Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Този път Слави Трифонов извади голямата брадва и полиля Христо Иванов: Не притежава чувство за срам
  • Новини

Този път Слави Трифонов извади голямата брадва и полиля Христо Иванов: Не притежава чувство за срам

Иван Димитров Пешев юли 25, 2022
svalsvasitorf.jpg

Христо Иванов не притежава чувство за срам. Това написа в пост във фейсбук лидерът на „Има такъв народ “ Слави Трифонов.

По думите на Трифонов изтеклото заседание на ПГ на „Демократична България“ показва, че останалите партии в коалицията се отнасяли към ИТН и гласувалите за тях като към хора „втора ръка“. Затова и в петък оттеглил партията от преговорите, за да не бъдат „изтривалка за хора като Христо Иванов“.

Вижте какво още казва Трифонов:

„Винаги съм се чудел кога и как се появява чувството за срам у един човек. В крайно сметка, не се срамуваш по желание. Или се срамуваш, или не се срамуваш. Е, как става така, че едни хора се срамуват от нещо, а други – не. Може би всичко това се корени в детството, семейството, възпитанието, училището, църквата. Не знам.

Но, уважаеми приятелю, който четеш тези редове, абсолютен факт е, че ти или изпитваш чувство за срам, когато има нещо срамно, или не. А чувството за срам ни пази да не правим глупости и да не се излагаме, да си пазим достойнството и уважението към себе си. Сега аз не изнасям някаква лекция, а прости ви казвам как разсъждавам аз.

Христо Иванов – ръководителят на ДБ не притежава чувство за срам. В петък, без да знае, че камерите и микрофоните в парламента работят, обясни на съпартийците си отношението към мен и към „Има такъв народ“. От неговите думи ми стана ясно, че аз, колегите от „Има такъв народ“ и хората гласували за нас сме втора ръка хора.

Нас ни приемат с отвращение, за да има коалиция. Ние трябва да се съгласяваме с всичко, което казват другите три партии, не трябва да имаме министри, не трябва да казваме колко некадърно и неадекватно е дадено решение, колко нефелен и конституционно неиздържан е даден законопроект. Трябва да си мълчим и да правим, каквото ни кажат, защото иначе ще ни обвинят, че сме с ГЕРБ и ДПС и край с нас.

В петък отказах „Има такъв народ“ да бъде изтривалка за такива като Христо Иванов. И днес в някакво интервю същият Христо Иванов казал – какво като Слави Трифонов видял някакво лицемерие. По думите му, след нови избори лицемерието в българската политика нямало да изчезне и аз нямало да я излекувам от лицемерието.

И видите ли – важно било да управляваме тази страна. А пък ако ще да е с лицемерие. Така ли? Ами, аз не мисля така. Смятам, че да си лицемерен е обидно за хората, които гласуват за теб. А и въобще. Да си лицемерен значи да се опитваш да лъжеш красиво.

Явно такива като Христо Иванов не се притесняват да бъдат лицемерни. Те просто се смятат за повече от другите.

По незнайно какви причини обаче аз не съм като тях и честно да ви кажа – това много ме радва. “

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тя сложи камера в гаража и с ужас установи какви ги върши там мъжът ѝ всяка вечер
Next: Най-страшната трагедия почерни България. Млада майка загина в тежка катастрофа, а детето е

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.