Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по география: На кой град, извън България, българите са му викали Цариград?
  • Новини

Урок по география: На кой град, извън България, българите са му викали Цариград?

Иван Димитров Пешев януари 6, 2024
asdcsdgfdsgdfg.png

Истанбул е широко признат като име на най-известния град в Турция, но невинаги е било така. Дори днес, все още съществува известно объркване относно правилното му име.
Истанбул беше Константинопол, а той Цариград?

Объркването се корени в различните имена, които градът приемал при османците през вековете, след тяхното завладяване на града, през 1453 г. Въпреки, че османците не променят, нарочно името на града, те избират да „Константинопол“ да премине в име с по турски стил „Konstantiniye“. Това в се превежда като „на Константин“. Бързо, обаче се появяват и вариациите „на Константиние“.
На кой град извън България, българите са му викали Цариград

И така, както вече ви стана известно Цариград българите казвали на познатия ни днес Истамбул или от миналото Константинопол. Както самото име подсказва, царственото име произхождало от Цар и Град.
Защо се променя името на града?

“Станбулин” (на гръцки означавало “към града”). Името било също често срещано по пътните знаци, насочващи пътуващите към столицата. След това то е сменено от вярващите турци на Исламбол, където “ислямът изобилства”.

Имената Исламбол и Константиние се използват взаимозаменяемо в османските документи до края на империята през 1923 г. Западняците продължават да наричат ​​града Константинопол и през 20 век. През 19 век, обаче голямата чуждестранна емигрантска общност в града започва да нарича стария град Стамбул. Западните сведения за стария град, през този период редовно споменават това име.

Много пъти германците наричат ​​Истанбул „Konstantinopel“, французите и британците като „Constantinople“, а италианците като „Costantinopoli“. Въпреки, че официалното име на града, от създаването на републиката е „Истанбул“ по този въпрос, Европа се съпротивлява да приеме името.

Спорът за това как да се нарича градът се смятал за разрешен, когато Ататюрк официално преименувал града на Истанбул. Това се случило, през 20-те години на миналия век. На западняците им отнело няколко десетилетия, за да приемат името, тъй като Константинопол продължавал да се появява на картите през 60-те години на миналия век, когато започва да се появява в скоби до Истанбул. Гърците все още не използват турското име. Константинополис продължава да се ползва, върху картите и пътните знаци в Гърция и до днес.

Според една популярна история, която съществува от много години, византийците не са наричали града с истинското му име, а поради размера му просто го наричали „Полис“ (Градът) и когато са искали да кажат „на Градът“, казвали „eist enpolin“ (is-tin-polin), което е и (възможният) произход на името „Истанбул“.

Последните изследвания показват, че името „Истанбул“ е използвано ако не през византийския период, то поне през 11 век и това, че турците са познавали града под това име. Истанбул е имал други имена в различни периоди, но нито едно от тях не е използвано широко или за дълго време. През турския период е наричан и с имената „Дерсаадет” и „Дералие”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 16 години, след като Стависки уби Петър и прати Мануела в кома, един българин не издържа и
Next: Невиждана поличба с кръста в Созопол, последва нещо неочаквано

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.