Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тъжната история на бай Иван за бедните пенсионери, които изградиха България, а сега ровят по кофите
  • Новини

Тъжната история на бай Иван за бедните пенсионери, които изградиха България, а сега ровят по кофите

Иван Димитров Пешев март 5, 2023
asdaskdaskdoasdiasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Това е изповедта на един възрастен бургазлия, който разказва няколко истории, с които илюстрира ужасяващата съдба на бедните в града, а и в цялата държава.

Възрастният мъж Иван Цветков е изпратил сърцераздирателно писмо до кмета на Бургас Димитър Николов, в което разказва нелеката съдба на пенсионерите в града и страната, и с което предлага да влезе идеята за безплатни карти за 1 линия на градския транспорт за хора над 80 години, видя ТРГ.

Ето какво пише той в писмото:

„Уважаеми г-н Кмете, във връзка с нерадостната съдба на пенсионерите желая да ви споделя няколко истории. Най-тежко е положението на хората, работили в периода 1950-1990 година.

Те преобразиха България и от изостанала страна я превърнаха в съвременна държава, а с труда си създадоха днешното национално богатство”, заявява Иван. Днес голяма част от тези хора се чудят какви планове да си направят, за да „вържат двата края”.

Иван разказва и за няколко негови приятели, които са починали, поради липсата на средства и лекарства.

“Мой познат – Христо, си направи такъв план – той и жена му спряха да си купуват лекарството за кръвно налягане. На 7-мия ден Христо получава мозъчен кръвоизлив. Жена му го последва на 10-ия. Двамата прекараха месеци на легло, а в момента моят познат се движи само с бастун, паметта му намалява. Жена му може да се движи само и единствено в стаята си и вече не излиза”, пише Иван.

“Друг мой познат – Николай, също от немотия, остави лекарствата си за кръвно. 14 дни по-късно разбрах, че е починал прикован на легло.”

“Всичко това, г-н Кмете се случва в Бургас – градът, за който най-много се говори, че бил най-добрият град за живеене в България и до известна степен това е вярно. Вярно за богатите, но не и за бедните. Затова Ви моля, г-н кмете, както и господа общински съветници. Проявете разбиране и загриженост по гореизложените проблеми. Нека пенсионерите на възраст от 80 години и повече да имат право на безплатно пътуване с автобусни превози по една линия”.

Иван Мичев Цветков, жител на град Бургас, живущ в ж.к. „Славейков”

Това е трогателната история на Иван Цветков. За бедността и доброто, което все още живее в хората. За малкото внимание, което властимащите трябва да обърнат.

Това са хората, изградили България!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 6-годишно момиченце на име Елена, знаещо, че ще умре, скрило писма до семейството из целия дом!
Next: Животът такъв, какъвто е: Пожертвах младостта и здравето си за децата ми, а сега за тях съм ненужен товар

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.