогава, в най-долното чекмедже, под купчина стари списания за компютри, напипа малък черен тефтер.
Не беше дневник. Беше по-скоро счетоводна книга. Стефан винаги е бил педантичен.
Надя седна на леглото и започна да чете. Повечето бяха бележки за разходи по колата, вноски по ипотеката им. Но последните няколко страници бяха различни. Датите бяха от последните шест месеца.
„15 март. Превод 5000. ‘Ремонт’. (Няма ремонт).“ „2 април. Теглене 3000. ‘Почивка’. (Няма почивка).“ „18 април. 7000. ‘Инвестиция О.’“
„О.“ Надя замръзна. Огнян.
Сърцето ѝ заблъска. Тя продължи да прелиства. Имаше още няколко записа, завършващи с една отчаяна бележка отпреди три месеца и половина, малко преди смъртта му:
„Общо над 30 000. Тя ги прехвърля към него. Трябва да говоря с Даниел. Трябва да защитя Марти. И мама.“
Даниел. Най-добрият приятел на Стефан от университета, негов колега в софтуерната фирма, където работеха. Надя не го беше чувала от погребението.
Тя намери номера му в старите контакти на Стефан. Той вдигна на третото позвъняване.
„Даниел? Аз съм, Надя. Майката на Стефан.“
От другата страна настана тишина. После тежка въздишка. „Здравейте, лельо Наде. Съболезнования, отново. Аз…“
„Даниеле, трябва да говоря с теб. Спешно е. Става дума за Стефан. И за Лилия.“
Срещнаха се в малко кафене, далеч от центъра. Даниел изглеждаше съсипан. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
„Той знаеше,“ каза тихо Надя, без да увърта. „Намерих бележките му. За парите. За ‘О’.“
Даниел затвори очи. „Знаех си, че ще се стигне дотук. Той беше извън себе си последните месеци.“
„Какво знаеше? Моля те, Даниеле. Тя ме съди. Иска онези деветдесет хиляди. Казва, че Стефан не е бил добре, че съм го манипулирала.“
Гневът проблесна в очите на Даниел. „Манипулирала? Тя! Тя го манипулираше! Той разбра. Разбра за Огнян месеци преди…“
„За връзката им?“ прошепна Надя.
„Да. Не знам как, може би е видял съобщения. Беше смазан. Но не това беше най-лошото. Лошото бяха парите. Този Огнян е затънал до уши. Строителен предприемач, който не е построил нищо свястно. Само дългове. Лилия е започнала да му прехвърля пари от общите им сметки. Спестяванията им за Мартин. Затова Стефан е прехвърлил онези деветдесет хиляди на вас. Това не е било наследство, лельо Наде. Това е било спасителна операция. Това са били последните пари, които е успял да скрие от нея.“
Надя слушаше, а всяка негова дума беше пирон в ковчега на осемгодишния брак на сина ѝ.
„Той ми каза: ‘Тя ще ме съсипе, Дани. Ако нещо стане с мен, тя ще остави Марти без нищо заради онзи измамник. Трябва да защитя майка си, поне тя да има нещо, за да се грижи за Марти’.“ Даниел сведе поглед. „Той щеше да се разведе с нея. Говореше с адвокат.“
„Тогава… инцидентът…“ Надя не смееше да го изрече.
„Беше инцидент.“ Даниел каза твърдо. „Кофти късмет. Мокра настилка, камион, който го е засякъл. Полицията беше категорична. Но…“
„Но?“
„Но той беше разсеян. Беше съсипан. Последния ден, в който го видях, той каза, че ще говори с Лилия същата вечер. Че ще ѝ каже, че знае всичко. Че иска развод.“
Той не беше стигнал до този разговор. Беше загинал на път за вкъщи.
„Тя го е убила,“ прошепна Надя, не като обвинение, а като констатация. „Дори да не е въртяла волана, тя го е убила.“
„Има още нещо,“ каза Даниел, бъркайки в чантата си. „Стефан беше системен администратор. Разбираше от компютри повече от всекиго. Той… той е направил копия. Архиви. На нейния лаптоп, на телефона ѝ. Не знам какво има вътре, даде ми го за съхранение два дни преди да загине. Каза: ‘Ако тя се опита да направи нещо, дай това на майка ми. Тя ще знае какво да прави’.“
Той плъзна по масата малка флашка.
„Страх ме беше да ви я дам,“ призна Даниел. „Лилия изглеждаше толкова съсипана на погребението. Мислех, че… може би грешим. Но щом ви съди… значи Стефан е бил прав.“
Надя стисна флашката в ръката си. Беше студена и тежка. Като ключ.
„Благодаря ти, Даниеле. Длъжница съм ти.“
„Не. Дължим го на него,“ каза той.
Когато се прибра, Надя веднага пъхна флашката в стария компютър на Стефан. Беше криптирана. Но Стефан беше оставил подсказка в тефтера, на последната страница. „Датата, на която всичко започна.“
Надя се замисли. Опита рождената дата на Стефан. Грешка. На Лилия. Грешка. На Мартин. Грешка.
Сватбата им? Опита. Папката се отвори.
И светът на Надя се преобърна отново.
Глава 4: Двойствен живот
Папката съдържаше стотици файлове. Подпапки, именувани с дати. Стефан беше методичен до жестокост.
Имаше извлечения от скрити кредитни карти, които Лилия беше открила на свое име. Имаше екранни снимки на разговори. Надя преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото ѝ, и отвори първия файл.
Разговор между Лилия и Огнян. Отпреди повече от година.
Огнян: „Липсваш ми. Този твой мъж не те ли пуска?“ Лилия: „Той е на работа, както винаги. Скучен до смърт. Мисля само за теб.“ Огнян: „А за парите мислиш ли? Онзи обект е почти готов, но ми трябват още малко за довършителните работи.“ Лилия: „Стефан пак ми мрънка за спестяванията. Не знам как да изтегля, без да забележи.“ Огнян: „Ще измислиш, умна си. За нас. За нашето бъдеще.“
Надя превърташе през месеци на лъжи, интимни планове и финансови схеми. Лилия беше използвала парите на Стефан – парите, които той спестяваше за образованието на Мартин, за по-голям апартамент – за да финансира фалиращия бизнес на любовника си.
Имаше записи на телефонни разговори. Стефан беше инсталирал софтуер. Гласът на Лилия, онзи сладникав, интимен глас, който Надя никога не беше чувала, обсъждаше със смях колко „сляп“ е Стефан.
„…той наистина вярва, че парите отиват за ‘инвестиционен фонд’. Боже, Оги, той е толкова наивен! Понякога се чудя как изобщо изкарва толкова пари…“
И тогава Надя видя последните файлове. Банкови извлечения, показващи преводите, които Стефан беше отбелязал в тефтера си. Имаше и копие на договор за заем. Лилия беше фалшифицирала подписа на Стефан като поръчител по един от бизнес кредитите на Огнян.
Това беше престъпление. Това беше съкрушително.
Надя се облегна назад, чувствайки се мръсна. Това беше животът на сина ѝ. Измама, построена върху лъжи и кражби. Сега разбираше умората в очите му при последната им среща. Той не беше просто притеснен. Той е бил в капан.
В същото време, в новия си луксозен живот, Лилия започваше да усеща пукнатините. Огнян вече не беше толкова обаятелен. Той беше нервен, постоянно на телефона, крещеше на хора, които наричаше „кредитори“.
„Тези деветдесет хиляди, Лили, кога?“ попита я той онази вечер, докато тя се опитваше да сложи Мартин да спи.
„Адвокатът работи. Асенов каза, че ще поискаме незабавно изслушване. Ще кажем, че нямаме с какво да живеем, че старата е присвоила парите за детето.“
„Нямаме време!“ Огнян удари с юмрук по масата. Мартин се стресна и заплака.
„Тихо!“ извика Огнян на детето, после отново се обърна към Лилия. „Тези хора… те не са банка. Те не пращат писма. Те пращат хора. Имам нужда от тези пари сега!“
„Какво си направил, Оги? Мислех, че е просто заем за бизнеса.“ Лилия започна да се страхува.
„Бизнесът има нужда от смазване! Взел съм пари от… неподходящи хора. Те искат лихвите си. И те не се интересуват от съдебните ти дела.“
Лилия го погледна. Това ли беше мъжът, заради когото беше рискувала всичко? „Ти ми каза, че си уредил всичко. Каза, че ще се погрижиш за нас.“
„И ще се погрижа! Просто вземи парите! Накарай я да ти ги даде. Кажи ѝ, че ще ѝ даваш да вижда хлапето, ако плати. Изнудвай я! Каквото трябва!“
„Аз не…“
Той я сграбчи за китката, силно. „Ти си вътре в това, Лилия. Колкото и аз. Спомняш ли си парите, които ми преведе? Спомняш ли си договора, който подписа? Ние сме партньори. Така че започни да действаш като такава.“
Той я пусна и излезе, блъскайки вратата. Мартин плачеше неудържимо. Лилия седна до него, триейки китката си, и за първи път от смъртта на Стефан, тя усети истински, леден страх. Тя беше заменила предсказуемата сигурност на Стефан за този хаос.
Нямаше връщане назад. Трябваше да спечели това дело. Трябваше да получи парите, не само за Огнян, но и за да избяга.
Глава 5: Новият съюзник
Надя занесе флашката на адвокат Димитров на следващата сутрин. Той я включи в лаптопа си. Докато преглеждаше файловете, каменното му изражение не се промени, но пръстите му потропваха все по-нервно по бюрото.
Когато приключи, той вдигна поглед към Надя.
„Това е…“ той потърси думата. „Това е арсенал. Имаме измама, фалшификация на документи, присвояване. Това не е просто семейно дело, Надя. Това е криминално.“
„Какво означава това?“
„Означава, че Лилия няма да се интересува само от парите. Ще се интересува да не влезе в затвора. Имаме я. Адвокат Асенов вероятно дори не знае за това. Той си мисли, че води чисто дело за наследство.“
„Значи спечелихме?“ Надя усети плах прилив на надежда.
„Нека не бързаме,“ каза Димитров. „Това е мръсна бомба. Ако я използваме, ще унищожи всичко. Лилия е майка на Мартин. Ако я вкараме в затвора… какво ще стане с детето?“
Надя пребледня. „Мартин…“
„Точно така. Трябва да изиграем това умнно. Ще използваме тази информация не за да я унищожим, а за да я неутрализираме. Ще покажем на Асенов точно с какво разполагаме, неофициално. Ще им предложим сделка.“
„Сделка? След всичко това?“
„Сделка, която защитава вас и Мартин. Тя се отказва от всякакви претенции към деветдесетте хиляди. Вие, от своя страна, се съгласявате да не повдигате наказателно обвинение. И най-важното: изготвяме постоянен, съдебно заверен график за посещения при Мартин. Безпрепятствени.“
Надя кимна бавно. Звучеше разумно. Звучеше като победа.
Точно тогава телефонът ѝ иззвъня. Беше племенницата ѝ, Десислава. Дъщерята на Зорница, която учеше медицина в друг град.
„Лельо, здравей! Само да ти благодаря! Вноската за семестъра е платена! Не знам как се справяш, особено сега…“
Надя се усмихна уморено. „Не се тревожи, Деси. Ти си нашето момиче. Стефан много се гордееше с теб. Искаше да станеш лекар. Ще се справим.“
Когато затвори, тя погледна Димитров. „Трябва да се справя. Аз обещах на Стефан. И дадох пари за апартамента на Десислава, тя е взела студентски кредит, но аз помагам с ипотеката, за да ѝ е по-леко…“
„Лилия знае ли за това?“ попита рязко Димитров.
„Мисля, че да. Защо?“
„Защото това ще е следващият ход на Асенов. Ще се опита да докаже, че вие ‘пилеете’ парите на сина си за други роднини, вместо да ги пазите за внука си. Ще каже, че сте финансово безотговорна.“
„Но това са мои пари! Стефан ми ги остави!“
„Пред съда,“ каза Димитров, „нищо не е просто. Те ще извъртят всяка ваша добрина в оръжие срещу вас. Трябва да ударим първи.“
Глава 6: Правна битка
Адвокат Димитров не губи време. Той се свърза с Асенов и поиска неофициална среща. Срещнаха се в неутрална зала в съдебната палата, без клиентите си.
Асенов, елегантен мъж с лъскава коса, влезе с усмивката на победител. „Димитров, радвам се, че сте разумен. Клиентката ми е готова да приеме петдесет хиляди и да приключим въпроса.“
Димитров не отговори. Той просто отвори лаптопа си и го завъртя към Асенов. Отвори папката.
„Какво е това?“ попита Асенов, но усмивката му вече се топеше.
„Това,“ каза Димитров, „е причината, поради която вашата клиентка не само няма да получи петдесет хиляди, но и ще бъде щастлива да приеме нашите условия, ако иска да спи в собственото си легло, а не в килия.“
Той пусна един от аудиозаписите. Гласът на Лилия, ясен и подигравателен, обсъждащ „наивния“ Стефан. После му показа копието от фалшифицирания договор за заем.
Лицето на Асенов премина през няколко нюанса на червено и бяло. Той затвори лаптопа.
„Това е недопустимо. Придобито е незаконно.“
„Стефан го е събрал от общия им семеен компютър, към който е имал пълен достъп. А фалшифицирането на подпис е престъпление, независимо как сме научили за него. Не мисля, че искате прокурор да се занимава с допустимостта му.“
Асенов мълча дълго. „Какви са условията ви?“
„Клиентката ви подписва декларация за отказ от всякакви претенции към сумата от деветдесет хиляди. Веднага. Второ, подписваме незабавно споразумение за режим на виждане с малолетния Мартин – всеки уикенд и една седмица през лятото. Трето, клиентката ми, Надя, запазва правото си да не използва тези доказателства в наказателен съд, освен ако вашата клиентка не наруши първите две условия.“
„Това е изнудване.“
„Не,“ поправи го Димитров. „Това е справедливост. За Стефан.“
Асенов се изправи. „Ще говоря с клиентката си.“
Той излезе от залата като пребит човек.
Срещата между него и Лилия беше експлозивна. Когато ѝ разказа какво има Надя, Лилия побесня.
„Тя не може! Това е лично! Той ме е шпионирал!“
„Лили,“ Асенов я прекъсна уморено, „в момента не е важно какво е моралнo, а какво е законно. Ти си фалшифицирала подписа му. Прехвърляла си пари без негово съгласие. Това е достатъчно, за да загубиш не само делото, но и Мартин. Съдът няма да остави дете при майка, която е извършила престъпление срещу бащата.“
„Огнян…“
„Огнян да се оправя сам! Той те е въвлякъл в това. Ако Надя даде тези файлове на прокуратурата, и двамата сте свършени.“
Лилия усети как подът се изплъзва под краката ѝ. Огнян беше изчезнал от два дни. Не отговаряше на обажданията ѝ. Кредиторите обаче я намериха. Бяха дошли двама мъже с дебели вратове в апартамента, питали къде е Огнян и кога ще си получат парите. Бяха я нарекли „гарант“ и се бяха засмели, когато тя се опита да ги изгони.
Тя беше сама. Напълно сама.
„Какво да правя?“ прошепна тя, а сълзите на гнева се превърнаха в сълзи на страх.
„Подписваш,“ каза Асенов. „Подписваш всичко, което искат. И се молиш да не размислят.“
Глава 7: Моралната дилема
Надя трябваше да се срещне с Лилия при нотариус за подписването на документите. Беше поискала срещата да е лице в лице. Трябваше да я види.
Лилия влезе в кантората. Беше бледа, отслабнала. Луксозното палто липсваше, заменено от обикновено яке. Тя не погледна Надя в очите. Седна и впери поглед в документите пред себе си.
Адвокатите изчетоха клаузите. Отказ от наследство. Режим на виждане. Клауза за поверителност.
Когато дойде време за подпис, ръката на Лилия трепереше. Тя грабна химикалката и се разписа бързо, сякаш бързаше да извади жигосан от нея.
Когато всичко приключи и адвокатите излязоха да довършат формалностите, двете жени останаха сами в стаята за срещи.
„Защо?“ прошепна Надя. „Той ти даде всичко, Лилия. Обичаше те. Обожаваше те. Защо го предаде така?“
Лилия вдигна поглед. Очите ѝ бяха празни, мъртви. „Ти не разбираш. Беше ми скучно. Животът с него беше… сив. Предсказуем. Исках повече.“
„И това ли е ‘повече’?“ Надя посочи треперещите ѝ ръце. „Да бъдеш измамена от престъпник? Да загубиш всичко?“
„Огнян ме излъга. Каза, че ме обича. Каза, че ще бъдем семейство.“
„Той те използва, както ти използва сина ми.“
Лилия се изправи. „Свършихме ли? Мога ли да си вървя?“
„Къде е Мартин?“ попита Надя.
„При една приятелка. Ще ти го доведа в събота. Както пише в договора.“ Гласът ѝ беше механичен.
„Лилия,“ Надя я спря на вратата. „Парите. Те никога не са били за мен. Стефан ги остави, за да защити Мартин от теб. И от мъже като Огнян. Разбираш ли го поне това?“
Лилия се обърна. За миг Надя видя онази жена, която се беше усмихнала студено на прага ѝ. Но усмивката изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
„Разбирам само, че загубих. А ти спечели. Наслаждавай се на парите си, Надя.“
Тя излезе.
Надя седна обратно. Не се чувстваше като победител. Чувстваше се изтощена. Битката беше спечелена, но войната беше оставила само руини.
Глава 8: Разкрития
Първата събота беше напрегната. Лилия доведе Мартин точно в десет. Момчето се втурна към баба си, сякаш не я беше виждало от години.
„Бабо! Бабо! Липсваше ми!“
Надя го прегърна толкова силно, че я заболя. Лилия стоеше на прага.
„Ще дойда в шест да го взема,“ каза тя и си тръгна.
Денят беше прекрасен. Надя го заведе в парка, купи му сладолед, играха с червения камион. Но Надя забеляза нещо. Детето беше по-тихо, по-плахо.
„Какво има, слънчице? Харесва ли ти в новия ви дом?“
Мартин сви рамене. „Там е шумно. Чичо Оги го няма. Мама плаче много.“
Сърцето на Надя се сви.
„Идват едни лоши чичковци. Търсят го. Мама заключва вратата и ми казва да се крия.“
„Всичко ще е наред, миличък,“ каза Надя, опитвайки се гласът ѝ да не трепери. „Баба е тук.“
Когато Лилия дойде да го вземе вечерта, Надя видя, че има синина на скулата, лошо прикрита с фон дьо тен.
„Какво е това?“ попита Надя остро.
„Нищо. Спънах се.“ Лилия избегна погледа ѝ.
„Лъжеш. Онези хора ли са? Кредиторите на Огнян?“
Лилия не отговори, просто дръпна Мартин към себе си.
„Лилия, те нараняват ли те? Мартин в опасност ли е?“
„Не те засяга!“ извика Лилия. „Подписахме документите. Стой далеч от живота ми!“
Но Надя видя страха в очите ѝ.
Тя прекара следващите няколко дни в терзания. Какво да прави? Беше спечелила парите, беше спечелила внука си. Но детето беше в опасност. Синът ѝ беше искал да защити Мартин.
Тя се обади на адвокат Димитров.
„Тя е в беда. Мисля, че Огнян я е забъркал с лихвари.“
„Надя, това вече не е ваш проблем,“ посъветва я той. „Вие сте в безопасност.“
„Но Мартин не е!“
Тя затвори. Знаеше какво трябва да направи. Това беше нейната морална дилема. Можеше да седи удобно върху деветдесетте хиляди, докато внукът ѝ живее в страх. Или можеше да използва тези пари, както Стефан би искал.
Глава 9: Затишие пред буря
Надя изтегли част от парите. Десет хиляди. Свърза се отново с Даниел.
„Даниеле, трябва ми услуга. Огнян. Трябва да знам на кого дължи пари. И къде е.“
Даниел се намръщи. „Лельо Наде, това е опасно…“
„За Мартин е. Моля те.“
Даниел имаше своите връзки в IT средите. Отне му два дни. Огнян се криеше в малък мотел в покрайнините. Дължеше пари на съмнителна фирма за бързи кредити, която използваше методи от 90-те години.
Надя отиде в полицията. Разказа им всичко. За заплахите, за синината на Лилия, за страха на Мартин. Показа им доказателствата, които Стефан беше събрал – не за измамата, а за бизнес отношенията на Огнян, които бяха на ръба на закона.
Полицията започна да наблюдава апартамента на Лилия.
На следващия ден, когато двама от мъжете отново дойдоха да „посетят“ Лилия, полицаите се намесиха. Оказа се, че мъжете са с криминални досиета. Задържаха ги за изнудване и заплахи. В мотела арестуваха и Огнян.
Лилия беше отведена в участъка за разпит.
Глава 10: Съдебната зала
Случката предизвика верижна реакция. Социалните служби се намесиха. Заради арестите и очевидната опасност за детето, беше насрочено изслушване за временно попечителство.
Този път съдебната зала беше пълна. Надя беше там с Димитров. Лилия беше там с Асенов, който изглеждаше още по-съсипан. Огнян беше доведен с белезници, тъй като срещу него се водеше отделно разследване за измама и фалшификация, започнато от други негови жертви.
Социалният работник представи доклада си: среда, изпълнена със страх, майка, която не може да защити детето си от криминални елементи, свързани с новия ѝ партньор.
Адвокат Асенов се опита да защити Лилия. „Клиентката ми самата е жертва! Тя е била подмамена от този мъж! Тя е вдовица, която се опитва да продължи напред!“
Тогава Димитров се изправи. „Ваша чест, ние не сме тук, за да съдим морала на госпожа Лилия. Ние сме тук заради сигурността на Мартин. Тази ‘жертва’ съзнателно е прехвърляла пари на господин Огнян месеци наред, докато е била омъжена за сина на клиентката ми. Тя е избрала този живот. И е въвлякла детето си в него.“
Той не показа файловете. Не се наложи. Арестът на Огнян и показанията на полицаите за заплахите бяха достатъчни.
Съдията беше категоричен.
„Поради явната и непосредствена опасност за детето, временното попечителство над малолетния Мартин се прехвърля на неговата баба, Надя. Госпожо Лилия, ще трябва да докажете, че сте в състояние да осигурите безопасна и стабилна среда, преди да можете да поискате промяна на това решение.“
Лилия се свлече на стола си. Тя беше загубила. Беше загубила Огнян, парите, репутацията си, а сега и сина си.
Глава 11: Последиците
Мартин се премести при Надя. Апартаментът отново се изпълни със звук – със смях, с тропот на малки крачета, с детски филмчета по телевизията. Тишината беше прогонена.
Надя плати семестъра на Десислава. Помогна на Зорница с един ремонт. Започна да живее отново, а не просто да съществува.
Лилия изчезна за известно време. Чу се, че се е върнала при родителите си в провинцията. Беше загубила апартамента, който Огнян беше наел. Беше затънала в дългове – онези, по които тя беше съдлъжник.
Огнян получи ефективна присъда за измама.
Деветдесетте хиляди стояха в банката. Надя не ги беше докоснала, освен за най-необходимото. Те бяха застраховката на Мартин.
Глава 12: Крехко примирие
Шест месеца по-късно, на вратата отново се позвъни.
Беше Лилия.
Надя отвори. Жената пред нея нямаше нищо общо с онази студена, пресметлива вдовица. Беше облечена скромно, косата ѝ беше вързана на обикновена опашка. Нямаше и следа от скъпо палто или дизайнерска чанта.
„Мога ли… мога ли да видя Мартин?“ попита тя тихо.
„Той е на градина. Какво искаш, Лилия?“
„Дойдох да се извиня.“ Лилия вдигна поглед, очите ѝ бяха зачервени. „Не за парите. А за Стефан. Аз… бях ужасна съпруга. Той беше добър човек. А аз го унищожих. И почти унищожих сина си.“
Надя мълчеше.
„Намерих си работа. В една счетоводна къща, като стажант. Живея под наем в една гарсониера. Искам… искам да си върна сина. Не днес. Но някой ден. Искам да ми простиш.“
Надя я гледа дълго. Гневът беше изчезнал. Остана само празната умора от всичко, което се беше случило.
„Прошката не мога да ти я дам аз, Лилия. Нея трябва да я искаш от него.“ Надя кимна към снимката на Стефан. „Но Мартин има нужда от майка си. Не от онази жена, която беше преди. А от тази, която може би ставаш сега.“
Надя влезе вътре и се върна с един плик.
„Какво е това?“
„Парите на Стефан. Една част от тях. Наех малък, двустаен апартамент. Близо дотук. Предплатила съм го за една година. Има и детска стая. Твой е, ако го искаш.“
Лилия я погледна невярващо. „Защо? След всичко…“
„Защото Стефан не би искал синът му да расте без майка. И защото не би искал майка му да живее в мизерия,“ каза Надя. „Това не е подарък. Това е инвестиция. В моя внук. Но ако още веднъж го поставиш в опасност, ако още веднъж видя онази студена усмивка, ще те унищожа, Лилия. Докрай. Разбра ли ме?“
Лилия кимна, сълзите се стичаха по бузите ѝ. „Разбрах.“
Тя взе плика.
Надя затвори вратата. Остана сама в тишината, но този път тишината не беше тежка. Беше спокойна. Тя отиде до снимката на Стефан и я погали.
„Погрижих се, момчето ми. Погрижих се за всичко.“
Битката за деветдесетте хиляди беше приключила. Беше струвала скъпо, беше разкрила грозни тайни и беше разбила илюзии. Но в крайна сметка парите бяха направили това, за което синът ѝ беше копнял – бяха дали на сина му шанс. Шанс за бъдеще, далеч от лъжите и алчността, които бяха отнели баща му.