Фаровете изтръгнаха от тъмнината познатата ограда и Теодора изгаси двигателя. Няколко секунди тя просто седеше в изстиващата кола и гледаше собствения си дом, който по някаква причина ѝ изглеждаше чужд и неприветлив. Стъпалата на входа тънеха в мрак, въпреки че свекървата винаги настояваше лампата да свети до полунощ. Сега нито една светлинка не проблясваше нито по прозорците, нито над вратата. Дори съседските кучета мълчаха, сякаш бяха изчезнали. Октомврийският вятър я удари в лицето със солена влага и болката в кръста напомни за четирите часа друсане по разбития път след края на смяната ѝ в шивашкия цех.
Съпругът ѝ, Мартин, не отговори на тихото ѝ повикване, когато тя отключи със запасния ключ. Тишината я посрещна със застоял въздух, без обичайната миризма на пържена риба или бученето на телевизора, който свекърва ѝ, Божана, никога не изключваше. Светлината в антрето освети разхвърляните чехли и закачалката, покрита с прах. Въздухът беше тежък, лепкав, сякаш къщата не беше отваряна от дни. В хола възглавници се търкаляха по пода до празни бутилки от скъпо уиски и смачкани опаковки от храна за вкъщи. На кухненската маса се белееше лист хартия, притиснат от солница във формата на рак.
Хартията се смачка в юмрука ѝ, докато четеше познатия, едър почерк на Мартин.
„Заминахме на почивка, омръзна ни сивото ежедневие. Справяй се сама с тази развалина в далечната стая. Храни я както искаш, ако е жива. Ще се върнем след седмица, може и след две. Не ни търси, изключили сме телефоните.“
Кръвта се втурна към бузите ѝ, после се отдръпна, оставяйки след себе си ледена празнота. „Развалина“ те наричаха баба Магда, прабабата на Мартин, която беше парализирана след тежък инсулт преди три месеца. Ако са заминали завчера, както подсказваше датата на касовата бележка, захвърлена до бележката, старицата беше прекарала две денонощия без вода и храна.
Теодора захвърли чантата си и се втурна към далечната стая. Дръпна резето отвън – те я заключваха като животно – и отвори вратата широко. Тежка, кисела миризма на урина, застояло и смърт я удари в лицето толкова силно, че стомахът ѝ се сви.
На матрака, в полумрака, лежеше тяло. Слабо, почти скелетно и неподвижно. Теодора падна на колене, хвана студената ръка и усети слаб, почти незабележим пулс. Сълзите се стичаха по лицето ѝ, докато сипваше вода с лъжичка между напуканите устни, обтриваше лицето ѝ с влажна кърпа и я преобличаше в чисти дрехи, стараейки се да не причинява болка на прозрачната кожа.
Тя извади телефона си, избърса очите си с ръкав и започна да набира спешния номер, когато тънките, сухи пръсти се сключиха около китката ѝ с неочаквана, почти свръхестествена сила за жена в това състояние.
Очите на баба Магда се отвориха. В тях нямаше мъглата на деменцията, за която говореше Божана. Имаше стомана.
— Не трябват лекари — гласът ѝ беше дрезгав, като стържене на камък върху камък, но плашещо ясен. — Погледни под скрина. Там има разхлабена дъска. И ще разбереш защо скоро те ще ме молят за пощада.
ГЛАВА ВТОРА: АРХИВЪТ НА ГРЕХОВЕТЕ
Теодора се колебаеше само миг. Погледът на възрастната жена беше толкова пронизващ, че тя остави телефона. Пълзешком се добра до стария орехов скрин, наследство от времената, когато фамилията е била уважавана и богата. Подпъхна пръсти под долния ръб, точно там, където дървото се срещаше с пода. Една от дъските на паркета поддаде.
Отдолу имаше кухина. В праха лежеше тежка, метална кутия за бисквити, ръждясала по ръбовете. Когато я отвори, вътре нямаше бижута или злато. Имаше документи. Много документи. И един дебел, кожен тефтер.
С разтреперени ръце Теодора разгърна първия документ. Беше нотариален акт. Датата беше от преди седмица. Не, не за тази къща. За огромен парцел земя в индустриалната зона на града – място, за което се говореше по новините, че ще бъде новият логистичен център на чуждестранен инвеститор. Името на собственика не беше нито на Мартин, нито на Божана. Беше на Магдалена Спасова. Баба Магда.
Под него имаше друго – генерално пълномощно.
Теодора зачете, а дъхът ѝ спря. Пълномощното беше подписано преди инсулта. То даваше пълни права за разпореждане с цялото имущество, банкови сметки и активи на Магдалена Спасова на едно единствено лице. Името беше оставено празно, но подписът на бабата беше заверен от нотариус. До него имаше ръчно написано писмо: „Впиши името си, моето момиче. Чаках да видя кой ще остане човек докрай.“
— Те мислят, че съм безпомощна — прошепна баба Магда от леглото. Гласът ѝ набираше сила. — Мислят, че подписах прехвърлянето на къщата на Мартин миналия месец. Но аз съм сляпа с едното око, не с ума си. Подмениха документите, мислейки, че не виждам. Аз обаче знаех.
Теодора се приближи до нея, стискайки кутията до гърдите си.
— Какво са направили?
— Взеха заем — изхриптя старицата. — Огромен кредит. Ипотекираха къщата, за да покрият дълговете на Мартин от хазарт и неуспешните „бизнес начинания“ на майка му. Но банката не знае едно нещо. Къщата никога не е била тяхна. Аз съм единствен собственик. Подписът върху ипотеката е фалшив. И аз имам доказателството тук.
Тя посочи с брадичка към тефтера.
— Там са записани всичките им разговори. Всичките им планове. Кога да ме отровят с грешните хапчета. Кога да спрат водата ми. Всичко.
Теодора отвори тефтера. Страниците бяха изпълнени с дати и кратки записи. „12 септември. Божана спря лекарствата за кръвно. Каза на Мартин, че съм ги изпила.“ „5 октомври. Мартин доведе нотариус, който миришеше на ракия. Искаха да подпиша празен лист.“
Гневът, който се надигна в гърдите на Теодора, не приличаше на нищо, което беше изпитвала досега. Това не беше просто обида. Това беше опит за убийство. И тези хора бяха нейният съпруг и свекърва. Хората, заради които тя работеше на две места, за да изплаща „семейните“ заеми, докато те живееха на гърба ѝ.
— Какво да правя, бабо? — попита тя тихо.
— Обади се на адвокат — каза Магда. — Но не на случаен. В тефтера, на последната страница. Името е Огнян Димов. Той чака моето позвъняване от години. Кажи му кодовата дума: „Възмездие“.
ГЛАВА ТРЕТА: СТРАТЕГИЯТА НА ХИЩНИКА
Огнян Димов не приличаше на типичния адвокат. Беше млад, но очите му бяха на човек, видял твърде много от тъмната страна на човешката природа. Той пристигна в къщата час след обаждането, облечен в безупречен костюм, въпреки късния час. Не зададе излишни въпроси, когато видя състоянието на баба Магда. Само кимна с уважение и веднага започна да снима документите с таблета си.
— Ситуацията е по-сложна, отколкото си мислите, Теодора — каза той, докато преглеждаше книжата на кухненската маса. — Мартин е затънал. Не просто е взел ипотека. Той е взел пари от частни лихвари, използвайки фалшивия нотариален акт като гаранция.
Теодора почувства как краката ѝ омекват. Тя седна тежко на стола. — Лихвари? Колко?
— Над двеста хиляди лева — каза Огнян хладнокръвно. — Парите са отишли за онлайн залози и за покриване на стара схема на майка му, свързана с внос на фалшиви маркови стоки. Те са престъпници, Теодора. И са те използвали като параван. Кредитът за ремонта, който ти изтегли миналата година?
— Да? — прошепна тя.
— Не е отишъл за ремонт. Прехвърлен е в офшорна сметка на името на Божана. Ти плащаш за тяхното бъдеще, докато те планират твоето погребение.
Светът на Теодора се срина. Тя си спомни сестра си, Калина, която учеше право в столицата. Калина, която работеше нощни смени в бар, защото Теодора не можеше да ѝ помогне с таксите за семестъра.
— Калина… — измърмори тя. — Те ми казаха, че са пратили пари на сестра ми миналия месец. Че са ѝ помогнали.
Огнян поклати глава. — Проверих сметките, преди да дойда. Нито стотинка не е излязла към сестра ти. Но има нещо друго. Мартин има втора жена. Или поне такава, която си мисли, че е единствена. Живее в апартамент в центъра, нает на твое име.
Това беше капката. Теодора не изпита тъга. Не изпита болка. Изпита единствено ледена решителност. Тя взе химикала и подписа празното място в пълномощното.
— Какво правим сега? — попита тя.
Огнян се усмихна – усмивка на акула, надушила кръв. — Сега ще направим така, че когато се върнат от Тайланд, да разберат, че са туристи в собствения си живот. Но първо трябва да преместим Магда. Тази къща вече не е безопасна, а и скоро няма да бъде тяхна.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: КАПАНЪТ Е ЗАЛОЖЕН
Следващите три дни преминаха като в мъгла, но мъгла, дирижирана от военна прецизност. Баба Магда беше преместена в частна клиника, където грижите бяха безупречни. Средствата за това дойдоха от скрита сметка, до която Огнян осигури достъп чрез пълномощното. Оказа се, че „развалината“ притежава активи, за които Мартин и Божана не са и сънували. Земята в индустриалната зона беше златна мина.
Теодора не отиде на работа. Взе болничен. Вместо това тя се срещна с Петър Войнов – инвеститорът, който искаше земята на бабата. Срещата се проведе в офиса на Огнян. Войнов беше корав бизнесмен, но когато видя документите и чу историята, предложи сделка, която би осигурила не само лечението на Магда, но и бъдещето на Теодора и сестра ѝ.
— Ще наемем земята за 50 години с право на строеж — предложи Войнов. — Предварителното плащане ще бъде преведено веднага. Но имам едно условие. Искам да видя лицата им, когато разберат, че са продали нещо, което не притежават.
— Ще ги видите — обеща Теодора.
Междувременно, телефонът на Теодора звънеше. Мартин. Тя го остави да звъни пет пъти, преди да вдигне. — Да? — Защо не вдигаш, ма? — гласът му беше провлачен, вероятно от коктейли. — Как е дъртото? Умря ли? — Още не — каза Теодора равно. — Но е зле. Мисля, че е въпрос на часове. — Добре — каза той. — Слушай внимателно. Като ритне камбаната, не викай веднага лекари. Първо ми звънни. Трябва да оправим датата на смъртта заради пенсията. Разбра ли? — Разбрах, Мартине. Приятна почивка.
Тя затвори и погледна към сестра си Калина, която беше дошла спешно от София. Калина, бъдещ юрист, преглеждаше старите банкови извлечения на Божана с погнуса. — Теди, те са теглили потребителски кредити на твое име с фалшифициран подпис — каза Калина. — Това е затвор. Чист затвор.
— Не искам затвор за тях — каза Теодора, гледайки през прозореца към пустата улица. — Затворът е твърде лесен. Искам да останат без нищо. Искам да разберат какво е да си гладен и безпомощен. Точно както оставиха Магда.
ГЛАВА ПЕТА: ЗАВРЪЩАНЕТО НА „КРАЛЕТЕ“
Две седмици по-късно. Черното BMW X5, взето на лизинг (който не беше плащан от три месеца), спря пред къщата. Мартин и Божана слязоха, изгорели от слънцето, облечени в нови, крещящи дрехи. Те се смееха гръмко, влачейки куфарите си.
Теодора ги чакаше на верандата. Тя беше облечена в черен костюм, с прибрана коса. До нея, на масичката за кафе, стоеше чаша вино.
— Охо, прислужницата ни посреща! — извика Божана. — Направила ли си мусака? Умирам от глад след тази самолетна храна. Мартин се изкачи по стълбите, поглеждайки я с презрение. — Къде е бабата? Зарови ли я вече? Надявам се да не си похарчила много за погребението.
Теодора отпи бавно от виното си. — Баба Магда е добре. Всъщност, никога не е била по-добре.
Мартин спря. Усмивката му изчезна. — Как така е добре? Ти каза, че умира. — Казах, че е зле. За вас.
В този момент от хола излезе Огнян, държейки папка с документи. Зад него стоеше едър мъж с униформа на частна охранителна фирма.
— Кой си ти, бе? — изръмжа Мартин. — Какви са тия хора в къщата ми? — Адвокат Димов — представи се Огнян студено. — И това не е вашата къща, г-н Мартинов. Никога не е била.
Божана изпусна чантата си. — Какви ги дрънкаш? Имаме нотариален акт! — Имате фалшификат — отвърна Огнян. — Истинският собственик, г-жа Магдалена Спасова, е жива и в пълно съзнание. Тя упълномощи г-жа Теодора Мартинова да се разпорежда с имота. И първото ѝ разпореждане е заповед за незабавното ви извеждане.
— Ти луда ли си, ма? — Мартин тръгна към Теодора с вдигнат юмрук. — Аз ще те…
Охранителят направи една крачка напред и хвана ръката на Мартин във въздуха, извивайки я леко, но достатъчно болезнено, за да го накара да изквича.
— Не бих ви съветвал — каза Огнян. — Имаме камери. А и прокуратурата вече проявява голям интерес към вашите дейности. Особено към онези 200 000 лева от г-н „Кокала“. Чухме, че той е много нетърпелив човек.
Лицето на Мартин стана сиво. Името на лихваря увисна във въздуха като присъда. — Ти… ти знаеш за Кокала?
— Знам всичко — намеси се Теодора. Гласът ѝ беше стоманен. — Знам за залозите. Знам за любовницата ти, Силвия. Между другото, тя се обади. Изхвърлила ти е багажа, защото разбрала, че колата и апартаментът не са твои. А, и още нещо. Банката запорира сметките ви тази сутрин.
Божана се свлече на стола до вратата, дишайки тежко. — Но ние нямаме къде да отидем… Нямаме пари. Всичко отиде за почивката…
— Имате бележката — каза Теодора, посочвайки смачкания лист, който още стоеше на масата, сега рамкиран. — „Справяйте се сами“.
ГЛАВА ШЕСТА: КРАХЪТ
Ситуацията ескалира бързо. Когато Мартин осъзна, че няма полезен ход, започна да плаче. Унизително, гръмко хленчене. Той падна в краката на Теодора, молейки за прошка, обяснявайки, че всичко е било грешка, че я обича.
— Обичаш ме? — попита тя, гледайки го отвисоко. — Обичаше ме, когато ме караше да нося старите дрехи на майка ти, за да пестим пари? Обичаше ме, когато ми отказа пари за лекарствата на баща ми? Или когато остави прабаба си да умре от жажда?
— Аз… бях объркан! Майка ми ме накара! — извика той, предавайки собствената си майка без миг колебание.
Божана скочи, лицето ѝ изкривено от ярост. — Аз ли те накарах да залагаш, бе нещастник? Аз ли те накарах да спиш с онази кифла?
Скандалът между тях беше грозен. Те се обвиняваха за всичко – за откраднатите пари, за лъжите, за провалените животи. Теодора ги гледаше и не чувстваше нищо. Любовта беше умряла отдавна, задушена от тяхната жестокост.
Охранителят изнесе куфарите им на улицата. — Имате 5 минути да напуснете имота — каза Огнян. — След това ще бъдете изведени принудително за нахлуване в чужда собственост.
— Къде ще отидем? — проплака Божана. — Нощ е!
— Чух, че в приюта за бездомни в „Надежда“ има свободни места — каза Теодора. — Но побързайте, затварят в десет.
Когато вратата се затвори зад гърбовете им, настъпи тишина. Но не онази тежка, мъртва тишина от началото. Това беше тишината на чистотата.
ГЛАВА СЕДМА: НОВОТО НАЧАЛО
Година по-късно.
Къщата беше неузнаваема. Тъмните завеси и старите, мухлясали мебели бяха изчезнали. Светлината струеше през големите прозорци. В градината, която някога беше буренясала, сега цъфтяха рози.
В инвалидната количка на верандата седеше баба Магда, завита с меко одеяло. Лицето ѝ беше по-свежо, а в очите ѝ имаше мир. До нея седеше Калина, която четеше на глас от учебника си по Гражданско право.
Теодора излезе с поднос с лимонада. Тя изглеждаше различно. Прегърбената стойка беше изчезнала. Носеше елегантна рокля, а на ръката ѝ нямаше брачна халка. Разводът беше минал бързо и безмилостно, благодарение на Огнян.
— Има новини — каза Калина, затваряйки учебника. — Видях Мартин в града. Работи като общ работник на строежа на новия мол. Изглеждаше… състарен.
— А Божана? — попита Магда.
— Живее при далечна братовчедка на село, гледа кози срещу подслон. Опитват се да съдят банката, но никой адвокат не иска да ги поеме без пари.
Магда кимна бавно. — Всеки получава това, което е посял.
Теодора погледна към портата. Там спря автомобил. Огнян слезе, усмихвайки се. В ръцете си държеше папка и букет цветя. Отношенията им бяха преминали от професионални към нещо по-лично през последните месеци, макар и бавно и внимателно.
— Договорът за наем на земята е окончателно заверен — каза той, подавайки папката на Теодора. — Първият транш е преведен. Вие сте официално финансово независими.
Теодора пое папката, но погледът ѝ се задържа върху очите му. — Благодаря ти. За всичко.
— Не ми благодари — каза той. — Ти го направи. Ти избра да не бъдеш жертва.
Вечерта, когато слънцето залязваше, Теодора влезе в старата стая на Магда. Тя вече беше ремонтирана и превърната в кабинет. На стената стоеше рамкирана старата, ръждясала кутия от бисквити. Напомняне.
Тя седна зад бюрото и отвори лаптопа си. Имаше имейл от университета – беше приета да довърши образованието си по икономика, което беше прекъснала заради сватбата с Мартин.
Телефонът ѝ извибрира. Непознат номер. Тя знаеше кой е. Мартин звънеше от различни номера поне веднъж месечно, молейки за пари, за среща, за каквото и да е. Тя натисна бутона „Блокирай“ без миг колебание.
Животът беше пред нея. Сложеж, труден, но неин. И този път, никой нямаше да я заключва в тъмното.
КРАЙ