Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Откога българското знаме е бяло, зелено, червено
  • Новини

Урок по история: Откога българското знаме е бяло, зелено, червено

Иван Димитров Пешев януари 13, 2024
vdfvkdfkbfgkbfkgbgf.jpg

Напоследък в социалните мрежи могат да се видят всякакви абсурди.

Включително снимки от възстановки на старинни български битки, при които хан Аспарух на кон веезнаме с трикольора – бяло, зелено, червено.

Това, разбира се, е пълен абсурд и невежество.

Изненадващи са хилядите одобрителни реакции от българи, които претендират, че държат на историята на България, но всъщност не е я знаят до степен на позорно невежество.

Националният флаг е символ, който изразява идентичността, независимостта и суверенитета на българския народ. Всички знаем, че знамето на България е трицветно – бяло, зелено и червено. Но какво означават тези цветове; защо са точно в тази подредба; кога и как са избрани; променяно ли е знамето ни през годините?

Откога българското знаме е в актуалния си вид?

Знамето ни е в актуалния си вид официално от Освобождението.

В първата българска конституция, приета на 16 април 1879, е записано: „българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цветове, поставени хоризонтално.“, пише rodnoto.bg

Преди Освобождението българските чети и хайдушки дружини са използвали различни бойни байраци. Повечето от тях са били едноцветни, с изображение на лъв и с различни надписи – „Свобода или смърт“, „На оръжие братя“ и др. Имало е и червено-бели, зелено-бели, червено-зелени, както и съчетаващите трите цвята, но в различна последователност и комбинации. Две знамена са съчетавали трите цвята в днешния порядък – знамето на Старозогорските въстаници от 1875 и на Врачанския комитет от 1876. В някои бойни знамена е присъствало и синьото.

Самарското знаме. Снимка: НВИМ

Такова е популярното Самарско знаме – основният боен флаг на Българското опълчение. То е създадено от монахини от руския град Самара и е дарено на Българското опълчение по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Цветовете му са червен, бял и син.

Бяло, зелено, червено

За първообраз на българския национален флаг се счита знамето, ушито в румънския град Браила от 14-годишната дъщеря на Иван Параскевов – Стиляна Параскевова. То е предадено на българските доброволци, участващи в Руско-турската война.

Прототипът на българското знаме

Това знаме така и не се развява в бой, но именно то оказва най-голямо влияние върху избора на български национален флаг след Освобождението. То е квадратно, цветовете му са в днешната последователност – бяло, зелено, червено, има изобразен лъв и надпис „България“ в средата. Знамето е съхранено в много добър вид и може да се види в Националния военно-исторически музей.

Какво означават цветовете?

Цветовете на националния ни флаг олицетворяват спомена за нашето минало и същност. Бялото е символ на духа, мира и свободата и не случайно е поставено на първо място след Освобождението. В бойните знамена то по-малко присъства или обикновено червеното е на първо място. Зеленото се свързва с нашата природа – със зелените ни гори и полета. А червеното е символ на кръвта на загиналите за свободата на родината ни герои.

Променяно ли е след Освобождението?

През 1947 към знамето е добавен гербът на Народна Република България (в левия горен ъгъл на бялото поле), който остава до 27 ноември 1990. След падането на комунизма текстът в конституцията е променен и гербът е премахнат.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Динко Вълев направи смразяващо изказване: Разтресе цялата държава с това
Next: Извънредно! Убиха известен български бизнесмен, вече има задържан

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.