Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Ето кой е най-богатият българин през последните 200 години
  • Новини

Урок по история: Ето кой е най-богатият българин през последните 200 години

Иван Димитров Пешев септември 3, 2023
qwrwquraskfksdfsd.png

Когато говорим за богатство, разбира се, е много трудно да сравним хората от различните поколения, за да можем дадем отговорът на този въпрос. Ще ви представим историята на един от най-богатите – а защо не и най-богатитят българин за последните 200 години – хаджи Ненчо Палавеев. Научете уникалната му история.

Кой е хаджи Ненчо Палавеев?

Роден в Копривщица, като точната година не е ясно, тъй като на различните негови документи се посочват различни години, но най-вероятно е 1859 година. Първородния син на семейство Палавееви се ражда в много богато семейство – още на 10 години прави семейно пътуване по Божи Гроб и става хаджия – нещо което се е смятало за връх в постиженията на всеки богат човек.

За богатството на неговото семейство говори факта, че през 1873 година младият Ненчо заминава да помага на баща си в търговската им кантора в Кайро. Там той открива тайните на занаята и се показва като особено способен ученик – успява веднага да завърти собствен успешен бизнес, управлявайки сладкарница, съобщава Poznanieto.bg.

По-късно успява да купи и цял керван, който също му носи доходи. Изпробвайки различни свои идеи го води до Цариград през 1878 година, където развива свой собствен бизнес. След оттеглянето на баща му от активна работа през 1882 година, Ненчо Палавеев поема управлението на канторите в Кайро и Александрия и показва завиден търговски нюх, който не го напускал през цялата му кариера.

Търговският нюх на Ненчо Палавеев

Показва завидни умения в търговията като пътува до много точки в Африка и Азия и успява да играе ролята на посредник при търговията на различни ценни стоки от различните краища на двата континента. Огромна роля играе и местоположението на бизнеса оставен не случайно от баща му в Египет – средище на търговията на Близкия Изток по това време.

От друга страна хаджи Ненчо се напасва и към идващите нови времена – успява да купи акции от дружеството строител на Суецкия канал, което се оказва много успешна инвестиция. Има даже и акции в дружеството строящо Панамския канал. Нещо, което е малко известно за него е , че той и баща му имат руско гражданство – името на руския му паспорт е Анести Антоан Жиата.

Доказателства в подкрепа на това твърдение са близките отношения на семейството с Петко Каравелов, който го кани да се учи в Русия. При посещението на бъдещия последен руски цар Николай II през 1894 година в Египет, лицето което се занимава с организацията на престоя му е точно Ненчо Палавеев. Това показва неговите сериозни контакти на много високо ниво както в Русия така и във Великобритания и САЩ.

Завръщане в България

Задоволил своята жажда за богатство, Ненчо Палавеев се завръща в родната Копривщица през 1925 година и започва активно да се занимава с благотворителна дейност.

Изгражда много паметници свързани с миналато на града, инфраструктурни проекти и дори издържа сам цяла гимназия.През 1934 година създава собствена фондация, която да продължи неговата дейност и за в бъдеще. Напуска този свят през 1936 година, като след смъртта му , неговата фондация управлява наследството му и е продължила меценатската му дейност.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Истина е новината за рейнджъра, Слави Т. Трифонов и купената къща
Next: Румен Радев и гаджето му Теди Мудева грабнаха сърцата на България в Игри на волята

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.