Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Учени потвърдиха: душите не умират – те се връщат във Вселената. Ето шокиращия разказ на човек върнал се от онзи свят!
  • Без категория

Учени потвърдиха: душите не умират – те се връщат във Вселената. Ето шокиращия разказ на човек върнал се от онзи свят!

Иван Димитров Пешев януари 20, 2024
vasdvfdshfhfdhfghg

Списанието „Реанимация“ публикува ново научно изследване, в което учените откриха нови доказателства, че има живот след смъртта.

Учените вярват, че след физическата смърт душата ни продължава и се връща във Вселената, разбра Скандални. Най-голямото медицинско проучване за близки до смъртта изживявания извън тялото е направено в Университета на Саутхемптън в Англия.

Заключенията при това проучване са, че след като мозъкът се изключи напълно, все още има известно осъзнаване и възприемане.

Изследователите прекарали повече от четири години в изучаване на повече от 2000 пациенти.

Това проучване включва пациенти от 15 различни болници в Австралия, Съединените щати и Обединеното кралство. Всички пациенти са били без сърдечен ритъм и мозъчна дейност за някакво време. По времето, когато те са считани за клинично мъртви, почти 40% от пациентите, които са оцелели при реанимация са описали, че имат усещания и възприятия.

Това осъзнаване включва усещането за спокойствие или промяна на времето (или забавяне, или ускоряване на времето

Това осъзнаване се усеща от 39% от 140-те оцелели от малко над 2000 изследвани пациенти. Някои от тези пациенти са видели ярка светлина, златна светкавица или слънчева светлина. Чувствата на страх, удавяне или плъзгане през дълбока вода са усетили други пациенти.

Един 57-годишен мъж от Саутхемптън е обявен за мъртъв в продължение на три минути. След реанимация разказва, че през тези три минути той е могъл да наблюдава процеса на реанимирането си от лекарите от ъгъла на стаята.

Най-шокиращото е, че той успя да разкаже действията на сестринския персонал и звука на машините, използвани при неговия процес на реанимация.

Д-р Джери Нолан, главен редактор на сп. Реанимация, коментира проучването и каза, че д-р Парниа и неговият екип са направили невероятно откритие, което ще отвори нови врати за други изследвания.

 

По този начин ние сме още по-близо до разкриването на истината за това, което се случва, когато умрем.

Моля, споделете мнението си по този въпрос. Какво мислите? Дали нашата душа преживява физическата смърт?

Continue Reading

Previous: Revolut щe мoжe дa зaĸpивa или дa cпиpa cмeтĸи нeзaбaвнo
Next: Азис иска 1 млн. за Капките и Денсинг старс

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.