Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Това е най-високото селище в България
  • Без категория

Това е най-високото селище в България

Иван Димитров Пешев декември 12, 2024
Screenshot_5

Според сведения от Националния статистически институт към края на 2021 година, в България съществуват 4998 села в България. Интересен факт е, че в 425 от тях живеят между един и девет души, а цели 167 села са напълно необитаеми. За съжаление, процесът на обезлюдяване на селските райони продължава.

Тук обаче ще разкажем за едно село, което пленява със своята неповторима природа и живописни пейзажи. То вдъхновява дори местните жители да пишат за него:

„Двеста души – нито повече, нито по-малко,
мъничко селце в планината,
то се крие сред горите,
но е близо до душата ми.“

Тези редове са от Исмаил Али, който посвещава стихосбирка на родното си село, озаглавена „Орцево – глас от Родопите, ехо от Рила и Пирин“.

Най-високото село в България
То се казва Орцево и е разположено на височина между 1550 и 1650 метра. То е не само най-високото село в България, но и на целия Балкански полуостров. То се намира в Родопите, в пределите на община Белица, на 25 километра от едноименния град и на 3 километра след село Бабяк.

Селището се състои от тринадесет махали, разпръснати по възвишенията на Велийшко-Виденишкия дял от Западните Родопи. Центърът на селото е разположен на височина от 1555 метра, а махалата Мечкаровци достига до над 1620 метра. В момента Орцево е дом на около 150 души, от които 12 са деца. Поради липсата на работа, селото бавно се обезлюдява. Училището на това място затваря врати през 2014 година, а децата сега изминават пеша по 3 километра до съседното село Бабяк, за да се качат на автобус.

Интересен факт е, че Орцево се намира близо до най-високата жп гара на Балканите – гара Аврамово. Макар да се намира на голяма височина, селото е леснодостъпно благодарение на добрия път. За местните жители Орцево е своеобразен център на Северозападните Родопи, защото всички пътища в района водят към него. Освен това, във всяка къща има интернет, което позволява на хората да са в крак с технологиите.

Откъде идва името му
Според легенда наименованието „Орцево“ произлиза от „орце“, което означава „хорце“. В миналото местните жители били известни със своите майсторски танци.

Вълшебни пейзажи
Орцево се слави със спиращите дъха гледки. Най-забележителната панорама се открива от местността Вешката. Центърът на селото се намира на южния склон на връх Кавунова могила (1710 м), откъдето се виждат безкрайните поляни на Родопите, гористите възвишения и върховете на Рила и Пирин.

На запад се простират последните ридове на Северозападните Родопи, прорязани от притоците на река Златарица. В югозападна посока се виждат връх Ореляк и планината Алиботуш, а на юг се тъмнеят билата на Дъбраш с връх Беслет. На северозапад хоризонтът достига до седловината Предела, която разделя Пирин и Рила.

В близост до селото са разположени тракийското светилище Бабяшка чука, както и върховете Велийца и Кавун тепе. Районът е предпочитан за планинско колоездене и мотоциклетизъм, благодарение на стръмните пътеки.

Заслон „Велийца“
Над Орцево се намира заслон „Велийца“, изграден изцяло с доброволен труд. Идеята за него идва от Муса Гулит от Орцево и Васил Тодев от сдружение „Байкария“. Автор на архитектурния проект е Николай Маринов, а строителството се осъществява в рамките на девет кампании през 2018 година.

Заслонът представлява дървена постройка с общо помещение – трапезария и преддверие на първия етаж, както и спалня за около 10 души. Пътят от селото до заслона отнема около 40 минути пеша.

Continue Reading

Previous: Отидох да посетя майка си за Деня на благодарността и тя не ме пусна в мазето – това, което открих там, ме остави в шок
Next: Деси и Калоян СКОЧИХА на Добрин и Мартин от Игри на волята

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.