Тишината в къщата се беше превърнала в жив организъм. Дишаше в ъглите, пълзеше по скъпите тапети и тежеше върху раменете ми с непоносима сила. От седмици, откакто Стефан се прибра по средата на деня с лице, по-сиво от пепел, и изрече думите: „Съкратиха ме“, тази тишина беше нашият трети съквартирант. Тя се хранеше с неизказаните ни страхове, с преглътнатите обвинения и с аромата на провал, който се носеше из просторните стаи на дома ни. Дом, който вече не усещах като свой.
Стефан, моят съпруг, мъжът, който доскоро излъчваше увереността на човек, държащ света в ръцете си, сега приличаше на призрак. Дните му минаваха в безцелно местене от кабинета до хола, стиснал в ръка чаша с уиски, чийто кехлибарен цвят сякаш беше единствената топла боя в живота му. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си, или поне така се представяше. Работата му беше всичко – източник на доходи, на гордост, на социален статус. А сега нямаше нищо.
Имаше обаче Мартин. Синът му. Дете от първия му брак, което живееше с нас. Мартин беше добро момче, умно и чувствително, но за мен той беше постоянно напомняне, че в живота на Стефан аз винаги ще бъда на второ място. На първо беше и винаги щеше да бъде неговият син. И образованието му.
Частното училище „Прогрес“ беше бастион на елита. С такси, които можеха да покрият ипотеката на малък апартамент за година напред, то беше символ на всичко, което Стефан искаше да даде на сина си. Най-доброто. Без компромиси. И сега, дори когато финансовата ни реалност се беше сринала, този символ оставаше непоклатим в съзнанието му.
– Ще продадем къщата – заяви той една вечер, без да вдига поглед от леда в чашата си. Гласът му беше кух, лишен от емоция, сякаш обсъждаше борсова сделка, а не съдбата на нашето семейство.
Стомахът ми се сви на топка. Тази къща беше моята мечта. Всеки детайл в нея, от цвета на стените до формата на дръжките на вратите, беше избран от мен. Тя беше моята котва, моето доказателство, че съм успяла да изградя нещо стабилно и красиво.
– Какво? – Гласът ми беше шепот. – Не може да говориш сериозно, Стефан.
– Напълно сериозно – отвърна той, най-сетне ме погледна и в очите му видях онази студена решителност, която ме плашеше. – Таксата за следващия срок наближава. Нямаме парите, Ана. Нямаме никакви пари. Ще се преместим в по-малък апартамент. Нещо под наем, докато стъпя на крака.
– А нашата ипотека? Забрави ли, че имаме огромен кредит за тази къща? Половината дори не е изплатена.
– Банката ще си вземе своето, остатъкът ще ни стигне за известно време. И за таксата на Мартин. Образованието му е на първо място. Всичко друго е маловажно.
Всичко друго. Аз бях „всичко друго“. Моите чувства, моята сигурност, нашият общ живот. Всичко беше маловажно пред бъдещето на сина, който дори не беше мой. Гняв, горещ и задушаващ, се надигна в гърлото ми. Исках да крещя, да чупя, да му кажа колко е несправедлив. Да му припомня за всички жертви, които бях направила, за да се впиша в неговия свят, за да бъда добра мащеха на сина му. Но знаех, че е безсмислено. Когато станеше въпрос за Мартин, Стефан ставаше глух и сляп за всичко останало.
И тогава, в онази тиха и отровна вечер, в ума ми се роди план. Коварен, егоистичен и отчаян. План, роден от страха и от чувството, че губя контрол. Щом образованието на сина му беше проблемът, аз щях да премахна проблема.
На следващата сутрин изчаках Стефан да излезе за една от безплодните си „бизнес срещи“, а Мартин да отиде на училище. Отидох до компютъра в кабинета му, ръцете ми трепереха. Намерих документите за училището, договора, имейлите. Знаех, че срокът за отписване без неустойки изтича утре. Написах имейл до администрацията, представяйки се за асистентка на Стефан. Приложих всички необходими документи, които той държеше сканирани. Посочих „семейни причини“ и „преместване в друг град“ като мотив. Натиснах „изпрати“ със затворени очи, сякаш това можеше да ме скрие от собствената ми постъпка. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се едновременно ужасно и освободена. Спасявах дома си. Спасявах себе си.
Цял ден живях в трескаво очакване. Проверявах пощата през пет минути. Късния следобед отговорът дойде. Кратък, официален, потвърждаващ, че молбата е приета и Мартин е официално отписан от частно училище „Прогрес“. Мястото му вече е предложено на следващия в списъка с чакащи. Беше окончателно.
Вдишах дълбоко, опитвайтен се да успокоя бурята в себе си. Готово. Бях го направила. Сега трябваше само да намеря начин да убедя Стефан, че е по-добре Мартин да учи в държавната гимназия в квартала, която беше с отлична репутация. Щях да му кажа, че съм говорила с приятелки, че съм проучила. Щях да го убедя, че това е разумното решение. Продажбата на къщата вече не стоеше на дневен ред.
Вечерта мина в обичайната ледена тишина. Стефан се прибра късно, миришеше на алкохол и отчаяние. Не проговорихме. Оставих го да потъне в мрака си, докато аз се вкопчвах в своята малка, мръсна тайна.
На следващия ден се събудих с чувство за предстояща катастрофа. Опитах се да го прогоня. Слязох да направя кафе, репетирайки наум думите, с които щях да подходя към Стефан. Трябваше да е внимателно, да го накарам да повярва, че идеята е негова.
Пощата беше на масата в антрето. Купчина сметки и рекламни брошури. И един дебел, луксозен плик с логото на училище „Прогрес“. Адресиран до Стефан. Сърцето ми подскочи. Какво може да е? Може би финално потвърждение за отписването? Трябваше да го скрия, преди той да го види.
С треперещи пръсти разкъсах плика. Вътре имаше официално писмо. Зачетох го, а думите започнаха да плуват пред очите ми. Не беше потвърждение. Беше благодарствено писмо.
„Уважаеми господин Стефанов, бихме искали да изразим своята най-искрена благодарност. Информираме Ви, че днес по сметката на училището постъпи анонимно дарение, което покрива изцяло таксата за обучение на Вашия син Мартин за цялата предстояща учебна година. Благодарим Ви за доверието. Образованието на сина Ви е гарантирано.“
Стоях като замръзнала в студеното антре на голямата ни, красива къща. Пликът се изплъзна от ръцете ми и падна безшумно на мраморния под. Аз не бях спасила дома си. Бях извършила чудовищна, непоправима грешка. И в този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер.
„Здравей, Ана. Мисля, че е време да поговорим за тайните на Стефан. И за твоите. Чакам те в кафенето на ъгъла след час. Ела сама.“
Глава 2
Светът се въртеше около мен като обезумял карусел. Писмото на пода, съобщението в ръката ми, думите „анонимно дарение“ и „тайните на Стефан“ ехтяха в главата ми в дисонанс. Кой? Кой би платил цялата такса? И кой знаеше за моята тайна? Бях действала сама, никой не подозираше. Невъзможно беше.
Първият ми импулс беше да се обадя в училището, да се моля, да обясня, че е станала грешка. Грабнах телефона, но пръстите ми не ме слушаха. Какво щях да кажа? „Извинете, аз съм съпругата, която тайно отписа доведения си син, но сега се оказа, че някой е платил, можете ли да го върнете?“ Щяха да ме помислят за луда. Щяха да се обадят на Стефан. Катастрофата щеше да е пълна и незабавна.
Не. Трябваше да мисля. Трябваше да запазя самообладание.
Погледнах отново съобщението. Непознатият номер. Заплашителната интимност в думите. „Тайните на Стефан. И за твоите.“ Този човек знаеше. Не знаех как, но знаеше. Срещата беше капан, но и единствената ми възможност да разбера какво се случва. Да разбера мащаба на бедствието, което сама си причиних.
Скрих писмото в джоба на жилетката си. Качих се в спалнята. Стефан още спеше, тежко, упоено. Лицето му в съня изглеждаше по-младо, почти невинно. За миг сърцето ме заболя за него, за нас, за всичко, което губехме. Но после си спомних студения му глас: „Всичко друго е маловажно.“ И болката се превърна в лед.
Облякох се машинално. Дънки, пуловер, ниски обувки. Исках да изглеждам незабележима, анонимна. Всяко мое движение беше премерено, тихо, за да не го събудя. Преди да изляза, погледнах спящия Мартин в неговата стая. Беше на прага на юношеството, с разпилени по възглавницата коси и леко отворени устни. Дете, което нямаше никаква вина за бурите в света на възрастните. Дете, чието бъдеще току-що бях провалила. Вината ме заля като вълна и за малко не ме задави. Тръгнах, преди да се разколебая.
Кафенето беше малко, с няколко маси навън, скрити под сянката на стара липа. Беше почти празно. Избрах най-отдалечената маса и поръчах вода. Ръцете ми все още трепереха. Всяка минаваща кола, всеки случаен поглед ме караше да подскачам. Кого очаквах? Мъж? Жена? Някой, когото познавам?
Десет минути по-късно вратата на кафенето се отвори и влезе жена. Беше на моята възраст, може би малко по-голяма. Висока, елегантна, с перфектно подстригана къса коса и очила с дебели рамки, които ѝ придаваха делови вид. Носеше скъп костюм с панталон и излъчваше увереност, която аз отдавна бях загубила. Тя се огледа, погледът ѝ се спря на мен и без колебание тръгна към моята маса.
– Ана? – Гласът ѝ беше плътен и спокоен.
Кимнах, неспособна да изрека и дума.
– Аз съм Йоана. Адвокат. – Тя седна срещу мен, без да чака покана, и остави на масата тънка кожена чанта. Не поръча нищо. Впери поглед в мен, а очите ѝ зад стъклата бяха проницателни, сякаш виждаха право през мен, до самата ми грозна тайна.
– Адвокат? – успях да прошепна. – Не разбирам.
– Ще разбереш. – Йоана се наведе леко напред. – Работя за клиент, който има интерес да запази благосъстоянието на Мартин. Същият клиент, който плати таксата му за училище.
Сърцето ми спря. Значи това беше човекът. Или поне негов пратеник.
– Кой е вашият клиент? – попитах, а гласът ми прозвуча пискливо.
– Това няма значение. Важното е, че той искаше да гарантира образованието на момчето, без да се налага мъжът ти да продава къщата ви. Искаше да ви помогне, без да нарани гордостта на Стефан. Затова дарението е анонимно.
– Но как… как знаете за мен? За това, което направих?
Йоана се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите ѝ. – Клиентът ми има своите начини да е информиран. Когато разбрахме, че въпреки плащането, Мартин е бил отписан, не беше трудно да сглобим пъзела. Ти си единственият човек с мотив, Ана. Ти не искаш да продаваш къщата.
Сведох поглед, бузите ми горяха от срам. Тя знаеше всичко. Бях разкрита.
– Какво искате от мен? – попитах глухо.
– Искам да поправиш това. Незабавно. Отиваш в училището и казваш, че е станало ужасно недоразумение. Техническа грешка. Каквото и да е. Настояваш да възстановят Мартин. Мястото е заето, но клиентът ми е готов да направи още едно, много сериозно дарение на училището, ако „намерят“ начин да върнат момчето.
– А ако… ако не успея? – промълвих, мислейки си за строгата физиономия на директорката.
Погледът на Йоана стана стоманен. – Тогава Стефан ще научи всичко. И не само за училището. Ще научи, че си го направила ти, зад гърба му. И ще му бъде предоставен този плик.
Тя извади от чантата си друг плик, различен от този на училището. Жълт, обикновен. Плъзна го по масата към мен.
Отворих го с треперещи ръце. Вътре имаше няколко снимки. На тях беше Стефан. Но не сам. Беше с друга жена. Смееха се, държаха се за ръце, влизаха в сграда, която не беше нито неговият стар офис, нито нашият дом. Жената беше красива, по-млада от мен, с дълга, тъмна коса. Изглеждаха… щастливи. Под снимките имаше разпечатка от банково извлечение. Превод на голяма сума от сметката на Стефан към сметка на името на тази жена. Направено преди три месеца. Преди да „загуби“ работата си.
Светът вече не се въртеше. Той просто изчезна, оставяйки след себе си само оглушителна празнота. Болката беше физическа, остър нож, който се заби в гърдите ми и се завъртя. Значи не беше само работата. Не беше само къщата. Имаше и друга. Винаги ли я е имало?
– Какво е това? – Гласът ми беше неузнаваем.
– Това са част от тайните на Стефан. – отвърна Йоана безстрастно. – Мъжът ти не е бил съкратен, Ана. Той е напуснал. За да започне нов бизнес с тази дама, Симона. Прехвърлил е голяма част от спестяванията ви в тяхната обща фирма, без твое знание. Взел е и заем. Огромен заем.
– Заем? – преглътнах с усилие.
– Да. И познай какво е ипотекирал като гаранция.
Вдигнах очи към нея, макар вече да знаех отговора. Ужасът беше толкова голям, че вече не чувствах нищо. Бях празна черупка.
– Къщата. – завърши тя вместо мен. – Вашата красива, голяма къща. Ако бизнесът му се провали, банката ще ви я вземе, независимо дали я продавате или не. Продажбата, която той ти предлага, е просто опит да измъкне някакви пари в брой, преди всичко да се срине.
Стоях и гледах снимките на съпруга си с любовницата му. Гледах документа за заема, който не бях виждала никога. Цялата ми реалност, целият ми живот, построен върху лъжи. И моята малка, жалка тайна с училището… тя беше просто прашинка в тази буря от предателства.
– Клиентът ми иска да те защити. – продължи Йоана. – Но първо трябва да покажеш, че си на негова страна. Страната на Мартин. Оправи кашата с училището. После ще говорим как да спасим теб и дома ти от лъжите на Стефан. Имаш време до края на деня.
Тя стана, остави на масата визитка и си тръгна също толкова бързо и безшумно, както се беше появила. Аз останах сама с руините на живота си, разпилени по малката маса в кафенето.
Глава 3
Напуснах кафенето като в транс. Стъпките ми бяха тежки, сякаш краката ми бяха от олово. Снимките и документите от плика бяха в чантата ми, но образите им бяха изпепелени в съзнанието ми – усмивката на Стефан към онази жена, Симона; подписът му под договор за заем, който обричаше всичко, което имахме. Моята малка, егоистична постъпка беше отключила кутията на Пандора, а отвътре бяха излезли демони, за чието съществуване дори не подозирах.
Трябваше да отида в училището. Това беше първата стъпка, ултиматумът на Йоана. Нямах избор. Колата ми се движеше по улиците на автопилот, докато умът ми препускаше през варианти, всеки по-лош от предишния. Как можех да живея под един покрив с този мъж? Как можех да го гледам в очите? Всичко беше лъжа. Уж съкращението, уж грижата за сина му… Всичко е било параван за неговия нов живот, за неговата нова жена, за неговия провален бизнес план. А аз? Аз бях просто част от декора. Удобната съпруга в красивата къща, която скоро нямаше да е наша.
Спрях пред внушителната порта на училище „Прогрес“. Сградата, която до вчера символизираше проблема, сега беше моята единствена, крехка надежда. Поех дълбоко дъх и влязох.
Административният офис беше тих и подреден. Жената на рецепцията ме погледна въпросително.
– Идвам за Мартин. Синът на господин Стефанов. – казах, опитвайки се гласът ми да звучи уверено. – Станало е ужасно недоразумение относно отписването му.
Жената повдигна вежди. – Недоразумение? Получихме официален имейл от офиса на съпруга Ви. Всичко изглеждаше наред.
– Техническа грешка. Нов асистент. Моля ви, трябва да говоря с директорката. Спешно е.
След десет минути чакане, които ми се сториха цяла вечност, ме приеха в кабинета на директорката. Госпожа Петрова беше жена на около шейсет, със строго лице и безупречен костюм. Тя ме изслуша с каменно изражение, докато аз объркано редях заучената си история за грешки, недоразумения и объркани комуникации.
– Госпожо – прекъсна ме тя накрая, а гласът ѝ беше студен като стомана. – Разбирам желанието ви да поправите грешката, но трябва да сте наясно, че училище „Прогрес“ има строги правила. Мястото на Мартин беше предложено на следващото дете в списъка с чакащи още вчера следобед. Семейството вече е потвърдило и е платило депозита.
– Но… не може ли да се направи нещо? – промълвих отчаяно. – Готови сме да… да помогнем. Да направим дарение.
Директорката ме изгледа продължително. Виждах в очите ѝ, че не ми вярва. Тя знаеше, че нещо не е наред.
– Всички родители са готови да правят дарения – отвърна тя сухо. – Ще предам молбата ви на управителния съвет, но, честно казано, шансовете са минимални. Създавате много неприятен прецедент. Ще се свържем с вас, ако има някакво развитие.
Излязох от кабинета ѝ със смътното усещане, че съм се провалила. Всичко се сриваше, а аз не можех да направя нищо, за да го спра. Изпратих съобщение на Йоана, описвайки накратко срещата. Отговорът ѝ дойде почти веднага: „Не се притеснявай. Клиентът ми ще се погрижи за „мотивацията“ на управителния съвет. Ти си свърши твоята част. Сега се прибери и се дръж нормално. Не показвай на Стефан, че знаеш нещо. Още не.“
Да се държа нормално. Как се правеше това, когато сърцето ти е разбито на хиляди парченца, а светът ти се е преобърнал?
Когато се прибрах, Стефан беше в хола. Беше се изкъпал и облякъл чисти дрехи. Дори се беше опитал да се усмихне, когато ме видя.
– Къде беше? – попита той.
– На разходка. Трябваше ми въздух. – отвърнах, избягвайки погледа му. Всяка негова дума, всеки жест сега изглеждаше фалшив, престорен.
– Трябва да поговорим, Ана. – каза той сериозно и седна на дивана. – Знам, че съм ужасен напоследък. Знам, че идеята за продажбата на къщата те разстройва.
Седнах в креслото срещу него, подготвяйки се за поредната порция лъжи.
– Но трябва да разбереш – продължи той, а в гласа му се появи онази фалшива искреност, която преди ме пленяваше. – Правя го за Мартин. За неговото бъдеще. Тази сутрин говорих с бившия си тъст, Асен. Знаеш колко са обтегнати отношенията ни, особено след смъртта на дъщеря му.
Асен. Дядото на Мартин. Богат и властен мъж, който никога не ме беше харесал. Виждах го веднъж годишно, на рождения ден на Мартин, и всеки път той ме гледаше така, сякаш съм някакво недоразумение, временно запълващо празнината до сина му.
– И? – попитах безизразно.
– Той… предложи да помогне. Да плати таксата за училището. – Стефан сведе поглед, сякаш му беше трудно да си признае. – Отказах. Не мога да приема пари от него. Гордостта ми не го позволява. Той винаги ме е гледал отвисоко. Искам сам да се справя. Затова продажбата на къщата е единственият начин. Ще му покажа, че мога да се грижа за сина си без неговите подаяния.
Слушах го и не можех да повярвам на ушите си. Той лъжеше. Лъжеше ме толкова нагло, толкова безсрамно. Йоана каза, че дарението е анонимно. Стефан не би трябвало да знае от кого е. А сега използваше името на Асен, за да оправдае продажбата на къщата, която всъщност му трябваше, за да спасява проваления си бизнес и да финансира живота си с любовницата.
В този момент разбрах, че мъжът пред мен е непознат. Чудовище, облечено в кожата на моя съпруг.
И тогава реших. Нямаше да играя по неговите правила. Щях да играя по правилата на Йоана. Щях да се преструвам.
– Разбирам, скъпи. – казах, а гласът ми беше изненадващо спокоен. Дори успях да се усмихна. – Разбирам гордостта ти. Но може би трябва да помислиш пак. Мартин обича дядо си. Може би това е начинът на Асен да бъде част от живота му. Не става въпрос за теб, а за момчето.
Стефан ме погледна изненадано. Явно очакваше съпротива, сълзи, молби. Не беше подготвен за моето приемане.
– Ти… съгласна ли си? – попита той несигурно.
– Съгласна съм, че образованието на Мартин е на първо място. – отвърнах, повтаряйки собствените му думи. – Може би… може би трябва да оставим къщата настрана за момента. Да видим какво ще се случи. Ти ще си намериш нова работа, сигурна съм. Нека не прибързваме с продажбата.
Той кимна бавно, объркан от внезапната ми промяна. Виждах как в ума му се въртят колелцата, опитвайки се да разбере новата ситуация.
– Добре. – каза накрая. – Ще помисля.
Той стана и се качи в кабинета си. А аз останах в хола, треперейки от напрежението. Първата битка беше спечелена. Бях отклонила темата за продажбата, поне за малко. Но войната тепърва предстоеше. Война за моя дом, за моето бъдеще, за моята истина. И в тази война аз вече не бях сама. Имах съюзник, чието лице не познавах, но чиято сила вече усещах.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Йоана.
– Имаме развитие. – каза тя без предисловия. – Управителният съвет на училището ще проведе извънредно заседание утре сутрин. Мисля, че ще имаш добри новини. Но сега имаме по-сериозен проблем. В пощата ви утре ще пристигне писмо. От банката. Първо предизвестие за просрочен кредит. Трябва да го вземеш, преди Стефан да го е видял.
Глава 4
Нощта беше безкрайна. Лежах до Стефан, усещах топлината на тялото му, слушах равномерното му дишане и се чувствах по-сама от всякога. Всеки път, когато затворех очи, пред мен изникваха лица – надменното лице на Йоана, студеното на директорката, усмихнатото на Симона от снимките. И най-вече лицето на Стефан, изкривено от лъжи. Как можех да спя до този човек? Докосванията му, които преди ме караха да се чувствам обичана, сега щяха да ме изгарят като нажежено желязо.
Станах преди изгрев. Не можех повече да стоя в това легло. Слязох в кухнята и направих кафе, а умът ми работеше на пълни обороти. Писмото. Трябваше да взема писмото от банката. Пощальонът обикновено минаваше около девет. Трябваше да измисля начин да държа Стефан далеч от входната врата.
Планът ми беше прост, почти глупав. Щях да го помоля да отиде до един специализиран магазин в другия край на града за някаква рядка подправка, която ми трябваше за вечеря. Беше слаб повод, но в състоянието, в което се намирахме, всяко отклонение от мрачната рутина беше добре дошло. Надявах се да се хване.
Когато той слезе, аз вече бях облякла маската на грижовна съпруга. Посрещнах го с усмивка и чаша кафе.
– Добро утро. Спа ли добре? – попитах, а гласът ми звучеше почти нормално.
– Не особено. – отвърна той, избягвайки погледа ми. – Мислих върху това, което каза снощи. За Асен. Може би си права. Може би трябва да преглътна гордостта си.
Лъжец. Той просто търсеше нов начин да ме манипулира.
– Помисли спокойно. – казах меко. – А докато мислиш, ще ми направиш ли една услуга? Трябва ми шафран за ризотото довечера, но истински, ирански. Знам, че има само в онзи гурме магазин до пазара. Ще отидеш ли?
Той ме погледна озадачено. Рядко го занимавах с подобни битовизми. Но после кимна. Може би му се стори като добър начин да избяга от къщата и от мен за няколко часа.
– Добре. Нямам други планове.
Изчаках го да тръгне и заех поста си на прозореца в хола, откъдето имах изглед към пощенската кутия. Чувствах се като шпионин в собствения си дом. Всеки шум ме караше да подскачам. Времето се влачеше мъчително.
Точно в девет и петнайсет видях пощальона да идва по улицата. Сърцето ми заблъска лудо. Изчаках го да пусне писмата и да се отдалечи. Изхвърчах навън, отключих кутията с треперещи пръсти и грабнах цялата поща. Прелистих я набързо – сметки, реклами и там беше. Плик с логото на банката, с червен печат „СПЕШНО“ отгоре.
Прибрах се вътре и го разкъсах. Официалният език беше труден за разбиране, но смисълът беше ясен. Поради неплатени три поредни вноски по бизнес кредит, обезпечен с ипотека на нашия адрес, банката стартира процедура по предсрочна изискуемост на целия дълг. Ако до тридесет дни сумата не бъде погасена, ще се пристъпи към публична продан на имота.
Сумата. Гледах цифрите и свят ми се завиваше. Беше астрономическа. Много повече, отколкото къщата ни струваше. Стефан не просто ни беше провалил. Той ни беше погребал.
Телефонът ми иззвъня. Беше Йоана.
– Взе ли го? – попита тя.
– Да. – отвърнах с пресъхнало гърло. – Ужасно е. Сумата е…
– Знам. Клиентът ми има достъп до тази информация. Слушай ме внимателно, Ана. Това писмо е твоят коз. Но не трябва да го използваш още. Скрий го на сигурно място. Днес ще се случи нещо друго. Очаквай гости.
– Гости? Кой?
– Асен. Бившият тъст на мъжа ти. Той ще дойде да говори със Стефан. Моят клиент го е убедил, че е време да се намеси. Разговорът няма да е приятен. Твоята задача е да си там, да слушаш, но да не се намесваш, освен ако не е абсолютно наложително. Ясно ли е?
– Да. – прошепнах.
– И още нещо. От училището се обадиха. Мартин е възстановен.
Малка, нищожна искра на облекчение проблесна в мрака. Поне едно нещо се беше наредило. Но веднага беше засенчена от предстоящия сблъсък.
Стефан се върна час по-късно, носеше малката кутийка шафран като трофей. Тъкмо започвах да приготвям обяд, когато звънецът на вратата иззвъня. Стефан отиде да отвори. Чух изненадания му глас, а после и друг, по-дълбок и властен, който не бях чувала от година.
В хола влезе Асен. Беше висок, слаб мъж на около седемдесет, с гъста бяла коса и пронизващи сини очи. Носеше безупречен сив костюм и излъчваше аура на студена, безкомпромисна власт. Зад него плахо надничаше Мартин. Момчето изглеждаше притеснено и объркано.
– Асен? Какво правиш тук? – попита Стефан, а в гласа му се долавяше паника.
– Дойдох да видя внука си. – отвърна Асен ледено, без дори да ме погледне. – И да поговорим за неговото бъдеще, което ти така усърдно се опитваш да провалиш. Мартин, иди в стаята си.
Мартин хвърли един бърз поглед към баща си и изчезна нагоре по стълбите. Асен седна на дивана, без да чака покана, и впери поглед в Стефан.
– Получих много интересно обаждане тази сутрин. От директорката на училището на Мартин. Разказа ми една доста объркана история за отписване, грешки, анонимни дарения. Искаш ли да ми обясниш какво, по дяволите, се случва, Стефан?
Стефан пребледня. Започна да заеква, да се оправдава, да говори за финансови затруднения, за гордост, за желанието си да се справи сам. Беше жалка картинка.
Асен го слушаше с каменно лице. Когато Стефан свърши, той се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
– Гордост? Ти говориш за гордост? Човек, който е затънал до уши в дългове заради някаква измислена фирма с любовницата си? Човек, който е ипотекирал дома на собствения си син зад гърба на жена си? Ти нямаш право да говориш за гордост. Ти си позор.
Стефан зяпна. – Как… откъде знаеш?
– Знам всичко, Стефан. – Гласът на Асен стана заплашителен. – Винаги съм знаел, че си слаб и безотговорен. Още когато дъщеря ми беше жива. Но не предполагах, че си и такъв глупак. Да заложиш всичко заради онази… Симона. Мислиш, че не съм я проучил? Бивша твоя подчинена, с доста съмнителна репутация.
Всеки мускул в тялото на Стефан се напрегна. Той погледна към мен, а в очите му имаше паника и обвинение. Мислеше, че аз съм казала.
– Не знам за какво говориш. – излъга той. – Това са пълни глупости.
– Така ли? – Асен извади от вътрешния си джоб сгънати листове. Бяха копия на същите документи, които Йоана ми беше показала. Договорът за заем. Учредителният акт на новата фирма. – Това глупости ли са? Подписът твой ли е?
Стефан мълчеше, победен.
– Слушай ме сега много внимателно. – продължи Асен, а гласът му беше като удар с камшик. – Ще оправя кашата, която си забъркал. Ще платя на банката. Ще спася тази къща. Но не го правя заради теб. Правя го заради внука си. Не искам той да расте по квартири заради некадърността на баща си. Но това си има цена.
Той се изправи, извисявайки се над седналия Стефан.
– От днес нататък аз поемам контрола. Ще прекратиш всякакви отношения с онази жена и ще закриеш тази смешна фирма. Ще започнеш работа там, където аз ти кажа. Финансовият контрол върху това семейство вече е мой. Всяка стотинка ще минава през мен. И ти – тук той се обърна и ме погледна за пръв път, а в очите му имаше само презрение, – ще се грижиш Мартин да не бъде лишаван от нищо. И двамата сте ми длъжници. Животът ви вече не е ваш. Той е мой.
Асен се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и каза:
– И още нещо, Стефан. Ако още веднъж се опиташ да излъжеш или да скриеш нещо от мен, ще се погрижа да не видиш сина си никога повече. Адвокатите ми ще те смажат.
Вратата се затвори след него. В хола останахме само аз, Стефан и оглушителната тишина на пълното ни поражение.
Глава 5
След като Асен си тръгна, Стефан остана да седи на дивана като вкаменен. Лицето му беше маска от срам, гняв и безсилие. Той не ме поглеждаше, не казваше нищо. Просто се взираше в празната стена пред себе си, сякаш целият му свят се беше срутил пред очите му. И беше. Но този свят беше изграден върху пясъчни основи от лъжи и аз вече не изпитвах съжаление. Изпитвах само ледена празнота.
Аз бях тази, която наруши тишината.
– Симона. – казах, а името прозвуча като отрова на езика ми. – Вярно ли е всичко?
Той бавно обърна глава към мен. В очите му нямаше разкаяние, само уморена досада.
– Какво значение има? – отвърна глухо. – Чу го. Вече нямам нищо. Той ми отне всичко.
– Той ли ти го отне? Или ти сам го пропиля? – Гласът ми трепереше от сдържан гняв. – Ти ме лъга, Стефан. Лъга ме за работата, за парите, за тази жена! Ипотекирал си дома ни! Нашия дом!
– Трябваха ми пари за новия бизнес! – извика той, скачайки на крака. Най-сетне маската на апатия се пропука. – Това щеше да е нашият голям удар! Щяхме да сме по-богати, отколкото някога сме мечтали! Исках да осигуря бъдещето ни! Бъдещето на Мартин!
– Нашето бъдеще или твоето бъдеще с нея? – изкрещях в отговор. – Не се опитвай да ме заблуждаваш повече! Видях снимките, Стефан! Мислиш ме за глупачка!
Той ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. – Какви снимки? Кой ти ги е показал? Асен ли?
– Няма значение кой! Важното е, че знам истината! Целият ни живот е една лъжа!
– Не е лъжа! – изрева той. – Със Симона сме само бизнес партньори! Да, имахме нещо в миналото, много отдавна, преди теб! Но сега е само бизнес!
– Бизнес, който ни докара до просешка тояга! Бизнес, заради който сега сме роби на баща ти!
– Той не ми е баща! – изсъска Стефан. – Той е чудовище, което съсипа живота на дъщеря си и сега иска да съсипе и моя!
Спорът ни беше грозен, изпълнен с обвинения и горчивина. Думите летяха като куршуми, целящи да наранят, да уязвят. В един момент Мартин се появи на стълбите. Беше чул всичко. Лицето му беше бледо, очите му – пълни със страх и объркване.
– Татко? Мамо? – прошепна той. Името „мамо“, което толкова рядко използваше за мен, сега прозвуча като молба. Молба да спрем.
И ние спряхме. Спорът секна изведнъж, заменен от тежък, лепкав срам. Бяхме позволили на грозотата да излезе наяве пред детето.
Стефан отиде при сина си, прегърна го и го поведе обратно към стаята му. Аз останах сама в хола, треперейки. Войната беше обявена. Вече нямаше тайни помежду ни, само открито враждебни лагери.
В следващите дни къщата се превърна в бойно поле. Живеехме под един покрив, но бяхме по-далечни от непознати. Всяка дума беше премерена, всеки поглед – анализиран. Асен изпълни заканата си. Още на следващия ден пристигнаха негови финансови консултанти, които поеха контрол над всичките ни сметки. Аз трябваше да им давам отчет за всеки похарчен лев. Стефан беше принуден да започне процедура по закриване на фирмата си и да прекъсне всякакви контакти със Симона. Асен му намери работа в една от своите дъщерни компании – унизителна, чиновническа длъжност, която беше шамар за егото на моя съпруг.
Стефан се превърна в сянка. Тръгваше рано сутрин, прибираше се късно вечер. Лицето му беше постоянно намръщено, говореше само с Мартин. С мен общуваше единствено при крайна необходимост. Знаех, че ме обвинява за всичко. В неговите очи аз бях предателката, която се е съюзила с врага му. Не знаеше за Йоана и нейния мистериозен клиент, но беше сигурен, че аз съм се оплакала на Асен. Не се и опитвах да го разубеждавам.
Една вечер, докато подреждах кабинета му, опитвайки се да въведа някакъв ред в хаоса, намерих нещо, което ме накара да настръхна. Беше скрита папка в най-долното чекмедже на бюрото. Вътре имаше не само документи, свързани с фирмата му със Симона, но и лични неща. Писма. Стари писма, писани на ръка. От първата му съпруга.
Не трябваше да ги чета. Беше нахлуване в личното му пространство, в скръбта му. Но не можах да се сдържа. Ръцете ми сами посегнаха към пожълтелите листове.
Писмата разкриваха една съвсем различна история от тази, която Стефан ми беше разказвал. Той винаги описваше първата си съпруга като крехка, болнава жена, която баща ѝ е задушавал с прекалената си грижа. Но от писмата ѝ струеше съвсем друг образ. Образ на силна, интелигентна жена, която се е борила със зъби и нокти да се измъкне от контрола на баща си. Тя се е страхувала от него. Описваше го като тиранин, който манипулира всички около себе си. Имаше редове, в които тя молеше Стефан да бъдат по-независими, да се преместят далеч, да не разчитат на парите на Асен.
И тогава прочетох последния ред на последното писмо, написано седмица преди автомобилната катастрофа, в която беше загинала.
„…страх ме е, Стефане. Страх ме е какво ще направи, ако разбере, че искам да те отведа далеч от него. Той каза, че по-скоро би ме видял мъртва, отколкото да ме изгуби…“
Лед скова сърцето ми. Това беше ужасяващо. Дали… дали смъртта ѝ не е била случайна? Възможно ли е Асен да е…? Не, не можех да си го помисля. Това беше чудовищно.
Но думите бяха там, черни на бяло. И те хвърляха съвсем нова светлина върху всичко. Може би Стефан не беше просто слаб и алчен. Може би той се беше опитвал цял живот да се бори с един много по-силен и по-опасен противник. Може би новият му бизнес беше отчаян опит да се измъкне от хватката на Асен веднъж завинаги.
Това не го оправдаваше. Не оправдаваше лъжите му към мен, нито изневярата. Но го правеше по-сложен. По-трагичен.
Тъкмо тогава в стаята влезе сестра ми, Десислава. Тя учеше право и често се отбиваше да ме види. Беше единственият човек, на когото бях споделила, макар и не в пълни детайли, за проблемите си.
– Ани, добре ли си? Пребледняла си като платно. – каза тя, приближавайки се до мен.
Не можех да говоря. Просто ѝ подадох писмото. Тя го прочете, а очите ѝ се разшириха от ужас.
– Господи… – прошепна тя. – Това е… Това е ужасно. Но, Ани, това е само предположение. Думи, написани в момент на афект. Не можеш да правиш заключения.
– Не знам, Деси. Не знам вече в какво да вярвам. – казах, а гласът ми се пречупи. – Този човек, Асен, сега контролира целия ни живот. Той плаща сметките ни. Той е уредил работа на мъжа ми. Живеем в неговия златен затвор. А аз се чувствам като… като съучастник.
– Трябва да бъдеш много внимателна. – каза сестра ми сериозно, хващайки ръката ми. – Този мъж е опасен. Ако това, което пише тук, е дори наполовина вярно… трябва да се пазиш. И трябва да защитиш Мартин.
Думите ѝ ме пронизаха. Мартин. В цялата тази война между възрастните, той беше най-голямата жертва. И аз бях в центъра на всичко. Моят съюз с мистериозния клиент на Йоана беше довел Асен в дома ни. Бях се опитала да спася къщата, а всъщност бях вкарала вълка в кошарата.
Трябваше да разбера кой е този мистериозен клиент. Кой беше човекът, който плати таксата на Мартин, който знаеше тайните на Стефан и който имаше силата да накара Асен да действа? Какви бяха неговите мотиви? Дали ми помагаше, или ме използваше за своите собствени цели?
Взех визитката на Йоана от чантата си. Време беше да поискам отговори.
Глава 6
Набрах номера на Йоана с пръсти, които отново трепереха. Този път не беше от страх, а от решителност. Досега бях пионка в игра, чиито правила не разбирах. Бях изпълнявала инструкции, реагирах на събития. Време беше да поема инициативата.
– Ана. – отговори гласът от другата страна, все така спокоен и делови. – Очаквах да се обадиш.
– Трябва да се видим. – казах твърдо. – Искам отговори.
– Кафенето от миналия път. След час.
Този път, когато седнах на същата маса, не се чувствах като жертва. Чувствах се като играч, който иска да види картите на противника си. Когато Йоана пристигна, аз вече бях поръчала кафе и я гледах право в очите.
– Кой е вашият клиент? – попитах без предисловия. – Искам да знам името му.
Тя се усмихна леко. – Това е конфиденциална информация.
– Не и за мен. Аз съм замесена до гуша в тази история. Асен е в дома ми, контролира живота ни. Мъжът ми ме мрази. Аз съм тази, която живее в този ад. Имам право да знам за кого го правя.
Йоана ме изгледа продължително, преценявайки ме. Може би видя новата твърдост в погледа ми.
– Добре. – каза тя накрая. – Но тази информация трябва да остане само между нас. Ако Стефан или Асен разберат, всичко ще се провали. И последствията за теб ще бъдат много сериозни.
Кимнах.
– Клиентът ми е Пламен. – каза тя.
Името не ми говореше нищо. Гледах я въпросително.
– Бизнес партньорът на Стефан. – поясни тя. – Човекът, с когото са основали новата фирма.
Бях зашеметена. Пламен? Човекът, когото досега възприемах като част от проблема, като съучастник на Стефан в лъжите? Защо той щеше да ми помага?
– Не разбирам. – промълвих. – Защо? Какъв е мотивът му?
– Мотивът му е прост. Пари. И отмъщение. – Йоана се наведе напред. – Стефан не ти е казал цялата истина за техния бизнес. Идеята, технологията, първоначалният капитал… всичко е било на Пламен. Стефан е трябвало да осигури допълнително финансиране и контакти. Вместо това, той е взел заема, ипотекирайки къщата ви, но е вложил във фирмата само малка част от парите. Останалите ги е прехвърлил на Симона.
– На Симона? Защо?
– Защото Симона е била неговият „план Б“. Тя го е убеждавала, че бизнесът с Пламен е твърде рискован. Нейната идея е била да вземат парите от заема и да избягат. Да започнат нов живот някъде в чужбина. Стефан се е колебаел. Той е искал и бизнеса, и нея. Но в крайна сметка е щял да избере нея и парите. Щял е да остави Пламен с дълговете, а теб – с отнетата къща.
Чувствах се така, сякаш ме удрят с юмрук в стомаха, отново и отново. Всяко ново разкритие беше по-грозно от предишното.
– Пламен е разбрал за плана им в последния момент. – продължи Йоана. – И е решил да действа. Той е проучил цялата ситуация. Разбрал е за финансовите ви проблеми, за училището на Мартин, за Асен. И е решил да използва Асен като оръжие срещу Стефан.
– Значи той е накарал Асен да се намеси?
– Точно така. Пламен анонимно е предоставил на Асен цялата информация – за заема, за Симона, за прехвърлените пари. Знаел е, че Асен ще побеснее и ще смаже Стефан. Така Пламен си отмъщава, като унижава бившия си партньор. Но това не е всичко.
– Какво още има? – попитах с уморен глас.
– Според договора им, ако единият партньор напусне фирмата принудително или поради нелоялност, другият получава пълен контрол върху активите и патентите. Сега Асен принуди Стефан да се оттегли. Което означава, Zе Пламен получава всичко. А бизнесът, Ана, е изключително перспективен. Потенциално струва милиони.
Картината най-сетне се сглоби. Беше сложна, многопластова игра на интереси, предателства и отмъщение. А аз, Мартин, дори Асен – всички ние сме били просто инструменти в ръцете на този Пламен.
– А аз? Къде съм аз в цялата тази схема? Защо му трябвам? – попитах.
– Ти си неговата гаранция. Той е платил таксата на Мартин, за да спечели доверието ти. Използвал те е, за да предизвикаш първоначалния хаос с отписването. И сега иска да продължиш да му помагаш.
– Да му помагам за какво? Той е получил каквото иска.
– Не съвсем. Има един проблем. Част от парите от заема все още са в сметката на Симона. Пламен иска тези пари обратно. Но за да ги вземе по законен път, му трябва свидетел, който да потвърди, че Стефан е действал недобросъвестно и е планирал да присвои средствата. Трябва му твоето свидетелство, Ана.
И така, това беше. Крайната цел. Искаха да свидетелствам срещу собствения си съпруг.
– Ако го направя, какво печеля аз? – попитах студено. Вече не бях наивната, изплашена жена. Бях се научила да мисля като тях.
– Пламен е готов да се реваншира. Той ще изплати ипотеката на къщата ви изцяло. Не Асен, а той. Къщата ще бъде чиста, на твое име. Ще ти осигури и средства за развод и за започване на нов живот. Ще бъдеш свободна и осигурена. Ти и Мартин.
Предложението беше изкусително. Пълна свобода. Финансова независимост. Къщата, моята къща, спасена и само моя. Всичко, за което се борех. Цената беше едно предателство. Последното, окончателно предателство. Да застана в съда и да разкажа всичко, което знам. Да унищожа Стефан докрай.
– Ами Асен? – попитах. – Той вече каза, че ще плати.
– Асен ще плати, да. Но къщата ще остане негова морална собственост. Вие ще живеете в нея, но под неговия контрол. Винаги ще му бъдете длъжници. Пламен ти предлага нещо друго. Той ти предлага да откупи дълга от банката, преди Асен да го е направил. Но за да го стори, му трябват твоите показания като гаранция.
В главата ми беше каша. От една страна беше живот под ботуша на властния и може би опасен Асен. От друга – сделка с манипулативния и отмъстителен Пламен. И двамата ме използваха. И двамата виждаха в мен само средство за постигане на целите си.
– Трябва да помисля. – казах накрая.
– Нямаш много време. – отвърна Йоана. – Асен вече е задвижил процедурата с банката. Пламен трябва да действа до дни.
Тръгнах си от кафенето с тежест в гърдите. Почувствах се мръсна. Всички около мен бяха хищници, а аз трябваше да избера на кой от тях да позволя да ме изяде, надявайки се да ми остави най-големи парчета.
Прибрах се у дома, а там ме чакаше нова изненада. На масата в хола седеше Симона. Беше сама. Стефан го нямаше. Когато ме видя, тя се изправи. Беше още по-красива на живо, отколкото на снимките. Но в очите ѝ имаше отчаяние.
– Трябва да поговорим. – каза тя с треперещ глас. – Знам, че ме мразиш. И имаш пълното право. Но трябва да чуеш и моята история. Защото и двете сме измамени от един и същи човек. И този човек не е Стефан.
Глава 7
Стоях на прага на собствения си хол и гледах жената, която беше помогнала да се разруши живота ми. Симона. Врагът. Любовницата. А сега тя стоеше пред мен, с разплакани очи, и твърдеше, че сме съюзници. Абсурдът на ситуацията беше почти комичен.
– Нямаме за какво да говорим. – казах ледено и тръгнах да я заобикалям. – Излез от дома ми.
– Моля те. – Гласът ѝ се пречупи. – Само пет минути. Става въпрос за Пламен.
Името ме накара да спра. Пламен. Човекът-паяк, който плетеше мрежата, в която всички се бяхме оплели. Седнах в креслото, възможно най-далеч от нея, кръстосвайки ръце пред гърдите си в защитна поза.
– Говори. – казах кратко.
– Стефан не ме е обичал. – започна тя, а думите се изливаха от нея като порой. – Знам го. И аз не го обичах. Бяхме… удобни един за друг. И двамата искахме да се измъкнем. Аз – от миналото си, той – от сянката на Асен. Но през цялото време е имало и трети човек. Пламен.
Тя пое дълбоко дъх. – Пламен и аз имахме връзка много преди да се появя отново в живота на Стефан. Той беше обсебен от мен, но беше женен, с деца. Не искаше да напусне семейството си. Когато се появи възможността за бизнес със Стефан, той ме изпрати. Аз трябваше да съблазня Стефан, да го убедя да инвестира, да го накарам да вземе заема. Трябваше да бъда гаранцията на Пламен, че Стефан няма да се отметне.
Слушах я, неспособна да проумея дълбините на тази манипулация.
– Парите, които Стефан прехвърли в моята сметка… не бяха за нашето бягство. Те бяха за Пламен. Това беше неговият дял, който искаше да скрие от данъчните и от съдружниците в другата му фирма. Стефан беше само муле. А аз бях надзирателят.
– И защо ми казваш всичко това сега? – попитах подозрително.
– Защото Пламен ме предаде. – в очите ѝ блеснаха сълзи на гняв. – Когато Асен се намеси и планът се провали, Пламен реши да спаси само себе си. Той взе цялата фирма, всички патенти, а мен ме изхвърли. Заплаши ме, че ако кажа и дума, ще ме унищожи. Каза, че има компромати за мен, които ще ме вкарат в затвора. И сега иска и парите. Парите, които са в моята сметка. Но аз няма да му ги дам. Това е единственото, което ми остана.
Тя се изправи и се приближи до мен. – Ана, знам, че нямаш причина да ми вярваш. Но аз имам доказателства. Имам записи на разговори с Пламен, имейли, в които той описва целия план. Как е използвал Стефан, как е планирал да скрие парите. Той е истинското чудовище в тази история, не Стефан. Стефан е просто слаб и глупав, но не е зъл. Пламен е зъл.
– И какво искаш от мен? Да ти съчувствам ли? – попитах язвително.
– Не. Искам да ми помогнеш. И аз ще помогна на теб. Йоана те е намерила, нали? Предложила ти е сделка – свидетелстваш срещу Стефан, а Пламен спасява къщата ти.
Кимнах мълчаливо, шокирана, че тя знае и това.
– Не го прави. – каза тя настойчиво. – Ако го направиш, ще унищожиш Стефан, но ще направиш Пламен недосегаем. Той ще получи всичко – фирмата, парите, всичко. И после ще се отърве и от теб. Мислиш ли, че човек като него държи на думата си?
– Каква е алтернативата? – попитах, а в главата ми вече се оформяше една луда, опасна идея.
– Да работим заедно. – каза Симона. – Ти, аз и Стефан. Срещу Пламен и Асен.
Изсмях се. – Ти си луда. Стефан ме мрази. Аз мразя теб. Няма „ние“.
– Помисли! – настоя тя. – Асен ви държи в златна клетка. Пламен иска да ви унищожи и да вземе всичко. Единственият ви шанс е да се обедините. Стефан трябва да научи цялата истина за Пламен. Трябва да разбере как е бил манипулиран. Твоите показания, комбинирани с моите доказателства… можем да го съсипем. Можем да заведем дело срещу него за измама.
– И какво ще спечелим? Къщата пак ще отиде при банката.
– Не е задължително. – в очите на Симона блесна хитър пламък. – Парите все още са в моята сметка. Можем да ги използваме. Да платим на банката, преди Асен или Пламен да са се усетили. Да откупим дълга. Къщата ще бъде ваша, чиста. А остатъкът ще е достатъчен, за да започнете отначало. Далеч от всички тях.
Планът беше дързък. Беше безумен. Изискваше да се доверя на жената, която бях презирала повече от всичко. Изискваше да се съюзя отново с мъжа, който ме беше предал. Но имаше нещо в него, което ме привличаше. Не беше просто спасение. Беше контраатака. Шанс не просто да оцелеем, а да победим.
– Трябва да говоря със Стефан. – казах бавно, осмисляйки всяка дума.
– Направи го. Покажи му доказателствата. Аз ще ти ги изпратя. Нека види кой е истинският му враг. – Симона остави на масата малка флашка. – Тук е всичко. Успех, Ана. Бъдещето и на двете ни зависи от теб.
Тя си тръгна. Аз останах сама с малката флашка, която сякаш тежеше тонове. В нея се криеше истината, която можеше или да ни освободи, или да ни унищожи окончателно.
Чаках Стефан да се прибере с нарастващо напрежение. Когато той влезе, изглеждаше смазан, победен. Унизителният ден в новия офис беше изпил и последните му сили.
– Трябва да говорим. – казах тихо.
Той ме погледна уморено. – Нямам сили за още един скандал, Ана.
– Не е скандал. – поставих флашката и лаптопа на масата. – Трябва да видиш това.
Той ме гледаше подозрително, но седна. Включих флашката. Първо му показах имейлите. После пуснах записите.
Слушахме заедно гласа на Пламен – самодоволен, подигравателен, докато обясняваше на Симона как манипулира „глупака Стефан“. Слушахме как се хвали, че ще вземе всичко. С всяка минута лицето на Стефан се променяше. Неверието преминаваше в шок, шокът – в разбиране, а разбирането – в леден, кипящ гняв.
Когато последният запис свърши, той дълго мълча. Гледаше в една точка, а на лицето му се четеше болка, каквато не бях виждала досега. Беше болката не просто на измамен бизнесмен, а на предаден приятел.
– Вярвах му. – прошепна той. – Мислех, че сме екип.
Той вдигна поглед към мен. И за пръв път от седмици, в очите му не видях обвинение. Видях молба.
– Какво ще правим, Ана? – попита той. И в това „ние“ се криеше целият ни разбит свят и крехката надежда, че може би, само може би, можем да го сглобим отново.
Глава 8
Думите му „Какво ще правим, Ана?“ висяха във въздуха, тежки и пълни със смисъл. Това не беше въпрос за следващия ход в сложната игра. Беше признание. Признание за неговия провал, за неговата слепота, и най-вече, признание, че вече не може да се справи сам. За пръв път от началото на този кошмар, той не беше арогантният бизнесмен или виновният съпруг. Беше просто уплашен мъж, който беше загубил всичко.
В този момент можех да избера отмъщението. Можех да му кажа за предложението на Пламен, да му заявя, че ще свидетелствам срещу него и ще взема къщата. Можех да го стъпча, както той беше стъпкал мен с лъжите си. Но гледайки го, виждах не само предателя. Виждах и мъжа, когото някога бях обичала. Виждах бащата на Мартин. И видях, че отмъщението няма да ми донесе удовлетворение, а само още празнота.
– Има план. – казах тихо. – План на Симона.
Разказах му всичко. За парите в нейната сметка, за идеята да изплатим заема, преди Асен или Пламен да са се усетили. За възможността да си върнем къщата и свободата.
Той ме слушаше с нарастващо изумление.
– Да се доверим на Симона? След всичко това? Тя е част от схемата.
– Тя е предадена също като теб. – отвърнах. – В момента тя мрази Пламен повече, отколкото ние двамата, взети заедно. А врагът на моя враг е мой приятел. Или поне временен съюзник. Нямаме друг избор, Стефан. Или се доверяваме на нея, или избираме един от двата затвора – този на Асен или този на Пламен.
Дълго мълчахме, обмисляйки рисковете. Планът беше пълен с неизвестни. Можеше ли да се вярва на Симона? Нямаше ли Пламен да предвиди такъв ход? Ами Асен? Той следеше всяка наша стъпка.
– Как ще изтеглим толкова голяма сума, без някой да забележи? – попита Стефан, вече мислейки като стратег, а не като жертва. – Сметката на Симона със сигурност се следи.
– Тя има идея. – отвърнах. – Ще прехвърли парите на малки вноски към няколко различни сметки, открити на подставени лица. След това ще бъдат изтеглени в брой. Рисковано е, но е единственият начин.
– А банката? Няма да приемат просто така пачка с пари в брой, за да покрият такъв голям кредит. Има процедури, изисквания за произход на средствата.
Тук се намесих аз, спомняйки си разговорите със сестра ми. – Десислава каза, че има начин. Може да се направи цесия на дълга. Трето лице, в случая фирма, свързана със Симона, изкупува дълга от банката, обикновено с отстъпка. Така банката си получава парите бързо, а ние вече дължим парите не на банката, а на тази фирма. И можем да се разплатим с нея в брой. Ще ни трябва добър адвокат. Не Йоана. Някой друг.
Лицето на Стефан бавно се проясни. Виждах как в главата му се ражда отново онзи пламък, който го правеше толкова успешен преди. Пламъкът на боеца.
– Добре. – каза той твърдо. – Ще го направим. Но при едно условие. Ти ще движиш нещата. Аз съм белязан. Асен ме следи, Пламен също. Аз ще стоя в сянка. Ще ти помагам с каквото мога, но ти ще бъдеш лицето на операцията. Можеш ли да се справиш?
Погледнах го. В този въпрос имаше всичко – уважение, доверие, молба за прошка. Той ми поверяваше съдбата ни.
– Мога. – отвърнах без колебание.
През следващите няколко дни къщата ни се превърна в щаб на тайна операция. Свързахме се със Симона. Комуникацията беше през криптирани приложения и анонимни имейли. Тя беше нервна, но решена. Започна бавното и мъчително прехвърляне на парите. Всеки ден живеехме в страх да не направи грешна стъпка, да не задейства някоя банкова аларма.
Аз се свързах с адвокат, препоръчан от сестра ми. Казваше се Димитър, млад, амбициозен и специалист точно по такива сложни финансови казуси. Обясних му ситуацията в най-общи линии, без да споменавам имената на Асен и Пламен. Той беше заинтригуван от предизвикателството. Започна да подготвя документите за цесията, използвайки фирма-фантом, осигурена от Симона.
Стефан играеше ролята си перфектно. Ходеше на унизителната си работа, прибираше се вечер, мълчеше. За Асен той беше сломен човек. Асен дори започна да проявява някаква форма на презрително съжаление. Често се отбиваше вечер, за да „наглежда“ Мартин, а всъщност, за да се увери, че Стефан е под контрол. Тези вечери бяха истинско изпитание за нервите ни. Трябваше да се преструваме на нещастно, но подчинено семейство, докато в съседната стая на лаптопа се извършваха транзакции за стотици хиляди.
Най-трудната част беше да крия всичко от Мартин. Той усещаше промяната. Виждаше, че с баща му си говорим отново, но по различен начин – шепнешком, със скрити погледи. Усещаше напрежението, но не знаеше причината. Опитвах се да му обръщам повече внимание, да го разсейвам, но знаех, че той страда.
Една вечер, докато работехме с Димитър по финалните документи, получих съобщение от Йоана.
„Пламен става нетърпелив. Иска отговор от теб до утре. Или си с него, или си против него.“
Сърцето ми подскочи. Времето ни изтичаше.
– Трябва да действаме. Сега. – казах на Стефан. – Симона прехвърлила ли е достатъчно?
Той провери тайната си екселска таблица. – Почти. Остава една последна, най-голяма транзакция. Трябва да я направи утре сутрин. Ако мине успешно, до обяд парите ще са налични в брой.
– Кажи ѝ да го направи. Аз ще се обадя на Димитър. Утре е денят.
Легнах си, но не можах да заспя. Цялата операция висеше на косъм. Една грешка, един донос, един случаен поглед в грешния момент и всичко се сриваше. Мислех си за всички замесени. За Симона, която рискуваше затвора. За младия адвокат Димитър, когото въвличахме в опасна игра. За Стефан, който се опитваше да се изкупи. И за себе си. Жената, която преди месец се страхуваше да не загуби къщата си, а сега организираше финансова операция, достойна за криминален филм. Бях се променила. Бях станала твърда, пресметлива, смела. Не знаех дали харесвам тази нова Ана, но знаех, че тя е единствената, която може да ни спаси.
Утрешният ден щеше да бъде или краят на кошмара, или началото на още по-голям.
Глава 9
Утрото на съдбовния ден беше нереално спокойно. Слънцето се процеждаше през прозорците, птичките пееха. Светът навън живееше своя обикновен живот, напълно несъзнаващ драмата, която се разиграваше в нашата къща.
Стефан излезе за работа както обикновено, стиснал в ръка куфарче, в което този път нямаше документи, а празен лаптоп. Истинският лаптоп, с който комуникирахме, беше скрит в моята кола. Планът беше той да отиде в офиса, да се покаже, след което под претекст, че не се чувства добре, да си тръгне и да дойде на уреченото място.
Симона трябваше да направи последната транзакция в девет сутринта. В десет трябваше да се срещне с хората си, за да вземе парите в брой. В единадесет аз, тя и адвокатът Димитър имахме среща в неговата кантора, за да финализираме сделката по цесията с представител на банката. Всичко беше разчетено до минута.
В девет и пет получих кодирано съобщение от Симона: „Птичката излетя.“ Транзакцията беше направена. Сега оставаше най-мъчителното чакане – дали системата няма да я засече като подозрителна.
В девет и половина отговорих на съобщението на Йоана. „Трябва ми повече време. Все още обмислям.“ Исках да спечеля всеки възможен час, да държа Пламен в неведение възможно най-дълго.
Тръгнах към кантората на Димитър. Сърцето ми биеше в гърлото. В колата до мен имаше спортен сак с документи и лаптопа. Чувствах се като престъпник. Погледнах се в огледалото за обратно виждане. Лицето ми беше бледо, но очите ми горяха от решителност.
Кантората на Димитър беше в малка, дискретна сграда в центъра. Той ме посрещна на вратата, изглеждаше също толкова напрегнат, колкото и аз.
– Всичко е готово. – каза той. – Представителят на банката е тук. Чакаме само твоята партньорка с… пратката.
Симона пристигна в десет и четиридесет и пет. Носеше голям, обемист куфар на колелца. Лицето ѝ беше скрито зад тъмни очила, но виждах колко е напрегната. Тя кимна леко на мен и влезе в конферентната зала, без да каже и дума.
Представителят на банката, възрастен, отегчен мъж, гледаше куфара с леко отвращение, но и с професионален интерес. Работата му беше да си прибере парите на банката, без да задава излишни въпроси, стига документите да са изрядни.
Димитър беше брилянтен. Той ръководеше процеса с увереност и спокойствие, обясняваше клаузите, подаваше документите за подпис. Симона, под името на управител на фирмата-фантом, подписваше. Аз бях там като свидетел. Процедурата по преброяването на парите беше най-изнервящата част. Използваха специална машина. Всяко избръмчаване на машината кънтеше в ушите ми като изстрел.
В дванадесет и половина всичко приключи. Димитър стисна ръката ми.
– Честито, госпожо. Дългът ви към банката е погасен. Вече дължите парите на… – той погледна към Симона – …на тази компания, която, доколкото разбирам, няма да ви притеснява. Къщата ви е чиста.
Почувствах как огромна тежест пада от раменете ми. Успяхме. Бяхме го направили.
Симона си тръгна първа, без да каже и дума. Погледът, който разменихме, беше достатъчен. Беше поглед на две жени, които бяха минали през ада заедно и бяха оцелели.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато телефонът ми иззвъня. Беше Стефан.
– Ана, проблем! – Гласът му беше задъхан. – Асен е тук, в офиса. Дойде на „внезапна проверка“. Не ме пуска да си тръгна. Пита къде си.
Лед скова вените ми. Асен. Той беше непредвиденият фактор.
– Кажи му, че съм на фризьор, на пазар, каквото и да е! – прошепнах панически.
– Късно е. Той вече подозира нещо. Каза, че ще ме чака и ще се приберем заедно. За да говорим.
Разбрах какво означава това. Играта беше разкрита. Асен знаеше или поне се досещаше. Трябваше да се прибера у дома, където ме чакаше разгневеният тиранин.
Преди да тръгна, Димитър ме спря.
– Вземи това. – той ми подаде папка. – Това е оригиналният договор за цесия и удостоверението от банката, че ипотеката е вдигната. Скрий го на сигурно място. Това е твоята броня. Каквото и да става, къщата вече е юридически чиста и е на твое име. Никой не може да ти я вземе.
Прибрах се вкъщи с чувството, че отивам на собствената си екзекуция. Къщата, която току-що бях спасила, сега се усещаше като капан.
Стефан и Асен се върнаха час по-късно. Атмосферата беше ледена. Мартин беше в стаята си, усетил опасността.
Асен седна на дивана в хола, същото място, от което преди няколко седмици беше произнесъл присъдата ни.
– Къде беше, Ана? – попита той, а гласът му беше опасно спокоен.
– Имах лични ангажименти. – отвърнах, опитвайки се да звуча безизразно.
– Лични ангажименти. – повтори той бавно. – Интересно. Защото моят човек в банката ми се обади преди малко. Разказа ми много интересна история за един голям кредит, който е бил изплатен днес в брой. От една новорегистрирана фирма. Управлявана от една дама на име Симона. Името говори ли ти нещо, Стефан?
Стефан мълчеше, пребледнял.
– А свидетел на сделката е била една дама на име Ана. – Асен обърна погледа си към мен. Очите му бяха като ледени висулки. – Бихте ли ми обяснили какво сте направили? Мислех, Zе имаме уговорка. Аз да ви спася, а вие да ми бъдете подчинени.
– Ние не сме ваши роби! – избухнах аз, неспособна да се сдържам повече. – Тази къща е моя и на съпруга ми! Вие нямахте право да се разпореждате с нея!
Асен се изсмя. Сух, неприятен смях.
– Вашата къща? Ти, момиче, си никой. А ти, Стефан… ти си най-голямото разочарование в живота ми. По-голямо дори от майка ти. Предаде ме. Точно като нея.
Той стана и се приближи до Стефан.
– Но аз винаги имам план Б. Винаги. Мислите, че сте спечелили? Мислите, че сте се измъкнали? Тъкмо сега започва истинската игра.
В този момент входната врата се отвори с трясък. В хола нахлуха двама униформени полицаи, последвани от Йоана и… Пламен.
Пламен се усмихваше триумфално.
– Стефан, Ана. – каза той с мазен глас. – Арестувани сте за финансова измама и пране на пари.
Полицаите се приближиха към нас. Гледах като хипнотизирана ту Асен, който изглеждаше също толкова изненадан, колкото и нас, ту Пламен, чието лице грееше от злоба. Бяхме се измъкнали от един капан, само за да паднем в друг, много по-страшен.
Глава 10
Времето сякаш спря. Оглушителната тишина в стаята беше нарушена единствено от самодоволното подсмихване на Пламен. Погледнах към Стефан – лицето му беше сиво, погледът му празен. Бяхме стигнали до края. Бяхме се борили, бяхме рискували всичко, а сега стояхме пред пълния си провал.
Но тогава се случи нещо неочаквано. Асен, който до този момент изглеждаше също толкова шокиран, колкото и ние, направи крачка напред.
– На какво основание? – попита той с леден, властен глас, обръщайки се не към полицаите, а директно към Пламен. – Какви са тези обвинения?
Пламен го погледна с презрение. – Не се меси, старче. Това не е твоя работа. Твоят зет и неговата съучастничка са се опитали да откраднат пари от моята компания. Имам всички доказателства.
– Наистина ли? – Асен повдигна едната си вежда. – Защото аз също имам някои доста интересни доказателства. Например, записи, които показват как ти, Пламен, си планирал да измамиш партньора си Стефан и да избягаш с парите от заема. Записи, които показват как си използвал Симона, за да манипулираш всичко. Звучи ли ти познато?
Лицето на Пламен пребледня. Усмивката му изчезна. Той погледна към Йоана, която също изглеждаше напълно объркана.
– Как… откъде… – заекна Пламен.
– О, аз имам много добри източници. – каза Асен. – Например, една млада дама на име Симона, която, оказва се, е много по-умна, отколкото си мислел. Когато е разбрала, че си я предал, тя не е потърсила помощ само от Ана. Потърсила е помощ и от мен. Дала ми е копия от всичко. В замяна на моята защита.
Асен се обърна към полицаите. – Господа, мисля, че става огромна грешка. Истинският престъпник тук е господин Пламен. И неговата адвокатка, госпожа Йоана, която е била наясно с цялата схема за измама. Предлагам да ги задържите и да разговаряте с тях. Аз и моят адвокат ще ви предоставим всички необходими доказателства.
Полицаите гледаха объркано от Асен към Пламен. Ситуацията се беше преобърнала на сто и осемдесет градуса. Авторитетът, който излъчваше Асен, беше много по-силен от нервната агресия на Пламен.
– Аз… това е лъжа! – извика Пламен. – Те се опитват да ме натопят!
– Ще видим. – каза единият от полицаите. – Господине, госпожо, моля, елате с нас в управлението за справка.
Йоана и Пламен бяха изведени от къщата, напълно зашеметени. Вратата се затвори след тях и в хола отново настана тишина. Но този път беше различна тишина. Не беше тежка и враждебна. Беше тишина на изумление и несигурност.
Аз и Стефан гледахме към Асен, неспособни да кажем и дума. Той ни беше спасил. Човекът, когото смятахме за наш враг, току-що ни беше измъкнал от сигурен арест.
– Защо? – попитах накрая с пресипнал глас. – Защо го направихте?
Асен въздъхна. За пръв път видях умора на лицето му. Сякаш тежестта на годините и тайните го беше затиснала.
– Заради Мартин. – каза той тихо. – Не можех да позволя внукът ми да расте с баща в затвора. Каквото и да си мисля за теб, Стефан, ти си негов баща.
Той седна на дивана. – Когато Симона дойде при мен, разбрах цялата картина. Разбрах колко сложна е била играта на Пламен. И разбрах, че вие двамата, с всичките си грешки и глупости, сте се опитвали да се борите. По свой начин. Некадърно, рисковано, но сте се борили. За пръв път видях у теб, Стефан, искра от борбеността на дъщеря ми. Тя също се бореше срещу мен.
Той ни погледна, а в очите му имаше нещо ново. Не беше презрение. Беше може би… някаква форма на уморено приемане.
– Не си мислете, че ви прощавам. Ти, Стефан, си слаб и безотговорен. А ти, Ана, си действала зад гърба на мъжа си и си предизвикала цялата тази каша. Но днес… днес показахте, че можете да работите заедно. Може би има някаква надежда за вас.
Той стана, за да си тръгне.
– Къщата е ваша. – каза той. – Спасихте я сами. Това е вашата победа. Какво ще правите с нея и с живота си оттук нататък, зависи само от вас. Аз повече няма да се меся. Искам само едно – да се грижите добре за Мартин. Той е всичко, което ми остана от нея.
Асен се обърна и излезе. Вратата се затвори тихо зад него.
Останахме сами със Стефан в нашия хол, в нашата къща. Бяхме минали през огъня. Бяхме се предавали, мразили, борили. И сега стояхме един срещу друг, изтощени, белязани, но свободни.
Стефан се приближи до мен. Взе ръцете ми в своите.
– Ана… – започна той, а гласът му беше дрезгав. – Аз… не знам как да…
– Шшшт. – сложих пръст на устните му. – Не сега. Имаме много неща да си казваме. Много рани за лекуване. Ще ни трябва време.
Той кимна. В очите му видях сълзи. И разкаяние. Истинско разкаяние.
В този момент от горния етаж се чуха стъпки. Мартин се появи на стълбите, привлечен от тишината. Гледаше ни с големите си, уплашени очи.
Стефан пусна ръцете ми и отиде при него. Вдигна го на ръце, макар че вече беше почти голям, и го прегърна силно.
– Всичко е наред, сине. – каза той. – Всичко ще бъде наред.
Аз ги гледах отстрани. Баща и син, прегърнати в средата на дома, за който се бяхме борили толкова жестоко. Не знаех какво ни предстои. Не знаех дали някога ще мога да простя напълно на Стефан. Не знаех дали ще успеем да изградим отново доверието помежду си.
Но знаех едно. Бяхме семейство. Разбито, несъвършено, но семейство. И за пръв път от много време, в тишината на нашата голяма къща, аз усетих не страх, а надежда. Надежда, че може би, само може би, най-трудното вече е зад гърба ни. И че от руините на лъжите можем да започнем да градим нещо ново. Нещо истинско.