Тишината в болничната стая беше плътна, почти осезаема, нарушавана единствено от равномерното дишане на новороденото в прозрачното креватче до леглото ми. Държах малката ѝ ръчичка, съвършена и крехка, и се чувствах така, сякаш държах целия свят. Всяка болка, всяко усилие от последните часове се беше стопило в момента, в който я видях. Имаше очите на майка ми. Знаех го, още преди да ги е отворила напълно.
— Ще се казва Лилия — прошепнах, по-скоро на себе си, отколкото на съпруга ми, Асен, който стоеше до прозореца и гледаше навън.
Той се обърна с усмивка, но в нея имаше нещо уморено, нещо разсеяно.
— Разбира се, любов. Както се разбрахме. Лилия. Красиво е.
Почувствах прилив на топлина. През цялата бременност това беше нашата тиха уговорка, нашето обещание към паметта на жената, която ме беше отгледала сама и която не доживя да види този ден. Лилия. Името беше като музика, като утеха.
— Утре трябва да се подадат документите — казах аз, галещ с пръст меката бузка на дъщеря ни. — Толкова съм изтощена, Асене. Не мисля, че ще мога да се занимавам с бюрокрация. Би ли го направил ти?
— Разбира се — отвърна той твърде бързо. — Няма никакъв проблем. Аз ще се погрижа за всичко. Ти си почивай, имаш нужда. Просто ми дай личната си карта.
Подадох му я без капка съмнение. Бяхме семейство. Той беше моята опора, моята скала. В този момент, изтощена и еуфорична едновременно, идеята даверя цялата си съдба в ръцете му ми се струваше най-естественото нещо на света. Той се наведе, целуна ме по челото, после нежно докосна главичката на бебето.
— Ще се върна по-късно. Обичам ви — каза той и излезе.
През следващите няколко часа се отдадох изцяло на малкото същество до мен. Хранех я, преобличах я, наблюдавах я как спи. Всяка нейна гримаса, всяко помръдване на малките ѝ устни беше чудо. Времето сякаш спря.
Телефонът ми извибрира на нощното шкафче следобед. Беше съобщение. Очаквах да е от Асен, да ми каже, че всичко е минало гладко. Но името на екрана беше друго. Маргарита. Свекърва ми. Сърцето ми леко трепна. Отношенията ни винаги бяха… сложни. Тя беше властна жена, бизнес дама със стоманена воля, която никога не ме беше одобрила напълно за сина си. Смяташе ме за твърде обикновена, твърде… бедна.
Отворих съобщението с известно притеснение. Думите на екрана сякаш нямаха смисъл в началото. Препрочетох ги. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
„Благодаря ти, миличка! Не знаеш колко ме зарадвахте с Асен. Винаги съм мечтала да имам внучка, кръстена на любимото ми цвете. Теодора е прекрасно име. Божествено. Целувки!“
Въздухът в стаята ми свърши. Теодора? Каква Теодора? Любимото ѝ цвете? Това беше нелепо. Сигурно беше станала някаква грешка. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера на Асен. Той не вдигна. Опитах отново. И отново. Гласова поща. Кръвта бучеше в ушите ми. Обзе ме паника, студена и лепкава. Какво се случваше?
След около час, който ми се стори цяла вечност, Асен най-накрая влезе в стаята. Лицето му беше безизразно, като маска. Движеше се сковано, избягвайки погледа ми.
— Какво е станало? — попитах, а гласът ми беше дрезгав шепот. — Майка ти ми писа. Писа ми за… за името Теодора. Кажи ми, че е грешка. Асене, кажи ми, че не си го направил!
Той бавно вдигна очи към мен. В тях нямаше и следа от онзи любящ съпруг от сутринта. Бяха студени. Прашни. Чужди. Той не каза „съжалявам“. Не се опита да се оправдае. Просто ме погледна с тази ужасяваща празнота и произнесе думи, които разбиха света ми на хиляди парчета.
— Сега трябва да направиш само едно нещо. Да се усмихваш и да приемеш всичко. За доброто на всички ни.
Глава 2
Светът се завъртя. Болничната стая, която допреди минути беше светилище на новия живот, се превърна в клаустрофобична килия. Думите му отекваха в главата ми, блъскаха се в черепа ми като разярени птици. „Да се усмихваш и да приемеш.“
— Какво си направил? — Гласът ми се счупи. Вече не шепнех, а крещях, без да издавам звук. — Какво си направил, Асене?
Той пристъпи към леглото, но не за да ме утеши. Имаше нещо в стойката му, нещо в начина, по който държеше раменете си изправени, което крещеше за отбрана, за непробиваема стена.
— Направих това, което трябваше. Майка ми… тя ни помага. Винаги ни е помагала. Имаше само една молба. Една-единствена.
— Молба? — изсмях се истерично. Смехът прозвуча като стон. — Това не е молба, Асене! Това е… това е кражба! Ти открадна името на дъщеря ми! Името на майка ми!
— Не викай — сряза ме той, а студенината в гласа му ме накара да замръзна. — Бебето спи. И не, не съм откраднал нищо. Дадох ѝ име. Красиво име. Теодора. Означава „Божи дар“.
— Не ме интересува какво означава! — изкрещях този път гласно, без да ме е грижа за спящото бебе, за сестрите в коридора, за целия свят. — Ние имахме уговорка! Обеща ми! Гледа ме в очите и ми обеща!
— Обещанията се променят, Мира. Обстоятелствата се променят. Ти не разбираш.
— О, аз разбирам много добре! — Станах от леглото, притискайки с ръка все още болящия си корем. Чувствах се слаба, но гневът ми даваше сила. Застанах пред него, принуждавайки го да ме погледне. — Разбирам, че твоята майка, властната Маргарита, която никога не ме е харесвала, е щракнала с пръсти и ти си скочил като нейно послушно кученце! За какво? За пари? За проклетия ти бизнес, нали?
Лицето му се сви. Бях улучила в целта. Неговият голям бизнес проект. Амбициозен строеж на луксозен жилищен комплекс в покрайнините на града. Проект, за който говореше от години, проект, който беше погълнал цялото му време и енергия. Проект, за който знаех, че е взел огромни заеми.
— Ти не знаеш нищо за моя бизнес — изсъска той. — Не знаеш какви жертви правя, за да имаме този живот. За да можеш ти да си седиш вкъщи и да си гледаш детето, без да се притесняваш за сметки. За да живеем в този апартамент!
— Апартаментът, който майка ти ни „подари“? — попитах саркастично. — И за който всеки месец ни напомня, когато идва на вечеря? Жилището, за което си взел ипотечен кредит, но тя държи документите? За тази помощ ли говориш? За златната клетка, която тя построи около нас?
— Това е нашият дом! — извика той. — И да, тя ни помогна! Какво лошо има в това? Родителите помагат на децата си!
— Не, Асене! Родителите помагат. Твоята майка контролира. И току-що използва собствената си внучка, за да затегне примката около врата ти! А ти ѝ позволи! Ти предаде мен, предаде паметта на майка ми, предаде дъщеря си!
Той се отдръпна, сякаш думите ми го изгаряха физически. В очите му за миг видях пукнатина в ледената фасада. Мъничка, почти незабележима искра на вина. Но тя изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Заменена от стоманена решителност.
— Направих го за нас. За нашето бъдеще. Един ден ще ме разбереш.
— Никога. — Думата беше окончателна. Като камък, хвърлен в дълбок кладенец. — Никога няма да ти простя това. И никога няма да нарека дъщеря си с това име. За мен тя винаги ще бъде Лилия.
Той поклати глава с някакво уморено съжаление, сякаш аз бях дете, което не разбира света на възрастните.
— В акта за раждане пише Теодора. Документите са подадени. Всичко е законно. Няма какво да направиш.
Тогава разбрах. Той не просто беше променил името. Той беше заличил самоличността, която бях избрала за детето си. Беше я изтрил с химикал, с един подпис, подтикнат от чужда воля. Той ме беше обезличил и мен самата. Превърнал ме беше в безгласна фигура в пиеса, режисирана от свекърва ми.
— Вън — прошепнах, а в гърдите ми се надигаше вълна от леден гняв.
— Мира, недей така…
— Вън! — изкрещях с цяло гърло, сочейки вратата. — Махай се оттук! Не искам да те виждам!
Той се поколеба за миг, след което се обърна и си тръгна. Без повече думи. Без извинение. Без дори да погледне към малкото креватче. Вратата се затвори след него с тихо щракване, което прозвуча като изстрел в оглушителната тишина.
Свлякох се на пода, а сълзите, които сдържах досега, рукнаха. Плачех за майка си. Плачех за дъщеря си, чието име беше откраднато, преди дори да е научила какво означава да имаш име. Плачех за себе си, за наивността си. Плачех за брака си, който в този миг осъзнах, че е мъртъв. Убит от един подпис върху един документ.
Глава 3
Следващите два дни в болницата бяха като в мъгла. Сестрите влизаха и излизаха, говореха ми нещо за кърмене, за грижа за бебето, но аз кимах механично. Душата ми беше празна. Всяко съобщение или обаждане от Асен оставаше без отговор. Отговарях само на сестра си, Яна.
Яна беше моята противоположност. Прагматична, остра, студентка по право в последния си курс. Тя не вярваше в сиви зони, само в черно и бяло, в правилно и грешно. Когато ѝ разказах през сълзи какво се е случило, тя мълча дълго. Очаквах да избухне, да започне да сипе проклятия по адрес на Асен и майка му. Но реакцията ѝ беше по-плашеща.
— Събери си всички документи, Мира — каза тя с равен, леден глас. — Лична карта, твой собствен акт за раждане, брачното свидетелство. Всичко, което е на твое име. Като се прибереш, намери и документите за апартамента. Искам да видя какво точно пише в тях.
— Какви документи, Яна? Какво значение има това сега?
— Има огромно значение. Ти си влязла в тази битка неподготвена, но няма да останеш така. Маргарита играе мръсно, значи и ние трябва да знаем правилата. Когато те изпишат, няма да се прибираш в онзи апартамент. Ще дойдеш с бебето при мен. Моята квартира е тясна, но е безопасна.
— Не мога да направя това. Асен е мой съпруг, баща на детето ми…
— Асен е марионетка. Марионетка на майка си. И току-що доказа, че е готов да те жертва без да му мигне окото. Ти си мислиш, че става въпрос само за едно име, нали? Не, Мира. Това е тест. Това е демонстрация на сила. Тя му е казала: „Накарай я да се подчини за името, и ще се подчинява за всичко.“ А той го е направил.
Думите ѝ бяха жестоки, но знаех, че са истина. Чувствах го в костите си.
Денят на изписването дойде. Цяла нощ не бях спала, разкъсвана от съмнения. Да си тръгна ли? Да се боря ли отвътре? Може би Асен щеше да се осъзнае, да съжали?
Надеждата, този коварен инат, все още мъждукаше в мен.
Той дойде да ни вземе. Беше донесъл огромен букет с бели рози и ново столче за кола. Държеше се така, сякаш нищо не се е случило. Усмихваше се, говореше колко е развълнуван да ни прибере у дома. Играеше ролята на перфектния баща и съпруг.
— Виж какво съм взел за нашата малка принцеса Теодора — каза той, а името прозвуча като шамар.
Не отговорих. Мълчах по целия път към дома. Когато влязохме в апартамента, нещо ме стегна за гърлото. Всичко беше същото, но и напълно различно. Скъпите мебели, картините по стените, панорамната гледка към града – всичко крещеше „Маргарита“. Тя беше платила за този лукс. Тя беше купила нашето щастие. И сега идваше да си прибере дължимото.
На масата в хола имаше още една ваза с цветя. Орхидеи. Любимите на Маргарита. До тях имаше плюшена кутия.
— Това е от майка ми. Подарък за кръщенето — каза Асен, избягвайки погледа ми.
Отворих кутията. Вътре, върху сатенена възглавничка, лежеше златно колие с малка висулка – буквата „Т“.
Затворих кутията с трясък.
— Не искам подаръците ѝ. Не искам нищо нейно.
— Мира, престани. Тя просто иска да ви зарадва.
— Не, тя иска да ни притежава! И започва с дъщеря ми!
В този момент на вратата се позвъни. Асен отиде да отвори и след миг в хола влезе самата тя. Маргарита. Беше облечена в безупречен кремав костюм, косата ѝ беше в перфектна прическа, а на лицето ѝ грееше онази студена, пресметлива усмивка.
— Миличките ми! — изчурулика тя, приближавайки се към мен. — Дойдох да видя моята прекрасна внучка! Моята малка Теодора!
Тя протегна ръце, за да вземе бебето от мен. Аз инстинктивно се дръпнах назад, притискайки детето към гърдите си.
Усмивката на Маргарита не трепна, но в очите ѝ проблесна лед.
— Дай ми я, Мира. Искам да я погушкам.
— Тя спи — излъгах аз.
— Няма значение. Бебетата спят през цялото време.
Тя отново протегна ръце. Погледнах към Асен. Той стоеше до вратата, безмълвен, с наведено лице. Молех го с очи да се намеси, да каже нещо, да ме защити. Но той не помръдна. Той вече беше избрал своята страна.
Бях сама. Аз срещу нея.
— Не — казах тихо, но твърдо. — Няма да я вземете.
Маргарита се изсмя. Къс, режещ смях.
— Мило момиче, мисля, че не разбираш ситуацията. Ти живееш в моя апартамент. Синът ми развива бизнес с моите пари. Детето, което държиш, носи име, което аз избрах. Мисля, че имаш само една полезна роля в този сценарий – да бъдеш послушна и благодарна. Сега, дай ми детето.
Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож. Беше чиста, неприкрита война. Война за моето дете, за моята самоличност, за последното парченце душа, което ми беше останало. Знаех, че ако се предам сега, ако ѝ позволя да вземе бебето от ръцете ми в този момент, всичко щеше да е загубено завинаги.
Глава 4
В съзнанието ми изплува спомен. Бях на десет. Седяхме с майка ми на пода в малката ни квартира, заобиколени от платна и бои. Учеше ме как да смесвам цветовете. „Виждаш ли, миличка?“, казваше тя, а ръцете ѝ, изцапани с ултрамарин и охра, танцуваха върху палитрата. „Животът не е само черно и бяло. Има милиони нюанси. Дори в най-мрачната сянка има цвят, ако знаеш как да го потърсиш.“
Майка ми, Лилия. Художничка. Жена, която намираше красота в напукания асфалт и поезия в ръждивите улуци. Тя ме научи да виждам света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто може да бъде. Живеехме скромно, понякога и трудно, но домът ни беше пълен със светлина, смях и мирис на терпентин. Тя беше моят свят.
Когато срещнах Асен, бях студентка по история на изкуството. Той беше различен от всички, които познавах. Амбициозен, уверен, с ясен план за бъдещето. Той говореше за бизнес планове и инвестиции, а аз му разказвах за италианския Ренесанс. Бяхме различни вселени, които по някакво чудо се бяха сблъскали.
Запознанството му с майка ми беше… интересно. Тя го огледа с проницателния поглед на художник, който оценява модел. „Има добри черти“, каза ми по-късно, „но сенките около очите му са твърде дълбоки. В тях има страх.“ Не я разбрах тогава.
Срещата ми с Маргарита беше съвсем друго нещо. Тя се състоя в огромния им семеен дом – студена, модерна сграда, която приличаше повече на музей, отколкото на къща. Маргарита ме посрещна в рокля, която струваше повече от годишния ни наем. Огледа ме от глава до пети, задържайки поглед върху ръчно плетената ми жилетка – подарък от мама.
— Значи вие сте… артистката — каза тя, а думата прозвуча като обида.
— Уча история на изкуството. Майка ми е художник.
— А, да. Асен ми спомена. Едно такова… бохемско занимание. — Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ. — Надявам се да разбирате, че моят син има сериозни амбиции. Той се нуждае от стабилност. От партньор, който стои здраво на земята, а не витае в облаците.
Това беше първият изстрел. Първото ясно послание. Аз бях недостатъчна. Нашият свят, светът на изкуството, на свободата, на чувствата, беше несъстоятелен в нейния свят на пари, власт и контрол.
С времето нещата се влошиха. Всеки път, когато се виждахме, тя намираше начин да ме уязви. Подмятания за дрехите ми, за произхода ми, за липсата на „сериозна“ професия. Майка ми усещаше всичко. „Пази се от тази жена, Мира“, казваше ми тя. „Тя не гради, тя поглъща. Ще се опита да те превърне в една от своите орхидеи – красива, подредена в саксия, но без корени в истинската почва.“
Когато мама се разболя, светът ми се срина. Асен беше до мен, подкрепяше ме. Или поне така си мислех. Сега, връщайки се назад, си давам сметка, че Маргарита използваше дори това. Тя плати за частна клиника, за най-добрите лекари. И не пропускаше да ми го напомни. „Правим всичко възможно за твоята майка, нали знаеш?“, казваше с фалшиво съчувствие. „Разходите са огромни, но за семейството човек не трябва да жали.“
Чувствах се в капан. Благодарна за помощта, но унизена от начина, по който ми се поднасяше. Мама знаеше. В един от последните си ясни моменти ме хвана за ръка. „Не им дължиш нищо, чуваш ли?“, прошепна тя. „Животът ти е твой. Не позволявай на никого да ти го отнеме. Обещай ми.“
Обещах.
Сега, стоейки в хола, притиснала дъщеря си до себе си, с Маргарита пред мен, думите на майка ми се върнаха с пълна сила. Това беше моментът. Моментът, в който трябваше да избера дали да спазя обещанието си, или да се превърна в поредната орхидея в колекцията на свекърва ми.
Погледът ми се стрелна към Асен. Той все още стоеше до вратата, вцепенен. Лицето му беше бледо. Той не беше злодей. Беше просто слаб. Страхлив. Страхът, който майка ми беше видяла в очите му преди години, сега го беше погълнал напълно. Страхът от провал. Страхът от майка му.
Погледнах обратно към Маргарита. В очите ѝ вече нямаше лед, а пламтяща ярост. Яростта на човек, свикнал винаги да получава своето. Тя пристъпи още една крачка към мен.
— За последен път ти казвам, Мира. Дай ми детето.
И тогава, от някакво дълбоко, първично място в мен, се надигна сила, която не подозирах, че притежавам. Силата на майка, която защитава рожбата си. Силата на дъщеря, която пази паметта на своята майка.
— Името ѝ е Лилия — казах бавно и отчетливо, гледайки я право в очите. — И вие никога няма да я докоснете.
Глава 5
За миг в стаята настана пълна тишина. Дори въздухът сякаш замръзна. Лицето на Маргарита премина през няколко фази – от шокирано неверие към студена ярост и накрая се установи в маска на презрително спокойствие. Тя бавно отпусна ръце.
— Добре — каза тя с глас, който беше по-страшен от всеки крясък. — Както желаеш.
Тя се обърна към Асен, който сякаш се смали под погледа ѝ.
— Асене, ела с мен. Трябва да обсъдим някои бизнес въпроси. Незабавно.
Без да каже и дума, без дори да ме погледне, той я последва към вратата като сянка. Преди да излезе, Маргарита се обърна към мен за последен път.
— Наслаждавай се на… ината си, Мира. Да видим докъде ще те доведе.
Вратата се затвори. Останах сама в огромния апартамент, притиснала спящото бебе. Треперех неконтролируемо. Бях спечелила битката, но знаех, че току-що съм обявила война. Война, за която нямах нито оръжия, нито съюзници.
Първото, което направих, беше да се обадя на Яна.
— Идвай. Веднага — казах само и затворих.
Докато я чаках, започнах да действам. Сякаш думите на сестра ми се бяха запечатали в съзнанието ми. Намерих папката с документи. Вътре беше нотариалният акт за апартамента. Започнах да чета, а ръцете ми леденееха. Апартаментът не беше дарение. Не беше и на мое име. Беше собственост на една от фирмите на Маргарита. Ние с Асен бяхме вписани само като ползватели, с клауза, че собственикът може да прекрати правото на ползване с едномесечно предизвестие.
Златната клетка току-що се беше превърнала в затвор с таймер.
Намерих и документите за ипотечния кредит, за който Асен беше споменал. Беше на негово име, да, но обезпечението беше друго. Не беше този апартамент. Беше наследствената къща на майка ми. Малката, слънчева къща с двор, пълен с цветя, която тя ми беше оставила. Единственото, което наистина беше мое. Асен го беше ипотекирал, за да финансира бизнеса си, а аз дори не знаех. Подписът ми стоеше на договора. Спомних си смътно как преди година ми беше дал куп документи да подпиша, обяснявайки, че са „нещо стандартно за фирмата“. И аз, глупачката, му се доверих.
Когато Яна пристигна, ме завари на пода, заобиколена от листове хартия, а сълзите се стичаха по лицето ми. Тя не каза нищо. Просто седна до мен, взе документите един по един и започна да чете. Лицето ѝ ставаше все по-мрачно с всяка прочетена страница.
— Той е заложил къщата на мама? — попита тя тихо.
Кимнах, неспособна да говоря.
— И този апартамент не е ваш. Могат да ни изхвърлят на улицата до месец.
Отново кимнах.
Яна въздъхна дълбоко.
— Добре. Положението е по-лошо, отколкото си мислех. Но не е безнадеждно. Първо, събираме багажа. Взимаш само най-необходимото за теб и бебето, личните си вещи и всичко, което е спомен от мама. Нито една вещ, купена с техни пари. Ясно?
Започнахме да действаме трескаво, като крадци в собствения си дом. Натъпкахме два куфара с бебешки дрешки, моите стари дънки и тениски, няколко книги и кутията с картини и скици на майка ми. Оставих всичко останало – скъпите рокли, които Маргарита ми беше „подарила“, бижутата, всичко, което крещеше за техния фалшив лукс.
Телефонът ми звънна. Беше Асен. Яна поклати глава. Не вдигнах. Той звънна отново и отново. После започнаха да пристигат съобщения.
„Мира, къде си? Върнах се и те няма.“
„Майка ми е бясна. Моля те, върни се, ще оправим нещата.“
„Мира, не прави глупости. Помисли за детето!“
— Той мисли за детето? — изсмя се горчиво Яна. — Колко удобно.
Точно когато се канехме да тръгнем, получих ново съобщение. Този път беше от непознат номер.
„Госпожо, обажда се адвокат Стоименов, представител на „М-Инвест Груп“. Уведомявам Ви, че считано от днес, правото Ви на ползване на имота на адрес […] се прекратява. Разполагате със срок от 30 дни да освободите жилището.“
— Тя действа бързо — отбеляза Яна, четейки съобщението през рамото ми. — Не си е губила времето.
— Какво ще правим? — прошепнах, чувствайки как последната ми сила се изпарява.
Яна хвана ръката ми и я стисна силно.
— Ще се борим. Ще наемем адвокат. Ще проверим този договор за ипотека. Подписът ти може да е положен при заблуда. Ще се борим за къщата на мама. И ще се борим за името на дъщеря ти. Но първо, махаме се оттук.
С бебето в ръце, увито в старото одеяло на майка ми, и с два куфара, пълни с остатъците от предишния ми живот, аз напуснах апартамента, който никога не е бил мой дом. Докато слизах с асансьора, погледнах отражението си в огледалото. Бях бледа, изтощена, с тъмни кръгове под очите. Но в погледа ми имаше нещо ново. Решителност. Това вече не беше само въпрос на инат. Беше въпрос на оцеляване.
Глава 6
Малката квартира на Яна се намираше в стар блок в оживен квартал. Беше пълна с книги, учебници по право и миришеше на кафе и прах. Беше хаотична, тясна, но в момента ми се струваше най-сигурното място на света. Беше истинска.
Докато аз се опитвах да намеря място за бебешкото креватче между купчините с книги, Яна вече беше на телефона. Говореше тихо, но настойчиво.
— Да, разбирам. Не, нямаме много пари. Трябва ни най-добрият. Става дума за семейно право, но и за имотни измами. Да, точно така. Името е Маргарита…
Слушах я и осъзнавах колко съм била сляпа. Живеех в илюзия, че съм част от семейството на Асен. А всъщност съм била просто временен актив, част от интериора.
През това време, в лъскавия офис на „М-Инвест Груп“, атмосферата беше ледена. Асен стоеше пред огромното бюро от махагон, а майка му крачеше напред-назад като тигрица в клетка.
— Не мога да повярвам, че си го допуснал! — съскаше тя. — Позволил си на тази… тази нищожница да ти се противопостави! Да ме унижи в собствения ми дом!
— Мамо, тя току-що е родила. Хормоните… — опита се да я защити той.
— Не ми говори за хормони! — сряза го Маргарита. — Говоря ти за неуважение! За бунт! Аз ти давам всичко, Асене! Всичко! Този бизнес, който се опитваш да закрепиш, се държи на моите пари! Строежът е доникъде, а ти си затънал в дългове до уши. Банките вече ти отказаха ново финансиране. Единственият, който ти дава пари, съм аз! И знаеш какво е условието!
— Знам — каза той глухо. — Пълен контрол.
— Точно така. Пълен контрол върху проекта. И пълен контрол върху семейството ти. Исках само едно нещо! Едно символично нещо! Да покажеш кой командва! А ти се провали!
Тя спря пред него и го погледна в очите.
— Сега ще трябва да действаме по трудния начин. Обадих се на Стоименов. Пуснал ѝ е предизвестие. Ще я изхвърлим от апартамента. Ще запорираме сметките ѝ. Ще ѝ вземем всичко.
— Тя няма нищо — промърмори Асен.
— Има къщата на майка си. Къщата, която ти, глупакът, ипотекира. Ако спреш да плащаш вноските по кредита, банката ще я вземе. А ти ще спреш да ги плащаш.
Асен пребледня.
— Но… това е… жестоко. Това е единственото, което ѝ е останало.
— Трябваше да мисли за това, преди да ми се противопоставя! — извика Маргарита. — А ти трябва да решиш на чия страна си, Асене! От едната страна съм аз, с парите, с бъдещето ти, с успеха. От другата е тя, с нейните сантиментални глупости и ината ѝ. Избирай.
В офиса влезе млад мъж, облечен в скъп костюм. Беше Ивайло, съдружникът на Асен. Той усети напрежението и спря на прага.
— Прекъсвам ли нещо?
— Не, Ивайло, влизай — каза Маргарита, като веднага смени тона си на делови. — Точно навреме. Говорехме си с Асен, че проектът има нужда от свежа инжекция. Финансова. И аз съм готова да я осигуря. Но при едно условие.
Тя седна зад бюрото, сключи пръсти и ги погледна с властен поглед.
— Искам пълен оперативен контрол. Всички решения ще минават през мен. Всички договори ще се подписват от мен. Вие двамата ще бъдете просто изпълнители.
Ивайло погледна Асен, очаквайки реакция. Асен мълчеше, вперил поглед в пода.
— Това… не беше първоначалната ни уговорка, госпожо — каза предпазливо Ивайло. — Ние сме съдружници с Асен, имаме наша визия за…
— Вашата визия ви докара до ръба на фалита — прекъсна го тя безцеремонно. — Моята визия ще ви направи богати. Или ще ви затрие, ако не се съгласите. Просто е. Имам и още едно условие. Искам в екипа да се включи и Десислава.
При споменаването на това име, Асен вдигна глава. Десислава беше топ архитект, известна с бляскавите си проекти и безскрупулния си подход. Беше красива, амбициозна и наскоро разведена. Маргарита отдавна се опитваше да я наложи в обкръжението на сина си.
— Десислава е най-добрата. Тя ще вдигне нивото на проекта. Ще работи в тясно сътрудничество с Асен. Всеки ден. — Маргарита натърти на последните думи, като не изпускаше сина си от поглед.
Посланието беше ясно. Тя не просто поемаше контрол над бизнеса му. Тя започваше да контролира и личния му живот, подхвърляйки му нова, „по-подходяща“ жена. Разрушаваше брака му не само отвътре, но и се готвеше да го атакува отвън.
Ивайло се намръщи. Той беше приятел на Асен от години, беше и на сватбата им с Мира. Харесваше Мира. Не му допадаше посоката, в която отиваха нещата.
— Асене, може ли да поговорим навън за минута?
Асен го последва в коридора.
— Какво правиш, човече? — попита Ивайло. — Ще ѝ позволиш да превземе всичко? И какво е това с Десислава? Знаеш какви ги говорят за нея.
— Нямам избор, Иво — отвърна Асен с празен глас. — Затънал съм до гуша. Ако тя се оттегли сега, губя всичко. Всичко.
— Губиш всичко така или иначе! Губиш Мира, губиш детето си, губиш себе си! Погледни се, превърнал си се в нейна сянка!
— Ти не разбираш! — избухна Асен. — Ти нямаш представа какъв е залогът!
— Напротив, мисля, че само аз разбирам. Залогът е душата ти. И си напът да я продадеш много евтино.
Асен се облегна на стената, скрил лице в ръцете си. За пръв път от дни усети тежестта на стореното. Но беше твърде късно. Машината беше задействана. Той беше просто зъбно колело в нея, задвижвано от парите и волята на майка си. Върна се в кабинета.
— Съгласен съм — каза той, избягвайки погледа на Ивайло. — Приемам условията ти.
Маргарита се усмихна. Беше победила. Отново.
Глава 7
— Името ѝ е Адриана. Бивш прокурор, сега е един от най-добрите бракоразводни адвокати в града. Спечелила е дела, които всички са смятали за загубени. Но е скъпа. И не поема всеки случай.
Яна постави пред мен чаша чай и визитна картичка. Беше прекарала последните два дни в проучване. Докато аз се грижех за малката Лилия (така я наричахме, напук на всичко), сестра ми беше задействала цялата си мрежа от контакти от юридическия факултет.
— Нямам пари, Яна. Всичко, което имах, беше в обща сметка с Асен. Сигурно вече е блокирана.
— Ще намерим начин. Говорих с нея. Обясних ѝ накратко ситуацията. Заинтригува се. Съгласи се на една първоначална консултация безплатно. Утре сутринта.
Адвокатската кантора се намираше на тиха уличка в центъра, в стара аристократична сграда. Самата Адриана беше жена на около четирийсет, с остра, интелигентна красота и поглед, който сякаш виждаше директно в душата ти. Тя ни изслуша внимателно, без да прекъсва, преглеждайки документите, които Яна беше подредила в папка.
Когато свърших разказа си, тя се облегна назад в стола си.
— Ситуацията ви е, меко казано, сложна. Да започнем с името. Промяната му след издаване на акт за раждане е почти невъзможна, освен ако не докажете, че е осмиващо или неморално, което „Теодора“ очевидно не е. Бащата е дал съгласието си, предполагам писмено.
— Той се е погрижил за всичко — промърморих аз.
— Точно така. Тук правно сме в задънена улица, поне за момента. Това е по-скоро морална битка, която трябва да водите извън съда.
Сърцето ми се сви. Първата битка изглеждаше загубена.
— Да преминем към имотите — продължи Адриана, а тонът ѝ стана по-твърд. — Апартаментът. Нямате никакви права върху него. Фирмата на свекърва ви е в правото си да ви изгони. 30-дневният срок е законен. Тук също нямаме полезен ход.
Чувствах как земята се изплъзва под краката ми.
— А къщата? Къщата на майка ми?
Адриана се намръщи, разглеждайки договора за ипотека.
— Тук нещата са по-интересни. Казвате, че сте подписали документите, без да знаете какво подписвате? Че съпругът ви ви е подвел?
— Да. Каза, че е нещо за фирмата му. Бяхме вкъщи, бързахме за вечеря… Дори не съм го чела. Просто му вярвах.
— Доверието не е аргумент в съда, за съжаление. Но подвеждането е. Ще трябва да се докаже умисъл от негова страна. Ще бъде трудно. Банката ще твърди, че сте били длъжни да прочетете какво подписвате. Но има малък шанс. Можем да заведем дело за обявяване на подписа ви за невалиден поради измама. Това ще блокира всякакви действия на банката по отнемане на имота, докато делото тече. А то може да се проточи с години.
Малка искра надежда проблесна в мен. Години. Това беше време. Време да стъпя на краката си.
— Какво ще ми струва това?
Адриана ме погледна право в очите.
— Много. Като пари и като нерви. Свекърва ви е влиятелен човек. Ще наеме най-добрите адвокати. Ще се опитат да ви смачкат. Ще ви изкарат лоша майка, неадекватна, всичко, за което се сетят, само и само да ви дискредитират. Готова ли сте за това?
Погледнах към бебето, което спеше кротко в кошчето до мен. Нейното малко личице беше спокойно. Тя не знаеше нищо за войните, които се водеха в нейно име. Но аз се биех за нея. За нейното бъдеще. За правото ѝ да знае коя е баба ѝ. За правото ѝ да има дом, който не може да ѝ бъде отнет с едно телефонно обаждане.
— Готова съм — казах твърдо.
— Добре. — Адриана кимна. — Тогава започваме. Първата ни стъпка е да подадем молба за развод и родителски права. Ще поискаме ограничителна заповед срещу съпруга ви и майка му, на базата на психически тормоз. Ще поискаме и висока издръжка. Вероятно няма да получим всичко, но ще им покажем, че няма да се предадете. Ще ги накараме да се защитават. Ще пренесем войната на тяхна територия.
Тя се изправи.
— Яна ми каза, че нямате средства. Аз ще поема случая ви про боно.
Аз и Яна я погледнахме смаяно.
— Но… защо? — попитах аз.
Адриана се усмихна за пръв път. Беше тъжна усмивка.
— Защото преди много години аз бях на вашето място. Срещу много подобна свекърва. И нямаше кой да ми помогне. Аз загубих битката тогава. Няма да позволя и вие да я загубите. Сега се прибирайте, починете си. Войната започва от утре.
Излязохме от кантората като замаяни. За пръв път от дни чувствах не само страх, но и надежда. Имах съюзник. И то какъв.
Докато вървяхме по улицата, телефонът ми отново иззвъня. Беше Асен. Този път реших да вдигна.
— Мира! Къде си? Притеснявам се за теб, за бебето!
— Така ли? — отвърнах с леден глас. — Не ти личеше, докато гледаше как майка ти се опитва да ми го вземе.
— Съжалявам за това. Тя беше афектирана. Аз…
— Спести си го, Асене. Знам за предизвестието. Знам и за ипотеката на къщата на майка ми.
От другата страна на линията настана мълчание.
— Кой ти каза?
— Няма значение. Искам да знаеш нещо. Няма да се предам. Ще се боря. За къщата, за дъщеря си, за всичко. Ще се видим в съда.
Затворих телефона, преди да е успял да отговори. Чувствах се силна. Освободена. Вече не бях жертва. Бях боец.
Войната наистина беше започнала.
Глава 8
Животът в квартирата на Яна беше различен. Шумът на трамваите под прозореца замени тишината на луксозния апартамент. Просторните стаи бяха заменени от две помещения, претрупани с вещи и мечти. Но тук можех да дишам. Тук никой не ме оценяваше, никой не ме контролираше. Тук бях просто Мира, майка на малката Лилия.
Дните минаваха в грижи за бебето и дълги разговори с Адриана и Яна. Те ме подготвяха за предстоящата битка. Яна, със своите все още пресни знания от университета, ровеше в законите, търсеше прецеденти, подготвяше документи. Адриана изграждаше стратегията.
Асен не спираше да звъни. Понякога гласът му беше умоляващ, понякога – гневен.
— Мира, върни се! Правиш грешка! Ще съсипеш всичко!
— Ти вече го съсипа, Асене.
— Не разбираш! Майка ми… тя няма да се спре пред нищо! Тя ще те унищожи! Правя го, за да те предпазя!
— Да ме предпазиш, като ми отнемаш всичко? — смеех се горчиво. — Интересен начин да показваш загриженост.
Той започна да действа по друг начин. По сметката ми, която смятах за празна, започнаха да пристигат пари. Малки суми в началото, после по-големи. Явно се опитваше да ме купи. Да покаже, че все още може да се грижи за мен.
Адриана беше категорична.
— Не пипай и стотинка от тези пари. Ще ги използваме срещу него в съда. Това е опит да се измъкне от официална издръжка.
После започнаха да пристигат подаръци. Куриери носеха кутии с бебешки дрехи от най-скъпите марки, играчки, дори сребърна лъжичка с гравирана буква „Т“. Всичко отиваше в един кашон, който надписах „Доказателства“.
Един следобед, докато се прибирахме с Лилия от разходка, го видях. Чакаше пред блока. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, се втурна към мен.
— Мира, почакай! Искам само да видя детето.
Спрях се, но го държах на разстояние. Той надникна в количката. Лицето му се смекчи.
— Красива е. Прилича на теб.
— И на майка ми — добавих аз.
Той въздъхна.
— Виж, знам, че сгреших. Бях притиснат до стената. Но можем да оправим нещата. Ела си вкъщи. Ще говоря с майка ми. Ще я убедя…
— Не можеш да я убедиш в нищо, Асене. И двамата го знаем. Ти си неин затворник, точно колкото и аз бях. Разликата е, че аз избягах.
Той ме погледна с отчаяние.
— Какво искаш от мен? Да се откажа от всичко? От бизнеса, в който съм вложил живота си?
— Исках да бъдеш мой съпруг. Да бъдеш баща на дъщеря ни. Да бъдеш мъж. А ти избра да бъдеш син на майка си.
Обърнах се и влязох във входа, оставяйки го сам на улицата. Сърцето ме болеше. Все още. Една част от мен все още обичаше момчето, в което се бях влюбила. Но то вече не съществуваше. Беше погълнато от мъжа, в когото се беше превърнал.
Междувременно, в света на големия бизнес, нещата се променяха. Десислава вече беше плътно до Асен. Официално, като главен архитект на проекта. Неофициално, като постоянен негов надзирател от името на Маргарита. Тя промени целия първоначален план на Асен и Ивайло. Комплексът от уютна жилищна сграда се превръщаше в гигантски, стъклен и бездушен монолит.
— Това е лудост! — спореше Ивайло на една от срещите. — Това ще оскъпи проекта двойно! Нямаме такова финансиране!
— Госпожа Маргарита ще осигури финансирането — отвръщаше Десислава с ледена усмивка. — Вашата работа е да изпълнявате.
Асен мълчеше. Той беше просто фигурант в собствения си проект. Ивайло все по-често го гледаше с разочарование и съжаление. Приятелството им се пропукваше под тежестта на компромисите.
Една вечер Ивайло не се сдържа. Намери Асен сам в офиса, загледан през прозореца.
— Докога ще търпиш това, Асене? Тя превзе всичко. Тази Десислава… тя те върти на малкия си пръст. Всички в офиса говорят. Виждат ви как излизате на обяд, как оставате до късно…
— Нищо не става между нас! — отвърна остро Асен. — Тя е просто колега.
— Колега, която майка ти ти пробутва! Не виждаш ли? Разрушават семейството ти и ти помагаш! Обади се на Мира! Бори се за нея!
— Не мога! — извика Асен, удряйки с юмрук по стъклото. — Не разбираш ли? Ако се опълча на майка си, тя ще срине всичко. Не само мен. И теб ще повлече. И всичките ни служители. От мен зависят десетки хора!
— Не, Асене. От теб зависеше само едно семейство. И ти го провали.
Ивайло излезе, затръшвайки вратата. Асен остана сам с отражението си в тъмния прозорец. Виждаше един уморен, победен човек. Човек, който беше продал щастието си за илюзията за успех. И сега нямаше нито едното, нито другото.
В същия този момент, в малката квартира, аз люлеех Лилия и ѝ пеех приспивна песен. Песента, на която майка ми ме беше научила. В стаята беше топло и уютно. Бяхме бедни, несигурни за бъдещето, но бяхме свободни. И за пръв път от много време насам, аз се чувствах по-богата от всякога.
Глава 9
Яна имаше талант, който не се учеше в университета – беше упорита като териер, когато надушеше следа. Докато аз бях погълната от грижите по Лилия и подготовката за съдебните дела, тя прекарваше часове в библиотеката и пред компютъра, ровейки се не само в правни казуси, а и в публични регистри.
— Има нещо гнило в цялата тази схема — каза ми тя една вечер, докато преглеждаше разпечатки от търговския регистър. — Фирмата на Маргарита, „М-Инвест Груп“, изглежда безупречно на хартия. Огромен капитал, чисти отчети. Но е регистрирана съвсем наскоро. А преди това? Как е натрупала тези пари?
Тя продължи да рови. Проследи историята на други фирми, свързани с Маргарита и нейния покоен съпруг. Картината, която започна да се оформя, беше мътна и сложна. Верига от прехвърляния на собственост, бързи фалити на едни дружества и създаване на нови. Класическа схема за избягване на кредитори и данъци.
— Тя е много, много добра в прикриването на следите си — мърмореше Яна. — Но всеки оставя следи.
Ключът се оказа едно име, което се появяваше в управлението на няколко от фалиралите фирми. Човек на име Павел. Яна прекара часове, за да го издири. Оказа се дребен счетоводител, който сега работеше в малка кантора в краен квартал.
— Какво ще го правим? — попитах аз.
— Ще го посетя. Неофициално. Просто като любопитна студентка по право, която пише курсова работа за корпоративни фалити.
Яна можеше да бъде много убедителна, когато искаше. Два дни по-късно се върна от срещата си с Павел бледа, но с триумфален блясък в очите.
— Ударихме джакпота — каза тя и извади малък диктофон от чантата си. — Човекът беше уплашен до смърт в началото. Но е бил прецакан от Маргарита преди години. Оставила го е да обере пешкира за едни липсващи данъци, докато тя е прехвърлила активите. Говорихме повече от час.
Тя пусна записа. Гласът на Павел трепереше, но разказът му беше ясен. Той описа подробно как Маргарита е използвала сложни финансови схеми, за да източи активите на семейната им фирма, преди да я обяви в несъстоятелност, ощетявайки десетки дребни доставчици и партньори. Парите били прехвърлени в офшорни сметки, а след това „изпрани“ и върнати в България чрез новосъздадената „М-Инвест Груп“.
— Това е бомба! — казах аз, осъзнавайки мащаба на разкритието. — Тя е престъпничка!
— Да. Но е много трудно доказуемо. Думите на Павел са само думи. Трябват ни документи. Той каза, че е запазил някои копия. От страх. Като застраховка. Но ги държи на сигурно място, при роднини на село.
— Трябва да ги вземем!
— Той се страхува. Каза, че Маргарита го е заплашвала. Че е опасна. Но се съгласи да помисли.
Това разкритие промени всичко. Вече не ставаше въпрос просто за семеен конфликт. Ставаше въпрос за огромна финансова измама. Богатството, с което Маргарита ни мачкаше, беше изградено върху руините на чужди животи.
Предадохме информацията на Адриана. Тя изслуша записа с каменно лице.
— Това е изключително сериозно. Но и изключително опасно. Ако Маргарита разбере, че ровите в миналото ѝ, ще стане безмилостна. Трябва да действаме много внимателно.
Адриана се свърза със свои стари колеги от прокуратурата. Започна неофициална проверка. Но без документите на Павел, всичко беше просто дим.
Междувременно, получихме първата си малка победа в съда. Адриана успя да издейства временна мярка, която забраняваше на банката да предприема каквито и да било действия по отнемане на къщата ми, докато тече делото за валидността на подписа ми. Това ни даде глътка въздух.
Маргарита беше бясна. Разбрах го от поредното истерично обаждане на Асен.
— Какво си направила? Как си го постигнала? Адвокатите на майка ми казаха, че е невъзможно!
— Явно не е — отвърнах спокойно. — Кажи на майка си, че това е само началото.
Но тайната, която бяхме разкрили, тежеше върху мен. Маргарита вече не беше просто властна свекърва. Тя беше хищник. И ние бяхме нагазили в нейната територия. Страхът започна да се прокрадва отново. Всяка кола, която спираше пред блока, ме караше да настръхвам. Всеки непознат поглед на улицата ми се струваше заплашителен.
Една вечер, докато се прибирах, видях тъмна кола, паркирана на отсрещния тротоар. Вътре седеше мъж, който ме наблюдаваше. Когато го погледнах, той бързо запали двигателя и потегли. Може би беше случайност. Но аз не вярвах в случайности.
Обадих се на Яна.
— Мисля, че ни наблюдават.
— Успокой се, сигурно си въобразяваш.
— Не, Яна. Усещам го. Тя знае. Някак си е разбрала, че ровим.
В същата вечер Павел се обади на Яна. Гласът му беше паникьосан.
— Не мога да го направя. Забравете за документите. Свържете се с мен никога повече.
Преди Яна да успее да каже и дума, той затвори.
— Нещо го е уплашило — каза Яна.
— Или някой — добавих аз.
Примката се затягаше. Маргарита беше усетила заплахата и започваше да отвръща на удара. Вече не играеше само с пари и адвокати. Играта беше станала много по-мръсна. И много по-опасна.
Глава 10
Напрежението се усещаше във въздуха. Всеки ден очаквах да се случи нещо. Дали ще е нов съдебен иск, или нещо по-лошо, не знаех. Живеех на ръба на нервите си. Единственото, което ме крепеше, беше малката Лилия. Нейната невинност, нейната пълна зависимост от мен ми даваха причина да продължавам да се боря.
Асен продължаваше да се появява. Понякога чакаше пред блока, понякога в парка, където разхождах Лилия. Разговорите ни бяха все едни и същи. Той ме молеше да се върна, аз му отказвах. Но забелязвах промяна в него. Изглеждаше все по-измъчен, все по-отчаян. Веднъж дори ми се стори, че в очите му има сълзи.
— Тя ще съсипе всичко, Мира — каза той един ден, докато седяхме на една пейка. — Не само нас. Ивайло е напът да напусне. Не може да работи повече с Десислава. Тя е… безмилостна. Променя проекти, надува бюджети. Всичко е само за комисионни и показност.
— Защо не я спреш? Нали това е твоят проект?
— Вече не е. Аз съм просто служител. Подписвам каквото ми наредят. Майка ми и тя решават всичко.
В думите му имаше толкова много самосъжаление, че ми стана почти жал за него. Почти.
— Това е твоят избор, Асене. Ти избра парите пред принципите.
Той ме погледна, а в очите му имаше болка.
— А ти мислиш ли, че е лесно? Всяка вечер се прибирам в онзи празен апартамент. Всичко в него ми напомня за теб, за нас. За това какви можехме да бъдем.
— Трябваше да мислиш за това, преди да отидеш да смениш името на дъщеря ни.
Това беше краят на всеки наш разговор. Непростимото. Стената, която винаги щеше да е между нас.
Един ден получих неочаквано обаждане. Беше Ивайло.
— Мира, здравей. Съжалявам, че те притеснявам. Може ли да се видим? Има нещо, което трябва да знаеш.
Срещнахме се в едно малко кафене. Ивайло изглеждаше притеснен.
— Напускам фирмата — каза той направо. — Не мога повече. Това, което Маргарита и Десислава правят, е престъпно. Надуват фактури, използват подизпълнители с ниско качество, за да пестят пари, които после изчезват в джобовете им. Сградата, която строят, ще бъде опасна.
Бях шокирана.
— Асен знае ли за това?
— Знае. Или поне се досеща. Но си затваря очите. Страх го е. Десислава го е омотала напълно. Не знам дали имат нещо повече от колегиални отношения, но тя не го изпуска от поглед. Той е напълно изолиран. Дори с мен вече почти не говори.
Ивайло замълча за миг, после бръкна в чантата си и извади флашка.
— Тук съм копирал част от кореспонденцията им. Имейли, оферти, договори. Доказва всичко, което ти казах. Не знам дали ще ти свърши работа в твоето дело, но исках да го имаш. Ти трябва да знаеш с какви хора си имаш работа.
Той ми подаде флашката.
— Внимавай, Мира. Те са опасни. Особено Маргарита. Чух я да говори по телефона. Каза, че „ще се погрижи“ за теб и сестра ти. Не знам какво означава, но не звучеше добре.
Сърцето ми се сви от страх. Вече не ставаше въпрос само за мен. Заплахата беше и за Яна.
Прибрах се вкъщи и веднага разказах на сестра ми. Тя прегледа файловете на флашката.
— Това е страхотно! — каза тя. — Това доказва престъпна дейност в настоящето! Можем да го свържем с разкритията на Павел за миналото. Картината става пълна.
Но аз не можех да се зарадвам. Страхът беше по-силен.
— Тя е заплашила и теб, Яна. Може би трябва да спрем.
— Да спрем? Сега? — Яна ме погледна невярващо. — Мира, точно сега трябва да натиснем. Те са уязвими. Усещат го и затова стават агресивни. Трябва да занесем това на Адриана веднага.
Докато се приготвяхме да тръгнем, погледът ми случайно попадна върху старата дървена ракла в ъгъла. В нея държах вещите на майка ми. Нещо ме накара да я отворя. Вътре, сред старите ѝ дневници и скицници, имаше кутия с писма. Писма, които тя ми беше писала, но никога не ми беше дала. „За когато пораснеш“, казваше тя.
Започнах да ги чета. Бяха пълни с любов, мъдрост и спомени. И тогава, в едно от писмата, прочетох нещо, от което кръвта ми замръзна.
„…Днес отново срещнах бащата на Асен. Горкият човек. Изглежда толкова нещастен. Откакто жена му е поела семейния бизнес, той е просто сянка. Тя го е съсипала. Разказа ми как е унищожила всичките му мечти, как го е манипулирала. Каза ми нещо странно. Че Маргарита има тайна. Голяма тайна от миналото, която пази на всяка цена. Нещо, свързано със семейството ѝ, с произхода ѝ. Каза, че ако тази тайна излезе наяве, целият ѝ свят ще се срине…“
Бащата на Асен беше починал преди няколко години. Никой никога не говореше за него. Маргарита винаги казваше, че е бил „слаб човек“.
Нова, неочаквана следа. Тайна. По-дълбока и по-лична от финансовите измами. Каква можеше да бъде тя?
В този момент на вратата се позвъни. С Яна се спогледахме уплашено. Не чакахме никого. Яна предпазливо погледна през шпионката.
— Полиция — прошепна тя.
Отворихме вратата. Пред нас стояха двама униформени полицаи.
— Госпожа Мира? — попита единият.
— Да.
— Имаме сигнал за домашно насилие и застрашаване на дете. Трябва да дойдете с нас в районното. Има издадена заповед за незабавна закрила. Детето ще бъде настанено в кризисен център.
Светът под краката ми изчезна. Това беше ударът на Маргарита. По-жесток и по-мръсен, отколкото можех да си представя. Тя се опитваше да ми отнеме Лилия.
Глава 11
Времето в полицейското управление сякаш спря. Всяка секунда се точеше като час. Бяха ме отделили от Лилия. Чувах я как плаче в съседната стая, докато социалните работници се опитваха да я успокоят, а всяко нейно изплакване беше като нож в сърцето ми. Яна беше до мен, говореше по телефона с Адриана, а лицето ѝ беше пребледняло от гняв.
— Това е абсурд! — говореше тя. — Сигналът е анонимен, разбира се. Няма никакви доказателства. Това е злоупотреба с власт!
Оказа се, че „анонимният“ сигнал е подаден от „загрижен съсед“, който твърдял, че от апартамента ни постоянно се чуват крясъци и бебешки плач, и че аз съм изглеждала „нестабилна“. Беше толкова прозрачно, толкова подло. Маргарита беше използвала връзките си, за да задейства машината на държавата срещу мен.
Адриана пристигна след по-малко от час. Тя беше като фурия. Влезе в кабинета на началника, а гласът ѝ се чуваше чак в коридора. Говореше за законови процедури, за фалшиви сигнали, за съдебни дела срещу управлението за неправомерни действия. След двайсет минути вратата се отвори и Адриана излезе с каменно лице.
— Връщат ни детето. Засега. Но са задействали пълна проверка от социалните служби. Ще ни посещават, ще говорят със съседи, ще следят всяка наша стъпка. Една грешка, и ще я вземат.
Когато най-накрая ми подадоха Лилия, аз я прегърнах толкова силно, сякаш се страхувах, че ако я пусна, ще изчезне. Треперех цялата. Това беше най-големият ми страх, станал реалност. Тя беше използвала най-голямото ми оръжие и най-голямата ми слабост – любовта ми към детето ми – и го беше обърнала срещу мен.
Когато се прибрахме, се почувствах напълно сломена. Седнах на дивана, все още прегръщайки Лилия, и се разплаках. Безутешно, отчаяно.
— Не мога повече, Яна. Тя ще спечели. Тя е твърде силна. Ще ми вземе детето.
Яна седна до мен и ме прегърна.
— Не, няма. Няма да ѝ позволим. Точно това иска тя. Да те пречупи. Да те накара да се предадеш. Не трябва да го правиш. Чуваш ли ме, Мира? Сега е моментът да ударим обратно. С всичко, което имаме.
Тя взе флашката от Ивайло и писмото на майка ми.
— Имаме две неща. Финансовите ѝ измами и тази… тайна. Мисля, че тайната е по-силното оръжие. Парите могат да се скрият, делата могат да се потулят. Но личната тайна… тя разяжда отвътре. Трябва да разберем каква е.
Но как? Бащата на Асен беше мъртъв. Кой друг би могъл да знае?
В този момент телефонът ми звънна. Беше Асен. Яна ми даде знак да вдигна.
— Мира, добре ли си? Чух какво е станало. Кълна се, не знаех, че майка ми ще направи това. Това е… това е чудовищно.
— Ти си чудовище, Асене! — изкрещях в слушалката. — Ти и тя! Вие сте еднакви! Опитахте се да ми вземете детето!
— Не! Аз никога не бих… Аз говорих с нея. Скарахме се. Казах ѝ, че е преминала всякаква граница.
— И какво? Тя сигурно ти се е изсмяла!
Той мълчеше. Знаех, че съм права.
— Къде си сега? — попитах, а в главата ми се роди отчаян план.
— В офиса.
— Искам да се видим. Веднага. Но не пред блока. Ела в старата къща. Къщата на майка ми. Сам.
Той се поколеба.
— Защо там?
— Защото искам да видиш какво се опитваш да ми отнемеш. Ела, Асене. Може би това е последният ни разговор.
Затворих и погледнах Яна.
— Какво си намислила?
— Ще го накарам да избира. Окончателно.
Пристигнах в къщата преди него. Беше обрасла с бурени, но все още беше красива. Вътре всичко беше покрито с прах, но беше моят дом. Домът, в който бях израснала. Разходих се из стаите, галех старите мебели. Навсякъде имаше спомени. В ателието на майка ми все още миришеше на боя.
Асен пристигна след около половин час. Изглеждаше изгубен в тази обстановка, толкова различна от неговия стерилен лукс.
— Защо ме извика тук?
— За да ти покажа какво е истински дом. Нещо, построено с любов, а не с мръсни пари.
Той се огледа.
— Хубаво е. Уютно.
Заведох го в ателието. На статива все още стоеше последната, недовършена картина на майка ми.
— Помниш ли я? — попитах. — Ти я харесваше. Казваше, че е пълна със светлина.
Той кимна, без да каже дума.
— Твоята майка иска да ми отнеме това, Асене. Иска да го срути, да го продаде, да го превърне в пепел. Точно както направи с нас.
— Аз не искам това.
— Но го позволяваш! — извиках. — Това е едно и също! Ти стоиш и гледаш как тя унищожава всичко, което обичам!
Приближих се до него. Гледах го право в очите.
— Днес тя се опита да ми вземе Лилия. Разбираш ли? Дъщеря ти. Използва полиция, социални. Утре какво? Ще ме обяви за луда ли? Ще ме вкара в затвора? Докъде ще стигне, Асене? И докъде ти ще я оставиш да стигне?
Той трепереше. Лицето му беше маска на агония.
— Не знам какво да правя…
— Аз ще ти кажа. Имаш един-единствен избор. Или си с нея, или си с мен и дъщеря си. Няма средно положение. Ако избереш нея, повече никога няма да ни видиш. Ще изчезна, ще се скрия, но няма да ти позволя да бъдеш баща на детето ми. Ако избереш нас, трябва да се изправиш срещу нея. Да свидетелстваш срещу нея. Да ни помогнеш да я спрем.
Това беше ултиматум. Жесток, но необходим.
— Тя ще ме унищожи — прошепна той.
— Може би. Или може би най-накрая ще станеш свободен.
Той се обърна към прозореца, загледан в занемарената градина. Виждах как се бори със себе си. Страхът срещу любовта. Парите срещу съвестта. Майка му срещу семейството му.
— Има нещо, което не знаеш за нея — каза той след дълго мълчание, без да се обръща. — Нещо, което обяснява всичко. Защо е такава. Защо се страхува толкова от миналото.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Тайната.
— Какво е то?
Той се обърна към мен. В очите му имаше сълзи.
— Майка ми… не е тази, за която се представя. Цялото ѝ име, произходът ѝ… всичко е лъжа.
Глава 12
Думите на Асен увиснаха във въздуха на прашната стая. Лъжа. Цялата ѝ същност, целият ѝ живот, построен върху лъжа.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, а гласът ми беше едва доловим шепот.
Той седна на един стар стол, покрит с бял чаршаф, и зарови лице в ръцете си. Изглеждаше смазан, сякаш тежестта на тази тайна го беше съсипвала с години.
— Научих го случайно, преди няколко години, малко след като баща ми почина. Ровех в едни стари негови документи и намерих кутия. Вътре имаше писма, снимки, акт за раждане… Не неин. На друга жена.
Той вдигна глава, а погледът му беше празен.
— Истинското име на майка ми не е Маргарита. Тя се е казвала… Стоянка. Родена е в много бедно семейство, в едно забравено от Бога село. Била е изключително амбициозна и се е срамувала от произхода си. Когато е била на осемнайсет, е избягала в големия град. И е направила нещо… немислимо.
Той спря, сякаш му беше трудно да продължи.
— В града е срещнала истинската Маргарита. Дъщеря на заможно семейство, но болнава и самотна. Двете станали приятелки. Моята майка, Стоянка, била очарована от нейния свят. От парите, от възможностите. Когато истинската Маргарита починала внезапно от болестта си, родителите ѝ били съсипани. И тогава Стоянка е видяла своя шанс. Тя е убедила съкрушените родители, че може да заеме мястото на дъщеря им. Да стане тяхна наследница, да продължи рода им. Била е млада, красива, убедителна. Те, в скръбта си, са се съгласили. Фалшифицирали са документи. И така Стоянка е умряла, а новата Маргарита се е родила.
Бях онемяла. Историята звучеше като от роман. Беше чудовищна, но и обясняваше толкова много неща. Нейната мания за контрол, нейният панически страх от миналото, нейната нужда да доказва непрекъснато своя статус. Всичко това беше, за да поддържа лъжата жива.
— Баща ми е знаел — продължи Асен. — Той се е влюбил в нея, знаейки истината. Мислел е, че любовта му ще я промени, ще я накара да приеме себе си. Но не е успял. Тя е живяла в постоянен страх, че някой ще разкрие истината. Този страх я е превърнал в чудовището, което е днес. Тя мразеше майка ти, защото твоята майка беше всичко, което тя не е – истинска, свободна, не се срамуваше от това, което е. Мрази и теб по същата причина.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Нейната жестокост не беше просто злоба. Беше защитен механизъм.
— Има ли живи роднини? От истинското ѝ семейство? — попитах.
— Има по-малък брат. Майка ми е прекъснала всякакви връзки с него преди десетилетия. Но баща ми тайно му е изпращал пари през всичките тези години. В писмата си пишеше, че се чувства виновен. Мисля, че брат ѝ още живее в родното им село.
Това беше. Това беше нашето оръжие. Не флашката на Ивайло, не финансовите измами. А истината. Истината за това коя е тя.
— Трябва да намерим този човек, Асене — казах аз. — Трябва да го убедим да говори.
— Той няма да го направи. Майка ми го е заплашвала. Казала му е, че ако някога проговори, ще съсипе него и семейството му.
— Но сега е различно. Сега ние можем да го защитим. С помощта на Адриана, с доказателствата, които имаме за престъпленията ѝ. Можем да ѝ предложим сделка. Или ще спре да ни тормози, или целият свят ще научи коя е всъщност.
Асен ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Ти наистина си готова да го направиш, нали?
— Аз съм готова на всичко, за да защитя дъщеря си. Въпросът е ти готов ли си? Готов ли си най-накрая да застанеш на правилната страна?
Това беше неговият момент. Неговият кръстопът. Виждах борбата в очите му. Години на страх и подчинение се бореха с искрата на достойнство, която все още не беше угаснала в него.
Той бавно кимна.
— Готов съм. Ще ти кажа името на селото. Ще ти кажа всичко, което знам.
Това беше началото на края за Маргарита. Или началото на нашия край.
С помощта на Яна и един неин колега, който работеше като частен детектив, намерихме селото и брата на Маргарита. Казваше се Кирил. Живееше скромно, имаше малко стопанство. В началото беше недоверчив и уплашен. Но когато му разказахме нашата история, когато видя снимките на Лилия, нещо в него се пречупи.
— Тя винаги е била такава — каза той с тъжен глас. — Още от дете искаше повече. Срамуваше се от нас, от калта по обувките ни. Когато избяга, сърцето на майка ни се скъса. Умря, без да я види повече.
Той ни показа една-единствена, избледняла снимка, която пазеше. На нея имаше младо, чернокосо момиче с пламтящи очи, застанало пред стара, кирпичена къща. Това беше тя. Стоянка. Преди да се превърне в Маргарита.
— Ще ми помогнете ли, господин Кириле? — попитах аз. — Не за отмъщение. А за да спрем това. За да не пострадат и други хора.
Той гледа дълго снимката. После вдигна очи към мен.
— Ще го направя. Заради майка ми. И заради това дете. Никоя лъжа не трябва да трае вечно.
Планът беше готов. Адриана подготви документите. Яна систематизира доказателствата. Асен написа писмени показания, в които описваше всичко, на което е бил свидетел през годините. Ивайло също се съгласи да свидетелства.
Оставаше само последната стъпка. Финалната конфронтация.
Глава 13
Изпратихме ѝ съобщение чрез адвокатите на Адриана. Кратко и ясно: „Искаме среща. Всички страни. Последен шанс за извънсъдебно споразумение.“
Срещата беше насрочена в неутрална територия – голяма конферентна зала в една от най-известните адвокатски кантори в града. Когато пристигнахме, те вече бяха там. Маргарита, облечена в безупречен тъмен костюм, изглеждаше спокойна и надменна. До нея беше нейният адвокат, един от най-агресивните в бранша. Десислава също беше там, седнала малко по-встрани, като вярна сянка.
Когато видя Асен да влиза с нас, Маргарита за пръв път показа емоция. В очите ѝ проблесна смесица от гняв и болка. Тя го изгледа с ледено презрение.
— Предател — просъска тя, достатъчно тихо, за да не я чуят адвокатите, но достатъчно силно, за да го чуем ние.
Асен не трепна. Той седна до мен, за пръв път от месеци заемайки мястото си като мой партньор.
Адриана започна срещата.
— Събрали сме се днес, за да обсъдим възможността за споразумение по делата, заведени от моята клиентка, госпожа Мира, срещу вашия клиент, господин Асен, и свързаните с него търговски дружества, контролирани от госпожа Маргарита.
Адвокатът на Маргарита се изсмя.
— Споразумение? Няма за какво да се споразумяваме. Вашата клиентка няма никакви шансове. Ние ще спечелим всяко едно дело. Ще ѝ вземем къщата и ще докажем, че е неспособна да се грижи за детето си.
Адриана се усмихна леко.
— Може би. Но преди да продължим в тази посока, бихме искали да ви представим някои допълнителни материали, които събрахме.
Тя подаде папка на Яна. Яна се изправи и постави на масата пред Маргарита флашката от Ивайло.
— Тук има доказателства за систематични финансови злоупотреби, свързани с проекта „Парк Вю“, включително фалшиви фактури и използване на некачествени материали. Свидетел по случая ще бъде бившият съдружник на господин Асен, господин Ивайло.
Лицето на Маргарита остана безизразно, но адвокатът ѝ леко се намръщи.
— Продължаваме — каза Адриана. — Имаме и показанията на господин Павел, бивш счетоводител на вашите по-ранни фирми, който описва подробно схемата за източване на активи и умишлен фалит.
Напрежението в стаята се сгъсти.
— И накрая — каза Адриана, като гласът ѝ стана тих и отчетлив — имаме нещо по-лично.
Яна постави на масата втора папка. Вътре имаше само една снимка. Избледнялата черно-бяла фотография на младото момиче пред кирпичената къща.
Маргарита погледна снимката и замръзна. Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ. За пръв път я видях уплашена. Наистина, до смърт уплашена.
— Коя е тази жена, госпожо? — попита Адриана. — Тази млада дама… Стоянка.
Маргарита не отговори. Гледаше снимката, сякаш виждаше призрак.
— Имаме и свидетел — продължи Адриана. — Брат ѝ. Кирил. Готов е да разкаже всичко пред съда. За подмяната на самоличността. За фалшифицираните документи. За целия ви живот, построен върху една лъжа.
Адвокатът на Маргарита грабна снимката и я погледна. После погледна клиентката си, чиято маска на неуязвимост се беше пропукала напълно.
Той се изправи.
— Искаме почивка, за да обсъдим нещата.
Когато останахме сами в залата, Асен се обърна към мен.
— Съжалявам, Мира. За всичко.
В този момент му повярвах. Видях в очите му не страх, а истинско разкаяние.
— Знам — казах просто.
След половин час те се върнаха. Маргарита изглеждаше с десет години по-стара. Беше победена.
Нейният адвокат заговори с равен, делови тон.
— Моите клиенти са готови да обсъдят вашите условия.
Условията ни бяха прости и ясни.
Първо: Прекратяване на всички съдебни дела срещу мен. Анулиране на предизвестието за напускане на апартамента и прехвърлянето му на мое име, като компенсация.
Второ: Сваляне на ипотеката от къщата на майка ми.
Трето: Официална смяна на името на дъщеря ми от Теодора на Лилия. Асен щеше да подпише всички необходими документи.
Четвърто: Пълна и неотменима забрана Маргарита да се доближава или да контактува с мен и дъщеря ми.
Пето: Всички доказателства за финансови злоупотреби и за подмяна на самоличността остават при нас. При всяко нарушение на споразумението, те ще бъдат предадени на прокуратурата.
Това беше пълна и безусловна капитулация.
Адвокатът им се опита да спори по някои точки, но Адриана беше непреклонна.
— Всичко или нищо. Изборът е ваш.
След още една кратка консултация, те се съгласиха. На всичко.
Когато подписваха документите, Маргарита не ме погледна нито веднъж. Гледаше само сина си. В погледа ѝ имаше омраза, която можеше да изпепели. Тя беше загубила не само битката. Беше загубила и него. Завинаги.
Когато всичко свърши, тя стана и си тръгна, без да каже дума. Десислава я последва.
Останахме само ние – аз, Асен, Яна и Адриана.
Погледнах към Асен.
— Какво ще правиш сега?
— Не знам — отвърна той. — Проектът вероятно ще фалира. Ще трябва да започна отначало. От нулата. Може би ще напусна страната.
В гласа му нямаше самосъжаление, а някакво странно облекчение. Сякаш падането от високо най-накрая го беше освободило.
— Желая ти успех — казах искрено.
— Може ли… може ли някой ден да виждам Лилия?
Погледнах го. Мъжът, който ме беше предал, но и който накрая намери сили да постъпи правилно.
— Да, Асене. Можеш. Тя все пак е и твоя дъщеря.
Глава 14
През следващите няколко седмици животът ми се преобърна отново, но този път в правилната посока. Документите бяха оформени. Апартаментът вече беше моя собственост. Ипотеката върху къщата на майка ми беше заличена. Но най-важното – в ръцете си държах новия акт за раждане на дъщеря си. На него, с ясни, официални букви, пишеше името ѝ: Лилия.
Чувствах се сякаш съм се събудила от дълъг, мъчителен кошмар. Преместих се обратно в апартамента, но той вече не изглеждаше студен и чужд. С Яна прекарахме цял уикенд в разместване на мебели, окачване на картините на майка ми по стените и изхвърляне на всичко, което ми напомняше за Маргарита. Превърнахме го в наш дом. Истински дом, изпълнен със светлина и смях.
Чух новини за Асен. Както беше предсказал, проектът се срина. Без парите на майка му и с разкритията на Ивайло, фирмата обяви фалит. Десислава беше изчезнала от хоризонта, вероятно търсейки следващата си заможна жертва. Маргарита се беше покрила напълно. Говореше се, че е продала голяма част от активите си и е заминала в чужбина. Нейната империя, изградена върху лъжи, се беше разпаднала като пясъчен замък.
Асен ми се обади няколко пъти. Спазих обещанието си. Той идваше всяка седмица, за да види Лилия. Срещите ни бяха кратки и малко неловки, но в тях нямаше напрежение. Той беше различен човек – по-смирен, по-тих. Разказа ми, че работи като обикновен строителен инженер в малка фирма. Започваше отначало. Може би един ден щеше да намери своето щастие. Но знаех, че то няма да бъде с мен. Раната беше твърде дълбока, предателството – твърде голямо. Бяхме двама непознати, свързани завинаги от едно малко момиченце.
Яна завърши университета с отличие и веднага получи предложение за работа в кантората на Адриана. Двете бяха станали страхотен екип. Често се шегувах, че са като ангели-хранители за жени в беда.
Един ден, докато подреждах старите вещи на майка ми, отново попаднах на недовършената ѝ картина. Светлината, за която Асен беше говорил, все още беше там. Взех четките и боите. Ръцете ми бяха неуверени в началото, но постепенно си спомних уроците ѝ. Започнах да рисувам. Не за да завърша нейната картина, а за да започна своя собствена. Рисувах дъщеря си, смеха ѝ, малките ѝ ръчички. Рисувах новия си живот, изпълнен с трудности, но и с безкрайна свобода.
Понякога, вечер, когато Лилия заспеше, излизах на балкона и гледах светлините на града. Мислех си за пътя, който бях извървяла. От наивно, влюбено момиче до жена, която се беше борила със зъби и нокти за себе си и за детето си. Мислех си за всички жени като мен, хванати в златни клетки.
Войната беше свършила. Бях спечелила. Но победата имаше горчив вкус. Вкус на загубени илюзии, на разбити мечти, на белези, които никога нямаше да изчезнат напълно. Но това бяха моите белези. Моята история. И аз щях да я нося с гордост.
Взех телефона и набрах номера на Ивайло. Не се бяхме чували от срещата.
— Здравей, Ивайло. Аз съм, Мира. Исках само да ти благодаря. Отново. Без теб нямаше да се справим.
— Няма защо, Мира. Радвам се, че всичко е наред. Ти си много смела жена.
— Искаш ли да изпием по кафе някой ден? Като приятели.
Той замълча за миг.
— С удоволствие.
Не знаех накъде ще ме отведе бъдещето. Може би щях да намеря любовта отново. Може би щях да стана художник като майка ми. Може би просто щях да бъда майка на Лилия. Но за пръв път в живота си знаех със сигурност едно нещо – какъвто и да беше пътят, аз щях да го извървя сама. Със собствените си сили. И никога повече нямаше да позволя на никого да ми каже какво име да нося, как да живея или коя да бъда. Бях свободна. И това беше най-голямото богатство от всички.
Глава 15
Измина година. Животът постепенно навлезе в своя нов, спокоен ритъм. Апартаментът се беше превърнал в истински дом, изпълнен с детски смях и мирис на бои. Бях превърнала една от стаите в малко ателие и прекарвах всяка свободна минута там. Рисуването беше моята терапия, моят начин да подредя мислите и чувствата си. Дори успях да продам няколко картини онлайн, което ми донесе не само малко допълнителни доходи, но и огромно удовлетворение.
Срещите ми с Ивайло зачестиха. Кафето се превърна в обяд, обядът – в дълги разходки в парка с Лилия. Той беше различен от Асен. Спокоен, земен, с чувство за хумор, което ме караше да се смея истински за пръв път от много време. Не бързахме. И двамата носехме белези от миналото. Просто се наслаждавахме на компанията си, на лекотата, с която общувахме. Той се отнасяше с Лилия с такава нежност и търпение, сякаш беше негово собствено дете.
Един ден, докато седяхме на една пейка и гледахме как Лилия прави първите си неуверени стъпки по тревата, Ивайло хвана ръката ми.
— Знаеш ли, Мира — каза той тихо, — когато видях какво се случва с теб и Асен, загубих вяра в много неща. В приятелството, в лоялността. Но като гледам как се изправи на крака, как се бори и как не се предаде, ти ми върна вярата. Вярата, че доброто все пак си струва.
Думите му ме трогнаха. Погледнах го и в очите му видях не съжаление, а възхищение. И може би нещо повече. Нещо, което и аз започвах да усещам.
Асен продължаваше да идва всяка събота. Беше намерил своето място в живота на Лилия – беше онзи забавен чичо, който я водеше на люлките и ѝ купуваше сладолед. В отношенията ни вече нямаше болка, само някаква далечна тъга по онова, което можеше да бъде. Научих, че е започнал малък собствен бизнес – фирма за ремонти. Работеше много, беше почтен и клиентите го харесваха. Може би наистина беше намерил себе си, далеч от сянката на майка си.
За самата Маргарита, или Стоянка, не чух нищо повече. Тя беше изчезнала, погълната от собствената си лъжа. Понякога се питах дали някога се е разкаяла, дали е почувствала нещо друго освен гняв и унижение. Но бързо прогонвах тези мисли. Нейната история вече не беше част от моята.
Един слънчев следобед, докато се разхождахме с Лилия и Ивайло в парка, телефонът ми звънна. Беше непознат номер от чужбина. Поколебах се, но вдигнах.
— Ало?
От другата страна се чу мъжки глас, който говореше с акцент.
— Госпожа Мира? Обажда се адвокат от Цюрих. Представлявам бившия ви съпруг, господин Асен.
Сърцето ми подскочи. Да не би пак да започваше нещо?
— Слушам ви.
— Господин Асен е претърпял инцидент на строителен обект тук, в Швейцария. Бил е на гурбет. За съжаление, починал е.
Светът около мен се размаза. Въпреки всичко, което се беше случило, новината ме удари като гръм. Асен беше мъртъв.
— Той е оставил завещание — продължи адвокатът. — Посочил е дъщеря си, Лилия, като свой единствен наследник. Става въпрос за застрахователна полица и спестовна сметка. Не е голяма сума, но той изрично е настоявал всичко да отиде за нейното образование.
Затворих телефона и седнах на пейката. Ивайло ме прегърна, без да пита нищо. Разказах му. Плаках. Не от любов, а от съжаление. За пропиления живот, за изгубения човек, за бащата, когото дъщеря ми никога нямаше да познава истински.
В последния си жест Асен се беше опитал да бъде баща. Да се погрижи за бъдещето на дъщеря си по единствения начин, по който можеше. Може би това беше неговото изкупление.
Животът продължи. Скръбта премина, оставяйки след себе си само спомени. Един ден ще разкажа на Лилия за баща ѝ. Ще ѝ покажа неговите снимки, ще ѝ разкажа за доброто в него, преди да се изгуби. Ще ѝ кажа, че въпреки всичко, тя е плод на любов.
Седях в ателието си и завършвах нов портрет на Лилия. Тя беше на три годинки, с палави очи и усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Картината беше пълна с цветове – ярки, живи, смели. Като живота, който бях извоювала за нас.
Погледнах към старото, избеляло писмо на майка ми, което държах в рамка на стената. „Дори в най-мрачната сянка има цвят, ако знаеш как да го потърсиш.“
Мама беше права. Бях минала през най-мрачните сенки. Бях се борила с чудовища. Бях падала и ставала. Но накрая бях намерила своите цветове. И щях да нарисувам с тях едно красиво бъдеще. За мен. И за моята малка Лилия. Моят най-голям дар. Моята най-голяма победа.