Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тя дойде на сватбата си на инвалидна количка, а си тръгна на крака – историята, която просълзи света
  • Новини

Тя дойде на сватбата си на инвалидна количка, а си тръгна на крака – историята, която просълзи света

Иван Димитров Пешев юли 22, 2023
svastqbqsbasbs.png

Истории като тази ни карат да се чувстваме горди, че сме хора. Силата на човешкия дух и волята да надскочиш себе си е основният двигател, който ни кара да правим и невъзможното.

Това е историята на 25-годишната Джаки Гончър (Jaquie Goncher), парализирана от врата до пръстите на краката си от 17-годишна. Въпреки това, момичето изненада всички гости, поканени на сватбата ѝ със смелата си постъпка.

Лекарите казали на Джаки, че най-вероятно никога няма да ходи – след травма по време на плуване момичето било парализирано от врата до върха на пръстите си.

Първите години терапия били изключително трудни за Джаки. Като някой, който се е занимавал със спорт цял ​​живот, тя установила, че не може да направи дори и най-простото упражнение.

булка на сватба

– „Дойдох в залата и бях толкова разстроена, че вече не исках да се връщам там. Опитах се да се принудя да се върна там и не можех, и заради това бях отвратена от себе си“ – споделя Джаки.

красива булка

Собствената й сватба станала стимул да се върне в залата. Една година преди тържеството момичето започнало да тренира отново.

булка със зелена коса

„Всеки човек те гледа в деня на сватбата ти, така че искаш да се чувстваш най-красива. Вярвах, че мога да съм красива в инвалидна количка, но не исках това“.

булка в количка

Когато Джеки се появила на церемонията с майка си и дядо си, никой не се изненадал да я види в инвалидна количка.

булка в розова рокля

Но скоро всички гости били шокирани, когато тя станала и тръгнала по пътеката.

сватбена церемония

Въпреки, че нейният годеник, Анди Гончър, вече знаел за изненадата, той не могъл да сдържи сълзите си. Почти всички плачели – бил невероятно емоционален момент!

булка и младоженец

Преди година Джаки не можела да стои на краката си и 30 минути, а на сватбения си ден издържала 45-минутна сватбена церемония и около 5 часа от цялото сватбено тържество.

сватбен танц

Съпрузите буквално преживели първия си танц, тъй като никога не били танцували заедно преди сватбата.

сватбена двойка

По време на сватбата Джаки разчитала на съпруга си. – „Той беше моята подкрепа вместо бастун“ – казва момичето.

булка танцува

Джаки изглеждала неземно красива със зелената си коса на русалка и с рокля в нежни тонове.

сватбено тържество

– „Беше просто страхотно! Понякога дори забравям, че е чудо, че вървя!“

сватбен албум

Джаки планира да тренира и след сватбата, за да напусне инвалидната количка завинаги.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 5 знака на зодиака, чийто живот ще се промени драматично през август 2023 г., според Тамара Глоба
Next: Обявата, която разплака България -Баба предлага безплатна квартира в замяна на само едно нещо

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.