Баща ми ми обеща пари за кола.
Това бяха последните думи, които разменихме, преди сърцето му да спре. Спомням си ги ясно. Слънцето се процеждаше през щорите в кабинета му, осветяваше прашинките, танцуващи във въздуха, и се отразяваше в скъпата рамка на дипломата му. Той се беше засмял, онзи дълбок, гърлен смях, който караше стъклата на библиотеката да потреперват. „Асен,“ каза той, „ти си единственият, който прилича на мен. Завърши семестъра с отличие и ще ти купя онази немска кола, за която ми говориш. Имаш думата ми.“
Думата му. В света на баща ми, Огнян, думата беше всичко. Той беше изградил империя върху ръкостискания и устни споразумения. Беше човек от старата школа, бизнесмен, чието име всяваше респект и страх. За него договорът беше формалност, а обещанието – закон.
Но преди да ми ги даде, той почина. Внезапно. Масивен инфаркт в същата онази стая, където ми беше дал дума.
Опитах се да ги получа от наследството му. Погребението беше пищно, лицемерно шествие от скъпо облечени хора, които не познавах. Сестрите ми, Лидия и Теодора, приемаха съболезнования с каменни лица. Те бяха от първия му брак, с двадесет години по-големи от мен, и винаги ме бяха гледали като на досадна грешка, плод на късната любов на баща ми с майка ми, която пък почина, когато бях дете. Аз бях аутсайдерът в собственото си семейство.
Истинският ад започна в кантората на адвокат Драганов. Кабинетът му миришеше на полирано дърво, скъпа кожа и студенина. Драганов беше лъскав, с безупречен костюм и поглед, който те преценяваше и отхвърляше в рамките на секунда.
„Съжалявам, Асен“, каза той, плъзгайки очи по завещанието, сякаш го виждаше за първи път, въпреки че самият той го беше изготвил. „Баща ти е оставил изключително подробно разпределение на активите. Бизнесът, имотите… всичко се разпределя между Лидия и Теодора. За теб…“ Той замълча драматично.
„Какво за мен?“ – попитах, а гърлото ми се беше свило.
„Той е покрил таксите ти за университета до завършването.“ Драганов вдигна вежда. „И ти е оставил апартамента, в който живееш в момента. Което, технически, вече е било твое, тъй като майка ти… е, да. Това е.“
„Но той ми обеща пари. За кола.“ Гласът ми прозвуча детински дори за собствените ми уши.
Драганов се усмихна снизходително. „Момчето ми, в правото няма такова нещо като устно обещание след смъртта. Съжалявам.“
Обърнах се към сестрите си. Лидия, по-голямата, ме прониза с ледения си поглед. Тя беше копие на баща ни, но без неговата топлина. Само стоманата. „Асен, баща ни беше… щедър. Но и разсеян. Сигурно просто те е потупал по рамото. Бизнесът е в сложна ситуация. Взети са заеми. Трябва да бъдем отговорни.“
„Парите за една кола няма да сринат империята му“, възразих аз.
Теодора, по-младата от двете, която винаги изглеждаше малко изгубена в сянката на сестра си, се размърда неспокойно на стола си. „Асен, моля те. Не прави сцени. Всичко е както трябва.“
Но адвокатите отказаха: „Нищо не е записано официално.“
Дори сестрите ми не ми дадоха моя дял. Моят дял. Не исках милостиня, исках това, което ми беше обещано. Излязох от онази кантора с празни ръце и бушуващ огън в гърдите. Не ставаше въпрос за колата. Не съвсем. Ставаше въпрос за неуважението. За начина, по който ме изтриха от живота му, сякаш бях незначителна бележка под линия.
Парите ми трябваха. Не само за кола. Бях изтеглил кредит за жилище преди две години, когато баща ми беше в добро настроение и ми каза „да не се притеснявам за вноските“. Разчитах на неговата подкрепа, за да мога да уча спокойно икономика в университета. Сега бях сам, с ипотека, която не можех да покрия с почасовата си работа в библиотеката.
Те ме бяха притиснали до стената. Бяха подценили болката ми. Бяха подценили и гнева ми.
Затова реших да възстановя справедливостта, като тайно…
Глава 2: Първи стъпки в мрака
…като тайно щях да си взема своето. Не с взлом и насилие. Аз бях син на Огнян. Щях да използвам ума си, точно както той ме беше учил. Щях да разбера къде са истинските пари.
Защото Лидия лъжеше. Усещах го. Бизнесът не беше „в сложна ситуация“. Баща ми беше твърде педантичен, твърде умен, за да остави бъркотия. Лидия и Теодора криеха нещо.
Първите няколко седмици бяха мъгла от лекции, които не чувах, и празни погледи в тавана на малкия ми апартамент. Известието за просрочена вноска по ипотечния кредит пристигна като шамар. Банката не се интересуваше от устни обещания.
Моята приятелка, Михаела, която учеше право в същия университет, се опита да ме вразуми. Тя беше интелигентна, здраво стъпила на земята и единственият човек, на когото имах доверие.
„Асен, това е лудост“, каза ми тя една вечер, докато преглеждах разпечатки от публичния търговски регистър на лаптопа си. „Ти се опитваш да проникнеш в собствената си семейна фирма. Това е незаконно.“
„Незаконно ли? А морално ли е да ме оставят без нищо, след като ми е обещано? Морално ли е Лидия да шофира колата си за двеста хиляди, докато аз съм напът да загубя апартамента, в който съм израснал?“
„Има разлика между морал и закон, Асен. Ти учиш икономика, аз уча право. И двамата знаем, че Драганов е прав. Ако не е написано, не съществува.“
„Тогава ще намеря нещо, което е написано“, отвърнах аз твърдо.
Михаела въздъхна. „Просто бъди внимателен. Лидия не е баща ти. Тя няма да ти прости, ако я ядосаш.“
Планът ми беше прост. Баща ми имаше втори, личен кабинет в голямата семейна къща. Къща, в която сега живееше само вдовицата му, Зорница, и която Лидия посещаваше всеки ден, за да „наглежда нещата“. Зорница беше третата съпруга на баща ми, едва десет години по-възрастна от мен. Красива, тиха жена, която сестрите ми открито презираха като златотърсачка. Аз не я познавах добре. Тя винаги беше в сянка.
Знаех, че баща ми държеше стария си личен лаптоп там. Не служебния, а този, който използваше за… „странични проекти“, както ги наричаше.
Трябваше да вляза в онази къща. Трябваше да стигна до онзи лаптоп.
Една дъждовна сряда следобед, знаейки, че Лидия е на седмична оперативка в централния офис, аз отидох. Зорница ми отвори. Изглеждаше бледа, очите ѝ бяха подпухнали от плач.
„Асен? Какво правиш тук?“
„Здравей, Зорница. Идвам да си взема някои стари учебници от стаята ми. Още стоят там, нали?“ Използвах най-невинния си тон.
Тя се поколеба. „Лидия каза… каза никой да не влиза, докато не се направи пълен опис.“
„Зорница, моля те. Става въпрос за пет минути. Имам изпит.“
Тя ме погледна, очите ѝ прецениха моите. Видя ли отчаянието ми? Или просто беше уморена от тиранията на Лидия? Тя отстъпи мълчаливо.
Къщата беше студена. Всички следи от баща ми бяха изчезнали. Нямаше ги лулата му, нито вестниците на масата. Лидия работеше бързо.
Кабинетът беше в дъното на коридора на втория етаж. Сърцето ми биеше в гърлото. Вратата беше заключена.
По дяволите.
Върнах се при Зорница, която стоеше неловко във всекидневната. „Кабинетът е заключен. Лидия ли го заключи?“
Зорница вдигна поглед. В него имаше страх, но и нещо друго. Бунт. „Тя смени всички ключалки. Каза, че е за безопасност.“
„Трябва да вляза, Зорница.“
„Защо?“ – попита тя тихо.
Нямах време за лъжи. „Защото мисля, че те крадат. И мен, и теб.“
Очите ѝ се разшириха. Тя не каза нищо. Само отиде до една малка ваза на камината, бръкна вътре и извади малък, сребърен ключ. „Това е старият ключ. Тя не знае за него. Беше на Огнян. Но алармата…“
„Знам кода на алармата“, казах аз. „Баща ми използваше рождената ми дата.“
Това беше малка, незначителна победа, но ме накара да се усмихна горчиво.
Тя ми подаде ключа. Ръката ѝ трепереше. „Имаш десет минути. След това тя ще се обади да провери камерите. Инсталирала е нови.“
Тя беше мой съюзник. Неочаквано, но безценно.
Втурнах се нагоре, спрях алармата и отключих вратата. Кабинетът беше точно както го помнех. Миришеше на баща ми – на тютюн и скъп одеколон. Лаптопът беше на бюрото. Включих го. Имаше парола.
Опитах рождената си дата. Грешно. Рождената дата на майка ми. Грешно. На Лидия. На Теодора. Нищо.
Времето изтичаше. Започнах да се паникьосвам. Тогава погледът ми попадна върху малка гравирана табелка на бюрото – подарък от мен за него преди години. На нея пишеше: „За капитана на моя кораб“.
Опитах: „Капитан“. Грешно. Опитах: „Кораб“.
Бинго.
Лаптопът се отключи. Работният плот беше чист, с изключение на една-единствена папка, наречена „Баласт“.
Глава 3: „Баласт“
Имах по-малко от пет минути. Пъхнах флашката, която носех, и започнах да копирам цялата папка. Лентата за напредък пълзеше мъчително бавно. Файловете бяха огромни.
Докато чаках, чух телефона на Зорница да звъни долу. Чух приглушения ѝ, нервен глас. Лидия.
Остатъкът от времето беше замъглено петно. Изтръгнах флашката в момента, в който копирането завърши, изключих лаптопа и го оставих точно както го бях намерил. Излязох, заключих, пуснах алармата и изтичах надолу.
„Тя идва насам“, прошепна Зорница, бяла като платно. „Каза, че е забравила някакви документи.“
„Тръгвам си. Благодаря ти, Зорница. Защо ми помогна?“
Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи, които отказваше да пролее. „Защото Огнян те обичаше. И защото мразя да ме третират като прислужница в собствения ми дом. Сега върви.“
Излязох през задния вход секунди преди черният джип на Лидия да завие по алеята.
Цяла нощ не спах. С Михаела преглеждахме файловете. Не бяха счетоводни документи. Бяха лични записки, дневници и… видео файлове.
Баща ми беше параноичен. Или просто предпазлив. Беше записвал някои от срещите си. Не звук, а видео. Безшумни записи от скрита камера в кабинета му.
Но най-важните файлове бяха криптирани. Папката „Баласт“ съдържаше друга папка, заключена с парола, която нито „Кораб“, нито която и да е друга наша догадка можеше да отвори.
„Това е безполезно, Асен“, каза Михаела, триейки уморено очи. „Това са просто стари файлове. Вероятно сантиментални глупости.“
„Не. Баща ми не беше сантиментален. Защо ще кръсти папка „Баласт“? Баластът е тежест, която държи кораба стабилен… или която го потапя.“
Прекарах следващите два дни, вманиачен в криптираните файлове, докато банката не ми се обади отново. Бях на ръба.
Тогава ми хрумна. Върнах се към видео файловете. Гледах ги един по един. Часове наред безмълвни срещи. Баща ми кима, намръщва се, подписва документи. Видях Драганов. Видях Лидия.
И тогава видях някой друг. Мъж, когото не познавах. Елегантен, със сребърна коса и очи на хищник. Той и баща ми не разговаряха. Те… спореха. Баща ми изглеждаше ядосан. А Огнян рядко изглеждаше ядосан. Той сочеше към екрана на компютъра си, а другият мъж клатеше глава.
Нямаше звук. Но можех да чета по устните. Поне една дума. Баща ми я изкрещя към мъжа. Дума, която нямаше смисъл в контекста.
„Кирил.“
Това не беше дума, беше име. Кирил.
Опитах го като парола за криптираните файлове.
Нищо.
Но тогава забелязах нещо на видеото. Докато спореше, баща ми нервно въртеше в ръцете си един предмет. Беше малък компас, който винаги държеше на бюрото си. Той го отвори и го затвори. Отвори и затвори.
Погледнах отново името на папката. „Баласт“. Името, което опитах. „Кирил“. И компасът.
Опитах: „КирилКомпас“.
Грешно.
Опитах: „БаластКирил“.
Файловете се отвориха.
И стомахът ми се преобърна. Това, което видях, беше по-лошо от кражба. Беше предателство на съвсем друго ниво.
Не бяха само Лидия и Теодора. Баща ми… баща ми беше водил двойнствен живот.
Глава 4: Двата ледника
Съдържанието на папката „БаластКирил“ не беше просто счетоводство. Беше втори, таен набор от тефтери. Баща ми, методичният Огнян, беше управлявал паралелна финансова структура.
Имаше офшорни сметки. Имоти, закупени чрез фиктивни компании. И плащания. Редовни, големи плащания към лице, посочено само с инициали.
Но това не беше всичко. Имаше снимки. Не на бизнес сделки. Снимки на баща ми, който изглеждаше… щастлив. Истински щастлив. На тях той беше с жена, която не бях виждал никога. И малко момче. Дете на около пет години.
Изневяра. Скрит живот.
Михаела беше ужасена. „Асен, това е… това променя всичко. Баща ти е имал друго семейство.“
„И Лидия знае“, прошепнах аз. „Сега разбирам.“
Лидия не просто криеше пари от мен. Тя „разчистваше“ бъркотията на баща ни. Тя вероятно източваше активите, за да плати на тази жена, да я накара да мълчи, за да защити „почтеността“ на наследството. Или, което беше по-вероятно, използваше това като прикритие, за да отклони средства за себе си.
„И кой е Кирил?“ – попита Михаела.
„Мисля, че знам.“ Погледнах отново видеото. Елегантният мъж със сребърна коса. Кирил. Той беше ключът.
„Трябва да говоря с Лидия“, казах аз.
„Това е лоша идея, Асен. Тя ще те унищожи. Сега имаш доказателства, че баща ти е укривал данъци и е водил двойствен живот. Ако тя разбере, че знаеш, ще те обвини в изнудване.“
„Тя вече ме унищожава. Банката ми даде последно предизвестие за ипотеката. Губя апартамента. Нямам какво повече да губя.“
Обадих се на Лидия. Казах ѝ, че трябва да говорим. Спешно. За „Баласт“.
Тя замръзна. „Къде си чул тази дума?“
„В кабинета на татко. Чакам те в централния офис. След час.“ И затворих.
Централният офис беше стъклен небостъргач, построен с парите на баща ми. Аз се чувствах като мравка в краката на великан. Лидия ме чакаше в заседателната зала на последния етаж. Гледката беше зашеметяваща, но стаята беше ледена.
Тя не беше сама. Теодора беше там, както и неизбежният Драганов.
„Е, Асен?“ – Лидия скръсти ръце. „Правиш се на интересен. Какво искаш?“
„Искам си парите. Тези, които татко ми обеща.“
Драганов се изсмя. „Момче, отново ли започваме? Вече ти обясних…“
„Обяснихте ми лъжи“, прекъснах го аз. Погледнах Лидия. „Знам за другото семейство. Знам за жената и детето. И знам за офшорните сметки, които се опитваш да прехвърлиш.“
Теодора ахна и пребледня. Драганов спря да се усмихва.
Лидия дори не трепна. Лицето ѝ беше маска от полярния лед. „Ти не знаеш нищо. Ровил си в неща, които не разбираш.“
„О, разбирам ги. Разбирам, че баща ни е бил лъжец. Но това не ви дава право да лъжете и вие. Той е заделил пари. Знам го. Искам това, което ми се полага, Лидия. Иначе ще отида при тази жена. Ще ѝ кажа, че вие я крадете, точно както крадете мен. Ще предизвикам съдебно дело, което ще срине всичко, което баща ни е градил.“
Това беше блъф. Не знаех коя е жената, нито къде е.
Лидия се изправи. Тя беше висока, властна. „Ти си глупак. Мислиш ли, че това е игра? Ти си студентче с просрочен кредит. Аз управлявам компания за милиарди. Мислиш ли, че можеш да ме заплашваш?“
Тя се приближи до мен. „Да, баща ни имаше… грешки. Слаб характер. Аз съм тази, която чисти след него. Аз съм тази, която държи вълците далеч от вратата. Вълци като онзи Кирил, когото сигурно си видял на записите. Знаеш ли кой е той, Асен? Той е лихвар в костюм. Баща ни е взел огромен заем от него, за да покрие загубите от… онази жена. Кирил иска парите си обратно. Сега. Ако не му платя, той ще вземе компанията. Всичко.“
Тя дишаше тежко, гневът ѝ беше осезаем. „Така че, не, няма да получиш пари за кола. Няма пари. Всичко отива за погасяване на дългове и за спасяване на името ни. А ти ще си мълчиш. Защото ако не го направиш…“ Тя се усмихна студено. „Ще се погрижа лично да загубиш не само апартамента, но и мястото си в университета. Разбра ли ме?“
Тя ме беше поставила на място. Беше използвала истината, или поне част от нея, за да ме обезоръжи.
„А парите, които изчезват в Кипър?“ – попитах тихо аз. „Те за Кирил ли са, или за твоя личен пенсионен фонд, Лидия?“
Преди тя да успее да отговори, Драганов се намеси. „Срещата приключи, Асен. Предлагам ти да приемеш щедростта на сестрите си и да се върнеш към ученето. В противен случай ще се видим в съда. За клевета.“
Излязох от офиса победен. Бях изиграл най-силния си коз и бях загубил. Лидия беше твърде силна. Тя беше признала всичко и въпреки това държеше всички карти.
Вървях по улицата в студения дъжд. Бях съсипан. Нямах план Б.
Тогава телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
„Асен?“ Гласът беше дълбок и кадифен. „Да?“ „Казвам се Кирил. Мисля, че ти и аз трябва да си поговорим. Баща ти ми дължеше много пари. И чувам, че на теб също.“
Глава 5: В леговището на вълка
Срещнахме се в дискретен ресторант, в сепаре, скрито зад тежки кадифени завеси. Кирил беше точно толкова елегантен, колкото и на видеото, но на живо излъчваше заплаха, която камерата не можеше да улови. Той пиеше скъпо уиски. Аз пих вода.
„Значи ти си малкият брат“, каза той, изучавайки ме. „Имаш очите на Огнян. Но не и неговия размах. Все още.“
„Какво искате от мен?“ – попитах директно.
Кирил се засмя. „Право към въпроса. Харесва ми. Лидия не е такава. Тя обича игрите, увъртанията. Мисли си, че е по-умна от мен.“ Той отпи. „Не е.“
„Тя каза, че баща ми ви е дължал пари.“
„Дължеше ми. Огнян беше брилянтен бизнесмен, но ужасен комарджия. Не на карти. На пазара. Направи няколко много лоши инвестиции, опитвайки се да финансира… е, знаеш какво.“
„Другото семейство“, кимнах аз.
„Точно така. Мария. Красива жена. И скъпа. Огнян я държеше в лукс. Когато бизнесът му западна заради кризата, той дойде при мен. Аз не съм банка, Асен. Аз съм… инвеститор в решения. Дадох му заем. Огромен. Срещу много сериозна лихва.“
„И сега Лидия ви плаща.“
„Лидия се опитва да ме измами“, поправи ме Кирил. „Тя ми плаща трохи, докато прехвърля основните активи в онези фиктивни компании, за които ти сигурно си прочел. Тя смята да обяви фалит на основната фирма, да остави мен и другите кредитори с празни ръце, и да избяга с парите в Кипър.“
Светът ми се завъртя. Значи Лидия не просто ме беше измамила мен. Тя мамеше всички. Дори и Теодора.
„Защо ми казвате това?“
„Защото ти имаш нещо, което аз нямам. Имаш достъп. Ти си семейство. И имаш онези файлове от лаптопа.“
„Откъде знаете за…“
„Асен, моля те. Аз знаех за онзи лаптоп преди ти да знаеш. Огнян ми го показа веднъж, пиян. Каза, че това е неговата „застраховка“. Но аз не можах да го взема. Ти можа.“ Той се наведе напред. „Лидия има останалата част от пъзела. Истинските тефтери. Физическите документи, които доказват прехвърлянията. Те не са в офиса. Нито в къщата.“
„Къде са?“
„При Драганов. В неговата банкова касета. Адвокатска тайна. Аз не мога да ги пипна. Но ти…“
„Какво искате да направя? Да обера банка?“
„Не. Искам да използваш това, което имаш. Ти имаш тайното семейство. Лидия се страхува от скандал повече от всичко. Това би сринало репутацията ѝ, преди да успее да избяга с парите. Ти трябва да я притиснеш.“
„Вече опитах. Тя ме смаза.“
„Защото блъфираше. А сега няма да блъфираш. Аз намерих Мария. Жената на баща ти. И детето, Петър. Те живеят в друг град, в къща под наем, която Лидия спря да плаща миналия месец. Те са в отчаяно положение.“
Кирил ми подаде плик. Вътре имаше адрес и снимка на жената и детето.
„Ето сделката, Асен“, каза Кирил. „Ти притискаш Лидия. Караш я да направи грешка. Караш я да премести тези документи от касетата на Драганов. Аз ще се погрижа за останалото. Когато си получа парите от нея, аз ще се погрижа твоят ипотечен кредит да бъде… забравен. И ще получиш парите си за кола. Дори за две.“
Това беше морална дилема от съвсем ново измерение. Трябваше да се съюзя с лихвар срещу собствената си сестра, използвайки невинна жена и дете като оръжие.
„Ако откажа?“ – попитах.
Погледът на Кирил стана леден. „Тогава Лидия ще ме съсипе. И аз, в отчаянието си, може да реша да си върна парите по друг начин. Например, като взема компанията насила. Ще има съдебни дела. Фалит. И в цялата тази бъркотия, твоята малка ипотека ще бъде първото нещо, което банката ще изиска. Ти ще си на улицата, Асен. А онази Мария и синът ѝ… също.“
Той ме беше хванал в капан.
„Имам нужда от помощ“, казах аз. „Отвътре.“
„Зорница?“ – предположи Кирил. „Вдовицата. Да. Лидия я заплашва с клауза в предбрачния договор, която Огнян е включил. Ако Зорница оспори завещанието, губи всичко, включително и къщата. Лидия я държи като заложник. Убеди Зорница да ти помогне. Тя мрази Лидия повече от теб.“
„И Теодора?“
„Теодора е страхливка. Тя следва Лидия. Но мисля, че Лидия краде и от нея. Ако можеш да ѝ докажеш… може би ще я обърнеш срещу сестра ѝ.“
Имах план. Отвратителен, мръсен, предателски план. Но беше единственият, който имах.
Глава 6: Съюзът на отчаяните
Първата ми стъпка беше Зорница. Намерих я в къщата, докато Лидия беше извън града за ден. Зорница опаковаше вещи.
„Тя ме изхвърля“, каза Зорница с празен глас. „Намерила е вратичка в договора. Каза, че трябва да освободя къщата до края на месеца. Ще ми даде малък апартамент в покрайнините. Като на прислужница.“
„Аз мога да ти помогна, Зорница. Но трябва да ми помогнеш и ти.“
Разказах ѝ всичко. За Кирил. За дълговете. За плана на Лидия да избяга с парите. За другото семейство.
„Знаех си“, прошепна тя. „Знаех, че Огнян не е бил честен с мен. Но Лидия… тя е чудовище. Тя се наслаждава на това.“
„Кирил смята, Zорнице, че Лидия ще премести документите от трезора на Драганов, ако бъде притисната. Ако реши, че Драганов вече не е сигурен. Трябва да я накараме да се паникьоса.“
„Как?“
„Аз ще се погрижа за паниката. Ти трябва да си нашите очи. Трябва да знаеш кога и къде ще ги премести. Тя вероятно ще ги донесе тук или в офиса, преди да ги изнесе от страната. Трябва да знам кога.“
„Тя инсталира камери навсякъде, Асен. Дори в кухнята. Наблюдава ме.“
„Камерите имат ли звук?“
„Не. Само видео.“
„Добре. Комуникирай с мен чрез бележки. Или… имаш ли лаптоп?“
„Да, личен.“
„Ще ти инсталирам програма. Ще можем да си пишем, без тя да може да проследи. Ти си единственият ми шанс, Зорница.“
Тя ме погледна, брадичката ѝ леко потрепери, но след това се втвърди. „Ще го направя. Ще го направя не за парите. Ще го направя, за да видя лицето ѝ, когато загуби всичко.“
Следващата ми цел беше по-трудна. Теодора.
Тя ръководеше „благотворителната“ фондация на баща ми. Това беше нейната витрина за пред обществото. Намерих я на лъскаво събитие за набиране на средства. Тя изглеждаше перфектно, но очите ѝ бяха нервни.
Издърпах я настрани. „Теодора, трябва да говорим.“
„Асен, не сега. Заета съм.“
„Лидия те краде.“
Тя замръзна. „Какво говориш? Не бъди нелеп.“
„Знам за Кипър. Знам, че тя прехвърля активи. Мислиш ли, че ти оставя половината? Ти си просто нейното прикритие. Фондацията ти. Чудя се колко от тези „дарения“ отиват директно в джоба на Лидия?“
Теодора пребледня. „Не знам за какво говориш.“
„Знам, че не знаеш. В това е проблемът. Ти подписваш документи, нали? Драганов ти ги дава, Лидия ти казва, че е „рутинно“. Прочела ли си ги някога, Теодора? Или просто се радваш да играеш ролята на дамата от висшето общество?“
„Сестра ми не би ме измамила.“
„Тогава защо аз, малкият брат, когото тя презира, знам за сметки, за които ти, нейната партньорка, не знаеш? Тя ти дава трохи, Теодора. Трохи, за да си мълчиш. Аз имам доказателства.“
Показах ѝ на телефона си извлечение от една от офшорните сметки, което бях намерил във файловете на баща ми. Името на Лидия беше там. Нейното не беше.
Тя се втренчи в екрана. Ръцете ѝ трепереха. „Не… това не е възможно.“
„Възможно е. Тя ще те остави да поемеш вината, когато Кирил и другите кредитори дойдат. Ти си подписвала документите за фондацията. Ти ще си тази, която ще отиде в затвора за пране на пари, докато тя се пече на някой плаж.“
Теодора беше на ръба на сълзите. „Какво да правя?“
„Засега нищо. Просто си отваряй очите. И когато ти дам знак, искам да ми кажеш всичко, което знаеш за плановете ѝ за пътуване. Всичко.“
Оставих я там, разтърсена. Семената на съмнението бяха посети.
Сега беше време за финалния удар. Обадих се на номера, който Кирил ми беше дал.
„Ало?“ – женски глас, мек и уморен. „Казвате ли се Мария?“ Последва дълга, напрегната тишина. „Кой се обажда?“ „Казвам се Асен. Аз съм… синът на Огнян.“
Глава 7: Морален банкрут
Разговорът с Мария беше най-трудното нещо, което бях правил. Тя беше объркана, след това уплашена, след това гневна.
„Той ми обеща…“ – започна тя, а гласът ѝ пресекна. „Той ми обеща, че за Петър ще бъде погрижено. Че ние сме неговото истинско семейство.“
„Той е мъртъв, Мария. И дъщеря му, Лидия, е спряла всички плащания. Тя ви е отрязала.“
„Тя ми се обади. Каза, че ако вдигна шум, ще ме обвини в изнудване. Каза, че ще докаже, че съм лъжкиня и ще ми вземе Петър. Аз нямам пари за адвокати.“
„Аз също нямам“, казах аз. „Но имам план. Имам нужда от вас. Имам нужда да дойдете тук. Имам нужда да се изправите срещу Лидия.“
„Не мога! Тя ще ме унищожи.“
„Тя вече ви унищожава. Тя унищожава всички ни. Аз съм единственият ви съюзник в това семейство. Моля ви. Заради Петър.“
Тя се съгласи. Колебливо, но се съгласи. Кирил уреди пътуването ѝ, осигурявайки ѝ пълна анонимност, докато не му дойде времето.
Междувременно, в университета, аз бях в свободно падане. Пропусках лекции, изпитите ми бяха катастрофа. Михаела беше бясна.
„Ти се превръщаш в тях, Асен!“ – изкрещя ми тя в апартамента ми, който вече усещах като чужд. „Ти манипулираш хора. Използваш тази нещастна жена, съюзяваш се с престъпник! За какво? За пари за кола? За да спасиш този апартамент?“
„Това е за справедливост!“ – отвърнах аз. „Те ми отнеха всичко!“
„Не, не са! Ти имаше образование! Имаше бъдеще! Имаше мен! А сега рискуваш всичкo заради отмъщение. Баща ти ти е обещал пари, да. Но баща ти е бил лъжец и измамник, Асен! Може би е по-добре, че не си взел кървавите му пари!“
Думите ѝ ме пронизаха. Тя беше права. Бях прекрачил граница. Моралните дилеми, за които четях в учебниците по икономика, сега бяха моят живот. Бях се провалил на всеки тест.
„Късно е да се връщам назад, Михаела. Ако спра сега, Кирил ще ме смаже. Лидия ще ме смаже. Аз съм вътре. Трябва да го довърша.“
Тя ме погледна, очите ѝ пълни със съжаление. „Тогава го довърши. Но го направи сам.“
Тя си тръгна. Вратата се затвори зад нея с оглушителна тишина. Сега наистина бях сам.
Планът беше задействан. Аз изпратих анонимен имейл до няколко ключови бизнес журналисти, както и до борда на директорите на компанията. В него имаше само лек намек: „Попитайте Лидия за „Баласт“. Попитайте я защо Кирил обикаля офисите ѝ.“
Това беше достатъчно. На следващия ден получих съобщение от Зорница в криптирания чат.
„Тя е в паника. Крещи по телефона на Драганов. Обвинява го, че я е предал. Каза, че идва да вземе „нещата“ от трезора му. Утре сутрин.“
„Трябва да знам къде отиват, Зорница. Проследи я.“
„Тя ще отиде в офиса. Аз ще бъда там. Каза ми да ѝ приготвя багаж. Мисля, че ще бяга.“
Това беше. Моментът. Обадих се на Кирил.
„Тя се мести. Утре сутрин. Ще бъде в централния офис.“
„Отлично“, каза Кирил. „Моите хора ще са там. Адвокатите ми подготвят запор на сметките ѝ. В момента, в който тя премести тези документи в офиса си, те вече няма да са под адвокатска защита. Ще я хванем на място.“
„А Теодора?“
„Остави Теодора на мен.“
Обадих се на Теодора. „Време е. Лидия бяга. Утре сутрин в офиса. Тя ще вземе всичко. Ти трябва да си там. Трябва да я спреш.“
Тя плачеше. „Не мога, Асен… тя ми е сестра.“
„Тя не ти е сестра. Тя ти е палач. Бъди там.“
Глава 8: Конфронтацията
На следващата сутрин въздухът в града беше наелектризиран. Аз стоях от другата страна на улицата срещу стъкления небостъргач. Видях джипа на Лидия да спира отпред. Тя излезе, носеше тежко куфарче. Беше бледа, но решителна.
Минути по-късно пристигна Теодора. Изглеждаше болна.
След нея пристигна Кирил. Не беше сам. Беше с двама мъже в скъпи костюми, които изглеждаха като адвокати, и двама, които определено не бяха.
И накрая, аз доведох моя коз. Хванах Мария под ръка. Тя трепереше. Петър, синът ѝ, беше в колата наблизо с доверен човек на Кирил.
„Време е“, казах аз.
Влязохме във фоайето. Охраната се опита да ни спре, но Кирил само показа някакъв документ и те отстъпиха. Качихме се в асансьора. Пътуването до последния етаж беше най-дългата минута в живота ми.
Вратите се отвориха към хаос.
Заседателната зала беше отворена. Лидия стоеше пред масата, върху която бяха разпръснати папки и тефтери. Куфарчето беше отворено до нея. Теодора плачеше в ъгъла.
„Какво правиш, Лидия? Какво е всичко това?“ – ридаеше Теодора.
„Правя това, което трябва, сестро! Спасявам ни! Тези глупаци от борда искат да ме разследват. Трябва да преместим всичко!“
„Ти лъжеш! Ти бягаш! Асен беше прав!“
В този момент Лидия ни видя. Очите ѝ се спряха върху мен, после върху Кирил. Тя изсъска. „Махайте се от офиса ми. Викам охрана.“
„Твърде късно е за това, Лидия“, каза Кирил, влизайки в стаята. „Адвокатите ми връчват запор на компанията ти в този момент. Всички сметки са замразени.“
Лицето на Лидия се сгърчи от ярост. „Ти! Ти нямаш право!“
„О, имам. Баща ти ми даде това право, когато подписа записната заповед, която сега държа. А ти наруши условията по нея, когато се опита да укриеш активи. Тези документи…“ той посочи масата, „…са всичко, от което съдът се нуждае. Благодаря ти, че ги извади от банковата касета на Драганов. Спести ни много време.“
Лидия посегна към куфарчето, но двамата мъже на Кирил я блокираха.
„Ти…“ Тя се обърна към мен. „Ти направи това. Ти, малко нищожество! Ти съсипа собственото си семейство!“
„Ти съсипа семейството, Лидия“, казах аз, а гласът ми трепереше. „Ти го направи, когато реши, че си над всички. Когато излъга мен, излъга Теодора, излъга Зорница и…“
Направих крачка встрани. Мария влезе в стаята.
Ако бях забил нож в Лидия, реакцията ѝ нямаше да е по-силна. Всичката кръв се оттегли от лицето ѝ.
„Коя… коя е тази?“ – попита Теодора.
„Това е Мария“, казах аз. „Истинското семейство на баща ни. Жената, която ти, Лидия, изхвърли на улицата, за да можеш да откраднеш парите ѝ.“
Мария пристъпи напред. „Вие ми взехте всичко. Огнян обеща…“
„Млъкни!“ – изкрещя Лидия. „Ти си една никоя! Една уличница, за която той е плащал!“
„Тя е майка на брат ти“, каза Кирил тихо. „Петър. Имаш още един брат, Лидия. И ти си откраднала наследството му.“
Това беше краят. Теодора се свлече на пода, ридаейки неконтролируемо. Адвокатите на Кирил започнаха методично да събират документите от масата. Лидия стоеше като вкаменена, поражението беше изписано на лицето ѝ. Тя ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза, която ме прониза до кости.
„Ти ще платиш за това, Асен“, прошепна тя. „Кълна се в гроба на баща ни, ще платиш.“
„Баща ни е мъртъв“, казах аз. „И обещанията му също. Аз просто си взех това, което ми дължеше.“
Глава 9: Пепел и справедливост
Последствията бяха бързи и брутални.
Империята на Огнян се срина. Със замразени сметки и доказателства за масови измами, компанията влезе в процедура по несъстоятелност. Кирил, като основен кредитор, пое контрола над това, което беше останало, разпродавайки активите, за да покрие дълга на Огнян. Той спази думата си. Един ден просто получих съобщение от банката – ипотечният ми кредит беше изцяло погасен. На следващия ден по сметката ми пристигна сума, достатъчна за три нови немски коли.
Лидия беше арестувана. Обвиненията бяха тежки: присвояване в особено големи размери, пране на пари, документна измама. Съдебното дело беше кратко. Доказателствата бяха неоспорими. Теодора, в опит да спаси себе си, свидетелства срещу сестра си, описвайки я като манипулативен диктатор. Тя получи условна присъда за съучастие. Лидия получи десет години ефективно.
Адвокат Драганов беше лишен от права. Кариерата му беше съсипана.
Зорница използва информацията, която ѝ бях дал, за да оспори предбрачния договор. Съдът ѝ присъди солидна част от личното имущество на Огнян, което Лидия не беше успяла да скрие. Тя продаде къщата и напусна страната. Преди да тръгне, ми изпрати съобщение: „Свободна съм. Благодаря ти.“
Аз стоях насред руините на семейството си. Бях спечелил. Бях получил парите. Бях спасил апартамента си.
И се чувствах по-празен от всякога.
Михаела не се върна. Виждах я понякога в университета. Тя ми кимаше студено и ме подминаваше. Бях се превърнал в човека, когото тя презираше – някой, който вярва, че целта оправдава средствата.
Отидох да видя Лидия в затвора веднъж. Тя изглеждаше по-стара, сивата униформа висеше на слабото ѝ тяло, но очите ѝ бяха същите – ледени и гневни.
„Доволен ли си, Асен?“ – попита тя през стъклото. „Струваше ли си? За една кола.“
„Не беше за колата, Лидия. Беше за обещанието.“
„Той беше слаб. А ти си още по-слаб от него. Ти унищожи всичко, което той беше построил, заради наранената си гордост. Аз поне се опитах да го спася.“
„Ти се опита да го откраднеш“, казах аз.
Тя се изсмя, сух, дрезгав звук. „Няма разлика. В нашия свят, Асен, ти или крадеш, или те крадат. Ти избра своята страна. Наслаждавай се на плячката.“
Тя стана и си тръгна. Повече не я видях.
Имах парите. Седях в апартамента си, гледах банковото си салдо. Можех да отида и да купя колата. Можех да напусна университета и да живея безгрижно години наред.
Но образът на Лидия в затвора, на Теодора, която плачеше на съдебната скамейка, и на Михаела, която ме гледаше с разочарование, не ми даваше мира.
И тогава се сетих за Мария и Петър.
Глава 10: Новото обещание
Намерих ги. Кирил ми беше дал адреса им. Живееха в малък апартамент в друг град, опитвайки се да започнат отначало. Мария работеше като сервитьорка.
Отидох при тях. Когато Мария отвори вратата и ме видя, тя се опита да я затвори.
„Моля ви“, казах аз. „Не съм дошъл да искам нищо. Дойдох да дам.“
Седнахме в тясната им кухня. Петър, моят полубрат, ме гледаше с големите, любопитни очи на баща ни.
Извадих разпечатка от банковата си сметка.
„Това са парите“, казах аз. „Парите, които баща ни ми обеща. Парите, които Лидия открадна от всички ни. Не мога да поправя това, което той е направил. Не мога да ви върна времето или да премахна лъжата. Но мога да направя това.“
Прехвърлих им почти всичко. Оставих си достатъчно, за да живея скромно и да завърша образованието си. Парите за колата. Парите от ипотеката. Всичко.
Мария ме гледаше невярващо. „Но… това са твоите пари. Ти ги спечели.“
„Не“, поклатих глава. „Аз ги отмъкнах. И те ме изгарят. Баща ми даде обещание на мен, но предаде обещанието си към вас. Аз не искам парите му. Искам само да се отърва от тях.“
Тя започна да плаче. Тихо, без да ридае. Плач на облекчение. „Сега Петър ще може да…“
„Ще може да учи“, завърших аз. „Ще може да има шанса, който Лидия се опита да му отнеме.“
Оставих ги там. Когато излязох на улицата, за първи път от месеци се почувствах лек. Бях изгубил семейство, бях изгубил любовта, бях изгубил уважението към себе си. Но бях направил едно правилно нещо.
Върнах се в университета. Смених специалността си. Прехвърлих се в Юридическия факултет. Ако щях да се боря в света на Лидия и Драганов, щях да го правя с техните оръжия, но по моите правила.
Вече нямах нужда от кола. Предпочитах да ходя пеша. Имаше нещо честно в това да усещаш земята под краката си. Обещанието на баща ми беше изпълнено, но не по начина, по който той си го представяше. Справедливостта беше възстановена. Но цената ѝ беше всичко.