Тишината в къщата беше неестествена. Не беше онази спокойна, уютна тишина, която помнеха от детството си, а тежка, прашна и окончателна. Въздухът беше просмукан от мириса на увехнали цветя и восък – остатъци от ритуала на сбогуването, който бяха извървели преди два дни. Тримата стояха в спалнята на майка си, оглеждайки познатите до болка предмети, които сега изглеждаха чужди и сирашки. Гардеробът от тъмно дърво, тоалетката с разпилените шишенца парфюм, леглото, в което беше издъхнала.
Петър, най-големият, прокара ръка през косата си, жест на умора и нетърпение. Той беше мъж на действието, свикнал да управлява процеси и хора, а тази безпомощна скръб го изяждаше отвътре. Искаше просто да разчистят, да приключат с формалностите и да се върнат към живота си, колкото и да беше трудно. Съпругата му, Ралица, го чакаше вкъщи. Бизнесът му го чакаше. Дълговете му го чакаха.
Анна, средната, стоеше до прозореца и гледаше към запустялата градина. Тя беше душата на семейството, онази, която усещаше настроенията и неизказаните думи. Смъртта на майка им я беше ударила най-силно, беше отворила празнина, която не знаеше как ще запълни. Учеше право в университета, но сега параграфите и членовете от законите й се струваха безсмислени пред лицето на вечността.
Виктор, най-малкият, ровеше из шкафчетата на нощното шкафче с нервни движения. Той винаги беше търсачът на лесни пътища, на бързи решения. Лицето му беше бледо, а под очите му имаше тъмни кръгове, които не бяха само от скръб. Той търсеше нещо конкретно – пари, документи, нещо, което да му помогне да се измъкне от собствената си каша.
— Няма нищо — промърмори той, затваряйки поредното празно чекмедже. — Само стари рецепти и очила.
— Какво очакваше да намериш? Завещание, написано на салфетка? — обади се Петър с присъщата си рязкост. — Всичко е при адвоката.
— Просто гледам, не може ли? — сопна се Виктор.
Анна се обърна. Погледът й се плъзна по стаята и спря върху скрина от масивно орехово дърво. И тогава си спомни. Най-горното, дясно чекмедже. Откакто се помнеше, то винаги беше заключено. Като деца безброй пъти се бяха опитвали да го отворят с фиби и телчета, бяха молили майка си да им покаже какво има вътре, но тя винаги отказваше с блага, но непреклонна усмивка. „Това е моето малко скривалище, деца. Всяка жена трябва да има такова.“
— Чекмеджето — каза тя тихо.
Братята й я погледнаха.
— Кое чекмедже? — попита Петър.
— Онова. Заключеното.
Погледите и на тримата се приковаха към малката месингова ключалка, потъмняла от времето. Тази малка метална точка изведнъж се превърна в център на стаята, в мълчалив пазител на последната тайна на майка им.
— Винаги съм се чудил какво крие вътре — каза Виктор, а в очите му проблесна любопитство, което надделя над скръбта.
— Вероятно стари писма от татко или някакви сантиментални джунджурии — отвърна Петър, опитвайки се да омаловажи момента. Но дори и той усещаше как пулсът му се ускорява.
— Трябва да го отворим — настоя Анна. Гласът й беше твърд. — Дължим си го. Дължим го и на нея.
Петър въздъхна. Нямаше време за загадки и сантименталности. Имаше ипотечен кредит за жилището си, който го притискаше, и сделка за милиони, която висеше на косъм. Но погледът на сестра му беше настоятелен.
— Добре. Викторе, донеси инструментите от мазето.
Докато чакаха, никой не проговори. Всеки се беше потопил в собствените си спомени за майка им, Мария. Жената, която ги отгледа с безкрайна любов и търпение, жената, която винаги намираше точните думи, която правеше най-вкусните мекици в неделя сутрин. Жената, която, оказва се, е имала тайни.
Виктор се върна с кутия с инструменти. Петър взе една отвертка и се опита да напъне ключалката. Дървото изскърца жално. Металът не поддаде.
— Ще счупиш всичко — каза Анна притеснено.
— Няма друг начин.
След няколкоминутна борба, съпроводена със скърцане и пукане, ключалката поддаде с рязък трясък. Парченца дърво се разпиляха по пода. За миг и тримата замръзнаха, сякаш бяха извършили светотатство. После Петър бавно издърпа чекмеджето.
Вътре нямаше бижута, нито пачки с пари, както може би тайно се надяваше Виктор. Нямаше и романтични писма. Имаше само един предмет, който лежеше в средата на кадифената подплата. Дневник с тъмна, кожена подвързия, без никакви надписи. Изглеждаше стар, много стар. Кожата беше протрита по ръбовете, а страниците леко пожълтели.
Анна протегна ръка и го взе. Пръстите й потръпнаха, докосвайки студената повърхност. Сякаш държеше в ръцете си непозната част от живота на собствената си майка.
— Дневник? — Виктор беше разочарован.
Петър мълчеше, взирайки се в тефтера с мрачно изражение. Нещо в него му подсказваше, че това, което щяха да намерят вътре, нямаше да им хареса.
Анна отвори дневника. Първите страници бяха изписани с познатия, леко наклонен и красив почерк на майка им. Разказваха за запознанството й с баща им, Стефан, за първите им срещи, за сватбата, за раждането на Петър. Истории, които им бяха разказвали десетки пъти. Анна прелистваше бързо, усещайки нетърпението на братята си. Почеркът ставаше все по-разкривен, по-припрян с годините. Имаше цели празни страници, а после отново трескави, гъсто изписани редове.
Тя прелисти до края. Последните няколко страници бяха празни. С изключение на най-последната. На нея, в средата на листа, изписано с трепереща ръка, сякаш с последни сили, стоеше само едно изречение.
Анна го прочете на глас, а гласът й прозвуча като шепот в мъртвата тишина на стаята:
— „Моля ви, простете ми за…“
Думите увиснаха във въздуха, недовършени, наситени с десетилетна вина. Изречението свършваше рязко, сякаш ръката, която го е писала, е била прекъсната.
„Простете ми за какво?“, проехтя безмълвният въпрос в съзнанието на тримата. Тишината, която последва, беше по-тежка и по-страшна от всяка друга досега. Тайната на заключеното чекмедже не беше разгадана. Тя едва сега започваше.
Глава 2: Първите страници
Следващите няколко дни преминаха в странна мъгла. Тримата се движеха из къщата като призраци, избягвайки погледите си. Недовършеното изречение отекваше в мислите им, задавайки хиляди въпроси, на които нямаха отговор. Дневникът лежеше на масата в хола, недокоснат, сякаш излъчваше заплаха.
Петър беше първият, който наруши мълчаливото споразумение да не говорят за това. Той беше практичният. За него мистериите бяха загуба на време, което можеше да се вложи в решаване на реални проблеми. А неговите проблеми бяха съвсем реални. Обажданията от банката за ипотеката ставаха все по-настоятелни, а ключовият му инвеститор се оттегляше.
— Трябва да решим какво ще правим с този дневник — каза той една вечер, докато вечеряха остатъците от храната, донесена от съседи.
Виктор сви рамене.
— Какво да правим? Ще го прочетем, предполагам.
— Аз не съм сигурен, че искам — отвърна Петър. — Мама е била човек като всички нас. Имала е своите тайни. Може би трябва да уважим това и просто да го изгорим.
— Да го изгорим? — Анна го погледна ужасено. — Ти чуваш ли се? Това е единственото, което ни е оставила. Единственият начин да разберем… — тя замълча, неспособна да довърши. Да разберем коя е била тя всъщност. Да разберем за какво е молила за прошка.
— А може би не искаме да разбираме! — повиши тон Петър. — Може би е нещо, което ще ни нарани. Нещо, което ще промени спомена ни за нея. Замисляла ли си се за това?
— Аз искам да знам истината, каквато и да е тя — каза Анна твърдо. — Не мога да живея с този въпрос до края на живота си.
Напрежението между тях можеше да се разреже с нож. Виктор, който досега мълчеше, неочаквано подкрепи Анна.
— Тя е права. Каквото и да е, то е част от нейната история. И от нашата.
Петър въздъхна победено. Беше двама срещу един. А и в дъното на душата си, зад фасадата на прагматизма, той също изгаряше от любопитство.
Същата вечер, след като Виктор си тръгна, а Петър се прибра при семейството си, Анна остана сама в притихналата къща. Тя запали малка нощна лампа, направи си чай и седна на старото кресло на майка си. С треперещи ръце взе дневника.
Отвори го на първата страница. Датата беше отпреди почти четиридесет години. Почеркът беше момичешки, изпълнен с ентусиазъм и надежди.
„Днес срещнах Стефан. Работи в съседната сграда, видях го през прозореца. Усмихна ми се. Струва ми се, че сърцето ми ще изскочи. Никога не съм виждала по-топли очи. Дали ще ме заговори някога?“
Анна се усмихна през сълзи. Това беше историята, която знаеше. Майка й, младата счетоводителка, и баща й, начинаещият инженер. Прелистваше страниците и четеше за първите им трепети, за дългите разходки в парка, за неумелите му опити да я впечатли. Всяка дума беше пропита с любов, с онази чиста и всепоглъщаща любов, която се случва само веднъж.
„Днес Стефан ми предложи. На онази пейка, на която се целунахме за първи път. Каза, че не може да си представи и ден без мен. Казах „Да“ още преди да е довършил. Мисля, че съм най-щастливата жена на света.“
Следваха описания на скромната им сватба, на малкия апартамент под наем, на радостта от новината, че очакват дете.
„Ще имаме момче. Стефан не е на себе си от щастие. Иска да го кръстим Петър. Казва, че ще бъде силен и стабилен като камък. Вече му майстори дървено конче в мазето. Понякога го гледам как спи и си мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обич към тези двама мъже в живота ми.“
Анна четеше и плачеше. Това беше майка й. Това беше семейството, което познаваше. Едно сплотено, обичащо се семейство, което се бореше с трудностите заедно. Раждането на самата нея, а няколко години по-късно и на Виктор. Дневникът описваше малките им победи и големите им радости – първите стъпки, първите думички, безсънните нощи, детският смях, който изпълвал къщата.
Но докато четеше, Анна започна да забелязва нещо друго между редовете. Една фина, почти невидима нишка на безпокойство, която се прокрадваше в иначе щастливите описания.
„Стефан работи много. Има големи идеи за собствен бизнес. Иска да строим къща, нашата мечтана къща. Понякога се притеснявам. Той е толкова голям мечтател, а аз съм стъпила здраво на земята. Но как да му кажа? Вярата му е толкова заразителна.“
Няколко страници по-късно:
„Започнахме строежа на къщата. Взехме заем. Стефан е сигурен, че ще се справим. Бизнесът му потръгва, но разходите са огромни. Понякога нощем не спя и гледам в тавана, правейки сметки наум. Той не трябва да разбира, че се страхувам. Трябва да го подкрепям.“
Анна спря да чете. Това беше къщата, в която се намираше в момента. Къщата на техните мечти, построена с толкова много надежди и, както се оказваше, с толкова много скрити страхове. Баща им, Стефан, почина преди десет години от масивен инфаркт. Лекарите казаха, че е било от стрес и преумора. Той винаги беше отдаден на работата си, на фирмата си, която в крайна сметка фалира малко преди смъртта му. Те винаги бяха мислили, че това е просто лош бизнес късмет.
Анна прелисти още няколко страници. Почеркът вече не беше толкова подреден.
„Трудно е. Много е трудно. Поръчките намаляват. Стефан е постоянно напрегнат, почти не говорим. Всяка вечер се прибира все по-късно, миришещ на цигари и отчаяние. Опитвам се да бъда силна заради децата, но усещам как се пропукваме. Заемът ни притиска. Скоро няма да можем да плащаме вноските.“
И тогава, на следващата страница, се появи ново име. Име, което Анна никога не беше чувала.
„Днес Стефан доведе у дома стария си приятел Димитър. Не го бях виждала от години. Той се е замогнал много, има успешен бизнес. Говориха с часове в кабинета. Когато излезе, Стефан изглеждаше различен. В очите му отново имаше надежда. Димитър е предложил да стане съдружник във фирмата. Ще инвестира пари, ще помогне с контакти. Каза, че не може да остави стария си приятел в беда.“
Анна почувства как ледени тръпки пробягват по гърба й. Димитър. Кой беше този Димитър? И защо, след като е бил толкова близък и е спасил семейния бизнес, те никога не бяха чували за него?
Тя продължи да чете, а сърцето й биеше лудо.
„Димитър е толкова различен от Стефан. Уверен, спокоен, винаги знае какво да каже. Носи една аура на успех около себе си. Започна да идва често. Понякога и когато Стефан го няма. Казва, че иска да види как сме, дали имаме нужда от нещо. Говори с мен. Отдавна никой не е говорил така с мен. Пита ме за моите мечти. Сякаш ме вижда. Сякаш не съм просто съпруга и майка, а жена.“
Ръцете на Анна трепереха. Тя затвори дневника с рязко движение, сякаш се беше опарила. Не искаше да чете повече. Не и тази вечер. Първите страници, изпълнени с чиста любов, сега й се струваха като жестока ирония. Пукнатината в перфектната фасада на нейното семейство беше отворена. И тя имаше ужасното предчувствие, че това е само началото.
Глава 3: Пукнатините
На следващата сутрин Анна се обади на Петър.
— Прочетох част от дневника — каза тя, без да губи време в предисловия. Гласът й беше дрезгав от безсънната нощ.
— И? — попита той. В гласа му се долавяше раздразнение. Явно го беше прекъснала по средата на нещо важно.
— Става дума за бизнеса на татко. За фалита. И за някакъв мъж. Димитър.
Последва мълчание от другата страна на линията.
— Димитър? Не съм чувал това име.
— Бил е съдружник на татко. Според мама, той е „спасил“ фирмата, когато са били на ръба на фалита.
— Глупости. Фирмата фалира. Никой не я е спасил — отсече Петър. — Вероятно е бил поредният измамник, който се е възползвал от добрината на баща ни.
— Не знам, Петре. Начинът, по който мама пише за него… Нещо не е наред.
— Анна, моля те. Имам среща след десет минути, от която зависи цялата ми компания. Не ме занимавай със стари истории и женски дневници. Като имам време, ще го погледна.
Телефонът прекъсна. Анна остана с апарата в ръка, чувствайки се безпомощна и ядосана. За него това бяха „стари истории“. За нея беше ключът към всичко.
Тя се върна към дневника. Сърцето й се свиваше, но знаеше, че трябва да продължи. Прескочи няколко страници, търсейки отново името на Димитър. Не й се наложи да търси дълго. Той присъстваше на почти всяка страница.
„Димитър донесе подаръци на децата. Петър веднага го хареса, той му показа как да сглоби сложен конструктор. Анна беше по-срамежлива, но той успя да я предразположи с една смешна история. Виктор беше още бебе, заспа в ръцете му. Гледах ги и си мислех, че той внася светлина в нашата къща. Стефан е толкова погълнат от проблемите, че сякаш забравя за нас. Димитър ни забелязва.“
„Днес се скарахме жестоко със Стефан. За пари, разбира се. Банката ни заплашва, че ще ни вземе къщата. Той крещеше, че правя излишни разходи. Аз му изкрещях, че съм се отказала от всичко заради неговите мечти. Беше грозно. Децата чуха всичко от стаята си. След като той излезе и трясна вратата, аз седнах на стълбите и плаках. Телефонът иззвъня. Беше Димитър. Не знам как, но той винаги усеща кога не съм добре. Говорихме повече от час. Той не ме осъди. Просто ме слушаше. Каза ми, че съм силна жена и че всичко ще се оправи.“
Анна почувства буца в гърлото си. Спомняше си този скандал. Беше малка, но споменът за разтреперания глас на майка й и гневното лице на баща й беше запечатан в съзнанието й. Спомняше си как после с Петър се бяха гушнали в леглото и се бяха правили на заспали. Не знаеше, че след това майка им е намерила утеха в гласа на друг мъж.
Тя продължи да чете, а историята се разгръщаше пред очите й като бавно действаща отрова. Финансовите проблеми на семейството се задълбочавали, въпреки намесата на Димитър. Или може би заради нея? Стефан ставал все по-отчаян и затворен в себе си. А Димитър бил все по-близо до Мария. Разходки в парка, „случайни“ срещи в града, дълги разговори, докато Стефан бил в командировка.
Мария описваше всичко с разкъсваща вина и объркване.
„Знам, че не е редно. Знам, че предавам Стефан. Но когато съм с Димитър, се чувствам жива. Той ме кара да се смея. Той си спомня любимия ми цвят. Стефан не ме е поглеждал така от години. В очите му виждам само умора и провал. Аз ли съм ужасен човек? Господи, в какво се превръщам?“
Анна затвори очи. Болеше я. Болеше я за майка й, за нейната самота. Болеше я за баща й, за неговото сляпо доверие. Болеше я за тях, децата, които растяха в къща, пропита с тайни и лъжи.
В този момент на вратата се позвъни. Беше Виктор. Изглеждаше още по-зле от предния ден.
— Може ли да вляза? — попита той, без да я гледа в очите.
— Разбира се. Какво има?
— Трябват ми пари.
Анна го погледна изненадано.
— Пак ли? Викторе, кога ще се спреш?
— Не е каквото си мислиш. Просто… имам нужда от малко, за да се закрепя. Ще ти ги върна, обещавам.
— На кого дължиш пари този път? — попита тя строго.
Той не отговори, само заби поглед в пода. Анна въздъхна. Знаеше, че няма да получи отговор. Отиде до стаята си и извади от портмонето си всички пари, които имаше. Не бяха много, студентският й живот не беше охолен.
— Ето. Вземи ги. Но това е за последно. Трябва да си стъпиш на краката.
— Благодаря, Ани. Наистина ти благодаря.
Докато прибираше парите, погледът му попадна върху дневника на масата.
— Прочете ли още?
Анна кимна.
— И? Откри ли за какво става дума? Някакво скрито богатство? — в гласа му имаше нотка на надежда.
Тя поклати глава.
— Не. Не е за пари. Или поне не само. Става дума за мъж.
Лицето на Виктор се промени.
— Мъж? Какъв мъж?
— Съдружник на татко. Казва се Димитър. Мисля, че… мисля, че мама е имала връзка с него.
Виктор се вторачи в нея. Първоначалното му изражение беше на шок, но бързо беше заменено от нещо друго – цинизъм.
— Е, какво толкова? Такива неща се случват. Татко беше вечно зает, вечно намръщен. Не можеш да я виниш.
— Не мога да я виня? — Анна не вярваше на ушите си. — Викторе, тя е изневерявала на баща ни! В нашата къща!
— Не знаем дали е било тук. А и какво значение има? И двамата са мъртви. Това са си били техните животи. Нас какво ни засяга?
— Засяга ни, защото това семейство е изградено върху лъжа! Защото споменът ни е лъжа!
— Спомените са си спомени. Хайде, не се вкарвай във филми. По-важното е има ли нещо в този дневник, от което можем да изкараме някакви пари? Някакви скрити сметки, имоти?
Думите му я пронизаха като нож. За него всичко се свеждаше до пари. Скръбта, тайните, болката на майка им – всичко беше просто досадна пречка по пътя към следващата сума, с която да си плати дълговете.
— Махни се — каза тя с леден глас.
— Какво?
— Махни се от тази къща. Веднага.
— Ани, не съм искал…
— Казах да се махаш!
Тя му обърна гръб, треперейки от гняв и разочарование. Чу го как се колебае за момент, после вратата се отвори и затвори. Анна остана сама с дневника. Сега вече беше напълно сигурна. Пукнатините не бяха само в миналото на родителите й. Те бяха тук, в настоящето. И разделяха нея, брат й и сестра й, може би завинаги.
Глава 4: Господин Успех
Дневникът вече не беше просто тефтер с пожълтели страници. Беше се превърнал в живо същество в къщата. Лежеше на масата и сякаш дишаше, излъчвайки студенина, която караше Анна да настръхва всеки път, щом минеше покрай него. Беше стигнала до мястото, което я плашеше най-много. Мястото, където подозренията щяха да се превърнат в грозна истина. Събра смелост и продължи да чете.
„Днес го направих. Предадох Стефан. Предадох децата си. Предадох всичко, в което съм вярвала. Димитър дойде, докато Стефан беше в командировка. Децата бяха на гости при баба си. Къщата беше празна и тиха. Той донесе вино. Говорихме. Смяхме се. А после… после просто се случи. Не знам как. Не знам защо. Просто бях толкова самотна. Толкова гладна за внимание, за ласка, за едно мило „красива си“. Когато си тръгна, стоях под душа с часове. Опитвах се да измия от себе си докосването му, миризмата му. Опитвах се да измия вината. Но тя не се мие. Тя се просмуква в костите. Аз съм ужасен човек.“
Анна затвори дневника. Нямаше нужда да чете повече. Черно на бяло, с почерка на собствената й майка, стоеше признанието. Изневяра. Грозната, банална дума, която сега разрушаваше всичко. Картината на перфектната майка, на светицата, която се грижеше за всички, се разпадна на хиляди парченца. На нейно място стоеше объркана, нещастна жена, която бе потърсила утеха в чужди ръце.
По ирония на съдбата, точно в този момент се прибра Петър. Той влезе в къщата с обичайната си припряна крачка, хвърляйки сакото си на стола. Изглеждаше изтощен, лицето му беше сиво.
— Говорих с адвоката си. Ивайло. Онзи инвеститор се оттегля окончателно. Ако до месец не намеря свежи пари, губя всичко. Всичко, Анна. Фирмата, къщата… всичко.
Той седна тежко на дивана и зарови лице в ръцете си. Анна го гледаше, без да знае какво да каже. Нейната драма с дневника изведнъж й се стори толкова малка на фона на неговия задаващ се крах.
— Ще намериш решение. Винаги намираш — каза тя плахо.
Той вдигна глава и я погледна с празни очи.
— Не и този път. Този път съм до стената. Ралица дори не знае колко е зле положението. Мисли си, че това е просто поредната „трудна“ фаза. Не знае, че след месец може да се окажем на улицата.
— Трябва да й кажеш.
— Как да й кажа? Как да й кажа, че провалих всичко, което градихме заедно? Че ипотекирах дома ни зад гърба й, за да спася бизнеса?
Анна замръзна.
— Ипотекирал си къщата? Без тя да знае?
Петър кимна мрачно.
— Беше риск, който мислех, че мога да си позволя. Сделката изглеждаше сигурна.
В този момент Анна видя в него не само своя голям, силен брат, а уплашен мъж, който повтаряше грешките на баща си. Мъж, който криеше истината от жената до себе си, за да не я нарани, но всъщност я подготвяше за още по-голям удар.
Тя пое дълбоко дъх.
— Има още нещо. От дневника.
Петър я погледна уморено, сякаш нямаше сили за повече лоши новини.
— Какво?
— Тя е имала връзка с него. С Димитър.
Изражението му не се промени веднага. Сякаш на мозъка му му трябваше време, за да обработи информацията. После бавно, много бавно, в очите му се появи гняв. Не тъга, не разочарование, а чист, леден гняв.
— Какво?
— Изневерила е на татко — каза Анна тихо.
Петър скочи на крака.
— Тази жена… Тази жена! — той не можеше да намери думи. Крачеше из стаята като звяр в клетка. — През цялото време! През цялото време ни е лъгала! Играла е ролята на перфектната съпруга и майка, а зад гърба ни…
— Тя е била нещастна, Петре. Самотна…
— Нещастна? — извика той. — А татко да не би да е бил щастлив? Човекът работеше по 20 часа на ден, за да осигури нейния и нашия комфорт! За да плаща тази проклета къща! А тя какво е правила? Намирала си е утеха при някакъв…
Той млъкна, ритайки яростно едно столче.
— И знаеш ли кое е най-лошото? — продължи той с по-тих, но още по-зловещ глас. — Това опетнява всичко. Всичките ни спомени. Всички семейни почивки, всички рождени дни. Всичко е било лъжа. Фарс.
— Може би не е било така…
— Как не е било, Анна? Как? Докато ние сме си мислили, че сме семейство, тя е живяла двоен живот. И то с кого? Със съдружника на баща ни! Човекът, на когото той е вярвал! Това е дъното на предателството.
Той спря пред масата и погледна дневника с отвращение.
— Трябваше да го изгорим, когато ти казах.
Внезапно в главата му проблесна мисъл. Той спря да крачи и погледна Анна.
— Димитър. Каква му е фамилията? Пише ли?
— Не мисля. Мама го нарича само с първото му име.
— Трябва да разберем кой е този човек. Ако е бил съдружник на татко, трябва да има някакви документи. Някакви следи.
— Защо? Какво значение има?
— Има значение! — отвърна той твърдо. — Искам да видя този човек. Искам да го погледна в очите. Искам да знам как изглежда мъжът, който е разрушил семейството ми.
Гневът му беше дал нова цел, нова посока. Вече не мислеше за фалиращия си бизнес, а за осквернената чест на баща си. Това беше нещо, което можеше да контролира. Нещо, което можеше да преследва.
Двамата се качиха на тавана. Беше задушно и прашно, изпълнено със стари мебели, покрити с бели платнища като призраци. В един ъгъл бяха натрупани кашони със стари документи – счетоводството на фирмата на баща им. Бяха ги запазили след смъртта му, без да знаят защо. Сега имаха причина.
Започнаха да ровят. Прахта ги караше да кихат, а пожълтелите хартии се ронеха в ръцете им. След близо час търсене, Петър извади папка с фирмени договори.
— Ето го. „Договор за съдружие“.
Той отвори папката. Вътре, до подписа на баща им, Стефан, стоеше друг, размашист и уверен подпис. А под него, изписано на машина, стоеше името: Димитър Павлов.
Петър извади телефона си и написа името в търсачката. Резултатите излязоха моментално. На екрана се появи лицето на мъж на около шестдесет и пет години. С прошарена коса, скъп костюм и самодоволна усмивка. Снимката беше от статия в бизнес издание. Заглавието гласеше: „Димитър Павлов: Човекът, който превърна пепелта в империя“.
Статията описваше пътя му. Успешен бизнесмен, собственик на една от най-големите строителни компании в страната, филантроп, ценител на изкуството. Живееше в огромно имение извън града, притежаваше яхти и частни самолети. В статията се споменаваше и началото на кариерата му – как е започнал с малка фирма, която по-късно е „придобил“ и „развил“ до днешните й мащаби. Името на фирмата беше познато.
Беше фирмата на баща им.
Петър и Анна се спогледаха. Шокът беше толкова голям, че дори не можеха да говорят. Човекът, който беше любовник на майка им, не беше просто някой. Той беше един от най-богатите и влиятелни хора в държавата. И беше построил империята си върху руините на бизнеса на баща им.
Глава 5: Двойното предателство
Новината за самоличността на Димитър се стовари върху тях като тон тухли. Вече не ставаше дума просто за семейна драма, за изневяра и разбити сърца. Ставаше дума за нещо много по-голямо и по-грозно.
Петър четеше статията отново и отново, сякаш не можеше да повярва на очите си. Лицето на Димитър от екрана на телефона му се усмихваше подигравателно. Успехът му беше построен върху провала на баща им. Богатството му беше изградено върху тяхната загуба.
— Как е възможно? — прошепна Анна. — Как е възможно да е „придобил“ фирмата на татко? Татко никога не би я продал. Тя беше целият му живот.
— Не я е продал — каза Петър с глух глас, взирайки се в документите, които държаше. — Тук има само договор за съдружие. Няма договор за продажба.
— Тогава как?
— Не знам. Но ще разбера.
През следващите дни Петър се превърна в обсебен детектив. Забрави за собствените си проблеми, за заплашителните имейли от банката, за притеснения поглед на Ралица. Единствената му цел беше да разнищи миналото. Прекара часове на тавана, преглеждайки всеки документ, всяка фактура, всяка банкова разписка от старата фирма. Анна му помагаше. Нейните познания от юридическия факултет, макар и все още теоретични, се оказаха полезни. Тя подреждаше документите хронологично, търсейки несъответствия.
Картината, която започна да се оформя, беше смразяваща.
В началото всичко изглеждало нормално. Димитър наистина инвестирал сериозна сума във фирмата, което я спасило от незабавен фалит. Поръчките се увеличили, появили се нови, по-големи клиенти. Баща им, Стефан, бил безкрайно благодарен. В дневника на Мария от този период личеше облекчение и нова надежда.
„Стефан най-после е спокоен. Казва, че Димитър е гений. Той има невероятни контакти, отваря врати, за които ние не сме и мечтали. Фирмата работи на пълни обороти. Може би най-накрая ще излезем от тази дупка.“
Но постепенно нещата започнали да се променят. Анна забеляза, че много от новите договори били сключени с фирми, които, след бърза проверка в интернет, се оказвали свързани с Димитър. Били регистрирани на имената на негови роднини или доверени служители. Тези фирми доставяли материали на завишени цени или извършвали услуги, чиято реална стойност била в пъти по-ниска. Фирмата на Стефан и Димитър плащала огромни суми, които на практика се връщали обратно в джоба на Димитър.
— Той я е източвал — каза Анна с треперещ глас, докато показваше на Петър поредната съмнителна фактура. — Систематично. Под носа на татко.
Петър стисна юмруци.
— А татко не е ли виждал? Толкова ли е бил сляп?
— Вероятно му е имал пълно доверие. Бил му е приятел. А и документите са изпипани перфектно. На пръв поглед всичко е законно. Трябва ти вътрешен поглед, за да видиш схемата.
Но това не беше всичко. Откриха документи за големи заеми, които фирмата е теглила, като гарант по тях е бил лично Димитър. Парите от тези заеми обаче не влизали реално във фирмата, а се пренасочвали към други, отново негови дружества, под формата на „авансови плащания“ за бъдещи проекти, които така и не се осъществявали.
В края на краищата, фирмата на баща им била затънала в дългове, които не можела да обслужи. А кредиторите, които по същество били контролирани от Димитър, предявили исковете си. Тъй като Димитър бил гарант, той „милостиво“ покрил дълговете, а в замяна получил пълен контрол върху активите на компанията.
Това беше „придобиването“, за което пишеше в списанието. Не покупка, а враждебно превземане, извършено под маската на приятелство и помощ. Стефан бил измамен, разорен и унизен от най-добрия си приятел.
И докато всичко това се случвало, любовник на същия този мъж била съпругата на Стефан, Мария.
Петър се облегна на стената на тавана, дишайки тежко.
— Това е чудовищно. Това е… двойно предателство.
Той си представи баща си в последните му години. Смазан, мълчалив, преждевременно остарял. Всички мислеха, че е от провала в бизнеса. Но сега Петър разбираше, че е било много повече. Може би в един момент Стефан е прозрял истината. Може би е разбрал, че е бил предаден от всички, които е обичал. И това го е убило. Не стресът, а разбитото сърце.
— А мама? — прошепна Анна, сякаш прочела мислите му. — Мислиш ли, че е знаела?
Въпросът увисна в прашния въздух. Възможно ли беше тя да е била съучастник? Да е знаела за схемите на Димитър и да е мълчала? Това беше твърде ужасяващо, за да го приемат.
Анна грабна дневника, който беше донесла на тавана, и започна трескаво да прелиства страниците от онзи период. Търсеше отговор, опровержение, нещо, което да й върне поне частица от образа на майка й.
Почеркът й вече беше хаотичен, на места почти нечетлив.
„Нещо не е наред. Стефан отново е напрегнат. Казва, че числата не излизат. Че има огромни разходи, които не може да си обясни. Попитах Димитър. Той се засмя и каза, че Стефан е прекалено предпазлив. Че в големия бизнес се работи така. Трябва да му вярвам. Трябва.“
Няколко страници по-късно:
„Стефан е съсипан. Обвини Димитър в измама. Показа му някакви документи. Димитър запази самообладание. Каза, че всичко е законно и че Стефан просто не разбира от модерно управление на финанси. Скараха се ужасно. Стефан го изгони от къщата. Каза, че не иска да го вижда повече. Нито него, нито парите му.“
И тогава дойде ред на страницата, която обясняваше всичко. И която беше по-страшна от всичко, което си бяха представяли.
„Говорих с Димитър. Исках да знам истината. Той ми призна всичко. С усмивка. Призна, че е разорил Стефан. Каза, че това е просто бизнес. Че слабите не оцеляват. Попитах го за нас. За мен. Засмя се отново. Каза, че съм била просто… част от играта. Приятен бонус. Начин да се доближи до Стефан, да разбере слабостите му. Каза, че сега, след като е получил каквото иска, няма нужда нито от фирмата, нито от мен. И си тръгна. Господи, какво направих? Аз го пуснах в дома ни. Аз му позволих. Аз предадох Стефан. Не само в леглото. Предадох го по всеки възможен начин. И сега не мога да му кажа. Ако му кажа истината, това ще го убие. Ще го унищожи напълно. Трябва да мълча. Трябва да живея с това до края на дните си. Трябва да го гледам как гасне, знаейки, че аз съм виновна.“
Тишина. На тавана се чуваше само тежкото им дишане. Истината беше разкрита в цялата й чудовищна прелест. Майка им не е била съучастник. Тя е била просто още един инструмент в ръцете на Димитър. Използвана, измамена и захвърлена. А последната й монета за прошка не е била само за изневярата. Била е за мълчанието. За това, че е пазила тази ужасна тайна в себе си с години, докато баща им е умирал бавно пред очите й.
Петър затвори очи. Гневът му към майка му се беше изпарил. На негово място дойде огромна, съкрушителна тъга. Тъга за нея, за нейната разрушена душа. И една нова, всепоглъщаща омраза към човека, който беше дирижирал всичко това.
— Ще си плати — процеди Петър през зъби. — Кълна се в гроба на баща ми, този човек ще си плати за всичко.
Глава 6: Разделени от истината
Откритието на тавана не ги сплоти. Напротив, то ги раздели още повече, прокарвайки нови, по-дълбоки пропасти между тях. Истината се оказа твърде тежък товар, който всеки от тях понесе по различен начин.
Петър беше обзет от студена, целенасочена ярост. За него всичко беше ясно. Димитър беше чудовище, което трябваше да бъде унищожено. Той прекарваше дните и нощите си, заровен в старите документи, търсейки пролука, слабост, нещо, което може да се използва в съда. Собственият му бизнес беше забравен. Когато Ралица се опитваше да говори с него, да го попита какво става, той я отпращаше с груби, едносрични отговори. Беше издигнал стена около себе си, а единственият, когото допускаше в света си, беше адвокатът му, Ивайло.
— Имаме ли нещо? — питаше го Петър по няколко пъти на ден по телефона.
— Трудно е, Петре — отговаряше Ивайло, опитен и предпазлив юрист. — Минали са повече от петнадесет години. Давностният срок за повечето икономически престъпления е изтекъл. Документите, които имаш, показват морална низост, но доказването на престъпен умисъл в съда ще бъде почти невъзможно. Димитър се е подсигурил перфектно. Всичко на хартия изглежда законно.
— Не ме интересува! — крещеше Петър. — Намери начин! Искам да го видя в затвора! Искам да му взема всичко!
Той беше готов да заложи всичко на тази карта. Беше готов да ипотекира и душата си, само и само да види възмездие. Това вече не беше просто семейна чест. Беше се превърнало в лична вендета, в единствения смисъл на съществуването му.
Анна, от своя страна, потъна в дълбока меланхолия. Гневът на Петър я плашеше. Тя не искаше отмъщение, а разбиране. Препрочиташе отново и отново последните страници от дневника на майка си. Виждаше не предателка, а жертва. Смазана от вина жена, принудена да живее в мълчалив ад. Всяка дума в дневника беше пропита с болка и самообвинения.
„Днес Стефан ме попита дали съм щастлива. Усмихнах се и кимнах. Искаше ми се да изкрещя истината, да падна на колене и да го моля за прошка. Но не можех. Истината щеше да е куршум в сърцето му. Моето мълчание е моето наказание.“
Анна ходеше на лекции в университета като сомнамбул. Темите за договори, искове и давностни срокове, които доскоро са й се стрували интересни, сега придобиваха зловещ, реален смисъл. Тя виждаше как правото може да бъде изкривено, как законите могат да защитят виновния и да оставят жертвата беззащитна. Започна да прекарва часове в библиотеката, четейки стари съдебни практики по дела за измама и враждебни поглъщания. Не търсеше отмъщение като Петър, а справедливост. Но колкото повече четеше, толкова по-ясно виждаше, че Ивайло е прав. Законът беше на страната на Димитър.
Най-тежко й беше, когато се опитваше да говори с брат си.
— Не можеш да гледаш на това само като на съдебно дело, Петре. Трябва да помислим и за мама. За нейната болка.
— Мама направи своя избор! — отсичаше той. — Тя избра да мълчи. Сега аз ще говоря вместо нея и вместо татко.
— Но ако заведем дело, всичко ще излезе наяве! Цялата история. Изневярата. Това ще очерни името й!
— Името й вече е очернено от собствените й действия! Аз се боря за името на баща ни!
Разговорите им винаги свършваха така – с викове и взаимни обвинения. Те гледаха на една и съща трагедия, но виждаха съвсем различни неща. Той виждаше престъпление и предателство. Тя виждаше човешка драма и съкрушена душа.
Виктор беше най-отдалечен от всичко. Той идваше в старата къща само когато му трябваха пари, които Анна вече нямаше как да му даде. Когато му разказаха цялата история за Димитър и двойното предателство, той само поклати глава.
— Този човек е дявол. Но е много силен дявол. По-добре не се закачайте с него.
— Ти не разбираш ли? — избухна Петър срещу него. — Става дума за нашето семейство! За баща ни!
— Разбирам, че сте на път да си навлечете огромни проблеми — отвърна Виктор. — Този Димитър е милионер. Има армия от адвокати. Ще ви смачка като буболечки. А и какво ще спечелите? Няколко реда във вестниците, че майка ни е била курва, а баща ни – наивен глупак? Това ли искате?
Думите му бяха брутални, но в тях имаше зловеща логика, която накара Анна да потръпне. Страхът на Виктор беше почти осезаем. Той не мислеше нито за отмъщение, нито за справедливост. Мислеше само за оцеляване.
Една вечер, докато Анна сама подреждаше документите, той дойде отново. Този път не искаше пари. Седна на масата и дълго мълча.
— Имам проблеми — каза накрая. — Големи.
— Какви? — попита тя, без да вдига поглед от хартиите.
— Дължа пари. На сериозни хора. Не на банки.
Анна вдигна глава. Лицето му беше пепеляво.
— Колко?
— Много. Повече, отколкото мога да изкарам за десет години. Дадоха ми срок. До края на месеца.
— И какво ще стане, ако не ги върнеш?
Виктор не отговори. Само преглътна тежко. Отговорът беше ясен.
— Защо си се забъркал в това, Викторе? Защо?
— Исках бързи пари. Лесен живот. Мислех, че мога да надхитря системата. Оказа се, че системата винаги побеждава.
Той погледна към купчината документи на масата.
— Слушай, Ани. Знам, че това, което ще кажа, е ужасно. Но… този Димитър… той има много пари. Безкрайно много.
Анна го гледаше втренчено, без да разбира накъде бие.
— Вместо да го съдите… защо просто не отидете при него? Покажете му какво знаете. Дневника, документите. Той ще иска да си купи мълчанието ви. Със сигурност ще плати. Ще плати много. Достатъчно, за да си реши Петър проблемите. Достатъчно, за да…
— За да си платиш ти дълговете? — довърши тя с леден глас.
Виктор сведе поглед.
— Това е изнудване, Викторе.
— Наричай го както искаш. Аз го наричам прагматично решение. Той е откраднал от нас. Сега ние просто си взимаме част от откраднатото. Без съдилища, без скандали. Чисто и просто.
Анна стана от стола. Погнусата, която изпитваше, беше толкова силна, че й се повдигаше.
— Не мога да повярвам, че си син на майка ми и баща ми. Те може да са правили грешки, но имаха чест. Ти нямаш нищо.
Тя посочи вратата.
— Върви си. И не се връщай. Ти за мен не съществуваш.
Той стана, а на лицето му беше изписана смесица от срам и отчаяние.
— Помисли, Ани! Това е единственият изход! За всички ни!
Но тя вече не го слушаше. Беше му обърнала гръб. След като вратата се затвори, Анна се свлече на стола и заплака. Плачеше за майка си, за баща си, за Петър, за Виктор. Плачеше за семейството си, което вече не съществуваше. Истината не ги беше освободила. Беше ги отровила и ги беше настроила един срещу друг, превръщайки ги в непознати, разделени от една и съща болка.