Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по география: На кой град, извън България, българите са му викали Цариград?
  • Новини

Урок по география: На кой град, извън България, българите са му викали Цариград?

Иван Димитров Пешев януари 6, 2024
asdcsdgfdsgdfg.png

Истанбул е широко признат като име на най-известния град в Турция, но невинаги е било така. Дори днес, все още съществува известно объркване относно правилното му име.
Истанбул беше Константинопол, а той Цариград?

Объркването се корени в различните имена, които градът приемал при османците през вековете, след тяхното завладяване на града, през 1453 г. Въпреки, че османците не променят, нарочно името на града, те избират да „Константинопол“ да премине в име с по турски стил „Konstantiniye“. Това в се превежда като „на Константин“. Бързо, обаче се появяват и вариациите „на Константиние“.
На кой град извън България, българите са му викали Цариград

И така, както вече ви стана известно Цариград българите казвали на познатия ни днес Истамбул или от миналото Константинопол. Както самото име подсказва, царственото име произхождало от Цар и Град.
Защо се променя името на града?

“Станбулин” (на гръцки означавало “към града”). Името било също често срещано по пътните знаци, насочващи пътуващите към столицата. След това то е сменено от вярващите турци на Исламбол, където “ислямът изобилства”.

Имената Исламбол и Константиние се използват взаимозаменяемо в османските документи до края на империята през 1923 г. Западняците продължават да наричат ​​града Константинопол и през 20 век. През 19 век, обаче голямата чуждестранна емигрантска общност в града започва да нарича стария град Стамбул. Западните сведения за стария град, през този период редовно споменават това име.

Много пъти германците наричат ​​Истанбул „Konstantinopel“, французите и британците като „Constantinople“, а италианците като „Costantinopoli“. Въпреки, че официалното име на града, от създаването на републиката е „Истанбул“ по този въпрос, Европа се съпротивлява да приеме името.

Спорът за това как да се нарича градът се смятал за разрешен, когато Ататюрк официално преименувал града на Истанбул. Това се случило, през 20-те години на миналия век. На западняците им отнело няколко десетилетия, за да приемат името, тъй като Константинопол продължавал да се появява на картите през 60-те години на миналия век, когато започва да се появява в скоби до Истанбул. Гърците все още не използват турското име. Константинополис продължава да се ползва, върху картите и пътните знаци в Гърция и до днес.

Според една популярна история, която съществува от много години, византийците не са наричали града с истинското му име, а поради размера му просто го наричали „Полис“ (Градът) и когато са искали да кажат „на Градът“, казвали „eist enpolin“ (is-tin-polin), което е и (възможният) произход на името „Истанбул“.

Последните изследвания показват, че името „Истанбул“ е използвано ако не през византийския период, то поне през 11 век и това, че турците са познавали града под това име. Истанбул е имал други имена в различни периоди, но нито едно от тях не е използвано широко или за дълго време. През турския период е наричан и с имената „Дерсаадет” и „Дералие”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 16 години, след като Стависки уби Петър и прати Мануела в кома, един българин не издържа и
Next: Невиждана поличба с кръста в Созопол, последва нещо неочаквано

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.