Той обичаше да ходи на риболов. Това не беше просто хоби, а ритуал, свещенодействие, което го откъсваше от сивата прегръдка на ежедневието. Всеки петък следобед, след като последният клиент напуснеше малката му работилница за ремонт на битова техника, Дамян товарише скромните си такъми в старата кола и потегляше към езерото. Там, сред шепота на тръстиките и тихия плясък на водата, той намираше своето убежище. Шумният град, с вечната си врява, сметките за наем, напрежението в очите на съпругата му Рада и тихите притеснения за бъдещето на дъщеря им Лилия, оставаше далеч зад гърба му, смален до незначителен спомен.
Тази сутрин беше различна. Зората се процеждаше през леката мъгла, обагряйки водната повърхност в нюанси на перлено и розово. Въздухът беше хладен и влажен, наситен с мириса на мокра пръст и цъфтяща върба. Дамян намести сгъваемото си столче на обичайното място, зареди стръвта и хвърли въдицата с отработено, плавно движение. Плувката се поклати леко и застина, малко оранжево петънце в необятната синева. Часовете се затъркаляха в познатата медитативна тишина, нарушавана единствено от песента на някоя ранна птица.
Тъкмо когато слънцето се издигна по-високо и започна да прогонва последните остатъци от сутрешния хлад, плувката рязко потъна. Сърцето на Дамян подскочи. Това не беше обичайното почукване на дребна риба. Влакното се изпъна до скъсване, а върхът на пръта се огъна в опасна дъга. Адреналинът обля тялото му. Това щеше да е голям улов, може би най-големият му досега. Той стисна дръжката с две ръце и започна бавната, мъчителна борба. Нещото от другата страна беше тежко, упорито и не се предаваше лесно. Бореше се с мъртва, пасивна тежест, която нямаше нищо общо с паническите тласъци на уплашена риба.
Минути на напрежение се превърнаха в половин час. Пот се стичаше по челото му, а мускулите на ръцете му горяха от усилието. Най-накрая, с последно изтегляне, той успя да доближи своя „улов“ до брега. Разочарованието беше първата емоция, която го връхлетя. Вместо сребристия гръб на огромен шаран или хищната муцуна на сом, на повърхността се показа мръсен, черен найлонов плик. Беше омотан с дебело въже, натежало от водорасли и тиня.
Дамян въздъхна и изтегли тежкия вързоп на брега. Обзе го раздразнение. Целият му труд, цялото очакване – за парче боклук. Тъкмо се канеше да го захвърли встрани, когато забеляза нещо. Пликът не беше просто завързан, а запечатан с восък, сякаш някой отчаяно се е опитвал да предпази съдържанието му от водата. Любопитството надделя над разочарованието. Той извади малкото си джобно ножче и внимателно сряза въжето, а после и дебелия найлон. Вътре, увит в още един, по-тънък слой найлон, имаше два предмета.
Първият беше малък тефтер с кожена подвързия, изненадващо добре запазен. Кожата беше подгизнала, но страниците вътре изглеждаха почти сухи. Вторият предмет проблесна на слънцето и накара дъха му да спре. Беше тежък, масивен златен медальон във формата на слънце, с intricately изваяни лъчи. В центъра му имаше малко празно гнездо, сякаш някога там е бил инкрустиран скъпоценен камък.
С разтуптяно сърце Дамян седна обратно на столчето си и отвори тефтера. Първите няколко страници бяха празни, но на четвъртата имаше текст, изписан със забързан, но елегантен почерк. Мастилото леко се беше размазало по краищата, но думите все още се четяха ясно.
„Ако този дневник някога изплува, тогава ще се разбере, че не всичко, което блести, е злато, и че смъртта ми не е била случайност.“
Дамян прочете изречението отново и отново. Студени тръпки полазиха по гърба му, без да имат нищо общо със сутрешния хлад. Той се огледа инстинктивно, сякаш очакваше да види някого да го наблюдава от гората. Но наоколо нямаше никой. Беше сам с тишината на езерото и с една тайна, която току-що бе изхвърлило в ръцете му. Риболовът беше забравен. Бягството от реалността беше приключило. Сега, без да го е искал, той държеше в ръцете си парче от чужда, опасна реалност, която заплашваше да погълне и неговата собствена.
Глава 2: Първи стъпки в миналото
Пътят към дома беше мъгла. Дамян шофираше на автопилот, а умът му превърташе отново и отново зловещото изречение от тефтера. Смъртта ми не е била случайност. Кой беше този човек? Каква история се криеше зад тези думи? Прибирайки се, той не се похвали с големия улов, както правеше понякога. Мълчаливо прибра такъмите и скри тефтера и медальона на най-невероятното място, което можа да измисли – в стара кутия от обувки, пълна с резервни части за перални, на най-горния рафт в гаража. Знаеше, че Рада никога не би погледнала там.
През следващите няколко дни Дамян беше като сянка. Разсеян, мълчалив, отнесен. По време на вечеря почти не чуваше разказите на Лилия за лекциите в университета или оплакванията на Рада от поредното увеличение на цените.
„Какво ти е? Да не си болен?“, попита го Рада една вечер, докато той механично бодеше с вилица салатата си.
„Нищо, просто съм уморен. Много работа“, излъга той, избягвайки погледа ѝ. Но тя не му повярва. Годините съвместен живот я бяха научили да разчита и най-малките промени в настроението му. Напрежението в малкия им апартамент, за който все още изплащаха ипотечен кредит, стана почти осезаемо.
Всяка нощ, след като Рада и Лилия заспеха, Дамян се измъкваше в гаража. С малка настолна лампа, която хвърляше призрачни сенки по стените, той потъваше в чуждия живот. Дневникът беше написан от мъж на име Стефан. Той не споменаваше фамилията си, но от редовете личеше, че е човек на властта и парите. Описваше свят, който беше безкрайно далеч от този на Дамян – свят на бизнес срещи в луксозни ресторанти, скъпи коли, огромна къща с прислуга и съпруга на име Анелия, която се интересуваше повече от новата си колекция бижута, отколкото от съпруга си.
Но под лъскавата повърхност се процеждаше дълбоко нещастие. Стефан пишеше за смазваща самота, за усещането, че е затворник в собствения си златен кафез. Пишеше за бизнес партньора си, Виктор, описвайки го като „обаятелен хищник с усмивка на акула“. Двамата бяха изградили империя, но методите на Виктор ставали все по-безскрупулни.
„Днес Виктор предложи сделката. Тя ще ни направи по-богати, отколкото някога сме мечтали. Но цената е твърде висока. Трябва да унищожим десетки малки фирми, да оставим стотици хора без работа. Той го нарича „бизнес“. Аз го наричам зло. Но съм твърде навътре, твърде оплетен в мрежите му. Той знае всичко за мен. Знае и за нея.“
„Нея“. Това беше думата, която се появяваше отново и отново, като светъл лъч в мрака на страниците. Името ѝ беше Изабела. Тя беше художничка, жена, която виждаше света в цветове, а не в цифри. С нея Стефан се чувстваше жив, разбран, истински.
„Изабела не иска нищо от мен. Не иска парите ми, нито името ми. Тя иска само душата ми, която аз отдавна мислех за изгубена. Подарих ѝ медальон – слънце, защото тя е моето слънце. В центъра му имаше малък диамант, сълза от светлина. Казах ѝ, че това е моето обещание – че един ден ще се измъкна от мрака и ще бъдем заедно на светло.“
Дамян стисна златния медальон в ръката си. Гнездото в центъра беше празно. Къде беше диамантът? Къде беше Изабела?
С всяка прочетена страница, той затъваше все по-дълбоко. Историята го поглъщаше. Започна да прави плахи опити за проучване. В една обедна почивка отиде до обществената библиотека и използва компютрите там. В търсачката написа „бизнесмен Стефан изчезнал“. Резултатите го смразиха.
Десетки статии отпреди пет години. „Известният бизнесмен Стефан е изчезнал безследно по време на разходка с яхта. Предполага се инцидент.“ В статиите се споменаваше и неговият партньор, Виктор, който бил „съкрушен от загубата на най-добрия си приятел“. Полицията беше провела разследване, но не беше намерила нищо подозрително. Тялото на Стефан така и не беше открито. Случаят беше приключен като нещастен случай.
Виктор, според статиите, беше поел пълен контрол над общата им компания и я беше извел до нови, още по-големи висоти. На снимките той изглеждаше точно както Стефан го беше описал – безупречен костюм, скъп часовник и широка, хищническа усмивка. Дамян се вгледа в очите му и усети как по гърба му отново полазват ледени тръпки. Тези очи не изглеждаха съкрушени. Те изглеждаха триумфиращи.
Глава 3: Сенки на съмнението
Животът на Дамян се раздели на две. През деня той беше техникът, който сменяше нагреватели и поправяше развалени платки, слушаше оплакванията на клиенти и се пазареше с доставчици. Нощем, в студения гараж, той беше детектив, единственият пазител на последната воля на един мъртвец. Тази двойственост започна да му се отразява. Стана още по-затворен, подозрителен, скачаше при всеки по-силен шум.
Рада беше първата, която не издържа на напрежението. Една вечер, докато той се приготвяше да се измъкне отново, тя го пресрещна на вратата.
„Къде отиваш пак?“, попита тя с леден глас. „Всяка нощ изчезваш. Почти не говориш с мен. Гледаш ме така, сякаш съм ти чужда. Има ли друга, Дамяне? Кажи ми истината!“
Думите ѝ го завариха неподготвен. Вината, която изпитваше, че я лъже, се смеси с гняв от несправедливото обвинение.
„Няма никаква друга! Престани с тези глупости!“, извика той, по-силно отколкото възнамеряваше.
„Тогава какво има? Какво криеш в този гараж? Миришеш на прах и стари части всяка сутрин. Не ми казвай, че поправяш нещо, защото не ти вярвам!“
Скандалът беше грозен и шумен. Лилия излезе от стаята си, с уплашено изражение. „Мамо, татко, моля ви, спрете.“
Дамян се почувства в капан. Не можеше да ѝ каже истината. Тя щеше да го помисли за луд. Щеше да го накара да предаде дневника в полицията, която преди пет години не беше направила нищо. Или по-лошо – щеше да се уплаши. А той инстинктивно усещаше, че човек като Виктор е опасен. Да въвлече семейството си в това беше последното, което искаше.
„Няма нищо, Рада. Просто имам финансови проблеми. Един заем, за който не съм ти казал. Опитвам се да изкарам някой лев допълнително, като поправям стари неща за продан. Това е всичко.“
Лъжата се изплъзна от устата му с лекота, която го отврати. Но тя проработи. Гневът в очите на Рада беше заменен от познатото притеснение. Финансовите проблеми бяха тема, която тя разбираше твърде добре.
„Защо не ми каза? Щяхме да го измислим заедно. Винаги сме се справяли.“
„Не исках да те тревожа.“ Той я прегърна, но прегръдката се усещаше куха, фалшива. Стената между тях, изградена от неговата тайна, ставаше все по-висока и по-дебела.
Междувременно, четенето на дневника продължаваше. Всяка вечер се разкриваше нова част от пъзела. Стефан описваше в детайли схемата на Виктор. Ставаше въпрос за мащабна измама с европейски субсидии, фалшиви документи и офшорни сметки. Виктор беше мозъкът, а Стефан – лицето, респектиращият бизнесмен, който подписваше договорите.
„Той ме държи в ръцете си“, пишеше Стефан. „Заплаши ме, че ако проговоря, ще ме унищожи. Ще покаже на Анелия снимките с Изабела. Ще ме представи като единствения виновник за измамата. Подправил е документи, които сочат към мен. Гениален и зъл. Това е Виктор. Понякога се чудя дали изобщо има душа.“
Дамян започна да се чувства наблюдаван. Веднъж, докато се прибираше от работа, му се стори, че една и съща тъмна кола го следва вече няколко пресечки. Той рязко зави в една малка уличка и колата го подмина. Може би беше просто параноя. Но няколко дни по-късно, като отиде на езерото, намери любимото си място опустошено. Столчето му беше счупено, а някой беше нарязал влакното на въдицата му на десетки малки парченца. Това вече не беше случайност. Това беше предупреждение.
Някой знаеше. Но как? Единственото обяснение беше, че проучванията му в библиотеката са оставили следа. Беше ли толкова наивен? Сърцето му се сви от страх. Вече не ставаше въпрос само за разкриване на стара тайна. Ставаше въпрос за неговата собствена безопасност. И за безопасността на семейството му.
Глава 4: Дневникът говори
Страхът беше студен и лепкав, но той не спря Дамян. Напротив, предупреждението само затвърди решението му. Той не можеше да се откаже сега. Дължеше го на Стефан. Дължеше го на себе си. Беше се превърнал от случаен откривател в пазител на истината и нямаше връщане назад.
Той премести скривалището си. Вече не ходеше в гаража. Изчакваше дълбока нощ, заключваше се в банята и четеше на слабата светлина на телефона си, като запушваше пролуката под вратата с кърпа, за да не се вижда светлината. Всяка дума от дневника беше като капка отрова и противоотрова едновременно. Разкриваше злото, но и даваше ключове за борба с него.
Последните страници на тефтера бяха най-страшните. Почеркът на Стефан ставаше все по-трескав, думите се блъскаха една в друга, сякаш се е опитвал да надбяга времето.
„Виктор ме покани на яхтата си утре. Уж за да отпразнуваме финализирането на сделката. Знам защо ме вика. Разбра, че се ровя. Разбра, че съм говорил с адвоката си. Опитвам се да събера доказателства срещу него, но той винаги е една крачка пред мен. Усещам капана, който щраква около мен. Анелия днес ме попита защо съм толкова блед. Как да ѝ обясня, че живея в един и същи кошмар от месеци? Тя дори не би разбрала. Нейният свят е непокътнат.“
„Говорих с Изабела. Казах ѝ да изчезне. Да напусне града, да смени името си, да забрави за мен. Тя плака. Аз също. Обещах ѝ, че ще я намеря, когато всичко свърши. Но и двамата знаехме, че това е сбогуване. Накарах я да се закълне, че каквото и да чуе, каквото и да прочете във вестниците, няма да се показва. Той ще я търси. Ако мен ме няма, тя е единственият свидетел, който може да го свърже с мен в личен план. И той ще я накара да замълчи завинаги.“
„Подготвил съм този дневник. Ще го взема с мен утре, заедно с медальона. Ако нещо се обърка, ще намеря начин да го изхвърля зад борда. Това е моята застраховка, моят глас от гроба. В него е описана цялата схема. В него са имената на офшорните компании, номерата на сметките, всичко. Но думите не са достатъчни. Трябват доказателства. Истинските документи, оригиналните договори, са скрити. Виктор мисли, че ги е унищожил, но аз направих копия. Скрих ги на единственото място, на което той никога не би се сетил да търси – в двойно дъно на сейфа в стария ми кабинет. Кабинет, който сега е негов. Ключът към двойното дъно е комбинация от цифри, която само аз знам. Рождената дата на Изабела, прочетена отзад напред.“
Последната страница съдържаше само няколко думи, написани с криви, разтреперани букви.
„Яхтата потегля. Небето е сиво. Морето е неспокойно. Като душата ми. Викторе, знам, че ме гледаш. Усмивката ти не ме заблуждава. Нека Бог ми е на помощ.“
След това страниците бяха празни.
Дамян затвори тефтера. Ръцете му трепереха. Сега знаеше всичко. Знаеше как е извършено убийството. Знаеше мотива. И най-важното – знаеше къде са доказателствата. Но тази информация беше колкото ценна, толкова и смъртоносна. Как можеше той, един обикновен техник, да проникне в офиса на един от най-влиятелните бизнесмени в страната и да отвори сейфа му? Беше невъзможно. Беше самоубийство.
Той се почувства смазан от тежестта на тази тайна. Беше сам срещу целия свят. Рада не му вярваше, а той не смееше да потърси помощ от полицията. Кой щеше да повярва на историята му? Щяха да го обвинят, че се опитва да изнудва Виктор. Щяха да му вземат дневника и той щеше да изчезне в някое чекмедже, а самият Дамян можеше да се озове в затвора или по-лошо.
Имаше само един човек, на когото можеше да се довери. Човек, който беше достатъчно млад, за да не е циничен, и достатъчно умен, за да види отвъд очевидното. Човек, за когото беше готов на всичко.
Дъщеря му, Лилия.
Глава 5: Лилия се включва
Да избере подходящия момент беше почти толкова трудно, колкото и да вземе самото решение. Дамян изчака един уикенд, когато Рада беше отишла да помогне на болната си майка в съседното населено място. Той и Лилия бяха сами в апартамента. Тя учеше за изпит по вещно право, заобиколена от дебели учебници и маркери в различни цветове. Апартаментът, който тя делеше с още две момичета близо до университета, беше взет със студентски кредит, чиито вноски тежеха на семейния бюджет, но Дамян беше твърдо решен дъщеря му да получи най-доброто образование.
Той седна срещу нея на масата в кухнята, постави пред нея тефтера и медальона и започна да разказва. Разказа всичко, от самото начало – риболовът, находката, зловещото първо изречение, нощното четене, разкритията за Стефан, Виктор и Изабела, статиите в интернет, счупеното столче, страхът.
Лилия слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Първоначалното ѝ изражение беше на недоверие, което постепенно премина в загриженост, а накрая – в сериозна концентрация. Тя беше копие на майка си, със същите големи, тъмни очи, но в тях имаше острота и аналитичен блясък, които Дамян свързваше с бъдещата ѝ професия.
Когато той свърши, настъпи дълго мълчание. Лилия взе тефтера и внимателно прелисти страниците. Взе медальона и го завъртя в пръстите си.
„Тате, осъзнаваш ли колко е сериозно това?“, каза тя накрая, а гласът ѝ беше тих и спокоен, което го притесни повече от евентуална истерична реакция. „Това не е някакъв роман. Ако дори половината от написаното тук е истина, този човек, Виктор, е убиец. И е изключително опасен.“
„Знам, Лили. Затова ти казвам. Не знам какво да правя. Чувствам, че ще се побъркам от тази тайна.“
„Първото, което трябва да направим, е да проверим фактите“, каза тя, превключвайки на делови тон. „Ти си проверил за изчезването на Стефан. Аз мога да направя по-дълбоко проучване. В университета имаме достъп до правни и търговски регистри. Мога да проверя историята на компанията им, финансовите ѝ отчети, сделките, които са сключвали по това време. Ако има нещо гнило в тази „голяма сделка“, за която пише, може да има останали следи.“
Надеждата, която проблесна в гърдите на Дамян, беше почти болезнена. „Мислиш ли, че е възможно?“
„Възможно е, но е трудно. Такива хора като Виктор знаят как да си прикриват следите. Но най-много ме притеснява друго. Ти. Това, че са те предупредили. Това означава, че те знаят, че някой рови. Може би все още не знаят кой си точно, но те търсят. Трябва да бъдеш изключително внимателен. Никакви повече проучвания в библиотеки. Никакви разговори с непознати.“
Тя стана и започна да крачи из малката кухня, точно както правеше, когато решаваше сложен казус. „Дневникът сам по себе си не е достатъчно доказателство в съда. Може да се сметне за фалшификат или за писания на човек с разклатена психика. Свидетелските показания на тази Изабела биха били ключови, но тя е изчезнала. А документите в сейфа… това е почти фантастика. Да се проникне там е невъзможно.“
Тя спря и го погледна право в очите. „Тате, обещай ми нещо. Няма да правиш нищо глупаво. Нищо сам. Отсега нататък сме екип. Ще проучим всичко, което можем, но ще го направим умно и безопасно. И ако в един момент стане твърде опасно, ще се откажем. Разбра ли ме?“
Дамян кимна. Огромно облекчение се разля по тялото му. Вече не беше сам. Имаше съюзник. И то не какъв да е, а неговата умна, смела дъщеря, която скоро щеше да стане адвокат.
През следващата седмица Лилия се потопи в работа. Прекарваше часове в университетската библиотека, ровейки в онлайн бази данни. Това, което откри, потвърди всичко от дневника. Около времето на изчезването на Стефан, компанията „ВиСтефан Груп“ (името, което тя откри в регистрите) е придобила няколко по-малки конкурентни фирми на изключително ниска цена. Официално това бяха враждебни поглъщания, но Лилия намери статии в малки, специализирани бизнес издания, в които се говореше за агресивен натиск и методи на ръба на закона. След изчезването на Стефан, Виктор преименувал компанията на „Виктор Груп“ и я преструктурирал, като няколко от ключовите дъщерни дружества били регистрирани в офшорни зони. Всичко беше направено перфектно от правна гледна точка, но миришеше на измама от километри.
„Той е прикрил всичко много добре“, каза тя една вечер на баща си по телефона, говорейки с кодови думи. „Нашият ‘приятел’ е изчистил къщата след партито. Но има нещо странно. Една от фирмите, които са били принудени да обявят фалит, е водила дело. Внезапно са оттеглили иска си, само седмица преди Стефан да изчезне. Това е нишка. Трябва да намерим адвоката на тази фирма. Може би той знае нещо.“
Планът им започваше да придобива форма. Но с всяка нова открита следа, те навлизаха все по-дълбоко в територията на врага. И не знаеха, че врагът вече ги наблюдава много по-отблизо, отколкото предполагаха.
Глава 6: Първи контакт
Намирането на Изабела се превърна в следващата им цел. Тя беше липсващото парче, живият свидетел, който можеше да превърне историята от дневника в реалност. Но как да намериш човек, който целенасочено е изчезнал преди пет години?
Дневникът даваше само няколко бегли улики. Стефан споменаваше нейната страст към рисуването, особено на пейзажи с лавандула. Описваше една малка уличка в старата част на града, където тя мечтаела един ден да отвори собствена галерия. „Галерия ‘Слънце’“, пишеше той. „Защото тя внася слънце в живота на хората.“
Дамян прекара няколко следобеда в лутане из павираните улички на стария град. Беше се променил много през последните пет години, но някои от по-малките магазинчета все още бяха там. Накрая, в едно почти забравено кътче, той я видя. Табелата беше избледняла и ръждясала, а витрината беше прашна и празна, но името все още се четеше: „Галерия ‘Слънце’“.
Сърцето му заби по-бързо. Мястото беше затворено от години, но съседното магазинче, малко антикварно ателие, работеше. Вътре възрастен мъж с очила с дебели стъкла внимателно полираше сребърен свещник. Дамян влезе, преструвайки се, че разглежда стоката.
„Интересна табела има съседната галерия“, подхвърли той небрежно. „Работи ли?“
Антикварят го погледна над очилата си. „Не е работила от години, момче. Откакто стана онази трагедия с богаташа. Художничката, младо момиче, Изабела май се казваше, изчезна за една нощ. Събра си багажа и замина. Говореше се, че той ѝ е бил любовник, покровител.“
„И никой не знае къде е отишла?“, попита Дамян, опитвайки се гласът му да звучи просто любопитно.
Мъжът се поколеба за миг, сякаш се ровеше в спомените си. „Веднъж спомена, че ако някога ѝ писне от големия град, ще отиде да живее на тихо място. Някъде, където има много лавандулови полета. Обичаше да ги рисува. Каза, че там въздухът миришел на спокойствие. Горкото момиче, сигурно много се е уплашила.“
Лавандулови полета. Това беше нещо. Не беше много, но беше повече от нищо. Лилия направи бързо проучване. Имаше няколко региона в страната, известни с отглеждането на лавандула. Щеше да е като да търсят игла в купа сено, но трябваше да опитат.
През това време Виктор започваше да става все по-неспокоен. Неговият началник на охраната, бивше ченге с мръсно минало на име Красимир, му докладва, че някой се е ровил в търговските регистри и е задавал въпроси за старите дела на „ВиСтефан Груп“. Това само по себе си не беше престъпление, но съвпадаше с други странни събития. Един от бившите адвокати, които бяха работили по фалита на конкурентна фирма, спомена, че млада студентка по право го е търсила, за да го разпитва за случая.
„Това е нищо, шефе. Сигурно някаква курсова работа“, беше казал Красимир.
Но Виктор не вярваше в случайности. Пет години всичко беше тихо и спокойно. Защо някой щеше да се интересува от тези стари истории точно сега? Инстинктът му, който го беше направил милионер, крещеше, че има опасност.
„Искам да разбереш коя е тази студентка“, нареди той на Красимир. „Искам да знаеш с кого се среща, с кого говори, какво яде, къде спи. Искам да знаеш всичко. И го направи дискретно. Не искам да я плашиш. Все още.“
Сенките около Дамян и Лилия започваха да се сгъстяват. Те все още не го знаеха, но вече не бяха ловци. Бяха се превърнали в плячка.
Глава 7: Нишката се затяга
Първият сигнал, че са разкрити, дойде неочаквано. Лилия се прибираше късно една вечер от библиотека. Докато вървеше по слабо осветената улица към квартирата си, усети нечие присъствие зад гърба си. Стъпки, които ускоряваха, когато тя ускоряваше, и забавяха, когато тя забавяше. Сърцето ѝ заби лудо. Тя сви в една по-оживена пресечка и се шмугна в денонощен магазин. Престори се, че разглежда рафтовете, докато крадешком поглеждаше през витрината. На отсрещния тротоар стоеше мъж. Беше едър, с късо подстригана коса и облечен в тъмно яке. Той не гледаше към нея, но тя знаеше, че я чака.
Тя извади телефона си и с треперещи пръсти написа съобщение на баща си: „Следят ме. Не се прибирам в квартирата. Отивам при Мария.“ Мария беше нейна колежка, която живееше в другия край на града.
Този инцидент ги разтърси. Осъзнаха, че са подценили врага си. Виктор не беше просто бизнесмен; той имаше ресурси и хора, които да изпълняват мръсните му поръчки. Дамян настоя Лилия да спре да се занимава със случая.
„Прекалено опасно е! Не мога да позволя да ти се случи нещо!“, почти извика той по телефона.
„Не, татко!“, отвърна твърдо тя. „Точно защото е опасно, не трябва да спираме. Ако се откажем сега, те ще спечелят. Просто трябва да бъдем по-умни от тях. Ще се крия при Мария няколко дни. Ти също бъди внимателен. Проверявай колата си. Не ходи на езерото. Трябва да изчезнем от радара им за известно време.“
Дамян се съгласи неохотно. Страхът за дъщеря му беше по-силен от всичко. През следващите дни той живееше в постоянна параноя. Оглеждаше се през рамо на улицата, проверяваше дали входната врата е заключена по три пъти. Чувстваше се като беглец в собствения си град.
Междувременно, проследяването на Лилия даде резултат. Хората на Красимир бързо установиха самоличността ѝ и нейната връзка с Дамян. Провериха и него. Откриха, че е обикновен техник, запален рибар. Нищо подозрително. Но когато Красимир докладва на Виктор, една дума привлече вниманието му.
„Рибар?“, попита Виктор, а в очите му проблесна ледена светлина. Езерото. Яхтата. Водата. Всичко беше свързано. Възможно ли беше? Възможно ли беше онова нещо, което беше изхвърлил преди пет години, да е изплувало? Идеята беше абсурдна, почти невъзможна. Но тя обясняваше всичко.
„Проверете този Дамян. Разровете миналото му. Проверете банковите му сметки. Разпитайте съседите му. Искам да знам дали наскоро е променил начина си на живот, дали е забогатял внезапно. Може би се опитва да ме изнудва. Искам да наблюдавате всяка негова стъпка.“
Примката около Дамян се затягаше. Той и Лилия бяха решили да действат по-бързо. Трябваше да намерят Изабела преди хората на Виктор да стигнат до тях. Планът им беше прост, но рискован. Дамян щеше да вземе няколко дни отпуск и да обиколи селата в лавандуловите региони, представяйки се за пътуващ търговец на билки. Щеше да разпитва за художничка, която се е нанесла преди около пет години. Беше слаба надежда, но единствената, която имаха.
Преди да тръгне, той се обади на Лилия.
„Пази се, тате“, каза му тя. „Не се доверявай на никого. И ми се обаждай всеки ден в точно определен час. Ако пропуснеш, ще знам, че нещо не е наред.“
Дамян потегли на следващата сутрин. Докато колата му напускаше града, той не забеляза тъмния седан, който потегли след него на дискретна дистанция. Ловът беше започнал.
Глава 8: Среща с Изабела
Първите два дни бяха безплодни. Дамян обикаляше малки, забравени от бога села, където времето сякаш беше спряло. Разговаряше с кметове, с продавачки в магазини, с възрастни жени, които седяха на пейки пред къщите си. Показваше им скица на медальона, която Лилия беше направила, питайки дали са виждали подобно бижу. Всички го гледаха с подозрение и клатеха глави. Надеждата му започна да се изпарява. Може би всичко беше напразно. Може би Изабела беше напуснала страната или беше сменила външността си до неузнаваемост.
На третия ден той пристигна в едно село, сгушено в подножието на планината. Беше красиво, с калдъръмени улички и стари къщи с каменни покриви. Въздухът беше изпълнен с упойващия аромат на лавандула, която растеше навсякъде – в дворовете, по склоновете, дори в пукнатините на стените.
В малкото селско кафене той поръча кафе и поде обичайния си разговор с възрастния собственик.
„Търся една жена, художничка. Може да се е нанесла тук преди няколко години. Рисува предимно пейзажи, лавандула…“
Собственикът го изгледа изпод вежди. „Имаме една такава. Живее в старата къща на края на селото, до реката. Не се меси много с хората. Казва се Димана. Тиха жена, само рисува по цял ден.“
Сърцето на Дамян подскочи. Димана. Сменила е името си.
„Може ли да ми покажете къде е къщата?“
Десет минути по-късно той стоеше пред малка, но добре поддържана къща с двор, пълен с цветя. На прозореца имаше статив, а до него се виждаше силует на жена с дълга коса, вързана на небрежен кок. Дамян пое дълбоко дъх и почука на вратата.
Жената, която отвори, беше слаба, с бледо лице и огромни, тъжни очи. Изглеждаше по-възрастна от годините си, сякаш някаква тежест я беше смазвала дълго време. Когато видя Дамян, в очите ѝ се изписа страх.
„Какво обичате?“, попита тя с треперещ глас.
„Търся Изабела“, каза той тихо.
Цветът се оттече от лицето ѝ. „Няма такава жена тук. Объркали сте се.“ Тя понечи да затвори вратата, но Дамян я спря, като извади от джоба си златния медальон.
„Той ми каза да ви го предам“, излъга той. „Каза, че е време да спрете да се страхувате.“
Тя се вгледа в слънцето в ръката му и очите ѝ се напълниха със сълзи. Тялото ѝ се разтресе от беззвучни ридания. Тя отстъпи назад и го покани да влезе.
Къщата беше пълна с картини. Десетки платна, всички изобразяващи лавандулови полета в различни часове на деня, при различна светлина. Красиви, но някак меланхолични.
Тя му разказа всичко. Разказа за любовта си със Стефан, за надеждите им, за заплахите на Виктор. В онзи последен ден Стефан ѝ се обадил и ѝ казал да бяга. Дал ѝ е пари в брой и я заклел да изчезне.
„Той знаеше, че отива на смърт“, прошепна тя, а сълзите се стичаха по бузите ѝ. „Виктор го уби на онази яхта. Знаех го, усещах го. Няколко дни по-късно един от хората на Виктор ме намери. Каза ми, че ако някога проговоря, ще ме сполети същата съдба, но преди това ще ме обвинят, че съм негова съучастничка в измамите. Каза, че имат доказателства, които са подготвили. Уплаших се. Избягах. И оттогава живея в този постоянен страх.“
„Вече не сте сама“, каза Дамян. „Намерих дневника му. В него е описано всичко. Но ни трябват доказателства. Той пише за документи, скрити в сейфа му.“
Изабела поклати глава. „Невъзможно е да се стигне до тях. Офисът на Виктор се охранява като крепост.“
„Имаме план“, каза Дамян, макар и да нямаха. „Но ни трябва вашата помощ. Трябва да свидетелствате.“
Тя го погледна с ужас. „Не мога! Той ще ме убие!“
„Ако не направим нищо, той ще продължи да живее безнаказано, а вие ще продължите да се криете. Стефан не би искал това. Той е написал този дневник, за да бъде разкрита истината. Дължим му го.“
Докато те разговаряха, отвън, скрит зад дърветата край реката, един мъж с бинокъл ги наблюдаваше. Той вдигна телефона си и набра номер.
„Шефе, намерихме я. И не е сама. Рибарят е при нея.“
В луксозния си офис на последния етаж, Виктор се усмихна. Беше студена, лишена от всякаква радост усмивка.
„Отлично, Красимире. Не ги изпускай от поглед. Не правете нищо, докато не ви кажа. Време е да приключим тази история веднъж завинаги. Лично.“
Глава 9: Правен лабиринт
Връщането на Дамян и Изабела в града беше изпълнено с напрежение. Пътуваха през нощта, сменяйки две различни коли, които Лилия беше уредила през свои колеги, за да заличат следите си. Изабела беше преобразена – с къса, боядисана коса и тъмни очила, тя изглеждаше като напълно различен човек. Но страхът в очите ѝ беше същият. Настаниха я в квартирата на Мария, където Лилия я чакаше.
Срещата между двете жени беше емоционална. Лилия, с присъщото си съчувствие и професионализъм, успя да предразположи Изабела. Тя ѝ обясни правните аспекти на ситуацията, рисковете, но и шансовете.
„Вашите показания, заедно с дневника, са силен коз“, обясни Лилия. „Но защитата на Виктор ще се опита да ви дискредитира. Ще ви изкарат любовница, златотърсачка, лъжкиня. Трябва да сте подготвена за това.“
„Готова съм“, каза Изабела, а в гласа ѝ за първи път от много време се долавяше твърдост. „Пет години живях в страх. Стига толкова.“
Сега, когато имаха свидетел, следващата стъпка беше да намерят адвокат. Лилия знаеше, че не могат да отидат при когото и да е. Трябваше им човек с безупречна репутация, смел и най-вече – на когото можеха да имат пълно доверие. Човек, когото властта и парите на Виктор не биха могли да купят или уплашат.
Тя се сети за един от своите преподаватели в университета – професор, който често разказваше за легендарния адвокат по наказателни дела Симеон. Човек, отдавна оттеглил се от активна практика, който беше водил някои от най-шумните дела в миналото и винаги беше бил на страната на онеправданите.
Лилия успя да се свърже с него чрез професора си. Срещата беше уредена в старата му кантора, която той все още поддържаше – стая, пълна с книги, миришеща на хартия и история. Симеон беше възрастен мъж със снежнобяла коса и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през теб.
Дамян, Лилия и Изабела му разказаха цялата история. Те му показаха дневника и медальона. Симеон слушаше внимателно, без да ги прекъсва, като от време на време си водеше бележки в стар, овехтял бележник.
Когато свършиха, той дълго мълча. Стана и отиде до прозореца, загледан в улицата.
„Познавах бащата на Стефан“, каза той накрая, без да се обръща. „Беше честен човек. Когато Стефан започна бизнес с Виктор, мнозина го предупреждаваха. В този Виктор имаше нещо гнило още от самото начало. Хищник, облечен в скъп костюм.“
Той се обърна към тях. „Историята ви е правдоподобна. Но в съда правдоподобността не е достатъчна. Трябват факти, доказателства. Дневникът е силно косвено доказателство, но не е пряко. Показанията на госпожица Изабела са ключови, но ще бъдат атакувани жестоко. Трябват ни онези документи, за които Стефан пише. Без тях, делото е рисковано. Можем да го загубим, а ако го загубим, Виктор ще ви унищожи. Той няма да остави живи свидетели на престъплението си за втори път.“
„Но как да стигнем до тях?“, попита Дамян отчаяно. „Сейфът е в офиса му. Това е невъзможно.“
Симеон се усмихна леко за първи път. „В правото, както и в живота, думата ‘невъзможно’ често е просто липса на въображение. Трябва ни план. Трябва ни начин да влезем вътре. Но не със сила. С хитрост. Трябва ни ‘троянски кон’.“
Очите му се спряха на Лилия. „Вие, млада госпожице, сте бъдещето на нашата професия. Бърз ум, смелост. Кажете ми, сградата на ‘Виктор Груп’ има ли слаби места? Проверихте ли плановете ѝ, охранителната ѝ система, фирмата, която я поддържа?“
Лилия го погледна изненадано. Не се беше сещала за това.
„Започнете оттам“, каза Симеон. „Намерете пукнатина в бронята на звяра. А аз през това време ще задвижа някои стари контакти. Ще потърся хора в прокуратурата, на които все още може да се вярва. Когато му нанесем удар, трябва да е бърз, точен и окончателен. Няма да имаме втори шанс.“
Те си тръгнаха от кантората му с ново усещане за цел. Вече не бяха просто група отчаяни хора, борещи се за справедливост. Бяха екип с водач. Но не знаеха, че врагът им също подготвяше своя ход. Виктор беше изгубил търпение. Наблюдението не даваше резултати. Време беше за по-директен подход. Време беше да изпрати съобщение, което Дамян нямаше как да пренебрегне.
Глава 10: В леговището на звяра
Планът, който Симеон беше нарекъл „троянски кон“, започна да се оформя в ума на Лилия. Тя прекара дни в проучване на всичко, свързано със сградата на „Виктор Груп“. Откри, че охранителната система е инсталирана от фирма, която наскоро е обявила фалит и е била закупена от друга, по-малка компания. Това беше пукнатината, която търсеха. Новият собственик едва ли беше напълно запознат със сложната система в небостъргача.
Чрез един от контактите на Симеон, те успяха да се сдобият с техническите планове на системата. Лилия, с помощта на свой колега от университета, който беше компютърен гений, намери начин да предизвикат фалшива аларма в определен сектор на сградата. Това щеше да им даде малък прозорец от време, в който охраната щеше да е разсеяна.
Но все още имаше един проблем: как да влязат в самия офис на Виктор и как да отворят сейфа? Тук се намеси Изабела.
„Стефан ми беше разказвал за офиса“, каза тя тихо. „Има една малка служебна врата в задната част на етажа, която води към стълбището за поддръжка. Почти никой не я използва. Ключалката е стара. Той се шегуваше, че един обикновен шперц би я отворил.“
„А сейфът?“, попита Дамян.
„Той е зад голяма картина, пейзаж от любимия му художник. Комбинацията я знам. Стефан ми я каза. Рождената му дата.“
Това беше пробив. Но им трябваше човек, който може да отвори стара ключалка и да остане незабелязан. Тук Дамян се оказа полезен. Годините работа с фина механика му бяха дали нужните умения. Той прекара часове в гаража, упражнявайки се на стари брави.
Планът беше рискован до лудост. В петък вечер, когато повечето служители си бяха тръгнали, Лилия и нейният приятел щяха да активират фалшивата аларма от микробус, паркиран наблизо. В суматохата, Дамян, облечен като служител по поддръжката, трябваше да се промъкне през служебната врата, да влезе в кабинета, да отвори сейфа, да намери двойното дъно (чиято комбинация беше рождената дата на Изабела, прочетена наобратно), да вземе документите и да излезе. Всичко това за по-малко от десет минути.
През това време, Виктор беше решил да действа. Той не знаеше за плана им, но усещаше, че нещо се готви. Реши да удари Дамян там, където най-много ще го заболи. Една вечер, докато Рада се прибираше от работа, двама мъже я пресрещнаха на входа на блока. Не я докоснаха. Просто застанаха пред нея и единият каза:
„Предай на мъжа си да спре да рови, където не му е работа. Това е първото и последно предупреждение. Следващия път няма да сме толкова любезни. Имате хубава дъщеря. Жалко ще е, ако ѝ се случи нещо в университета.“
Рада се прибра пребледняла и трепереща. Когато Дамян се върна, тя му разказа всичко. Обвиненията, скандалите и съмненията от последните седмици се изпариха. Сега в очите ѝ имаше само ужас.
„Какво си направил, Дамяне? В какво си ни забъркал?“
Той нямаше избор. Разказа ѝ всичко. За дневника, за Стефан, за убийството, за Лилия. Тя го слушаше с разширени от ужас очи.
„Трябва да отидем в полицията! Веднага!“, извика тя.
„Не можем!“, отвърна той. „Този човек има хора навсякъде. Ще ни смачкат. Единственият ни шанс е да го довършим. В петък. След това всичко ще свърши.“
Нощта преди операцията беше безсънна. Страхът беше почти физически. Дамян гледаше спящата до него Рада и се питаше дали има право да рискува всичко, което обичаше, заради един мъртвец, когото никога не е познавал. Но тогава си спомни думите от дневника, спомни си страха в очите на Изабела и решителността в погледа на Лилия. Нямаше връщане назад.
В петък вечер всичко беше готово. Дамян, с комбинезон и кутия с инструменти, чакаше в една уличка близо до небостъргача. В ухото му имаше малка слушалка, свързваща го с Лилия. Сърцето му биеше до пръсване.
„Готови ли сме?“, прошепна гласът на Лилия.
„Готов съм“, отвърна той, а устата му беше пресъхнала.
„Активирам алармата след три… две… едно… сега!“
В сградата пронизително изпищя сирена. Дамян видя как няколко охранители изтичаха от главния вход и се отправиха към другото крило на сградата. Това беше неговият шанс. Той се шмугна през задния вход, качи се по стълбите за поддръжка и се озова пред вратата на офиса. Ръцете му трепереха, но той успя да вкара шперца в ключалката. След няколко напрегнати секунди, които му се сториха като вечност, ключалката щракна. Той беше вътре.
Кабинетът беше огромен и луксозен. Точно както го беше описала Изабела, зад бюрото висеше огромен пейзаж. Дамян го отмести и видя металната врата на сейфа. Бързо набра комбинацията – рождената дата на Стефан. Сейфът се отвори. Вътре имаше пачки с пари и бижута. Но той не се интересуваше от тях. Започна да опипва задната стена. Намери малък, почти незабележим ръб. Натисна го и част от стената хлътна навътре, разкривайки малко, скрито отделение. Вътре имаше папка с документи.
„Имам ги!“, прошепна той в микрофона.
„Излизай! Веднага! Идват насам!“, изкрещя Лилия.
Дамян грабна папката, затвори сейфа, върна картината на мястото ѝ и се втурна към вратата. Точно когато излизаше в коридора, от асансьора излязоха двама охранители.
„Ей, ти! Какво правиш тук?“, извика единият.
Дамян не се замисли. Хукна надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж. Чуваше тежките стъпки на преследвачите си зад гърба си. Адреналинът заглушаваше всяка мисъл. Той изскочи през задния вход и се затича по улицата към мястото на срещата. Точно тогава, от пресечката с мръсна газ излезе тъмен седан и му препречи пътя. Вратите се отвориха. Отвътре го гледаше Красимир. А до него, на шофьорското място, седеше самият Виктор. Усмивката му беше по-широка и по-хищническа от всякога.
„Мисля, че това е мое“, каза Виктор, протягайки ръка към папката. „Добра работа, рибарю. Но играта свърши.“
Глава 11: Предателство и обрати
В този момент Дамян разбра, че са били в капан през цялото време. Виктор ги беше оставил да действат, да се разкрият, да свършат мръсната работа вместо него. Беше ги примамил в леговището си, за да ги унищожи на своя територия. Зад гърба му пристигнаха и двамата охранители. Беше обграден.
„Дай ми папката, Дамяне. И може би ще оставя семейството ти на мира“, каза Виктор с глас, който беше едновременно мек и заплашителен.
Дамян стисна папката. Всичко изглеждаше изгубено. Целият им риск, целият им труд… напразно. Но тогава, в слушалката си, той чу гласа на Лилия, ясен и отчетлив: „Задръж ги! Само още тридесет секунди!“
Какво можеше да направи? Да се бие? Беше безсмислено. Да бяга? Нямаше къде. Той погледна Виктор в очите.
„Защо, Викторе?“, попита той, опитвайки се да спечели време. „Той ти беше приятел. Партньор.“
Виктор се изсмя. „Приятел? Стефан беше спирачка. Беше слаб, сантиментален глупак, който щеше да провали всичко с моралните си скрупули. Аз създадох тази империя. Аз заслужавах всичко. Той просто ми пречеше.“
„И затова го уби?“, настоя Дамян.
„Беше нещастен случай“, каза Виктор, но в очите му имаше триумф. „Падна зад борда. Жалко. А сега, папката.“
Той направи знак на хората си да се приближат. Но точно в този момент се случи нещо неочаквано. От другата страна на улицата, от сенките на една сграда, излезе жена. Беше облечена елегантно, с перлена огърлица и скъпо палто. Лицето ѝ беше бледо, но решително. Беше Анелия, вдовицата на Стефан.
Виктор я погледна с пълно изумление. „Анелия? Какво правиш тук?“
„Дойдох да сложа край на това, Викторе“, каза тя с леден глас. „Пет години живях в лъжа и страх. Пет години харчех кървавите ти пари и се преструвах, че не знам истината. Но вече не мога.“
Тя вдигна ръка, в която държеше малък диктофон. „Мисля, че прокуратурата ще се заинтересува много от този разговор.“
Лицето на Виктор се изкриви от ярост. „Ти! Как смееш!“
Оказа се, че Симеон е предвидил подобен развой. Докато Дамян е бил в сградата, старият адвокат е отишъл лично при Анелия. Показал ѝ е копие от дневника на Стефан. Разказал ѝ е за Изабела, за Дамян, за всичко. Поставил я е пред избор – да продължи да бъде съучастник в лъжата, или да помогне за възстановяване на справедливостта и да изчисти името на съпруга си. Съвестта ѝ най-накрая надделяла над страха и алчността.
Това беше обратът, който никой не очакваше. Но Виктор не беше човек, който се предава лесно.
„Глупачка!“, изкрещя той. „Мислиш, че един запис ще ме спре? Ще ви унищожа всичките!“
Той направи крачка към нея, но в този момент от двете страни на улицата се появиха полицейски коли със заглушени сирени. От тях излязоха въоръжени полицаи. Бяха хората, които Симеон беше успял да убеди. Те бяха чакали само сигнала.
Виктор замръзна. Огледа се като хванат в капан звяр. За миг очите му срещнаха тези на Дамян. В тях нямаше омраза, а само студена, бездънна празнота. Той разбра, че е загубил. Играта наистина беше свършила.
Глава 12: Развръзката
Последва хаос. Виктор и хората му бяха арестувани на място. Дамян, Анелия и Лилия, която се появи от микробуса, бяха отведени в полицията като ключови свидетели. Папката с документите и диктофонът със самопризнанията на Виктор бяха неопровержими доказателства.
Новината избухна като бомба. На следващата сутрин всички вестници и телевизии говореха за „Империята на лъжата“. Историята на уважавания бизнесмен, оказал се хладнокръвен убиец, шокира обществото. Започна мащабно разследване. Изплуваха подробности за финансови измами, корупция, пране на пари. Империята на Виктор започна да се срива като къща от карти.
Съдебният процес беше дълъг и тежък. Адвокатите на Виктор направиха всичко възможно да очернят свидетелите. Изабела беше подложена на кръстосан разпит, който имаше за цел да я унижи и представи като лъжкиня. Анелия беше обвинена, че е знаела всичко и е действала от ревност и алчност. А Дамян беше представен като опортюнист, който се е опитвал да изнудва Виктор.
Но истината, подкрепена с документите от сейфа и собствените думи на Виктор, беше твърде силна. Лилия, макар и все още студентка, присъстваше на всяко заседание, помагайки на екипа на Симеон с анализи и проучвания. Тя беше блестяща. Нейната работа по разплитането на сложните финансови схеми впечатли дори най-опитните прокурори.
В крайна сметка справедливостта възтържествува. Виктор беше признат за виновен по всички обвинения – убийство, измама, пране на пари – и получи доживотна присъда. Красимир и останалите му приближени също получиха дълги присъди за съучастие.
Името на Стефан беше изчистено. Той вече не беше жертва на нещастен случай, а герой, опитал се да спре едно голямо зло.
Глава 13: Последици
След края на процеса животът бавно започна да се връща към нормалния си ритъм, но нищо вече не беше същото.
За Дамян и семейството му промяната беше огромна. Рада го гледаше с нови очи – с уважение и гордост. Стената от тайни и недоверие помежду им се срути, заменена от по-силна и по-дълбока връзка. Финансовите им притеснения също останаха в миналото. Част от конфискуваното имущество на Виктор беше присъдена като компенсация на жертвите, включително и на семейството на Стефан. Анелия, в знак на благодарност, направи щедро дарение на Дамян и Лилия, което им позволи да изплатят ипотеката си и да осигурят бъдещето на Лилия без притеснения за студентски кредити.
Лилия се превърна в знаменитост в правните среди още преди да се е дипломирала. Получи предложения за работа от най-добрите кантори в страната, но тя избра да започне в малка фирма, която се занимаваше със защита на граждански права. Случаят „Виктор“ ѝ беше показал кое е истинското ѝ призвание – да се бори за онези, които нямат глас.
Изабела най-накрая намери покой. Тя се върна в малката си къща сред лавандуловите полета, но вече не се криеше. Страхът беше изчезнал, заменен от тиха скръб, но и от усещане за свобода. Тя започна да рисува отново, но картините ѝ вече не бяха толкова меланхолични. В тях започнаха да се появяват ярки, слънчеви цветове.
Анелия продаде огромната къща и по-голямата част от бижутата си. Основа фондация на името на Стефан, която подпомагаше млади предприемачи с честни бизнес идеи. За първи път в живота си тя правеше нещо, което имаше смисъл, и това ѝ носеше удовлетворение, което нито една диамантена гривна не можеше да ѝ даде.
Глава 14: Ново начало
Няколко месеца по-късно, в една топла есенна сутрин, Дамян отново беше на езерото. Мястото беше същото, но той беше различен. Вече не идваше тук, за да избяга от живота, а за да му се наслади. Тишината вече не беше просто липса на шум, а хармония.
Той хвърли въдицата и се загледа в спокойната вода. Мислеше си за невероятния път, който беше извървял. Едно замятане на въдицата беше променило не само неговия живот, но и съдбите на толкова много хора. Беше го научило, че дори най-обикновеният човек може да направи необикновени неща, когато се изправи пред избор между правилно и грешно.
Плувката леко потрепна. Този път беше риба. Дамян се усмихна. Изтегли я бавно, без напрежение. Беше малка, сребриста пъстърва. Той внимателно я откачи от кукичката и я пусна обратно във водата.
„Плувай“, прошепна той. „Бъди свободна.“
Докато гледаше как рибката изчезва в дълбините, той разбра, че и той е свободен. Свободен от страховете си, от несигурността, от усещането за незначителност. Той беше рибарят, който беше уловил не просто тайна, а собствената си смелост. И това беше най-големият улов в живота му. Слънцето се издигаше над хоризонта, заливайки света със златна светлина, и за първи път от много време, Дамян се чувстваше напълно, абсолютно спокоен.