Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ути възмутен: Това, което видях по Черноморието, е една дива свинщина
  • Новини

Ути възмутен: Това, което видях по Черноморието, е една дива свинщина

Иван Димитров Пешев август 16, 2022
utaibuab.jpg

Дива свинщина! Да, точно това видях на 15 август, на Успение Богородично, на великия български див плаж – перлата на Северното Черноморие между Крапец и Дуранкулак. Там, където от хилядолетия птиците намират място да снесат, да излюпят своите малки и да летят по белия свят.

Там, където Дуранкулашкото езеро граничи с морето само с тънка пясъчна коса. Там, където през тази година станах свидетел и очевидец на следната картина. Само си представете… великите пясъчни дюни (апропо изключителна държавна собственост), влажните зони и околните горички са се превърнали в Свин City.

Как изглежда този мегаполис от диво къмпингуващи? Нека ви разкажа…, започва отвореното си писмо Ути Бъчваров, публикувано от „168 часа“.

„Представете си между 2 и 3 хиляди автомобила, спрени, където могат, както могат или по-скоро докъдето са стигнали. Не по-малко палатки, каравани, кемпери и всякакви други устройства, които гордо са сгазили, покрили и окупирали всичко до самия бряг. Малките горички храбро са изсечени, за да могат къмпингуващите да намерят сянка. Останалото почиващо общество се е разположило навсякъде.

Първа линия – онази, която на други места по Черноморието бе брутално бетонирана, тук безмилостно е преградена от караваните и кемперите. Между тях са разпръснати палатки от всякакъв размер и възраст. За да е още по-цветиста тази картина, на най-високото място има и beach бар, от който жизнерадостно вие чалга.

Да не забравяме и татуираните батки, които през погледа на своите Ray-Ban-и смело яхат АТВ-та и кросови мотори, с които газят във водата и из дюните. За да изкарат някой лев за лятото, тук има и орнитолози, които организират групи, за да наблюдават живота на дивите и редки птици. Естествено, в този цивилизационен колапс са полегнали и друсани и пияни младежи. Абе, въобще… Имаме всичко, за да ни е гот“.

„Точно там, където са сакралните влажни зони, местообитания на чудни птици, са се разположили и четири кайт училища. Минават джипове, ръмжат мотори. В цялото това „весело“ общество има и чуждестранни гости – румънци, чехи, молдовци, които също, измествайки птиците, са се настанили на дюните.

Да ви кажа честно… това прилича на зле организиран бежански лагер. Само си представете къде тези 3 – 4 хиляди човека ходят по голяма, средна и малка нужда и къде изливат помията от своите тенджери и газови котлони. Ако навремето тук плуваха лебеди, гордо размахваха криле застрашени видове, крякаха диви патки, то сега прелитат батки. Но не с орнитоложки пръстени, а с ланци“.

„ЕХО, ЕХОООО?! Къде сте, „Зелени Балкани“ и други непримирими НПО-та, защитаващи по всякакви програми и грантове блатните кокичета, пясъчните лилии, усмихнатите качулати сови и т.н.? Къде сте, мили родни бюрократи, министерства на екологията, на туризма, на здравеопазването, на горите? Това тук е истинска хуманитарна криза, екологична миазма… Къде са вашите защитени зони и устойчиви тенденции за опазване на уникалната българска природа и животински видове?“.

„Това, което видях, е ДИВА СВИНЩИНА. Парадоксално е да се говори толкова много срещу изгубения рай на нашето Черноморие заради бетона. Това тук е много по-страшно и безмилостно. Няма да търся причините за това какво правят там т.нар. почиващи – поклонниците на толкова модерното понятие „диво къмпингуващи“.

Няма да търся обяснения защо си причиняват това. Само искам да питам всички останали защо го причиняват на нас и на последните остатъци от дива българска природа. И както се пише в старите летописи, това видях аз, Ути Бъчваров, на Успение на Пресвета Богородица. Видяха го и очите на моите две деца, на които аз бащински споделих, че ме е срам“, завърва своя анализ култовият готвач.

 


Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Спипаха ги! 30 катаджии в престъпна схема за много пари
Next: Бабата на убитата 6-годишна Криси към убиеца Мартин: Излез и ще те късам парче по парче

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.