Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек
  • Новини

Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек

Иван Димитров Пешев май 2, 2024
vsdfbfgdbdfngfnfgmhj.png

Жителите му го определят като „Малката Швейцария на Родопите“ заради невероятната природа, която го заобикаля и добрите условия за живот. Бабяк не е типичното затънтено и пустеещо българско селце, а пример за подражание. Затова местните не желаят да го напускат. Напротив, те искат там да живеят и да отглеждат децата си. „Елате да видите! Даже в София нямат такава канализация и такава инфраструктура, като при нас!“ – не сдържа гордостта си Шемедин Бъсков, който е втори мандат кмет на селото, отстоящо на около 15 км от общинския център Белица.

Пред Биляна Славчева от БНР той разказва: „Това е единственото село в Република България, от което не се изселва нито един човек. Селото ни е много хубаво, направи се инфраструктурата, благодарение на общинския кмет. Къде го има това – да живееш между Пирин, Рила и Родопите? Хората избират спокойствието и ни е на късмет, че сме родени в това китно селце. Просто няма как да го опиша!“

Над 730 са жителите в Бабяк. Селото си има детска градина и дори нещо все по-рядко за малките населени места у нас – училище пълно с ученици. А децата в Бабяк непрекъснато се увеличават:

„Детската ни градина в момента се посещава от около 25 деца. Тя е смесена градина. Но леглата са едва 14, не стигат. Групата ни е от 3 до 6-годишни. И децата я посещават до обяд, защото няма къде да спят. А в селото ни имаме вече 10-12 новородени. Затова сега кандидатстваме с проект за нова градина и ако имаме късмет, ще се сдобием с такава. В нашето основно училище „Св.св. Кирил и Методий“ се обучават към 100 деца. Някои от тях се извозват с автобус от съседните села“ – казва Шемедин Бъсков.

Част от жителите на Бабяк са сезонни работници, които заминават на гурбет в чужбина през зимата, а дойде ли топлото време, се завръщат обратно в родното място. „Нашите хора са работливи, живеем си задружно, помагаме си един на друг“, казва Шемедин Бъсков.

Преди две години в селото отваря врати малък цех за 15-16 шивачки, който тепърва ще се развива. „Искаме и селски туризъм да развиваме, както в съседното село Орцево, където имат къщи за гости. Но хората ни се нуждаят от подкрепа на държавата“ – казва кметът на Бабяк.

Определено туризмът може да се окаже „златна мина“ за Бабяк. В близост лежат останките от тракийски светилища, надгробна могила от късния период на желязната епоха, както и средновековен некропол. И още нещо любопитно – твърди се, че под връх Бабяшка чука има златни залежи и че тук е било добивано злато преди 2500-3000 г. от племето беси.

Дали Бабяк няма да се превърне в новия Клондайк? Едно е сигурно – красивата природа и местната кухня са важен коз за привличане на туристи. Както и наличието на предприемчиви млади хора, отворени към нови идеи. „Имаме млади хора, които създават семейства, но имаме и ергени, които все още не са се задомили и дори си мисля да им наложим ергенски данък, че да ги накараме семейства да създадат най-сетне!“ – шегува се кметът и добавя:

„Вечер, когато е хубаво времето, ще видите колко майки с колички има! А центъра ни сме го кръстили „Малката Швейцария в Родопите“. Защото такъв голям и хубав център няма дори по градовете! Читалището и всичко е разположено на много хубаво място, просто свети!“, заключва кметът Шемедин Бъсков.

Деца има все повече и повече, нужда от детска градина също има, каза за БТА общинският кмет Радослав Ревански. Той добави, че е родом от Бабяк, израснал е в селото и още той като дете е бил в тази детска градина, „в бараките“. В момента общината кандидатства по програма на Министерството на образованието и науката за изграждане на нова детска градина, която да е и по европейски стандарти.

„Село Бабяк е развиващо се село, хората са там, задомяват се и най-хубавото е, че не напускат селото. И аз навремето, и други мои съселяни ходят по чужбина сезонно, работят, връщат се и инвестират си парите в селото, каквото всъщност се прави в цялата община Белица и това от своя страна съвсем естествено води до по-висока раждаемост и повече нужди. И аз като кмет и с кмета на селото сме си говорили редовно, това е една наша амбиция, която наистина да ни затвори този цикъл от цялостно реновиране на селото“, каза кметът на Белица.

Проектът на новата детска градина предвижда тя да е двуетажна, с достатъчно помещения за децата, посочи още Ревански.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Синя мистерия в небето шокира столичани, какво се случва?
Next: От депресията до най-известния султан в света: житейската история на Халит Ергенч е урок, който всеки трябва да знае

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.