Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хилда Казасян: Когато Чочо ми поиска ръката, татко каза: Взимай я бързо!
  • Новини

Хилда Казасян: Когато Чочо ми поиска ръката, татко каза: Взимай я бързо!

Иван Димитров Пешев август 15, 2023
hgfbqesasdw.png

Хилда Казасян обикновено показва всичко, което мисли, защото на лицето й се
изписва цялата палитра от емоции. Тя не е от хората, които дават често интервюта,
не е и от тези, които се забъркват в скандали.

Позитивна е и се усмихва дори на
хората, които реагират с лошо. Определя позитивността си като наследствена черта.
В едно от най-откровените си интервюта Хилда разкрива душата си и споделя част
от болката по бившия си съпруг Чочо Попйорданов.

– Веднъж нарекохте Вили Казасян „моят ангел-хранител, който бди над мен”…

– Абсолютно съм убедена! Сигурна съм, че бди над мен. Той с цялата си сила и
всичко, което притежаваше в себе си, беше и един много притеснителен човек. И
само и само да не си помислят хората, че го прави подчертано и само за мен, не
ми е помагал толкова приживе, колкото когато ми помага отгоре. И наистина – от
момента, в който си отиде,

аз усещам някаква невидима ръка. Казвам го съвсем сериозно!

И ми помага нещата да ми се случват по най-добрия за мен начин.

 

– Колко голямо предизвикателство се оказа шоуто „Като две капки вода” за вас?

– Ако трябва да бъда максимално честна, ще кажа, че аз в началото подходих с
голям страх към този проект. Казах си: „Господи, как ще оценявам тези талантливи,
фантастични хора, които освен всичко останало са и мои приятели?!”. И в началото
ми беше направо изключително трудно. И продължава да ми е трудно. Това, което
правят тези хора, е неимоверно трудно. Страшно е трудно да дадеш тези точки и
когато дойде този момент,

направо ми иде да се гръмна

(смее се).

– И съвсем скоро ви се наложи да излезете и да журирате в ефир с огромна болка
в душата – заради смъртта на Чочо Попйорданов.. Нещо, което за мнозина все още
продължава да звучи нереално…

– Да… така е. Просто не ме питайте какво ми костваше това! И сте права – наистина
не звучи реално. И вероятно това е спасителното в случая. Че аз самата, по сто
пъти на ден, сещайки се, някак ми изглежда нереално… И вероятно това ме спасява
да го осъзная.

– Когато се случи нелепият инцидент, се появи една ваша реплика, която обиколи
цялото интернет пространство: „Свързани са ни душите кармично”…

– Не съм го казвала, но аз наистина го мисля по този начин. С Чочо сме страшно
близки – точно като брат и сестра. Не знам… сигурно е кармично, въпреки че точно
тази реплика не съм я казвала. През целия си живот съм го чувствала

като един от най-близките си хора

Ние с него просто сме една и съща кръвна група. И няма абсолютно никакво значение
дали си мъж и жена, дали си приятел, и т.н. Има такива хора, с които се получава
подобна връзка и Чочо е един от тях.

– В едно интервю споделяте, че когато Чочо е поискал ръката ви от баща ви, той
му е отвърнал с: „Взимай я бързо”…

– (смее се) Да, такива си бяха техните взаимоотношения. Всичкото това, разбира се, е казано
в кръга на шегата. Въпреки че точно така му беше казал татко. Това си е маниер
на общуване, чувство за хумор. И всъщност всичко в моето семейство винаги е ставало
по този лек и приятен начин.

„Когато живееш толкова дейно, когато си толкова жив сетивно и емоционално, колкото
е Чочо Попйорданов, и когато си талантлив като него, е много трудно да живееш
другояче освен на ръба като него – през цялото време. Това е може би най-живият
човек, когото познавам, затова все още не мога да приема това, което се е случило”,
казва още Хилда Казасян.

 

– Има ли неизказани думи в живота ви досега?

– Не, няма. За моя огромна радост. От много малка съм се научила да казвам „Обичам
те” и да знам, че е адски важно да го казваш непрекъснато. И че е страшно важно
да изразяваш обичта – независимо дали е твоето детенце, майка ти, татко ти, мъжът
ти или бившият ти мъж…

 

И съм чиста пред себе си, защото не съм спестила нито
едно от чувствата, които съм имала към никого. Което ме прави и спокойна, особено
когато се разделиш с някого. Защото иначе сигурно би се чувствал неспокоен…
Винаги всичко, което съм чувствала, съм го казвала, изричала съм го на глас. Нямам
страха от това да кажа на някого колко го обичам и колко държа на него.

– Вашата дъщеричка Надежда-Мари вашите стъпки в музиката ли следва?

– Ааа, ще видим (смее се). Казвала съм неведнъж, че няма нищо по-лошо от посредствения музикант или артист.
И затова много исках да съм абсолютно убедена в нейния талант, за да я поощря
да се занимава с тази работа. Убедих се, че тя има наистина голям талант. И единственото,
което прави сега, е да ходи на уроци по пиано и солфеж, и, ако й харесва – да
се занимава с това. А ако не й харесва – да не го прави. Тя сама ще реши.

– Преди време си спомням, че бяхте споделила, че не виждате бъдеще за дъщеря
си в България. Още ли мислите по този начин?

 

– Това го казах наистина преди доста време, а сега го казвам с трикратна сила
– след последните избори. Всъщност ако сега бях с примерно 15 години по-млада,
със сигурност след тези избори

щях да напусна и аз тази държава

Но тъй като тук съм се захванала с наистина много неща, не мога току-така да
зарежа всичко и да тръгна. Но си мисля, че нейното бъдеще – за огромно съжаление
– трябва да бъде извън България. И това го казвам с наистина огромно съжаление
и болка.

– Мислила ли сте сериозно да напускате България преди години?

– О, да, да! Даже съм живяла в чужбина. Имала съм фантастични предложения и възможности
да остана, но аз съм доста свързана с близките си, с приятелите си, с роднините
си, и не съм намирала смисъл да съм някъде без тях. Но не знаех, че толкова трагично
ще е положението тук. Ако знаех колко ще е страшно и трагично, наистина щях да
поема този риск…

Едно интервю на Анелия ПОПОВА

 

Младостта, а не Йоана Буковска, разделя Хилда и Чочо!

 

 

„Разделихме се просто защото се бяхме срещнали много рано… Бях на 22 години.
Разделихме се, защото бяхме по-скоро приятели – брат и сестра, отколкото съпруг
и съпруга. Но не е имало нито един момент, нито една секунда от нашия живот и
тогава, и след като се разделихме, в която да сме спрели да бъдем приятели…
Ние не сме си повишили нито веднъж тон даже.

 

Нещо, което може и да звучи невероятно,
но го казвам със сърцето си.. Нашите отношения бяха поразвалени преди това. И
затова връзката му с Йоана бе последица от проблемите между нас двамата. Това
бе поводът, но в никакъв случай и причината. Причината бе, че адски много си приличахме.
Бяхме много малки, в професионален план тепърва се струпваха страшно много неща
върху главите ни, които не можехме да понесем.

 

И тогава е много трудно да останеш
изряден в отношенията с човека до теб. Особено когато не си достатъчно пораснал,
за да ги приемеш”, казва Хилда Казасян по темата за раздялата си с Чочо Попйорданов.
Факт е, че двамата нито веднъж не са казали и една лоша дума в медиите един за
друг.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Свалиха от екран Ники Кънчев – ето кой всеобщ любимец идва на негово място
Next: Дрифтове на жълтите павета: Фиков с първи думи и баща му с коментар

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.