Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Кой е първият български двоен агент
  • Новини

Урок по история: Кой е първият български двоен агент

Иван Димитров Пешев декември 12, 2023
sgkmdsfkgdkfgkfghfggh.png

Всички знаем историята на нашите възрожденски революционни герои. Но има хора, които са действали в сянка, за да може това дело да върви напред, пише Poznanieto.bg.

Тук ще представя историята на един такъв човек. Един от близките съратници на Раковски и Левски, който играе ролята на двоен агент, за да подпомага българското дело. Името му не е известно за повечето хора, но е важно да се запомни – Теофан Райнов. Научете повече за неговото дело.

 

Кой е Теофан Райнов – първият двоен агент

Теофан Райнов е роден през 1837 година в Карлово. Той е син на известния учител Райно Попович, а майка му е от богатия род Гешови – Анастасия Гешова. Това му помага да получи много солидно образование за времето си, като завършва в Пловдив и по-късно в Цариград. След смъртта на баща си, се мести във Виена при вуйчо си Христо Гешов.

През 1860 година умира и този негов роднина и изведнъж Теофан се оказва начело на голяма търговска империя. Постепенно се налага и като водач на българската емиграция във Виена. За съжаление неговият личен живот е пълна катастрофа. Той се жени за Елисавета Манова от Казанлък, която почива при заедно с детето им при раждането.

Въпреки това, той успява да преодолее тази трагедия като поема по пътя на революционното дело. Той се среща с Раковски през 1862 година и тази среща се смята, че се оказва ключова за неговото бъдеще. Той финансира оръжията на Първата българска легия, подпомага четите на Хаджи Димитър, Филип Тотю и Стефан Караджа. Въпреки това, неговата най-голяма роля е като успешен двоен агент – ето как се случва това.

Как Теофан Райнов става двоен агент

Султан Абдул Азис заповядва на везира Али паша да създаде шпионска мрежа сред българската емиграция, тъй като се виждат вече проблемите с българите. Али паша назначава адвокат Манол Иванов за шеф на това разузнаване. Манол Иванов привлича още 2-ма българи – Теофан Райнов и д-р Маркович. Това се случва през 1868 година.

Тримата се договарят, че вместо да шпионират за турците, ще помагат на българите чрез парите, които Османската империя ще им отпуска. По този начи те подават грешни сведения и пазят българскотот революционно движение от намеса от страна на чуждата държава. Разбира се, това не работи толкова дълго време и д-р Маркович е заподоздрян и хвърлен в затвора. Теофан Райнов успява да се скрие в Цюрих и да продължи да помага на святото дело.

Завръщането на Теофан Райнов

След смъртта на везир Али паша, Теофан се връща в Цариград и успява да си издейства поста на главен управител в Пловдив на Барон-Хиршовата железница. Смята се, че тази му функция е подсказава от Васил Левски, за да може революционерите да могат да бъдат укривани на гарите и да имат доход като служители на железницата.

По този начин се подпомага революционното дело отвътре. През 1877 отново подозрението пада върху Теофан и той бяга в Букурещ, за да се включи в Освободителната война. Там работи в канцеларията на граф Черкаски. След Освобождението заема много високи постове в местната администрация в Карлово, Пловдив и София като умира през 1910 година.

Името на Теофан Райнов е важно да се помни, тъй като той е от малкото богати българи, които наистина рискуват да помогнат на освободителното дело.

Ролята му като двоен агент, ползваш доверието на висшата османска администрация му позволява да осигурява един железен купол на българските революционери и да им помага при осъществяването на тяхната дейност. По този начин той играе значима роля от 60-те години, чак до края на XIX век.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ясновидката, посочена от пророчицата от Рупите за нейна наследница: Надминах леля Ванга и Вера Кочовска
Next: Великобритания изрева: По 15 паунда на час, но пак няма кой да работи, искаме българите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.