Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно.
Светлана гледаше мъжа срещу себе си, онзи, с когото някога не можеше да се надиша от общия им въздух. А сега седяха мълчаливо един срещу друг и подписваха документи.
Развод.
Без викове. Без скандали.
Само тишина. Тежка, празна, като стая, от която са изнесли мебелите и са оставили само ехо.
Той изглеждаше сякаш се беше свил, като издухан балон. Очите му не гледаха в очите ѝ. Гледаха в една точка, сякаш там имаше врата, която само той виждаше.
Тя беше безкрайно уморена. Уморена от подозрения, от обяснения, от недоизречени истини и от онова чувство, че в собствения ѝ дом има човек, който държи ключовете за всичко, а ѝ подава само дребните монети.
Подписът ѝ се разля леко, защото ръката ѝ трепна.
Тогава той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сив хартиен плик с неравни ръбове. Подаде го, внимателно, сякаш вътре беше нещо живо.
Светлана не помръдна.
Той преглътна, гърлото му се сви, като че ли думите бяха камък.
Тихо каза:
Това е за теб. Но го отвори след една година. Обещай ми.
Светлана усети как въпросите се блъскат в нея, като птици в стъкло.
Защо?
Той не вдигна поглед.
Просто обещай.
Въздухът между тях изтъня. Тя прехапа вътрешната страна на устната си. Част от нея искаше да хвърли плика на пода, да го стъпче, да извика, да разкъса тишината.
Друга част… онази, която все още помнеше първите им години, онази, която все още не беше угаснала напълно… кимна.
Без думи.
Тя прибра плика в чантата си и излезе, без да се обърне.
А той остана на стола и за първи път от много време заплака, без да издаде звук.
Глава първа
Годината без него не беше тиха.
Беше шумна по свой начин.
Шумът на отсъствието.
Светлана започна да различава нови звуци, които преди не забелязваше. Скърцането на пода в коридора. Дишането си през нощта. Потропването на радиатора, когато ставаше студено. Случайните стъпки на съседите, които звучаха като чужд живот, преминаващ покрай вратата ѝ, без да влиза.
Сутрините бяха най-лоши.
Нямаше го характерния звук на ключовете в бравата. Нямаше го ароматът на кафе, което той правеше, сякаш това беше неговото извинение за всичко, което не казваше. Нямаше го онова дребно мърморене в кухнята, когато чете новините и се преструва, че светът е под контрол.
Пликът стоеше в гардероба.
Неразпечатан.
Понякога Светлана отваряше вратата на гардероба просто за да го види. Не за да го вземе, не за да се изкуши. Само за да се увери, че е там. Че обещанието е истинско. Че не е сънувала онзи момент.
Синът ѝ идваше рядко.
Даниел. Единственото име, което можеше да я разсмее и да я разплаче в едно и също изречение.
Той вече не беше момче. Беше млад мъж, който носеше на раменете си тежест, за която никога не беше искал да признае. Учеше в университет, и това го изтощаваше не само с изпити и лекции, а с онази постоянна битка да се доказва.
Светлана се преструваше, че не вижда сенките под очите му.
Той се преструваше, че не забелязва как тя брои стотинките си преди да отиде до магазина.
Приятелките ѝ бяха странно внимателни. Толкова внимателни, че това започваше да боли. Не питаха. Не споменаваха. Ухилваха се, сменяха темата, говореха за рецепти и за чужди проблеми, а Светлана усещаше как истината стои като стол между тях, който никой не смее да докосне.
И така мина една година.
Една година, в която сънят ѝ беше накъсан, в която мислите ѝ се връщаха в едни и същи моменти като игла върху плоча.
Една година, в която тя си повтаряше, че вече няма да се връща назад.
И въпреки това… на седемнадесети април, точно една година по-късно, Светлана се събуди с усещането, че нещо я чака.
Като дълг.
Като присъда.
Като подарък, който не си поискал, но който някой е оставил на прага ти и е изчезнал.
Тя си направи чай. Ръцете ѝ трепереха. Не от студ. От предчувствие.
Седна на масата. Сложи пред себе си плика.
Сив.
Непретенциозен.
Но тежащ повече от хартия.
Светлана си пое дълбоко въздух и го отвори.
Глава втора
Първо усети миризмата.
Хартия, която е стояла затворена. Мастило. И нещо друго, едва доловимо, като спомен за неговия одеколон, който някога ѝ се струваше част от кожата му.
Вътре имаше бележка, сгъната на две.
И малък пакет, увит грижливо в мека хартия, вързан с тънка връв.
Светлана първо взе бележката. Пръстите ѝ се плъзнаха по почерка, който познаваше. Почеркът му беше винаги малко наклонен, сякаш думите бързат към края.
Тя разгъна.
„Светлана,
ако четеш това, значи съм удържал думата си.
И ти си удържала своята.
Моля те, преди да ме намразиш окончателно, направи само едно: изслушай ме, макар и на хартия.
Това, което направих, не беше бягство от теб. Беше опит да те опазя.
Знам, че думите „опазя“ звучат като оправдание. И знам, че заслужаваш повече от лист хартия. Но понякога истината е такава, че ако я кажеш на глас, някой те чува. А аз не можех да си позволя да те поставя под удар.
В пакета има ключ. Не го губи.
След като го вземеш, обади се на Елица. Номерът е на гърба. Кажи ѝ само изречението: „Пликът говори.“
Не казвай на никого. Дори на Даниел. Не още.
Ако се колебаеш, запомни: всичко, което има значение, е там, където този ключ отваря.
И още нещо. Не вярвай на човека, който ще се престори, че те съжалява.
Той ще плаче красиво.
А после ще ти вземе последното.
Прости ми, ако можеш.
И ако не можеш, поне се спаси.
Твой
Виктор“
Светлана прочете името му и за миг ѝ прилоша.
Виктор.
Той най-накрая беше оставил нещо ясно.
И въпреки това бележката беше като нож, забит между ребрата.
Не казвай на никого.
Не още.
Защо?
Светлана обърна листа. На гърба имаше номер и още едно изречение, написано с по-дебело мастило, сякаш ръката му е натиснала:
„Ако до края на тази седмица не го направиш, ще стане късно.“
Сърцето ѝ се удари в гърлото.
Тя отвърза пакета. Отвътре излезе малък метален ключ. Не беше от обикновена врата. Беше гладък, тежък, с издълбани едва видими цифри, които тя не разбра.
Светлана го стисна.
И тогава телефонът ѝ иззвъня.
Тя подскочи.
Екранът светна.
„Даниел.“
Светлана замръзна… не, не замръзна. Пребледня, сякаш кръвта се дръпна назад, сякаш тялото ѝ разбра, че тази година ще приключи така, както е започнала.
С напрежение.
С тайна.
С избор, който не иска да направи.
Тя вдигна.
Мамо… гласът на Даниел беше нисък. Прекалено нисък. Не беше гласът на син, който звъни да пита как си. Беше гласът на човек, който се дави, но не иска никой да го види. Трябва да поговорим. Днес. Сега.
Какво има? Светлана опита да звучи спокойно, но гласът ѝ се счупи накрая.
Аз… взех кредит. За жилището. Знаеш. Всичко беше наред, докато… докато не ми блокираха сметката.
Какво означава „блокираха“?
Означава, че някой е подал иск. И аз… аз не разбирам. Мамо, получих писмо. От съд.
Светлана усети как ключът се впива в дланта ѝ.
Пликът говори.
И сякаш отговори на въпроса ѝ, който не беше изрекла:
Едното е свързано с другото.
Глава трета
Даниел пристигна след по-малко от час. Влезе без да чука, както правеше от малък, но сега това не беше детска увереност. Беше отчаяние.
Беше пораснал и беше научил най-лошото умение на възрастните: да носиш паника с тиха походка.
Светлана му направи чай. Сложи на масата и няколко бисквити, като че ли захарта може да залепи разпадащия се свят.
Даниел извади плик, този път бял, с печат.
Съдебна покана, мамо. Някакъв иск. Пише, че съм гарантирал за нечий дълг.
Гарантирал? За кого?
Даниел преглътна. Погледът му се плъзна към гардероба, сякаш там стои отговорът.
За… за един човек. От университета. Един приятел. Той каза, че е временно, че му трябва подпис, защото баща му бил болен, че ще върне парите, че…
Светлана затвори очи за секунда.
Колко?
Даниел прошепна сума. Не я изрече ясно, сякаш ако думите не са ясни, бедата може да е по-малка.
Светлана се облегна назад. В главата ѝ всичко започна да се подрежда като домино, което само чака едно докосване.
Името?
Даниел се поколеба.
Крис.
Светлана се намръщи.
Крис е име, което можеше да е прякор. Или прикритие.
Кой е той? От къде го познаваш?
От курса… Появи се миналия семестър. Умен е. Винаги говори за пари, за сделки, за това как „големите“ мислят. Той… той ме накара да се чувствам глупав, ако не разбирам. И аз… исках да съм като него. Да не бъда просто… просто синът на жена, която се опитва да свърже двата края.
Светлана го погледна остро.
Не си „просто“ нищо.
Даниел се засмя сухо, без радост.
Кажи го на съдията.
Тя протегна ръка и хвана дланта му. Беше студена.
Покани го да диша.
И в този момент тя осъзна, че не може да му каже за бележката. Не още. Виктор беше написал това с причина. Колкото и да я болеше да държи тайна от собствения си син, тя усещаше, че всяка прибързана дума може да стане куршум.
Светлана прибра съдебната покана и каза:
Ще намерим адвокат.
Даниел поклати глава.
Нямаме пари за адвокат.
Светлана усети как гневът се надига в нея, горещ и чист.
Тогава ще намерим такъв, който е длъжен да ни чуе. И който няма да се купи.
И сякаш съдбата се подсмихна.
Светлана погледна бележката на Виктор. Името „Елица“ я бодна като игла.
Тя стана.
Даниел я гледаше.
Къде отиваш?
Светлана си сложи палтото. Пъхна ключа в джоба си, дълбоко, сякаш пази сърцето си от кражба.
Отивам да се обадя на една жена. И да кажа едно изречение.
Какво изречение?
Светлана се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ.
Изречение, което ще ни спаси.
И излезе.
В коридора, преди да затвори вратата, тя чу Даниел да прошепва, едва чуваемо:
А татко… татко знаеше ли?
Светлана не отговори.
Защото истината беше по-страшна:
Татко беше оставил карта.
И тя току-що беше стъпила върху първия ѝ капан.
Глава четвърта
Елица отговори на второто позвъняване.
Гласът ѝ беше спокоен, като на човек, който е виждал много сълзи и е престанал да се страхува от тях.
Слушам.
Светлана затвори очи.
Пликът говори.
От другата страна настъпи тишина. Не тишина на изненада, а тишина на потвърждение.
Добре. Къде си?
На улицата. Пред входа си.
Не казвай адрес. Кажи ми какво виждаш.
Светлана се огледа, объркана.
Виждам… дърво. Стълби. Една жена с торба. Дете с топка.
Добре. Значи не те следят. Слушай внимателно. Ще дойдеш в кантората ми. Но не сама. Вземи човек, на когото имаш доверие, но не му казвай нищо. Нека да изглежда като обикновена разходка. Разбираш ли?
Светлана преглътна.
Разбирам.
И още нещо. Ако някой те потърси днес и ти каже, че съжалява за Виктор, затвори. Без думи.
Кой?
Елица не отговори веднага.
Онзи, който плаче красиво.
Линията прекъсна.
Светлана остана със телефона в ръка.
Сякаш думите на Виктор оживяха.
Тя се върна у дома и каза на Даниел само:
Отиваме да видим една адвокатка. За твоята работа.
Даниел кимна, твърде изморен да спори.
Когато стигнаха до кантората, Светлана видя жена на около четиридесет, с подредена коса и поглед, който не пропуска детайл. Елица ги посрещна без излишни учтивости. Пусна ги вътре и заключи.
Кантората беше малка, но подредена, с книги по стените и миризма на кафе, което е стояло на котлон твърде дълго.
Елица погледна Даниел.
Ти си синът.
Даниел се изненада.
Как…
Елица вдигна ръка.
Не сега.
После се обърна към Светлана.
Покажи ми плика.
Светлана извади бележката и ключа.
Елица ги взе с ръкавица, което накара Светлана да се стресне.
Ръкавица?
Елица я погледна сериозно.
Защото някои хора обичат да доказват, че си пипал нещо, което не си трябвало.
Тя прочете бележката. Очите ѝ се стесниха.
После каза тихо:
Той е направил това, което мислех, че няма да посмее.
Какво? Светлана почти извика. Какво е направил?
Елица сложи бележката на масата.
Виктор не ти е изневерил само с жена, ако това е причината за развода. Той ти е изневерил с тишина. С тайни. За да те опази.
Светлана усети как гневът ѝ се надига.
Не ме опази. Разби ме.
Елица кимна, сякаш приема удара.
Да. Но ако беше останал, щеше да те унищожи не той, а онези, от които се е пазел.
Даниел се намеси:
Извинете… аз имам съдебна покана. Някой иска да ме направи гарант за дълг. И сметката ми…
Елица взе документа, прочете го бързо. Лицето ѝ стана още по-строго.
Крис, каза тя. Значи са стигнали и до теб.
Даниел пребледня.
Знаете го?
Елица остави документа.
Знам за него. И за човека зад него.
Светлана се наведе напред.
Кой?
Елица погледна ключа.
Първо трябва да отидем там, където той отваря. После ще говорим за имена.
Светлана стисна ръба на стола.
Къде?
Елица вдигна поглед.
В банка. В касета. Виктор е оставил нещо, което може да обърне цял процес. И може да ви спаси. Но може и да ви постави в опасност.
Даниел се засмя нервно.
По-опасно от това да ми вземат жилището?
Елица го погледна с ледено спокойствие.
Да. По-опасно.
И тогава Светлана разбра нещо, което до този момент не беше искала да приеме:
Разводът не беше край.
Беше начало.
Елица отвори чекмедже и извади друг плик, жълт, с печат.
Това е за теб, Светлана. Виктор го остави при мен преди развода. Но ми каза да ти го дам само ако ти сама произнесеш изречението.
Светлана протегна ръка.
Елица задържа плика за миг и каза:
Едно условие. Каквото и да видиш, каквото и да прочетеш, не взимай решение в първите два часа. Гневът е лош съветник. А те разчитат на него.
Кои „те“?
Елица се усмихна без радост.
Хората, които мислят, че любовта е слабост. И че страхът е валута.
Светлана взе плика.
Той беше по-тежък от първия.
И сякаш вътре имаше не листове, а истината, притисната да мълчи.
Глава пета
В жълтия плик имаше снимка.
Светлана я извади първа и почувства как въздухът ѝ заседна в гърлото.
Виктор стоеше до непознат мъж, висок, с късо подстригана коса и поглед като стъкло. До тях имаше и жена, тъмнокоса, усмихната, но усмивката ѝ беше твърде точна, твърде премерена.
На гърба на снимката имаше три имена, написани с почерка на Виктор:
„Джон. Сара. Георги.“
Даниел се наведе.
Кои са тези?
Светлана не отговори. Ръцете ѝ трепереха.
Елица каза:
Джон е чужд инвеститор. Предприемач. Дойде с много пари и още повече условия.
Сара е адвокат, също чужденка, но говори български по-добре от някои местни. Тя не обича да губи.
А Георги… Георги е човекът, който плаче красиво.
Светлана вдигна глава.
Но Виктор каза… че той ще ми се престори, че ме съжалява.
Елица кимна.
Георги беше партньор на Виктор. Дълги години. Заедно започнаха. Заедно израснаха. Заедно влязоха в сделки, в заеми, в обещания, които не се дават без цена.
Светлана се вкамени.
И защо ние сме в това?
Елица се облегна назад.
Защото Виктор подписа нещо, което не трябваше. За да спаси вас. И сега те искат остатъка.
Какъв остатък?
Елица посочи съдебната покана на Даниел.
Те не вземат само пари. Вземат бъдеще. Вземат имоти. Вземат хора. Правят те длъжник, и после ти държат врата на врата. Докато не започнеш да мислиш, че си виновен, че дишаш.
Даниел стисна юмруци.
Крис… той не е просто студент.
Не, каза Елица. Той е примамка.
Светлана почувства как в нея се появява нова сила. Не нежна. Не спокойна. Сила на майка, която вижда как ловецът се приближава към детето ѝ.
Кога отиваме в банката?
Елица взе ключа.
Сега.
Но първо… Светлана, има още нещо.
Тя извади от папка лист.
Това е копие от договор за заем. Подписан от Виктор. И от… теб.
Светлана се дръпна.
Аз? Никога не съм подписвала заем с него.
Елица я погледна.
Подписът е твой. Или поне така изглежда.
Светлана пребледня.
Фалшив?
Елица кимна.
И ако не докажем това, те могат да твърдят, че си съучастник. Че си знаела. Че си получавала.
Светлана усети как светът се накланя.
Тогава… разводът…
Разводът, каза Елица, е бил опит да те извади от общата отговорност. Но ако вече има „твои“ подписи, те ще се опитат да те върнат в калта.
Даниел прошепна:
Татко е знаел.
Светлана стисна ключа, сякаш може да смаже метал с воля.
Да. Знаел е.
И въпреки това не е дошъл да ме предупреди. Не ми е казал.
Елица отвори вратата на кантората.
Защото ако беше дошъл, можеше да не излезе жив.
Светлана спря. Гласът ѝ беше едва чуваем.
Какво казахте?
Елица не се обърна.
Някои хора не спират пред нищо, когато става дума за милиони. А Виктор им дължеше не само пари. Дължеше им истина.
Светлана излезе след нея.
Навън въздухът беше хладен, но тя не го усещаше. Усещаше само едно:
Някой беше превърнал живота ѝ в съдебна папка.
И сега тя трябваше да я отвори до край, или щеше да бъде затворена вътре завинаги.
Глава шеста
В банката миришеше на метал и на спокойствие, което е купено с охрана.
Елица говореше с кратки изречения. Показваше документи. Подписваше.
Светлана и Даниел стояха зад нея, като хора, които са дошли да приберат останките на корабокрушение.
Когато ги заведоха до стаята с касетите, Светлана почувства как дланите ѝ се изпотяват.
Служителят беше безизразен. Вкара ключа в ключалката на една от касетите. После кимна на Светлана да постави своя ключ.
Светлана го направи.
Двата ключа завъртяха едновременно.
Металът изщрака.
Вратата се отвори.
Светлана издърпа касетата и я сложи на масата.
Служителят излезе и остави тримата сами.
Даниел се приближи.
Мамо…
Светлана вдигна ръка.
Не.
Не още.
Тя отвори капака.
Вътре имаше папка. Дебела. И още един плик, този път черен.
Имаше и малка кутия.
Светлана отвори папката. Първият лист беше заглавен с големи букви:
„Доказателства.“
Елица бавно издиша.
Той го е направил. Наистина.
Какво има? Даниел почти се наведе в папката, но Елица го спря.
Не пипай. Не още.
Светлана разлисти. Имаше копия на договори, извлечения, записани разговори, разпечатки от съобщения, всяко изречение внимателно подчертано.
Тук пише… Светлана се задъха. Пише, че Георги е източвал средства. Че е прехвърлял имоти на други лица. Че е използвал чужди подписи.
Елица кимна.
И че Виктор е знаел. И е събирал доказателства.
Светлана стигна до една страница, на която имаше списък от имена. Сред тях беше и „Крис“.
Тя погледна Даниел.
Приятелят ти не е просто студент.
Даниел изглеждаше сякаш ще повърне.
Аз… аз не знаех.
Елица взе черния плик, без да го отваря.
Това е най-опасното. Черният плик обикновено е за последни думи.
Светлана погледна малката кутия.
Отвори я.
Вътре имаше пръстен.
Не брачният. Друг. По-стар, с износена вътрешна гравюра.
И до него… флаш памет, малка, черна.
Светлана се стъписа.
Какво е това?
Елица взе устройството.
Носител с данни. Вероятно записите са тук. И вероятно, ако попадне в чужди ръце, ще има хора, които ще направят всичко, за да го вземат.
Даниел прошепна:
Татко е оставил бомба.
Елица го погледна.
Не. Оставил е спасителен пояс. Но трябва да го хванете правилно, иначе ще ви дръпне под водата.
Светлана посегна към черния плик.
Елица я спря.
Не тук.
Но Светлана вече беше решила.
Не.
Тук.
Сега.
Тя отвори черния плик, сякаш къса кожа.
Вътре имаше писмо.
Почеркът на Виктор отново.
„Светлана,
ако държиш това писмо, значи си в касетата.
Значи си видяла истината.
Значи вече знаеш, че никога не ставаше дума само за изневяра.
Да, изневерих ти.
И преди да затвориш листа и да ме прокълнеш, прочети докрай.
Изневерих ти преди години. С жена, която ме погали, когато аз бях слаб. Когато ти беше силна и не ме виждаше, защото сама носеше всичко.
Това не оправдава нищо.
Срам ме е.
Но истинската ми изневяра беше към теб всеки път, когато мълчах, за да те пазя.
Защото Георги ме държеше. С доказателства. С подписите. С фалшификациите.
Той ми каза: или ще мълчиш и ще носиш вината, или ще те направя виновен за всичко, и ще влача и нея, и сина ви.
Аз избрах да съм чудовището в твоите очи, вместо ти да станеш чудовище в очите на света.
Разведох се, за да не могат да вземат това, което е на твое име.
Но не успях да предусетя, че ще стигнат до Даниел.
Ако са стигнали, значи Георги е притиснат.
И тогава става най-опасен.
В папката има всичко. В носителя има гласове. Някои са мои. Някои са негови. Има и един глас, който ще те шокира.
Ако избереш да се бориш, потърси справедливост.
Ако избереш да мълчиш, те пак няма да спрат.
Елица знае какво да прави.
И още нещо.
Пръстенът е на майка ми. Тя го даде на мен и каза: „Ако някога направиш най-лошото, опитай поне да направиш последното добро.“
Това е моето последно добро.
Обичам ви.
И ако някога ме споменеш, не го прави като за предател.
Направи го като за човек, който се е уплашил, но все пак е оставил врата.
Виктор“
Светлана не усети как сълзите ѝ падат върху писмото.
Даниел стоеше неподвижен.
Елица сложи ръка на рамото на Светлана.
Сега започва истинската война.
Светлана избърса лицето си и прошепна:
Не война. Истина.
И тогава телефонът на Елица иззвъня.
Тя погледна екрана и лицето ѝ се стегна.
Той, каза Елица. Човекът, който плаче красиво.
Глава седма
Елица не вдигна веднага. Остави телефонът да звъни още две секунди, сякаш да чуе ритъма на заплахата.
После вдигна и включи високоговорител.
Гласът отсреща беше мек. Приятен. Твърде приятен.
Елица, здравей. Георги е. Надявам се, че не те притеснявам.
Елица говореше спокойно.
Притесняваш ме, когато дишаш, Георги. Какво искаш?
От другата страна се чу тих смях.
Все така директна. Харесвам това. Слушай, обаждам се заради Светлана. И заради момчето. Чух, че имат проблеми. Съд. Заеми. Знаеш как е, животът е жесток.
Светлана почувства как стомахът ѝ се свива.
Георги продължи:
Аз… искрено съжалявам за Виктор. Беше добър човек. Понякога хората правят грешки. Понякога грешките им тежат на близките им.
Елица погледна Светлана, очите ѝ казваха: „Виждаш ли“.
Георги говореше като на сцената.
И аз си мисля… защо да страдате? Защо да се влачите по съдилища? Има начин да се уреди всичко. Просто трябва да се срещнем. Да поговорим.
Светлана се наведе към телефона.
Не.
От другата страна настъпи пауза. После гласът пак стана мек.
Разбирам. Ти си ядосана. И това е нормално. Трийсет години, нали? Но ако не се срещнем, може да стане… грозно.
Светлана усети как гневът ѝ изгаря сълзите.
Ти ли ще решиш какво е грозно?
Георги въздъхна театрално.
Светлана, слушай ме. Аз съм човек, който помага. Виктор… Виктор имаше проблеми. Имаше дългове. Имаше тайни. И ти знаеш това. Нали?
Светлана се усмихна, студено.
Знам, че ти си една от тайните му.
О, не бъди такава. Георги изсумтя. Аз бях партньор. Приятел. Искам да ви спася. Даниел е млад. Има бъдеще. Университет. Жилище. Кредит. Ако не се разберем, той може да загуби всичко.
Даниел се изправи, лицето му беше като камък.
Не говори за мен.
Георги сякаш се усмихна през слушалката.
А, Даниел е там. Прекрасно. Момче, ти ме разочароваш. Мислех те за по-умен. Подписваш документи, без да четеш. Доверяваш се на приятели, които не са приятели. Така не се прави.
Елица се намеси:
Георги, говориш твърде много.
Георги не се впечатли.
Елица, знаеш правилата. Има неща, които трябва да останат тихи. Ако не останат, хората страдат. Аз не искам да страдат. Но ако ме принудят… какво да направя?
Светлана прошепна:
Да изчезнеш.
За миг настъпи тишина.
После Георги каза, по-тихо:
Вие вече сте започнали да ровите. Това е опасно.
Елица се усмихна без радост.
Опасно е да си крадец и да мислиш, че никой няма да види.
Георги въздъхна.
Добре. Нека го кажа ясно. Утре ще получите предложение. Подписвате и приключваме. Не подписвате… и ще ви стане тясно в живота.
Елица затвори.
Тишината, която последва, беше като удар.
Даниел гледаше Светлана.
Татко… къде е?
Светлана преглътна. Този въпрос беше като нож.
Не знам.
Елица сложи документите обратно в касетата, бързо, внимателно.
Първо ще обезопасим доказателствата. После ще подадем молба за защита. После ще атакуваме.
Светлана прошепна:
А ако те ни намерят преди това?
Елица я погледна.
Тогава ще трябва да бъдеш по-страшна от тях.
Светлана се изправи.
Не знам дали мога.
Елица посочи писмото на Виктор.
Той е вярвал, че можеш.
Даниел стисна ръката на майка си.
Мамо… аз съм виновен.
Светлана го погледна, очите ѝ бяха мокри, но твърди.
Не.
Ти си използван.
И от днес нататък никой няма да използва семейството ми.
Тя взе пръстена на майката на Виктор и го сложи на пръста си, без да мисли.
Металът беше студен.
Като обещание.
Като предупреждение.
Като ключ към сила, която тя не е искала, но която ще трябва да носи.
Глава осма
Същата вечер, когато се прибраха, Светлана намери нещо под вратата си.
Плик.
Не сив. Не жълт. Бял, с чиста хартия и печат, който изглеждаше официален.
Тя го взе и го отвори още в коридора.
„Предложение за доброволно уреждане.“
Елица беше права.
Георги не губеше време.
Светлана прочете. В документа пишеше, че ако Светлана подпише, се отказва от всякакви претенции към общото имущество от брака, признава заемите и приема да изплаща определена сума за „уреждане на задължения“.
В замяна щели да прекратят делото срещу Даниел.
Това не беше предложение.
Беше примка.
Даниел прочете и очите му се насълзиха.
Подпиши, мамо. Ще го преживеем. Аз ще работя. Ще…
Светлана го прекъсна.
Не.
Но…
Не.
Тя скъса листа.
Даниел я гледаше ужасен.
Какво правиш?
Светлана дишаше тежко.
Правя това, което трябваше да направя отдавна. Спирам да се страхувам.
В този момент от телефона ѝ прозвуча ново известие.
Съобщение от непознат номер.
„Знам какво има в касетата. Спрете, или ще загубите повече от пари.“
Светлана пребледня. Даниел видя и посегна.
Кой е това?
Светлана сгъна телефона в дланта си, сякаш може да скрие светлината му.
Някой, който мисли, че вече е победил.
Елица им беше дала насоки как да действат. Да не остават сами. Да сменят навици. Да не говорят по телефона за важни неща.
Но страхът не слуша инструкции.
Страхът е животно, което обича да гризе отвътре.
Светлана не спа почти цялата нощ. Чуваше всяко шумване.
Сутринта, когато слънцето едва започваше да просветлява, на вратата се почука.
Тихо.
Три пъти.
Светлана се вкамени. Даниел също.
Кой е?
Отвън се чу женски глас.
Светлана? Аз съм Лара.
Светлана замръзна.
Името не ѝ говореше нищо, но тонът… тонът беше като въже, което се увива около спомен.
Коя сте?
Лара въздъхна.
Знам, че ме мразиш, преди да ме видиш. Но трябва да говорим. За Виктор.
Светлана отвори веригата, но не отвори вратата докрай.
Коя сте вие?
Лара стоеше там, с бледо лице и очи, които изглеждаха като след безсънни нощи. Държеше папка в ръце. А зад нея, на стълбите, стоеше момче на около десет години, стискащо играчка.
Светлана усети как светът се завърта.
Лара прошепна:
Това е Нико.
Светлана не можеше да помръдне.
Чие… дете?
Лара погледна в пода.
На Виктор.
Даниел изръмжа, сякаш някой го удари.
Какво?
Светлана пребледня.
Не.
Лара вдигна очи.
Да.
Светлана почувства, че нещо в нея се къса и в същото време се стяга като възел.
Трийсет години.
Изневяра.
Тайни.
И ето го.
Дете на прага.
Лара прошепна:
Не дойдох да ти отнема нищо. Дойдох да ти дам това, което Виктор не успя.
Тя подаде папката.
Светлана я взе, механично.
Лара каза:
Георги ме намери. Заплаши ме. И Нико. Виктор ме пазеше, докато можеше. После… после изчезна.
Светлана не чу последното изречение ясно.
В главата ѝ звучеше само:
Виктор изчезна.
Даниел прошепна:
Той е жив?
Лара потрепери.
Не знам. Но имам причина да вярвам, че не е мъртъв.
Светлана притисна папката към гърдите си, сякаш в нея има пулс.
Лара продължи:
Виктор ми каза, че ако някога се случи най-лошото, да дойда при теб. Защото само ти ще направиш правилното.
Светлана се засмя горчиво.
Той е вярвал в мен повече, отколкото аз в него.
Лара погледна Нико, който стоеше като статуя.
Това дете… няма никого, освен мен. Но ако ме принудят да мълча… ако ме накарат да подпиша… те ще ни смачкат.
Светлана усети, че вече няма път назад.
Тази история беше започнала с плик.
Сега на прага ѝ стоеше живо доказателство, че пликът е бил само първият удар.
Светлана отвори вратата докрай.
Влезте.
И когато Лара прекрачи прага, Светлана разбра, че вече не се бори само за себе си.
Бореше се за всички, които Виктор е опитал да опази.
И за всички, които Георги е решил да използва.
Глава девета
Нико седна на дивана и не каза нищо. Очите му обаче казваха всичко.
Даниел стоеше прав, с напрегнати рамене, сякаш се готви да се хвърли в бой. Той гледаше детето като враг, но истинският враг не беше то.
Истинският враг беше лъжата, която се беше настанила в дома им като паразит.
Светлана отвори папката, която Лара донесе.
Вътре имаше снимки. Дати. Разписки. И един лист с ръкопис на Виктор.
Светлана го позна веднага.
„Лара,
ако четеш това, значи съм те провалил.
Ако си стигнала до Светлана, значи съм бил прав, че само тя може да довърши това, което започнах.
Нико не е виновен.
Светлана не е виновна.
Даниел не е виновен.
Георги е виновен.
И Джон, и Сара са виновни, но те са само лицата. Георги е ръката.
В касетата има доказателства, но има още нещо, което не сложих там, защото не можех да рискувам. Скрих го. И само ти знаеш къде.
Дай на Светлана ключа, който ти дадох.
Кажи ѝ: „Вторият ключ е под счупената плочка.“
Тя ще разбере.
И пази Нико. Пази го от усмивките, които са ножове.
Виктор“
Лара извади от чантата си малък ключ, различен от първия. По-стар, с малка драскотина.
Светлана го взе, като че ли поема тежестта на още един чужд живот.
Под счупената плочка… прошепна тя.
Тя знаеше за какво става дума.
Виктор имаше навик да поправя всичко в дома, понякога дори това, което не беше счупено. Преди години, в коридора имаше плочка, която беше пукната. Той я беше „поправил“, но винаги казваше, че един ден ще я смени напълно.
Този ден никога не беше дошъл.
Светлана отиде до коридора. Коленичи. Прекара пръсти по пукнатината. Под нея имаше леко повдигнат ръб.
Тя внимателно вдигна плочката.
Под нея, в малка кухина, имаше метална кутийка.
Светлана я извади и я отвори.
Вътре имаше още една флаш памет и лист с няколко думи:
„Не им вярвай, когато кажат, че е за доброто на Даниел. Това е за доброто на Георги.“
Светлана се върна в стаята.
Даниел я гледаше, очите му бяха като след удар.
Мамо… това дете…
Светлана спря.
Знам.
Лара прошепна:
Не исках да разрушавам. Никога. Виктор… той ме потърси, когато вече беше късно. Аз бях сама. Той беше… празен. Не го оправдавам. Но ако не беше Нико, аз щях да…
Светлана не я остави да завърши.
Няма да се оправдаваме. Няма да се разкъсваме. Това е, което Георги иска. Да се обърнем един срещу друг.
Даниел се засмя горчиво.
Как да не се обърнем, мамо? Той… той ни е лъгал. И мен. И теб.
Светлана пристъпи към сина си и сложи ръце на лицето му, както когато беше малък и плачеше за ожулено коляно.
Слушай ме. Виктор е бил слаб. Да. И е бил страхлив. Да. Но е оставил доказателства. И е опитал да ни спаси. А аз… аз няма да позволя слабостта му да стане нашата присъда.
Даниел преглътна.
Какво ще правим?
Светлана погледна Елица, която беше дошла веднага след съобщенията и след появата на Лара. Адвокатката седеше като човек, който вече е подредил план в главата си.
Елица каза:
Първо, ще подадем сигнал. Второ, ще искаме защита. Трето, ще заведем дело срещу Георги за измама и фалшификация.
Даниел се намръщи.
А кредитът? Жилището?
Елица го погледна.
Ще атакуваме договора, ще докажем измама. Но трябва време. И ще е мръсно.
Светлана погледна Нико. Детето седеше тихо, но слушаше. Усещаше. Децата винаги усещат.
Светлана каза:
Ще остане тук.
Даниел изригна:
Какво? Мамо, ти… ти сериозно ли?
Светлана го погледна.
Това е брат ти.
Думите паднаха като камък.
Даниел се свлече на стола.
Не… не мога.
Светлана се приближи.
Можеш. Не днес. Не утре. Но един ден ще можеш.
Лара заплака тихо.
Светлана не я прегърна. Не още. Но и не я изгони.
Само каза:
Тази къща е била дом на лъжи. От днес нататък ще е дом на истина. Колкото и да боли.
И тогава Елица отвори лаптопа си, свърза носителя с данни и каза:
Готови ли сте да чуете гласовете?
Светлана затвори очи.
Не.
Но ще ги чуя.
Защото някой трябва да спре човека, който плаче красиво.
И защото това е последното добро на Виктор.
И ако тя го изпусне, няма да има втори шанс.
Глава десета
Първият запис беше кратък.
Глас на Виктор, тих, сякаш говори в тъмното.
„Ако нещо ми се случи, това не е случайност. Георги знае, че съм събрал доказателства. Джон знае. Сара знае. Те ще кажат, че съм нестабилен. Че съм направил грешки. И ще използват това, за да прикрият своите.“
След това се чу друг глас.
Георги.
Същият мек тон, същата театралност, но тук нямаше публика.
„Викторе, ти си умен, но си наивен. Мислиш, че истината е меч. Истината е тежест. И който я носи, се прегърбва. Ти вече се прегърбваш.“
Виктор отговори, гласът му беше твърд, но в него имаше болка.
„Не ти стига да взимаш пари. Искаш да взимаш и души.“
Георги се засмя.
„Душите са като договори. Подписват се, дори когато човек не чете дребния текст.“
Светлана почувства как дъхът ѝ става плитък.
Елица спря записа.
Има още. Но това е достатъчно, за да видим схемата.
Даниел гледаше екрана като човек, който се е събудил в чуждо тяло.
Георги… той… той наистина…
Елица кимна.
Да.
Следващият запис беше по-дълъг. Там се чуваше женски глас. Говореше ясно, студено, без емоции.
Сара.
„Ако медиите разберат, ще имаме проблем.“
Георги отговори:
„Медиите са гладни. Даваш им кост и те забравят, че имаш месо.“
Джон, с чужд акцент, каза бавно:
„Ние сме тук за печалба. Не за трагедии.“
Виктор се намеси:
„Печалба от крадено?“
Сара:
„Наричай го както искаш. Важното е документите да са чисти. И да няма свидетели.“
Светлана пребледня.
Няма свидетели…
Елица изключи записа.
Това изречение е причината Виктор да се разведе с теб. И причината да мълчи.
Лара потрепери.
Те казаха това и пред мен. Георги каза, че ако не съм тиха, Нико ще…
Тя не довърши.
Даниел стана.
Трябва да ги спрем.
Елица го погледна строго.
Ще ги спрем. Но ще го направим умно. Не с гняв. С доказателства.
Светлана седеше и не мърдаше. В главата ѝ се въртяха трийсет години спомени, но сега всеки спомен се оцветяваше с нова светлина.
Тя си спомни как Виктор понякога се прибираше късно и беше странно мълчалив. Как избягваше погледа ѝ, сякаш носи вина, която не може да се изговори.
Тя си спомни как веднъж видя синина на ръката му, а той каза, че е паднал.
Сега тя знаеше.
Не е паднал.
Някой го е натиснал.
Светлана погледна Елица.
Какво още има?
Елица взе втория носител с данни, този от плочката.
Това, вероятно, е най-личното. Виктор го е държал у дома. Това означава, че е за теб.
Светлана преглътна.
Пусни го.
Елица включи.
Записът започна с шум, после гласът на Виктор.
„Светлана… ако слушаш това, значи съм направил нещо, което не мога да върна.
Аз… аз съм виновен за много.
Виновен съм, че те оставих сама.
Виновен съм, че те накарах да вярваш, че не си достатъчна.
Виновен съм, че те накарах да се усъмниш в себе си.
Но има едно нещо, което трябва да знаеш.
Аз никога не съм спирал да те обичам.
Дори когато бях слаб.
Дори когато бях мръсен.
Дори когато мислех, че не заслужавам да те погледна.
Ти беше моята чистота.
И аз… аз не исках Георги да те докосне. Не с ръце. С думи. С дела. С съдилища.
Затова избрах най-глупавото решение: да те направя враг, за да не станеш жертва.
Прости ми.
И пази Даниел. Пази го от приятели, които говорят прекалено гладко.
И пази Нико. Той е невинен.
А ако някога видиш Георги да плаче, помни: това е вода, която гаси чужди пожари с чужди къщи.
Обичам те.
Виктор.“
Светлана не плачеше шумно. Плачеше тихо, но в този тих плач имаше решение.
Тя вдигна глава.
Елица, ще го направим.
Елица кимна.
Добре.
Светлана погледна Даниел.
Ще се борим.
Даниел преглътна.
Аз… аз ще свидетелствам. За Крис. За подписа. За всичко.
Лара прошепна:
И аз.
Светлана погледна Нико.
Детето я гледаше, уплашено.
Тя се усмихна меко.
Ще бъдеш в безопасност.
Нико не се усмихна, но кимна.
И тогава, сякаш за да им напомни, че войната не чака, телефонът на Светлана иззвъня.
Непознат номер.
Елица прошепна:
Не вдигай.
Светлана обаче вдигна.
Гласът беше чужд, нисък.
Светлана. Ние знаем къде си. Ако искаш синът ти да запази жилището си, ела сама. Днес. След час. И не води адвокати.
Линията прекъсна.
В стаята настъпи мълчание, толкова плътно, че можеше да се реже.
Даниел прошепна:
Това е капан.
Елица кимна.
Да.
Светлана обаче стана.
Ще отида.
Елица я хвана за ръката.
Не. Ще те убият.
Светлана погледна адвокатката.
Може.
Но ако не отида, ще убият бъдещето на Даниел. Ще го направят роб.
Елица стисна челюст.
Тогава ще отидем по нашия начин.
Светлана прошепна:
По кой?
Елица се усмихна, за първи път с искрица жестокост.
По начин, по който капанът им ще се затвори върху тях.
И тогава Светлана разбра, че Елица не е просто адвокатка.
Елица беше човек, който е чакал този момент.
Може би година.
Може би повече.
И сега щеше да започне игра, в която една грешна крачка струва живот.
А Светлана нямаше право на грешка.
Глава единайсета
Елица направи няколко обаждания, кратки, без обяснения, само кодови изречения.
После каза на Светлана:
Ще отидеш, но няма да си сама. Ще има хора наоколо, които няма да видиш. Има начини да се записва. Има начини да се докаже изнудване.
Даниел се вкопчи в ръката на майка си.
Не искам да рискуваш.
Светлана го погледна.
Аз рискувах трийсет години, като мълчах. Това беше по-лошо.
Лара прошепна:
Георги не обича да губи. Когато губи, става… друг.
Елица кимна.
Знам.
Тя извади малък микрофон, скрит в копче, и го закачи под яката на Светлана.
Не пипай. Не говори излишно. Нека те говорят.
Светлана взе чантата си. Не сложи вътре доказателствата. Само телефона и документ за самоличност.
И тръгна.
Мястото на срещата беше посочено с кратко описание, без име, без адрес. Просто указания. Точно такива, каквито дават хора, които не искат следи.
Светлана вървеше и усещаше как всяка стъпка е като удар на барабан.
Стигна до едно място, където имаше паркинг и малко кафене. Никакви надписи, никакви имена. Само хора, които бързат и не гледат.
Тя седна на пейка.
След няколко минути пред нея спря кола. Стъклото се свали.
Георги.
Той се усмихваше. Усмивката му беше мека, почти бащинска.
Светлана, каза той. Радвам се, че си разумна.
Светлана се престори на уморена.
Какво искаш?
Георги се наведе леко напред.
Искам да приключим. Ти подписваш. Аз спирам делото срещу Даниел. Ти живееш спокойно. Аз живея спокойно. Всички живеем спокойно.
Светлана усети как в нея кипи желание да го удари. Но си спомни думите на Елица.
Нека той говори.
А Виктор? попита тя тихо.
Георги се засмя.
О, Виктор. Той беше романтик. Мислеше си, че може да победи система. Система не се побеждава. Системата те купува или те счупва.
Светлана се наведе.
Къде е?
Георги сви рамене.
Не знам. Може би е избягал. Може би е решил да се скрие. Може би…
Той направи пауза, сякаш избира дума.
Може би е направил глупост.
Светлана пребледня. Но не показа.
А ако не подпиша?
Георги въздъхна, сякаш е разочарован от дете.
Тогава ще трябва да бъда жесток. А аз не искам да бъда жесток. Виждаш ли? Аз съм добър човек, Светлана. Аз помагам. Просто… изисквам лоялност.
Светлана прошепна:
Лоялност към кражба?
Георги се усмихна още по-широко.
Не го наричай така. Наричай го игра. Голямата игра. Виктор не беше направен за нея. Ти може би също не си. Но можеш да се научиш.
Светлана каза:
Даниел е студент. Ти го използва.
Георги махна с ръка.
Даниел е възрастен. Подписва. Значи носи отговорност.
Светлана усети как гневът ѝ се покачва, но го държеше като куче на каишка.
Крис е твой човек.
Георги се засмя.
Крис е инструмент. Инструментите не са „мои“. Те са на този, който ги държи.
Светлана прошепна:
А Джон? А Сара?
Георги се намръщи за секунда, после пак се усмихна.
О, ти си ровила. Това е лошо. Ровенето води до мръсни ръце.
Светлана направи невинно лице.
Аз съм просто жена, която иска да спаси сина си.
Георги наклони глава.
Точно. И затова ще подпишеш.
Той извади документ и химикалка и ги подаде през прозореца.
Светлана протегна ръка… но не за да вземе.
Тя каза тихо:
Знаеш ли кое е смешното?
Георги се ухили.
Кое?
Че мислиш, че още ме контролираш.
Георги замръзна.
Светлана продължи:
Трийсет години живях с човек, който мълчеше, защото го беше страх от теб. Днес аз не се страхувам.
Георги очите му се стесниха.
Грешиш.
Светлана се наведе още по-близо до прозореца.
Не. Ти грешиш. Виктор може да е бил слаб. Но остави доказателства. И сега всички ще ги чуят.
За миг Георги пребледня. После лицето му се изкриви, но не загуби контрол.
Ти… ти не знаеш с какво си играеш.
Светлана се усмихна.
Знам. И затова ще те спра.
Георги се засмя, този път без мекота.
Добре. Тогава да видим колко струва смелостта ти.
Той натисна нещо на телефона си.
И в същия момент телефонът на Светлана вибрира.
Снимка.
Даниел.
Седеше в кола, с човек до него, който държеше ръка върху рамото му.
Човекът беше Крис.
И в ръката на Крис имаше нож.
Светлана усети как кръвта ѝ се дръпва назад.
Георги прошепна:
Подписвай.
Светлана дишаше трудно. В ухото ѝ, под яката, микрофонът беше като камък.
Тя знаеше, че Елица слуша.
Но дали Елица може да стигне навреме?
Георги се усмихна.
Хайде. Покажи, че си майка.
Светлана взе химикалката.
Ръката ѝ трепереше.
Тя погледна Георги.
И каза:
Ще подпиша.
Георги се отпусна, доволен.
Но Светлана добави:
Само ако първо видя Даниел жив.
Георги се засмя.
Разумно.
Той даде адрес. Не на глас. Написа го на лист и ѝ го подаде.
Светлана го взе.
Той не беше очаквал, че листът вече е доказателство.
Тя стана.
Георги извика след нея:
И не прави глупости, Светлана. Аз плача само когато искам.
Светлана не се обърна.
Но вътре в нея нещо се закле:
Няма да плача.
Ще ударя.
И ще освободя сина си.
Каквото и да струва.
Глава дванайсета
Когато Светлана се върна, Елица беше бледа, но контролирана.
Даниел го държат, каза Елица. Знам къде. Имаме малко време.
Лара прегърна Нико и зашепна молитва без думи.
Светлана взе якето си.
Отиваме.
Елица поклати глава.
Не. Ти оставаш тук.
Светлана я погледна като нож.
Не.
Елица я хвана за раменете.
Те те искат. Ако отидеш, ще им дадеш това, което искат.
Светлана прошепна:
Те искат подписа ми. И искат страхът ми.
Елица кимна.
Ще им дадем подпис. Но не твоя. Ще им дадем страх. Но техния.
Светлана не разбра веднага.
Елица извади папка.
Тук има експертиза за подписа ти. Подготвих я, още преди да ме потърсиш. Виктор ми даде образци. Очаквах, че Георги ще опита да те вкара.
Светлана се стъписа.
Ти си знаела?
Елица гледаше право.
Да. И Виктор знаеше, че може да умре. И затова подготви всичко.
Светлана преглътна.
Тогава… той е очаквал да го убият?
Елица не отговори.
Вместо това каза:
Имам човек. Следовател. Неофициално. Но работи бързо. Казва се Петър.
Светлана се намръщи.
Можем ли да му вярваме?
Елица кимна.
Да. На него мога.
След половин час Петър беше там. Мъж с изморени очи и походка на човек, който е виждал твърде много страх и е престанал да се изненадва.
Той погледна Светлана.
Ти ли си Светлана?
Тя кимна.
Петър каза:
Елица ми каза, че имаме изнудване. И отвличане. И доказателства. Ако е вярно, тази нощ ще се промени много.
Светлана прошепна:
Искам само сина си.
Петър кимна.
Ще го върнем.
Елица взе втория носител с данни и го сложи в малка кутия.
Това ще отиде при доверен човек. Ако нещо стане с нас, доказателствата ще излязат.
Светлана се усмихна горчиво.
Значи и ние вече играем голямата игра.
Елица кимна.
Да.
Петър погледна адреса, който Георги беше дал.
Това място… каза той тихо. Не е случайно. Там няма много камери. Но има един вход, който може да се блокира. Ще вляза с хора.
Светлана се намеси:
Аз идвам.
Петър я погледна.
Не. Ти си примамката. Ако те видят, ще се стегнат.
Светлана стисна зъби.
Даниел е мой син.
Петър кимна.
Знам. И затова ще го върнем жив. Но трябва да ми се довериш.
Светлана усети как това изречение я боли.
Да се довериш.
Тя беше загубила доверие в света.
Но сега нямаше избор.
Елица хвана ръката ѝ.
Светлана, слушай. Георги мисли, че контролира. Но ние имаме нещо, което той не очаква: доказателства. И хора, които не могат да бъдат купени.
Светлана прошепна:
Никой не е некорумпиран.
Елица я погледна.
Ти си.
Светлана се разсмя тихо, без радост.
Аз? Аз съм жена, която не е видяла лъжата в собственото си легло.
Елица каза:
Точно. Ти не си видяла, защото не мислиш като тях. И това те прави опасна. Ти можеш да обичаш. И пак да удряш.
Светлана затвори очи за секунда.
Добре.
Петър и Елица излязоха.
Лара остана с Нико.
Светлана седна сама в кухнята.
Чакайки.
Часовникът тиктакаше като бомба.
В главата ѝ се въртяха думи на Виктор:
„Ако избереш да се бориш…“
Тя беше избрала.
И сега цената щеше да се плати.
След един час телефонът ѝ иззвъня.
Елица.
Светлана вдигна със сърце в гърлото.
Даниел е жив, каза Елица. Върнахме го.
Светлана се разплака, този път шумно, без срам.
Но Елица продължи:
И хванахме Крис. Имаме признание. И още нещо.
Светлана преглътна.
Какво?
Елица замълча за миг.
Георги не беше там. Но остави бележка.
Светлана усети как студ премина през гърба ѝ.
Каква бележка?
Елица прошепна:
„Виктор е при мен.“
Светлана пребледня.
Значи е жив.
Елица каза:
Да.
И Георги го използва като последен коз.
Светлана стисна телефона.
Кажи ми, че ще го върнем.
Елица отговори тихо:
Ще го върнем.
Но трябва да се подготвиш за най-лошото.
Светлана прошепна:
Аз вече съм в най-лошото.
Елица каза:
Не. Най-лошото е моментът, когато истината излиза и някой решава, че няма какво да губи.
Светлана затвори очи.
Георги.
Елица продължи:
Утре подаваме официално сигнал. Искаме арест. Но Георги има хора.
Светлана прошепна:
Има ли начин да го накараме да се разкрие?
Елица въздъхна.
Има. Но ще изисква от теб да направиш нещо трудно.
Светлана отвори очи.
Кажи.
Елица каза:
Ще трябва да се престориш, че се предаваш.
Светлана усети как в нея се надига отвращение.
Да подпиша?
Елица:
Да. Ще изиграем сцената. Но документът ще е наш. И ще го накараме да каже на глас къде държи Виктор.
Светлана прошепна:
Той няма да каже.
Елица:
Ще каже, ако вярва, че печели.
Светлана се облегна назад.
Трийсет години тя беше в сцени, в които другите пишат сценария.
Утре тя щеше да играе по техния сценарий.
Само че този път финалът щеше да е нейният.
И тя щеше да го напише с мастило, което не се изтрива.
С истината.
Глава тринайсета
Даниел се прибра късно същата вечер, с натъртване по бузата и поглед, който беше станал по-възрастен за една нощ.
Светлана го прегърна силно, дълго, сякаш се опитва да залепи счупеното.
Той прошепна:
Съжалявам.
Светлана го отдръпна и го погледна.
Не искам да ми се извиняваш. Искам да се научиш.
Даниел кимна.
Ще се науча.
Той погледна Нико, който вече беше заспал на дивана, притиснал играчката си.
Това… това е наистина…
Светлана каза:
Да.
Даниел преглътна.
Не знам как да го приема.
Светлана отговори:
И аз не знам. Но ще се научим. Не с омраза.
Даниел погледна Лара. Тя стоеше като човек, който очаква камък.
Даниел каза тихо:
Не те обвинявам за това, че съществуваш. Но не ми искайте да ви обичам веднага.
Лара кимна, очите ѝ се напълниха със сълзи.
Не искам.
Светлана вдигна ръка.
Стига за тази нощ.
После погледна Елица, която седеше на масата, разстлала планове и документи.
Утре, каза Светлана. Казвай ми какво да правя.
Елица я погледна сериозно.
Утре ще се срещнеш с Георги. Ще изглеждаш счупена. Ще изглеждаш уплашена. Той трябва да повярва, че е победил.
Светлана се засмя тихо.
Това не е трудно. Аз наистина съм счупена.
Елица поклати глава.
Не. Ти си ядро. Счупени са само обвивките.
Светлана пое дълбоко въздух.
Какво ще кажа?
Елица посочи лист.
Ще кажеш, че си готова да подпишеш, но имаш условие. Искаш да видиш Виктор. Искаш да си сигурна, че е жив. Ако Георги откаже, ще кажеш, че ще отидеш в полицията с всички доказателства.
Светлана кимна.
А ако той каже, че е мъртъв?
Елица се наведе напред.
Тогава ще го накараме да се издаде. Ако каже, че е мъртъв, ще го попиташ къде е тялото. Той няма да издържи. Той обича да се хвали. Обича да държи контрол. Ще се подхлъзне.
Светлана прошепна:
А ако ме убие?
Елица я погледна.
Няма да го направи публично. Той е страхлив. Ще има хора около теб.
Петър ще е близо. И още един човек.
Светлана повдигна вежди.
Кой?
Елица се поколеба.
Сара.
Светлана се стъписа.
Сара? Тази, която каза „без свидетели“?
Елица кимна.
Да. Сара започна да усеща, че Георги ще я повлече надолу. Тя е хищник, но не е самоубиец. Иска сделка. Иска да се спаси.
Светлана усети как горчивината се надига.
Ще работим с нея?
Елица каза:
Ще я използваме. Както тя използва други. Това е морална дилема, Светлана. Но ако искаш да спасиш Виктор и Даниел, понякога трябва да играеш с мръсни карти.
Светлана погледна ръцете си. Те трепереха.
Аз не съм като тях.
Елица каза тихо:
Именно. Затова ще страдаш повече.
Светлана затвори очи.
Добре.
На сутринта, преди срещата, Светлана сложи пръстена от майката на Виктор. Не като сантимент. Като напомняне, че тя носи нещо по-старо от тяхната лъжа.
Сложи и една проста блуза, без нищо, което да крещи „сила“. Облече се като жена, която се е предала.
В огледалото видя лице, което беше изтощено. Но очите… очите ѝ вече не бяха същите.
Елица я погледна.
Готова ли си?
Светлана кимна.
Не.
Но тръгвам.
И тръгна.
Към човека, който плаче красиво.
Към човека, който мислеше, че държи всички ключове.
А Светлана вече имаше два ключа.
И една истина, която беше готова да отключи ада за него.
Глава четиринайсета
Георги я чакаше в просторна стая, която миришеше на кожа и на власт. Нямаше надписи, нямаше показност, но всяка вещ говореше за пари.
Той стана, когато тя влезе.
Светлана… каза той меко. Виждам, че нощта не ти е подействала добре.
Светлана наведе глава, преструвайки се на сломена.
Не спах.
Георги кимна, като човек, който се радва на чуждата слабост.
Е, тогава да приключим.
Светлана седна. Ръцете ѝ бяха в скута. Тя ги стискаше, за да не треперят прекалено много.
Ще подпиша, каза тя.
Георги се усмихна широко.
Знаех, че си разумна.
Но… Светлана вдигна поглед. Имам условие.
Усмивката му се стегна.
Какво условие?
Искам да видя Виктор.
Георги се засмя леко.
Защо? Нали се разведохте. Нали го мразиш.
Светлана се престори, че се разпада.
Мразя го. Но той е баща на Даниел. И ако е жив… ако е жив, ще ми е по-лесно да подпиша. Ако е мъртъв… тогава няма да подпиша. Ще отида в полицията. И ще извадя всичко. Всички записи. Всички документи.
Георги я гледаше няколко секунди.
После се усмихна. Този път усмивката беше опасна.
Ти наистина си започнала да играеш.
Светлана прошепна:
Не играя. Аз се опитвам да оцелея.
Георги кимна.
Добре. Ще го видиш.
Светлана усети как сърцето ѝ изригва, но запази лицето си.
Къде е?
Георги се облегна назад.
Не тук. И не сега. Първо подписваш. После.
Светлана поклати глава.
Не. Първо го виждам.
Георги се засмя.
Светлана, ти имаш много странно чувство за условия. Но… ще ти дам малко.
Той посочи към ъгъла. Там имаше екран.
Екранът светна.
На него се появи стая. Слабо осветена.
И в нея… Виктор.
Светлана задъха.
Той беше слаб. Брадата му беше пораснала. Очите му бяха уморени, но живи.
Живи.
Светлана усети как коленете ѝ омекват. Тя стисна пръстена на ръката си.
Виктор вдигна глава, сякаш усеща, че го гледат.
Устните му се размърдаха. Не се чу звук, но тя разбра.
„Прости ми.“
Георги изключи екрана.
Достатъчно.
Светлана се престори, че трепери.
Къде е той?
Георги се усмихна.
Без значение. В безопасност. Докато ти си разумна.
Светлана прошепна:
А ако подпиша… ще го пуснеш?
Георги кимна.
Да.
Светлана посегна към документа, който той ѝ подаде.
Тя започна да подписва.
Но в последния момент тя каза тихо:
Искам да го чуя. Искам да го чуя да казва, че е жив. Не само картина. Иначе може да е старо.
Георги се намръщи.
Ти си досадна.
Светлана сви рамене.
Аз съм жена, която е лъгана трийсет години. Научих се да не вярвам на картинки.
Георги се засмя.
Добре.
Той натисна нещо.
Гласът на Виктор се чу, дрезгав:
Светлана… Даниел… жив съм.
Светлана потрепери, истински този път.
Тя прошепна:
Къде си?
Виктор замълча, сякаш не може да каже.
Георги се наведе към микрофона.
Викторе, кажи ѝ.
Виктор прошепна:
В стария склад… зад…
Георги рязко изключи.
Той погледна Светлана.
Стига толкова.
Светлана се престори на отчаяна.
Не. Кажи ми къде е. Моля те.
Георги се усмихна, този път без нежност.
Ще разбереш, когато подпишеш докрай.
Светлана довърши подписа.
В този миг Елица, която беше „случайно“ в съседната стая, записваше всичко.
Петър, който беше „случайно“ наоколо, беше готов.
Светлана се изправи и каза тихо:
Готово. Сега го пусни.
Георги се усмихна и стана.
Разбира се.
Той пристъпи към нея.
И тогава Светлана усети леко движение зад гърба си.
Сара.
Жената от снимката.
Тя влезе, сякаш притежава стаята.
Георги се напрегна.
Сара? Какво правиш тук?
Сара го погледна студено.
Правя това, което трябваше да направя преди. Спирам да бъда твоята чистачка.
Георги се засмя.
Ти? Ти ще ме спреш?
Сара извади телефон и натисна нещо.
Записите, каза тя. Имам копия. И ако не искаш да паднеш сам, ще ми кажеш къде държиш Виктор. Сега.
Георги пребледня.
Светлана осъзна, че това е моментът.
Човекът, който плаче красиво, започваше да се задъхва.
Георги се обърна към Светлана, очите му бяха като на хищник, който е усетил капан.
Ти… ти си ги довела.
Светлана прошепна:
Не. Ти сам се доведе.
И тогава вратата се отвори с трясък.
Петър и още двама мъже влязоха.
Георги отстъпи, но беше късно.
Петър каза:
Георги, задържан си за изнудване, измама и незаконно лишаване от свобода.
Георги се засмя истерично.
Вие нямате нищо! Нямате…
Петър вдигна устройство.
Имаме всичко.
Георги погледна Светлана. И за първи път в очите му се появи истински страх.
Ти мислиш, че си победила? прошепна той. Не знаеш колко хора са замесени.
Светлана го погледна твърдо.
Тогава ще ги извадим на светло.
Георги се обърна към Сара.
Ти ме предаде.
Сара се усмихна ледено.
Не. Аз се спасих.
Георги се дръпна, но Петър го хвана.
Точно преди да го изведат, Георги извика към Светлана:
Виктор няма да ти благодари! Той винаги ще бъде слаб!
Светлана не отговори.
Не защото не я болеше.
А защото вече знаеше:
Слабостта на Виктор не беше нейното бреме.
Нейното бреме беше да довърши започнатото.
И първата част беше направена.
Оставаше да намерят Виктор.
Жив.
Преди да стане късно.
Глава петнайсета
Георги беше отведен, но това не значеше, че всичко е приключило.
Най-опасното при такива хора беше, че дори когато са в белезници, те все още дърпат конци.
Петър седеше с Елица и Сара в малка стая, далеч от любопитни очи.
Светлана стоеше пред тях, без да може да седне.
Къде е Виктор? попита тя за стотен път.
Сара се облегна назад, сякаш ѝ е неудобно да бъде човек.
Георги използваше няколко места. Но последното… последното е склад, който не е на негово име. На името на един човек, който вече е мъртъв.
Светлана пребледня.
Мъртъв?
Сара кимна.
Формално. Починал на хартия. Георги умееше да прави хората „изчезнали“. Но истината е, че складът е под контрола на Джон. И Джон няма да се радва, че Георги е паднал.
Елица се намеси:
Значи трябва да действаме бързо.
Петър кимна.
Имам екип. Ще отидем. Но трябва точна информация.
Сара извади лист и написа описание.
Входът е отзад. Има метална врата. Вътре има две помещения. Виктор е в малкото.
Светлана пристъпи напред.
Идвам.
Петър поклати глава.
Не.
Светлана вдигна брадичка.
Това е моят живот.
Петър я погледна с уважение, но твърдост.
Именно. Искам да останеш жива, за да го живееш.
Елица сложи ръка на рамото ѝ.
Светлана, ако отидеш, може да те използват. Джон може да те вземе като заложник. Ти си цел.
Светлана затвори очи.
Тогава какво да правя? Да седя и да чакам?
Елица прошепна:
Да. Точно това. Да чакаш. И да не се счупиш.
Светлана се върна при Даниел и Лара.
Даниел се изправи, когато я видя.
Хванахте ли го?
Светлана кимна.
Да. Но татко е… още не е тук.
Даниел преглътна.
Жив ли е?
Светлана прошепна:
Да. Жив е.
Лара се разплака.
Нико се събуди от плача и се притисна до нея.
Светлана седна на пода, точно до дивана, на който спеше детето.
И за първи път от много време тя почувства нещо като спокойствие. Не сигурност. Не щастие. А онова странно усещане, че вече не е сама срещу тъмното.
Часовете минаваха.
Телефонът на Светлана беше като горещ въглен.
Накрая иззвъня.
Петър.
Светлана вдигна, без да диша.
Намерихме го, каза Петър. Жив е. Но е слаб. Има нужда от лекар.
Светлана затвори очи и прошепна:
Благодаря.
Петър продължи:
Имаме и Джон. Опита се да избяга. Но Сара ни даде достатъчно, за да го задържим.
Светлана усети как напрежението се излива от тялото ѝ като вода.
Кога… кога ще го видя?
Петър:
Скоро.
Светлана затвори.
Даниел беше до нея, гледаше я.
Жив ли е?
Светлана кимна, сълзите ѝ бяха тихи.
Жив е.
Даниел се свлече на стола и заплака като дете, което най-накрая се е прибрало.
Лара прегърна Нико.
Светлана гледаше стената и усещаше как в нея се смесват две чувства.
Облекчение.
И гняв.
Защото Виктор беше жив.
А това означаваше, че ще има разговори.
Щеше да има истини, които режат.
И щеше да има прошка… или окончателен край.
Но тя вече знаеше едно.
Каквото и да стане, тя няма да позволи на Георги, на Джон, на Сара, на никого, да определя живота ѝ.
Тя ще го определя сама.
И ако Виктор иска място в него, ще трябва да го заслужи.
Не с пликове.
Не с тайни.
А с истина, изречена в очите ѝ.