Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало
  • Новини

Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало

Иван Димитров Пешев ноември 11, 2022
diagigangaosgoasg.jpg

Невероятната история на един човешки живот е само още едно доказателство, че болните пациенти никога не трябва да губят надежда и да продължат да се борят. Именно, когато през 1976 г.

лекарите диагностицират рак на белите дробове, Стаматис Мораитис не се е примирил с факта, че скоро ще умре.
Тогава, девет различни лекари потвърдили, че му остава половин година живот и че веднага би трябвало да започне с агресивно лечение с химиотерапия.

Не искал да се лекува по този начин, Стаматис отказал лечението и САЩ се завръща в родното си място, на остров Икария в Гърция. След това се е случило нещо невероятно!

В самото начало, той е бил разрушен от депресията и по цели дни лежал в леглото, докато съпругата му и майка му са поели грижата за него. Въпреки това, един ден се възвръща вярата и желанието му за живот, така че приемайки, че ще живее още малко, той решил последните месеци да се разхожда, да общува с хората … Просто да има активен живот.

Не изпускай тези оферти:

През следващите няколко седмици, той почувствал, че силата бавно се връща, така че един ден дори решил и да засади градината си, въпреки че не е очаквал, че ще доживее до раждането на плодовете от засадените растения. Все пак, това е добра причина да се възползва под слънцето, на чист въздух край морето.

Минали шест месеца, но Мораитис не умрял. Вместо смърт, той работил на земята, будил се рано и през целия ден пребивавал навън, на въздух.

Сам си приготвял обяд от зеленчуците, които посадил в своя двор. Вечер, той се оттеглял в местната кръчма, играейки домино до късно след полунощ. Годините минавали, а той се чувствал все по-здрав. След цели 30 години такъв начин на живот, той навършил 97 години и когато разбрал, че няма скоро да умре, решил да отиде на преглед със своите стари резултати, с цел да провери какво се е случило.

Скоро разбрал, че всички тези лекари, които му предвиждали още 6 месеца живот, тогава вече били мъртви, т.е., че той всички ги надживял. Мораитис никога не започнал химиотерапията, която трябвало да му удължи живота, той просто се премества на Икария.

Невероятен старец, починал на възраст от 102 години, а в неговия смъртен акт, като причина за смъртта е посочена дълбоката старост, а ракът не е споменат, защото при последния преглед, той не съществувал.

Посланието от историята на живота на Мораитис е това, че хората трябва да знаят, че на болния човек не му трябва толкова медицина, колкото му трябва вяра, воля и любов към природата. За здравето е необходима регенерация на тялото и духа.

Това, което е особено интересен е фактът, че мястото в което Мораитис прекарал последните десетилетия от живота си, в ​​света е известно здравословната храна, но и като остров, на който „хората забравят да умрат“.

Там жителите почти не знаят какво е това болест на сърцето , или рак и подобни случаи са истинска рядкост на Икария. Зехтинът, руколата, елда, пълнозърнест хляб, риган, магданоз и всички подобни билки ежедневно са представени на трапезата на тези хора. Също така, червено месо в Икария не се яде повече от веднъж седмично.

„Може би нямаме много пари, но винаги имаме храна на масата и се забавляваме със семейството и приятелите. Не бързайте за всички задължения да приключите през деня, за да не работите и вечер. В края на деня, не сядаме пред телевизора, а си говорим и се смеем“, казват жителите на Икария.

Необичайноста на живота на Икария се състои в това, че там никой не бърза. Всичко, което хората ядат, те самите произвеждат в техните градини. През деня те ходят и по 20 км, а в следобедните часове, цялото село почива. Тези хора се смеят и са приятели помежду си. Живеят без голям стрес и точно заради това са най-щастливи. Борбата за пари за тях е нещо непознато.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 4-годишно момче излезе да си играе в гората и когато се върна, родителите му останаха в шок
Next: София е под блокада! Пред НС се готвят за война, протестиращи пристигат с автобуси от цялата страна

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.