Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е най-многодетната майка у нас – отглежда с любов 13-те си дечица! Да са й живи и здрави!
  • Новини

Това е най-многодетната майка у нас – отглежда с любов 13-те си дечица! Да са й живи и здрави!

Иван Димитров Пешев януари 2, 2023
sdasdasmdasod.png

Когато чуем за семейство с повече деца, неминуемо първо си мислим, че става дума за роми. Е, макар в повечето случаи това да е правило у нас, все пак има и изключения като случая на Цанка Павлова от Гурково, която е горда майка на цели 13 деца!

Ето какво сподели тя в навечерието на празниците за това колко е трудно да отглеждаш и изхранваш многолюдна фамилия у нас:

„Позабравиха ни вече, много по-трудно е заради рекордната инфлация, но стискаме зъби и продължаваме.

Не обичаме да се оплакваме, а на всички трудности гледаме с усмивка, иначе как ще оцелеем. Ден за ден е животът при нас.“

Не изпускай тези оферти:

Жената от Гурково, дала живот на 13 дечица, посрещна коледните празници както всяка година – вкъщи около постната трапеза с огромната си челяд и своя съпруг, който със скромната си заплата от работата по строителни обекти е основната хазна вкъщи.

 

„Важното е, че дървата, които поръчахме и чакахме цели три месеца, дойдоха. 1200 лв. платихме за 8 кубика. Поръчахме ги на 1000, но докато дойдоха, поскъпнаха с 200 лв. Така вместо по 125 платихме по 150 лв. За кубик, и то при положение че синовете се занимават с дърводобив и събираха пари“, споделя пред вестника Цанка, докато шета из къщата и приготвя поредната порция храна за голямата си челяд.

Наред с това фамилията плаща всеки месец общо около 350 лв. за ток и вода. Но това не плаши никого от най-голямото българско семейство – всички са възпитани от малки да оцелеят заедно и всеки да даде своя принос за това.

„Политиците мислят за големия кокал. Държава нямаме, за съжаление. Който както може се спасява самостоятелно. От години не гласувам и нямам намерение да ходя. От всички, които се дъвчат един друг, на кого да се доверя?

Няма такъв, дето мисли за народа. Децата ми също се отказаха да гласуват. Направиха го, но като видяха, че политиците мислят за себе си, се разочароваха и спряха. Никой от нашето семейство не ходи до урната или машините“, казва Цанка и добавя, че гледат все пооптимистично на варианта за президентска република.

 

„Като взимат такива луди пари тези 240 депутати, какво са свършили? Станали са като прасета, досущ като тази, дето гледаме в кочината. И какво решиха за толкова години, като повечето са едни и същи? Най-неразвиващата се и мръсна държава сме, най-бедни и корумпирани в ЕС. На дъното сме“, добавя Павлова.

Преди 11 години, когато семейството пристигнало в Гурково, имало много малко роми. „Елате да видите сега какво е положението. В училището има 40 ученици и българска реч не се чува. Опитват се да вкарват акъл на подрастващи, които дори не знаят езика.

Много се ядосвам за всичко, най-вече заради децата. Нашият живот си заминава и сме видели празници, лагери, безгрижни детски игри, но за малките ме е яд“, казва на финала Цанка.

Иначе тя се хвали, че децата й са много ученолюбиви и до едно – отличници. Желаем им да са здрави и обичта винаги да ги сплотява както и сега!

Continue Reading

Previous: Мистерията се заплита, като се разбра чие е второто тяло, открито до тялото на издирвания Пламен
Next: Чудо в Гърция: 17-годишен се върна към живот, малко преди даряване на органите му

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.