Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел. Седях на ръба на дивана в хола, вперила поглед в една точка на стената, без реално да я виждам. Ръцете ми бяха скръстени толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели.
Мартин беше в стаята си. Не бях го чувала от час, откакто се прибра от училище, хвърли раницата до вратата и се заключи. Не с трясък, не с гняв, а тихо, почти безшумно, сякаш се опитваше да се изпари от този свят. Тази тишина беше по-страшна от всеки плач.
Чух стъпки по стълбите. Тежки, уверени, принадлежащи на петнадесетгодишно момче, което вече се чувстваше господар на света, или поне на този дом. Кристиян. Доведеният ми син. Той влезе в хола, без да ме погледне, и се отправи към кухнята. Отвори хладилника с излишна сила и светлината обля лицето му – красиво лице, с остри черти, наследени от баща му, но с поглед, в който имаше нещо студено и пресметливо.
„Няма нищо за ядене“, измърмори той, повече на себе си, отколкото на мен. Гласът му вече се беше променил, беше станал по-дълбок, но в него все още прозираше онази нагла тийнейджърска нотка, която ме караше да настръхвам.
Не отговорих. Продължавах да гледам в стената. Чаках.
Той затръшна вратата на хладилника и се обърна към мен. Най-сетне. Усещах погледа му върху себе си, проучващ, леко презрителен.
„Какво си се втренчила?“, попита той.
Преместих погледа си и го срещнах. „Къде е проектът на Мартин?“
Той повдигна вежди, преструвайки се на изненадан. „Какъв проект? А, онзи боклук по история? Откъде да знам.“
„Не ме лъжи, Кристиян. Работи по него три седмици. Тази сутрин беше на масата в кухнята. Сега го няма. Мартин има двойка, защото не го е предал.“
Кристиян се ухили. Беше онази негова усмивка, която не стигаше до очите му. Усмивка, която казваше: „Знам, че знаеш, и не ми пука“.
„Сигурно го е загубил. Той все губи неща. Губи думи, докато говори, губи приятели…“
Кръвта забуча в ушите ми. Станах бавно, за да не издам треперенето в краката си. Застанах пред него, принуждавайки го да вдигне поглед към мен. Бях с няколко сантиметра по-висока, но в този момент се чувствах малка и безсилна.
„Знам, че си го взел ти. Знам, че си се подигравал на заекването му пред целия клас днес. Знам, че си казал на приятелите му, че е разглезен лигльо, който се крие зад полата на майка си.“ Гласът ми беше дрезгав, едва се познавах. Всяка дума беше като изтръгната с клещи от гърдите ми.
Усмивката му леко се стопи, заменена от изражение на раздразнение. „Какво пък толкова? Малко майтап. Да не е направен от захар? Трябва да се научи да се защитава сам.“
„Той е твой брат!“
Кристиян изсумтя. „Той не ми е никакъв брат. Той е просто синът на жената, за която баща ми се ожени.“
И тогава, в този миг, нещо в мен се счупи. Месеците на натрупвано напрежение, на преглътнати обиди, на безсънни нощи, в които слушах тихия плач на Мартин от съседната стая, всичко изригна.
„Не е само това, нали?“, почти изкрещях аз. „Казал си му още нещо. Нещо, което го е смазало. Какво му каза, Кристиян?“
Той сви рамене, опитвайки се да изглежда незаинтересован, но видях как мускулче потрепна до окото му.
„Попитах те нещо!“
„Казах му истината“, отвърна той студено. „Казах му, че баща му го няма, а ти също ще го оставиш. Рано или късно всички си тръгват. Трябва да свиква.“
Светът около мен се завъртя. Думите му бяха по-жестоки от всеки удар. Те бяха насочени не просто към Мартин, а към най-дълбокия, най-съкровения ми страх. Страхът, че не съм достатъчна, за да запълня празнотата в живота на сина си след смъртта на баща му.
Не помня как ръката ми се вдигна. Помня само острата, пареща болка в дланта си и звука от шамара, който отекна в тишината на стаята. Главата на Кристиян се извъртя настрани. На бузата му бавно изби червен отпечатък.
Той ме погледна, а в очите му вече нямаше презрение, а чиста, нефилтрирана омраза. И изненада. Никога преди не го бях удряла.
„Махай се“, прошепнах аз.
„Какво?“
„Махай се от тази къща. Събери си нещата и се махай.“
„Нямаш право! Това е къщата на баща ми!“
„Това е и моя къща! И докато аз съм тук, ти няма да тровиш живота на сина ми. Няма да го унищожаваш ден след ден. Върви. Обади се на баща си. Кажи му каквото искаш. Но си събирай багажа.“
Той стоя така още миг, сякаш очакваше да се разколебая. Но аз не трепнах. Гледах го право в очите и всичко, което виждах, беше болката на моя собствен син.
Кристиян се обърна рязко и тръгна към стълбите, блъскайки рамото си в моето на излизане. Чух как вратата на стаята му се отвори с трясък. След това започна трополенето на вещи, хвърляни в сак.
Аз останах неподвижна в хола. Въздухът сякаш беше изсмукан от дробовете ми. Какво бях направила? Знаех, че когато Пламен се прибере, щеше да настъпи ад. Но в този момент не ме беше грижа. Бях прекрачила граница, от която нямаше връщане. Бях избрала. И бях избрала Мартин.
Глава 2: Бурята
Пламен се прибра два часа по-късно. Намери ме на същото място на дивана, в същата поза. Къщата отново беше тиха, но сега тишината беше още по-тежка, заредена с отсъствие. Сакът на Кристиян вече не беше в антрето.
Той влезе, разхлабвайки вратовръзката си. Беше от онези мъже, които изглеждаха непоклатими. Висок, с широки рамене, винаги облечен в безупречни костюми, той излъчваше аурата на човек, който контролира всичко – бизнеса си, живота си, семейството си. Но аз знаех, че под тази фасада се крие умора и мрежа от компромиси, които го разяждаха отвътре.
„Какво е станало?“, попита той, преди дори да е оставил куфарчето си. Усещаше го във въздуха.
„Кристиян си тръгна“, казах аз, без да го поглеждам. Гласът ми беше равен, лишен от емоция.
Той спря по средата на стаята. „Как така си е тръгнал? Къде е отишъл?“
„Изгоних го.“
Това бяха думите, които отприщиха бурята.
„Ти си го… какво? Ти си го изгонила? Анна, полудяла ли си? Той е на петнадесет години! Къде е сега?“
„Не знам. Каза, че ще отиде при приятел.“
Пламен хвърли куфарчето си на пода. Шумът ме накара да подскоча.
„Ти нямаш никакво право!“, извика той, а лицето му почервеня. „Той е мой син! Това е неговият дом!“
„Той унищожава моя син!“, извиках в отговор, като най-сетне го погледнах в очите. „Тормози го от месеци, Пламене! Откакто се оженихме! А ти не правиш нищо! Преструваш се, че не виждаш, казваш, че са „момчешки работи“ и че „ще се оправят“. Е, не се оправят! Днес той е казал на Мартин, че ще го изоставя! Разбираш ли какво е това за едно дете, което вече е загубило баща си?“
Пламен прекара ръка през косата си, изглеждайки разкъсан между гнева и отчаянието. „Това са просто думи, Анна…“
„Не са просто думи! Те са отрова! И аз няма да позволя повече да тровят сина ми под моя покрив!“
„Значи просто го изхвърляш на улицата? Това ли е твоето решение?“
„Моето решение е да защитя детето си! Нещо, което ти трябваше да направиш и за двете деца, но не го направи! Ти винаги си избирал по-лесния път, Пламене! Да не създаваш конфликти, да не разстройваш Кристиян, защото се чувстваш виновен.“
Докоснах болното място. Вината. Вината, че майката на Кристиян, първата му съпруга Ивелина, ги беше напуснала преди години. Пламен никога не говореше много за нея, само казваше, че „нещата не са се получили“. Но аз знаех, че това отсъствие е оставило дълбока рана и в двамата. И Пламен компенсираше, като позволяваше на Кристиян всичко.
„Не смесвай нещата“, каза той с глух глас.
„Не ги смесвам! Те са едно и също! Ти се опитваш да купиш любовта на сина си, защото не знаеш как да му я дадеш! Позволяваш му да се държи като тиранин, защото те е страх, че и той ще те напусне! А междувременно Мартин страда!“
Спорът ни продължи с часове. Крещяхме си думи, които никога не трябваше да бъдат изричани. Обвинения, обиди, стари рани, които се отвориха и закървяха отново. В един момент той се опита да се свърже с Кристиян, но телефонът му беше изключен. Това само наля масло в огъня.
Накрая, изтощени и пресипнали, ние замълчахме. Стояхме в двата края на стаята като противници на ринг, които чакат последния рунд.
„Ще го намеря“, каза Пламен тихо, но в гласа му имаше стомана. „И ще го върна у дома.“
„Ако той се върне, ние с Мартин си тръгваме“, отвърнах аз със същата твърдост.
Той ме погледна, а в очите му видях нещо, което ме уплаши повече от гнева му – студено разочарование. Сякаш в този момент той виждаше в мен не жената, която обича, а пречка. Проблем, който трябва да бъде решен.
„Значи така“, каза той. „Поставяш ми ултиматум.“
„Не. Давам ти да избереш. Защото аз вече избрах.“
Той не каза нищо повече. Взе си ключовете от колата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Аз останах сама в притихналата къща, която вече не се усещаше като дом. Бях спечелила битката, но имах ужасяващото чувство, че съм напът да загубя войната.
Глава 3: Тихата война
В следващите седмици къщата се превърна в бойно поле на тиха война. Пламен не намери Кристиян същата вечер. Оказа се, че е при майката на свой приятел, която ни увери, че ще остане при тях, докато „нещата се успокоят“. Пламен го прие, но ледът между нас не се стопи.
Живеехме като съквартиранти. Разминавахме се в коридора с формални поздрави. Хранехме се по различно време. Вечер той работеше до късно в кабинета си или гледаше телевизия в хола, а аз четях в спалнята. Леглото помежду ни се беше превърнало в пропаст. Всеки опит за разговор се превръщаше в минно поле от неизказани обвинения.
Той смяташе, че съм жестока и безкомпромисна. Аз смятах, че е слаб и безотговорен. Никой не отстъпваше.
Единствената светлина в този мрак беше Мартин. След първоначалния шок, той бавно започна да се отпуска. Заекването му, което се беше влошило драстично през последните месеци, леко намаля. Той започна отново да кани приятели у дома. Чувах смеха им от стаята му и това беше единственият звук, който стопляше сърцето ми. Виждах как напрежението бавно напуска малките му рамене. Той вече не се оглеждаше страхливо, когато влизаше в стая, сякаш очакваше Кристиян да изскочи отнякъде и да го унижи.
Това ми даваше сили да продължавам. Знаех, че съм постъпила правилно за него, дори това да ми костваше брака.
Пламен обаче не го виждаше така. Той виждаше само празната стая на Кристиян, празния стол на масата. Говореше с него по телефона всеки ден. Чувах приглушения му глас от кабинета – смесица от бащина загриженост и опити да го убеди да „прояви разбиране“.
Една вечер го заварих да гледа стари снимки на лаптопа си. Кристиян като малко момче – усмихнат, безгрижен, преди майка му да си тръгне. Пламен не ме чу да влизам. Видях болката на лицето му, толкова явна и сурова, че за миг сърцето ми се сви. Исках да отида при него, да го прегърна, да му кажа, че ще намерим решение.
Но тогава той вдигна поглед и ме видя. Болката веднага беше заменена от студена маска. Той затвори лаптопа с рязко движение.
„Трябва да поговорим“, каза той.
Седнах на фотьойла срещу бюрото му. Чувствах се като на бизнес среща, не като у дома със съпруга си.
„Искам Кристиян да се прибере“, заяви той без предисловия.
„Пламене, говорили сме за това…“
„Не, ти говори. Аз слушах“, прекъсна ме той. „Сега е мой ред. Той е мое дете, Анна. Не мога да го оставя така. Той страда.“
„И Мартин страдаше!“, не се сдържах аз.
„Мартин сега е добре! Виждам го! Но Кристиян не е. Той се чувства изхвърлен, предаден. От теб. И от мен, защото съм го позволил.“
„А какво предлагаш? Да се върнем към старата ситуация? Да гледам как синът ми се свива в черупката си ден след ден?“
„Не. Предлагам да опитаме отново. Всички заедно. Ще поставим правила. Ще ходим на семейна терапия, ако трябва. Ще направя всичко, което е нужно. Но той трябва да се върне у дома.“
Гледах го и виждах отчаянието в очите му. Той наистина беше готов на всичко. Но аз се страхувах. Страхувах се, че всякакви правила и терапии ще бъдат само временно решение. Че омразата на Кристиян към нас беше твърде дълбока.
„Не знам, Пламене… Не знам дали мога да го направя.“
„Опитай, Анна. Моля те. Опитай заради мен.“
Заради него. Не заради нас. Не заради семейството. Заради него.
В този момент осъзнах, че той все още не разбираше. Не разбираше дълбочината на проблема. За него това беше конфликт между две деца, който можеше да се разреши с правила и разговори. За мен това беше битка за душата на сина ми.
„Ще си помисля“, казах накрая, само за да прекратя мъчителния разговор.
Но и двамата знаехме, че това е просто отлагане на неизбежното. Пропастта между нас ставаше все по-широка.
В същото време, бизнесът на Пламен започна да изпитва трудности. Той никога не говореше с мен за работа, смяташе го за „мъжка територия“, но аз усещах напрежението. Телефонните му разговори станаха по-кратки и по-остри. Често се прибираше късно вечер, с уморен и изтощен вид, миришещ на скъп алкохол и цигари, които по принцип не пушеше.
Веднъж видях име на екрана на телефона му, докато звънеше – Огнян. Знаех кой е. Негов стар партньор, с когото се бяха разделили при много лоши обстоятелства преди години. Говореше се, че Огнян го е измамил, но Пламен никога не потвърди това. Защо му звънеше сега?
Когато попитах, той просто отвърна: „Нищо работа. Стари сметки за уреждане.“
Започнах да се чувствам като аутсайдер в собствения си дом и в собствения си брак. Тайни, недоизказани думи, студенина. Сякаш живеех в къща от стъкло, която всеки момент можеше да се пръсне на милиони парчета.
По-малката ми сестра, Десислава, беше единственият ми отдушник. Тя учеше право в университета, живееше на квартира и се бореше с изпити и огромен кредит за малкото си жилище. Въпреки собствените си проблеми, тя винаги намираше време за мен.
„Трябва да си внимателна, Ани“, ми каза тя една вечер, докато пиехме кафе. „Пламен е под огромно напрежение. Чувства се виновен за Кристиян, притеснен за бизнеса си. Мъжете в такова състояние правят глупости.“
„Какви глупости?“, попитах аз, макар че част от мен не искаше да знае отговора.
Тя ме погледна сериозно. „Всякакви. Вземат грешни решения. Доверяват се на грешните хора. Понякога… търсят утеха на грешните места.“
Думите й увиснаха във въздуха. Изневяра. Това ли намекваше? Отблъснах мисълта като досадна муха. Не, Пламен не би го направил. Въпреки всичко, той беше честен човек. Нали?
Но семето на съмнението беше посято. И в тишината на самотните ми нощи, то започна да покълва.
Глава 4: Съобщението
Минаха месеци. Почти половин година. Външно, нещата бяха намерили някакво свое русло. Кристиян все още не се беше прибрал. Живееше при същите приятели, ходеше на училище, а с Пламен се виждаха през уикендите. Войната между мен и съпруга ми беше преминала от гореща в студена фаза, наситена с мълчаливо неодобрение. Мартин процъфтяваше. Беше се записал на театрален кръжок в училище – нещо немислимо преди, – и учителката му каза, че имал талант. Това беше моята победа, моето оправдание, за което се държах със зъби и нокти.
Бях се научила да живея с напрежението. Бях приела, че бракът ми може би е пред разпад, че живея с мъж, който ме обвинява за разпада на неговото семейство. Приех го, защото виждах сина си щастлив.
Беше вторник вечер. Пламен отново беше на „късна бизнес вечеря“. Мартин беше в стаята си, подготвяше се за някакво училищно представление. Аз бях в кухнята, механично миех чиниите. Телефонът ми извибрира на плота. Погледнах го разсеяно. Непознат номер. Обикновено не отговарях, но в този момент, може би от скука или от някакво лошо предчувствие, плъзнах пръст по екрана.
Беше съобщение. Само две думи.
„Аз бях…“
Сърцето ми спря за миг, а после заби лудо. Разпознах номера. Пламен ми го беше дал в началото на кризата, „за всеки случай“. Беше номерът на Кристиян.
„Аз бях…“
Какво означаваше това? Защо спираше по средата? Опит за извинение? Признание? Манипулация?
Взирах се в екрана, а пръстите ми трепереха. Чаках. Минута. Пет. Десет. Нищо. Нямаше продължение. Само тези две думи, висящи в пространството, пълни с безброй възможни значения, всяко по-обезпокоително от предишното.
Аз бях… какво? Грешен? Уплашен? Принуден?
Първият ми инстинкт беше да изтрия съобщението и да се престоря, че никога не съм го виждала. Да не отварям тази врата отново. Бяхме постигнали някакъв крехък мир, някакво подобие на нормалност. Това съобщение беше камък, хвърлен в спокойните води.
Но не можех. Любопитството и тревогата бяха по-силни. Какво се опитваше да ми каже?
Вторият ми инстинкт беше да покажа съобщението на Пламен. Да му кажа: „Виж! Той се опитва да се свърже с мен. Може би най-накрая е осъзнал грешката си.“ Но нещо ме спря. Студенината помежду ни. Знаех каква щеше да е реакцията му. Той нямаше да види в това възможност за помирение, а доказателство, че е бил прав през цялото време. Щеше да го използва като оръжие срещу мен. „Виждаш ли? Трябваше само малко търпение. Ти беше твърде крайна.“
Не, не можех да му кажа. Не още.
Това се превърна в моя тайна. Тайна, която ме гризеше отвътре. Препрочитах съобщението десетки пъти на ден. Опитвах се да разгадая тона, намерението зад тези две думи. Започнах да се съмнявам в собствената си преценка. Дали наистина не бях прекалила? Дали не бях видяла в едно объркано и нещастно момче чудовище, каквото то всъщност не беше?
Съмненията се превърнаха в параноя. Започнах да наблюдавам Пламен още по-внимателно. Той изглеждаше все по-разсеян. Понякога го виждах да говори тихо по телефона в другата стая и когато влизах, той бързо затваряше. Сметките, които пристигаха по пощата, бързо изчезваха, преди да успея да ги погледна.
Една вечер се върна и миришеше на непознат, силен женски парфюм. Когато го попитах къде е бил, той отговори твърде бързо: „С клиенти.“
„Тези клиенти носят ли парфюм „Ангел“?“, попитах аз, а гласът ми трепереше от гняв, който сама не знаех, че тая.
Той ме погледна изненадано, после виновно. „Срещата беше в заведение, Анна. Какво искаш да кажеш?“
Но аз видях изражението му. Беше лъжа. Лъжеше ме.
Думите на сестра ми Десислава отекнаха в главата ми: „Мъжете в такова състояние правят глупости… търсят утеха на грешните места.“
Онази нощ не спах. Лежах до него в леглото, слушах равномерното му дишане и се чувствах по-сама от всякога. В тъмнината, телефонът ми светна. Отново съобщението.
„Аз бях…“
И изведнъж ме осени нова, ужасяваща мисъл. Ами ако съобщението не беше признание, а предупреждение?
Ако Кристиян се опитваше да ми каже нещо за баща си?
Тази мисъл се загнезди в ума ми и отказа да си тръгне. Какво знаех аз всъщност за Пламен? Знаех, че е амбициозен бизнесмен. Че обича сина си до лудост. Че може да бъде чаровен и щедър. Но знаех ли нещо за тъмната му страна? За компромисите, които е правил? За враговете, които е създал?
Спомних си името – Огнян. Спомних си напрегнатите разговори. Спомних си миризмата на парфюм.
Ами ако Кристиян знаеше нещо? Ами ако той беше видял нещо, което не е трябвало да вижда, по време на уикендите с баща си?
„Аз бях свидетел.“
„Аз бях там, когато…“
Възможностите се въртяха в главата ми, всяка по-кошмарна от предишната. Реших, че трябва да разбера. Трябваше да говоря с Кристиян. Но не можех да го направя зад гърба на Пламен. Или може би точно така трябваше?
Взех решение. Ще намеря Кристиян. Ще го накарам да довърши изречението си. Трябваше да знам истината. Каквато и да беше тя. Дори и да рискувах да унищожа и последната крехка нишка, която все още държеше брака ми цял.
Глава 5: Ивелина
Да открия Кристиян се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Той вече не живееше при същите приятели. Пламен беше наел малък апартамент за него, за да имал „свое собствено пространство“. Разбира се, не ми беше казал. Научих го случайно от един от приятелите на Мартин, чийто по-голям брат беше в класа на Кристиян.
Адресът. Това беше първата стъпка. След няколко дни на внимателно наблюдение, успях да видя една от сметките за комунални услуги, преди Пламен да я прибере. Записах адреса на листче, което скрих в портмонето си като някакъв уличаващ документ.
Един следобед, когато знаех, че Кристиян трябва да е в училище, а Пламен е в офиса, отидох дотам. Беше малка кооперация в по-стар квартал, далеч от лукса на нашия дом. Сърцето ми биеше лудо, докато стоях пред вратата на апартамента. Какво правех тук? Какво очаквах да намеря?
Пробвах дръжката. Беше заключено. Разбира се. Постоях още малко, чувствайки се като крадец, и тъкмо се канех да си тръгна, когато чух стъпки по стълбището. Замръзнах.
Една жена се качваше бавно, носейки две големи торби с покупки. Беше елегантна, макар и облечена небрежно. Русата й коса беше вързана на небрежен кок, а лицето й беше красиво, с леки бръчици около очите, които издаваха, че е на моята възраст, може би малко по-голяма. Тя спря на площадката, за да си поеме дъх, и ме погледна с леко любопитство.
„Мога ли да ви помогна?“, попита тя. Гласът й беше мек, мелодичен.
„Аз… търся…“, започнах аз, но думите заседнаха в гърлото ми.
Тя се усмихна. „А, вие сигурно сте Анна.“
Стомахът ми се сви на топка. Откъде знаеше коя съм?
Жената остави торбите, извади ключ от джоба си и отключи вратата на апартамента – същия, пред който стоях.
„Влезте, не стойте на стълбището. Той ей сега ще се прибере от училище.“
Влязох след нея като хипнотизирана. Апартаментът беше малък, но подреден. Миришеше на кафе и нещо сладко, което се печеше. По стените имаше снимки. Малкият Кристиян. Кристиян с баща си. И Кристиян с тази жена. Прегърнати, усмихнати.
И тогава разбрах. Сякаш ледена вода ме заля.
„Вие сте Ивелина“, казах аз, а гласът ми беше едва чуваем шепот.
Тя се обърна, докато прибираше покупките, и ми се усмихна отново, но този път в усмивката й имаше нотка на триумф. „Приятно ми е най-накрая да се запознаем. Чувала съм толкова много за вас.“
Ивелина. Първата съпруга на Пламен. Майката на Кристиян. Жената-призрак, която никога не се споменаваше. Тя беше тук. Жива и здрава. И живееше със сина си.
„Пламен знае ли, че сте тук?“, попитах аз, опитвайки се да овладея гласа си.
„Разбира се, че знае. Той плаща наема“, отвърна тя небрежно, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. „Трябваше да се погрижим за сина ни, след като ти го изхвърли на улицата.“
Всяка нейна дума беше като малко, отровно острие. Тя беше спокойна, владееше ситуацията. А аз се чувствах като натрапник, като глупачка, която е била водена за носа месеци наред.
Пламен е знаел. През цялото време е знаел, че тя се е върнала. Той е уредил това. Той е финансирал тайния им живот зад гърба ми. Лъжите, късните вечери, разсеяността му – всичко си дойде на мястото. Не е била друга жена. Била е тя. Неговата бивша съпруга.
„Защо?“, беше единственото, което успях да кажа.
Ивелина седна на малкия диван и ми направи знак да седна и аз. Не помръднах.
„Защо ли? Защото Кристиян имаше нужда от майка си. Той беше съсипан, Анна. Ти си го наранила дълбоко. Той ми разказа всичко. Как си го пренебрегвала, как винаги си поставяла твоето дете на първо място.“
„Това не е вярно!“, извиках аз. „Той тормозеше Мартин! Той беше жесток!“
„Той беше уплашено момче, което се страхуваше да не загуби баща си заради теб и сина ти!“, отвърна тя, а гласът й вече не беше толкова мек. „Ти влезе в нашия дом, в нашия живот, и очакваше той просто да те приеме? Да приеме сина ти? Ти разби нашето семейство!“
„Вие сте го разбили! Вие сте си тръгнали!“, казах аз, повтаряйки думите, които Пламен ми беше казал.
Ивелина се изсмя. Беше горчив, неприятен смях. „Наистина ли вярваш в тази приказка? Че просто съм си събрала багажа и съм си тръгнала? Пламен е много добър в това да изгражда удобни за него истории.“
Тя се наведе напред. „Пламен ме изхвърли, Анна. Изхвърли ме, защото бях пречка за амбициите му. Защото харчех твърде много, защото имах собствено мнение. Той ме принуди да подпиша документи, с които се отказвам от всичко, заплашвайки, че ще ме съсипе и ще направи така, че никога повече да не видя сина си. И аз, уплашена и млада, го направих.“
Слушах я и не знаех на какво да вярвам. Дали казваше истината? Или беше просто една манипулативна жена, която се опитваше да се върне в живота, от който е била отстранена?
„Сега обаче нещата са различни“, продължи тя. „Аз съм по-силна. А той е по-слаб. Бизнесът му е пред фалит. Дължи пари на много опасни хора. Като онзи негов приятел, Огнян. Пламен е отчаян. И когато един мъж е отчаян, той се връща към това, което познава. Към мен.“
В този момент вратата се отвори и влезе Кристиян. Той спря на прага, когато ме видя. Лицето му беше непроницаемо. Изглеждаше по-голям, отколкото го помнех.
„Какво правиш тук?“, попита той, а в гласа му нямаше гняв, а само умора.
„Дойдох, защото ми изпрати съобщение“, казах аз, като го гледах право в очите. „Исках да знам какво си се опитвал да ми кажеш.“
Кристиян погледна към майка си, после пак към мен. Видях мимолетно колебание в очите му.
Ивелина се намеси. „Той се е опитвал да ти каже, че съжалява. Нали, скъпи? Съжалява, че е бил принуден да се държи така заради напрежението, на което си го подлагала.“
Но аз не откъсвах поглед от Кристиян.
„Това ли беше, Кристиян?“, попитах тихо. „Това ли искаше да ми кажеш?“
Той мълчеше. Просто стоеше и ме гледаше, а аз имах чувството, че зад маската му се води титанична битка. Сякаш искаше да каже нещо друго, нещо важно, но думите не излизаха.
„Върви си, Анна“, каза Ивелина с леден тон. „Нямаш работа тук. Това е нашето семейство. Ти беше просто… временна грешка. Грешка, която Пламен вече е напът да поправи.“
Обърнах се и си тръгнах. Не казах нищо повече. Докато слизах по стълбите, чух гласа на Ивелина зад гърба си, успокояващ, сладък, като отрова, увиваща се около сина й.
Вървях по улицата като в транс. Светът около мен беше изгубил цветовете си. Лъжи. Всичко беше лъжа. Бракът ми, животът ми. Бях пионка в игра, чиито правила не разбирах.
И съобщението… „Аз бях…“. Сега вече не бях сигурна какво означава. Но знаех едно – то беше ключът. Ключът към истината. И аз щях да го намеря. Без значение колко мръсна и болезнена щеше да се окаже тя.
Глава 6: Дългове и предателства
Онази вечер не се прибрах веднага. Карах безцелно из града, докато улиците не се осветиха от хиляди светлини. В главата ми беше хаос от образи и думи – триумфалната усмивка на Ивелина, празният поглед на Кристиян, годините на лъжи, в които бях живяла.
Когато най-накрая се прибрах, Пламен беше там. Чакаше ме в хола. Изглеждаше притеснен.
„Къде беше? Телефонът ти беше изключен“, каза той.
Погледнах го, сякаш го виждам за първи път. Не съпруга ми, а непознат. Чужд човек, с когото съм делила легло и дом.
„Бях на гости“, казах аз с леден глас. „На Ивелина.“
Цветът се оттече от лицето му. Той седна тежко на дивана. Маската на силния, контролиращ всичко бизнесмен падна и на нейно място видях уплашен, притиснат в ъгъла мъж.
„Анна, мога да обясня…“
„Какво ще обясниш, Пламене? Че бившата ти жена, която уж те е напуснала, се е върнала? Че ти си й наел апартамент, където живее със сина ти? Че си ме лъгал месеци наред? Коя част от това ще обясниш?“
Разказах му всичко, което ми каза Ивелина. За това как я е принудил да си тръгне, за заплахите.
Той слушаше, без да ме прекъсва, с наведена глава. Когато свърших, вдигна поглед. В очите му имаше сълзи.
„Не беше точно така“, прошепна той. „Да, принудих я да си тръгне. Но не защото беше пречка за амбициите ми. А защото щеше да ни унищожи. Тя имаше… проблеми. Хазарт. Огромни дългове. Зад гърба ми беше задлъжняла на лихвари, на много опасни хора. Те започнаха да ни заплашват, нея, мен, дори Кристиян. Единственият начин да я спася, да спася всички ни, беше да я отстраня. Изплатих дълговете й с уговорката тя да изчезне от живота ни. Мислех, че така го защитавам.“
Историята му звучеше правдоподобно. Но можех ли да му вярвам?
„А защо се върна сега? И защо ми го скри?“
Той въздъхна тежко. „Защото се провалих, Анна. Бизнесът… нещата са много зле. Вложих всичко в една голяма сделка, но бях предаден. Огнян… старият ми партньор. Той ме изигра. Подведе ме, открадна ми проекта, остави ме с огромни дългове. Взех заем, за да се опитам да спася компанията. Ипотекирах къщата.“
Думите му ме удариха като физически удар. Къщата. Нашият дом. Домът на Мартин.
„Ипотекирал си къщата? Без да ми кажеш?“
„Нямах избор! Бях отчаян! И тогава се появи Ивелина. Не знам как е разбрала, но знаеше всичко. За дълговете, за Огнян. И ми предложи сделка. Тя имала някакви пари, някакви връзки. Можела да ми помогне да се справя с Огнян и кредиторите. Но при едно условие.“
„Да се върнеш при нея“, довърших аз с празен глас.
„Не точно. Условието беше да й позволя да бъде отново майка на Кристиян. Да й осигуря дом, да й дам втори шанс. Каза, че се е променила. И аз, в отчаянието си, се съгласих. Мислех, че мога да контролирам ситуацията. Че мога да държа нещата разделени. Но се оказах в капан. Тя започна да настройва Кристиян срещу теб, да му пълни главата с лъжи. Искаше да ме притисне, да ме накара да избирам. Страхувах се да ти кажа, защото знаех, че ще те загубя. А не можех да си позволя да загубя и теб.“
Той протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах.
„Ти вече ме загуби, Пламене. Загуби ме в момента, в който реши да ме излъжеш. В момента, в който избра тайните пред доверието.“
Стояхме един срещу друг, а руините на нашия брак бяха навсякъде около нас. Предателства, скрити животи, дългове, съдебни дела, които тепърва предстояха. Всичко се сриваше.
В този момент на вратата на хола се появи Мартин. Беше облечен с пижамата си, а в очите му имаше страх. Беше чул всичко. Беше чул виковете, беше чул за ипотекираната къща.
„Мамо?“, прошепна той, а гласът му леко пресекна. „Ще трябва ли да се местим?“
Отидох при него и го прегърнах силно. Целият трепереше.
„Не, миличък. Не. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти“, казах аз, но думите звучаха кухо дори на самата мен. Как можех да му обещая нещо, когато самата аз не знаех какво ще донесе утрешният ден?
Пламен ни гледаше от другия край на стаята. На лицето му беше изписана цялата болка на света. Той беше загубил всичко – бизнеса си, дома си, доверието на жената, която обича, и уважението на сина й.
А аз осъзнах, че сега трябва да бъда силна. Не само за Мартин, но и за себе си. Трябваше да се боря. За дома ни. За бъдещето ни. И за истината. Трябваше да разбера каква е ролята на Кристиян във всичко това и какво е искал да ми каже с онова съобщение. Защото интуицията ми подсказваше, че то е свързано не само с миналото, но и с настоящата заплаха, надвиснала над всички ни. Войната вече не беше само моя. Тя беше за оцеляването на всичко, което имах.
Глава 7: Крехко примирие
На следващия ден се свързах със сестра ми. Десислава дойде веднага след лекции, с тежките учебници по облигационно право под мишница и притеснен поглед. Разказах й всичко. За Ивелина, за дълговете, за ипотеката, за Огнян. Тя слушаше мълчаливо, като от време на време си водеше бележки в едно малко тефтерче, сякаш бях неин клиент, а не сестра й.
„Това е много, много лошо, Ани“, каза тя накрая, като свали очилата си и ги потърка с уморен жест. „Той е заложил семейното жилище. Тъй като сте в брак, по закон ти имаш права, но ако той е действал зад гърба ти, нещата се усложняват. Трябва ни добър адвокат. И то веднага.“
„Адвокат? Срещу съпруга ми ли?“
„Не. За да защитиш теб и Мартин. Ако банката вземе къщата, ще останете на улицата. Трябва да видим какви са клаузите по договора за ипотека, дали има нещо нередно. А тази Ивелина… тя мирише на проблеми от километри. Не вярвам на нито една нейна дума. Жена, която се появява точно когато бившият й съпруг е на ръба на фалита, предлагайки „помощ“? Тя не помага, тя затяга примката.“
Думите й бяха трезви и плашещи, но точно от това имах нужда. Имах нужда от ясен план, а не от емоционален хаос.
Междувременно Пламен беше сянка на самия себе си. Спеше на дивана в кабинета, почти не се хранеше. Прекарваше часове на телефона в безплодни разговори с адвокати и кредитори. Виждах го как се срива, но не можех да намеря в себе си сили да го утеша. Бях твърде заета да се опитвам да държа собствения си свят цял.
Един ден той дойде при мен. В ръцете си държеше папка с документи.
„Това е всичко“, каза той с глух глас. „Договорът за ипотека, документите на фирмата, кореспонденцията с Огнян. Всичките ми грешки са тук. Давам ти ги. Прави каквото решиш. Ако искаш да се разведеш, да ме съдиш… ще разбера.“
Погледнах документите, после него. Видях не манипулатор, а сломен човек. Човек, който беше загубил контрол и най-накрая го признаваше.
„Няма да правим нищо, преди да говоря с Кристиян“, казах аз.
Той ме погледна изненадано. „Защо?“
„Защото той е ключът към всичко това. Нещо не е наред, Пламене. Ивелина го контролира, но той се опита да се свърже с мен. Трябва да разбера защо.“
Реших да действам. Отидох отново до апартамента, този път следобед, когато знаех, че Кристиян ще е сам, преди майка му да се е върнала от… където и да ходеше. Този път той ми отвори.
Изглеждаше изненадан, но не и враждебен. Пусна ме да вляза.
„Трябва да поговорим“, казах аз, без да губя време. „И този път без майка ти да режисира отговорите ти.“
Седнахме един срещу друг на малката кухненска маса. Беше неловко и напрегнато.
„Съобщението“, казах аз. „Какво означаваше?“
Той дълго мълча, гледайки ръцете си. Когато вдигна поглед, в очите му видях онази битка, която бях забелязала и преди. Но този път едната страна надделяваше.
„Аз бях… уплашен“, прошепна той.
Думите увиснаха във въздуха.
„Уплашен? От какво?“
„От нея“, каза той. „От майка ми. Когато се появи, в началото бях щастлив. Мислех, че най-накрая ще имам семейство. Но тя… тя не е такава, каквато изглежда. Тя говори само за пари. За това как баща ми й е длъжник. Как ти си му откраднала всичко, което по право е нейно. Караше ме да му казвам неща, да го настройвам срещу теб. Каза, че това е единственият начин той да те остави и ние тримата да бъдем отново заедно.“
„А тормозът над Мартин?“, попитах аз, а сърцето ми се свиваше.
„Тя ми каза да го правя. Каза, че ако ти си постоянно нещастна и притеснена за сина си, по-лесно ще се откажеш от баща ми. Каза, че Мартин е слаб и че трябва да му го показвам. В началото… в началото ми харесваше. Чувствах се силен. Но после видях колко много го наранявам. И теб. И баща ми. Всичко се обърка.“
„А думите, които му каза онзи ден? Че ще го оставя?“
Кристиян сведе поглед. „Тя ми ги каза. Каза ми да намеря най-големия му страх и да го използвам. Аз… аз съжалявам. Наистина.“
Вярвах му. В този момент, в тази малка, мизерна кухня, видях не чудовището, а едно объркано и манипулирано дете, разкъсвано между лоялността към майка си и надигащото се чувство за вина.
„Тя има план, нали?“, попитах аз. „Не става въпрос само да ви събере отново.“
Той кимна. „Тя работи с Огнян. Чух ги да говорят по телефона. Той й дава информация за фирмата на татко. Тя го използва, за да го притиска. Планът им е татко да фалира напълно, банката да вземе къщата, а Огнян да купи фирмата за жълти стотинки. А тя… тя ще вземе това, което остане, и ще изчезне отново. Каза, че това е отмъщението й.“
Най-накрая всичко се нареди. Като парчета от грозен пъзел. Не беше просто семейна драма. Беше координирана атака, заговор за унищожаването на Пламен. А ние с Мартин бяхме просто косвени жертви.
„Защо ми казваш всичко това, Кристиян?“
Той ме погледна, а в очите му за първи път видях нещо, което приличаше на отчаяна молба.
„Защото не искам той да губи всичко. Той е мой баща. И защото… защото не искам да бъда като нея.“
В този момент вратата се отвори и влезе Ивелина. Когато ни видя заедно на масата, лицето й се вкамени.
„Какво става тук?“, попита тя с леден глас, гледайки сина си.
Кристиян стана. Изглеждаше по-висок, по-изправен.
„Свърши, мамо“, каза той с глас, който трепереше, но беше твърд. „Няма да участвам повече в това.“
Очите на Ивелина се присвиха в тъмни цепки, пълни с ярост. Тя не погледна мен. Погледна само сина си.
„Значи избираш тях, така ли? След всичко, което направих за теб?“
„Ти не направи нищо за мен. Направи го за себе си“, отвърна Кристиян.
Ивелина се изсмя онзи свой горчив смях. „Ще съжаляваш за това, момчето ми. И двамата ще съжалявате.“
Тя се обърна и излезе, затръшвайки вратата. Остави ни в тишината на апартамента, тишина, наситена с ново, крехко разбирателство.
Погледнах Кристиян. Той беше поел огромен риск. Беше се опълчил на майка си, за да защити баща си. За да защити нас.
„Ела си у дома, Кристиян“, казах аз тихо.
Той ме погледна невярващо.
„Мястото ти е при нас. Ще се справим с това. Всички заедно.“
Не знаех дали ще се справим. Не знаех дали някога ще можем да бъдем истинско семейство. Но в този момент знаех, че трябва да опитаме. Бяхме изправени пред общ враг. И единственият начин да победим беше да го направим заедно. Това беше нашето крехко, несигурно примирие.
Глава 8: Войната
Завръщането на Кристиян у дома не беше триумфално. Беше тихо и неловко. Мартин го наблюдаваше с предпазливост, смесица от стара рана и ново любопитство. Пламен го прегърна дълго и мълчаливо, а в тази прегръдка имаше цял океан от вина, облекчение и страх.
Аз ги гледах отстрани, чувствайки се като архитект на тази крехка конструкция, която всеки момент можеше да рухне.
Първата ни вечеря заедно беше мъчителна. Тишината беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож. Всеки се страхуваше да каже нещо грешно. Накрая Мартин наруши мълчанието.
„Вярно ли е, че баба Ивелина иска да ни вземе къщата?“, попита той, гледайки Кристиян.
Кристиян преглътна мъчно. „Тя не ти е баба. И да, вярно е. Но няма да й позволим.“
Това беше началото. Една малка, но важна крачка.
С информацията от Кристиян и документите от Пламен, Десислава и наетият от нея адвокат, възрастен и опитен мъж на име Стоянов, започнаха да градят нашата защита. Оказа се, че Огнян и Ивелина са били много внимателни. Всичко беше на ръба на закона, но технически изрядно. Огнян беше използвал вътрешна информация, за да подведе Пламен, но беше трудно доказуемо. Ивелина не беше направила нищо незаконно, просто беше манипулирала ситуацията в своя полза.
„Основният ни проблем е банката“, каза адвокат Стоянов на една от нашите срещи. „Те искат парите си. Ако Пламен не може да плати вноските, ще стартират процедура по отнемане на имота. Имаме много малко време.“
Напрежението в къщата беше огромно. Пламен не спеше, опитвайки се да намери начин да спаси фирмата, да намери купувач, да предоговори условията с банката. Всеки телефонен звън ни караше да подскачаме.
Една вечер, докато седяхме в кабинета и преглеждахме поредната купчина документи, Кристиян влезе.
„Мисля, че намерих нещо“, каза той. В ръцете си държеше стар лаптоп – този, който Ивелина му беше оставила в апартамента. „Тя си мисли, че е изтрила всичко, но аз успях да възстановя някои файлове.“
На екрана имаше имейли. Кореспонденция между Ивелина и Огнян. В тях те обсъждаха в детайли състоянието на фирмата на Пламен, стъпките, които той предприема, информацията, която Огнян е получил от свой човек в компанията. Имаше и един прикачен файл – копие от предварителен договор за продажба на фирмата на Пламен на смешна цена, който Огнян е подготвил, и в който ясно се споменаваше, че Ивелина ще получи значителен „консултантски“ хонорар след финализиране на сделката.
Това беше. Доказателството за заговор. Димът, който водеше към огъня.
„Това променя всичко“, каза адвокат Стоянов, когато му показахме имейлите. „Това е доказателство за нелоялна конкуренция и индустриален шпионаж. Можем да заведем контраиск. Можем да ги притиснем.“
Войната премина в нова фаза. Вече не бяхме само в отбрана. Преминахме в атака. Започнаха съдебни битки, размяна на заплашителни писма между адвокати, безкрайни срещи и консултации.
Напрежението се отрази на всички ни. Мартин отново започна леко да заеква. Кристиян стана мълчалив и затворен, разкъсван от вината, че предава майка си, макар и да знаеше, че постъпва правилно. Пламен остаря с десет години.
А аз… аз бях в центъра на бурята, опитвайки се да бъда опора за всички. Готвех, чистех, ходех на срещи с адвокати, успокоявах Мартин, говорех с Кристиян, опитвах се да вдъхна кураж на Пламен. Бях изтощена до краен предел.
Една вечер се сринах. Седях на стълбите в тъмния коридор и просто плачех. Тихо, беззвучно, от умора и безсилие.
Вратата на стаята на Мартин се отвори. Той излезе и седна до мен. Не каза нищо. Просто ме прегърна през раменете. След малко се появи и Кристиян. Той седна от другата ми страна. Също мълчаливо.
После дойде и Пламен. Той седна на стъпалото под нас и просто хвана ръката ми.
Седяхме така, в тъмнината, четирима души, събрани от криза, а не от любов. Четирима души, които се бяха наранявали и предавали. Но в този момент бяхме заедно. Едно странно, несъвършено, разбито семейство, което се опитваше да се задържи на повърхността.
В този момент разбрах, че каквото и да стане с къщата, с фирмата, с брака ми, ние вече бяхме спечелили нещо. Бяхме намерили пътя един към друг през болката.
Няколко дни по-късно, адвокат Стоянов ни се обади.
„Искат да се споразумеем“, каза той. „Огнян се е уплашил от делото за индустриален шпионаж. Готов е да се откаже от претенциите си и да изплати неустойка, достатъчна да покрие задълженията към банката, в замяна на това да оттеглим иска.“
Ивелина беше изчезнала. След като разбрала, че планът й се е провалил и че синът й е свидетелствал срещу нея, просто си беше събрала багажа и беше напуснала града. Без да каже и дума.
Войната беше свършила. Бяхме победили.
Глава 9: След бурята
Къщата беше спасена. Фирмата на Пламен, макар и силно пострадала, беше оцеляла. Заплахата от Ивелина и Огнян беше в миналото. Бурята беше отминала. Но след всяка буря остават разрушения.
Животът ни не се върна към „нормалното“, защото старото „нормално“ беше изградено върху лъжи. Трябваше да изградим нещо ново върху руините.
Пламен и аз започнахме да ходим на терапия. Не семейна, а за двойки. В кабинета на терапевта, в тази неутрална, безопасна територия, ние бавно започнахме да говорим. Истински. За първи път от години. Той говореше за страха си от провал, за вината към Кристиян, за натиска да бъде винаги силен и успешен. Аз говорих за самотата си, за страха за Мартин, за усещането, че съм невидима в собствения си брак.
Беше болезнено. Беше трудно. Имаше моменти, в които исках просто да си тръгна. Но оставахме. Защото и двамата виждахме малката искра надежда, че може би, само може би, можем да намерим пътя обратно един към друг. Не към това, което бяхме, а към нещо по-силно и по-честно.
Отношенията между Мартин и Кристиян бяха сложни. Те никога нямаше да бъдат типичните братя, които играят заедно и споделят тайни. Раната беше твърде дълбока. Но имаше ново, мълчаливо уважение помежду им. Кристиян понякога помагаше на Мартин с домашните по математика. Мартин веднъж покани Кристиян да гледа училищното му представление. Малки стъпки. Малки мостове, изградени над пропастта, която ги разделяше.
Кристиян също започна да посещава психолог. Бореше се със своите демони – гнева, чувството за изоставяне, вината. Беше дълъг път, но той вървеше по него. Виждах как бавно се отърсва от цинизма и студенината, които майка му беше насадила в него, и как на тяхно място се появява едно младо момче, което просто иска да бъде прието.
Една съботна сутрин, няколко месеца по-късно, аз бях в градината и се грижех за цветята. Слънцето беше топло, въздухът беше свеж. Чух смеха на момчетата от къщата. Играеха на някаква видео игра, като се надвикваха и се шегуваха. Пламен излезе с две чаши кафе и ми подаде едната.
Седнахме на пейката, без да говорим, просто слушахме звуците на нашия нов, несъвършен живот.
Той хвана ръката ми. Беше първият спонтанен жест на близост между нас от много време. Не се отдръпнах.
„Съжалявам, Анна“, каза той тихо. „За всичко.“
„Знам“, отвърнах аз. „Аз също.“
Не знаех какво ни предстои. Не знаех дали бракът ни ще оцелее в дългосрочен план. Не знаех дали момчетата някога ще се обикнат като истински братя. Имаше твърде много белези.
Но в този момент, под топлото слънце, слушайки смеха на децата ни, аз почувствах нещо, което не бях усещала отдавна. Почувствах спокойствие. Не щастие, не еуфория, а тихо, дълбоко спокойствие.
Бяхме минали през ада и бяхме оцелели. Бяхме разбити, но бяхме цели. Бяхме семейство. Не такова като по картинките. А истинско. Със своите пукнатини, със своите тайни и със своята болка. Но и със своята сила да се бори, да прощава и да започва отначало.
Погледнах към Пламен и за първи път от месеци, му се усмихнах. Искрено. А той ми отвърна. В тази усмивка нямаше обещания за бъдещето. Имаше само едно мълчаливо признание за настоящето. И то беше достатъчно. Засега.