Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало
  • Новини

Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало

Иван Димитров Пешев ноември 11, 2022
diagigangaosgoasg.jpg

Невероятната история на един човешки живот е само още едно доказателство, че болните пациенти никога не трябва да губят надежда и да продължат да се борят. Именно, когато през 1976 г.

лекарите диагностицират рак на белите дробове, Стаматис Мораитис не се е примирил с факта, че скоро ще умре.
Тогава, девет различни лекари потвърдили, че му остава половин година живот и че веднага би трябвало да започне с агресивно лечение с химиотерапия.

Не искал да се лекува по този начин, Стаматис отказал лечението и САЩ се завръща в родното си място, на остров Икария в Гърция. След това се е случило нещо невероятно!

В самото начало, той е бил разрушен от депресията и по цели дни лежал в леглото, докато съпругата му и майка му са поели грижата за него. Въпреки това, един ден се възвръща вярата и желанието му за живот, така че приемайки, че ще живее още малко, той решил последните месеци да се разхожда, да общува с хората … Просто да има активен живот.

Не изпускай тези оферти:

През следващите няколко седмици, той почувствал, че силата бавно се връща, така че един ден дори решил и да засади градината си, въпреки че не е очаквал, че ще доживее до раждането на плодовете от засадените растения. Все пак, това е добра причина да се възползва под слънцето, на чист въздух край морето.

Минали шест месеца, но Мораитис не умрял. Вместо смърт, той работил на земята, будил се рано и през целия ден пребивавал навън, на въздух.

Сам си приготвял обяд от зеленчуците, които посадил в своя двор. Вечер, той се оттеглял в местната кръчма, играейки домино до късно след полунощ. Годините минавали, а той се чувствал все по-здрав. След цели 30 години такъв начин на живот, той навършил 97 години и когато разбрал, че няма скоро да умре, решил да отиде на преглед със своите стари резултати, с цел да провери какво се е случило.

Скоро разбрал, че всички тези лекари, които му предвиждали още 6 месеца живот, тогава вече били мъртви, т.е., че той всички ги надживял. Мораитис никога не започнал химиотерапията, която трябвало да му удължи живота, той просто се премества на Икария.

Невероятен старец, починал на възраст от 102 години, а в неговия смъртен акт, като причина за смъртта е посочена дълбоката старост, а ракът не е споменат, защото при последния преглед, той не съществувал.

Посланието от историята на живота на Мораитис е това, че хората трябва да знаят, че на болния човек не му трябва толкова медицина, колкото му трябва вяра, воля и любов към природата. За здравето е необходима регенерация на тялото и духа.

Това, което е особено интересен е фактът, че мястото в което Мораитис прекарал последните десетилетия от живота си, в ​​света е известно здравословната храна, но и като остров, на който „хората забравят да умрат“.

Там жителите почти не знаят какво е това болест на сърцето , или рак и подобни случаи са истинска рядкост на Икария. Зехтинът, руколата, елда, пълнозърнест хляб, риган, магданоз и всички подобни билки ежедневно са представени на трапезата на тези хора. Също така, червено месо в Икария не се яде повече от веднъж седмично.

„Може би нямаме много пари, но винаги имаме храна на масата и се забавляваме със семейството и приятелите. Не бързайте за всички задължения да приключите през деня, за да не работите и вечер. В края на деня, не сядаме пред телевизора, а си говорим и се смеем“, казват жителите на Икария.

Необичайноста на живота на Икария се състои в това, че там никой не бърза. Всичко, което хората ядат, те самите произвеждат в техните градини. През деня те ходят и по 20 км, а в следобедните часове, цялото село почива. Тези хора се смеят и са приятели помежду си. Живеят без голям стрес и точно заради това са най-щастливи. Борбата за пари за тях е нещо непознато.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 4-годишно момче излезе да си играе в гората и когато се върна, родителите му останаха в шок
Next: София е под блокада! Пред НС се готвят за война, протестиращи пристигат с автобуси от цялата страна

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.