Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Халваджиян: Да излизаме от ЕС и да ставаме република на Pyсия, ако не желаем да сме с HAТО
  • Новини

Халваджиян: Да излизаме от ЕС и да ставаме република на Pyсия, ако не желаем да сме с HAТО

Иван Димитров Пешев март 8, 2022
halvajajididq.jpg

Продуцентът Магърдич Халваджиян коментира ситуацията в Украйна по NOVA.

„Не желая да говоря за политика, но тя е част от живота. Не вярвах, че ще се стигне до тук.

Мислех, че Путин заплашва, но истината е, че няма оправдание за нахлуване в чужда територия и за започване на война. За убийство не може да има оправдание. Живял съм в общежитие с хора в Москва от всички републики, в предишното СССР. Имам приятели руснаци и украинци, които са живели заедно. Имат проблеми, но не са такива като между Полша и Русия. Има украинци, които не желаят да говорят руски, но и в България го има този проблем. Това е наследството ни от социализма“, коментира в студиото на „На фокус с Лора Крумова“ продуцентът Магърдич Халваджиян.

„Според мен в Русия винаги е имало имперско мислене. Там никога не е имало истинска демокрация и обикновените хора мислят така. След царя идва Ленин, Сталин и сега в последните години има псевдо демокрация. Затова по друг начин там се решават нещата. Не искам да съм краен, но Путин се чувства опрян до стената и започва да плаши, и да показва мускули. Но смятам, че всичко това ще се отрази много лошо на Русия. Тя е голяма военна сила, но не и икономическа. Продължавам да вярвам, че не е късно да се седне на масата и да се говори. За съжаление цивилизацията върви към разруха. Така е завършвала всяка самонадеяна и самозабравила се цивилизация в човешката история. Не искам да звуча песимистично, но виждам колко арогантен е станал целият свят. Не е само Путин, а от всякъде чувам подобни самонадеяни и арогантни гласове на политици, които са си повярвали, че са богове.“

„Моето лично мнение е, че света трябва да даде отпор на такава агресия. Българите се опитваме да минем между капките с оправданието, че сме много малки и от нас нищо не зависи. Но ние не сме Швейцария и не можем да пазим неутралитет. Ситуацията е ясна – ние сме в НАТО и трябва да играем по правилата. Ако не желаем да спазваме правилата, да излизаме от съюза и да ставаме република на Русия“, коментарът на продуцента за българския манталитет да се опитваме да хитруваме.

„Страхотна е съпричастността на десетките българи, които помагат и отварят дамовете си. Така и трябва да бъде. Това е нормално нещо, защото хората бягат от война. Но да се замислим защо когато бягаха сирийските бежанци не си давахме домовете? Тогава имаше и протести, но според мен имаме двоен аршин за много неща. Ние все се опитваме да ни е изгодно и да се наместим. Ние като хора сме такива и политиците ни са такива“.

Имаме комплексите на малката държава. Подиграваме се на Македония, че всичко там е измислено, но ние сме подобни. Ако се погледнем от страни ще видим, че също си измисляме някакви неща, например, че сме много талантливи. Но това са комплексите на малките нации. Измислят си някакви истории, за да поддържат самочувствието си, защото вътрешно си знаят, че от тях не зависи нищо. Но всъщност трябва да имаме позиция – категорична, точна и ясна. Ние нямаме една тема, по която да сме обединени.“

Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: България вдигна извънредно военния Спартан за специална мисия
Next: Ликвидираха Герой на Украйна, избивал масово граждани на ЛНР

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.