Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тъжна съдба! Овдовелият баща Митко споделя как ходи с болното си дете на работа по строежите
  • Новини

Тъжна съдба! Овдовелият баща Митко споделя как ходи с болното си дете на работа по строежите

Иван Димитров Пешев ноември 13, 2023
sdfgdkhdkfhkrthtrht.png

Днес споделяме една човешка история с Вас. Историята на Димитър и неговата дъщеря Дорина.

Димитър е овдовял баща, а за да може да оцелеят с дъщеря му, той работи като майстор по строежите.
Няма на кого да разчита – само той и болното му дете, двамата. Димитър сподели, че му се налага да взима болната си дъщеря заедно с нейното легло по строежите.

Така детето поспивало, а той вършил задачите си. Така изкарал целия летен сезон, сега за зимата няма представа какво ще бъде.

Димитър и Дорина са от врачанското село „Мраморен“. Дорина е на 13 години, диагностицирана с детска церебрална парализа и епилепсия. Мъката е страшна, тъй като детето нито може да се движи, нито може да говори. За да се разбират по между си, баща и дъщеря – си имат своите специални знаци.

Бащата споделя, че когато жена му е била бременна, в седмия месец почти не са удавили детето им във водите на майката. Това се случило във врачанската болница, ето защо по спешност били откарани в София и там детето се е родило.

Преди 2 години жена му Цвети е била упората, двамата заедно са се грижили за дъщеря си. Огромна трагедия обаче застига семейството. Жена му е диагностицирана с диабет, а после и с бъбречна недостатъчност и напуска нашия свят. Така остават само те двамата – баща и дъщеря.

От този момент нататък, грижите за дъщерята – поел Митко и за миг не я оставя сама. Всяка сутрин става рано, за да може да ѝ приготви закуска, да се погрижи за нейния външен вид.

Дорина ходи на училище, защото той вижда, как детето му е по-добре когато се намира сред свои връстници. Тя е в 6 клас, а в нейните часове има както рехабилитация, така и придобиване на знания.

Митко разказва, че дъщеря му обича много понички с шоколад, а когато няма финансовата възможност да ѝ ги купи, прибягва към това да ѝ намаже филийка с шоколад. Митко споделя, че в двора на дома им се грижи и за три кокошко, и затова готви основно с яйца.

За всекидневието споделя, че когато дъщеря му не е на училище, са си все двамата заедно.

Димитър и Дорина оцеляват с 1400 лева на месец, които обаче са крайно недостатъчни за грижата на болно дете в нейното състояние. Дъщеря му трябва да приема животоспасяващ сироп три пъти дневно.

За съжаление дори един пропуск на този сироп може да бъде животозастрашаващ, тъй като детето получава гърчове и са нужни месеци, за да се възстанови.

Работливият майстор няма достатъчно финанси, за да може да стегне дома им. Споделя, че е най-необходимо да се направи ремонт на банята. Когато жена му Цвети е била жива и до него, двамата са мечтаели дъщеря им да има нормална количка, а не рингова. Нейната цена е около 2400 лева, които към момента семейството няма и не може да си позволи.
Въпреки немотията, в която семейството живее, Митко успява да поддържа чист и спретнат дома.

Истината е, че Митко и Дорина имат нужда от финансова подкрепа. Всеки, който има възможност, може да го направи чрез:
BG32UBBS80024051325350
BIC: UBBSBGSF
Титуляр: Димитър Благоев Димитров

Заедно можем, нека разпространим историята на Митко и Дорина и да сбъднем една мечта.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: България плаче: Отиде си маестро Юлиян Ковачев
Next: Шокиращо: Ето каква заплата обеща да прибира Терзиев като кмет на София

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.