Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Украинци бягаха от войната, сега бягат от лошите условия в България и лошото отношение към тях
  • Новини

Украинци бягаха от войната, сега бягат от лошите условия в България и лошото отношение към тях

Иван Димитров Пешев април 10, 2022
bebjejbancicici.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Проверяват местата за настаняване на бежанци в Русенско след сигнал за лоши условия в къща за гости в град Мартен. Собственикът ѝ приема 9 души, бягащи от войната, които само след 3 дни искат незабавно да напуснат дома, недоволни от състоянието на къщата, съобщи bgonair.

В къщата за гости се настаняват две семейства с малки деца и жена в неравностойно положение. За настаняването им собственикът на къщата трябвало да получи по 40 лева на човек за вечер като компенсация от държавата.

“Смятате ли, че ще ми дадат от общината всички видове разрешителни, ако няма условия? Четири стаи с 3 бани, 2 тоалетни, широки спални – нова къща – изолирана с климатик и т.н.”, изтъкна собственикът на къщата за гости Пламен Митев.

Мъжът твърди, че семействата са искали да бъдат настанени в по-луксозно място, затова са се оплакали. Той е решил да приеме бежанци, защото не е работил близо 2 години.

“Аз не работех от пандемията насам, платихме патентни данъци, спря ни. Не съм взел една стотинка помощи, карам си на моите пари, на моите мускули”, подчерта Митев.

От предоставени на екипа кадри от мястото, където в момента са настанени украинците, се вижда, че пространството е по-широко и проблемът с жената с увреждане е разрешен и има отделна стая и за нея. Мястото не е по – луксозно, но е по – удобно. Кметът на Русе е разпоредил проверка на всички места за настаняване на бежанци.

Хотелиери призоваха държавата да поеме украинските бежанци

Хотелиери в Слънчев бряг пък настояват час по-скоро да се отворят държавните бази по морето, за да бъдат преместени украинските бежанци, настанени в хотелите. Макар и със закъснение заради войната, в курорта все пак очакват силен сезон.

Един от хотелите в Слънчев бряг отваря винаги по Великден. Посрещат предимно българи и румънци. След първоначалния шок от войната в Украйна сега се забелязва оптимизъм. “Първоначалното ужасно спадане и откази, сега се забелязва едно постепенно покачване. Ние очакваме все пак сезон. Повечето от хотелите вероятно ще си останат заети с бежанци. Малкото хотели, които останахме и не сме заети с бежанци, предполагам, че ще бъдем доста натоварени това лято”, сподели хотелиерът Румен Мончев.

“Сезонът ще се отложи – да, няма да започне по план на 1 май, но резервации за май все още има. Не са напълно канселирани всички, има резервации от различни пазари и смятам, че от средата на юни сезонът ще тръгне нормално”, каза Елена Иванова от Съюз на собствениците в Слънчев бряг.

Те искат също държавата възможно най-бързо да отвори базите си по морето, за да бъдат преместени настанените по хотелите украински бежанци.

“Това решение трябва да се потърси още сега! Не трябва да чакаме края на май, дори края на април, когато хотелите вече почват нормално да отварят за сезонната си работа, това решение трябва да дойде още сега”, призоваха от Съюз на собствениците в Слънчев бряг.

Много от хотелските бази, които приютиха бежанци, са запълнени с ранни туристически резервации. Затова държавата търси дълготрайно решение къде ще бъдат настанени украинците след започване на летния туристически сезон, съобщи БНТ.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Борисов шашна всички- иска тест за наркотици
Next: Баща си тръгна от болницата с новородения си син, чужда жена и бебето й

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.