Винаги мразех доведената си сестра.
Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
Татко, Асен, си тръгна, когато бях на три. В спомените ми той е само топла сянка, мирис на скъп парфюм и бодливата текстура на сакото му. После сянката изчезна. И на нейно място се появи тя. Яна. Дъщерята на Магда, жената, заради която той ни напусна.
Майка ми се срина. Бяхме само двете срещу света, в малкия апартамент, който все още миришеше на него. Диана работеше на две места, ръцете ѝ станаха груби, а смехът ѝ изчезна, заменен от тихи ридания късно вечер, когато мислеше, че спя. А аз лежах будна и се кълнях.
Кълнях се, че един ден ще си плати. Тя, Яна, която имаше всичко – баща ми, парите му, новия лъскав живот. Представях си я като разглезена принцеса, която получава всичко, което поиска. А аз трябваше да нося обувки втора употреба и да гледам как майка ми брои стотинки в края на месеца.
„Някой ден“, шепнех в тъмното, докато стисках изтърканото плюшено мече, единствения подарък от него, който бяхме запазили. „Някой ден тя ще има нужда от мен. И аз ще стоя там, ще я гледам как се моли. И ще се наслаждавам на всяка секунда от нейното страдание.“
Тази мисъл беше моята броня. Помогна ми да преживея подигравките в училище, съжалението в очите на съседите, умората в лицето на майка ми. Омразата ме направи силна. Втурнах се в ученето, бях най-добрата в класа, после в гимназията. Влязох в университета, специалност „Право“. Щях да бъда някой. Щях да бъда толкова успяла, че един ден той, баща ми, и неговото ново семейство да ме видят и да съжаляват.
Мартин, приятелят ми, не разбираше тази моя фиксация. „Лилия, това те изяжда отвътре“, казваше ми той нежно, докато учехме до късно в библиотеката. Мартин беше различен – спокоен, земен. Той също учеше, но архитектура, и работеше вечер в един бар, за да си плаща таксите. Говорехме си за бъдещето, за малко жилище, за ипотечен кредит, който щяхме да вземем заедно, след като се дипломираме. Той беше моето бягство от миналото.
Но миналото никога не те пуска.
Глава 2
На двадесет и четири, всичко започна да се разпада.
Първо беше умората. Не онази обикновена умора след тежка сесия. Беше дълбока, костна умора, която ме караше да се чувствам като осемдесетгодишна. После дойдоха синините. Появяваха се без причина, грозни лилави петна по краката и ръцете ми. Отдадох го на стреса. Изпитите наближаваха, а аз се борех за стипендия.
„Изглеждаш бледа“, отбеляза Мартин една вечер, докосвайки бузата ми. „Моля те, иди на лекар.“
„Нямам време“, отсякох, може би малко по-рязко, отколкото възнамерявах.
Но скоро вече нямах избор. Припаднах по средата на лекция по облигационно право. Събудих се в болнична стая, от острата миризма на дезинфектант и тихото подсмърчане на майка ми до леглото.
Диагнозата беше брутална. Остра апластична анемия. Костният ми мозък просто спираше да работи. Спираше да произвежда кръвни клетки. Без лечение, без трансплантация, ми оставаха месеци. Може би седмици.
Светът ми, грижливо изграден върху планове за бъдещето и отмъщение за миналото, се срина в рамките на един лекарски монолог. Майка ми беше неутешима. Мартин беше до мен всеки ден, държеше ръката ми, докато иглите влизаха и излизаха, очите му пълни със страх, който той отчаяно се опитваше да скрие.
„Ще намерим донор, Лилия“, повтаряше д-р Стоянов, хематологът. „Тествахме майка ви, но тя не е съвместима. Нямате братя и сестри…“ Той млъкна. „А баща ви?“
Гърлото ми се стегна. „Той… ние не поддържаме връзка.“
„Трябва да се свържете с него. Незабавно. Той и неговите роднини са най-големият ни шанс.“
Майка ми вдигна рязко глава, очите ѝ пламтяха. „Никога. Няма да молим онзи човек за нищо.“
„Мамо, умирам!“, извиках, гласът ми беше дрезгав шепот. „Нямаме избор.“
Тя излезе от стаята, блъскайки вратата. Мартин изруга тихичко. Аз затворих очи, унижението беше по-силно от страха. Трябваше да се обадя на Асен. Трябваше да се моля за живота си на човека, който ме беше изхвърлил от своя.
Глава 3
Отне ми два дни да събера смелост. Номерът му намерих лесно – той беше виден бизнесмен, името му се появяваше в икономическите издания. „АСЕН ГРУП – Строителство и Инвестиции“. Беше богат. Толкова богат, колкото винаги си бях представяла.
Обади се секретарка. Гласът ми трепереше, докато обяснявах коя съм. Последва дълга пауза. После мъжки глас, дълбок и непознат, който обаче отекна в най-ранните ми спомени.
„Лилия?“
„Аз съм“, успях да прошепна.
Обясних. Кратко, клинично, без емоции. Казах диагнозата. Казах, че ми трябва донор на костен мозък. Казах, че лекарите настояват той да се тества.
Последва още по-дълга пауза. Чувах тихото бръмчене на климатик от неговата страна. Сигурно беше в огромен, лъскав офис.
„В коя болница си?“, попита той накрая. Гласът му беше студен, делови.
Казах му. Той затвори, без да каже „довиждане“ или „съжалявам“.
Разплаках се от гняв. Не от тъга, а от чист, врящ гняв. Дори в този момент, той беше просто бизнесмен, който преценяваше ситуацията.
Пристигна на следващия ден. Влезе в стаята ми, облечен в безупречен костюм, излъчващ аура на власт и скъпа тоалетна вода. Изглеждаше по-възрастен, със сребро в косата, но същите студени, пресметливи очи. Майка ми беше в стаята и когато го видя, въздухът изпука от напрежение.
„Диана“, кимна той.
„Асен“, изсъска тя. „Как смееш да идваш тук?“
„Дойдох, защото дъщеря ми ме помоли“, отвърна той, като ме погледна за пръв път. В очите му нямаше съжаление. Може би леко любопитство, сякаш разглеждаше провалена инвестиция. „Дадох кръв за тест долу. Ще доведа и… семейството си. Да се тестват.“
„Нямаме нужда от твоето семейство!“, извика майка ми.
„Мамо, млъкни!“, прекъснах я аз, умората ме надвиваше. Погледнах го. „Благодаря ти.“
Той кимна отново, делово. „Ще чакаме резултатите.“ Обърна се и излезе.
Майка ми се свлече на стола. „Той не се е променил. Чудовище.“
Аз мълчах. Не ме интересуваше дали е чудовище. Интересуваше ме само дали може да ме спаси.
Глава 4
Два дни по-късно, вратата на стаята ми се отвори отново.
Този път беше тя.
Яна.
Не я бях виждала на живо от… никога. Само на снимки, които баща ми понякога публикуваше в социалните мрежи, преди да го блокирам. Беше красива, по онзи скъп, поддържан начин. Дълга, лъскава коса, дрехи, които струваха повече от месечния наем на майка ми, и изражение на лека отегчена принцеса.
Застанах нащрек, очаквайки злорадство. Очаквах да види изпитата ми, бледа физиономия, опадалата ми коса от първия кръг химиотерапия, и да се усмихне. Най-после ролите бяха разменени. Аз бях страдащата.
Майка ми не беше тук, беше отишла за кафе. Бяхме само двете.
Тя пристъпи несигурно. Не изглеждаше щастлива. Изглеждаше… уплашена. Ръцете ѝ, с перфектен маникюр, стискаха малка дизайнерска чанта.
„Здравей, Лилия“, каза тя. Гласът ѝ беше тих, почти шепот.
Не отговорих. Само я гледах, оставяйки омразата си да се излее върху нея. Наслаждавах се на дискомфорта ̀.
„Аз… татко ми каза. Аз също дадох кръв. И майка ми.“
„Браво на вас“, изсъсках аз. „Цялото щастливо семейство дойде да види цирка.“
Тя потрепна. „Не е така. Аз… съжалявам. Наистина.“
„Не искам съжалението ти!“, почти изкрещях, но силите не ми стигнаха. „Искам да се махаш оттук.“
Тя отстъпи назад, очите ѝ се напълниха със сълзи. „Аз не съм искала нищо от това…“
„О, не си ли?“, присмях се. „Не си искала баща ми? Не си искала парите му, къщата му, живота, който трябваше да бъде мой?“
„Ти не знаеш нищо!“, извика тя, гласът ѝ внезапно придоби сила. „Мислиш, че животът ми е приказка? Мислиш, че той е…“
В този момент вратата се отвори и влезе д-р Стоянов, последван от майка ми. Лекарят държеше папка и изглеждаше едновременно напрегнат и облекчен.
Яна млъкна рязко, изтривайки бързо сълзите си.
„Имаме резултатите“, каза д-р Стоянов, избягвайки да погледне когото и да било от нас.
Майка ми стисна ръба на леглото. Сърцето ми започна да блъска толкова силно, че апаратите до мен запиукаха.
„Господин Асен не е съвместим“, започна лекарят бавно. „Нито съпругата му, Магда.“
Стомахът ми се сви. Това беше. Краят.
Майка ми издаде задавен звук.
„Но…“, продължи лекарят, вдигайки поглед към Яна, която стоеше вцепенена до вратата. „Това, което изобщо не очаквахме, беше…“
Той си пое дълбоко дъх.
„Госпожице Яна, вие сте стопроцентов съвместим донор. Вие сте единственият шанс на Лилия.“
Глава 5
Тишината в стаята беше оглушителна. По-шумна от алармите на апаратите, по-тежка от миризмата на болница.
Майка ми се втренчи в Яна с открито неразбиране, което бързо се превърна в познатата ѝ чиста омраза. „Не. Това не е възможно.“
Яна изглеждаше така, сякаш са я ударили. Беше пребледняла под скъпия си фон дьо тен.
Аз… аз не знаех какво да чувствам. Човекът, когото мразех повече от всичко на света, сега държеше живота ми в ръцете си. Фантазията ми за отмъщение се беше превърнала в гротескна подигравка. Аз бях тази, която щеше да се моли. Аз бях тази, която страдаше. А тя имаше властта да реши дали да живея, или да умра.
Иронията беше толкова жестока, че почти се разсмях.
„Трябва да поговорим за процедурата“, каза д-р Стоянов, опитвайки се да върне професионализма в стаята. „Яна, това е сериозно решение. Изисква…“
„Няма да го направи“, прекъсна го майка ми, гласът ѝ беше леден. „Тя няма да даде нищо на дъщеря ми. По-добре да умре, отколкото да бъде задължена на… на нея.“
„Мамо!“, изкрещях. „Това е животът ми! Не твоят!“
„Не ме интересува!“, отвърна тя, обърна се към Яна. „Махай се оттук! Махай се и не се връщай! Чуваш ли ме?“
Яна, която досега стоеше като парализирана, вдигна ръка. „Аз… аз трябва да… да помисля.“
И тя избяга. Чух токчетата ѝ да потропват бързо по коридора.
Д-р Стоянов въздъхна дълбоко, разтривайки слепоочията си. „Госпожо Диана, разбирам, че имате тежко минало. Но в момента изборът не е ваш. Той е на Лилия. И на Яна. А вие току-що прогонихте единствения ѝ донор.“
Той излезе, оставяйки ме сама с майка ми.
„Как можа?“, прошепнах, сълзите на безсилие горяха в очите ми. „Ти ме убиваш. Твоята гордост и твоята омраза ме убиват.“
„Не, Лилия“, каза тя, сядайки до мен, лицето ѝ беше сурово, но в очите ѝ имаше болка. „Те ще поискат нещо в замяна. Тези хора не правят нищо безплатно. Асен… той винаги има цена. Ще те накара да платиш за това до края на живота си.“
„А ти предпочиташ да платя с живота си сега?“, извиках аз.
Тя не отговори, само закри лицето си с ръце.
Глава 6
Следващите два дни бяха ад. Физически се влошавах, имах нужда от постоянно кръвопреливане. Психически бях в чистилището. Мартин седеше до мен, държеше ръката ми и мълчеше. Беше чул какво се е случило.
„Тя ще се върне, Лили“, каза той, опитвайки се да звучи убедително. „Никой не е толкова лош.“
„Не я познаваш. Не познаваш баща ̀.“
На третия ден Асен се появи отново. Сам. Изглеждаше уморен, костюмът му беше леко измачкан.
„Трябва да поговорим“, каза той, без предисловия. Майка ми беше отишла да ми вземе храна, така че бяхме само двамата.
Седна на стола, където преди седеше майка ми, и ме погледна с онези свои пресметливи очи.
„Яна е съгласна“, каза той.
Вълна от такова облекчение ме заля, че почти припаднах. Сълзи рукнаха от очите ми. „Тя… тя наистина ли…“
„Да“, прекъсна ме той. „Но има… усложнение.“
Разбира се, че имаше. Както каза майка ми – винаги имаше цена.
„Магда, майка ̀, е категорично против. Истерична е. Крещи, че това е опасно, че не трябва да рискува здравето си заради… е, заради теб.“
Сърцето ми се сви отново.
„Аз обаче я убедих“, продължи Асен, навеждайки се напред. „Убедих Яна, че това е правилното нещо. Че сме семейство, в края на краищата.“
Думата „семейство“ от неговата уста звучеше като мръсна дума.
„Какво искаш, Асен?“, попитах директно аз. Бях твърде уморена за игри.
Той се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите му. „Виждам, че си наследила директността на майка си. Добре. Ще бъда откровен. Бизнесът ми… не върви добре. Имам сериозни проблеми с ликвидността. Взех големи заеми, за да покрия един проект, който се провали. Сега партньорите ми ме съдят. Искат да ми вземат всичко.“
Гледах го, без да разбирам накъде бие. Какво общо имах аз с неговите провалени бизнес сделки?
„Адвокатите ми ме съветват да преструктурирам активите си. Има един имот… всъщност, апартаментът, в който живеете с майка ти.“
Замръзнах.
„Технически, след развода, той никога не е бил прехвърлен изцяло на Диана. Половината все още е моя. Кредиторите ми ще посегнат първо към него.“
„Искаш да ни изгониш?“, прошепнах ужасена.
„Не, не. Разбира се, че не“, каза той, махвайки с ръка. „Искам да ви го прехвърля. Целия. На теб. Но… трябва да се направи по определен начин. Фиктивна продажба. Трябва да подпишете с майка ти документи, че го купуваш от мен… със задна дата. Това ще го извади от масата на преговорите. Ще го защити от кредиторите.“
Нещо не беше наред. Бях учила право. Това звучеше като укриване на активи. Беше незаконно.
„Това е измама, Асен.“
„Това е бизнес, Лилия. И защитава и твоя покрив над главата. Помисли за майка си. Къде ще отиде тя, ако банката вземе апартамента?“
Той ме беше притиснал.
„Яна ще направи дарението“, каза той тихо. „Магда ще спре да се противи, ако знае, че поне съм подсигурил нещо от активите си. А ти и майка ти трябва само да подпишете няколко документа. Това е всичко. Аз ти давам апартамента, Яна ти дава живот. Всички печелят.“
Той постави купчина документи на нощното ми шкафче. „Адвокатът ми ще дойде утре. Помисли. Но не мисли твърде дълго. Нямаш много време, нали?“
Той стана, оправи сакото си и излезе.
Останах сама, гледайки документите. Той ме изнудваше. Използваше смъртта ми като лост в мръсните си сделки. Използваше Яна като примамка.
Майка ми беше права. Той беше чудовище.
Глава 7
Когато майка ми се върна, ѝ разказах. Очаквах да избухне, да започне да крещи, да скъса документите.
Вместо това тя просто седна и се втренчи в стената. Лицето ѝ беше пепеляво.
„Знаех си“, прошепна тя. „Знаех си, че ще има уловка. Той иска да ни направи съучастници. Ако това се разчуе, Лилия… ти учиш право. Това ще съсипе бъдещето ти, преди дори да е започнало.“
„Какво бъдеще, мамо?“, изплаках аз. „Ако не подпиша, няма да имам бъдеще!“
„Има и друг начин. Трябва да има.“
Спомних си за Ива. Моя колежка от университета, която беше започнала работа в малка, но борбена адвокатска кантора. Ива беше брилянтна и мразеше хора като Асен.
Обадих ѝ се. Гласът ми трепереше, докато ѝ обяснявах. Мартин беше до мен и стискаше ръката ми.
„Изпрати ми снимки на документите“, каза Ива веднага. „Не подписвай нищо. Абсолютно нищо. Ще проверя този твой баща. Ще го проверя до девето коляно.“
Прекарах нощта в агония. Всяка минута ме доближаваше до смъртта, а спасението ми беше вързано с подпис под престъпление.
На следващата сутрин Ива се обади.
„Лили, по-дълбоко е, отколкото си мислиш“, каза тя, гласът ̀ беше напрегнат. „Баща ти не е просто в лошо финансово състояние. Той е пред пълен банкрут. Заемите, които е взел, не са банкови. Взел е пари от много опасни хора. Хора, които не се обръщат към съда, а си решават проблемите по друг начин.“
Побиха ме тръпки.
„Делото, което водят срещу него, е от бившите му съдружници, които твърдят, че е източил фирмата. И изглежда са прави. Тези документи… те не са, за да те предпазят. Те са, за да прехвърлят отговорността. Ако подпишеш, ти декларираш фиктивен доход, с който уж си купила апартамента. Това те прави част от схемата му за пране на пари.“
Стомахът ми се преобърна.
„Той не те спасява, Лили. Той те завлича със себе си. И използва донорството на Яна, за да те накара да го направиш.“
„Какво да правя, Ива?“, прошепнах, едва дишайки.
„Нищо. Аз ще се свържа с адвокатите на съдружниците му. Ще им кажа, че Асен се опитва да изнудва умиращата си дъщеря. Това ще им даде нови муниции срещу него. А ти… ти трябва да говориш с Яна. Сама. Без той да знае.“
Глава 8
Да се измъкна от болницата беше трудно, но Мартин ми помогна. Каза на сестрите, че ме води на „кратка разходка“ в градинката на болницата. Вместо това се качихме в старата му кола. Бях със система на колелца и се чувствах абсурдно.
Намерих адреса на Асен лесно. Живееха в затворен комплекс в покрайнините на града. Място, което крещеше „пари“. Охраната не искаше да ни пусне, но аз просто се разкрещях, че умирам и че трябва да видя Яна. Изглеждах толкова зле, че мъжът се уплаши и вдигна бариерата.
Къщата беше огромна, стъклена и студена. Модернистичен звяр.
На вратата се появи жена. Магда. Беше облечена в копринен халат, лицето ѝ беше подпухнало от плач, но все още красиво. Когато ме видя, очите ѝ се разшириха от ужас, после се свиха от омраза.
„Какво правиш тук? Махай се!“, изсъска тя.
„Трябва да говоря с Яна. Веднага.“
„Яна няма да говори с теб! Няма да ѝ позволиш да те докосне! Няма да рискува здравето си заради теб!“
„Това е нейният живот!“, извиках, пристъпвайки напред. „И моят!“
„Мамо, спри.“
Яна стоеше на върха на витото стълбище. Беше с обикновена тениска и клин, косата ѝ беше вързана на разрошена опашка. Изглеждаше като дете.
„Яна, миличка, влез вътре. Тази жена е болна…“
„Мамо, моля те. Остави ни сами“, каза Яна твърдо.
Магда я погледна невярващо, после изсъска нещо и влезе в една от стаите, блъскайки вратата.
Яна слезе бавно. Избягваше погледа ми.
„Той те кара, нали?“, попитах аз, без да губя време. „Баща ми. Това за документите. Това е неговото условие, за да ти позволи да дариш?“
Яна вдигна поглед, очите ̀ бяха пълни със сълзи. „Аз… аз искам да го направя, Лилия. Наистина искам. Още от мига, в който лекарят каза… почувствах… не знам. Сякаш трябва.“
„Но той не ти дава, освен ако не подпишем, нали?“, настоях аз. „Той ви манипулира. И теб, и майка ти.“
Яна се свлече на едно от стъпалата и зарови лице в ръцете си. „Всичко е лъжа, Лилия. Целият ми живот. Мислех, че сме перфектното семейство. Но откакто започнаха тези дела… той се превърна в чудовище. Крещи на мама, крещи на мен. Всичко е за пари. Само пари.“
Тя вдигна поглед към мен, лицето ̀ беше мокро от сълзи.
„Аз не го правя заради него. Ще го направя въпреки него. Не ме интересува какво казва той или майка ми.“
„Но Магда… тя изглежда обезумяла. Защо толкова се страхува?“, попитах.
Яна се поколеба. Видях как преглъща, сякаш се канеше да каже нещо ужасно.
„Защото… защото не става въпрос само за риска от операцията“, прошепна тя. „Има нещо друго. Нещо, което тя крие от години. Нещо, което аз разбрах съвсем случайно преди месец.“
Тя си пое дълбоко дъх, гласът ѝ падна до едва доловим шепот.
„Лили, съвместимостта ни… тя не е просто късмет. Тя е почти невъзможна.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Майка ми… тя се страхува от тестовете преди трансплантацията. От подробните генетични маркери. Защото ако ги направят… Асен ще разбере.“
„Ще разбере какво?“
Яна ме погледна, очите ̀ бяха бездна от болка и страх.
„Че аз не съм негова дъщеря. Майка ми е имала връзка точно преди да се събере с него. Тя никога не му е казала. Аз съм дъщеря на друг мъж. Асен не ми е баща. Той не ти е баща. Ние изобщо не сме сестри.“
Глава 9
Времето спря. Бръмченето на скъпия хладилник във фоайето беше единственият звук.
Не сме сестри.
Цялата ми омраза, целият ми живот, изграден върху идеята, че тя е откраднала баща ми… беше фарс. Асен беше напуснал майка ми заради Магда, да. Но не и заради Яна. Яна беше просто… последствие. Друга лъжа в живота на възрастните.
А съвместимостта ни? Това не беше семейна връзка. Беше космическа шега. Едно на милион съвпадение, което сега заплашваше да взриви и двата ни живота.
„Майка ти…“, започнах аз, опитвайки се да осмисля чутото. „Тя предпочита да умра, отколкото той да разбере истината.“
„Тя е ужасена“, прошепна Яна. „Той ще я унищожи. Той вече е на ръба. Ако разбере, че целият му живот с нея е лъжа, че аз не съм негова кръв… той ще я убие. Или по-лошо.“
Седнах тежко на стъпалото до нея. Апаратът до мен тихо изписука.
„А той?“, попитах. „Асен? Той те използва за документите, мислейки, че си му дъщеря. Използва те като разменна монета.“
„Да“, кимна Яна. „Той е отчаян. Хората, от които е взел пари… те не се шегуват. Заплашваха ни. Миналата седмица счупиха стъклата на колата ми. Затова мама е толкова истерична. Тя се страхува от тях, страхува се и от него.“
Изведнъж омразата ми се изпари. Изчезна. На нейно място остана само огромна, празна умора. Пред мен не стоеше разглезената принцеса от фантазиите ми. Стоеше друго момиче, също на 24, уплашено и впримчено в капана на лъжите на родителите си. Точно като мен.
„И въпреки всичко това…“, погледнах я. „…ти все още искаш да го направиш?“
„Сега повече от всякога“, каза тя, гласът ѝ беше твърд. „Това е единственото истинско нещо, което мога да направя. Не е заради него. Не е заради майка ми. Заради теб е. И заради мен. Трябва да направя поне едно правилно нещо в целия този хаос.“
„Те ще разберат, Яна“, казах тихо. „Лекарите. Д-р Стоянов. Като видят генетичните маркери, ще разберат, че не сте му дъщеря.“
„Може би. Но няма да кажат на него, нали? Това е лекарска тайна. Те се интересуват от съвместимостта, не от родословното ми дърво. Рискът е за мама. Но това е неин избор, неин риск.“
Тя стана. „Ще го направя, Лилия. Още утре. Ще се обадя в болницата. Без никакви условия. Без документи. Без Асен. Ще кажа, че отивам при приятелка. Той не трябва да знае, докато не е твърде късно.“
„Ами документите?“, попитах аз. „Той ще дойде утре с адвоката си.“
„Кажи му „не“. Кажи му, че знаеш всичко.“
„Той ще ти забрани да дариш.“
„Той не може да ми забрани. Пълнолетна съм. Това е моето тяло.“ Тя ме погледна, и за първи път видях в нея сила, която не бях подозирала. „Ти просто се върни в болницата и се готви. Аз ще се погрижа за останалото.“
Глава 10
Мартин ме върна в болницата. Бях изтощена, но за първи път от месеци имах нещо като… надежда. Разказах му всичко. Той беше шокиран.
„Тези хора… те са от друг свят, Лили. Свят на лъжи и пари. Дръж се далеч от тях.“
„Едно от тези „хора“ ще ми спаси живота, Мартин.“
Майка ми беше в стаята, крачеше напред-назад. „Къде бяхте? Щях да умра от притеснение!“
Разказах ѝ. Разказах ѝ тайната на Магда. За Яна.
Диана седна бавно. Лицето ѝ премина през гама от емоции – шок, неразбиране, а после… нещо странно. Мрачно задоволство.
„Значи… през всичките тези години…“, прошепна тя. „Той е отглеждал чуждо дете. Мислейки, че е негово. А тя… Магда… го е лъгала през цялото време.“ Тя се засмя. Беше сух, неприятен смях. „В крайна сметка имало справедливост.“
„Мамо, това не е важно сега!“, казах аз. „Важното е, че Яна ще го направи. Въпреки тях.“
„Тя е по-добра от всички тях, взети заедно“, каза майка ми тихо, смехът ѝ заглъхна. „Дори не е негова… а е готова на това.“
На следващата сутрин, точно както Ива беше предвидила, Асен пристигна. Този път с него имаше мъж в скъп костюм с куфарче – адвокатът му.
„Готова ли си, Лилия?“, попита Асен делово. „Да приключваме с това, за да може Яна да влезе за процедурата.“
Погледнах го право в очите. Цялата ми омраза към Яна сега се беше фокусирала върху него. Човекът, който беше започнал всичко това.
„Няма да подпиша нищо, Асен.“
Той замръзна. Усмивката на адвоката също.
„Какво искаш да кажеш? Мислех, че имаме сделка.“
„Нямаме сделка. Аз не правя сделки с престъпници. Знам за какво са документите. Знам за заемите ти от лихвари. Знам, че се опитваш да ме използваш, за да прикриеш пране на пари.“
Лицето му стана първо червено, после смъртно бяло.
„Кой ти… онази твоя приятелка-адвокатка ли? Ще я съсипя!“
„Не ме интересува. Няма да подпиша. А сега се махай от стаята ми.“
„Добре“, процеди той, очите му бяха змийски. „Щом е така. Сделката се отменя. Яна няма да дари. Ще умреш тук, сама. И ще гледам как банката взима апартамента на майка ти. Може би все пак ще се видим… когато спите на улицата.“
Той се обърна да си тръгне.
„Твърде късно е, Асен“, казах аз.
Той спря.
„Яна вече е тук. Вписа се тази сутрин в шест часа. В момента я подготвят за екстракцията. Без твоето разрешение. Без твоите условия.“
Той се обърна бавно. За първи път видях онзи студен, контролиран бизнесмен да губи самообладание. Изглеждаше… съсипан.
„Тя… тя не би… Магда никога не би ѝ позволила!“
„Очевидно Яна може да взима собствени решения. За разлика от теб, тя има морал. А сега, ако обичаш, махай се. Трябва да се подготвям за трансплантация.“
Той ме гледаше още секунда, лицето му се гърчеше от гняв и безсилие. После се обърна и излезе, блъскайки вратата толкова силно, че стъклото ѝ изтрака. Адвокатът му изтича след него.
Майка ми ме гледаше с възхищение, каквото не бях виждала от години. „Това беше моето момиче.“
Затворих очи. Бях уплашена. Но и свободна.
Глава 11
Операцията беше дълга. Преди да ме вкарат в стерилната стая, видях Яна. Бяха ни сложили в съседни подготвителни. Тя беше пребледняла, но ми се усмихна леко.
„Ще се видим от другата страна“, прошепна тя.
„Благодаря ти, Яна“, прошепнах аз. „За всичко.“
Следващите няколко седмици бяха мъгла от болка, лекарства и изолация. Новият костен мозък, нейният, бавно започваше да се прихваща в тялото ми. Беше битка. Всяка клетка в мен се бореше – едновременно за живот и срещу чуждото тяло.
Мартин идваше всеки ден и ми говореше през стъклото на изолатора. Майка ми също. Тя изглеждаше по-лека. Сякаш товарът на двадесетгодишната омраза беше паднал от раменете ѝ.
Един ден тя каза: „Ива се обади. Асен е в ареста.“
Вдигнах поглед.
„След като е разбрал за Яна, е полудял. Отишъл е в къщата и е нападнал Магда. Тя е извикала полиция. В същото време, съдружниците му са представили новите доказателства от Ива. Банкрутът му е пълен. А с нападението над Магда… ще лежи в затвора. Дълго време.“
„Ами Магда? И Яна?“
„Не знам. След като Яна се възстанови, са изчезнали. Ива каза, че Магда вероятно е изтеглила каквото е могла и е избягала. Може би в чужбина. Яна беше с нея.“
Почувствах странна празнина. Исках да я видя. Да ѝ кажа, че успяхме.
„Ами апартаментът?“, попитах.
„Кредиторите ще вземат всичко… освен него. Ива е успяла да докаже пред съда, че апартаментът е бил част от бракоразводното дело и е трябвало да бъде прехвърлен на мен преди години, но Асен умишлено е бавил процедурата. Не е наша собственост, но не могат и да ни изгонят, докато делото не приключи. А това ще отнеме години.“
Успяхме. Бяхме в безопасност.
Глава 12
Мина една година.
Излязох от болницата. Косата ми започна да расте отново, къса и непокорна. Върнах се в университета, за да довърша семестъра си. Бях слаба, но жива. Всяка сутрин, когато се събуждах, беше чудо.
Мартин беше до мен. Ипотечният кредит беше забравен за момента. Живеехме ден за ден. Но бяхме заедно.
Никога повече не видях Асен. Осъдиха го за финансови измами и домашно насилие.
Майка ми започна да се смее отново. Беше тих смях, ръждив от неупотреба, но беше истински. Понякога дори говореше за миналото без гняв, само с тиха тъга.
Един ден получих картичка. Беше без пощенски адрес, само с марка от друга държава.
Вътре имаше само три думи, написани с елегантен, плах почерк:
„Как си, Лилия?“
Нямаше подпис. Но аз знаех коя е.
Взех химикал и написах под въпроса ѝ:
„Жива съм. Благодаря ти, Яна.“
Не знаех къде да я изпратя. Но просто я държах на бюрото си. Като напомняне.
Омразата ми беше изчезнала. Тя ме беше поддържала, но почти ме беше убила. На нейно място беше останало нещо много по-сложно – разбирането, че животът не е черно-бял. Че хората, които мразим, понякога са тези, които ни спасяват. И че кръвта не прави семейството, а изборът.
Вече не мразех доведената си сестра. Всъщност, тя изобщо не ми беше доведена сестра.
Тя беше моят спасител. И някъде там, надявах се, беше щастлива.