Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек
  • Новини

Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек

Иван Димитров Пешев май 2, 2024
vsdfbfgdbdfngfnfgmhj.png

Жителите му го определят като „Малката Швейцария на Родопите“ заради невероятната природа, която го заобикаля и добрите условия за живот. Бабяк не е типичното затънтено и пустеещо българско селце, а пример за подражание. Затова местните не желаят да го напускат. Напротив, те искат там да живеят и да отглеждат децата си. „Елате да видите! Даже в София нямат такава канализация и такава инфраструктура, като при нас!“ – не сдържа гордостта си Шемедин Бъсков, който е втори мандат кмет на селото, отстоящо на около 15 км от общинския център Белица.

Пред Биляна Славчева от БНР той разказва: „Това е единственото село в Република България, от което не се изселва нито един човек. Селото ни е много хубаво, направи се инфраструктурата, благодарение на общинския кмет. Къде го има това – да живееш между Пирин, Рила и Родопите? Хората избират спокойствието и ни е на късмет, че сме родени в това китно селце. Просто няма как да го опиша!“

Над 730 са жителите в Бабяк. Селото си има детска градина и дори нещо все по-рядко за малките населени места у нас – училище пълно с ученици. А децата в Бабяк непрекъснато се увеличават:

„Детската ни градина в момента се посещава от около 25 деца. Тя е смесена градина. Но леглата са едва 14, не стигат. Групата ни е от 3 до 6-годишни. И децата я посещават до обяд, защото няма къде да спят. А в селото ни имаме вече 10-12 новородени. Затова сега кандидатстваме с проект за нова градина и ако имаме късмет, ще се сдобием с такава. В нашето основно училище „Св.св. Кирил и Методий“ се обучават към 100 деца. Някои от тях се извозват с автобус от съседните села“ – казва Шемедин Бъсков.

Част от жителите на Бабяк са сезонни работници, които заминават на гурбет в чужбина през зимата, а дойде ли топлото време, се завръщат обратно в родното място. „Нашите хора са работливи, живеем си задружно, помагаме си един на друг“, казва Шемедин Бъсков.

Преди две години в селото отваря врати малък цех за 15-16 шивачки, който тепърва ще се развива. „Искаме и селски туризъм да развиваме, както в съседното село Орцево, където имат къщи за гости. Но хората ни се нуждаят от подкрепа на държавата“ – казва кметът на Бабяк.

Определено туризмът може да се окаже „златна мина“ за Бабяк. В близост лежат останките от тракийски светилища, надгробна могила от късния период на желязната епоха, както и средновековен некропол. И още нещо любопитно – твърди се, че под връх Бабяшка чука има златни залежи и че тук е било добивано злато преди 2500-3000 г. от племето беси.

Дали Бабяк няма да се превърне в новия Клондайк? Едно е сигурно – красивата природа и местната кухня са важен коз за привличане на туристи. Както и наличието на предприемчиви млади хора, отворени към нови идеи. „Имаме млади хора, които създават семейства, но имаме и ергени, които все още не са се задомили и дори си мисля да им наложим ергенски данък, че да ги накараме семейства да създадат най-сетне!“ – шегува се кметът и добавя:

„Вечер, когато е хубаво времето, ще видите колко майки с колички има! А центъра ни сме го кръстили „Малката Швейцария в Родопите“. Защото такъв голям и хубав център няма дори по градовете! Читалището и всичко е разположено на много хубаво място, просто свети!“, заключва кметът Шемедин Бъсков.

Деца има все повече и повече, нужда от детска градина също има, каза за БТА общинският кмет Радослав Ревански. Той добави, че е родом от Бабяк, израснал е в селото и още той като дете е бил в тази детска градина, „в бараките“. В момента общината кандидатства по програма на Министерството на образованието и науката за изграждане на нова детска градина, която да е и по европейски стандарти.

„Село Бабяк е развиващо се село, хората са там, задомяват се и най-хубавото е, че не напускат селото. И аз навремето, и други мои съселяни ходят по чужбина сезонно, работят, връщат се и инвестират си парите в селото, каквото всъщност се прави в цялата община Белица и това от своя страна съвсем естествено води до по-висока раждаемост и повече нужди. И аз като кмет и с кмета на селото сме си говорили редовно, това е една наша амбиция, която наистина да ни затвори този цикъл от цялостно реновиране на селото“, каза кметът на Белица.

Проектът на новата детска градина предвижда тя да е двуетажна, с достатъчно помещения за децата, посочи още Ревански.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Синя мистерия в небето шокира столичани, какво се случва?
Next: От депресията до най-известния султан в света: житейската история на Халит Ергенч е урок, който всеки трябва да знае

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.