Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Този българин е Княз на румънци и гърци в Османската империя
  • Новини

Урок по история: Този българин е Княз на румънци и гърци в Османската империя

Иван Димитров Пешев април 10, 2024
casdvdfsbgfbfgngfnhmj.png

Княз Стефан Богориди (роден Стойко Цонков Стойков, на гръцки: Στέφανος Βογορίδης, Стефанос Вогоридис, на турски: Stefanaki Bey, Стефанаки бей, на румънски: Ştefan Vogoride) е висш османски държавник от български произход.

Роден е в Котел в семейството на Цонко и Гана Хаджи Танасова. Баща му е едър търговец на добитък, важен доставчик на храни за османската армия през Руско-турска война от 1787 – 1792 година.[1] Дядо му по бащина линия е котленският свещеник Стойко Владиславов, който по-късно става епископ Софроний Врачански.

Името Богориди е дадено на него и на брат му Атанас в чест на княз Борис I Кръстител, известен и като Богорис.

Според други сведения, двамата получават това прозвище в Бейската академия в Букурещ като подигравка с професията на баща им от въгарец, паразитно насекомо по добитъка.

Стефан Богориди учи в гръцкия колеж „Свети Сава“ в Букурещ, където сменя рожденото си име Стойко с гръцкото Стефан. След като учителства по препоръка на дядо си Софроний Врачански известно време във видното фанариотско семейство Мурузи в Константинопол, постъпва като драгоман в османската флота.

През 1799 година Богориди участва в експедиционния корпус на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV) срещу дебаркиралия през 1798 година в Египет френски корпус на Наполеон Бонапарт. В сражението срещу французите при Абу Кир на 17 август османските сили претърпяват съкрушително поражение и Стефан Богориди е спасен по случайност от британски кораб.

През 1812 година Стефан Богориди отива в Молдова с княз Скарлат Калимахи, който го назначава за губернатор на Галац (1812 – 1819). В 1821 година Скарлат Калимахи става княз на Влашко и Богориди отива там като негов помощник.

По време на Влашкото въстание на Тудор Владимиреску и последвалото нахлуване на Филики Етерия във Влашко Богориди е номинален каймакам на Влашко, а след бързата османска офанзива срещу Александър Ипсиланти, Богориди е каймакам на Молдова, а след това отново е драгоман в османската флота (1823 – 1825). Между 1825 и 1828 година е изпратен на заточение в Измит (Никомедия), Мала Азия.

Стефан Богориди

След Руско-турската война (1828 – 1829) и последвалия я Одрински мирен договор Стефан Богориди оглавява османската делегация в Санкт Петербург, която трябва да уреди спорните въпроси с Русия. Богориди се справя успешно с мисията и печели доверието на султан Махмуд II, който го назначава за свой съветник. В продължение на 30 години Стефан Богориди участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта – за признаване независимостта на Гърция през 1830 година, при подготовката на Ункярискелесийския договор (1833), при определянето на статута на Дунавските княжества. Английският посланик в Цариград Канинг, по-късно лорд Стратфорд, разказва в мемоарите си как, благодарение на дипломатическата мисия на Стефанаки бей Гърция получила своята независимост.

През 1830 година няколко видни букурещки българи – Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов и д-р Никола Пиколо изработват проект за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех.

За заслугите на Богориди Махмуд II му дава титлата княз (на турски bey, бей, на гръцки ἡγεμόνας, хегемонас) и през 1834 година го назначава за управител на остров Самос. Богориди, който прекръщава Вати, главния град на острова на свое име – Стефануполис (на гръцки Στεφανούπολις), посещава Самос само веднъж през 1839 и управлява острова от Цариград. От 1844 до 1849 годин наместник на Богориди в Самос е личният му секретар Гаврил Кръстевич. Богориди е мразен от местното гръцко население заради алчността и диктаторските си методи на управление.

През 1849 година самосците се разбунтуват срещу него и султанът го сваля през 1850 година.

В същата 1850 година след масовото селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско и Ломско през месеците май и юни, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край, Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.

Къщата, която Стефан Богориди подарява за българска църква в квартал Фенер

 

При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземането на Константинопол от османските турци през 1453 година е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 година Стефан Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска църква в Цариград и дарява къщата си в квартала Фенер (1849). Чрез доброволни помощи е построен малък параклис, осветен на 9 октомври 1849 година, който е посветен на Свети Стефан в чест на Стефан Богориди. На същото място по-късно е издигната известната Желязна църква.

Стефан Богориди поддържа и елино-българското училище в родния си Котел и покровителства много български студенти, като Гаврил Кръстевич и Георги Раковски в обучението им в Цариград и чужбина.

Стефан Богориди умира в Цариград от камъни в бъбреците.

Внукът му Емануил Богориди пише за него:

„Той бе нисък на ръст, но строен и здрав, при все че бе твърде сух. Очите му бяха сиви, погледът му проницателен и малко корав. Той продължаваше да носи стария ориенталски костюм, макар и султан Махмуд да бе реформирал облеклото в Турската империя: с пояс около кръста и с наметнат дълъг кафтан, ту син, ту бял, подплатен с някоя лека кожа.

В официални случаи само той обличаше стамболината – турския закопчан догоре редингод – или униформата.

Той носеше фес, но един бивш турски дипломат, грък по рождение, Димираки Аристархи в една остра брошура, написана, когато се учредяваше Българската екзархия, нарича Богориди панславис „анафандос“ и разказва с едно смешно възмущение, че често го бил виждал на големите религиозни празници в черковата на патриаршията гологлав с „вулгарикон калпаки“ в ръка, за да го надене след излизането от черкова.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Урок по география: Кой е най-големият полуостров в Европа
Next: Изненада! Халваджиян реши съдбата на Капките

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.