Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е най-многодетната майка у нас – отглежда с любов 13-те си дечица! Да са й живи и здрави!
  • Новини

Това е най-многодетната майка у нас – отглежда с любов 13-те си дечица! Да са й живи и здрави!

Иван Димитров Пешев януари 2, 2023
sdasdasmdasod.png

Когато чуем за семейство с повече деца, неминуемо първо си мислим, че става дума за роми. Е, макар в повечето случаи това да е правило у нас, все пак има и изключения като случая на Цанка Павлова от Гурково, която е горда майка на цели 13 деца!

Ето какво сподели тя в навечерието на празниците за това колко е трудно да отглеждаш и изхранваш многолюдна фамилия у нас:

„Позабравиха ни вече, много по-трудно е заради рекордната инфлация, но стискаме зъби и продължаваме.

Не обичаме да се оплакваме, а на всички трудности гледаме с усмивка, иначе как ще оцелеем. Ден за ден е животът при нас.“

Не изпускай тези оферти:

Жената от Гурково, дала живот на 13 дечица, посрещна коледните празници както всяка година – вкъщи около постната трапеза с огромната си челяд и своя съпруг, който със скромната си заплата от работата по строителни обекти е основната хазна вкъщи.

 

„Важното е, че дървата, които поръчахме и чакахме цели три месеца, дойдоха. 1200 лв. платихме за 8 кубика. Поръчахме ги на 1000, но докато дойдоха, поскъпнаха с 200 лв. Така вместо по 125 платихме по 150 лв. За кубик, и то при положение че синовете се занимават с дърводобив и събираха пари“, споделя пред вестника Цанка, докато шета из къщата и приготвя поредната порция храна за голямата си челяд.

Наред с това фамилията плаща всеки месец общо около 350 лв. за ток и вода. Но това не плаши никого от най-голямото българско семейство – всички са възпитани от малки да оцелеят заедно и всеки да даде своя принос за това.

„Политиците мислят за големия кокал. Държава нямаме, за съжаление. Който както може се спасява самостоятелно. От години не гласувам и нямам намерение да ходя. От всички, които се дъвчат един друг, на кого да се доверя?

Няма такъв, дето мисли за народа. Децата ми също се отказаха да гласуват. Направиха го, но като видяха, че политиците мислят за себе си, се разочароваха и спряха. Никой от нашето семейство не ходи до урната или машините“, казва Цанка и добавя, че гледат все пооптимистично на варианта за президентска република.

 

„Като взимат такива луди пари тези 240 депутати, какво са свършили? Станали са като прасета, досущ като тази, дето гледаме в кочината. И какво решиха за толкова години, като повечето са едни и същи? Най-неразвиващата се и мръсна държава сме, най-бедни и корумпирани в ЕС. На дъното сме“, добавя Павлова.

Преди 11 години, когато семейството пристигнало в Гурково, имало много малко роми. „Елате да видите сега какво е положението. В училището има 40 ученици и българска реч не се чува. Опитват се да вкарват акъл на подрастващи, които дори не знаят езика.

Много се ядосвам за всичко, най-вече заради децата. Нашият живот си заминава и сме видели празници, лагери, безгрижни детски игри, но за малките ме е яд“, казва на финала Цанка.

Иначе тя се хвали, че децата й са много ученолюбиви и до едно – отличници. Желаем им да са здрави и обичта винаги да ги сплотява както и сега!

Continue Reading

Previous: Мистерията се заплита, като се разбра чие е второто тяло, открито до тялото на издирвания Пламен
Next: Чудо в Гърция: 17-годишен се върна към живот, малко преди даряване на органите му

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.