Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тодор намери ученическата си любов във Фейсбук, отиде до Перник и заживяха заедно
  • Новини

Тодор намери ученическата си любов във Фейсбук, отиде до Перник и заживяха заедно

Иван Димитров Пешев февруари 2, 2023
tasdasodaksdo.png

46-годишните Райна Методиева и Тодор Минков от Велико Търново дадоха втори шанс на гимназиалната си любов, която в училище била невъзможна. През 2016 година пътищата им се пресекли и се оказало, че искрата между тях още не е угаснала

. И двамата имат деца от предишните си връзки, преживели са много драми и неприятности, но днес са щастливи и се радват на живота заедно.
Tова ликвидира влагата и мухъла, чисти ги и помен не остава: Тайната се крие в една съставка

Казват, че никога не е късно да потърсиш любовта и да обичаш. Благодарни са на семействата си за проявеното разбиране и съвременното възприемане на стеклите се обстоятелства около тяхната връзка, пише „Борба“. „По онова време не ни беше позволено открито да демонстрираме чувства и любовното поведение се считаше за срамно. Когато родителите ми научиха за отношенията ми с Тодор, почти се отрекоха от мен и ме заклеймиха“, разказва Райна.

Когато се влюбили, била на 16 години. До завършването на сегашната Хуманитарна гимназия тайно се срещали, но след това не успели да издържат на изпитания, които ги сполетели заради връзката им. Тодор казва, че неговото семейство не искало да приеме любимата му, защото била от ниските социални слоеве и не отговаряла на положението му в обществото.

Не изпускай тези оферти:

Райна се омъжила на 21 години и заминала за Перник, а Тодор минал под венчилото година по-късно, но останал да живее в старата столица. Бог дарил всеки от тях с деца – нея с момче, а него с две дъщери.

„Изглежда съдбата има чувство за хумор, защото моят съпруг беше заможен и никога не сме имали финансови проблеми. Тодор обаче не успя да се реализира като успешен инженер и затова цял живот работи в сферата на електротехниката.

Не припечелвал много и започнали чести скандали с жена му, които разклатили отношенията им“, споделя тя. След 15 години семеен живот Тодор се развел. Дъщерите му останали да живеят с майка им в общото семейно жилище, а той се изнесъл на квартира.

Драматично се развили нещата и при Райна, въпреки че нямала финансови проблеми. Нейният съпруг се разболял от рак и починал преди 7 години. Останала вдовица и живяла известно време със своя син, който в момента е студент в УНСС.

Миналата година Тодор случайно открил Райна във фейсбук. По негови думи времето не било оставило следи върху нея и тя продължавала да е все така красива. Веднага я познал и изпратил покана за приятелство. Така двамата подновили контакт и започнали да си пишат всеки ден.

Посредством ежедневната комуникация стоплили отново отношенията си. Когато споделили случилото им се, стигнали до заключението, че няма пречки да се видят на живо. Тодор отишъл до Перник, за да пият кафе. Срещите им станали няколко пъти в месеца, докато не решили да дадат втори шанс на връзката си. „Така и не можах да свикна с Перник, затова с радост приех поканата за съвместно съжителство с Тодор във Велико Търново.

Чувствам се отново като тинейджърка, макар да са минали 30 години от първите ни трепети”, твърди Райна. Тодор сподели, че децата на двамата приели изключително лесно новата връзка и проявили разбиране. В момента Райна си търси работа и имат планове да наваксат изгубеното време.
Източник: БЛИЦ

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лекарите онемяха! Оказва се, че бръчките изчезват завинаги, ако на сутринта
Next: Полицайката, хваната с марихуана, искa на свобода, имала изпит по право

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.